Продължителна пауза

През май блогът за економика mittag.wordpress.com ще навърши седем години. Започнах го на шега в безработен период. До днес блогът, който търси пресечната точка между природа, пазар и култура е отчел над 100 000 щракания. Публикувал съм в него над 300 текста, както и връзки към мои книги и изследвания по темите на економиката в общ обем от над хиляда страници. (Различни организации през изминалите години ми възложиха теренни проучвания в регионите на страната).

За съжаление този блог не постигна целите, които си поставях. В края на 2015 г. върнах на вторични суровини 147 килограма хартия. Това беше излишния тираж от „Унизената Земя“, вероятно 500 бройки. Останалите 500 успях да „пласирам“, тоест да подаря в продължение на 5 години с голяма мъка. Предлагах на всеки заинтересуван да му изпратя книжка по пощата, поемайки пощенските разходи. Никой не се отзова.

От вторичните суровини взех 13 лева и ги вложих в издаването на следващата си книга „Саламандър. Книга за Пламен Горанов“. Това беше българският герой, който изгоря на 20-ти февруари 2013 г. и за смъртта му обявиха национален траур. Отпечатването на тази книга се реализира с дарения. Два месеца след като „Саламандър“ е в книжарниците, от нея са реализирани тридесет и три бройки.

Унизената Земя“ пренаписвах шест пъти, а изследването ми продължи около седем години. „Саламандър“ завърших много по-бързо – след година и половина, три-четири редакции, с пълно емоционално себераздаване.

Известно време мислех да подбера 50 статии и някои по-хубави снимки от този блог и да ги оформя в книжка със заглавие „Економика. Култура, Пазар, Природа“. Но след като не можах да реализирам писателските си проекти дотук, реших повече да не хабя мастило и хартия и време. Явно в България няма търсене за нещата, които правя.

Няма да се откажа да създавам науката економика. Повече от година събирам материали и мисля за следващата си книга, „Бариери пред икономическия растеж“. Надявам се да я завърша за година-две. Но за разлика от другите ми творби, мисля този път книгата да е на английски език.

Междувременно с лични ресурси започнах журналистическия проект bodil.bg. В него смятам да публикувам предимно анализи и коментари за текущи събития.

Ако изпитате нужда от безвремието на блога за економика, може свободно да ползвате неговите статии. Тук е текстът на „Унизената Земя“, тук – на „Саламандър“. Ако се интересувате от по-дълги специализирани четива, може да се запознаете с някои от докладите:

за Беглика

за Странджа

за Осогово (и на български)

за Планинските райони

за Рудодобива в Родопите с Руслан Йорданов

Две статии за аквакултурите по проект РИФОВЕ

Налага се да спра да обновявам блога за економика mittag.wordpress.com поне докато завърша „Бариерите“ . Ще качвам тук само лични текстове, както и материали, нужни на мен самия за последната ми книга.

Благодаря Ви за помощта и вниманието.

Posted in Лични | Tagged , , , | 5 Comments

Въздействие на волфрамовата мина върху Велинград

Местността Грънчарица. Ако планът за мината успее, тук ще бъдат натрупани 1.6 млн. т скална маса

Местността Грънчарица. Ако планът за мината успее, тук ще бъдат натрупани 1.6 млн. т скална маса

Текстът по-долу е възражението, което подадох до РИОСВ – Пазарджик във връзка с Доклада за Оценка на степента на въздействие (ДОСВ) на инвестиционното предложение за „Добив и преработване на волфрамсъдържащи руди от находище „Грънчарица Център”, община Велинград, област Пазарджик“.

Изразявам несъгласие с изводите на Доклада за Оценка на степента на въздействие на инвестиционното предложение за волфрамова мина в община Велинград. В този документ присъстват редица фрази от типа „постигане на най-високо ниво на екологосъобразност на региона“, но той не дава отговор на множество основателни опасения за въздействието на волфрамовата мина върху:

  1. здравето на хората в общината;
  2. демографската и стопанската динамика в целия регион;
  3. състоянието на екосистемите и биоразнообразието;

Ще аргументирам пет опасения в тази връзка.

а) Нерудната скална маса, която ще се натрупа на площадката на м. Грънчарица ще е над 1.6 милиона тона за срока на експлоатация. Не е разработена система за дългосрочно управление на тези отпадъци – които в никакъв случай няма да са „стерилни“, тъй като, макар и в по-малки концентрации, в тях ще се съдържат тежки метали и съединения. Не е обсъдена възможността за миграция на опасни за здравето вещества в околната среда заради излагане на отвала на действието на вятър, вода и т.н. На стр. 19 от ДОСВ се посочва, че „По-нататък във времето, при завършени минни изработки, в определени зони от иззетите пространства ще може да се върне част от нерудна скална маса за руднични запълнения”. От това изречение става ясно, че дори да се стигне до подобно третиране на минните отпадъци, това ще се случи след много години и ще е само частично. Недопустимо е в ДОСВ да не се анализира с подобаващо внимание въздействието на 1.6 млн.т. минни отпадъци, съдържащи потенциално вредни примеси.

В този смисъл, притеснение буди и планът (на стр. 12 от ДОСВ) „стерилът от подготвителните разкривни и капитални минни изработки по време на строителството“ (над 188 хил.тона) да се използва за реконструкцията на външната пътна мрежа на с. Кръстава до републиканските пътища Велинград – Сърница и Велинград – Септември. Без радиохимичен анализ на т.нар. стерил подобна операция е недопустима.

б) Планът за транспортирането на сепарираната руда страда от вътрешен порок. Предвижда се тежките камиони да минават през местността Юндола – която е официален национален курорт. В ДОСВ е записано (стр. 20), че в светлата част от деня ще преминават по 9 самосвала на час. Това означава, че на всеки седем минути преминаване на тежка машина ще създава шумово, прахово, емисионно и естетическо замърсяване на ландшафта. По тесните планински пътища се създават допълнителни предпоставки за ПТП. Шумът и изпусканите газове от тежката машина се долавят минута или две преди преминаването й. Всичко това означава, че през Юндола и въобще по целия транспортен маршрут – в край, привличащ туристи с тишина и чист въздух, ще има неспирен шумов поток и залпове от изгорели газове. Всъщност в документа дори не е оценено количеството и въздействието от причинените въглеродни емисии.

В ДОСВ са посочени три варианта за шосейни трасета – но е премълчан методът за транспортиране с най-малко въздействие върху околната среда, а именно железопътният. Добрите практики включват и въжени линии. Ефектът от сегашния план ще бъде отлив на туристи и жители от чист и лековит район, зарди въздействието на тежки транспортни средства.

в) В ДОСВ не е обърнато достатъчно внимание на риска от замърсяване на речните води. Както е известно, р. Грънчарица се влива в р. Чепинска, което в случай на минна авария излага яз. Батак и напоителната система в Горнотракийската низина на опасност от замърсяване с тежки метали и съединения. Минната площадка се планира да е „непосредствено до р. Грънчарица“ (стр. 5). Премълчаването на този риск за здравето и поминъка на десетки хиляди хора – докато в документа е обяснено подробно, че няма опасност за бисерната мида, защото тя не се срещала в реката, е недопустимо. Още повече, когато на стр. 17 от ДОСВ е записано как „излишните (извънбалансови) води се заустват в коритото на река Грънчарица“.

Описаната „двустадийна схема“ на пречистване на водите на планираната мина не съдържа анализ на риска при земетресения и тежки наводнения.

Отсъства анализ на потенциалното въздействие от взривните дейности върху подпочвените води и прогноза за ефекта върху дебита и химическия състав на минералните води на град Велинград.

г) В ДОСВ не е оценен фактът, че инвестиционното предложение опитва да се осъществи в неиндустриализиран район с ценно биоразнообразие, включително няколко вида едри бозайници. Кумулативно въздействие в непосредствения регион на мината действително няма да има (стр. 22 от ДОСВ) – просто защото в момента там няма други мини или крупни промишлени предприятия. Тази неиндустриализираност всъщност означава, че пораженията, които мината ще причини на съхранената околна среда ще са по-високи.

д) В ДОСВ не са оценени негативните въздействия върху околната среда, която е източник на традиционен поминък на хората в региона: земеделие, млечно и месно животновъдство, събирачество. Не е оценен рискът от замърсяване с прах и тежки метали от мината на храните, които се произвеждат в региона – и след това се консумират от домакинствата и се продават на туристи.

Също така, в документа не е споменато нищо за възможните въздействия от планираната волфрамова мина върху здравето и качеството на живота на населението в близкия гр. Велинград. ДОСВ на практика приема, че инвестиционното намерение и градът съществуват в паралелни реалности.

Не е приемливо да се твърди, че въздействията от волфрамовата мина ще се ограничат върху 12 ха, колкото се очаква да е производствената площадка. Без съмнение, тя ще влоши качеството на екосистемите в радиус десетки километри (риск за водите, замърсявне по вятъра, негативно транспортно натоварване, замърсяване на почви и храни и т.н.).

Предложението за изграждане на волфрамова мина в община Велинград следва да се разглежда на фона на редица инвестиционни намерения (в различен стадий на осъществяване) за добив на благородни и цветни метали в Източната и Западната част на Родопите, включително в съседство до нея. Има риск от ескалация на въздействието на добивната индустрия върху тази изключително ценна и разнообразна, българска планина.

Само маркирам очаквания отрицателен ефект от мината върху туризма на Велинград, който ще доведе пряко до спад на броя на гостите, понижение на цените на услугите и загуба на стотици работни места, а косвено – до неплатежоспособност на големи туристически предприятия, изселване на семейства от гр. Велинград и попадане в негативна демографска спирала.

Населението на община Велинград днес извлича съществени ползи от чистата си, неиндустриализирана околна среда. От много десетилетия тук се инвестират значителни средства в туризъм. Индустрия за стотици милиони лева днес съществува главно заради високото качество на природните ресурси на Велинград. Градът се радва на относителен просперитет и демографска стабилност. Икономическият анализ показва, че щетите от волфрамовата мина за общината биха надвишили ползите в съотношение 1:10 (около 5 млн. лв. годишни ползи спрямо над 50 млн. лв. потенциални загуби).

Комплексното негативно въздействие върху околната среда на община Велинград от това инвестиционно предложение е безспорно. Ще бъдат засегнати ценни екосистеми, излага се на неоправдан риск здравето и поминъка на няколко десетки хиляди души.

Да се одобри този ДОСВ означава да се даде приоритет на частни икономически интереси пред виталните интереси на един от малкото региони в България, който успява да печели пари и популярност, оползотворявайки природните ресурси на чистата си околна среда.

