Банско не се развива добре

Населението на община Банско е намаляло с 1680 души в периода от 1998 г. до 2014 г., показват архивните таблици за населението на ГРАО. За 17 години населението на общината се е свило с малко над 12%. За същия период населението на град Банско намалява с 874 души, или с 9.6%.

Обезлюдяването е бич за цяла България. Въпросът е, че в община Банско от повече от десетилетие се влагат големи пари. Фирмата – концесионер на ски зоната над Банско „Юлен” твърди, че благодарение на нейната поява в региона са вложени 14 млрд. лв. Това твърдение е пресилено и скоро ще го докажа с числа. Така или иначе, през последните години в Банско са вложени повече пари, отколкото в други части на България – но тенденцията за обезлюдяване не се е обърнала.

Може да се предположи, че ако поне част от въпросните инвестиции  в размер на стотици милиони или милиарди бяха вложени в други сектори, а не в скъп ски туризъм, приходите щяха да се разпределят по-равномерно сред хората. Този доход би помогнал за преодоляване на негативната демографска тенденция. Град Велинград, който също залага на луксозния туризъм, но с по-разнообразно туристическо предлагане, за посочения период обезлюдява с 5.4%, тоест с почти двойно по-бавен темп.

bansko-1В Банско тенденцията на понижение броя на населението е изразена почти през целия разглеждан 17-годишен период, с изключение на годините 2005-2007, когато населението и в общината, и в общинския център се стабилизира и дори отбелязва малък ръст. От 2008 г. спадът се възобновява.

Най-вероятно обяснение за краткия период на демографска стабилизация дава строителната активност: от една страна, с многобройните работници от различни части на страната, заети в строежа на хотелите, някои от които се е наложило да се регистрират на новото си местожителство. От друга страна, с продажбата на недвижимите имоти в региона са се регистрирали нови жители, включително чужденци. Във всички случаи, става дума за прираст от не повече от 100-120 души, който при това се оказва нетраен.bansko-2

Както в община Банско, така и в града се наблюдава влошаване на демографската структура на населението в разглеждания период. Броят на лицата в пенсионна възраст остава сравнително стабилен, но тук трябва да се отчете пенсионната реформа, изместила възрастта за пенсиониране с 5 години за жените и с 3 години за мъжете. Като дял в общото население, лицата в пенсионна възраст в община Банско през 1998 г. заемат 23.3%, а през 2014 г. – 26.3%. Съответно за град Банско делът е 21.3% и 25.9%.bansko-3

По-изразено е намаляването на броя на децата и младежите на възраст до 18 г.: както в общината, така и в общинския център. Съответните проценти са 35% и 33.6%, тоест „бъдещето на Банско” се свива с над една трета. Темпът на намаляване броя на децата и подрастващите е над средния за страната. И за общината, и за града делът на лицата от 0 до 18 години в общия брой на населението за разглеждания период се променя от 20% на 15%.

След 2010 г. броят на децата и младежите до 18 г. се стабилизира на ниско ниво, което говори, че е достигнато демографско равновесие на ниска база. Гъстотата на населението в общината за последните 17 години е намаляло от 29 на 25.5 души на кв.км.bansko-4

Заключението е, че инвестираните в Банско крупни средства дотук не оказват положително влияние върху броя и структурата на населението на града и общината. Нещо повече, възможно е избраният модел на развитие да е осуетил друг, по-устойчив и балансиран, органичен модел на развитие.

След като огромните вложения дотук не са задържали населението в общината, няма нищо, което да обещава, че ако толкова силно желаното от градските власти и от концесионера разширяване на ски зоната се осъществи, нещата в Банско ще тръгнат към по-добро.

Posted in Родни | Tagged , , , , | 1 Comment

От Кръстава с любов

Романтиката е сега в компирите…

Пет и половина тона родопски картофи зарадваха стотици жители на София в началото на февруари. Картофите са отгледани във велинградското село Кръстава и макар че нямат сертификати „био” и „еко”, са най-чистата храна, която може да достигне до градския консуматор. Торени са само с животинска тор, засявани и събирани са ръчно – с мотиката. Набирали са сокове от незамърсена почва, напоявани от чисти планински води. Не са особено едри, яркожълти, с тънка коричка. Картофите стигнаха до столичани на цена 80 стотинки за килограм и голямата част от приходите от продажбата им отиде у производителя. Изкупвачите в неговото село биха му дали поне с една трета по-малко.

Акция „Картофи”, организирана от сдружение „Байкария”, както всяко хубаво нещо се ражда спонтанно. Край село Кръстава има инвестиционно намерение за разработване на едно от най-големите волфрамови находища в Европа. Както може да се очаква, инвеститорът и свързаните с него експерти твърдят, че регионът ще спечели от абсолютно безопасната мина. Гражданите на община Велинград далеч не са сигурни и изтъкват огромните рискове за здравето на населението, а и за емблематичния местен балнеоложки туризъм.

С желание да привлекат за пореден път вниманието на обществеността към проблема на волфрамовата мина членовете на „Байкария” решиха да организират дискусия в столичния Клуб на пътешественика. За да засилят интереса на потенциалните участници, те обявиха във Фейсбук, че на дискусията хората при желание може да си купят и картофи, произведени в Кръстава. „Очаквахме не повече от 20-30 заявки”, казва двигателят на „Байкария” Васил Тодев.

Броени часове след като събитието е обявено в социалната мрежа, вече са постъпили заявки от над 500 души. Организаторите се виждат в чудо и спират да приемат повече поръчки. Тъй като уютният клуб на ул. „Виктор Юго” не може да побере толкова хора, първоначалната идея се променя: картофите се раздават по списък, а дискусията предстои в много по-голямо пространство.

„Чудесна идея!” „Благодарности, дружина!” „Не съм вярвал, че един компир може да ми стопли душицата толкоз!” „За мен това е акция „Съпричастност” – за да я има прекрасната ни природа!” Лавина от позитивни коментари залива организаторите в дните на акцията. Стотици хора, които са закъснели да се включат в първата, настоятелно питат кога ще е втората операция „Картофи”. Стока с биография, личен контакт, здравословна храна, благородна кауза – сякаш „Байкария” са напипали пулса на съвременния свят.

Какво тук значи някакъв си компир

Някои обаче посрещнаха родопските картофи със злъч. Съветникът на икономическия министър Владимир Каролев във Фейсбук обяви организаторите за безсрамни „зелени екстремисти”, които отишли в „някакво родопско село” от 500 души, населявано само от пенсионери, и после „занесли и изсипали картофите пред парламента”. Боян Рашев от фирма „Денкщат”, която се грижи за зеления имидж на минните компании, окачестви акцията като „невежество и идеализъм – комбинация, която се грижи много хора в България да останат бедни и зависими”.

В село Кръстава по данни на ГРАО живеят 1050 души, от тях 250 деца и младежи на възраст до 18 години и само 180 пенсионери. Така че внушението на Каролев издава или преднамерено изкривяване, или непознаване на фактите, във всички случаи безсилна злоба. По-любопитно е дали отказът от разработване на мината обрича хората на бедност.

Икономическите аргументи сочат точно обратното: регионът на Велинград ще извлече много по-голяма икономическа полза, ако в него няма волфрамова мина. Да видим защо. В общината според ОУП има почти 39 хил. дка ниви. Ако приемем, че средният добив на картофи от декар е 1 т (занижена оценка), а изкупната цена е само 500 лв./т, ако всички ниви бъдат засети с картофи, доходът ще достигне 19.5 млн. лв. годишно. Според финансовите формули настоящата стойност на община Велинград само като място за отглеждане на картофи е около 90 млн. лв. (при 5% дисконтов фактор за 30-годишен период).

Разбира се, картофите не са най-важният ресурс на Велинград. Пасищното животновъдство също създава продукт, който се измерва в милиони левове (от поне 4 хил. говеда и 13 хил. овце). Може би по-важно е да се отбележи, че животновъдството дава препитание на 9 хил. семейства. В горите с площ над 67 хил. ха не само се добива дървесина, а и се събират гъби, билки, диви плодове, има рибни стопанства. Всичко това дава значителен допълнителен доход на местните хора. Що се касае до туризма, според някои оценки през последните години в сектора са инвестирани 1-1.5 млрд. лв. Велинград е избрал да се развива като туристически район още преди век.

