Фалшив сняг, истински пари (от Bloomberg.com)

Високотехнологичната битка за спасяване на ски индустрията в Калифорния. 

Евълин Спенс, 6 март 2015 г.

Повечето скиори в Хевънли край езерото Тахоу дори не забелязват къщата с помпите за сняг, която е просто една барака до ски заслона в подножието на планината. Докато не влезеш в нея, няма да чуеш боботенето на помпите и моторите. Тази дейност е замислена да бъде ненатрапчива: денят на склона трябва да е вдъхновяващ и с нищо да не напомня, че компанията в курорта води решителна битка с климата.

Тази малка къща е на практика климатичният център на Хевънли. Там всеки ден екип от 38 души решава колко точно сняг може да произведе и кога и къде да го направи. На стената висят карти и три бели дъски, които служат за планиране на деня. Четири компютъра непрестанно следят температурата, влажността, налягането на въздуха и водния поток на 66-те напълно автоматизирани вентилаторни оръдия за сняг на Хевънли. „Обикновено отварям едновременно четири или пет уебсайта за времето. Това е най-важната част от работата ми”, казва Барет Бърхард, старши мениджър на снежната повърхност в Хевънли. „Ще правим сняг 24 часа в денонощието, ако е достатъчно студено”.

До един от компютрите лежи книга с цвета на залеза: „Ученията на Буда”. Бърхард има сериозна нужда от анти-стрес. За втора поредна година снеговалежът е критично нисък. На територията на щата снежната покривка е 25% от средните й исторически значения: „скръбно оскъдна”, според Калифорнийския департамент за водни ресурси. Януари е рекордно сух. До средата на февруари почти всеки склон на Тахоу е получил по-малко от 50% от средния снеговалеж.

По-малко сняг означава по-малко скиори, а това означава спадащи приходи за ски индустрията в щата, която прави оборот от 1.3 млрд. долара. През последния сезон ски посещенията (индустрията ги измерва в ски дни на човек) са спаднали с 28% спрямо сезон 2010/2011. По-малките курорти на по-ниска надморска височина не могат да оцелеят: Баджър Пас в Националния парк „Йосемити” и Додж Ридж в съседство откриха сезона през декември и го закриха месец по-късно. Последва ги Чайна Пик в средата на февруари. „Това бих го нарекъл най-суровата зима, която съм виждал”, написа в отворено писмо във Фейсбук Тим Кохий, главният изпълнителен директор на Чайна Пик. „Не само че трябваше да се справим с липса на сняг, но и с все по-неблагоприятни условия за производство на сняг… За почти четири десетилетия никога не съм работил в курорт, който затваря в средата на зимата, сега вече съм.”

Хевънли е в по-различна позиция. Той е собственост на Вейл Ризортс, базирана в Денвър курортна компания на стойност 3.1 млрд. долара, която е оборудвала Хевънли с най-съвременното и скъпо оборудване за правене на сняг в САЩ. Екипът, който произвежда сняг управлява повече от 200 въздушни оръдия за вода, гърмящи оръдия и вентилаторни оръдия Super PoleCat, разпръскващи купчини кристали – понякога хиляди часове за сезон, а утъпкващият екип от 20 души ги превръща в подходящи за каране ски писти. Със своите 10 000 метра тръби и маркучи, системата покрива 73% от територията на курорта, която е близо 2000 ха. При идеални условия, производителите на сняг може да изфабрикуват зима с 30 см. снежна покривка върху площ от 17 хектара само за 12 часа. Дори при това положение, през миналата година Вейл констатира 28% спад на ски посещенията в калифорнийските й курорти и компанията предупреди инвеститорите, че финансовите резултати може да са по-лоши от очакваното.

Тези числа отразяват може би най-големия спад на ски индустрията в Тахоу. Наемането на работници за сезона и на непълен работен ден е спаднало с 27% за последните три години според Патрик Тиърни, професор по рекреация, парково дело и туризъм в Държавния университет в Сан Франциско. Разходите за свързани със ските услуги са спаднали от 717 млн. долара годишно на 428 млн. Един по-стар анализ на Резервната банка на Сан Франциско показва, че стойността на къщите в курортни зони на места като Тахоу може силно да зависи от климата: затопляне дори само от 2 градуса може да понижи стойността на къщите с повече от 50%.

Това, в една или друга степен, е проблем на глобалната ски индустрия. Сред 19-те града, които са били домакини на зимни Олимпиади – включително Калгари, Шамони, Нагано и Осло, средната януарска температура се е покачила до 7.7 градуса по Целзий от 0 градуса през 1920-те. В наши дни всеки прави сняг. В това отношение Хевънли е сред най-скъпите и съвременните. Ако те не успеят да спасят сезона си, никой не би могъл.

„Всеки може да извади оръдието за сняг и да каже, че вали”, казва Майкъл Фицджералд, мениджър на средната смяна в Хевънли. „Но наистина трябва да знаете как да четете климатичните условия”. Фицджералд носи планински обувки и от колана му виси голям гаечен ключ: при цялата автоматизация производството на сняг си е тежка работа. Екипът работи във всякакви условия и по всяко време на денонощието. „През една година излизахме 180 последователни часа”, казва Фицджералд.

Производството на сняг до голяма степен не се е променило през годините: когато навън е достатъчно студено, много вода и въздух под налягане се разпръскват през дюза. Хевънли купува водата си от два различни окръга за комунални услуги в щата Невада. Повечето курорти отбелязват, че производството на сняг официално е „неконсумиращо”, тоест не отклонява и не изчерпва водните доставки по начина, по който го прави да речем селското стопанство. „Този сняг всъщност ще се разтопи и ще се попие обратно в земята”, казва Дъг Обеги, адвокат във водната програма на Националния съвет за защита на ресурсите. „Част от тази вода ще се загуби чрез изпарение, но това важи и при потоците”.

Според Международната класификация на сезонния сняг на повърхността на земята (нещо като ЮНЕСКО за снежните маниаци), „машинно направеният” сняг е отделен вид и приема форма на нежна куфа сфера. Той, също така, става все по-добър. Благодарение на системи за производство на сняг от фиброоптични кабели и вентилаторни оръдия за сняг с нисък разход на енергия на цена 40 000 долара всяко, които може да се контролират от смартфон, курорти като Хевънли правят сняг, който е само малко по-тежък от естествения. В един скорошен януарски ден снегът на Хевънли беше мек и пухкав. Не се хлъзгаше, не скърцаше под краката. Не беше пудра, но посланията, които хората си лепят по колите, не лъжат: лош ден на ски е по-добър от добър ден в офиса.

Оборудването за производство на сняг е станало по-ефективно в енергийно отношение, но в дългосрочен план новите технологии не могат да направят нищо повече. Ако зимите продължат да стават все по-топли, както се предрича, курортите ще се нуждаят от все повече оръдия и ще ги ползват все по-често. „При -7 градуса е лесно и изисква сравнително малко енергия и вода”, казва Джорди Хендрикс, директор на лабораторията по сняг и лавини на Монтанския държавен университет. „При 0 градуса се изисква голямо количество и от двете, за да се направи сняг с ниско качество, при това не много”. Използваната енергия ускорява климатичните промени и кара температурите да се повишават, което в замяна налага по-голямо производство на сняг.

Само на 27 км южно от Хевънли пистите на Сиера ет Тахоу са кални и кафяви. Със своите 800 ха, подходящи за ски, тя е една от по-малките планини на Тахоу, нещо като място, където родителите учат децата си да карат ски, а учениците от 6 до 8 клас с отличен успех в училище получават безплатен пропуск за сезона. Дотук тя устоява на сушата, тъй като гледа на север и е разположена в район, който извлича възможно най-много от бурите. Това е привлякло тук Дрю Брей, с минало във въглищните мини и фермите в Австралия, който се е преместил в Сиера преди 20 години и сега е директор на планинските операции.

През последните няколко години тези бури едва стигат. Сиера има шест по-стари оръдия за сняг, които от време на време работят на ниски обороти, но Брей се е отказал да прави нещо повече, след като е взел назаем вентилаторно оръдие за сняг от Хевънли. „За да го пуснем на пълни обороти ще трябва повече вода, отколкото може да си позволим”, казва Брей. Вместо това неговият екип събира снега, който се е натрупал върху покрива на ски заслона и от паркинг площадките и го разпръсква по склоновете. Снежни огради като тези, които обикновено се слагат по ветровитите магистрали на Уайоминг, улавят всяка допълнителна снежинка, която долита насам.

В контекста на климатичните промени, по-малките ски курорти на Калифорния са заплашени да съществуват „ден за ден”. Един малък играч може да устои само на един лош сезон и след това паричните му запаси ще се изчерпят, казва Даниел Скот, професор по управление на туризма в университета Уотърло в Канада, който е изследвал ефектите от климатичните промени върху ски индустрията. „Два лоши сезона и сбогом, любима”. Към настоящия момент само 45 американски ски зони имат покачващи се приходи, а 40% от ски бизнеса се е концентрирал в 10% от ски зоните, според бившия директор във Вейл Ризортс и Интрауест Бил Йенсен. В рамките на следващите 10 години, 300 от 470-те ски курорта в САЩ може да затворят.

Много хора ще се изпълнят с носталгия за тези малки хълмове, но има реални причини защо оцеляването на малките курорти е важно и за най-големите играчи в индустрията. Новите скиори често се учат да правят първите си завои на склонове с местно значение. Те са като магнити за семейства и автобусни ски екскурзии, а картите за лифт там все още струват под 100 долара дневно. За спорт като ските, който вече страда от елитарния си имидж и високите си цени, по-малките курорти осигуряват сравнително по-достъпно навлизане. Без тях, броят на скиорите, интересуващи се от едноседмична ваканция в скъп ски курорт ще спадне – независимо от качеството на снега.

Засега по-големите курорти ще продължат да се борят с времето. Хевънли не е пропускал обявен ден за откриване на сезона от поне 10 години – факт, с който персоналът на курорта се гордее. „Може да гарантираме, че ще работим за празниците”, казва Зонтаг. „И може да гарантираме какъв сняг ще имаме. Не зависим от прищявките на природата”.

Вярно е, че с достатъчно пари сняг може да се направи навсякъде. Да вземем Сочи: зимните Олимпийски игри през 2014 г. бяха най-топлите в историята, но с помощта на финландски машини за сняг на стойност 2 млн. долара бяха произвеждани купчини кристали при температура, стигаща до 20 градуса по Целзий.

Но такова нещо големите курорти не желаят и те работят здраво, за да намерят начин как да правят пари независимо от снеговалежа. Федерален закон от 2011 г. улесни курортите в получаването на разрешения от Горските служби за дейности, различни от ските и сега те развиват целогодишна активност – ход, който ги предпазва от оскъдицата през зимата и засилва летния туризъм. Преди няколко години Скуоу Вали и Алпин Медоуз обявиха проект на стойност 70 млн. долара, който ще включва йога студио и приключенски център на площ от 12 декара с бавна река, сърф симулатор и въжена градина. Вейл Ризортс изгражда въжени тролеи, велосипедни пътеки и улеи за спускане в няколко планини, включително в Хевънли.

Дори с технологии и финансови ресурси курортите вероятно няма да победят. „Изкуственият сняг не е отговорът”, казва Портър Фокс, автор на книгата „Дълбоко. Историята на ските и бъдещето на снега”. „Това е временна мярка за отлагане на колапса на индустрията на ски курортите”. Когато караш ски върху сняг, направен от машини, да, ти правиш завои, спускаш се надолу, може би дори летиш. Ти си в планината. Може да си заедно със своите родители, може да си заедно със своите деца. Работата е там, че все по-рядко ще срещаш истинската пудра, с която си израснал – снегът, който превръща по-пасивните скиори в закоравели „умирай трудно”. Курортите ще могат да покрият упадъка в следващите десетилетия, но дългосрочното бъдеще на този спорт изглежда точно толкова разпокъсано и тънко като пистите на Тахоу в началото на февруари.

Междувременно винаги съществува обещанието за още една легендарна снежна буря на Тахоу, за още един епичен сезон, за още един шанс за скиорите да наместят своите оцветени в розово скиорски маски. Миналата есен Барет Бърхард организирал нещо като тим билдинг: целият екип за правене на сняг на Хевънли отишли на палатки, забили едно чучело в стил „Горящия човек”, и, по неговите думи, се молели на боговете на снега. Два дни по-късно започнали да се трупат първите естествени снежинки – а с тях и надеждите на индустрията. А миналата седмица буреносни облаци се струпали над Тихия океан, ударили Сиера Дивайд и изсипали 1 метър сняг в Скуоу Вали и над 30 см в Хевънли. 10 сантиметра натрупали дори в малкия Додж Ридж. Техният уебсайт оставил следното съобщение за скиорите и сноубордистите: тук сме и сме готови, щом зимата се върне.

Източник

 

Posted in Интернационални | Tagged , , , , | Leave a comment

Подкупната интелигенция е страшна болест

Интервю с Петър Добрев, стопански историк:

Господин Добрев, изминаха почти 30 години, откакто публикувахте книгата „Стопанската култура на прабългарите”, в която изложихте тезата за високата материална култура на древните българи. Как беше приет този труд от критиката?

Книгата буквално се разграби, тиражът й се изчерпи за един месец и това учуди всички в института, включително и мен. Редакторката от Издателството на БАН между другото ме посрещна настръхнала, защото точно преди това някой друг предложил в издателството книга за древните българи – слаб труд на връзкар. Когато отидох при нея втори път, тя ми каза: „Другарю Добрев (така беше тогава), разбрах, че това не е правено за пари”. Това ми е най-голямата награда.