Posted in Икономики | Tagged , , , | Leave a comment

Спомени за доверие

SONY DSC

Зелено – като ливадата пред Белия дом

„Конгресът на Съединените щати никога досега не е бил свикван за годишен доклад, който сочи, че сме изправени пред толкова добра перспектива. В страната царят спокойствие и задоволство… и години на рекорден разцвет … може да се гледа на настоящето с удовлетворение и да се очаква бъдещето с оптимизъм…“

Прочутото изказване на президента Калвин Кулидж е направено на 4.12.1928 г. – по-малко от година преди големия борсов срив, възвестил Голямата депресия. То е цитирано многократно като образец за късогледство, но в интерес на истината персоналните обвинения са несправедливи. Не Кулидж или пък наследникът му Хувър, а самата икономическа система, основана на постоянния растеж предполага наивен оптимизъм. За да може банката да си пласира кредитите, за да може брокерът да продаде акции, за да се купуват дългови облигации, офиси и магазини – за да си сложат хората главата в торбата, те трябва да вярват в бъдещето.

Както и във всяко нещо, в икономическите прогнози има мода. До 2009 г., както и до 1929 г. господстваше убеждението, че живеем в епоха на окончателен системен просперитет. Горко на онези, които твърдяха обратното – те бяха предатели, неблагонадеждни, никакви специалисти. Но след краха усилено се търсят „пророците“, доловили проблемите. Отваря се нова бизнес ниша за мрачни предсказания. Доверието е изпепелено – дори ситуацията да се подобрява, авторитетите се чувстват длъжни да акцентират върху рисковете и заплахите. Това неизбежно потиска икономическата активност и в драстичните случаи води до стопанска депресия.

От депресията на XX век ни извади унищожителна световна война, за XXI век все още витае надеждата, че зелените инвестиции ще се превърнат в онзи стимул, който ще помогне на глобалната икономика да се самозабрави, т.е. отново да премине на оптимистична вълна. Но за да се случи подобно нещо е необходима съществена промяна в начините, по които икономическите експерти интерпретират реалността и „новините“.

Може би най-веселата история за политическата коректност на икономическите прогнози е разказана от Джон Кенет Галбрайт в класическия му труд „Големият крах, 1929“. В книгата авторът внимателно проследява финансовата преса и обществения дебат в навечерието на Голямата депресия. Малко са критичните гласове, които предупреждават тогава, че скокът в цените на акциите е неустойчив. Група консервативни професори, обединени в Харвардското икономическо общество по силата на случайността или на теоретичните си модели с половин уста предвиждат, че е възможно икономическо забавяне – но слабо, не депресия.

В началото на 1929 г. те седмица след седмица публикуват прогнози, че в САЩ предстоят малки икономически затруднения. Предсказанията им упорито не се сбъдват и така през лятото на 1929 г. те най-сетне заявяват, че са сгрешили и бизнесът на Америка е всъщност в добро състояние. Когато през октомври пазарът се срива, Харвардското икономическо обещство твърди, че „тежка депресия като тази през 1920-21 е в порядъка на невъзможното“. Също така, „сегашната рецесия при акциите и в бизнеса не е признак за бизнес депресия“.

Предколедната прогноза за икономиката през 1930 г. гласи: „Депресията изглежда невероятна. Очакваме възстановяване на бизнеса през пролетта и още подобрения през есента“. На 18 януари 1930 г. Харвардските икономисти твърдят: „Има индикации, че най-тежката фаза на рецесията е приключила“. На 22 март: „Перспективата остава благоприятна“. На 17 май: „Бизнесът ще се подобри този или следващия месец, мощно ще се възстанови през третото тримесечие и ще приключи годината на нива значително над нормалните“. На 28 юни: „Нерегулярните и конфликтни движения на бизнеса скоро ще се сменят с устойчиво възстановяване“. На 30 август: „Сегашната депресия почти изчерпа силата си“. На 15 ноември: „Почти сме в края на фазата на понижение в депресията“. На 31 октомври 1931 г. професорите все още държат на своето: „Стабилизацията при настоящите нива на депресия е действително възможна“.

Малко по-късно това почтено икономическо общество се саморазпуска, тъй като е загубило невъзвратимо репутацията си.

Много характерно е, че във фазите на всеобщия оптимизъм критичното мислене се счита за предателство. То е непатриотично, злонамерено, атака срещу устоите. „Няма място за деструкционисти в Америка“, заявява в началото на 1929 г. фирма за инвестиционни консултации. Журналистите все по-често взимат пари, за да пишат хубави неща. „Почти без изключение тези, които са изразявали загриженост (за икономиката), по-късно поясняват, че са го правили с чувство на страх и голямо опасение“, пише Галбрайт.

Банкерът Пол Варбург е сред малцината, които с пълна сериозност отправят предупреждения заради вихрещата се „пазарна оргия“. Ако не бъде сложен край на „необузданата спекулация“, казва Варбург през март 1929 г., това ще доведе до „всеобща депресия, която ще обхване цялата страна“. Най-мекият коментар на финансовата преса в момента е, че банкерът е „старомоден“. По-устатите твърдят, че той говори така, защото продава „на късо“.

В списания и вестници експертите дружно заклеймяват всяко възникнало съмнение в бъдещия безкраен просперитет на Америка на крилете на фондовата борса. Големите специалисти запушват устите на скептиците с високопарни фрази: „Защо позволявате на необразовани хора да се изказват за борсата?!“ Когато предприемачът и икономист Роджър Бабсън казва на 5 септември пред Националната годишна бизнес конференция, че „рано или късно крахът ще дойде и ще бъде страшен“, бизнес пресата отвръща: няма смисъл да се взема на сериозно този мъдрец-статистик, известен с „извънредната неточност“ на прогнозите си.

Същите експерти, които засипват с презрение всеки дръзнал да се усъмни в икономическата ефективност на борсовата спекулация, и които през годините на президентството на Хърбърт Хувър не спират да повтарят, че нещата ще се оправят от само себе си, яростно пророкуват разпада на Новия курс на Франклин Рузвелт. Моделът е конфликтен, но не е точно „класова борба“: представям си този сблъсък на интереси по-скоро като битка за правата на бизнес хищниците да търсят плячка сред тревопасното стадо. Колкото повече регулации, колкото повече пряка и непряка намеса на държавата в икономиката – толкова по-малко плячка.

Разбира се, в последващите десетилетия икономическите хищници усъвършенстваха методите си и на много места по света държавата престана да се разглежда като пречка, а стана плячка.

Горните примери от зората на Голямата депресия за лъжливо помпане на доверие и санкциониране на критичната мисъл са като цяло познати. Но един друг, въздействащ пример за възстановяване на изгубено доверие е масово премълчаван. Това е прекият резултат от първата Беседа край камината на новоизбрания президент Рузвелт през март 1933 г.

Ситуацията е повече от тежка: банковата система в по-голямата част от Америка от седмици не работи. В 38 щата има „банкови ваканции“, тоест хората нямат достъп до спестяванията си. В началото е почти забавно – магазини и хотели печатат собствени „пари“, нещо като кредитни разписки. Шири се бартерът. Билети за бейзболни мачове се купуват с всичко, което може да струва 50 цента: хот-дог, шапка, трион, Новия завет. Една холивудска актриса става обект на порицание, защото се разхожда насам-натам по снимачната площадка с пачки банкноти – чак после се разбира, че това са фалшиви кинаджийски пари. Дребните магазинчета не обслужват клиенти, които идват да си купят цигари с едри купюри.

На четвъртата седмица без банки в Детройт се констатира, че икономическата активност е спаднала със 70%. В местния санаториум храната свършва и лекарите хранят пациентите от джоба си. Общинските служители припадат от глад на улицата. На този фон, на 12-ти март Рузвелт прави радио прокламация към народа. Със спокоен, делови тон той обяснява на 60 милионната аудитория: „Когато депозирате пари в банка, банката не ги слага в сейф. Тя ги инвестира… банката кара вашите пари да въртят колелото на индустрията и на селското стопанство. Сравнително малка част от парите, които сте сложили в банка, се пазят в кеш“.

След като обяснява на разбираем език принципите на банковото дело, Рузвелт се насочва към проблема: „подкопаното доверие на част от обществото“, довело до масово теглене на депозити. Президентът обяснява как и защо е въвел национална банкова ваканция и намеква, че му се е наложило да действа с бързина, „която трудно може да се сравни с нещо в нашата история“. Някои банки ще отворят в понеделник, други не – признава Рузвелт. „Има загуби, които не може да се избегнат“. Но тези банки, които ще отворят, ще бъдат абсолютно здрави. И хората не трябва да теглят от тях повече пари, околкото имат нужда в момента. В противен случай индивидуалният им страх ще унищожи богатството на цялото общество.

„Имахме лоша ситуация с банките. Някои от нашите банкери показаха некомпетентност или нечестност, работейки с парите на хората. Те използваха доверените им средства за спекулации и за отпускане на лоши кредити“. След този безпрецедентен изблик на честност идва призивът: „Ей, хора, трябва да вярвате! Не се оставяйте да ви смачкат със слухове и страхове“.

Ефектът от тази реч е поразителен. Още на следващия понеделник, когато първите банки отварят отново, пред тях се вият опашки – но не за теглене, а за внасяне на пари. Хората се вслушват в призивите на президента и връщат в банките личните си спестявания. На опашките цари приповдигнато, патриотично чувство. До края на март дребните вложители внасят обратно в банковата система огромната сума от 1.2 млрд. долара, половината от тях в злато. Федералният резерв е напечатал за всеки случай 200 млн. долара, с които да се запушат очакваните ликвидни дупки в новооткритите банки. Не става нужно да се използват тези пари, изтъква историкът на Голямата депресия Майкъл Хилцик. Съвременник на Рузвелт коментира: „Нито една реч в историята не е пораждала такава вълна от спонтанен ентусиазъм и сътрудничество“.

Верните прогнози дълго се помнят, грешните бързо се забравят. Още повече, че верни прогнози против течението са рядкост. На друго място Галбрайт подчертава, че за икономиста е по-добре да даде грешна прогноза, основана на общоприета мъдрост, отколкото да познае – но базирайки се на непопулярни предпоставки. Та същото е и с ефектите: успехът на Рузвелт там, където не би трябвало да успее (със средства – табу за днешните банкери) бива премълчаван за сметка на вече безобидните провали на Кулидж и Хувър.

Премълчават го същите, които днес се опитват да подменят истинските въпроси в обществото. Преди дни, в надпреварата за номинация на кандидат – президент от Демократическата партия, наричаният „социалист“ Бърни Сандърс бе определен за аутсайдер на предварителните избори в Мичиган. Победата беше резервирана на името на държавния секретар Хилъри Клинтън, но социолозите за пореден път не познаха: Детройт гласува за Бърни. Доверието се печели трудно и се губи бързо. Но по всичко личи, че когато разпознае своите лидери, обществото далеч не е онази инертна маса, на която го уподобяват масовите медии и техните сладкодумни експерти, намерили топло гнездо близо до властта и парите.