Доколко волфрамовата мина противоречи на всичко това? Не е ли възможно мирно съвместно съжителство на картофите и на мината? Може да сме сигурни, че тези 500 жители на София, които ентусиазирано се включиха в картофената акция, нямаше да са така активни, ако знаеха, че купуват храна, произведена в минен район. Нали в столицата на родопския рудодобив Мадан също има ниви – защо никой не се блъска за мадански картофи например? Сигурно защото хората са невежи…

От една страна, има реален потенциал за селскостопанско производство в размер на десетки милиони левове годишно, които се разпределят между дребни местни производители. Има и изградена база за туризъм за милиарди. От другата страна – има обещание за осигуряване на заетост на 50 местни работници, и наистина – значителен паричен поток, който обаче ще се влее в джобовете на инвеститорите, които при това много държат да се покажат като благодетели, даващи хляб на народа.

След като волфрамът бъде извлечен, което се планира да се случи за 30 години, инвеститорът ще си замине, а селяните ще продължат да не могат да продават реколтата си като „чиста”. Голяма част от туристите междувременно ще са се пренасочили към други дестинации и регионът, днес по български стандарт богат, стремително ще западне.

Храна с биография

Акция „Картоф” разкри и друго празно място – хората искат да знаят произхода на храната си, а пълненето на пазарската количка в супермаркета не им осигурява това. Сегашната ситуация е абсурдна: купувачите се оплакват, че в магазина имат избор между полски и френски картофи, и с носталгия си спомнят за прочутите самоковски и смолянски компири. В същото време в планинските села дребните производители се чудят как да реализират продукцията си, лъгани и изнудвани от безскрупулни прекупвачи.

На пръв поглед незначителна, доставката на един камион родопски картофи до София демонстрира, че има варианти. Нито прекупвачите, нито нежеланието на търговските вериги да работят с дребни производители са непреодолими препятствия. В българските градове има огромно незадоволено търсене на продукцията от българското село.

Екохраните не са задължително скъпи: няма нужда да даваш грешни пари за биодомати от Нова Каледония, за да се храниш здравословно. Всичко, което е необходимо, е да се възстанови прекъснатата връзка между град и село в България. Достатъчна е една надеждна електронна платформа за заявки, екип от съпричастни на идеята доставчици и няколко малки на площ, но охранявани пазари. Охраната е нужна, тъй като по градските пазарища вносители и търговци на плодове и зарзават имат навика да сплашват и да прогонват селскостопанските производители, изнесли излишната си стока на сергията.

Изисква се елементарна организация, но тя не се прави. Последиците говорят сами за себе си: според официалните аграрни доклади на Министерството на земеделието и храните през 2013 г. у нас са произведени 186 хил. т картофи, а през 2003 г. – 450 хил. т. Спадът за последните десет години е 58%. Не са намалели нито апетитът на българите, нито симпатията им към родното производство, нито свободните площи за отглеждане, нито свободната работна ръка. По отношение на храните икономическият диктат – че купувачът винаги ще избере най-евтиното, не важи. Връзката между производител и потребител днес е скъсана. Но тя е възстановима.

Невъзстановима би била загубата на репутацията на Велинград като чист район – и за малките селски стопани, и за големите туристически предприемачи. „Дали толкова хора щяха да ни се обадят, ако им бяхме предложили да си купят волфрам?”, усмихва се Васил. Нещата се получиха свръх очакванията, но някой трябва да поеме щафетата. Все пак мисията на „Байкария” е активният екотуризъм, а не пласментът на картофи.

Пълният отчет от акция „Картофи” гласи: 1600 души, активно следящи събитието във Фейсбук страницата, 67 хил. видели или споделили информацията, реализирани 5595 кг картофи – 100% успеваемост спрямо поръчаните количества. Купувачите варират от баби с внучета до съпричастни на опазването на околната среда тийнейджъри. Три дни гледката на жени, нарамили гаци с картофи, веселеше минувачите около Орлов мост. Невена Колева, майка на три деца, преценява: „Хубави картофи, сладки, като ония, които ядяхме едно време от село. Децата ги харесват.”

Posted in Икономики, Обществени, Родни | Tagged , , , , , , | Leave a comment

Долу ЮНЕСКО!

„Там няма оригинални защитени видове, които не се срещат на друго място.” С този и други подобни аргументи спортният министър Красен Кралев се обяви за изграждане на нов кабинков лифт и прокарване на нови ски писти над Банско. Но с истината трябва да се съобразяват дори министрите. В Пирин има 18 вида ендемични растения – такива, които не се срещат никъде другаде по света освен в тази българска планина. Освен това там растат 17 български и няколко десетки балкански растителни ендемити. 40 вида са безгръбначните животни, които от целия свят се срещат само в Пирин. Това е достатъчно свидетелство за изключително биоразнообразие и дори не е нужно да споменаваме за невероятното пиринско богатство от птици и бозайници.

Министър Кралев обаче счита, че да се обяви цял Пирин за защитена територия преди 30 години е било грешка. Той също така твърди, че е направил проверка и изграждането на втори лифт „има съответствие с режима на строителство на ЮНЕСКО”. Все едно природозащитниците да кажат, че Пирин е недосегаем, защото в него бродят тигри и съскат анаконди. Ето каква е официалната позиция на Центъра за световно наследство на ЮНЕСКО: „(Сегашната площ на Националния парк Пирин) е минималната, за да може обектът да отговори на изискванията за Изключителна ценност”. С други думи, преразглеждане на площта на парка ще деквалифицира Пирин като световно наследство.

Организацията на обединените нации за образование, наука и култура говори в прав текст за негативните въздействия от интензивното развитие на ски туризма и ги нарича „риск” за природата на Пирин. „Този обект на Световното наследство отдавна е подложен на натиск от туризма, най-вече заради изграждането на ски инсталации и ски писти… Развитието на туризма в и около обекта в миналото не е контролирано ефективно, включително някои зони, построени вътре в обекта, са нанесли значителни поражения…” Затова ЮНЕСКО съветва националната и местната власт да предпазят Пирин от аспирациите на ски индустрията и да гарантират опазването на планината, залагайки на естествената й хубост, а не на „спортни състезания и други неподходящи форми на развитие.”

За какво ни е това наследство, щом не можем да строим на него?! Долу ЮНЕСКО!

Posted in Обществени, Родни | Tagged , , , | Leave a comment

Островът на изгубените съкровища

В Исландия доскоро работеше мисия на МВФ, днес страната се управлява от дясно правителство, но никой там не подлага на съмнение ползите от публичната собственост в енергетиката или забраната на чуждестранните инвестиции в риболова

„Сигурни ли сте, че сте съгласни да ви удържим такса от 175 крони за извършване на транзакцията?” Дългият надпис, светнал на екрана на банкомата, казва много неща за този северен остров.

В Исландия, меко казано, е скъпо. Преди финансовата криза, която срина стойността на местната валута, малко западноевропейци можеха да си позволят да идват тук на туризъм. При положение че нощувка на нар в някои хижи струва 21 000 крони (около 250 лв.), банката е направо скромна.

Високият стандарт в скандинавските страни е пословичен, но учтивият въпрос на машината говори и за нещо съвсем исландско: финансите тук сякаш още се крият по ъглите. След като през есента на 2008 г. трите големи исландски банки фалираха и въвлякоха страната в най-голямата социална и икономическа криза от обявяването на независимостта й през 1944 г., днес е трудно да видиш реклама на депозит или кредит по улиците. Не са много и паричните автомати, но по друга причина: исландците плащат навсякъде с карти и вече почти не ползват книжни пари. Монетите съществуват само за радост на туристите.

Исландия е най-отдалечената от България част от Европа. Все пак имаме общи неща – например територията ни е сходна, а българите в Рейкявик са сигурно стотина, което при население на острова от 320 хил. души не е пренебрежимо.