Доколкото съм запознат от вашите книги, твърдите, че нашите предци са били напреднал народ, който е предизвиквал уважение сред своите съседи. Имал е сложен календар, земеделие и занаяти, развито градостроителство, правна система и държавна администрация. Този народ по силата на историческите събития мигрира от планината Имеон до Европа. Звучи различно от „ордата на Аспарух”?    

Цял живот съм се борил да се махне това нещо – че нашите предци са полудиво варварско племе, което не притежава никаква култура и се изхранва само с животновъдство и дори с грабеж. Проверявах поминък по поминък с какво са се занимавали древните българи, така се оформи тезата ми за високата им стопанска култура. В източник, в който се описват племената, които се изхранват с грабеж, българите са посочени отпред, отделени заедно с аланите, като по-различни, по-високо културни племена, които имат градове.

А иначе съвсем точно е обобщението, само ще направя една-две баскетболни добавки. Едната е с цел да се изтъкне още повече културата на древните българи. Китайски източници съобщават, че към началото на V в. там отиват майстори от Балх, столицата на древна Балхара – „Боло” на китайски, и тези майстори научили китайците да отливат цветни стъкла. „И оттогава цветните стъкла поевтиняха в Китай”, пише в източниците. Този детайл е интересен и по друг повод. Дълго време един български археолог, в момента депутат, всячески скачаше срещу това, че българите са били културен народ. Неотдавна този археолог блесна със статия, в която с изненада пише, че в Плиска са открити необикновени цветни стъкла с инкрустации от злато.

Над 10 стоки, продавани по пазарите на Средновековния свят, най-вече на източните пазари, са носели името „булгар”. Българите продавали много хубав конски юфт (водонепропускаема кожа, бел.ред.)  и той носи българско име на езиците в огромния периметър от Италия до Скандинавия и Монголия. Тези кожи се изработвали по сложна технология, киснели се с кори от дъб или върба и са добивали приятен мирис. В персийския език е останало „муза-и-булгар”, тоест български филигран, много фини златарски изделия. Един от центровете за производство на тези изделия е запазен и досега в Кавказ, това е град Кубачи и съседното селище Балхар. Сред въпросните „български” стоки влиза и един вид житна култура.

Как съвременните генетични изследвания кореспондират с вашите изследвания на древни езици и извори?

Тепърва предстои голямата задача да се изследва костният материал от старите гробове. Досега генетиците изследваха ДНК материал от съвременните българи. Оказа се, че те не намират в нас азиатски, тюркски гени. Алтайските следи, според техните оценки, у нас са по-малко от 1.5%: ако не се лъжа, подобен или дори малко по-висок „източен процент” имат и германците. Очакванията за „българската орда” – за дошлите от изток номади, не се сбъднаха. Но не искам да се меся в областта на генетиците. По-скоро искам да се спра върху нещо друго: неизвестните величини в българската история.

Говори се за имена на народи, за славяни, древни българи, траки, но никой не взема под внимание каква маса е бил даден народ. Не е оценена тежестта им. Стигнах до извода, че древните българи са били значителна маса народ. Хазарският хаган Йосиф, който предава изселването само на българите на Аспарух и ги нарича оногундури, пише, че те били народ, по-многоброен от пясъка в морето, „и всички те живеят край река Дунав”.

При положение че този многоброен народ е живял 5 века под Кавказ, преди да дойде на Балканите, а прародината му са подножията на Памир и Хиндукуш северно от Индия – тоест пътят му попада в ареала на индоевропейските народи, няма нищо чудно, че в българския народ не се открива нищо тюркско. Славяните по език са също от индоевропейското семейство, траките също са от ареала на индоевропейските народи. Да подчертая: древните българи не са европейци, но те са индоевропейци, в широкия план на културата.

Но ако в Гугъл напишеш на английски думата прабългарин, първото, което излиза в Уикипедия е, че те са тюркски народ…

Това са ариегардните въздишки на старата теория. Българите никога не са наричали себе си тюркоезични, монголоезични и т.н. Тюрките са възникнали като народ 5-6 века след българите. Привържениците на обратното да се обърнат към древните български надписи, над тях 60 години работи покойният чл.-кор. Веселин Бешевлиев. Да се обърнат и да видят как Омуртаг нарича българския календар: протобългарски, тюрко-български? Един от надписите си той започва с това, че е „владетел на многото българи”, и завършва с пожелание да царува 100 години над „многото българи”. Владетелите винаги наричат себе си „българи”, а ние непрекъснато ги пъхаме под чуждо крило – я хунско, я тюркско.

За съжаление, много наши изследователи не са обърнали внимание, че българите са единственият народ в Европа, основал три държави със свое собствено име – България. Те толкова силно са държали на своето име! Ние просто не познаваме характера на нашите древни предци, не сме наясно какъв народ са били те. Византийски източници подчертават: „те никога не приеха нашите обичаи”. Българите са били чужди на всякакво странично влияние – за разлика от сегашното масово подражание.

От думите ви личи, че трябва да се гордеем с това, което сме били – някога в дълбока древност. Какво се случи? Какви са корените на нашата плачевна съвременност?  

Има нещо, което виси като трагична съдба над българската история от първия миг на просветление. Ако някой си направи труда да прочете оригиналния текст на Паисиевата „История”, силно ще се учуди на някои моменти. Паисий не е просто историк, той не просто иска да напише история, а да създаде програма за спасение на българския народ. И за разлика от сегашните стотици и хиляди точки, програмата му е само от две точки. Паисий лаконично отбелязва какво трябва да се направи, за да се опази българския народ и точно това негово най-голямо прозрение е останало незабелязано.

Пасажът, който завършва със знаменития израз „О, неразумни и юроде”, започва със следните думи: „А някои се обръщат по чужда политика…” Не сте чували за това, защото този знаменит израз, който е първата точка от програмата на свети Паисий за спасение на България, е предаден от преводача като „някои се обръщат по чужда култура”.

Това променя почти изцяло нещата. Да не се обръщаме по чужда политика! На гръцки „политики” няма друго значение освен „политика” и не може да се сбърка от високообразован човек като Паисий с „политисмо”, тоест с „култура”. Тази подмяна е направена навсякъде в текста, тя присъства и в новото издание на Паисиевата „История” от 2012 г., където „политики” се предава като „култура”, „изтънченост” или „обиграност” – но никога „политика”. Защо го правят? Защо посегнаха на този завет към българите да не се влияят от чужда политика? Защото „онзи, който ни освободи, той ще ни пороби”…

Паисий е съзнавал, че главното нещо е да се измъкне народът от чуждото влияние. Разбира се, че е вредно сляпото подражателство в културата, но то е в пъти по-слаба опасност от политиката. Най-видните ни възрожденци като Раковски, Ботев, преди това Петър Берон, са били против обръщането по чужди политики. Същевременно основната маса просветители – и това е грехът на нашето Възраждане, непрекъснато плаче: „О, народе! Колко си изостанал, виж Европата, виж Русията”. Никой не се е запитал защо споменатите велики българи, които най-добре са познавали Русия и Европа, не издигат такъв глас.

Тоест вината е в нашите просветители, които се прехласват по една или друга небългарска политика?

По-голямата част се прехласват, затова и Добри Войников пише „Криворазбраната цивилизация”. Туземците се прехласват, а онези, които са се потопили в „цивилизацията”, са резервирани. Световноизвестният българин Петър Дънов е живял в Америка, бил е пастор. Защо Петър Дънов е казвал, че се прекланя пред Изтока? Защо той е казвал, че светът ще бъде спасен от славянски народи? А не от Америка. Защото той е познавал Запада и е считал, че бъдещето е на други народи, запазили в по-чист вид своята нравственост.

През 1990 г., когато при нас дойде планът „Ран – Ът”, ние май вече не бяхме много запазени?

Вижте, 13 души – по-голямата част от моя Научен съвет, като държани на въже хукнаха да подписват тази програма. Аз съм сред малцината, които не я подкрепиха. Изпитвам срам заради моите колеги, откровено ви казвам: според мен ситуацията в България е такава, че не може да хабим думи в притворни неща, по-добре да мълчим. Това бяха хора, които преди това работеха по много важни проблеми, ние бяхме нещо като мозъчен тръст, обобщаваща група. Възмутен съм от лекотата, с която те подходиха към тази програма.

Тогава се занимавах с проблемите на интелектуалния потенциал на нацията и знаех, че единственият фактор, на който България може да се опре, са уменията и знанията на младото поколение. Но когато се формира групата, която прие тази програма, не потърсиха нито един специалист, който да познава трудовата и интелектуална проблематика в България. Публикувах статия с посланието, че ако ние изтървем индустриалните отрасли, смаляваме до безкрайност полето за приложение на квалифицирания умствен труд. Ние изрязваме перспективите на младите хора да работят квалифициран труд, а не да бъдат обслужващ персонал в туризма.

Това ни беше силата: имахме младо ученолюбиво поколение. Шансът ни бе да запазим това поколение, да му създадем поле за труд. Можехме да ползваме опита, натрупан в други държави, например в Белгия. След реорганизацията на черната металургия, за да не загубят там младите хора тонус и желание да работят, на грамотните младежи се дава възможност да направят заедно проект. С този проект не просто ще те потупат по рамото, с него кандидатстваш за пари в банката и тя го финансира, ако е свестен. Така се печели по много направления: младите хора запазват квалификация, създава се хомогенна група, младите остават да работят в страната си.

Тук вече опираме до банките, които се съобразяват с интересите на държавата и икономиката. У нас, за съжаление, май не става точно така?  

Това с банките е един от първородните грехове. А у нас действително много неща можеха да се развият по друг начин, при положение че се мислеше – и се търсеше специалиста. Знаете ли, че на една от първите срещи на български дисиденти, част от тях мои приятели, отиват те на Кръглата маса и им искат пропуските. Вадят пропуски. „А, не, от вчера са сменени”. Апаратчиците са корифеи как да елиминират хората, които милеят за народа си. Увяхнаха, изрязаха няколкото патриоти.

Болката ми е, че нашето поколение не можа да изпълни дълга си към България. Това че нямам съпричастност към плана „Ран – Ът” е все едно: аз съм в кюпа. Дългът на всяко поколение е да опази тази хубава земя, с нейните възможности. Да я предаде в ръцете на следващите, а те да я предадат нататък. Това е дългът и ние не можахме да го изпълним.

Затова ли се обръщаме с такъв интерес към величавото ни древно минало?

Да се говори за история днес в България е много тъжно, след като бъдещето на България изтича през втори терминал, а сянката на миналото припълзява от юг. Не само тъжно е, но човек изпитва и срам пред онези далечни фигури, дори само защото не ги познава достатъчно. Ако има смисъл да се говори за история, все пак, то е да се извлекат, пък макар и фатално късно, някои поуки от това, което е ставало с България.

„Това е народът, който преди имаше всичко, което е пожелал. Те мислеха, че пред тях е открит целия свят”. Знаете ли за кого са казани тези думи? За Рим, за Америка? Не, за българите – казано е в края на V в. от готския историк Енодий. А за кого е казано „Те, които най-много почитаха законността и справедливостта”? Никой сега, предвид това, което вижда, не си и помисля, че може да става дума за българи. „Пожънаха с това големи трофеи и народите и градовете се присъединяваха към тях доброволно…”

Какво мислите за актуалното финансово положение на България?    

Днешният ден страда от това, че за разлика от техниката и физиката, икономиката и изобщо държавният живот позволяват да се обръщат с главата надолу много съществени принципи. Ние страдаме от това, страда и цялото човечество. Променят се железни мъдрости, установени преди векове. Ще дам частичен пример с финансите. Още през XVIII век е формулиран принципът: „Дайте ми добра политика и аз ще ви дам добри финанси”. При нас нещата са обърнати. Всеки нов политик се представя като добър по презумпция. Няма нищо, каквото да премисли и да поправи в политиката си – и възлага на финансиста да му осигури добри финанси. При това положение финансистът какво може да направи? След като държавата е в нокдаун, единствено да прибегне до външни заеми.

При нас политиката е замръзнала и задържането на власт се осигурява по най-лекия начин, чрез заеми. Този път е доказано опасен, този път е безотговорен. Още по-цинично е да очакваш следващото правителство да погасява със заем взетият сега заем. Ами нали този заем го взимаш, за да укрепиш икономиката?!

Демографската криза набира скорост, говори се, че българите вече сме под 7 млн. души. Мислите ли, че бъдещето на българския народ е под заплаха?

За съжаление се сбъдна една моя прогноза, направих я преди много време във в. „Орбита”, единственият вестник за наука у нас: държава, която няма силна и неподкупна собствена интелигенция, прилича на организъм, болен от СПИН. Като нож ме прониза, когато по-късно попаднах на статия в „Ню Йорк Хералд Трибюн”, в която пишеше, че България днес е една от двете най-бързо обезлюдяващи страни в света. Другата е Свазиленд – най-болната от СПИН държава в света. Това на практика показва, че корупцията е също толкова опасна, колкото смъртоносната болест. Защото каква е разликата, когато пропадаш заради корупция или заради СПИН?

Това ме шокира и реших да не правя повече прогнози, но в института са ми възлагали и задачи, свързани конкретно с демографията. И Евростат, и нашата статистика изчисляват към 2070 г. населението на България на 5–5.2 млн. души и това са меки прогнози. Аз го изчислих на 4.5 млн. още към 2050 г. Намерих начин да пресметна, че българите в това число ще бъдат вече 2.2 млн. Това, мое лично, изчисление взима под внимание също и разбягването на българите по света. Дори броят на населението да е малко по-висок, от гледна точка на политическата система нещата стават такива, че българите изгубваме контролния пакет акции в управлението на българската държава. Ако добавим и отродените българи…

Виждате ли шанс това да се избегне?