SONY DSC

Posted in Икономики, Интернационални, Истории | Tagged , , , , , | Leave a comment

Най-голямата българска мина – с офшорен собственик

„Асарел – Медет“ АД е най-големият открит рудник на Балканите. От него всяка година се добиват над 13 милиона тона руда, която съдържа мед и малко злато. „Асарел“ осигурява 0.5% от световното производство на мед – и, общо взето, публиката не разполага с друга информация за икономическите резултати на огромното предприятие, приватизирано през 1999 г.

„Асарел – Медет“ АД не публикува годишните си финансови отчети в Търговския регистър: най-новият ГФО там е от 2008 година. Това е нарушение на нормативните документи. Според новия Закон за счетоводството, влязъл в сила през 2016 г. пропускът да се обнародва ГФО се санкционира с между 0.1 и 0.5 процента от нетните приходи от продажбите за периода, в който не е обнародван отчета (чл. 74, ал. 1 и 2). При повторно нарушение глобата се удвоява.

Barcelona+Lili+Kazahstan 084

Горното нормативно разпореждане означава, че ако продажбите на „Асарел – Медет“ АД възлизат на 0.5 млрд. лв. годишно – приблизително толкова са те през 2008 г., за периода 2009 – 2014 г. компанията дължи глоба между 3 и 15 млн. лв., която може да нарасне до 30 млн. лв., ако минната компания продължи да не осигурява прозрачност за финансовите си резултати. Тази сума надали ще е излишна за националния бюджет.

За съжаление държавните органи в България очевидно не са заинтересувани да я съберат. Вместо това различните власти в държавата – изпълнителна, съдебна, може би и законодателна, се надпреварват в реверансите си към тази компания и лично към нейния лидер – председателят на Надзорния съвет на „Асарел – Медет“ АД Лъчезар Цоцорков.

В началото на февруари съдът в Панагюрище, където е седалището на мината, постанови, че на Цоцорков му е била нанесена обида, след като през 2014 г. във „Фейсбук“ той е бил наречен „олигарх“ и „отровител“ от тогавашния съпредседател на партия „Зелените“ Борислав Сандов.

Проверка в системата „Апис“ показа, че това е първото дело в България за обида във „Фейсбук“. Затова то привлича все по-голямо обществено внимание – и недоумение, защото определянето на думите „олигарх“ и „отровител“ като обидни е много противоречиво.

Barcelona+Lili+Kazahstan 082Икономиката на Панагюрище се доминира от медната мина. Според информация на самото дружество, „Асарел – Медет“ АД внася 90% от корпоративните данъци на общинските фирми към националния бюджет. В компанията или в пряко свързани фирми работят 1800 служители.

В същото време населението в плодородните низини е недоволно, че Средногорската мина причинява замърсяване на реките. Залпови замърсявания заради аварии в „Асарел – Медет“ АД са надлежно документирани през 2010 и 2014 г. Официален доклад на Регионалната инспекция по околната среда и водите – Пазарджик определя река Банска Луда Яна след мината като „токсична“. Реката има „сериозни отклонения по показателите мед, манган, цинк и желязо, а в някои пунктове има и сериозни превишения на кадмий и живак“.

Директният превод на думата „токсична“ е „отровна“. А думата „олигарх“ е на над 2500 години и е използвана например от древногръцкия философ Платон в смисъл на богат човек, в държавна уредба, която почита на първо място богатството. Българският премиер Бойко Борисов през последните месеци на няколко пъти отбелязва, че олигарси се разпореждат в страната.

Но съдия Снежана Стоянова от Панагюрския районен съд постановява, че стаусът на Борислав Сандов във „Фейсбук“ представлява обида към Лъчезар Цоцорков и налага 1500 лв. глоба в полза на държавата и 3000 лв. обезщетение на Цоцорков. Делото ще се гледа на следваща инстанция в Пазарджик. Запознати юристи вече изказват опасения заради обективността на съдийския състав в окръжното съдилище.

Спорно е дали Цоцорков наистина е изпитал обида, когато е бил наречен „олигарх“, тъй като по-внимателна проверка на бизнес отношенията на „Асарел – Медет“ АД установява регулярни и близки връзки с украински и руски милиардери: лица, които в българската, руската, австрийската и въобще в европейската преса типично се обозначават като „олигарси“.

Такъв на първо място е украинският милиардер Константин Жеваго. През есента на 2013 г. той купува 36.8% дял в компанията VA Intertrading, официалният мажоритарен собственик на „Асарел – Медет“ АД. Константин Жеваго има най-голям дял в Intertrading, съответно би следвало да е със значително влияние също и в „Асарел – Медет“ АД. В интернет търсачката Google има 77 000 резултата при търсене по ключови думи „Жеваго + олигарх“.

Голям дял в регистрираната в Австрия фирма има и друг милиардер от Русия – Владимир Йорих, съдружник до 2006 г. на милиардера Игор Зюзин. Заедно двамата изграждат империята за въглища и стомана „Мечел“. Контролът на украински и руски милиардери във фирма, която се счита най-малкото за стратегически партньор на „Асарел – Медет“ АД би следвало да постави използването на определението „олигарх“ в различна светлина.

По-съществен проблем е, че на практика разполагаме само с косвени сведения дали наистина VA Intertrading е мажоритарният собственик на българския минен гигант. През 1999 г., когато „Асарел – Медет“ АД е приватизиран, дяловете са изкупени не от самата австрийска фирма, а от офшорно поделение VA Copper Invest, регистрирано в Малта. В този драматичен неолиберален период от българската стопанска история, обяснението на правителството е просто:

„Фирма VOEST ALPINE INTERTRADING AG – Австрия има практика да не инвестира пряко, а чрез дружества, които контролира. За целта е регистрирала офшорна компания VA COOPER INVEST Ltd., която е 100% нейна собственост.“ Правописната грешка в името на бъдещ собственик на активи за милиарди е показателна за подхода от страна на държавата.

В годишните отчети на VA Intertrading не се споменава за собственост на фирма VA Copper Invest, а „Асарел – Медет“ АД се коментира като „дългосрочен стратегически партньор“ по силата на специални търговски финансови транзакции. Докладите оставят впечатлението, че Intertrading не контролира малтийската офшорка. Тогава, все още ли VA Copper Invest е 100% собственост на Intertrading? Или някой друг, може би олигарх, държи дяловете в „Асарел“?

Barcelona+Lili+Kazahstan 074Отговорът на този въпрос крие значителни последици, тъй като бизнесът на Лъчезар Цоцорков се разраства сериозно, с одобрението на българската изпълнителна власт. Наскоро фирма „Трейс рисорсиз“, управлявана от сина Димитър Цоцорков получи концесионно разрешение за добив на сребро и злато край Брезник, на само 35 км. по въздух от София. Според в. „Капитал“ Цоцоркови имат интерес към още шест рудни находища на други места в страната.

Според книгата на акционерите на „Асарел – Медет“ АД от юли 2008 г. (най-новата налична в Търговския регистър) Лъчезар Цоцорков притежава близо 323 000 акции от медната мина, което съответства на 8.56% дял в нея. Това се равнява на приблизително 50 млн. лв. нетни приходи от продажби годишно – в компания, в която той има решаваща дума за разпределянето на финансовия резултат.

Наличието на неизвестен мажоритарен собственик, съчетано с минната експанзия на групата „Асарел – Медет“ АД в цялата страна повдига много въпросителни за данъчната справедливост. Прозрачността около най-голямата българска медна мина е въпрос от обществен интерес – дори само затова, че според концесионния й договор й се налага да внася в бюджета едва 1.5% от стойността на добитите метали.

Дотук реакцията на българското правителство е връчването на поредния приз на Лъчезар Цоцорков – „Инвеститор на годината“. Но пред медиите премиерът Бойко Борисов продължава да се хвали, че неговото правителство се противопоставя на олигархията.

Още по темата прочетете в bodil.bg

Posted in Обществени | Tagged , , , , , | 2 Comments

Планината на черешите, говедата и цинковите мини

Каквото и да говорим, днешните български и македонски езици се различават. На македонски „вредности“ например е нещо като „ценности“ или „ресурси за развитие“. На бозайниците съседите им викат „цицачи“, на гъбите – „габи“, на добитъка – „стока“, на думите – „сборове“. Въоръжен с 20 – 30 подобни ключа към македонския книжовен език, с верния опел и добър колега на предната седалка до мен, пъплех по черните планински пътища на Македонско Осогово в търсене на устойчивата икономика на региона. На един завой в букова гора видяхме бабка – прегърбена, усмихната, живописна, спрях колата до нея, свалих прозореца и я заговорих. На македонски, разбира се.

След дежурната размяна на любезности за времето, пътя и човешкия живот, я запитах: „А стока имате ли тука, бабо, има ли стока?“ Тя се втренчи в мен. „Стока, сборувам, стооооока?!“ „Не те разбирам, бе, момче.“ „Стока, бе, бабо, добитък, животни, сещаш ли се – овци, кози, крави, гледате ли тука?“ „Така кажи, момче, животни имаме, как да нямаме, много животни имаме, синът ми ги гледа, повече говеда и овце, по-малко кози…“

Osogovo

Говедо пасе край хвостохранилището на рудник Тораница

Нямаше как да разкажа тази поучителна история в официалния доклад по изследването, с което се занимавах тогава. Въпреки това, читателят може да разбере много неща от писмения труд „Устойчиво икономическо развитие в Осоговската планина“. (Написах текста на английски, след това го преведох на български). През последните десетина години осъществих доста теренни економически изследвания по Черноморието, Странджа, Родопи, Рила и Пирин. Проучванията ми в Осогово фокусират значителен натрупан опит.

Изследването на икономиката в Осогово ми бе възложено в началото на 2015 г. от фондация Биоразнообразие в рамките на проект, целящ да провери дали е целесъобразно да се основе трансграничен биосферен резерват на българска и македонска територия. Освен мен участваха още шестима експерти – по социология, туризъм, горско и селско стопанство, флора и фауна. Икономическото изследване, освен да констатира състоянието на отделните отрасли и пазари, си постави за цел да оцени и възможните ефекти от различни стратегии за развитие на Осогово.

Какво е Осогово? Изостанал, обезлюден граничен район. Планина, равноотдалечена от София и Скопие – на час от пазари с близо три милиона потенциални потребители. Място, което може да осигури значително производство на храни с отлични вкусови качества. Регион, където минни компании продължават да изхвърлят безнаказано отровите си в реки и езера – и да правят зелени паркове на засегнатите градове. В полетата под Осогово се отглеждат череши, ябълки, ориз, много зеленчуци. В планината пашуват хиляди овце и говеда. Има дори два малки ски курорта. В една Осоговска община, върху значителна територия плътността на населението е като в Намибия.