Свързват ни най-вече проблемите. И двете държави в близкото си минало преживяха галопираща инфлация, и в двете гръмна банковата система, и в двете се намеси Международният валутен фонд. Но тези проблеми получиха толкова различен отговор, колкото изобщо е възможно.SONY DSC

Банкери вместо учители

„Икономическият срив от 2008 г. беше голям шок за всички нас. Исландците се чувстваха ужасени, в свободно падане”, разказва Урдур Гунарсдотир, пресаташе на исландското външно министерство. Шест години по-късно споменът за голямата криза вече избледнява. Томас Брюнолфсон, шеф на дирекция в Министерството на финансите и икономиката се учудва, че журналисти още се интересуват от този въпрос. „През първите три години съм направил вероятно хиляда презентации за начина, по който Исландия избра да се справи с банковите проблеми. Но сигурно от повече от година никой не ме е питал за това”.

Въпреки всичко, когато тръгват да разказват какво точно се случи след октомври 2008 г., езикът на тялото и гласът им издават силно вълнение. Доскоро завидно богати, исландците явно са изтръпнали от вида на финансовата бездна. Или по-скоро са почувствали заплаха за късно придобития си национален суверенитет.

Предисторията на кризата е тривиална. В началото на XXI век това традиционно общество на рибари и литератори се поддава на финансовото изкушение. „Много учители напускаха работа и отиваха да работят в банките”, спомня си професорката по етика Салвьор Нордал. Статистиката говори, че в този период обемът на отпусканите кредити нараства с 50% всяка година. Исландия е малка страна и банковата експанзия се случва предимно в чужбина. До есента на 2008 г. активите на трите големи банки „Глитнир”, „Кауптинг” и „Ландсбанки” се равняват на 928% от националния брутен вътрешен продукт. За сравнение, банковата система в България едва наскоро доближи 100% от БВП – нивото, което и Исландия поддържа до 2004 г.

По различни поводи международни експерти предупреждават, че подобен ръст не е устойчив. Напразно. На 20 септември 2008 г., седмица след фалита на американския гигант „Леман Брадърс”, довел до рязко влошаване на условията на паричните пазари, „Глитнир” изпитва остра нужда от ликвидност и търси подкрепа от държавата. В рамките на две седмици става ясно, че другите две банки също се нуждаят от спешна помощ. Изневиделица Исландия се оказва с непосилните 100 млрд. евро пасиви от името на своите звездни банки.

Въпросът „да се спасяват ли?” не стои на дневен ред. Правителството и централната банка взимат светкавично решение и разделят пасивите на трите кредитори в две категории. Депозитите на исландските граждани, които формират 15-25% от старите банки, са прехвърлени на острова и са трансформирани в три нови банкови институции, като едната – Landsbankinn, става държавна. Капиталът им е заздравен, спестяванията на исландците до 20 900 евро са гарантирани.

Банкерът забравил, че е човек и се превърнал в камък

Банкерът забравил, че е човек и се превърнал в камък

Чуждестранните поделения, които събират депозити и отпускат кредити най-вече във Великобритания, Холандия и Германия, са оставени да обявят несъстоятелност. След тежки политически спорове, яростни улични демонстрации и два национални референдума Рейкявик отказва да изплати гарантираните депозити на чуждите вложители и предизвиква грандиозен дипломатически скандал, утихнал в последно време само заради геостратегическата важност на острова с излаз към Арктика.

Да клекнеш или не

Дискусията кой какво дължи на кого се заплита като викингска сага. В началото Рейкявик е склонен да възстанови на Великобритания и Холандия депозитите на изгорелите там вложители до гарантирания в Исландия размер (тези страни бързо изплащат на своите потърпевши полагащите им се съответно до 60 хил. паунда и 100 хил. евро, след което търсят своето от Исландия). Това е и условието за получаване на кредитна линия от МВФ. Но британските и холандските власти отблъскват първата исландска оферта. Причината е, че в нея са включени две неприемливи за тях условия: да има годишен таван на плащанията, обвързан с ръста на БВП на Исландия, както и задълженията да се погасят по давност през 2025 г.

Документът се връща за доработка в Алтинг, исландският парламент, впрочем най-старият в света. Но моментът вече е различен. След „революцията на тиганите” от януари 2009 г., свалила десния премиер Гейр Харде, хората са убедени, че тези, които са проспали краха на банките, сега са на път да предадат националния интерес. Когато опитен конституционен съдия изтъква по телевизията, че подготвяното международно съглашение на практика лишава Исландия от правото на привилегирован кредитор за имуществото на фалиралите банки, лавината се отприщва. Президентът Олафур налага вето върху закона и свиква референдум. 98% от хората гласуват „против”.

Новото ляво правителство договаря с Великобритания и Холандия по-приемливо съглашение на стойност 4 млрд. евро – „само” една трета от БВП на страната. Но исландците го удрят на чест, пък и явно се сещат, че след като печалбите на банките не са печалба на цялото общество, няма логика загубите на банките да са всеобщи. На второ всенародно допитване със 77% участие на населението отново се отхвърлят ангажиментите на исландската държава към Лондон и Хага. Случаят накрая е отнесен до съда на EFTA (Европейската асоциация за свободна търговия, в която членуват Исландия, Норвегия и Лихтенщайн). Решението от януари 2013 г. за мнозина е изненада: Исландия не отговаря за парите, потънали в частните банки.

Банкстерите не са на почит в Исландия

Банкстерите не са на почит в Исландия

Исландия е сред основателите на НАТО, но няма собствена армия. Великобритания е една от страните, които патрулират над исландското въздушно пространство. Още през октомври 2008 г. Лондон включва исландските банки в терористичния си списък в опит да замрази активите им. Със сигурност върху малката страна е оказван огромен натиск да плати „както правят всички”. Но накрая исландската упоритост надделява. В играта е включена и Русия: чак след като Рейкявик предупреждава Запада, че ще търси съюз с Москва, ако изнудването продължи, външният натиск отслабва.

Проблемът далеч не е приключил. В момента Исландия усърдно плаща дългове: дотук се е издължила на две трети към МВФ и е погасила предсрочно заема си към Скандинавските страни. Висящите задължения към UK и Холандия са платени наполовина, твърди финансовото министерство. За да се стабилизира валутният курс, през ноември 2008 г. е въведен капиталов контрол, силно ограничаващ трансферите на валута в чужбина – той още е в сила и причинява неудобства на инвеститори, туристи и имигранти. До 2019 г. от имуществото на фалиралите чужди банкови клонове ще се изплащат на кредиторите по близо 100 млрд. крони годишно. Но това не става бързешката, а стабилно. По исландски.

Чрез криза към щастие

„За моите български разбирания исландците не знаят какво е криза” – твърди Мартин Радичков, който от 18 години живее и работи в Исландия. Действително, много хора са загубили работа, хиляди семейства емигрират, но „ужасната безработица”, която исландците изживяват по време на двугодишната рецесия, последвала краха на банките, по официални данни не е надхвърлила 10%. Това е значително под нивото, което България поддържа вече години наред. Междувременно безработицата в Исландия спада под 4%.

Изследвания потвърждават, че удовлетвореността от живота сред исландците е нараснала след кризата, отбелязва Урдур Гунарсдотир. Причината за този парадокс е, че много от хората, които по-рано са работели на две места, след ноември 2008 г. са останали с една работа и така вече разполагат с повече време за общуване със семейството и близките си. Тоест има доказателства, че човек може да стане по-щастлив, когато започне да печели по-малко. Хялмар Йонсон от Асоциацията на исландските журналисти допълва, че в трудните моменти чувството за национално единство се е засилило, което много е помогнало на хората в морално отношение.