Ако можех, бих организирал курс за просвещение на нашите неграмотни космополити, които, заговориш ли за България, започват да мислят, че става дума за национализъм. Национализмът не е мръсна дума, неслучайно има философия, че Европа трябва да бъде на силните нации. Обезличаването на нациите лишава хората от нещо много важно, променя стила им на мислене.

Престанали сме да мислим над кардиналния проблем: какви възможности да създадем на средния българин, на нормалното българско семейство? Космополитите престават да виждат основната градивна клетка на българската държава – българското семейство. На унгарската държава основна градивна клетка е унгарскто семейство: може ли да го отрече някой? Защо мисленето за българите непрекъснато се измества в маргинални области, към малцинствата?  Измества се от тези, които искат да рушат, не да създават здрава държава.

Ще цитирам афоризма на унгарския икономист от XIX век Йожеф Етвеш: “Благоденствието на народа зависи не от парите, които държавата раздава всяка година на чиновниците, магистратите и полицаите, а от парите, които остават в джоба на обикновените граждани”. Така сме извъртели в момента нещата, че определени категории (чиновници и малцинства) са гарантирани и непрекъснато плачат, че са зле. На никое ниво не се поставя въпроса как живеят обикновените, нормалните българи. Трябва да се мисли през призмата на парчето земя, на което седим. Това е нужно и предвид това да използваме възможностите на тази земя.

Коя е втората точка от плана на Паисий?

Този план е актуален и сега, но кой ще го приложи? Всичко е променено, душата е променена в хората. Паисий разказва за съдбите на народите и предупреждава да не следваме чужди политики, след това казва: „Но малко са хората, които разбират Божиите съвети”. И тук е бръкнал преводачът, заменил е „съвети” с „воля”. Това променя всичко от корен: няма вече смисъл да мислиш как да спасяваш някого. Ако Божията воля го спаси – ще го спаси.

„Божиите съвети” са нещо съвсем друго. Те са нравствеността, нравствените завети на Бога. Паисий поучава, че българинът трябва да живее нравствено. Той се възхищава как простият българин в морален план стои много по-високо от тариката грък. Паисий проповядва на българите първо, да не се подвеждат по чужда политика, второ, да запазят нравствената си чистота. Това са го разбрали Раковски, Левски и Ботев, които днес петнят с делата си някои овластени потомци на Паисиевите юроди. Раковски започва една своя статия с думите: „Историята на народа е в неговата нравственост”.

Ст.н.с. д-р Петър Добрев е роден през 1943 г. в гр. Добрич. Повече от 40 години той работи в Икономическия институт към Българската академия на науките. Основните му интереси са в областта на стопанската история и произхода древните българи, на която тема той е посветил повече от 20 книги. Публикувано с малки изменения в сп. ТЕМА

Posted in Истории, Родни | Tagged , , , | Leave a comment

Страната на хилядата градове

Имах удоволствието да взема интервю от стопанския историк Петър Добрев в края на февруари, то ще бъде публикувано на 14.03 в сп. ТЕМА. От предишни наши срещи знаех, че Петър Добрев е обаятелен събеседник и, както и очаквах, той ме засипа с ценни факти за древните българи. Но разговорът ни бързо премина към мрачното съвремие на България. Така някои от сведенията, които той сподели, остават „безпризорни”. Публикувам ги тук, за да не се изгубят съвсем.     

Господин Добрев, изминаха почти 30 години, откакто публикувахте книгата „Стопанската култура на прабългарите”, в която изложихте тезата за високата материална култура на древните българи. Каква беше господстващата гледна точка тогава?  

Казано накратко, убийствена. Тя съществува до голяма степен и сега, макар да има вече един – два оправени учебника. Нашите любомъдри автори не погледнали първата част от източника, в която българите са представени като народ, който има градове – най-видният народ при Кавказ, а взели втората част, където са изредени останалите племена, изхранващи се с дивеч и грабеж, и набързо вкарват българите в този кюп. Че били полудиво варварско племе, което се изхранва с най-примитивни поминъци и дори грабеж. Това оставят и до днес като етикет върху гърба на нашите предци.

Цял живот съм се борил да се махне това нещо – че българите на Аспарух са били малко номадско племе, което не е притежавало никаква култура, изхранвало се е само с животновъдство и дори с грабеж. Проверявах поминък по поминък с какво са се занимавали древните българи и именно така се оформи тезата ми за стопанската им култура. В източника, в който се описват племената, които се изхранват с грабеж, българите са посочени отпред, отделени заедно с аланите, като по-различни, по-високо културни племена, които имат градове.

Заключението ви е, че те всъщност са били земеделски народ?    

Арабски пътешественици описват, че българите край Волга са имали един особен обичай да съхраняват зърното в изкопани в земята ями, вследствие на което зърното се вмирисвало, понеже земите край Волга са влажни. Обичаят да се пази така зърното е характерен за сухите райони на юг от Кавказ и на север от планината Памир. Този обичай – да се пази зърното в ями, между другото се срещаше в Добруджа съвсем доскоро. Ямите за зърно там носеха название „хумба”.

Намериха се и куп други примери и източници, които стъпка по стъпка показаха древната култура на нашите предци. Споменах, че те са имали градове край Кавказ, но и историята на тези градове е много интересна. Заселниците край Кавказ наричат най-големите си градове с името „Балх”, а често и „Балхар”. Арабите го предават дори като „Булгар”. А „Балх” е прочут град в древността, наричан от персите и арменците „Майката на всички градове”. Намирал се е на север от Хиндукуш – влизал е в древното географско наименование Имеон, съвкупно за тамошните планини. Там е съществувала древната държава Бактрия.

Същата, която се е изпречила на пътя на войските на Александър Македонски?  

Именно. Когато Александър Македонски отива в този край, свитата му от историци са изумени от това, което виждат. То е пълна противоположност на онова, което днес е Афганистан. Те пишат: „Като преминахме Парапамис” (това е югозападно от Хиндукуш), „пред нас се откри райска градина…” Същите, а и по-късни историци наричат Бактрия „Страната на хилядата градове”. Тук трябва да поясним още едно нещо, което има пряко отношение към българската стопанска култура. Държавата, която древните гърци наричали Бактрия, носела друго име сред източните народи. Съседните индийци, а след това арабите наричат това същото царство „Балхара”.

За да установя това, много ми помогна една командировка в London School of Oriental Studies. Именно там, сравнявайки много богатите източници, успях да разкрия, че гръцката „Бактрия” е носела името Балхара, дори Балгара. Много любопитно е и това, че по времето на Иван Асен информирани монаси от един швейцарски манастир наричат нашия цар Иван Асен „цар на Бактрия откъм север”. Цар на северната Бактрия – впрочем това е забелязано от Константин Иречек, или по-скоро от неговия дядо, и е дадено в бележка под линия в „История на българите”. Тоест, явно е имало сведение, което е оцеляло сред латиноезичните историци, че българите са дошли от Бактрия.

Дума дума отваря, та ще ви кажа и откъде според мен е дошло това сведение. Най-ранният европейски източник, който споменава българите – латинският хронограф от 354 г. Liber generationis, изрежда народите в Библейски стил. Народите в източните земи са изредени като потомци на най-големия син на Ной – Сим, и в кръга на тези източни народи, 25 на брой, споменава българите. Единият препис на този източник завършва с израза „тези, които всички са бактрийци”, а по-късният замества този пасаж със „Зиези, от който са българите”, тоест споменава и техния родоначалник. Говорим за първия християнски и най-богато илюстриран хронограф, изключително авторитетен източник. Странно е, че от него в България дълго време са препечатвали само опашката, а не са изследвали изцяло този източник. Аз се залових с тази задача през 1991 г., издирих хронографа – публикуван е в немски издания, и го препубликувах в пълен вид. Тогава именно лъсна този факт, че вместо името на бактрийците е употребено името на българите.

Posted in Истории | Tagged , | 1 Comment

В утрото на нова ера

Мястото, в което живеем е напълно различно от света на нашите деди. Има ли граници за растежа на човешката икономика

Енергията, която хората на Земята използват ежегодно е нараснала десетократно между 1904 и 2008 г., а спрямо 1750 г. увеличението е 33 пъти. Населението на планетата днес е над 4 пъти по-многочислено по сравнение с 1900 г. От края на Втората световна война до днес брутният вътрешен продукт в света се е увеличил 12 пъти, а градското население – 8 пъти… Може да се изредят още много сходни статистики, но, честно казано, човек се губи в тях. Другояче е, ако проблемите се видят на картинка. Така по-лесно разбираш откъде идваш и накъде отиваш.

Международен екип от учени под ръководството на австралиеца Уил Стефан направи точно това, когато в началото на 2015 г. публикува в сп. The Anthropocene Review статията „Траекторията на Антропоцена: Великото ускоряване”. Приложените графики илюстрират, че планетарните процеси – както социалните, така и природните, безпрецедентно са се забързали. Разгледани са 12 ключови индикатора на глобалното социално – икономическо развитие, както и 12 тенденции в планетарната екосистема. Без изключение, след 1950 г. наблюдаваните показатели скачат нагоре като бълхи.

Първата и най-естествена човешка реакция е да се попитаме има ли таван. Общо взето, науката не дава отговор. Но много авторитетни учени са убедени, че икономиката ни е създала нова геологична епоха на Земята. Според тях въпросното Велико ускоряване не просто застрашава перспективите за неспирен икономически растеж, а клати колоните, върху които се крепи животът.

Две от девет

Много страници са изписани за глобалното затопляне, причинено от увеличената концентрация на въглероден двуокис в атмосферата. Но надали само въглеродът е проблем. През януари Уил Стефан с екип от 17 учени обнародва в авторитетното списание „Сайънс” още една статия, в която анализира състоянието на девет животоподдържащи системи на планетата. При две от тях е установен „висок риск” и може да се твърди със сигурност, че там планетарните граници на поносимост са надхвърлени. Става дума за генетичното разнообразие и за биохимичните потоци, на първо място за съдържанието на фосфор и азот в почвата.

Някак свикнахме с факта, че вследствие на човешката дейност измират биологични видове: склонни сме да го приемаме за „неизбежна цена на развитието”. Работата е там, че в наши дни биологичните видове измират до 1000 пъти по-бързо от естествения еволюционен ход. Как това застрашава живота на Земята? Според Стефан, променя се интегритета на биосферата: образно казано, мрежата на живота изтънява. С научен изказ, засегнат е „дългосрочният капацитет на биосферата да оцелява и да се адаптира към рязка или постепенна абиотична промяна”.

Все повече площи са заети със земеделски монокултури, все по-малко място остава за дивата природа. Ефектът от този неумолим процес вече не е просто естетически, а екзистенциален. При това внасяните в почвата торове, които направиха възможна „зелената революция” след 1950-те и позволиха изхранването на милиарди гърла в повече, чувствително промениха биогеохимичните процеси. В началото на XXI век цикълът на азота вече се счита за увеличен с 50%, а на сярата – със 100%. Според изчисленията на Стефан, днес концентрацията на азот в почвите надхвърля 3 пъти безопасната граница, а фосфорът е „на ръба”. Чрез процеса на почвена ерозия това може да доведе до аноксия (изчерпване на кислорода) в океаните.

Типични страхове като привършване на запасите от сладка вода или измиране на живота в океаните заради повишаване на киселинността според тази статия не са обосновани. Възстановяването на озоновия слой в стратосферата дори дава повод за оптимизъм. Все още няма достатъчно информация, за да се оцени научно заплахата от ГМО или инвазивни видове, както и замърсяването с аерозоли. А по отношение на климатичните промени, рискът видимо нараства, но още не е излязъл от контрол. Очевидно е, че целта на научния екип не е да ни сплаши.

В същото време, деликатно е подсказано как с „неприятно голяма вероятност” може да се твърди, че сегашната траектория на развитие води към състояние на планетата, което ще е „много по-малко дружелюбно към развитието на човешки общества”. Авторите си поставят позитивна цел: да установят какво е „безопасното оперативно пространство” на човечеството с оглед на биохимичните процеси. Да разберем къде може да продължим и къде трябва да спрем – този подход е изключително смислен и навременен, но предвид сегашните приоритети в глобалната политика, сякаш граничи с научна фантастика.

Растежът – роб на дълга

„На всяка цена ни трябва растеж!” – заявяват десните партии. „Ще направим всичко, за да възстановим растежа”, обещават левите. Без значение от националност и идеология, политиците в целия свят декларират пълна готовност да се поставят в услуга на увеличаването размера на икономиката. Нужен е поне 3% годишен растеж, за да почувстваме подобрение в живота си – уверяват ни те.

Колкото и да сме свикнали с подобни изказвания, трябва да отбележим, че тази нагласа е нова. Нашумелият труд на френския икономист Томас Пикети поставя растежа на икономиката в историческа перспектива и се оказва, че между 0 и 1700 г. сл. Хр. прирастът на БВП на човек от населението е цифром и словом нула. Между 1700 и 1820 г. нарастването е едва 0.1%., а в последвалите години до Първата световна война е 0.9%, почти изцяло благодарение на Америка и Европа. Чак в периода 1950-1970 г. светът постига чувствителен прираст от 2.8% годишно.

Пикети е убеден, че блясъкът на следвоенните години не може да се повтори. Чакат ни десетилетия с много нисък икономически прираст – а всъщност връщане към нормалното състояние. Който иска повече, да се замисли за неравенството и преразпределението. В крайна сметка, 1% най-богати американци получават 20% от дохода в най-голямата икономика не задължително защото са най-способни.