В Осогово има мини за олово и цинк, притежавани от офшорни компании, които вадят душите на миньорите за 400 евро месечно (когато им ги плащат). Има манастири, съхранили спомен за Иван Рилски. Има традиционно екологично знание и редки породи добитък. Има отлични храни и напитки и гостоприемство.

Общини, в които процентът на неграмотните е значително по-висок от дела на висшистите. Планове планината да се превърне в новото Банско, да се изпозастрои и да се прокарат отвсякъде ски писти. Има огромен проект за язовир, за строителството на който са хвърлени много десетки милиони долари, взети назаем от Япония – но не е помислено как водата от язовира ще стига до околните градове, които още черпят вода от крайречни сондажи.

Язовир, унищожаващ едно от най-ценните места за биоразнообразието в планината, тържествено открит от президенти и посланици. В Осогово има рисове, вълци и кафяви мечки. Има зарастващи с храсталаци ливади и горски плантации, съхнещи заради умишлено неправилно подбрани дървесни видове. Има спа хотели и система за отопление на сгради с геотермална енергия. Има значителен брой фабрики и заводи в равнините. И огромен брой дупки по ужасните пътища.

А най-вече, има българско Осогово и има македонско Осогово. Разделено на две, Осогово е бедно. Границата реже стопанската структура на този край и го обрича на безкрайно ресурсно кръвопускане – на дървесина, на метални концентрати, на месо, вълна и мляко, на хора. Ако икономиката на планината се интегрира и започне да преработва ресурсите, които притежава, Осогово може да се превърне в невероятен пример за богатството, до което води разумното регионално развитие. Биосферният резерват на ЮНЕСКО дава необходимата за целта структура, дава и надежда, че нещо подобно може да се осъществи (прочетете как в доклада, както и в пета част на изследването „Модели за развитие на планинските райони“).

Наистина не знам дали Осогово ще получи този реален економически шанс. Включително защото днес природозащитниците сякаш обръщат повече внимание на съдебните и медийните си войни, отколкото на устойчивото развитие на регионите. Надявайки се все пак на някой някъде да му направят впечатление, съвестно описах, понякога на границата на политкоректността, проблемите и перспективите на Осогово от двете страни на границата. Само че…

Моят доклад за икономиката трябваше да влезе в обобщен доклад по проекта, интегриращ изводите и препоръките на седемте експерти. Обобщението бе възложено на македонски колега, който подбра какво от моя текст ще влезе в крайния доклад по проекта. И ето какво влезе: ако, примерно, съм написал „Минната индустрия е много важна за Македония и осигурява голяма заетост, но е неустойчива, антисоциална, замърсява природата и влиза в конфликт с биосферния резерват“, колегата съвестно е слагал точката преди „но“.

В крайния доклад отсъства и най-важния ми извод: икономически целесъобразно е да се учреди трансграничен биосферен резерват в Осогово, но само ако сегашните планове за ски писти, курортно застрояване и минно оползотворяване на планината бъдат осуетени. Биосферният резерват в Осогово просто няма да проработи, ако бъде забучен на ревера на „Новото Банско“.

Както и да е. Ако някой се интересува от модели за устойчиво регионално развитие, предлагам да се запознае с дотук може би най-пълноценния ми текст по тази тема, посветен на Осогово. Използвам възможността отново да обърна внимание на доклада „Модели за развитие на планинските райони в България“, един от казусите в който е Осогово.

Хвостохранилището на мина Саса

Хвостохранилището на рудник Саса

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , , | Leave a comment

Урок по демокрация

Боливия не пожела да връчи безграничен мандат на най-обичания си лидер

DSC_0742В неделя, 21 февруари в Боливия се проведе референдум за промяна на конституцията, която би позволила на настоящия президент Ево Моралес да се кандидатира за трети (а всъщност за четвърти) мандат. Предварителните резултати сочат, че е по-вероятно Моралес да загуби. По този начин популярният национален лидер ще е на кормилото на страната само до 2020 година – вместо поне до 2025 г., както се опитваше да постигне с референдума.

Западната преса побърза да види в този развой на събитията поредното поражение на левицата в Латинска Америка, след изборните провали на партиите на Мадуро във Венесуела и на Кирхнер в Аржентина. Да се мисли в плоскостта „ляво – дясно“ е подвеждащо в континент, обременен от столетия колониално господство и най-разнообразни диктатури, основен доставчик на суровини на световния пазар, в страна с пъстър етнически състав и население, едва наскоро вкусило демокрация.

В навечерието на референдума (между 1 и 8 февруари) пътувах в Боливия с автобус и влак по маршрута Десагуадеро – Ла Пас – Оруро – Уюни – Потоси – Сукре – Санта Крус, общо 1500 километра. Говорих с местни хора, четях местна преса, гледах плакати и човешки реакции – и установих факти, които няма да прочетем в Reuters, нито дори в Guardian. Имам по-нюансирано тълкуване на резултатите на референдума от дежурното „на народа му писна от леви“.

DSC_0714Голямата история, за която западните медии не говорят, е пътната блокада, обездвижила страната. Собственици на тирове, камиони, самосвали и какво ли още не решиха, че не са съгласни с данъчните реформи на правителството и струпаха тежките си машини на входа на по-важните градове на страната. В Боливия пътищата като цяло са добри, но само там, където има пътища. Заради тежкия планински релеф изминаването на стотина километра понякога изисква три-четири часа, без да говорим за пропастите. Няма много възможности за обход. Така че струпването на камиони на входа на градовете действително блокира Боливия.

Какво искаха превозвачите? Общо взето, да не плащат данъци. Обичайният данък за фирмите в Боливия е 13%, но за транспорта той е понижен наполовина – до 6.5%. Сривът на цените на суровините, износът на които крепи боливийската икономика, изправи Ево пред трудната задача да намери как да напълни държавния бюджет. Съответно данъчната привилегия за превозвачите беше отменена. Те отвърнаха с брутален протест.

Пътуването из Южна Америка на нашия екип от трима българи бе осъществено по европроект за данъчна справедливост – и макар и случайно, трудно можеше да се сблъскаме с по-пълноценен казус за данъчна правда и неправда. Тъй като 13% данък им се видя твърде висок, превозвачите прекъснаха комуникацията между градовете в Боливия. Например, за да пътуваме от Потоси до столицата Сукре, трябваше да наемем такси, което заобиколи блокадата по набучен с камъни, криволичещ черен път през Андите. Пътят беше тесен, използваха го много местни и едва се разминавахме с камионите и джиповете по него. А за да излезем от Сукре ни се наложи да вървим пешком над 10 км, лавирайки между безразборно спрени върху шосето камиони.

Нашите пътни неволи бледнееха пред икономическите последици за страната. Нямаше достъп на стоки до градовете, затова храните бързо поскъпнаха. Блокадата се случи в периода на карнавалите и много боливийци бяха принудени да изоставят плановете си за пътуване или да отделят много повече време, за да се придвижат от точка А до точка Б.

Но това не са претенциозни хора: промушваха се между камионите, късметлиите качени на мотопеди, но голямото множество пешком, теглейки ръчни колички, помъкнали на гръб деца, чанти, храни, стоки за продан. Особени хора – вървят и не ругаят, нито правителството, нито протестиращите. Минават покрай шофьорите безизразни, даже може и да поздравят бегло някого. Сякаш блокадата е природен феномен, нещо отвъд човешката воля.

На опитите ми да подпитам дали виждат връзка между предстоящия след две-три седмици референдум и блокадата, случайните ми спътници дипломатично отвръщаха: това са две различни неща. Но няма как да е така. Страната беше блокирана в най-неудобния за Ево Моралес момент. Ако той приложи сила, за да разчисти камионите, опозицията и западните медии ще ревнат: „Диктаторът погазва човешки права!“ В сблъсък с полицията един шофьор действително беше убит, това още повече настърви блокадата, а властите не се решиха да докарат бронетранспортьорите.

А ако остане безучастен – както и направи, хората ще си кажат: „Правителството не ни защитава интересите!“ Да, наистина добре подбран момент.

DSC_1031Като истински наследници на древните латини, боливийците (и перуанците) масово използват огради и стени на къщи за предизборните си послания. Стотици и хиляди надписи „С Ево имаме бъдеще – Да!“ се мяркаха встрани, докато поглъщахме километър след километър от планинската страна. Но тук – там имаше и надписи „Не, не и не!“ Колкото по-далеч от Ла Пас отивахме, толкова повече ставаха Не-тата. В Потоси, град жестоко обиден на Ево, блокадата си беше чисто антиправителствена. Плакатите с лика на президента бяха нарязани, „Да“-тата замазани, вместо тях крещяха лозунги „Потоси трябва да се уважава!“

Става дума за това, че президентът грубо пренебрегнал настойчивото искане на потосяни да им построи летище. Потоси не е случайно място: над града е надвиснал Серо Рико, Богатият хълм, от който през XVI – XVIII век е изкопано среброто, наводнило Испанската империя и акуширало на капитализма в Европа. Жителите негодуват: Ево построи стадиони в джунглата и спортни салони в безлюдни села, но пари за по-модерна болница в Потоси нямаше! Дори не намери време да дойде да ни изслуша…

В двумилионния тропически град Санта Крус де ла Сиера се чудиш наистина ли си в същата държава на безводните пустини и на високите плата. Населението тук говори гуарани и не изпитва особена симпатия към президента, фаворизиращ своите сънародници аймара. Последната ни вечер в Боливия съвпадна с първата нощ на карнавала в Санта Крус. В бляскавото шествие на твърде много места се мяркаха политически аксесоари – чантички, тениски, значки с „Не“. Видях двама готини танцьори, единият с буква N, другият с буква O на гърба, те се държаха близо един до друг, правеха забавни фигури и искрено веселяха зрителите.

Има още много причини защо „Не“. През 2004 г., две години преди профсъюзният лидер и производител на кока да дойде на власт, 13.3% от възрастното население на Боливия са неграмотни, днес този процент е сведен до 5.5%. Има закон, забраняващ на децата да работят и задължаващ ги да учат. Сега и в най-малкото боливийско село има начално училище. Грамотността при момчетата на възраст до 15 години е 99.2% – по-висока, отколкото в България.

DSC_0718Средно за периода 1990 – 2004 г. близо една четвърт (23.2%) от населението е под абсолютния праг на бедността от 1 долар дневно. В периода 2002 – 2012 този процент пада до 8%. Публичните разходи за здравеопазване през 2002 г. са 4.3% от БВП, през 2013 – 6.1% от БВП. Едва ли са нужни още доказателства, че управлението на Ево Моралес и неговата партия MAS е донесло внушителен социален напредък. Това не оспорват дори политическите врагове.