На острова престъпността е рядкост - затова и банковата криза беше шок

На острова престъпността е рядкост – затова и банковата криза беше шок

Въпросът е, че дори с една работа насъщните нужди на исландците са добре задоволени. Въпреки кризата Исландия не разгражда социалния си модел, зорко бранен от синдикатите. На въпроса нямало ли е риск МВФ да посегне на социалните придобивки, Томас Брюнолфсон, работил по-рано и за фонда, отговаря: „От МВФ не се и опитаха, защото нямаше да им го позволят”. За приватизация на изцяло публичния и много печеливш енергиен сектор не е ставало дума. Сякаш всички са доволни от намесата на МВФ: исландците са получили подкрепа, без да им се налага да минават през унизителните процедури, запазени за страните от втория и третия свят. А МВФ има в историята си нов пример на успех, когато страната, потърсила помощта му, предсрочно погасява задълженията си.

„След кризата започнаха масови програми „Изберете исландското” за всякакви стоки, най-вече местно произведени дрехи и храни. И никой не роптаеше, когато се повишиха данъците” – констатира Мартин. Народът плаща за себе си. За най-високата подоходна група прогресивният данък в момента е 46.24% и трябва да се отбележи, че той не засяга само най-богатите, а и средната класа. Това е ставката за доходи над 784 хил. исландски крони месечно: един учител, за сравнение, получава 560 хил. крони, а наистина солидните заплати започват от един милион. Разменният курс в момента е около 160 крони за 1 евро.

Кризата не само не е влошила, а дори е подобрила социалната среда: неравенството е намаляло, социалните услуги са съхранени, хората се товарят с по-малко работа. По-зле стоят нещата в здравеопазването, тъй като доста исландски лекари са потърсили по-добро заплащане в Норвегия – но при наличието на подготвени кадри от Източна Европа това едва ли е съдбоносно. От януари 2015 г. влезе в сила извоювано от синдикатите повишаване на заплатите, специфично за всеки бранш. За капак, обезценяването на кроната значително помага на заетостта, тъй като прави исландския износ по-конкурентен. За 2014 г. се очакват внушителните над 5% излишък по текущата сметка и 2.9% първичен бюджетен излишък.

Малки исландски тайни

Но как е станало всичко това? Рецесията, последвала банковата криза отне 12% от БВП, в Исландия бушуваха безпрецедентни за скандинавска държава улични бунтове, а страната в момента расте с едни от най-бързите темпове в развития свят. Част от успехите може би се дължи на това, че Исландия е малка. Това не само позволява да се вникне в социално-икономическите й процеси, но и предпазва от размиване на отговорността. На Гейр Харде, премиер от 2006 г. до 01.02.2009 г. бяха повдигнати шест обвинения, включително за престъпна небрежност. Размина му се, но 16 банкери и адвокати получиха присъди, като четирима шефове на „Кауптинг” влязоха в затвора за три до пет години. Подобни примери връщат доверието в обществото. В България трудно може да се очаква такова нещо.

Субарктическият климат просто не позволява прахосничество. Въпреки поразителния социален ангажимент, тук държавните разходи са под 30% от БВП, а младежите имат право да работят във фабриките от 15-годишна възраст, ако не искат да учат. Исландското общество има и много благоприятна възрастова структура, като само 10% от населението са в пенсионна възраст.

Но погледнато отвън най-важно предимство на исландците е това, че те не правят компромиси със своята независимост. Например в пенсионния фонд на страната има активи, надхвърлящи 150% от БВП. Едно от първите решения, което щеше да бъде предложено в България, е „в името на бъдещето” тези пари да се „дадат на заем” за разчистване сметките на банките. На острова подобни решения явно не виреят. Друг пример е това, че в риболова – който от столетия е най-важен национален поминък и едва наскоро беше изпреварен по валутни приходи от туризма, чуждестранните инвестиции са забранени. Разбира се, още по-съществена е ролята на независимата централна банка, която работи в национален интерес, без да е вързана от валутен борд или фиксиран курс.

И в други страни енергетиката е публична, но Исландия е уникална с това, че тя остана такава и след програмата на МВФ. Така днес едно исландско домакинство се отоплява средно с 6600 крони на месец – равностойността на бутилка уиски по тукашни цени. Страната освен това може да се специализира в енергоемки отрасли като преработка на силиций и алуминий и заедно с това да е с чиста екологична съвест, тъй като разчита почти изцяло на хидро- и геотермална енергия.

Държавната енергетика - само за най-съобразителните

Държавната енергетика – само за най-съобразителните

Съдбата помага на смелите. Глобалните промени на климата откриват нови хоризонти за Исландия. Единият е Северният морски път, доскоро скован от ледове, но вече отворен през летните месеци. Неслучайно Исландия е първата европейска страна, сключила с Китай договор за свободна търговия. Вторият се отнася до пасажите на ценната атлантическа скумрия, които след 2006 г. се изместват на север към бреговете й. Спорът за рибните квоти е в основата на замразяването на исландската кандидатура за членство в ЕС (което, както сочи опитът на длъжниците в еврозоната, може би е истинският шанс на тази страна).

Със сигурност факторите за успеха на Исландия са много повече: например това, че централната банка не е чак толкова независима, че да няма кой да й държи сметка. Или стопанският шанс, произтичащ от невероятната толерантност на исландското общество, която го прави обетована земя за сексуално различните от цял свят. Тук отсъстват големите международни търговски вериги, които навсякъде по света отнемат въздуха на местните търговци… Грешно е да се твърди, че в Исландия всичко е рози, макар в тукашните оранжерии, затопляни с геотермална енергия да се отглеждат не само цветя, а и банани за износ. Но със сигурност държавата, която не преви гръбнак, вече изправя глава.

Българската следа

Докато българският наблюдател изследва коренната разлика – не толкова в условията, колкото в подходите, които позволяват на едното общество да бъде богато, а дърпат другото в мизерия, на очи се набива и притеснително сходство. Скорошният фалит на Корпоративна търговска банка у нас поразително наподобява фалита на исландските банки през октомври 2008 г. Или става дума за универсална схема, която правителствата е крайно време да научат, за да й противодействат, или двата банкови балона са планирани от общ престъпен ум.

Поне пет са общите черти между пътя към провала на исландските и българската банки. Всички те са предлагали най-високите лихви на пазара: КТБ даде специални условия на скъпите си клиенти, в Обединеното кралство исландската интернет банка Icesave, клон на „Ландсбанки”, е давала невижданите в развит пазар 6%. Скъпите депозити и в двата случая са придружени от изключително ниско ниво на обезценките: нашата КТБ докладваше на БНБ за само 2% проблемни кредити при близо 20% за системата, исландските банки също са обявявали 0.8-2.5%. И в двата случая банковите активи нарастват стремглаво в рамките на две-три години, а отчитаните печалби са рекордни.

Голям бе скандалът, когато се разбра, че „Кауптинг” през кипърска офшорка навремето е дала назаем пари на катарския шейх ал-Тани, за да купи той 5.1% дял от акциите й и така да подкрепи реномето й. Оманският фонд, с който КТБ искрено се гордееше, все още е с неизяснени функции във фалиралия български кредитор. Има и други общи черти между банковите фалити в двата края на Европа, но най-фрапантно сходство си остава източването чрез огромни кредити, отпускани на фирмите на свързани с банките лица.IMG_20141024_164512263

Сред тях челно място заема известният в България Тор Бьорголфсон, получил 1 млрд. евро заем от „Ландсбанки”, в която той навремето е бил водещ акционер. Първият исландски милиардер, за когото „Гардиън” намеква, че има връзки с руската мафия, през 2005 г. купи на два транша българския телеком БТК, за да го препродаде през 2007 г. на солидна печалба. Част от цената е платена с компенсаторни инструменти, което говори, че Тор има добри връзки у нас. По същия модел исландецът през 2005 г. купи с компенсаторни бонове голям дял в СиБанк, увеличи го и го препродаде през 2007 г.

Тор бе рамо до рамо с Цветан Василев през 2012 г., когато КТБ наддаваше за БТК. Той още държи голям пакет акции във фармацевтичната компания „Актавис”, чийто завод в Дупница е сред най-големите в Европа… Ако спечелиш няколко милиарда в една страна, дали ще скъсаш толкова бързо връзките си с нея? Тор и Василев днес по идентичен начин предпочитат да комуникират с публиката от чужбина, използвайки личните си сайтове, на които се представят за светии.