Един или два процента прираст годишно ни се виждат пренебрежимо малко, но да си дадем сметка, че става дума за експоненциално нарастване. Математиците отдавна смайват въображението на народа с изчисления на сложна лихва. Актюерът Ричард Прайс, съвременник на Адам Смит, например пресметнал, че ако при раждането на Спасителя едно пени е сложено в банка при 6% лихва, към 1800 г. с него ще се купи сфера от чисто злато с диаметър орбитата на Сатурн.

Сложната лихва противоречи на принципите на живия свят, включително на стопанството. От дълбока древност е известно, че лихвите по кредитите изсмукват жизнените сокове на бизнеса. Типичната за Древна Гърция 10% лихва води до удвояване размера на дълга на всеки 10 години и макар финикийците да са искали двойно повече, свободолюбивите елини първи започнали да вдигат въстания срещу дълговото робство. Големите законодателни реформи – на Ликург в Спарта и на Солон в Атина, са свързани именно с ограничаването властта на кредита.

Явно днешната демокрация не е от гръцки тип. Кредитът стремително нараства, с това се увеличава необходимостта от растеж, за да се плащат лихвите и да остава нещо за живеене. Растежът мачка природата на Земята. Да го кажем с думите на Уил Стефан, който в интервю за „Гардиън” за момент излиза от умерения научен тон: „Ясно е, че икономическата система ни води към неустойчиво бъдеще. За хората от поколението на дъщеря ми ще е все по-трудно да оцеляват. Историята ни показва как цивилизации са се издигали, придържали са се към ценностите си и след това са рухвали, защото не са се променяли. В същото положение сме сега.”

Царството на човека

Западната цивилизация отдавна е намерила отговор на изказаните по-горе страхове. Това е технологичната промяна: на теория човечеството може да продължи да произвежда все повече стоки и услуги, ползвайки все по-малко ресурси. Полезните изкопаеми, които все някога ще бъдат изчерпени, може да бъдат заместени с нови, включително синтетични вещества и материали. Може да се намери заместител на всичко, дори на петрола. И макар за това да не се говори, ако технологичната машина забуксува, може да се прибегне и до добрите стари регулатори на преподобния Малтус: гладът, болестите и войната.

Според Стефан, убеждението, че технологиите всеки път ще ни спасяват от собственото ни неразумно разрастване, не се базира на научни факти – то е гола вяра. Легендарният учен Джеймс Лавлок през 1970-те доказа, че при всичките си усилия човекът надали някога ще успее да изличи изцяло живота от Земята. Но това ще е Земя на бактериите и насекомите, а не на едри бозайници като хората.

Засега обаче царува човекът. Толкова големи са промените, които той внася в живия свят, че според редица екосистемни учени вече трябва да възвестим нова геологична епоха – Антропоцен, ерата на човека. В планетарните системи: климат, кръговрат на химическите елементи, хранителни вериги и т.н., са настъпили драстични промени. Редица показатели, например концентрацията на въглероден двуокис, азотен окис и метан, са значително над максималните стойности по време на продължилия 11 700 години холоцен. През последния век азотният цикъл е сериозно изменен, регистрирано е намаляване на озона в стратосферата, биосферата в морето е значително променена, изчезването на биологични видове достига мащабите на масово измиране… Човешката активност и планетарната система са се прегърнали и вече не може да се разглеждат отделно една от друга.

Надали някой може да каже кога точно е започнал Антропоценът. С доза черен хумор може да приемем за начало на новата ера датата 16 юли 1945 г., когато е взривена първата атомна бомба в пустините на Ню Мексико. Радиоактивните изотопи, които са се отложили в скалите, ще възвестяват на следващите епохи величието на Човека… По-важно все пак е кога Антропоценът ще свърши. Има някои поводи за оптимизъм, че няма да е чак толкова скоро. В богатия свят употребата на торове се стабилизира. Изсичането на тропически гори се забавя. Стремително нараства производството на аквакултури (до 4 млн. т годишно), което ще намали натиска върху рибните ресурси. Населението на планетата към края на века ще се стабилизира между 10 и 11 млрд. жители.

В много изостанали места по света навлизането на мобилните технологии направи излишно прокарването на телефонни линии: ако същият процес, известен като „жабешки скок” се повтори в енергетиката, перспективите ни стават по-добри. Също и ако част от торовете, които пренасищат почвите в развития свят, се прехвърлят към по-бедните земи в развиващите се страни, производителността на селското стопанство в глобален мащаб значително ще нарасне. Ще има хляб.

Но всичко това са предположения, разчитащи на хипотетична добра воля. Ако в умовете на хората и в политиките на лидерите продължи да звъни все същия „растеж”, без да се държи сметка за преразпределението, „безопасното оперативно пространство” на хората значително се стеснява. Както намеква още през 1972 г. Донела Медоуз в емблематичното изследване „Границите на растежа”, големият въпрос е не кога ще свърши пшеницата и петролът, а как човекът да стане разумен.

TEMA

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , , , , | 1 Comment

Банско не се развива добре

Населението на община Банско е намаляло с 1680 души в периода от 1998 г. до 2014 г., показват архивните таблици за населението на ГРАО. За 17 години населението на общината се е свило с малко над 12%. За същия период населението на град Банско намалява с 874 души, или с 9.6%.

Обезлюдяването е бич за цяла България. Въпросът е, че в община Банско от повече от десетилетие се влагат големи пари. Фирмата – концесионер на ски зоната над Банско „Юлен” твърди, че благодарение на нейната поява в региона са вложени 14 млрд. лв. Това твърдение е пресилено и скоро ще го докажа с числа. Така или иначе, през последните години в Банско са вложени повече пари, отколкото в други части на България – но тенденцията за обезлюдяване не се е обърнала.

Може да се предположи, че ако поне част от въпросните инвестиции  в размер на стотици милиони или милиарди бяха вложени в други сектори, а не в скъп ски туризъм, приходите щяха да се разпределят по-равномерно сред хората. Този доход би помогнал за преодоляване на негативната демографска тенденция. Град Велинград, който също залага на луксозния туризъм, но с по-разнообразно туристическо предлагане, за посочения период обезлюдява с 5.4%, тоест с почти двойно по-бавен темп.

bansko-1В Банско тенденцията на понижение броя на населението е изразена почти през целия разглеждан 17-годишен период, с изключение на годините 2005-2007, когато населението и в общината, и в общинския център се стабилизира и дори отбелязва малък ръст. От 2008 г. спадът се възобновява.

Най-вероятно обяснение за краткия период на демографска стабилизация дава строителната активност: от една страна, с многобройните работници от различни части на страната, заети в строежа на хотелите, някои от които се е наложило да се регистрират на новото си местожителство. От друга страна, с продажбата на недвижимите имоти в региона са се регистрирали нови жители, включително чужденци. Във всички случаи, става дума за прираст от не повече от 100-120 души, който при това се оказва нетраен.bansko-2

Както в община Банско, така и в града се наблюдава влошаване на демографската структура на населението в разглеждания период. Броят на лицата в пенсионна възраст остава сравнително стабилен, но тук трябва да се отчете пенсионната реформа, изместила възрастта за пенсиониране с 5 години за жените и с 3 години за мъжете. Като дял в общото население, лицата в пенсионна възраст в община Банско през 1998 г. заемат 23.3%, а през 2014 г. – 26.3%. Съответно за град Банско делът е 21.3% и 25.9%.bansko-3

По-изразено е намаляването на броя на децата и младежите на възраст до 18 г.: както в общината, така и в общинския център. Съответните проценти са 35% и 33.6%, тоест „бъдещето на Банско” се свива с над една трета. Темпът на намаляване броя на децата и подрастващите е над средния за страната. И за общината, и за града делът на лицата от 0 до 18 години в общия брой на населението за разглеждания период се променя от 20% на 15%.

След 2010 г. броят на децата и младежите до 18 г. се стабилизира на ниско ниво, което говори, че е достигнато демографско равновесие на ниска база. Гъстотата на населението в общината за последните 17 години е намаляло от 29 на 25.5 души на кв.км.bansko-4

Заключението е, че инвестираните в Банско крупни средства дотук не оказват положително влияние върху броя и структурата на населението на града и общината. Нещо повече, възможно е избраният модел на развитие да е осуетил друг, по-устойчив и балансиран, органичен модел на развитие.

След като огромните вложения дотук не са задържали населението в общината, няма нищо, което да обещава, че ако толкова силно желаното от градските власти и от концесионера разширяване на ски зоната се осъществи, нещата в Банско ще тръгнат към по-добро.

Posted in Родни | Tagged , , , , | 1 Comment

От Кръстава с любов

Романтиката е сега в компирите…

Пет и половина тона родопски картофи зарадваха стотици жители на София в началото на февруари. Картофите са отгледани във велинградското село Кръстава и макар че нямат сертификати „био” и „еко”, са най-чистата храна, която може да достигне до градския консуматор. Торени са само с животинска тор, засявани и събирани са ръчно – с мотиката. Набирали са сокове от незамърсена почва, напоявани от чисти планински води. Не са особено едри, яркожълти, с тънка коричка. Картофите стигнаха до столичани на цена 80 стотинки за килограм и голямата част от приходите от продажбата им отиде у производителя. Изкупвачите в неговото село биха му дали поне с една трета по-малко.

Акция „Картофи”, организирана от сдружение „Байкария”, както всяко хубаво нещо се ражда спонтанно. Край село Кръстава има инвестиционно намерение за разработване на едно от най-големите волфрамови находища в Европа. Както може да се очаква, инвеститорът и свързаните с него експерти твърдят, че регионът ще спечели от абсолютно безопасната мина. Гражданите на община Велинград далеч не са сигурни и изтъкват огромните рискове за здравето на населението, а и за емблематичния местен балнеоложки туризъм.

С желание да привлекат за пореден път вниманието на обществеността към проблема на волфрамовата мина членовете на „Байкария” решиха да организират дискусия в столичния Клуб на пътешественика. За да засилят интереса на потенциалните участници, те обявиха във Фейсбук, че на дискусията хората при желание може да си купят и картофи, произведени в Кръстава. „Очаквахме не повече от 20-30 заявки”, казва двигателят на „Байкария” Васил Тодев.

Броени часове след като събитието е обявено в социалната мрежа, вече са постъпили заявки от над 500 души. Организаторите се виждат в чудо и спират да приемат повече поръчки. Тъй като уютният клуб на ул. „Виктор Юго” не може да побере толкова хора, първоначалната идея се променя: картофите се раздават по списък, а дискусията предстои в много по-голямо пространство.

„Чудесна идея!” „Благодарности, дружина!” „Не съм вярвал, че един компир може да ми стопли душицата толкоз!” „За мен това е акция „Съпричастност” – за да я има прекрасната ни природа!” Лавина от позитивни коментари залива организаторите в дните на акцията. Стотици хора, които са закъснели да се включат в първата, настоятелно питат кога ще е втората операция „Картофи”. Стока с биография, личен контакт, здравословна храна, благородна кауза – сякаш „Байкария” са напипали пулса на съвременния свят.

Какво тук значи някакъв си компир

Някои обаче посрещнаха родопските картофи със злъч. Съветникът на икономическия министър Владимир Каролев във Фейсбук обяви организаторите за безсрамни „зелени екстремисти”, които отишли в „някакво родопско село” от 500 души, населявано само от пенсионери, и после „занесли и изсипали картофите пред парламента”. Боян Рашев от фирма „Денкщат”, която се грижи за зеления имидж на минните компании, окачестви акцията като „невежество и идеализъм – комбинация, която се грижи много хора в България да останат бедни и зависими”.

В село Кръстава по данни на ГРАО живеят 1050 души, от тях 250 деца и младежи на възраст до 18 години и само 180 пенсионери. Така че внушението на Каролев издава или преднамерено изкривяване, или непознаване на фактите, във всички случаи безсилна злоба. По-любопитно е дали отказът от разработване на мината обрича хората на бедност.

Икономическите аргументи сочат точно обратното: регионът на Велинград ще извлече много по-голяма икономическа полза, ако в него няма волфрамова мина. Да видим защо. В общината според ОУП има почти 39 хил. дка ниви. Ако приемем, че средният добив на картофи от декар е 1 т (занижена оценка), а изкупната цена е само 500 лв./т, ако всички ниви бъдат засети с картофи, доходът ще достигне 19.5 млн. лв. годишно. Според финансовите формули настоящата стойност на община Велинград само като място за отглеждане на картофи е около 90 млн. лв. (при 5% дисконтов фактор за 30-годишен период).

Разбира се, картофите не са най-важният ресурс на Велинград. Пасищното животновъдство също създава продукт, който се измерва в милиони левове (от поне 4 хил. говеда и 13 хил. овце). Може би по-важно е да се отбележи, че животновъдството дава препитание на 9 хил. семейства. В горите с площ над 67 хил. ха не само се добива дървесина, а и се събират гъби, билки, диви плодове, има рибни стопанства. Всичко това дава значителен допълнителен доход на местните хора. Що се касае до туризма, според някои оценки през последните години в сектора са инвестирани 1-1.5 млрд. лв. Велинград е избрал да се развива като туристически район още преди век.

Доколко волфрамовата мина противоречи на всичко това? Не е ли възможно мирно съвместно съжителство на картофите и на мината? Може да сме сигурни, че тези 500 жители на София, които ентусиазирано се включиха в картофената акция, нямаше да са така активни, ако знаеха, че купуват храна, произведена в минен район. Нали в столицата на родопския рудодобив Мадан също има ниви – защо никой не се блъска за мадански картофи например? Сигурно защото хората са невежи…

От една страна, има реален потенциал за селскостопанско производство в размер на десетки милиони левове годишно, които се разпределят между дребни местни производители. Има и изградена база за туризъм за милиарди. От другата страна – има обещание за осигуряване на заетост на 50 местни работници, и наистина – значителен паричен поток, който обаче ще се влее в джобовете на инвеститорите, които при това много държат да се покажат като благодетели, даващи хляб на народа.