Но прогресът в предишното десетилетие не е достатъчен да оправдае застоя в настоящето. Сривът на цените на суровините доведе до спад на валутните резерви на Боливия и значително ограничи възможността за публични инвестиции, с които се печели масова популярност. По-притеснително за хората в Боливия е, че Ево видимо се е самозабравил. Той се възприема за нещо като пожизнен вожд, за стопанин на страната. Коментарите на боливийците, с които разговарях и които се съгласиха да споделят политическите си възгледи, бяха именно такива.

Добавиха се и разкрития за корупция – „търговия с влияние“, както е прието да се казва в Боливия. Оказа се, че бивша дългогодишна партньорка на Ево, от която той има и дете, е работила на висш пост в китайска корпорация, спечелила обществени поръчки за 500 млн. долара. Ройтерс твърди, че този факт не бил известен на боливийците – нищо подобно, в боливийската преса и по радиостанциите въпросът за „търговията с влияние“ се разискваше подробно. Хората, с които разговарях бяха недоволни заради многобройните примери за разхищения и злоупотреби в кръга около Моралес и се заканваха заради тях да гласуват с „Не“.

Тук не става дума за „ляво“ и „дясно“, а за почтеност и за демокрация. Малко известно е, например, че почти всички мини в Боливия са национализирани, с изключение на най-печелившата – Сан Кристобал. Едно от най-големите находища на сребро в света се намира в ръцете на японски инвеститори. Витае слух, че мината е останала частна с помощта на голям пакет акции, тайно прехвърлен на партия MAS или на самия Моралес. Доказателства няма – както няма и следа от публичен фонд в размер на 250 млн. долара, попълнен от приходи от продажба на суровини, изчезнал внезапно заедно с дама от близкия антураж на президента.

Боливийското „Не“ на референдума не означава „Да“ на обратната приватизация на мините, на „оптимизирането“ на училищата, на зачеркването на социалните програми. То е израз на несъгласие с кривата пътека, по която е поел един изключително популярен в миналото лидер. В крайна сметка всеобщото правило за ограничаване на мандатите на властимащите се е доказало от практиката. Би било смислено нещо подобно да се приложи и за друг строител на безполезни стадиони – вездесъщия български премиер Бойко Борисов. Дори да започнеш с добри намерения, властта измаря, властта променя, властта покварява.

DSC_0878Някои казват: горко на Боливия, защото Моралес има още четири години, в които, огрочен, ще краде безобразно. Но каква е разликата за страната дали ще я краде нечестен лидер или чужда корпорация? Боливия днес е сред най-изостаналите страни в Латинска Америка, но недрата й крият внушителни природни ресурси. Критиките на западните медии към боливийската (аржентинската, венецуелската, бразилската и т.н.) политика са отражение на първо място на спрения достъп на западните корпорации до тези богатства. Защото се вижда, че тук има и демокрация, и споделен икономически напредък.

Има и друг любопитен факт, обясняващ защо е почти невъзможно в западната преса да се прочете за пътната блокада в Боливия. Свалянето на законния президент на Чили Салвадор Алиенде през 1973 г. също започна с препречване на пътищата от тежки камиони. Току виж някой се зачудил какво се крие зад това поразително сходство.

Si

Posted in Интернационални | Tagged , , | Leave a comment

Как Британия опази свободната търговия в Южна Америка

Сбъдна се още една моя детска мечта – между 18 януари и 8 февруари пътешествах из Южна Америка. С двама български колеги пропътувахме няколко хиляди километра в Перу и Боливия: посещавахме мини, срещахме се с местни хора и организации, гледахме забележителности, попивахме култура. Предстоят неизбежните снимки и пътепис, освен това знаичтелно разширих  впечатленията си за процесите в световната икономика. Междувременно открих поразителна нишка от стопанската история на Америка, която ще разкажа като начало.

Парагвай – сравнително малка и бедна страна без достъп до море, масовият читател в най-добрия случай асоциира със зелени хълмове и огромни стада преживящи крави. Но в средата на XIX век – докато могъщи външни врагове не смазват прогреса, Парагвай е най-развитата икономика на континента. Населението е грамотно, на много места в страната работят модерни за времето си заводи. По река Парана парагвайските кораби стигат до океана, кръстосват Атлантика и Средиземноморието и дори започват да се конкурират с британските.

Трудно ще открием тези факти в англоезичните източници. В Уикипедия например този етап от парагвайската история е описан като изолационизъм, агресивна политика, потъпкани човешки права и смачкана опозиция. Но как да се скрие, че с Парагвайската конституция робството е отменено още през 1844 г. – само 11 години след Британската империя, близо 20 години преди Русия и южните щати на САЩ и 44 години по-рано от Бразилия? Впрочем за британските роби в притежаваните от Източноиндийската компания територии свободата идва чак през 1843 г.

И така, скоро след обявяването на независимост от Испания начело на Парагвай застава Гаспар Родригес де Франсиа – един от двамата души с докторска титла в цялата страна. Местните индианци го наричали „Великия господин“ и „Върховния“. Пропит от идеите на Просвещението, той искал да създаде в Парагвай невиждана по-рано държава въз основа на обществения договор на Жан – Жак Русо. За да даде време на изостаналия си народ да узрее за това авангардно начинание, Франсиа съзнателно прекъсва търговските връзки с външния свят и определя курс към стопанска самодостатъчност. Премахвайки прослойката на рентиерите и въвеждайки високи мита за вносни стоки и държавен монопол върху износа, за няколко години той на практика постига автаркия и с това поставя основите на парагвайското икономическо чудо.

DSC_0978За онези легендарни времена раказва военният инженер Джордж Томпсън, живял през 1860-те: „Вероятно в нито една страна по света поминъкът и имуществото не бяха така сигурни, както в Парагвай. Престъпленията бяха почти непознати, а и да се извършат, бяха незабавно разкривани и наказвани. Мнозинството вероятно бе най-щастливо, хората почти не трябваше да работят за поминъка си. Всяко семейство имаше собствен дом върху собствена земя. За няколко дена те сееха достатъчно тютюн, царевица и маниока за лична консумация. Всяка колиба имаше портокалова градника и няколко крави… Почти през цялата година те не изпитваха нужда“.

Разказват, че през 1820 г. цялата реколта в Парагвай била унищожена от скакалци. Франсиа заповядал полетата да се засеят отново – и те дали плод. Оттогава в Парагвай се отглеждали по две реколти… Тази легенда все пак пропуска да припомни, че двете реколти са обичайна практика преди идването на испанците.

Държавното висше образование в Парагвай било закрито с аргумента, че който желае да учи повече, може да го прави сам в библиотека (книгите и амунициите били единствените безмитни стоки), или да плаща за частно обучение. За сметка на това Франсиа прави началното образование задължително за всички мъже и така изкоренява неграмотността. Хопкинс, агент на САЩ, през 1845 г. информира, че в Парагвай няма дете, което не може да пише и чете.

Странностите на пожизнения президент нерядко прераствали в жестокост, особено към политическите му опоненти. Но не може да се оспори огромната му роля за развитието на страната. „В държавата няма големи частни богатства, когато Франсиа умира и тогава Парагвай е единствената страна в Латинска Америка, където просията, гладът и кражбите са непознати“, твърди Едуардо Галеано. „Политически свободи и право на опозиция там не съществували, нито щели да се появят по-късно, но на този исторически етап липсата на демокрация пречела само на онези, които изпитвали носталгия по загубените си привилегии“.

В общи линии политиките на Франсиа са продължени от Карлос Антонио Лопес, който развива родна индустрия с помощта на високи мита върху вносните стоки и привличане на стотици добре платени чуждестранни специалисти – инженери и военни. През 1860-те в Парагвай работят фабрики за хартия, мастило, стомана, текстил, порцелан, както и корабостроителница и голям оръжеен завод, произвеждащ оръдия и барут. Прокарани са железопътни и телеграфни линии. И всичко това се случва без нито един паунд външен дълг. Търговският флот и държавният експортен монопол създават голям търговски излишък и така допринасят за стабилната национална валута.

Това подранило индустриално развитие е поразително за континент, който и днес се свързва не с промишлено производство, а с добив на природни ресурси. То е постигнато не чрез лес фер, а с помощта на централизирано насочване на публични ресурси. Парагвай е доказателство, че не „свободният“ износ на суровини, а експортното заместване води до просперитет. Да, аристокрацията не тъне в лукс – просто защото аристокрация няма. За сметка на това широките слоеве от населението не страдат от недоимък, а най-способните младежи се обучават на държавни разноски в Европа.

В течение на точно половин век Парагвай се развива по собствен път. Страната се справя прекалено добре, за да остане това безнаказано. В исторически момент, когато се полагат основите на най-добрия от всички възможни светове – този на глобалната свободна търговия, Парагвай дава лош пример на своите съседи. Няма външни дългове към британски банки, затваря се за внос на британска промишлена продукция и дори се конкурира с британските текстилни фабрики и корабни превозвачи.

През 1865 г. Прагвай е нападнат от Тройния съюз на Бразилия, Аржентина и Уругвай и след героична съпротива и реки от кръв, през 1870 г. малката държава в сърцето на Америка е смазана.

В англоезичната литература е прието да се твърди, че неоспорими доказателства за намесата на Великобритания в тази братоубийствена война няма. Читателят сам може да прецени. Още от 1859 г. британски военни кораби търсят конфликт с парагвайския търговски флот. Посланикът на Англия в Аржентина, сър Едуард Торнтън насърчава и дори лично присъства при  сключването на военния съюз между Бразилия и Аржентина през 1864 г. Британски банки (Bank of London, Baring Brothers, Rothschild Bank) осигуряват милионните заеми за войната и само с тази финансова инжекция могъщите съседи на Парагвай успяват да пречупят индустриализиращата се държава. А едно от първите решения на победителите е налагане на Асунсион на принудителен „заем за възстановяване“ в размер на 1 млн. паунда, който в последващите години заедно с операциите по рефинансирането му нараства до 3 млн. паунда.

През 1870 г. Франсиско Солано Лопес – синът на предишния диктатор води войната срещу Тройния съюз, пада в битка. До последно народът стои зад своя лидер: когато куршумите свършват, те замерят врага с камъни. В последната дружина на съпротивата са останали само момчета и старци. Децата си слагали изкуствени бради, за да респектират по някакъв начин противниците си отдалеч. Парагвай е подложен на геноцид – според някои източници загива 70% от мъжкото население. Заводите, машините и по-значимите сгради са зверски потрошени, корабите потопени или присвоени. Мините – закрити. Големи парчета от земята на Парагвай са лапнати от алчните съседи (за Уругвай, насилствено въвлечен в тази война, не се пада нищо).