Обратно в две хиляди и седма

За наше щастие, банковата криза у нас не доби исландски размери. Впрочем ни спаси най-вече това, че българските кредитори все още не бяха предприели експанзия в чужбина. Така или иначе, ще спечелим, ако заимстваме не само лошия, а и част от добрия исландски опит. Да вземем протестите: в Рейкявик през 2009 г. те се провеждаха всяка събота, за да остава време за работа, за разлика от ежедневното дефиле на „красивите и умните” през 2013 г. в София, което бързо похарчи социалното недоволство.

До 1944 г. Исландия е едно от най-бедните общества в Европа. Само за няколко десетилетия контрол върху националните ресурси без ръководната помощ на чуждестранните инвеститори островът, така да се каже, построява своя комунизъм. Социалният ред там се оказва достатъчно устойчив, за да издържи дори и на системна банкова криза. А нашият „остров на стабилност на Балканите” е като разграден двор за всичко недообмислено в Европа. По исландски образец, време е да потърсим наказателна отговорност за грешките на родните политици и да следваме националния интерес дори с цената на международно противопоставяне.

Ако има нещо, което може да разруши доброто общество на исландците, това са самите исландци. Инженерът Вигнир Сигдорсон констатира: „Постепенно забравяме какво се случи през 2008 г. Банките отново са секси – по-секси от реалния сектор. Може би предстои нова финансова криза.” Салвьор Нордал потвърждава: „Кризата ни върна към нашите устои, но постепенно ги губим”. В годините на разчистването исландците се шегували: „Това е толкова две хиляди и седма!” – в смисъл, несъразмерен подарък, ненужна лъскава покупка или скъпо парти. „Всъщност много хора харесват 2007”, усмихва се Салвьор в кабинета си в Университета на Рейкявик, от прозорците на който се открива прекрасна гледка към града. „Хората отново си мислят: добре е да имаш много пари.”

SONY DSC

Материалът е реализиран в рамките на проект “Четвъртата власт в млади ръце” изпълнен от фондация “БлуЛинк” със съдействието на Програмата за подкрепа на НПО към Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Публикуван е в сп. Тема

Posted in Интернационални | Tagged , , | 2 Comments

Митове и легенди за втора пенсия

Пенсионните вноски не може да са задължителни, ако са за частни фондове

Изненадващо за мнозина в самата управляваща партия дойде предложението на финансовия министър Владислав Горанов да се пренасочат част от средствата, които сега постъпват в универсални пенсионни фондове (УПФ) към държавното обществено осигуряване. Последваха бурни политически и експертни дебати и след кратко примирие по празниците опонентите на реформата сякаш имат превес – ако не с аргументи, то с медийна сила, на моменти включваща юмруци.

Намерението на ГЕРБ съответства на неприятната бюджетна реалност. Трансферът от държавата към пенсионната система през 2015 г. е над 5 млрд. лв., включително 2 млрд. лв. за попълване на откровен дефицит. Вноските в УПФ надхвърлят 800 млн. лв. и тепърва ще растат. Ако вторият частен пенсионен стълб премине към държавното обществено осигуряване, хазната ще поеме голяма глътка въздух.

Идеята за реформа на пенсионния модел в България идва едновременно със сходни промени в Унгария, Полша, Чехия и Словакия. Формулата „задължителни частни пенсии”, която няма място в развития свят, в края на XX век бе наложена в бившия соцлагер с цел стимулиране на капиталистическите отношения. През последните години Вишеградската четворка постепенно, но енергично се освобождава от нея.

Предложението на ГЕРБ е сякаш единствената реформа у нас през последното десетилетие, за която ще плати не обикновеният човек, а големите играчи, на които са поверени за управление огромни публични ресурси. Острата реакция в „света на парите” можеше да се очаква, но тя се оказа толкова яростна, че разколеба дори Горанов. Първоначално категоричен, финансовият министър сега призовава партии, синдикати и работодатели „да седнат на една маса и да се разберат”.

Политическо родство по избор

Каква ли ще е ползата от масовото седене, щом финансовите генерали вече свикаха войската и заповядаха на експертите си „на нож”?! Асоциацията на индустриалния капитал например заяви, че „изначалните дефекти на започналото настъпление срещу втория стълб” не може да се отстранят. Не само АИКБ ще брани УПФ със зъби и нокти. Останалите работодателски организации не мислят по-различно, същото важи за банковия сектор и особено за инвестиционните посредници.

Агресивният тон на засегнатите не е случаен: предложението на Горанов е нещо повече от поредното недообмислено хрумване на властта откъде да се вземат пари. Става дума за поправяне на несправедливост, а справедливите каузи в крайна сметка побеждават. По конституция държавната власт в България произтича от народа, а икономиката се основава на свободната стопанска инициатива. Никой не би трябвало да задължава гражданите да купуват услуги от частни лица – тоест да дават парите си на УПФ. Задължителен характер може да има единствено отношението между граждани и държава, но не с частни фондове.

Важно е да се отбележи, че тук не става дума за частните пенсионни фондове изобщо. Ако вноските в тях са доброволни, дейността и разрастването им в рамките на законите не представлява проблем. Не може да се говори и за „национализация”: първо, защото парите в УПФ не са собственост на мениджърите, а на хората. Второ, идеята е индивидуалните осигурителни сметки да се запазят също и след прехвърлянето им в НОИ.

Реформата на ГЕРБ дава на хората възможност да избират дали да се осигуряват изцяло в НОИ, или да чакат допълнителна частна пенсия. Начинът, по който останалите партии реагираха на това разумно предложение, ги вкара в конфликт със собствените им официални доктрини. Премахването на задължителното 5% отчисление от осигурителния доход на родените след 1960 г. е предоставяне на свобода, така че либералните реформатори би трябвало да го подкрепят. Вместо това те заплашиха, че ако ГЕРБ докосне УПФ, ще излязат от управлението.

Прехвърлянето на средства от УПФ в НОИ е стъпка към по-голяма солидарност, намаляваща властта на финансовия капитал, затова левите би следвало да са с две ръце „за”. Беше доста трудно да се обоснове от социалистически позиции защо парите на хората не трябва да се върнат в държавата, но опитните функционери на БСП се справиха и с това. А ДПС, традиционно консервативно и поставящо се в услуга на големия бизнес, този път застана зад голямата политика и връчи на ГЕРБ в парламента нужните за реформата на пенсионния модел гласове.

Не бива да ни учудва, че БСП се противи на предложение с леви измерения. Германските социалисти в края на XIX век също се обявяват срещу солидарната пенсионна система, предложена от канцлера Ото фон Бисмарк. Съображенията им са, че левицата ще остане извън играта, ако „лошите капиталисти” дадат такива привилегии на работещите.

Голямата разлика е в работодателите: германските индустриалци още преди 150 години разбират, че ако изсмучат хората докрай, няма да оцелеят дълго. Българските им колеги днес предпочитат да бранят „инвестиционния климат”.

Пенсионни фондове като слънце

Юридическото противоречие на модела „задължителен частен” и тежките щети, които причинява на НОИ ежегодното отклоняване на осигурителните вноски, не са единствените съображения за отрицание на втория пенсионен стълб. След 14 години натрупване средният размер на средствата на едно осигурено лице в УПФ е 1881 лв. Тази сума е несериозна, ако приемем, че в един момент ще трябва също и да се плащат пенсии. В момента събраните средства не стигат и за година и половина покриване на социалната пенсия по старост в размер на 113 лв.

Но за структура, която трупа парична маса от много на брой автоматично събирани вноски, това е напълно достатъчно. По данни на Комисията за финансов надзор към 30 септември 2014 г. в УПФ има 6.4 млрд. лв. балансови активи. Лидери са УПФ „Доверие” с 29% и ЗУПФ „Алианц” с 21.5% пазарен дял, съответно 1.85 и 1.37 млрд. лв. Милиарден фонд е прилична сума по всички европейски стандарти. Същността на тези фондове е, че те превръщат парите на хората във финансови инвестиции – купуват от тяхно име акции, дългови книжа на държави и фирми, валута и имоти в очакване тези книжа след време да поскъпнат, при което си удържат инвестиционна такса.