След като волфрамът бъде извлечен, което се планира да се случи за 30 години, инвеститорът ще си замине, а селяните ще продължат да не могат да продават реколтата си като „чиста”. Голяма част от туристите междувременно ще са се пренасочили към други дестинации и регионът, днес по български стандарт богат, стремително ще западне.

Храна с биография

Акция „Картоф” разкри и друго празно място – хората искат да знаят произхода на храната си, а пълненето на пазарската количка в супермаркета не им осигурява това. Сегашната ситуация е абсурдна: купувачите се оплакват, че в магазина имат избор между полски и френски картофи, и с носталгия си спомнят за прочутите самоковски и смолянски компири. В същото време в планинските села дребните производители се чудят как да реализират продукцията си, лъгани и изнудвани от безскрупулни прекупвачи.

На пръв поглед незначителна, доставката на един камион родопски картофи до София демонстрира, че има варианти. Нито прекупвачите, нито нежеланието на търговските вериги да работят с дребни производители са непреодолими препятствия. В българските градове има огромно незадоволено търсене на продукцията от българското село.

Екохраните не са задължително скъпи: няма нужда да даваш грешни пари за биодомати от Нова Каледония, за да се храниш здравословно. Всичко, което е необходимо, е да се възстанови прекъснатата връзка между град и село в България. Достатъчна е една надеждна електронна платформа за заявки, екип от съпричастни на идеята доставчици и няколко малки на площ, но охранявани пазари. Охраната е нужна, тъй като по градските пазарища вносители и търговци на плодове и зарзават имат навика да сплашват и да прогонват селскостопанските производители, изнесли излишната си стока на сергията.

Изисква се елементарна организация, но тя не се прави. Последиците говорят сами за себе си: според официалните аграрни доклади на Министерството на земеделието и храните през 2013 г. у нас са произведени 186 хил. т картофи, а през 2003 г. – 450 хил. т. Спадът за последните десет години е 58%. Не са намалели нито апетитът на българите, нито симпатията им към родното производство, нито свободните площи за отглеждане, нито свободната работна ръка. По отношение на храните икономическият диктат – че купувачът винаги ще избере най-евтиното, не важи. Връзката между производител и потребител днес е скъсана. Но тя е възстановима.

Невъзстановима би била загубата на репутацията на Велинград като чист район – и за малките селски стопани, и за големите туристически предприемачи. „Дали толкова хора щяха да ни се обадят, ако им бяхме предложили да си купят волфрам?”, усмихва се Васил. Нещата се получиха свръх очакванията, но някой трябва да поеме щафетата. Все пак мисията на „Байкария” е активният екотуризъм, а не пласментът на картофи.

Пълният отчет от акция „Картофи” гласи: 1600 души, активно следящи събитието във Фейсбук страницата, 67 хил. видели или споделили информацията, реализирани 5595 кг картофи – 100% успеваемост спрямо поръчаните количества. Купувачите варират от баби с внучета до съпричастни на опазването на околната среда тийнейджъри. Три дни гледката на жени, нарамили гаци с картофи, веселеше минувачите около Орлов мост. Невена Колева, майка на три деца, преценява: „Хубави картофи, сладки, като ония, които ядяхме едно време от село. Децата ги харесват.”

Posted in Икономики, Обществени, Родни | Tagged , , , , , , | Leave a comment

Долу ЮНЕСКО!

„Там няма оригинални защитени видове, които не се срещат на друго място.” С този и други подобни аргументи спортният министър Красен Кралев се обяви за изграждане на нов кабинков лифт и прокарване на нови ски писти над Банско. Но с истината трябва да се съобразяват дори министрите. В Пирин има 18 вида ендемични растения – такива, които не се срещат никъде другаде по света освен в тази българска планина. Освен това там растат 17 български и няколко десетки балкански растителни ендемити. 40 вида са безгръбначните животни, които от целия свят се срещат само в Пирин. Това е достатъчно свидетелство за изключително биоразнообразие и дори не е нужно да споменаваме за невероятното пиринско богатство от птици и бозайници.

Министър Кралев обаче счита, че да се обяви цял Пирин за защитена територия преди 30 години е било грешка. Той също така твърди, че е направил проверка и изграждането на втори лифт „има съответствие с режима на строителство на ЮНЕСКО”. Все едно природозащитниците да кажат, че Пирин е недосегаем, защото в него бродят тигри и съскат анаконди. Ето каква е официалната позиция на Центъра за световно наследство на ЮНЕСКО: „(Сегашната площ на Националния парк Пирин) е минималната, за да може обектът да отговори на изискванията за Изключителна ценност”. С други думи, преразглеждане на площта на парка ще деквалифицира Пирин като световно наследство.

Организацията на обединените нации за образование, наука и култура говори в прав текст за негативните въздействия от интензивното развитие на ски туризма и ги нарича „риск” за природата на Пирин. „Този обект на Световното наследство отдавна е подложен на натиск от туризма, най-вече заради изграждането на ски инсталации и ски писти… Развитието на туризма в и около обекта в миналото не е контролирано ефективно, включително някои зони, построени вътре в обекта, са нанесли значителни поражения…” Затова ЮНЕСКО съветва националната и местната власт да предпазят Пирин от аспирациите на ски индустрията и да гарантират опазването на планината, залагайки на естествената й хубост, а не на „спортни състезания и други неподходящи форми на развитие.”

За какво ни е това наследство, щом не можем да строим на него?! Долу ЮНЕСКО!

Posted in Обществени, Родни | Tagged , , , | Leave a comment

Островът на изгубените съкровища

В Исландия доскоро работеше мисия на МВФ, днес страната се управлява от дясно правителство, но никой там не подлага на съмнение ползите от публичната собственост в енергетиката или забраната на чуждестранните инвестиции в риболова

„Сигурни ли сте, че сте съгласни да ви удържим такса от 175 крони за извършване на транзакцията?” Дългият надпис, светнал на екрана на банкомата, казва много неща за този северен остров.

В Исландия, меко казано, е скъпо. Преди финансовата криза, която срина стойността на местната валута, малко западноевропейци можеха да си позволят да идват тук на туризъм. При положение че нощувка на нар в някои хижи струва 21 000 крони (около 250 лв.), банката е направо скромна.

Високият стандарт в скандинавските страни е пословичен, но учтивият въпрос на машината говори и за нещо съвсем исландско: финансите тук сякаш още се крият по ъглите. След като през есента на 2008 г. трите големи исландски банки фалираха и въвлякоха страната в най-голямата социална и икономическа криза от обявяването на независимостта й през 1944 г., днес е трудно да видиш реклама на депозит или кредит по улиците. Не са много и паричните автомати, но по друга причина: исландците плащат навсякъде с карти и вече почти не ползват книжни пари. Монетите съществуват само за радост на туристите.

Исландия е най-отдалечената от България част от Европа. Все пак имаме общи неща – например територията ни е сходна, а българите в Рейкявик са сигурно стотина, което при население на острова от 320 хил. души не е пренебрежимо.

Свързват ни най-вече проблемите. И двете държави в близкото си минало преживяха галопираща инфлация, и в двете гръмна банковата система, и в двете се намеси Международният валутен фонд. Но тези проблеми получиха толкова различен отговор, колкото изобщо е възможно.SONY DSC

Банкери вместо учители

„Икономическият срив от 2008 г. беше голям шок за всички нас. Исландците се чувстваха ужасени, в свободно падане”, разказва Урдур Гунарсдотир, пресаташе на исландското външно министерство. Шест години по-късно споменът за голямата криза вече избледнява. Томас Брюнолфсон, шеф на дирекция в Министерството на финансите и икономиката се учудва, че журналисти още се интересуват от този въпрос. „През първите три години съм направил вероятно хиляда презентации за начина, по който Исландия избра да се справи с банковите проблеми. Но сигурно от повече от година никой не ме е питал за това”.

Въпреки всичко, когато тръгват да разказват какво точно се случи след октомври 2008 г., езикът на тялото и гласът им издават силно вълнение. Доскоро завидно богати, исландците явно са изтръпнали от вида на финансовата бездна. Или по-скоро са почувствали заплаха за късно придобития си национален суверенитет.

Предисторията на кризата е тривиална. В началото на XXI век това традиционно общество на рибари и литератори се поддава на финансовото изкушение. „Много учители напускаха работа и отиваха да работят в банките”, спомня си професорката по етика Салвьор Нордал. Статистиката говори, че в този период обемът на отпусканите кредити нараства с 50% всяка година. Исландия е малка страна и банковата експанзия се случва предимно в чужбина. До есента на 2008 г. активите на трите големи банки „Глитнир”, „Кауптинг” и „Ландсбанки” се равняват на 928% от националния брутен вътрешен продукт. За сравнение, банковата система в България едва наскоро доближи 100% от БВП – нивото, което и Исландия поддържа до 2004 г.

По различни поводи международни експерти предупреждават, че подобен ръст не е устойчив. Напразно. На 20 септември 2008 г., седмица след фалита на американския гигант „Леман Брадърс”, довел до рязко влошаване на условията на паричните пазари, „Глитнир” изпитва остра нужда от ликвидност и търси подкрепа от държавата. В рамките на две седмици става ясно, че другите две банки също се нуждаят от спешна помощ. Изневиделица Исландия се оказва с непосилните 100 млрд. евро пасиви от името на своите звездни банки.

Въпросът „да се спасяват ли?” не стои на дневен ред. Правителството и централната банка взимат светкавично решение и разделят пасивите на трите кредитори в две категории. Депозитите на исландските граждани, които формират 15-25% от старите банки, са прехвърлени на острова и са трансформирани в три нови банкови институции, като едната – Landsbankinn, става държавна. Капиталът им е заздравен, спестяванията на исландците до 20 900 евро са гарантирани.

Банкерът забравил, че е човек и се превърнал в камък

Банкерът забравил, че е човек и се превърнал в камък

Чуждестранните поделения, които събират депозити и отпускат кредити най-вече във Великобритания, Холандия и Германия, са оставени да обявят несъстоятелност. След тежки политически спорове, яростни улични демонстрации и два национални референдума Рейкявик отказва да изплати гарантираните депозити на чуждите вложители и предизвиква грандиозен дипломатически скандал, утихнал в последно време само заради геостратегическата важност на острова с излаз към Арктика.

Да клекнеш или не

Дискусията кой какво дължи на кого се заплита като викингска сага. В началото Рейкявик е склонен да възстанови на Великобритания и Холандия депозитите на изгорелите там вложители до гарантирания в Исландия размер (тези страни бързо изплащат на своите потърпевши полагащите им се съответно до 60 хил. паунда и 100 хил. евро, след което търсят своето от Исландия). Това е и условието за получаване на кредитна линия от МВФ. Но британските и холандските власти отблъскват първата исландска оферта. Причината е, че в нея са включени две неприемливи за тях условия: да има годишен таван на плащанията, обвързан с ръста на БВП на Исландия, както и задълженията да се погасят по давност през 2025 г.

Документът се връща за доработка в Алтинг, исландският парламент, впрочем най-старият в света. Но моментът вече е различен. След „революцията на тиганите” от януари 2009 г., свалила десния премиер Гейр Харде, хората са убедени, че тези, които са проспали краха на банките, сега са на път да предадат националния интерес. Когато опитен конституционен съдия изтъква по телевизията, че подготвяното международно съглашение на практика лишава Исландия от правото на привилегирован кредитор за имуществото на фалиралите банки, лавината се отприщва. Президентът Олафур налага вето върху закона и свиква референдум. 98% от хората гласуват „против”.

Новото ляво правителство договаря с Великобритания и Холандия по-приемливо съглашение на стойност 4 млрд. евро – „само” една трета от БВП на страната. Но исландците го удрят на чест, пък и явно се сещат, че след като печалбите на банките не са печалба на цялото общество, няма логика загубите на банките да са всеобщи. На второ всенародно допитване със 77% участие на населението отново се отхвърлят ангажиментите на исландската държава към Лондон и Хага. Случаят накрая е отнесен до съда на EFTA (Европейската асоциация за свободна търговия, в която членуват Исландия, Норвегия и Лихтенщайн). Решението от януари 2013 г. за мнозина е изненада: Исландия не отговаря за парите, потънали в частните банки.

Банкстерите не са на почит в Исландия

Банкстерите не са на почит в Исландия

Исландия е сред основателите на НАТО, но няма собствена армия. Великобритания е една от страните, които патрулират над исландското въздушно пространство. Още през октомври 2008 г. Лондон включва исландските банки в терористичния си списък в опит да замрази активите им. Със сигурност върху малката страна е оказван огромен натиск да плати „както правят всички”. Но накрая исландската упоритост надделява. В играта е включена и Русия: чак след като Рейкявик предупреждава Запада, че ще търси съюз с Москва, ако изнудването продължи, външният натиск отслабва.

Проблемът далеч не е приключил. В момента Исландия усърдно плаща дългове: дотук се е издължила на две трети към МВФ и е погасила предсрочно заема си към Скандинавските страни. Висящите задължения към UK и Холандия са платени наполовина, твърди финансовото министерство. За да се стабилизира валутният курс, през ноември 2008 г. е въведен капиталов контрол, силно ограничаващ трансферите на валута в чужбина – той още е в сила и причинява неудобства на инвеститори, туристи и имигранти. До 2019 г. от имуществото на фалиралите чужди банкови клонове ще се изплащат на кредиторите по близо 100 млрд. крони годишно. Но това не става бързешката, а стабилно. По исландски.