Победителите не ги съдят, но и те си го отнасят. Бразилия и Аржентина изплащат военните си дългове с десетилетия, което има тежки последици за икономиката. Също и Парагвай, върнат в лоното на международния финансов ред и сведен до положение на доставчик на суровини и купувач на западни промишлени стоки, не закъснява с банковите и дълговите си кризи. За повече от столетие страната потъва в безпросветна бедност.

Edward_Thornton_Vanity_Fair_27_March_1886Тази поучителна история има изненадваща допирна точка с България. Английският посланик Торнтън, който подклажда войната в Южна Америка, 20 години по-късно е посланик в Истанбул. От него кралица Виктория очаква да се застъпи енергично за младия български княз Александър след Съединението на Княжеството с Източна Румелия. Инертността на дипломата се счита за една от главните причини за абдикацията. Симеон Радев нарича Торнтън „безпомощен“ и играещ „печална роля“, като разкрива, че кралицата в частно писмо го определяла като „тъп“.

Но по отношение на британските бизнес интереси той явно не е толкова безполезен. Торнтън пали фитила на банкерите в Сити с дълго секретно писмо, пропито от възмущение заради 40-45% вносни мита върху британските стоки в Парагвай и забраната на британски търговски кораби да плават по река Парана. Вероятно под негово внушение пресата в Буенос Айрес тръби, че Парагвай „оскърбява нравите на цивилизованите държави“ и затова трябва да бъде смазан с огън и меч.

През същата година, когато Тройният съюз напада Парагвай, президентът на САЩ Юлисис Грант заявява: „Столетия наред Англия разчиташе на протекционизъм, стигайки до крайности и извличайки удовлетворителни резултати. Няма съмнение, че тя дължи сегашната си сила именно на тази система. Два века по-късно Англия установи, че й е изгодно да възприеме свободната търговия, защото протекционизмът не може да й даде нищо повече. Е, добре, господа, доколкото си познавам страната съм уверен, че след 200 години, след като Америка вземе от протекционизма всичко, което той ще й предложи, тя също ще приеме свободната търговия“.

Историята показва, че републиканецът Грант е сгрешил само в едно: ако си достатъчно силен, не е задължително да се отказваш от протекционизма на своите интереси, докато налагаш на останалите страни ползите от свободната търговия. А в Парагвай – страната, в която преди 150 години е нямало неграмотни, в наши дни 15.8% от децата във възраст за начално образование не ходят на училище. 27.6% от децата между 5 и 14 години трябва да работят.

Повече по темата в: Eduardo Galleano. Open Veins of Latin America (1970) 

Posted in Интернационални, Истории | Tagged , , , , , , | Leave a comment

Търговия на килограм

За последните 30 години масата на търгуваните стоки е нараснала 2.5 пъти. Бедните продължават да са бедни, богатите – те си знаят

Сладките приказки за ползите от свободната търговия и призивите за повече международнa справедливост може и да воюват до кръв из социалните мрежи или по време на избори, но си съжителстват безконфликтно в дебрите на стратегическите документи. Програмата на ООН за околна среда (UNEP) наскоро публикува нов доклад, претендиращ да прави „биофизична оценка“ на глобалната търговия с ресурси. Задачата е амбициозна и належаща, предвид настъпващите блокови съглашения за свободна търговия TTIP, TPP, CETA, TiSA и кой знае още какво, обещаващи на народите безоблачно изобилие в лоното на размяната.

След 1980-те действително живеем в ерата на световната търговия. Средният размер на износа в брутния вътрешен продукт на една държава през 1980 г. е бил 19%, през 2010 г. е вече 28% (за България същия процент е почти 70%). Като изключим два периода на спад – петролната криза в началото на 1980-те и глобалната рецесия от 2009 г., световната търговия е нараствала средно годишно с 2.4%. В стойностно изражение тя се е увеличила с 640%, измерена в маса – 2.5 пъти…

Но няма ли скокът на световната търговия допълнително да влоши екологичния баланс, увеличавайки предлагането на стоки, с които малко ще си поиграем, преди да ги изхвърлим? Няма ли това неумолимо плискане на материали и енергия вътре в скачения съд „страни с евтин труд – страни с висока покупателна способност“ да породи конфликти и войни между народите, търсещи място под слънцето? Биофизичните измерения на търговията са нещо изключително сериозно, макар и получаващо оскъдно внимание от политици и учени.

Икономистите учим в училище, че световната търговия е път към върховна ефективност: всяка страна произвежда това, в което е най-добра, след което свободно разменя постиженията си с другите. Този модел, щастливо хрумнал на брокера Дейвид Рикардо, намира потвърждение в абстрактния свят, в който хората са само и единствено търговци. В един свят с история нещата се случват различно.

Хората първоначално се заселват там, където има достъпни ресурси и на базата на тези ресурси се развива икономическа структура. Постепенно ресурсите се изчерпват, или добивът им става по-скъп. Изградените икономически центрове се опитват да си набавят липсващи суровини посредством търговия – взимат ги от периферията, на която плащат със скъпи готови продукти. Търговията помага на центровете да останат „в центъра“ на икономическата сцена и закотвя доставчиците на ресурси в периферията (стр. 13, 36 в доклада, интерпретация по Раул Пребиш).

Поне до края на XX век тенденцията е ясна: развиващите се страни се развиват в посока на недоразвитост. До 1990-те години износът на бедния свят се състои от 50-80% суровини. През 2010 г. този дял достига 60-85% (стр. 30 от доклада). Това е поредното неумолимо доказателство, че свободната търговия е добра само за богатите и силните. Малко са страните, които са излезли от капана на бедността посредством търговия и включително затова Китай е уникален случай.

След 2000 г. се установява нова тенденция – „структурно нова ситуация” на материалния пазар. Цените на ресурсите рязко нарастват, взаимозависимостите между различните търговски стоки се увеличават, а недостигът на вода е на път да осуети добива на редица суровини. Всичко това може би ще даде в бъдеще нов авторитет на ресурсните гиганти – а може и да не. „Заплахата за търговията с фосилни горива значително е допринесла за избухването и развитието на поне няколко войни след 1940-те.“ (стр. 83)

Свикнали сме да си представяме китайската икономика като нещо, което ни засипва с продукция. Доста подвеждащо: погледнат като материални потоци Китай е не износител, а вносител – и то най-големият в света. Развитите страни имат „натрупани запаси от метали“: в сгради, заводи, пътища и т.н. Китай създава такива запаси в момента. За самостоятелен анализ остава фактът, че Китай не е чак толкова беден на метали и петрол, но е по-склонен да внася суровини, вместо да разработва собствените си залежи.

Днес Китай внася нетно 150 млн. тона храни и над 600 млн.т. метали. В обратната посока тече значително по-тънък поток от промишлена продукция с висока добавена стойност. Оказва се, че САЩ доставя на Китай (субсидирани) храни, а Австралия – метали, за да може след това Китай да продава на богатия свят евтина промишлена продукция. Това е възможно само заради многобройната, евтина и прилежна китайска работна ръка. Но също и заради толерантността към замърсяването в Китай, анализ на което можеше да се очаква от един биофизичен доклад за глобалната търговия с ресурси. Такъв за съжаление в текста отсъства.

Ако не с примери за реалните екологични поражения от глобалната търговия с ресурси, например в плантациите за палмово масло в Индонезия, докладът изобилства с цифри. През 2008 г. в света са произведени 70 млрд. тона суровини, оценките са, че 40% от това количество са за нуждите на световната търговия. Продуктите, които излизат на пазара представляват средно 15% от масата на ресурсите, използвани за направата им. Количествата търгувано месо в света са нараснали с 429% за последните тридесет години. За същото време търговията с метали се е увеличила с 216% до над 2 млрд. тона. За производство на 1 кг. злато са нужни 716 хил. литра вода, Азия внася 225 млн. тона биомаса…

Една от най-съществените статистически констатации на това изследване е, че промишлените стоки заемат само 20% от физическия обем на износа, но носят 70% от стойността му. Страна, която иска да забогатее посредством износ трябва да продава на света продукция, претърпяла преработка на нейна територия. България се гордее, че е експортно ориентирана държава, но близо 50% от нейния износ е суровинен. Както видяхме, с екстрактивна икономическа структура никога няма да увеличим благосъстоянието си до нивото на Произвеждащите страни.

Работата е там, че страните, които внасят ресурси и ги превръщат в по-сложни изделия печелят едновременно по няколко направления. Те създават заетост на своите квалифицирани работници и така – национална средна класа. Производителността на труда в ресурсния сектор е намаляваща, а в индустрията – нарастваща. Екологичните поражения от добива на ресурсите остават в страните – доставчици. „Природните ресурси на страните износители постепенно се изчерпват, докато доставят суровини на глобалния пазар. Страната износител остава да се чуди какво да прави с отпадъците и емисиите от първичната преработка, от която вероятно не печели кой знае какво“.

Разгледаният документ представлява ценно обобщение на наличната литература и предлага няколко нагледни графики. Направена е крачка в посока анализ на демографското налягане (за което може да прочетете повече в този блог). Ценността на положения труд е безспорна, но според мен той не отговаря на гръмкия анонс за „биофизичен“ подход към световната търговия с ресурси. Текстът може да се приеме за стабилна база, върху която в бъдеще ще се гради науката економика – ако евентуално се намерят достатъчно ресурси за финансиране на изследвания с развързани от политкоректност ръце.

Следващият текст в блога за економика ще се появи в средата на февруари и вероятно ще е изпъстрен със снимки от две екзотични страни

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , , , , | 2 Comments

Цапа, за да лапа

Българските данъкоплатци субсидират с десетки милиони „ефективната“ енергия на един от най-големите замърсители в Европа, блуждаещ в триъгълника между Сейшелските острови, вонящото на сяра Гълъбово и очукана Лондонска пощенска кутия

12349543_10153836386407082_1349257942_o

Предприятие, което у нас получава щедри субсидии за ефективна енергия е в списъка на най-големите замърсители на околната среда в Европа. То е с мъглив, доскоро офшорен собственик, не плаща данъци на държавата, раздава десетки милиони под формата на разходи за ремонти и външни услуги и трови живота на хиляди българи. Дори за претръпналата ни държава този случай е изключителен. Въпросният стопански субект се нарича „Брикел“ ЕАД – дружеството, обединило под една шапка старата ТЕЦ „Марица изток 1“ и Брикетна фабрика.

Но как една стара въглищна централа може да получи „зелени“ субсидии? Отговорът се крие в Закона за енергетиката, който насърчава „високоефективното комбинирано производство на топлинна и електрическа енергия“, известно още като когенерация. През 2015 г. Националната електрическа компания ще изкупи 2472 гигаватчаса такава електроенергия: почти толкова, колкото от всички източници на възобновяема енергия, взети заедно. Редно е да се подчертае, че токът от когенерация е средно 2.2 пъти по-скъп от този на държавната ТЕЦ „Марица изток 2“, по-скъп е дори и от двете пословични американски ТЕЦ в Маришкия басейн.