Какво печели осигуряващият се от това, че всеки месец дава на професионални инвеститори една двадесета част от заплатата си? Да направим просто изчисление. Да приемем, че през 2025 г. българите ще се пенсионират на 65 години и УПФ ще им изплаща втора пенсия в допълнение към държавното обществено осигуряване. В момента в една осигурителна партида за хората на възраст над 50 г. (които първи ще получат вторите пенсии) има средно 2515 лв. Да приемем оптимистично, че средната работна заплата ще нарасне от сегашните 800 лв. до 1200 лв., тоест с 50% средно за периода. В такъв случай годишното отчисление за УПФ ще е 720 лв., а хората, излизащи на пенсия през 2025 г., ще са натрупали средно 10 000 лв. в своите задължителни частни пенсионни сметки.

При 78 г. средна продължителност на живота месечният размер на втората пенсия би бил 64 лв. Не е много, нали? Заслужава ли си подобна „щедра” пенсия неудобствата, които днес изпитват НОИ и държавният бюджет? Но да усложним още малко модела, като допуснем 2% средна годишна доходност на УПФ до 2025 г. Ежегодното олихвяване на вноските ще доведе до 11 070 лв. средна осигурителна партида на лице към началото на 2025 г., съответно първите „втори” пенсионери ще получат от УПФ около 71 лв.

Да разгледаме и ситуацията за следващата вълна пенсионери. Ясно е, че при равни други условия в индивидуалните осигурителни партиди на по-младите хора ще се натрупат повече пари към времето на излизането им в пенсия. 35-годишните днес имат средно 2068 лв. в УПФ. След 30 години неспирни отчисления при двойно по-голям от сегашния осигурителен доход, през 2045 г. те ще получат от втория стълб 192 лв. пенсия. Сто евро месечно и много „ако” не изглеждат добра сделка.

Другояче изглеждат нещата от камбанарията на УПФ. Постепенно на трудовия пазар ще излизат все повече млади работници, попадащи под действието на задължителния втори стълб, а и работната заплата ще расте. През следващите десет години в УПФ ще се влеят 10-12 млрд. лв. Ако целта на сегашната пенсионна система с три стълба е да се формират крупни играчи на капиталовия пазар, може да смятаме, че тя започва да се изпълнява.

Доходност безкрай

През 2008 г. УПФ отчетоха среднопретеглена доходност от -24.71%. С други думи, една четвърт от парите на хората за втора пенсия се превърнаха в нищо. 2011 г. също бе с отрицателна доходност от -0.41%, без дори да смятаме инфлацията за периода. Има години, в които пенсионните фондове печелят добре, но така или иначе те са уязвими от бизнес цикъла. Спорно е дали парите, заделяни за старини, трябва да се доверяват на нещо толкова непостоянно като финансовите пазари.

Парите, които отиват в НОИ, се използват по различен принцип. От всички работещи се събират осигурителни вноски, които се разпределят сред всички пенсионери. Парите не се инвестират: каквото влиза, това и излиза. Макар че не е съвсем така, защото по ред причини, включително и отчислението за УПФ, събираните вноски се оказват недостатъчни и държавата доплаща милиарди.

Голямо предимство на частното осигуряване е индивидуалният му характер: човек може да пести толкова, колкото желае, парите му се водят на отчет и в случай на смърт натрупаното отива при наследниците му. Държавният солидарен модел вдъхва недоверие на работещия българин, който не очаква същата солидарност, плащана с неговите осигурителни вноски днес, да му бъде оказана утре, когато той самият ще получава пенсия. Тук нещата опират и до народопсихология.

Предложението на ГЕРБ преодолява проблема, тъй като предвижда личните партиди на хората, дори прехвърлени в НОИ, да се запазят. НОИ на практика ще се превърне в нещо като банка: ще събира дългосрочни депозити, тоест вноските по индивидуалните партиди на хората, и ще отпуска краткосрочни кредити, тоест ежемесечното изплащане на пенсиите. Само че тези пари няма да се инвестират, тоест няма да бъдат изложени на риск от финансова криза.

УПФ възразяват, че те правят добро на хората, като инвестират парите им. Само че пропускат да споменат таксите за управление, които се прибират и в добра, и в лоша година и които са в състояние да „изядат” не само печалбата, а и главницата. Погледнато в перспектива, между 2001 и 2014 г. УПФ всъщност са намалили, вместо да увеличат пенсионните спестявания на хората. Въпросът е сериозен, тъй като касае не просто компетентността на българските парични мениджъри, но и въобще потенциала на западната икономика да произвежда безспирен растеж, който да осигурява търсената от финансовите инструменти доходност.

Светът е претоварен с дълг. Данните на Банката за международни разплащания говорят за поне 100 трилиона долара нетни задължения, повечето направени от развитите страни. Да държиш хартийка, обещаваща, че задлъжнялата компания или национална икономика всяка година ще плаща по 3 или 5% лихва за предоставения й заем, а накрая ще ти върне и главницата, надали е най-подходящият начин да се погрижиш за старините си в днешния полудял свят.

Купища практически проблеми

Предложението на Горанов среща сериозен проблем от практическо естество. Прехвърлянето на средства от УПФ в НОИ изисква ликвидиране на инвестициите и превръщането им в пари. Статистиката на КФН показва, че при над 6.4 млрд. лв. балансови активи УПФ разполагат с 560 млн. лв. парични средства и 515 млн. лв. депозити. Останалото е ценни книги, включително облигации на корпорации на стойност 930 млн. лв. и акции за 1.75 млрд. лв. За капак има и инвестиционни имоти.

Осребряване на активи в подобен мащаб е свързано с много неудобства. Дори съществува хипотеза, че ГЕРБ играе „комбина” с пенсионните фондове и всъщност иска да ги спаси, като ги закрие, за да замете следите на източени милиарди. В тази връзка се коментира и предстоящото плащане на втора пенсия от професионални пенсионни фондове на категорийните работници. Други теории гласят, че управляващите искат да разчистят пазара за някой свой пенсионен фонд, като извадят от играта доминиращите в момента УПФ.

Трудно е да вземем подобни слухове на сериозно, но капиталовият пазар със сигурност ще се стресира, ако ценни книги за почти два милиарда лева изведнъж потърсят нов собственик (инвестициите на УПФ в чужбина са 3.1 млрд. лв.). Ако пенсионните фондове бъдат принудени да разпродават активи, на Българската фондова борса ще настане пореден тектоничен трус.

Има нещо дори по-сериозно: българските УПФ по правило имат „съюзнически” акции и облигации, които включват с предимство в портфейлите си. Например УПФ „Съгласие” и УПФ „ЦКБ – Сила” са свързани с групата „Химимпорт” и традиционно купуват в големи обеми акциите на останалите компании от този конгломерат. В структурата на активите на УПФ „Съгласие” виждаме акции на ЦКБ за 2.7 млн. лв., на „Проучване и добив на нефт и газ” за 3.7 млн. лв., на „Зърнени храни България” за 5.34 млн. лв., облигации на ЦКБ за 16.8 млн. лв. и така нататък.

Това е само един от множество подобни примери. Какво да кажем за най-големия у нас УПФ „Доверие”, държащ облигации на фирмата „Пи Ви Инвестмънтс” за 17 млн.лв. и още 4 млн.лв. дълг на „Алфа финанс холдинг” – дружества на Иво Прокопиев, който чрез „Грийн Ейкърс” държи и 6% от капитала на ПОК „Доверие”? А по-малкия УПФ „Бъдеще” вече притежава над 10% от акциите на „Еврохолд” – компания, с която го свързва не само общ адрес.

Публична, дори не тайна, е, че УПФ активно работят за пазарната стойност на „своите” акции. Конфликтът на интереси далеч не е запазена марка на родния чиновник…

Само „творческото разрушаване” може да измъкне родната икономика от пълната загуба на ценности и посока, в която отдавна е изпаднала. Този толкова любим на родните експерти термин, когато идеята е да се сложи край на нещо държавно, да се облажат подбрани хора, а сметката да плати обикновеният човек, ги ужасява, когато е време да се реформира една явно неработеща принудително частна пенсионна схема, превърнала се при това в механизъм за манипулиране на пазара.