Чрез криза към щастие

„За моите български разбирания исландците не знаят какво е криза” – твърди Мартин Радичков, който от 18 години живее и работи в Исландия. Действително, много хора са загубили работа, хиляди семейства емигрират, но „ужасната безработица”, която исландците изживяват по време на двугодишната рецесия, последвала краха на банките, по официални данни не е надхвърлила 10%. Това е значително под нивото, което България поддържа вече години наред. Междувременно безработицата в Исландия спада под 4%.

Изследвания потвърждават, че удовлетвореността от живота сред исландците е нараснала след кризата, отбелязва Урдур Гунарсдотир. Причината за този парадокс е, че много от хората, които по-рано са работели на две места, след ноември 2008 г. са останали с една работа и така вече разполагат с повече време за общуване със семейството и близките си. Тоест има доказателства, че човек може да стане по-щастлив, когато започне да печели по-малко. Хялмар Йонсон от Асоциацията на исландските журналисти допълва, че в трудните моменти чувството за национално единство се е засилило, което много е помогнало на хората в морално отношение.

На острова престъпността е рядкост - затова и банковата криза беше шок

На острова престъпността е рядкост – затова и банковата криза беше шок

Въпросът е, че дори с една работа насъщните нужди на исландците са добре задоволени. Въпреки кризата Исландия не разгражда социалния си модел, зорко бранен от синдикатите. На въпроса нямало ли е риск МВФ да посегне на социалните придобивки, Томас Брюнолфсон, работил по-рано и за фонда, отговаря: „От МВФ не се и опитаха, защото нямаше да им го позволят”. За приватизация на изцяло публичния и много печеливш енергиен сектор не е ставало дума. Сякаш всички са доволни от намесата на МВФ: исландците са получили подкрепа, без да им се налага да минават през унизителните процедури, запазени за страните от втория и третия свят. А МВФ има в историята си нов пример на успех, когато страната, потърсила помощта му, предсрочно погасява задълженията си.

„След кризата започнаха масови програми „Изберете исландското” за всякакви стоки, най-вече местно произведени дрехи и храни. И никой не роптаеше, когато се повишиха данъците” – констатира Мартин. Народът плаща за себе си. За най-високата подоходна група прогресивният данък в момента е 46.24% и трябва да се отбележи, че той не засяга само най-богатите, а и средната класа. Това е ставката за доходи над 784 хил. исландски крони месечно: един учител, за сравнение, получава 560 хил. крони, а наистина солидните заплати започват от един милион. Разменният курс в момента е около 160 крони за 1 евро.

Кризата не само не е влошила, а дори е подобрила социалната среда: неравенството е намаляло, социалните услуги са съхранени, хората се товарят с по-малко работа. По-зле стоят нещата в здравеопазването, тъй като доста исландски лекари са потърсили по-добро заплащане в Норвегия – но при наличието на подготвени кадри от Източна Европа това едва ли е съдбоносно. От януари 2015 г. влезе в сила извоювано от синдикатите повишаване на заплатите, специфично за всеки бранш. За капак, обезценяването на кроната значително помага на заетостта, тъй като прави исландския износ по-конкурентен. За 2014 г. се очакват внушителните над 5% излишък по текущата сметка и 2.9% първичен бюджетен излишък.

Малки исландски тайни

Но как е станало всичко това? Рецесията, последвала банковата криза отне 12% от БВП, в Исландия бушуваха безпрецедентни за скандинавска държава улични бунтове, а страната в момента расте с едни от най-бързите темпове в развития свят. Част от успехите може би се дължи на това, че Исландия е малка. Това не само позволява да се вникне в социално-икономическите й процеси, но и предпазва от размиване на отговорността. На Гейр Харде, премиер от 2006 г. до 01.02.2009 г. бяха повдигнати шест обвинения, включително за престъпна небрежност. Размина му се, но 16 банкери и адвокати получиха присъди, като четирима шефове на „Кауптинг” влязоха в затвора за три до пет години. Подобни примери връщат доверието в обществото. В България трудно може да се очаква такова нещо.

Субарктическият климат просто не позволява прахосничество. Въпреки поразителния социален ангажимент, тук държавните разходи са под 30% от БВП, а младежите имат право да работят във фабриките от 15-годишна възраст, ако не искат да учат. Исландското общество има и много благоприятна възрастова структура, като само 10% от населението са в пенсионна възраст.

Но погледнато отвън най-важно предимство на исландците е това, че те не правят компромиси със своята независимост. Например в пенсионния фонд на страната има активи, надхвърлящи 150% от БВП. Едно от първите решения, което щеше да бъде предложено в България, е „в името на бъдещето” тези пари да се „дадат на заем” за разчистване сметките на банките. На острова подобни решения явно не виреят. Друг пример е това, че в риболова – който от столетия е най-важен национален поминък и едва наскоро беше изпреварен по валутни приходи от туризма, чуждестранните инвестиции са забранени. Разбира се, още по-съществена е ролята на независимата централна банка, която работи в национален интерес, без да е вързана от валутен борд или фиксиран курс.

И в други страни енергетиката е публична, но Исландия е уникална с това, че тя остана такава и след програмата на МВФ. Така днес едно исландско домакинство се отоплява средно с 6600 крони на месец – равностойността на бутилка уиски по тукашни цени. Страната освен това може да се специализира в енергоемки отрасли като преработка на силиций и алуминий и заедно с това да е с чиста екологична съвест, тъй като разчита почти изцяло на хидро- и геотермална енергия.

Държавната енергетика - само за най-съобразителните

Държавната енергетика – само за най-съобразителните

Съдбата помага на смелите. Глобалните промени на климата откриват нови хоризонти за Исландия. Единият е Северният морски път, доскоро скован от ледове, но вече отворен през летните месеци. Неслучайно Исландия е първата европейска страна, сключила с Китай договор за свободна търговия. Вторият се отнася до пасажите на ценната атлантическа скумрия, които след 2006 г. се изместват на север към бреговете й. Спорът за рибните квоти е в основата на замразяването на исландската кандидатура за членство в ЕС (което, както сочи опитът на длъжниците в еврозоната, може би е истинският шанс на тази страна).

Със сигурност факторите за успеха на Исландия са много повече: например това, че централната банка не е чак толкова независима, че да няма кой да й държи сметка. Или стопанският шанс, произтичащ от невероятната толерантност на исландското общество, която го прави обетована земя за сексуално различните от цял свят. Тук отсъстват големите международни търговски вериги, които навсякъде по света отнемат въздуха на местните търговци… Грешно е да се твърди, че в Исландия всичко е рози, макар в тукашните оранжерии, затопляни с геотермална енергия да се отглеждат не само цветя, а и банани за износ. Но със сигурност държавата, която не преви гръбнак, вече изправя глава.

Българската следа

Докато българският наблюдател изследва коренната разлика – не толкова в условията, колкото в подходите, които позволяват на едното общество да бъде богато, а дърпат другото в мизерия, на очи се набива и притеснително сходство. Скорошният фалит на Корпоративна търговска банка у нас поразително наподобява фалита на исландските банки през октомври 2008 г. Или става дума за универсална схема, която правителствата е крайно време да научат, за да й противодействат, или двата банкови балона са планирани от общ престъпен ум.

Поне пет са общите черти между пътя към провала на исландските и българската банки. Всички те са предлагали най-високите лихви на пазара: КТБ даде специални условия на скъпите си клиенти, в Обединеното кралство исландската интернет банка Icesave, клон на „Ландсбанки”, е давала невижданите в развит пазар 6%. Скъпите депозити и в двата случая са придружени от изключително ниско ниво на обезценките: нашата КТБ докладваше на БНБ за само 2% проблемни кредити при близо 20% за системата, исландските банки също са обявявали 0.8-2.5%. И в двата случая банковите активи нарастват стремглаво в рамките на две-три години, а отчитаните печалби са рекордни.

Голям бе скандалът, когато се разбра, че „Кауптинг” през кипърска офшорка навремето е дала назаем пари на катарския шейх ал-Тани, за да купи той 5.1% дял от акциите й и така да подкрепи реномето й. Оманският фонд, с който КТБ искрено се гордееше, все още е с неизяснени функции във фалиралия български кредитор. Има и други общи черти между банковите фалити в двата края на Европа, но най-фрапантно сходство си остава източването чрез огромни кредити, отпускани на фирмите на свързани с банките лица.IMG_20141024_164512263

Сред тях челно място заема известният в България Тор Бьорголфсон, получил 1 млрд. евро заем от „Ландсбанки”, в която той навремето е бил водещ акционер. Първият исландски милиардер, за когото „Гардиън” намеква, че има връзки с руската мафия, през 2005 г. купи на два транша българския телеком БТК, за да го препродаде през 2007 г. на солидна печалба. Част от цената е платена с компенсаторни инструменти, което говори, че Тор има добри връзки у нас. По същия модел исландецът през 2005 г. купи с компенсаторни бонове голям дял в СиБанк, увеличи го и го препродаде през 2007 г.

Тор бе рамо до рамо с Цветан Василев през 2012 г., когато КТБ наддаваше за БТК. Той още държи голям пакет акции във фармацевтичната компания „Актавис”, чийто завод в Дупница е сред най-големите в Европа… Ако спечелиш няколко милиарда в една страна, дали ще скъсаш толкова бързо връзките си с нея? Тор и Василев днес по идентичен начин предпочитат да комуникират с публиката от чужбина, използвайки личните си сайтове, на които се представят за светии.

Обратно в две хиляди и седма

За наше щастие, банковата криза у нас не доби исландски размери. Впрочем ни спаси най-вече това, че българските кредитори все още не бяха предприели експанзия в чужбина. Така или иначе, ще спечелим, ако заимстваме не само лошия, а и част от добрия исландски опит. Да вземем протестите: в Рейкявик през 2009 г. те се провеждаха всяка събота, за да остава време за работа, за разлика от ежедневното дефиле на „красивите и умните” през 2013 г. в София, което бързо похарчи социалното недоволство.

До 1944 г. Исландия е едно от най-бедните общества в Европа. Само за няколко десетилетия контрол върху националните ресурси без ръководната помощ на чуждестранните инвеститори островът, така да се каже, построява своя комунизъм. Социалният ред там се оказва достатъчно устойчив, за да издържи дори и на системна банкова криза. А нашият „остров на стабилност на Балканите” е като разграден двор за всичко недообмислено в Европа. По исландски образец, време е да потърсим наказателна отговорност за грешките на родните политици и да следваме националния интерес дори с цената на международно противопоставяне.

Ако има нещо, което може да разруши доброто общество на исландците, това са самите исландци. Инженерът Вигнир Сигдорсон констатира: „Постепенно забравяме какво се случи през 2008 г. Банките отново са секси – по-секси от реалния сектор. Може би предстои нова финансова криза.” Салвьор Нордал потвърждава: „Кризата ни върна към нашите устои, но постепенно ги губим”. В годините на разчистването исландците се шегували: „Това е толкова две хиляди и седма!” – в смисъл, несъразмерен подарък, ненужна лъскава покупка или скъпо парти. „Всъщност много хора харесват 2007”, усмихва се Салвьор в кабинета си в Университета на Рейкявик, от прозорците на който се открива прекрасна гледка към града. „Хората отново си мислят: добре е да имаш много пари.”

SONY DSC

Материалът е реализиран в рамките на проект “Четвъртата власт в млади ръце” изпълнен от фондация “БлуЛинк” със съдействието на Програмата за подкрепа на НПО към Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Публикуван е в сп. Тема

Posted in Интернационални | Tagged , , | 2 Comments

Митове и легенди за втора пенсия

Пенсионните вноски не може да са задължителни, ако са за частни фондове

Изненадващо за мнозина в самата управляваща партия дойде предложението на финансовия министър Владислав Горанов да се пренасочат част от средствата, които сега постъпват в универсални пенсионни фондове (УПФ) към държавното обществено осигуряване. Последваха бурни политически и експертни дебати и след кратко примирие по празниците опонентите на реформата сякаш имат превес – ако не с аргументи, то с медийна сила, на моменти включваща юмруци.

Намерението на ГЕРБ съответства на неприятната бюджетна реалност. Трансферът от държавата към пенсионната система през 2015 г. е над 5 млрд. лв., включително 2 млрд. лв. за попълване на откровен дефицит. Вноските в УПФ надхвърлят 800 млн. лв. и тепърва ще растат. Ако вторият частен пенсионен стълб премине към държавното обществено осигуряване, хазната ще поеме голяма глътка въздух.

Идеята за реформа на пенсионния модел в България идва едновременно със сходни промени в Унгария, Полша, Чехия и Словакия. Формулата „задължителни частни пенсии”, която няма място в развития свят, в края на XX век бе наложена в бившия соцлагер с цел стимулиране на капиталистическите отношения. През последните години Вишеградската четворка постепенно, но енергично се освобождава от нея.

Предложението на ГЕРБ е сякаш единствената реформа у нас през последното десетилетие, за която ще плати не обикновеният човек, а големите играчи, на които са поверени за управление огромни публични ресурси. Острата реакция в „света на парите” можеше да се очаква, но тя се оказа толкова яростна, че разколеба дори Горанов. Първоначално категоричен, финансовият министър сега призовава партии, синдикати и работодатели „да седнат на една маса и да се разберат”.

Политическо родство по избор

Каква ли ще е ползата от масовото седене, щом финансовите генерали вече свикаха войската и заповядаха на експертите си „на нож”?! Асоциацията на индустриалния капитал например заяви, че „изначалните дефекти на започналото настъпление срещу втория стълб” не може да се отстранят. Не само АИКБ ще брани УПФ със зъби и нокти. Останалите работодателски организации не мислят по-различно, същото важи за банковия сектор и особено за инвестиционните посредници.