Субсидии по телефона

От регистрите на Комисията за енергийно и водно регулиране е видно, че на „Брикел“ ЕАД се пада най-големия дял от всички инсталации с когенерация. През 2014 г. дружеството е продало на НЕК 547 гигаватчаса „високоефективна“ електроенергия и от това е касирало над 66 млн. лв. За да се докопа до преференциалните цени, „Брикел“ поддържа крайно неефективна фабрика за брикети. Според официалните разчети дружеството губи почти 14 лева от всеки тон брикети, който доставя на населението. Но това явно не е фатално, нито пренебрежимото търсене на топлинна енергия в близкото Гълъбово (донесло едва 530 хил. лв. приход).

Трудно е да се каже с колко точно НЕК, тоест българският данъкоплатец субсидира „Брикел“. Официално фирмата работи с под 6% възвращаемост. Но ако това частно дружество продаваше тока си на НЕК по същата цена, която получава държавната ТЕЦ, то щеше да има с около 29 млн. лв. по-малко приходи през 2014 г. България меко казано не страда от липса на производители на електроенергия, съответно тези 29 млн. лв. може да се приемат за скрита държавна субсидия.

За съжаление резултатите от дейността на „Брикел“ далеч не са само електричество, брикети и десетки милиони загуби (за това ще стане дума след малко). Ако се съди по подаваните от граждани сигнали, предприятието жестоко тероризира околното население, изхвърляйки серни и азотни окиси в атмосферата. Следват няколко характерни цитати, подбрани от Зеления телефон на регионалната екоинспекция в Стара Загора:

„4.08.2015 г. Сигнал за миризма на сяра във вечерните часове от 19 до 22 ч. в Гълъбово. В момента на проверката се установиха неорганизирани прахови емисии, което е нарушение на условия в комплексното им разрешително. На дружеството е съставен акт“.

„5.08.2015 г. Сигнал от жители на град Гълъбово за запрашаване в града от работата на ТЕЦ. Извършена проверка на място, установено е нарушение на условие от комплексното разрешително на „Брикел“ ЕАД и е съставен акт за установено административно нарушение“.

„14.08.2015 г. Сигнал за замърсяване на река Сазлийка от „Брикел“ ЕАД. При проверка се констатира нерегламентирано изтичане на отпадъчни води с черен цвят от тръба… При последваща проверка на „Брикел“ ЕАД на 18.08 се установи, че операторът не е извършил предписанието. Констатира се продължаващо заустване на отпадъчни води с черен цвят.“

12364244_10153836386412082_1190987644_o„8.10.2015 г. Сигнал за миризма на сяра в гр. Гълъбово и на площадката на ТЕЦ „Брикел“ ЕАД. Сигналът е основателен. Усещането за сяра в град Гълъбово е вследствие на дейността на „Брикел“ ЕАД…“

На посочената дата е дадено предписание, предния ден е образуван акт за административно нарушение, и така нататък. Оказва се, че компания, която взима от данъкоплатците десетки милиони заради това, че произвежда ток по комбиниран начин и така уж допринася за зеленото бъдеще на планетата, е хроничен замърсител на околната среда. Но абсурдите около „Брикел” не свършват дотук.

666 фирми

От година и половина това предприятие се води британско: през юли 2014 г. регистрираната на Сейшелските острови „Молер корп“ го продава на регистрираната във Великобритания „Bakkar Limited“. От качените в Търговския регистър документи става ясно, че въпросният „Бакар“ е на възраст два месеца и с капитал от 1 (един) паунд. На адреса в Лондон, където е регистриран, са записани още 665 фирми. А директорът Дейвид Фордхам според онлайн системата за фирмено разузнаване Endole в момента оглавява 30 дружества, сред тях дентален център, посредник за недвижими имоти, стартираща технологична фирма и т.н.

Надали някой би твърдял сериозно, че този хиперактивен 76-годишен британец е действителният собственик на родната ТЕЦ. В българските бизнес медии за „Брикел“ и за още дузина фирми в сферата на въгледобива и топлофикацията е прието да се казва, че се „асоциират” с бизнесмена Христо Ковачки. Малко асоциативност няма да навреди и на българските държавни органи. От архивите на Комисията за защита на конкуренцията виждаме, че на две свои поредни заседания през лятото на 2014 г. регулаторът е одобрил на конвейер над 15 сделки по прехвърляне на собственост на активи, всеобщо свързвани с Ковачки.

Моделът е еднакъв, същинска матрица: продавач е фирма от Сейшелските острови, купувач е основана през май 2014 г. британска или кипърска компания с ограничена отговорност и с едноличен собственик на капитала. Тъй като все пак става дума за разкриване на 15 нови дружества, наложило се е някои от тях да се запишат на един и същ адрес. Така например собственикът на „Брикел“ дели офис пространство на лондонската „Катлийн Роуд“ номер 19 с новите собственици на „Мина Чукурово“, „Топлофикация – Перник“ и „ТЕЦ Бобов дол“.

На третия етаж на „Риджънт стрийт“ 207 пък са регистрирани новите собственици на „Топлофикация – Бургас“, Мина Бели брег, Мини открит въгледобив – Перник и Мина Стаянци. Топлофикация – Враца и Топлофикация – Сливен се контролират от улица „Суфули“ 28 в Никозия. Офшорките, които по-късно се превръщат в британски ООД-та дори не крият, че са свързани помежду си, когато си поделят дяловете на „ТЕЦ Бобов дол“. Но явно подобни съвпадения не са достатъчни, за да събудят КЗК.a

И така, в 15 свои поредни решения българският пазарен регулатор постановява, че във въгледобива и топлофикацията не се наблюдава концентрация на собственост, тъй като регистрираните – на една и съща дата, на едно и също място, купуващи все от Сейшелски продавачи, нови собственици на мини и топлофикации не били осъществявали по-рано стопанска дейност: „нито пряко, нито непряко чрез контролирани дружества, както на територията на Р. България, така и извън нея“. В случая сме свидетели на завидни качества за интерпретация на закон и реалност, които обясняват защо шефът на КЗК Петко Николов е най-дълго задържалият се на поста си председател на български регулаторен орган.

Поне част от обхвата на бизнес империята, контролираща поне 8 топлофикации, 5 мини и два-три ТЕЦ-а се разкри за широката публика. Но защо тези асоциирани с Ковачки производствени активи се прощават с екваториалното си данъчно убежище в Индийския океан? Отговорът ще намерим в т.нар. Закон „Пеевски – Цонев“, който забранява на офшорни компании да получават лиценз по Закона за енергетиката и да извършват дейност по Закона за енергия от възобновяеми източници. Операцията по прехвърлянето на формалната собственост с благословията на КЗК е извършена броени седмици преди падането на правителството „Орешарски“.

Държавата им плаща данък

Освен че доскоро бяха Сейшелски, а вече британски и кипърски фирми с едноличен собственик без грам опит в бизнеса, изброените мини и топлофикации имат още нещо сродно помежду си: те са затънали в дългове и не плащат данъци на държавата. Счетоводните отчети на фирмите от бившата Сейшелска топлофикационна корпорация говорят, че към 31 декември 2014 г. те имат общо над 400 млн. лв. неразплатени търговски задължения, в добавка към 192 млн. лв. натрупани загуби от предходни години. На служителите си и на социалното осигуряване имат да връщат 36.5 млн. лв. На финансови кредитори дължат към 240 млн. лв. Към държавата „висят“ с други 55 млн. лв. неразплатени данъчни задължения.

Но това, което за гражданите и дребните бизнесмени е мъчителен дългов товар, за комбинативно мислещия бизнесмен е капитал. Само през 2014 г. преместилата се в Лондон Сейшелска бизнес мрежа е постигнала над 550 млн. лв. приходи от продажби – и върху тях не е платила нетно и един лев данъци. Нещо повече, всъщност държавата е платила 419 хил. лв. данъци на този конгломерат. Това става възможно със Закона за корпоративното подоходно облагане, позволяващ от текущия финансов резултат да се приспадат загубите от предходни години. Загубите се трупат и приспадат, докато накрая данъчните задължения започват да носят изгода за този род фирми.

Специално „Брикел“ ЕАД разполага с 84 млн. лв. данъчни загуби за приспадане, което означава, че няма да плати данък върху дохода си, освен ако случайно някога не натрупа по-голяма печалба. Но такъв риск няма. През 2014 г. дружествата от Сейшелския списък са формирали общо 42 млн. лв. загуба (в това, както и в горните изчисления не са включени данните за „Топлофикация Перник“АД, тъй като тя дори не е подала Годишен финансов отчет).

112

Изредените в таблицата фирми са тясно свързани помежду си: сейшелски въглищни мини доставят гориво на сейшелски топлофикации и централи, а други сейшелски фирми, например „Тибиел“ ЕООД им продават части и гориво, извършват ремонти и т.н. Били те сейшелски, кипърски или лондонски, на входа и на изхода стоят все „свои“, така че финансовият резултат на групата, която според КЗК не съществува, ще бъде точно толкова голям, колкото е нужно.

В „топ 40“ на европейските замърсители

За данъчните взаимоотношения между Христо Ковачки и българската държава, включително финансовите пасиви на дружествата, които той официално контролира може да се кажат много неща. Достатъчно е да подирим отговора на въпроса как точно тези мини и топлофикации станаха Сейшелски, или пък да се поинтересуваме от политическата кариера на доскорошния директор на „Брикел“. Но да се върнем на въпроса за жестокото замърсяване на въздуха от фирмата, която обира каймака на държавните енергийни субсидии. За 2014 г. според Регистъра на европейските замърсители (E-PRTR) Брикеле изпуснал в атмосферата 1.08 млн. тона въглероден диоксид, както и 635 тона азотни оксиди и 1414 тона серен диоксид.

Тези параметри съответстват на границите, определени в Комплексното разрешително, издадено на компанията от Изпълнителната дирекция по околна среда. Но това не означава кой знае какво. Самата ИАОС констатира системно неизпълнение на действащото Комплексно разрешително, като съществуващата сероочистваща инсталация чисто и просто се заобикаля и мръсните пушеци се изпускат през друг комин. Само за първите 8 месеца на 2015 г. са регистрирани 36 аварии. Но дори ако стриктно се придържаше към разрешителното си, действителният мащаб на замърсяването от работещата с лигнитни въглища „Брикел“ е стряскащ.