Тепърва ще видим как ГЕРБ ще отиграят тази висока топка. Не е изключено те сами да са подхвърлили идеята на синдикатите, за да ги спечелят на своя страна в студените и бунтовни зимни месеци, и щом се запролети, да запеят друга песен. Но духът вече е пуснат от бутилката: твърде много българи разбраха, че парите им отиват в задължителни частни структури, които ще им върнат мизерни пенсии. Все по-ясно е, че не доходността на капиталовите инструменти, а солидарността между поколенията е истинският стълб на пенсионната система.

Нормативните документи, касаещи прехвърлянето на индивидуалните партиди от УПФ към НОИ, тепърва ще се приемат. Предполагам, че големият залог, около който ще се разгорят много медийни битки, е дали парите ще се прехвърлят в НОИ автоматично, или само при изрично настояване на осигуряващото се лице

Сп. ТЕМА

Posted in Икономики, Родни | Tagged , | 2 Comments

Самоизяждащите се елити

Икономиката, тази древна наука и практика, учеща хората на принципите на щастливото стопанство, в по-ново време си спечели прозвището “наука на тъгата” благодарение на заможния британски духовник Томас Малтус (1766-1834). В труда си от 1798 г. “Есе върху принципа на населението” Малтус с математически и икономически аргументи доказва, че прогресът е невъзможен. Всеки път, когато в ръцете на хората се озоват повече ресурси (т.е. повече храна), те правят повече деца. В един момент земята вече не може да поддържа нарасналия брой на населението и се задействат механизмите на упадъка – поскъпване на храните и спад на заплатите. Чрез убийствен глад и смъртоносни болести числеността на населението рано или късно се саморегулира в посока надолу. Тогава отново има достатъчно земя и храна, за да могат хората да мислят не само за оцеляване, а и за плътски страсти. От тази вечна осцилация, водеща до огромно човешко страдание, може да се избяга единствено чрез въздържание, най-вече сексуално – тоест чрез култивиране на пуритански добродетели сред населението.

Няколко часа през есента на 2004 г. отгръщах едно дебело томче с фототипно издание на “Есето” и тогава не открих там нищо по-различно от преразказите в учебниците по икономически теории, така че няма да се спирам повече върху този известен икономист. Все пак да отбележа, че Малтус се жени на 38-годишна възраст, 6 години след като пише своя знаменит труд и вероятно доста от заключенията му се дължат на потиснато либидо.

Малтусианският конфликт между аритметичното нарастване на ресурсите и геометричното нарастване на потребностите все още оформя масовото икономическо мислене, но съвременният прочит на проблема за населението намира две пробойни в “тъжния кораб” на икономиката. Първа надига глас датската икономистка Естер Бозерап (1910-1999). В книгата си “Условия за селскостопански растеж” тя доказва, че ако броят на населението прекомерно се увеличи, това често води до по-ефективно използване на земята, а не до масово измиране на хората на нея. Производителността на земята не е константна величина, както приема Малтус: именно това позволи аграрната революция след 1950-те, която днес поддържа 7.125 млрд. души на планетата.

Вторият сребърен куршум в призрака на Малтус също е изстрелян през втората половина на XX век и с него ще се занимаем в този текст, простете за дългия увод. Моделът на Малтус предполага хомогенно население без класи и елити, а обществото ни далеч не е такова. Ако сравнително малобройни елити отнемат примерно половината от ресурсите на цялото население и ги пилеят за лукс, моделът “ресурси – живот” значително се видоизменя.

Тази констатация е един от стълбовете в мащабното изследване от 2009 г. “Секуларни цикли” с автори еволюционният биолог Питър Турчин и историкът Сергей Нефьодов. Турчин и Нефьодов предлагат синтетична теория, в която обединяват демографската детерминираност на Малтус с класовите конфликти на Карл Маркс. Авторите доказват, че развитието в аграрните общества – в които поне 80% от населението е заето със селско стопанство, следва циклична закономерност. В рамките на две или три столетия обществата преминават през четири фази – според използваната в книгата терминология това са експанзия, стагфлация, криза и депресия. Във всяка една фаза елитите играят специфична социална роля, най-често свързана с изземване на ресурси от населението. В редица случаи апетитът на елитите е толкова силен, че изсмуква силите на обществото да расте или да се възстановява. Следствието е крах на държавата и падането е толкова силно, че помита със себе си и същите тези елити.

Продължителността на фазите и на секуларните цикли е различна във всеки конкретен случай. Тя се влияе например от това дали обществото е моногамно или полигамно и какви са законите за наследяване на имотите. Освен това й влияят множество външни фактори като големи климатични промени или войнствени съседи. Типичният цикъл в Западна Европа, според Турчин и Нефьодов, трае между два и три века. В страните от Магреба той е много по-кратък: известните цикли на Ибн Халдун, в които войнствени племена от пустинята завземат тясната плодородна ивица земя, “изнежват” се и след това сами падат жертва на войнствени племена от пустинята, рядко траят повече от четири човешки поколения.

В Османската империя редица институции, ограничаващи разрастването на елита следят да се избегне този развой на събитията. Пример е изискването да се убиват всички мъжки деца на султана освен престолонаследника, друг – забраната спахиите да предават имотите си в наследство. Държавата на мамелюците в Египет би могла дори да спре секуларния цикъл: управляващата класа се набира от пазара на роби, тоест децата на мамелюците автоматично отпадат от елита. Така или иначе, секуларните цикли силно се влияят от социалната структура, тоест от силата и мястото на елитите в обществото. “Числеността на елита може да нарасне толкова бързо, че свръхнаселението от обикновени хора да играе много по-малка или дори никаква роля за колапса на държавата”, пишат Турчин и Нефьодов (защото в края на секуларния цикъл държавата твърде често загива). Затова те наричат теорията си “демографски – структурна”, в линията на калифорнийския социолог Джак Голдстоун, изследващ от 1990-те влиянието на броя и структурата на населението върху революционната му активност.

В типичния западен случай, стадият на експанзия продължава ориентировъчно 70 години – това е времето, за което населението на една страна се удвоява при 1% годишен прираст. Когато броят на хората нарасне прекомерно, се задействат “класическите” фактори: храната поскъпва, заплатите падат, ендогенните източници на растеж се изчерпват. Тогава се възцарява стагфлацията. Тя започва да оказва натиск върху социалната структура, тъй като елитите се стремят да съхранят придобивките си от предходната фаза, а населението все по-трудно свързва двата края при по-високите цени за насъщните потребности. Тук ролята на елитите за провала на обществото е ключова. Ако социалната структура не поддаде, възможно е външен фактор да даде старт на кризата – в случая „криза” не е краткосрочно понижение на фондовите борси, а тежко социално сътресение, траещо поколения и имащо за следствие масово измиране на хора.

По време на кризата в държавата започват дезинтегративни процеси: обикновено елитите са твърде многобройни или твърде много хора искат да влязат в числото на елита и всеки дърпа чергата към себе си. Следва фазата на депресията, която често минава под знака на граждански войни. Тогава хората са малобройни, но от самия този факт ресурсите не стават по-изобилни. Несигурността пречи на ежегодната селскостопанска дейност и цените на храните най-често се задържат високи. Търсенето на работна ръка е по-малко, съответно и заплатите – ето още един аргумент срещу икономиката на Малтус. Депресията свършва и започва нова експанзия, ако вътрешните конфликти “пречистят” елитите. В противен случай държавата си намира нови елити отвън, или преминава в период на междуциклие с неуточнена продължителност.

Турчин и Нефьодов демонстрират тази последователност в развитието на осем агарни общества: те проследяват по два цикъла в средновековна и ранно модерна Англия, Франция и Русия, както и в Древен Рим. Във всяко общество те изследват няколко икономически показатели, които действително потвърждават теоретичните им обобщения: брой на населението, цена на храните, колко време е нужно да се работи за насъщни нужди, брой и доходи на елитите, въстания или метежи, статистики за престъпността и редица други. Общото заключение е, че моделът на Малтус правилно описва експанзията, стагфлацията и кризата, но при депресията “издиша”.