Агресивният тон на засегнатите не е случаен: предложението на Горанов е нещо повече от поредното недообмислено хрумване на властта откъде да се вземат пари. Става дума за поправяне на несправедливост, а справедливите каузи в крайна сметка побеждават. По конституция държавната власт в България произтича от народа, а икономиката се основава на свободната стопанска инициатива. Никой не би трябвало да задължава гражданите да купуват услуги от частни лица – тоест да дават парите си на УПФ. Задължителен характер може да има единствено отношението между граждани и държава, но не с частни фондове.

Важно е да се отбележи, че тук не става дума за частните пенсионни фондове изобщо. Ако вноските в тях са доброволни, дейността и разрастването им в рамките на законите не представлява проблем. Не може да се говори и за „национализация”: първо, защото парите в УПФ не са собственост на мениджърите, а на хората. Второ, идеята е индивидуалните осигурителни сметки да се запазят също и след прехвърлянето им в НОИ.

Реформата на ГЕРБ дава на хората възможност да избират дали да се осигуряват изцяло в НОИ, или да чакат допълнителна частна пенсия. Начинът, по който останалите партии реагираха на това разумно предложение, ги вкара в конфликт със собствените им официални доктрини. Премахването на задължителното 5% отчисление от осигурителния доход на родените след 1960 г. е предоставяне на свобода, така че либералните реформатори би трябвало да го подкрепят. Вместо това те заплашиха, че ако ГЕРБ докосне УПФ, ще излязат от управлението.

Прехвърлянето на средства от УПФ в НОИ е стъпка към по-голяма солидарност, намаляваща властта на финансовия капитал, затова левите би следвало да са с две ръце „за”. Беше доста трудно да се обоснове от социалистически позиции защо парите на хората не трябва да се върнат в държавата, но опитните функционери на БСП се справиха и с това. А ДПС, традиционно консервативно и поставящо се в услуга на големия бизнес, този път застана зад голямата политика и връчи на ГЕРБ в парламента нужните за реформата на пенсионния модел гласове.

Не бива да ни учудва, че БСП се противи на предложение с леви измерения. Германските социалисти в края на XIX век също се обявяват срещу солидарната пенсионна система, предложена от канцлера Ото фон Бисмарк. Съображенията им са, че левицата ще остане извън играта, ако „лошите капиталисти” дадат такива привилегии на работещите.

Голямата разлика е в работодателите: германските индустриалци още преди 150 години разбират, че ако изсмучат хората докрай, няма да оцелеят дълго. Българските им колеги днес предпочитат да бранят „инвестиционния климат”.

Пенсионни фондове като слънце

Юридическото противоречие на модела „задължителен частен” и тежките щети, които причинява на НОИ ежегодното отклоняване на осигурителните вноски, не са единствените съображения за отрицание на втория пенсионен стълб. След 14 години натрупване средният размер на средствата на едно осигурено лице в УПФ е 1881 лв. Тази сума е несериозна, ако приемем, че в един момент ще трябва също и да се плащат пенсии. В момента събраните средства не стигат и за година и половина покриване на социалната пенсия по старост в размер на 113 лв.

Но за структура, която трупа парична маса от много на брой автоматично събирани вноски, това е напълно достатъчно. По данни на Комисията за финансов надзор към 30 септември 2014 г. в УПФ има 6.4 млрд. лв. балансови активи. Лидери са УПФ „Доверие” с 29% и ЗУПФ „Алианц” с 21.5% пазарен дял, съответно 1.85 и 1.37 млрд. лв. Милиарден фонд е прилична сума по всички европейски стандарти. Същността на тези фондове е, че те превръщат парите на хората във финансови инвестиции – купуват от тяхно име акции, дългови книжа на държави и фирми, валута и имоти в очакване тези книжа след време да поскъпнат, при което си удържат инвестиционна такса.

Какво печели осигуряващият се от това, че всеки месец дава на професионални инвеститори една двадесета част от заплатата си? Да направим просто изчисление. Да приемем, че през 2025 г. българите ще се пенсионират на 65 години и УПФ ще им изплаща втора пенсия в допълнение към държавното обществено осигуряване. В момента в една осигурителна партида за хората на възраст над 50 г. (които първи ще получат вторите пенсии) има средно 2515 лв. Да приемем оптимистично, че средната работна заплата ще нарасне от сегашните 800 лв. до 1200 лв., тоест с 50% средно за периода. В такъв случай годишното отчисление за УПФ ще е 720 лв., а хората, излизащи на пенсия през 2025 г., ще са натрупали средно 10 000 лв. в своите задължителни частни пенсионни сметки.

При 78 г. средна продължителност на живота месечният размер на втората пенсия би бил 64 лв. Не е много, нали? Заслужава ли си подобна „щедра” пенсия неудобствата, които днес изпитват НОИ и държавният бюджет? Но да усложним още малко модела, като допуснем 2% средна годишна доходност на УПФ до 2025 г. Ежегодното олихвяване на вноските ще доведе до 11 070 лв. средна осигурителна партида на лице към началото на 2025 г., съответно първите „втори” пенсионери ще получат от УПФ около 71 лв.

Да разгледаме и ситуацията за следващата вълна пенсионери. Ясно е, че при равни други условия в индивидуалните осигурителни партиди на по-младите хора ще се натрупат повече пари към времето на излизането им в пенсия. 35-годишните днес имат средно 2068 лв. в УПФ. След 30 години неспирни отчисления при двойно по-голям от сегашния осигурителен доход, през 2045 г. те ще получат от втория стълб 192 лв. пенсия. Сто евро месечно и много „ако” не изглеждат добра сделка.

Другояче изглеждат нещата от камбанарията на УПФ. Постепенно на трудовия пазар ще излизат все повече млади работници, попадащи под действието на задължителния втори стълб, а и работната заплата ще расте. През следващите десет години в УПФ ще се влеят 10-12 млрд. лв. Ако целта на сегашната пенсионна система с три стълба е да се формират крупни играчи на капиталовия пазар, може да смятаме, че тя започва да се изпълнява.

Доходност безкрай

През 2008 г. УПФ отчетоха среднопретеглена доходност от -24.71%. С други думи, една четвърт от парите на хората за втора пенсия се превърнаха в нищо. 2011 г. също бе с отрицателна доходност от -0.41%, без дори да смятаме инфлацията за периода. Има години, в които пенсионните фондове печелят добре, но така или иначе те са уязвими от бизнес цикъла. Спорно е дали парите, заделяни за старини, трябва да се доверяват на нещо толкова непостоянно като финансовите пазари.

Парите, които отиват в НОИ, се използват по различен принцип. От всички работещи се събират осигурителни вноски, които се разпределят сред всички пенсионери. Парите не се инвестират: каквото влиза, това и излиза. Макар че не е съвсем така, защото по ред причини, включително и отчислението за УПФ, събираните вноски се оказват недостатъчни и държавата доплаща милиарди.

Голямо предимство на частното осигуряване е индивидуалният му характер: човек може да пести толкова, колкото желае, парите му се водят на отчет и в случай на смърт натрупаното отива при наследниците му. Държавният солидарен модел вдъхва недоверие на работещия българин, който не очаква същата солидарност, плащана с неговите осигурителни вноски днес, да му бъде оказана утре, когато той самият ще получава пенсия. Тук нещата опират и до народопсихология.

Предложението на ГЕРБ преодолява проблема, тъй като предвижда личните партиди на хората, дори прехвърлени в НОИ, да се запазят. НОИ на практика ще се превърне в нещо като банка: ще събира дългосрочни депозити, тоест вноските по индивидуалните партиди на хората, и ще отпуска краткосрочни кредити, тоест ежемесечното изплащане на пенсиите. Само че тези пари няма да се инвестират, тоест няма да бъдат изложени на риск от финансова криза.

УПФ възразяват, че те правят добро на хората, като инвестират парите им. Само че пропускат да споменат таксите за управление, които се прибират и в добра, и в лоша година и които са в състояние да „изядат” не само печалбата, а и главницата. Погледнато в перспектива, между 2001 и 2014 г. УПФ всъщност са намалили, вместо да увеличат пенсионните спестявания на хората. Въпросът е сериозен, тъй като касае не просто компетентността на българските парични мениджъри, но и въобще потенциала на западната икономика да произвежда безспирен растеж, който да осигурява търсената от финансовите инструменти доходност.

Светът е претоварен с дълг. Данните на Банката за международни разплащания говорят за поне 100 трилиона долара нетни задължения, повечето направени от развитите страни. Да държиш хартийка, обещаваща, че задлъжнялата компания или национална икономика всяка година ще плаща по 3 или 5% лихва за предоставения й заем, а накрая ще ти върне и главницата, надали е най-подходящият начин да се погрижиш за старините си в днешния полудял свят.

Купища практически проблеми

Предложението на Горанов среща сериозен проблем от практическо естество. Прехвърлянето на средства от УПФ в НОИ изисква ликвидиране на инвестициите и превръщането им в пари. Статистиката на КФН показва, че при над 6.4 млрд. лв. балансови активи УПФ разполагат с 560 млн. лв. парични средства и 515 млн. лв. депозити. Останалото е ценни книги, включително облигации на корпорации на стойност 930 млн. лв. и акции за 1.75 млрд. лв. За капак има и инвестиционни имоти.

Осребряване на активи в подобен мащаб е свързано с много неудобства. Дори съществува хипотеза, че ГЕРБ играе „комбина” с пенсионните фондове и всъщност иска да ги спаси, като ги закрие, за да замете следите на източени милиарди. В тази връзка се коментира и предстоящото плащане на втора пенсия от професионални пенсионни фондове на категорийните работници. Други теории гласят, че управляващите искат да разчистят пазара за някой свой пенсионен фонд, като извадят от играта доминиращите в момента УПФ.

Трудно е да вземем подобни слухове на сериозно, но капиталовият пазар със сигурност ще се стресира, ако ценни книги за почти два милиарда лева изведнъж потърсят нов собственик (инвестициите на УПФ в чужбина са 3.1 млрд. лв.). Ако пенсионните фондове бъдат принудени да разпродават активи, на Българската фондова борса ще настане пореден тектоничен трус.

Има нещо дори по-сериозно: българските УПФ по правило имат „съюзнически” акции и облигации, които включват с предимство в портфейлите си. Например УПФ „Съгласие” и УПФ „ЦКБ – Сила” са свързани с групата „Химимпорт” и традиционно купуват в големи обеми акциите на останалите компании от този конгломерат. В структурата на активите на УПФ „Съгласие” виждаме акции на ЦКБ за 2.7 млн. лв., на „Проучване и добив на нефт и газ” за 3.7 млн. лв., на „Зърнени храни България” за 5.34 млн. лв., облигации на ЦКБ за 16.8 млн. лв. и така нататък.

Това е само един от множество подобни примери. Какво да кажем за най-големия у нас УПФ „Доверие”, държащ облигации на фирмата „Пи Ви Инвестмънтс” за 17 млн.лв. и още 4 млн.лв. дълг на „Алфа финанс холдинг” – дружества на Иво Прокопиев, който чрез „Грийн Ейкърс” държи и 6% от капитала на ПОК „Доверие”? А по-малкия УПФ „Бъдеще” вече притежава над 10% от акциите на „Еврохолд” – компания, с която го свързва не само общ адрес.

Публична, дори не тайна, е, че УПФ активно работят за пазарната стойност на „своите” акции. Конфликтът на интереси далеч не е запазена марка на родния чиновник…

Само „творческото разрушаване” може да измъкне родната икономика от пълната загуба на ценности и посока, в която отдавна е изпаднала. Този толкова любим на родните експерти термин, когато идеята е да се сложи край на нещо държавно, да се облажат подбрани хора, а сметката да плати обикновеният човек, ги ужасява, когато е време да се реформира една явно неработеща принудително частна пенсионна схема, превърнала се при това в механизъм за манипулиране на пазара.

Тепърва ще видим как ГЕРБ ще отиграят тази висока топка. Не е изключено те сами да са подхвърлили идеята на синдикатите, за да ги спечелят на своя страна в студените и бунтовни зимни месеци, и щом се запролети, да запеят друга песен. Но духът вече е пуснат от бутилката: твърде много българи разбраха, че парите им отиват в задължителни частни структури, които ще им върнат мизерни пенсии. Все по-ясно е, че не доходността на капиталовите инструменти, а солидарността между поколенията е истинският стълб на пенсионната система.

Нормативните документи, касаещи прехвърлянето на индивидуалните партиди от УПФ към НОИ, тепърва ще се приемат. Предполагам, че големият залог, около който ще се разгорят много медийни битки, е дали парите ще се прехвърлят в НОИ автоматично, или само при изрично настояване на осигуряващото се лице

Сп. ТЕМА

Posted in Икономики, Родни | Tagged , | 2 Comments

Самоизяждащите се елити

Икономиката, тази древна наука и практика, учеща хората на принципите на щастливото стопанство, в по-ново време си спечели прозвището “наука на тъгата” благодарение на заможния британски духовник Томас Малтус (1766-1834). В труда си от 1798 г. “Есе върху принципа на населението” Малтус с математически и икономически аргументи доказва, че прогресът е невъзможен. Всеки път, когато в ръцете на хората се озоват повече ресурси (т.е. повече храна), те правят повече деца. В един момент земята вече не може да поддържа нарасналия брой на населението и се задействат механизмите на упадъка – поскъпване на храните и спад на заплатите. Чрез убийствен глад и смъртоносни болести числеността на населението рано или късно се саморегулира в посока надолу. Тогава отново има достатъчно земя и храна, за да могат хората да мислят не само за оцеляване, а и за плътски страсти. От тази вечна осцилация, водеща до огромно човешко страдание, може да се избяга единствено чрез въздържание, най-вече сексуално – тоест чрез култивиране на пуритански добродетели сред населението.