Един милион тона СО2 се поглъща за една година от 4000 кв. км. гора – повече от площта на цяла Варненска област. Азотните и въглеродните емисии на „Брикел“ създават същото замърсяване в атмосферата, каквото 267 хиляди пътнически автомобила. „Брикел“ изпуска толкова пушек, колкото американски град със 115 хил. къщи. Е, нашето енергийно потребление на човек е 2.5 пъти по-ниско от САЩ, съответно говорим за град, по-голям от Русе и Бургас.

„Брикел“ ЕАД намира място в списъка на 40-те най-замърсяващи предприятия в Европейския съюз. Според публикация от 2011 г. на Европейската агенция по околна среда, „Брикел“ нанася между 313 и 768 млн. евро косвени щети на здравето на хората и на околната среда. Която и от двете оценки да приемем, екстерналиите – страничните вредни ефекти от дейността, са по-високи от ползите от основната дейност. Дори не коментираме това, че приходите са за тайнствения българо – сейшелски – британски собственик, а щетите са за цялото общество.

Държавният дядо Коледа навестява „Брикел“

Да обобщим. Компания в списъка на най-големите промишлени замърсители в Европа получава от българския данъкоплатец щедри субсидии за „ефективна“ енергия. Общо фирмите от Сейшелската група са взели 55% от всички сертификати за когенерация, издадени от КЕВР през 2014 г., а те са на обща стойност над 450 млн. лв. Въпросните фирми отчитат над 550 млн. лв. приходи от продажби и в тях работят над 5000 работници, но погледнати като цяло те не внасят и един лев данък върху дохода си в държавния бюджет. Както е тръгнало, няма и да внесат, тъй като те са гъсто преплетена мрежа от взаимни доставчици и клиенти, задлъжняла с близо 1 млрд. лв. към контрагенти, банки, работници и данъчни служби.

12356299_10153836386402082_37137711_oФлагманът на тази група, „Брикел“ ЕАД документирано трови въздуха на гр. Гълъбово. Населението на града е намаляло с 15% в периода 1998 – 2014 г., а децата и младежите до 18 г. за това време са се стопили с 30%. Европейски експерти оценяват вредните странични ефекти върху здравето на хората и качеството на околната среда от дейността на „Брикел“ между 0.6 и 1.5 млрд. лв. годишно. Идва ред на най-важното: „Брикел“ ЕАД настоява от догодина да му бъде разрешено да увеличи производството на електроенергия с 66% и е завел административно дело срещу последвалия отказ на ИАОС. Плашещо е, че въпрос от толкова голяма важност за енергийния баланс на страната, за бизнес климата, за публичните финанси, за социалната и данъчната справедливост, за околната среда и за здравето на хората е оставен за решаване на съдебна система, която отдавна не се ползва от обществено доверие.

На свое заседание от 10-и декември – в разгара на геополитически тайфун, довел до драстично поевтиняване на енергийните ресурси на световните борси, нашият енергиен регулатор на практика одобри нови, с 12% по-високи цени за „ефективната“ енергия, която „Брикел“ доставя на българите.

Публикувано в taxdog.wordpress.com

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , , , , , | 1 Comment

Модели за развитие на планинските райони

Село Триград. Там работа има, и заплатите не са лоши. Хора няма

Село Триград. Там работа има, и заплатите не са лоши. Хора няма

Хората в плодородните равнини в миналото са били по-бедни от живеещите в сурови условия планинци. Какво се е променило, щом планинските райони днес се възприемат като „необлагодетелствани“ територии, обречени на обезлюдяване? Изследването „Модели за развитие на планинските райони в България“ търси отговор на този въпрос. Проведохме го през 2015 г. заедно с Руслан Йорданов, разглеждайки развитието на общините Банско, Велинград, Сапарева баня, Девин, Невестино и Кюстендил. Тук може да се запознаете с доклада. Надявам се, че въпреки 100-те си страници той ще е увлекателно четиво за заинтересуваните от темата.

Най-общият отговор на поставения въпрос е, че просперитетът в планините е резултат от диверсификация. Суровите планински условия стимулират изобретателността и не насърчават безмозъчните усилия. Ако оползотвори всичко, което планината дава, населението в тези райони ще се радва на добър поминък и ще се замогне. Е, с честен труд то няма да забогатее до степен, че да може да кара луксозни джипове или да поддържа летни вили на гръцки острови. Но доход, чувствително по-висок от средния за страната не е немислим.

Проблемът е, че стопанското мислене, насочено към оползотворяване на разнообразието от устойчиви възможности е загубено по трасето някъде към 1950-те. Тогава с масовото навлизане на минната индустрия бе приложен грешният модел на „отрасъла шампион“ или „локомотив“. Ако това доведе до тежки поражения върху околната среда, то развитието през 1990-те стана причина за още по-страшна ерозия в душите и мисленето на планинците. Хората постепенно забравиха да са усърдни работници и започнаха да чакат на пусия: да дойде инвеститор или чужденец, за да му продадат прескъпо своята земя или дядова къща. Мисленето на предприемача се е изпарило, модел за подражание е рентиерът.

Друга беда на планинските райони, която най-често остава неразбрана от населението и институциите, е негативният ефект от външите инвестиции. Ама как може инвестициите да са лоши за развитието? Ето как: в огромното си количество те искат да вземат ресурс от планината, който да бъде преработен другаде. Другаде се използват машини, другаде се създава добавена стойност, другаде се плащат високи заплати, другаде младите хора остават. Планините се разглеждат само като снабдител. От тях само се взема, без да се връща. С такива инвестиции планината обезлюдява и обеднява.

Из пустеещите квартали на Банско. Цените на имотите в града са се понижили 5 пъти и нови ски писти няма да помогнат

Из пустеещите квартали на Банско. Цените на имотите в града са се понижили 5 пъти и нови ски писти няма да помогнат

Тук опираме до ключов извод от изследването: преработващата индустрия има най-висок потенциал да подобри доходите на населението. Няма как туризмът, дори в най-устойчивите му зелени форми, да създаде достатъчно приходи за населението. За мината да не говорим – дори да дава прилични доходи на няколкостотин семейства за 10-20 години, при всеки трус на суровинните пазари се клати бъдещето на цели общини. Туризмът е уплътнение, а „гръбнакът“ взаимосвързани преработващи отрасли, израстващи върху местен ресурс. Например дърводобив – дървопреработка – мебелна индустрия – производство на пелети, животновъдство – млечни продукти – кланици – цехове за колбаси, и т.н.

В българските планини се формират около 80% от водните ресурси на страната. Дори само затова е нужно да се изготви стратегия за устойчивото им развитие. С разумни стопански мерки, включени в добре обмислена правителствена насърчителна програма, българските планини биха могли отново да се населят за период от 15 – 20 години. Луксозните хотели няма да спасят българските планини от обезлюдяване, както доказва примерът на Банско. Нито пък моделът на мината – спасител има бъдеще. Само чрез устойчиви отрасли, тоест предприятия оползотворяващи възобновяеми местни ресурси, българските планини ще просперират отново.

Изследването постави на проверка някои хипотези, които обсъждахме от известно време с Руслан Йорданов. То бе осъществено в рамките на проекта Прозрачни планини („Гражданско участие за прозрачни планини“) с финансиране от Българо – швейцарската програма за сътрудничество. Мисля, че отново стигнахме по-далеч, отколкото е характерно за проекти с бюджет като нашия. Темата е твърде голяма и изисква по-нататъшно задълбочаване и не бихме се решили да предложим на обществено внимание нашия груб, първичен научен материал, ако не се бяхме сблъскали с няколко неправди, които изискват бързо и категорично действие, дори ако докладът ни не е шлифован.

Първо, 1/3 до ½ от територията на България е планинска и въпреки това у нас все още няма комплексна научна разработка, третираща моделите, съгласно които биха могли или би следвало да се развиват планинските райони в икономическо и социално отношение.

Останките от неосъществения курорт Овнарско край Говедарци. Без модел за развитие планинските райони рискуват с безперспективни инвестиции

Останките от неосъществения курорт Овнарско край Говедарци. Без модел за развитие планинските райони рискуват с безперспективни инвестиции

Второ, у нас отдавна се е наместил провинциалният идеал за развитие „ски курорт“: без значение дали планината е ниска или висока, дали по нея има сняг или няма, дали в съседство има други природни ресурси, които биха привлекли повече туристи от пистите, а дали пък няма и друг отрасъл, по-печеливш от туризма. Курортът – във варианта ски, спа или какъвто и да е там, се възприема като идеал за развитие на общините. Редно е хората по места да се убедят, че има по-разнообразни и също така по-перспективни модели за развитие.

Трето, на централно ниво напоследък се дискутират фокусирни помощи за планините. Но опитът от няколко провалени програми, с най-типичен пример Странджа – Сакар, изглежда все още не е осъзнат. Не е разработена типология на българските планини съгласно различните им потребности от социално и икономическо развитие. Има региони, в които единственото, което е нужно за споделеното устойчиво развитие е да не се допускат нови увреждащи мегапроекти. На други места е достатъчен първоначален стимул за местното предприемачество. Други пък са вече толкова обезлюдени, че са нужни драматични решения, за да не се превърнат те в гнездо на криминалност или тероризъм в динамичната демографска картина на Балканите.

Развитието на планинските райони се нуждае от институция или мащабна програма, която ще действа като отдаден, но строг наставник: внимателно ще следи и ще помага на израстването им, но без да глези. Тежки са последиците, които виждаме днес от криво разбраната идеологема на ненамесата в развитието на регионите. Нито Брюксел, нито Москва, нито Вашингтон, нито Исламабад ни е виновен за това, че сме оставили на самотек крепостите на националното самосъзнание. Днес планините на Българя са поели по посредствен и неустойчив път.

Четвъртата причина да обнародваме това изследване е, че в него се добрахме (срещу солидно заплащане) до ценна първична информация за икономиката на общинско ниво, изготвена от Националния статистически институт. Следващият път, когато по телевизията ви кажат, че туризмът в планините е източник на добре платена заетост, не вярвайте. Всъщност туристическите мегаинвестиции убиват работни места и това се доказва с цитираните в нашия доклад данни.

Ако ви кажат, че курортът Банско е без аналог в българските планини, пак не вярвайте – Велинград е също толкова голям. Ако ви кажат, че хората в Банско са забогатели след идването на „Юлен“ АД, или пък че велинградчани ще прокопсат с волфрамова мина, за която натиска пловдивският КЦМ – обърнете се към данните от стр. 100 и 101 в това изследване. Те са съвсем, съвсем официални.

Човек с човека се среща, планина при планината отива, както се казва по високите краища на нашата страна.

Снимки Руслан Йорданов

Осогово - планина, разположена между две балкански столици, може да възвърне поминъка си с нов биосферен парк

Осогово – планина, разположена между две балкански столици, може да възвърне поминъка си с нов биосферен парк

Posted in Гори, Икономики, Родни | Tagged , , , | Leave a comment