Няколко часа през есента на 2004 г. отгръщах едно дебело томче с фототипно издание на “Есето” и тогава не открих там нищо по-различно от преразказите в учебниците по икономически теории, така че няма да се спирам повече върху този известен икономист. Все пак да отбележа, че Малтус се жени на 38-годишна възраст, 6 години след като пише своя знаменит труд и вероятно доста от заключенията му се дължат на потиснато либидо.

Малтусианският конфликт между аритметичното нарастване на ресурсите и геометричното нарастване на потребностите все още оформя масовото икономическо мислене, но съвременният прочит на проблема за населението намира две пробойни в “тъжния кораб” на икономиката. Първа надига глас датската икономистка Естер Бозерап (1910-1999). В книгата си “Условия за селскостопански растеж” тя доказва, че ако броят на населението прекомерно се увеличи, това често води до по-ефективно използване на земята, а не до масово измиране на хората на нея. Производителността на земята не е константна величина, както приема Малтус: именно това позволи аграрната революция след 1950-те, която днес поддържа 7.125 млрд. души на планетата.

Вторият сребърен куршум в призрака на Малтус също е изстрелян през втората половина на XX век и с него ще се занимаем в този текст, простете за дългия увод. Моделът на Малтус предполага хомогенно население без класи и елити, а обществото ни далеч не е такова. Ако сравнително малобройни елити отнемат примерно половината от ресурсите на цялото население и ги пилеят за лукс, моделът “ресурси – живот” значително се видоизменя.

Тази констатация е един от стълбовете в мащабното изследване от 2009 г. “Секуларни цикли” с автори еволюционният биолог Питър Турчин и историкът Сергей Нефьодов. Турчин и Нефьодов предлагат синтетична теория, в която обединяват демографската детерминираност на Малтус с класовите конфликти на Карл Маркс. Авторите доказват, че развитието в аграрните общества – в които поне 80% от населението е заето със селско стопанство, следва циклична закономерност. В рамките на две или три столетия обществата преминават през четири фази – според използваната в книгата терминология това са експанзия, стагфлация, криза и депресия. Във всяка една фаза елитите играят специфична социална роля, най-често свързана с изземване на ресурси от населението. В редица случаи апетитът на елитите е толкова силен, че изсмуква силите на обществото да расте или да се възстановява. Следствието е крах на държавата и падането е толкова силно, че помита със себе си и същите тези елити.

Продължителността на фазите и на секуларните цикли е различна във всеки конкретен случай. Тя се влияе например от това дали обществото е моногамно или полигамно и какви са законите за наследяване на имотите. Освен това й влияят множество външни фактори като големи климатични промени или войнствени съседи. Типичният цикъл в Западна Европа, според Турчин и Нефьодов, трае между два и три века. В страните от Магреба той е много по-кратък: известните цикли на Ибн Халдун, в които войнствени племена от пустинята завземат тясната плодородна ивица земя, “изнежват” се и след това сами падат жертва на войнствени племена от пустинята, рядко траят повече от четири човешки поколения.

В Османската империя редица институции, ограничаващи разрастването на елита следят да се избегне този развой на събитията. Пример е изискването да се убиват всички мъжки деца на султана освен престолонаследника, друг – забраната спахиите да предават имотите си в наследство. Държавата на мамелюците в Египет би могла дори да спре секуларния цикъл: управляващата класа се набира от пазара на роби, тоест децата на мамелюците автоматично отпадат от елита. Така или иначе, секуларните цикли силно се влияят от социалната структура, тоест от силата и мястото на елитите в обществото. “Числеността на елита може да нарасне толкова бързо, че свръхнаселението от обикновени хора да играе много по-малка или дори никаква роля за колапса на държавата”, пишат Турчин и Нефьодов (защото в края на секуларния цикъл държавата твърде често загива). Затова те наричат теорията си “демографски – структурна”, в линията на калифорнийския социолог Джак Голдстоун, изследващ от 1990-те влиянието на броя и структурата на населението върху революционната му активност.

В типичния западен случай, стадият на експанзия продължава ориентировъчно 70 години – това е времето, за което населението на една страна се удвоява при 1% годишен прираст. Когато броят на хората нарасне прекомерно, се задействат “класическите” фактори: храната поскъпва, заплатите падат, ендогенните източници на растеж се изчерпват. Тогава се възцарява стагфлацията. Тя започва да оказва натиск върху социалната структура, тъй като елитите се стремят да съхранят придобивките си от предходната фаза, а населението все по-трудно свързва двата края при по-високите цени за насъщните потребности. Тук ролята на елитите за провала на обществото е ключова. Ако социалната структура не поддаде, възможно е външен фактор да даде старт на кризата – в случая „криза” не е краткосрочно понижение на фондовите борси, а тежко социално сътресение, траещо поколения и имащо за следствие масово измиране на хора.

По време на кризата в държавата започват дезинтегративни процеси: обикновено елитите са твърде многобройни или твърде много хора искат да влязат в числото на елита и всеки дърпа чергата към себе си. Следва фазата на депресията, която често минава под знака на граждански войни. Тогава хората са малобройни, но от самия този факт ресурсите не стават по-изобилни. Несигурността пречи на ежегодната селскостопанска дейност и цените на храните най-често се задържат високи. Търсенето на работна ръка е по-малко, съответно и заплатите – ето още един аргумент срещу икономиката на Малтус. Депресията свършва и започва нова експанзия, ако вътрешните конфликти “пречистят” елитите. В противен случай държавата си намира нови елити отвън, или преминава в период на междуциклие с неуточнена продължителност.

Турчин и Нефьодов демонстрират тази последователност в развитието на осем агарни общества: те проследяват по два цикъла в средновековна и ранно модерна Англия, Франция и Русия, както и в Древен Рим. Във всяко общество те изследват няколко икономически показатели, които действително потвърждават теоретичните им обобщения: брой на населението, цена на храните, колко време е нужно да се работи за насъщни нужди, брой и доходи на елитите, въстания или метежи, статистики за престъпността и редица други. Общото заключение е, че моделът на Малтус правилно описва експанзията, стагфлацията и кризата, но при депресията “издиша”.

Значението на елитите за динамиката на населението ясно проличава при разглеждане на процесите в Средновековна Англия (1150-1485). Едно знаменателно събитие в средата на този период служи като вододел на кризата – Черната смърт от 1349 г., която отнема 40% от населението на страната. Следващите вълни на чумата от 1361, 1369 и 1375 г. довършват това, което е останало: приема се, че епидемиите заличават половината от населението на Англия и то се задържа на ниско ниво поне до 1500 г. Но по-внимателен прочит показва, че населението на страната всъщност започва да намалява доста преди Черната смърт – още към 1320 г. Защо?

След 1150 г. населението на Англия претърпява бурна експанзия: от близо 3 млн. души то се увеличава до 6 млн. в първите десетилетия на XIV в. Както предполага моделът на Малтус, това води до почти паралелно поскъпване на храните и понижаване на реалните заплати. По-интересно е какво се случва с елитите. Многобройното население оказва огромен натиск върху търсенето на земя и земевладелците олучават възможността рязко да увеличат рентите. Доходите от земята нарастват в пъти: ако през 1251 г. рентата на акър (около 4 дка) в Кембриджшир е 2 до 4 пенса, през 1300 г. тя е вече 12 пенса. В Йоркшир и Нортъмбърленд в началото на XIV в. рентата надхвърля 30 пенса. Всевъзможни такси и глоби допълнително изцеждат арендаторите

Задръстен от доходи, елитът – тоест поземлената аристокрация, се разраства по-бързо от населението. Числеността на най-горната прослойка на магнатите нараства от 160 към 1200 г. до 220 фамилии към средата на XIV век, като реалният им доход, измерен в хектолитри жито, се увеличава повече от два пъти. Броят на по-дребните аристократи се удвоява до вероятно 15 хил. души в началото на XIV век. Представителите на елита се радват на добро потребление – кой повече, кой по-малко. Митническите данни за внос на вино от Франция показват, че ежедневната консумация на благородник възлиза на 2 до 3 литра.

Паралелно с това по време на стагфлацията свободните селяни рязко обедняват. Делът на семействата, които разполагат с 12 и повече хектара земя – количество, достатъчно да се поддържа голямо семейство и в края на годината да остане някакъв паричен излишък, към 1280 г. е едва една четвърт. 32% от селяните имат около 6 хектара, което гарантира съществуване на ръба. Балансът на семейство с толкова земя показва ежегоден дефицит от 5 шилинга, или 10% от минимално насъщното потребление. Дефицитът трябва да се компенсира с продажба на продукция от градината, с платен труд на синовете на стопанина или пък с тъкане и шиене на съпругата. Ако такива възможности няма, потъването в дълг дава някакъв изход, но за кратко. Само че това е сметката в нормална година – а след 1314 г. има няколко години с лош климат и слаба реколта, които без съмнение са фактор за измиране на малоимотното население. В някои части на Англия има косвени сведения за обезлюдяване с една пета или дори с една трета.

Когато пристига Черната смърт, тя поразява значително по-силно масите, отколкото елитите – само 8% от перовете загиват през 1349 г. През 1361 г. чумата взима реванш, покосявайки още 19% от висшите благородници. Така или иначе, делът на елита спрямо населението нараства дори още повече във фазата на криза. Работната ръка, доскоро изобилна, става оскъдна. Феодалите бързо разбират каква заплаха носи това и опитват да запазят доминиращото си положение, като още в чумавата 1349 г. приемат Наредба за работниците. Тя се опитва да замрази цената на храните и на труда на нивата преди 1348 г. Всички мъже и жени на възраст под 60 г. са задължени да работят и се забранява на един господар да отнема работниците на другия, като им предлага повече пари. Разбира се, наказания са предвидени за търсещите по-голям доход работници, не за даващите по-големи заплати господари.

Без съмнение благородниците взимат рационално решение в краткосрочен план, но в социален и дългосрочен, да не говорим за човешки план то се оказва изключително недалновидно. Разчети показват, че към 1300 г. феодалите прибират 38% от дохода на селяните, църквата взима 12%, а държавата е изключително скромна с 2%. Елитите оставят на хората по-малко от половината от онова, което произвеждат и полагат всички усилия това съотношение да се запази. Заплатите в Англия действително се задържат ниски докъм 1375 г. Заслугата за това обаче не е на Наредбата, а на предвидливостта на богатите феодали. От внезапно обеднялата дребна аристокрация те създават големи наказателни отряди с цел да се поддържа редът сред селяните. Частните им съдилища също работят с пълна пара и като цяло до края на третата четвърт на XIV в. богатите почти запазват предишното ниво на доходите си.

Тогава системата на обърнатата пирамида започва да се клати. Голямото селско въстание от 1381 г. е потушено, но в следващите 20 години следват още пет или шест. Благородниците сами провалят хитрия план да замарзят надниците и цените, като започват да се конкурират за работна ръка с по-високи заплати. Данни за менюто на сезонните работници по време на жътва в Норфолк показват, че ако през 1294 г. 48% от храната им е хляб и само 8% месо, то през 1387 г. хлябът е само 14%, а месото – 30%. Елитите рязко се свиват като брой: на върха, от 200 барона остават само 60 пера, от 3000 рицари остават 1300, а по-дребните благородници намаляват трикратно до 5 хиляди. Вносът на вино намалява четири пъти. Най-богатият аристократ през 1436 г. получава двойно по-нисък доход от най-богатия през 1300 г.

И това е само началото: след 1430 г. Англия е сполетяна от държавен банкрут, териториална загуба във Франция и тотална гражданска война… Депресия всъщност прави услуга на елитите, тъй като обедняването им води до ръст на посещаемостта на университетите в опит за подобряване на положението чрез заемане на държавен пост. Заключението на Турчин и Нефьодов на база английската история между 1380 и 1485 г. гласи: “Законът и редът не може да се закрепят, докато броят и апетитите на елитите не бъдат сведени в съответствие с производствения капацитет на обществото. С други думи, ръстът на населението не може да се възобнови, докато проблемът на свръхпроизводството на елити не се реши по някакъв начин.”

Което би било чудесен завършек с нескрито послание към четящите българи, стига двамата автори да не предлагаха още по-точно сравнение за нашата специфично българска секуларна ситуация. Селяните в Англия се съпротивлявали на елитите, криейки се из запустелите хълмове и гори. Те използвали далекобойни лъкове и така значително стеснили военното предимство на рицарите. Но мамелюците – каста от войни, набирани като деца от пазарите за роби, не оставили подобен шанс на населението в Египет. Край Нил обработваемата земя е малко и обикновените хора нямат шанс да не се подчинят на войнствените владетели, ако не искат да загинат от глад и жажда в пустинята. След първата вълна на чумата селското население на Египет също рязко спада – но мамелюците успяват да събират същото количество ресурси. Тези екстремални нива на експлоатация попречили на каквото и да е демографско възраждане. Всъщност системата, колкото и да е експлоататорска и нехуманна, си била съвсем стабилна: порочното равновесие, поддържано с потта и кръвта на населението, се задържало чак до превземането на страната през 1517 г. от османските турци.

Peter Turchin and Sergey Nefedov. Secular Cycles. Princeton and Oxford, 2009

Добродетелите побеждават пороците. Катедралата в Страсбург, западна фасада. Краят на XIII век

Добродетелите побеждават пороците. Катедралата в Страсбург, западна фасада. Краят на XIII век

Posted in Истории | Tagged | 1 Comment