Значението на елитите за динамиката на населението ясно проличава при разглеждане на процесите в Средновековна Англия (1150-1485). Едно знаменателно събитие в средата на този период служи като вододел на кризата – Черната смърт от 1349 г., която отнема 40% от населението на страната. Следващите вълни на чумата от 1361, 1369 и 1375 г. довършват това, което е останало: приема се, че епидемиите заличават половината от населението на Англия и то се задържа на ниско ниво поне до 1500 г. Но по-внимателен прочит показва, че населението на страната всъщност започва да намалява доста преди Черната смърт – още към 1320 г. Защо?

След 1150 г. населението на Англия претърпява бурна експанзия: от близо 3 млн. души то се увеличава до 6 млн. в първите десетилетия на XIV в. Както предполага моделът на Малтус, това води до почти паралелно поскъпване на храните и понижаване на реалните заплати. По-интересно е какво се случва с елитите. Многобройното население оказва огромен натиск върху търсенето на земя и земевладелците олучават възможността рязко да увеличат рентите. Доходите от земята нарастват в пъти: ако през 1251 г. рентата на акър (около 4 дка) в Кембриджшир е 2 до 4 пенса, през 1300 г. тя е вече 12 пенса. В Йоркшир и Нортъмбърленд в началото на XIV в. рентата надхвърля 30 пенса. Всевъзможни такси и глоби допълнително изцеждат арендаторите

Задръстен от доходи, елитът – тоест поземлената аристокрация, се разраства по-бързо от населението. Числеността на най-горната прослойка на магнатите нараства от 160 към 1200 г. до 220 фамилии към средата на XIV век, като реалният им доход, измерен в хектолитри жито, се увеличава повече от два пъти. Броят на по-дребните аристократи се удвоява до вероятно 15 хил. души в началото на XIV век. Представителите на елита се радват на добро потребление – кой повече, кой по-малко. Митническите данни за внос на вино от Франция показват, че ежедневната консумация на благородник възлиза на 2 до 3 литра.

Паралелно с това по време на стагфлацията свободните селяни рязко обедняват. Делът на семействата, които разполагат с 12 и повече хектара земя – количество, достатъчно да се поддържа голямо семейство и в края на годината да остане някакъв паричен излишък, към 1280 г. е едва една четвърт. 32% от селяните имат около 6 хектара, което гарантира съществуване на ръба. Балансът на семейство с толкова земя показва ежегоден дефицит от 5 шилинга, или 10% от минимално насъщното потребление. Дефицитът трябва да се компенсира с продажба на продукция от градината, с платен труд на синовете на стопанина или пък с тъкане и шиене на съпругата. Ако такива възможности няма, потъването в дълг дава някакъв изход, но за кратко. Само че това е сметката в нормална година – а след 1314 г. има няколко години с лош климат и слаба реколта, които без съмнение са фактор за измиране на малоимотното население. В някои части на Англия има косвени сведения за обезлюдяване с една пета или дори с една трета.

Когато пристига Черната смърт, тя поразява значително по-силно масите, отколкото елитите – само 8% от перовете загиват през 1349 г. През 1361 г. чумата взима реванш, покосявайки още 19% от висшите благородници. Така или иначе, делът на елита спрямо населението нараства дори още повече във фазата на криза. Работната ръка, доскоро изобилна, става оскъдна. Феодалите бързо разбират каква заплаха носи това и опитват да запазят доминиращото си положение, като още в чумавата 1349 г. приемат Наредба за работниците. Тя се опитва да замрази цената на храните и на труда на нивата преди 1348 г. Всички мъже и жени на възраст под 60 г. са задължени да работят и се забранява на един господар да отнема работниците на другия, като им предлага повече пари. Разбира се, наказания са предвидени за търсещите по-голям доход работници, не за даващите по-големи заплати господари.

Без съмнение благородниците взимат рационално решение в краткосрочен план, но в социален и дългосрочен, да не говорим за човешки план то се оказва изключително недалновидно. Разчети показват, че към 1300 г. феодалите прибират 38% от дохода на селяните, църквата взима 12%, а държавата е изключително скромна с 2%. Елитите оставят на хората по-малко от половината от онова, което произвеждат и полагат всички усилия това съотношение да се запази. Заплатите в Англия действително се задържат ниски докъм 1375 г. Заслугата за това обаче не е на Наредбата, а на предвидливостта на богатите феодали. От внезапно обеднялата дребна аристокрация те създават големи наказателни отряди с цел да се поддържа редът сред селяните. Частните им съдилища също работят с пълна пара и като цяло до края на третата четвърт на XIV в. богатите почти запазват предишното ниво на доходите си.

Тогава системата на обърнатата пирамида започва да се клати. Голямото селско въстание от 1381 г. е потушено, но в следващите 20 години следват още пет или шест. Благородниците сами провалят хитрия план да замарзят надниците и цените, като започват да се конкурират за работна ръка с по-високи заплати. Данни за менюто на сезонните работници по време на жътва в Норфолк показват, че ако през 1294 г. 48% от храната им е хляб и само 8% месо, то през 1387 г. хлябът е само 14%, а месото – 30%. Елитите рязко се свиват като брой: на върха, от 200 барона остават само 60 пера, от 3000 рицари остават 1300, а по-дребните благородници намаляват трикратно до 5 хиляди. Вносът на вино намалява четири пъти. Най-богатият аристократ през 1436 г. получава двойно по-нисък доход от най-богатия през 1300 г.

И това е само началото: след 1430 г. Англия е сполетяна от държавен банкрут, териториална загуба във Франция и тотална гражданска война… Депресия всъщност прави услуга на елитите, тъй като обедняването им води до ръст на посещаемостта на университетите в опит за подобряване на положението чрез заемане на държавен пост. Заключението на Турчин и Нефьодов на база английската история между 1380 и 1485 г. гласи: “Законът и редът не може да се закрепят, докато броят и апетитите на елитите не бъдат сведени в съответствие с производствения капацитет на обществото. С други думи, ръстът на населението не може да се възобнови, докато проблемът на свръхпроизводството на елити не се реши по някакъв начин.”

Което би било чудесен завършек с нескрито послание към четящите българи, стига двамата автори да не предлагаха още по-точно сравнение за нашата специфично българска секуларна ситуация. Селяните в Англия се съпротивлявали на елитите, криейки се из запустелите хълмове и гори. Те използвали далекобойни лъкове и така значително стеснили военното предимство на рицарите. Но мамелюците – каста от войни, набирани като деца от пазарите за роби, не оставили подобен шанс на населението в Египет. Край Нил обработваемата земя е малко и обикновените хора нямат шанс да не се подчинят на войнствените владетели, ако не искат да загинат от глад и жажда в пустинята. След първата вълна на чумата селското население на Египет също рязко спада – но мамелюците успяват да събират същото количество ресурси. Тези екстремални нива на експлоатация попречили на каквото и да е демографско възраждане. Всъщност системата, колкото и да е експлоататорска и нехуманна, си била съвсем стабилна: порочното равновесие, поддържано с потта и кръвта на населението, се задържало чак до превземането на страната през 1517 г. от османските турци.

Peter Turchin and Sergey Nefedov. Secular Cycles. Princeton and Oxford, 2009

Добродетелите побеждават пороците. Катедралата в Страсбург, западна фасада. Краят на XIII век

Добродетелите побеждават пороците. Катедралата в Страсбург, западна фасада. Краят на XIII век

Posted in Истории | Tagged | 1 Comment

Петролни метаморфози

Има ли ЦРУ пръст в рязкото поевтиняване на петрола, което отново стяга обръча около Русия

Върколак вие под звездите на Сибир, клекнал до ръждясала сонда. Той плаче за „въжделената цена на барел” и моли старата майка земя да пусне още малко нефт, за да оцелее още година-две зомбираната власт в пропадналата държава. Така писателят Виктор Пелевин в роман от 2004 г., у нас преведен като „Върколашки метаморфози”, рисува отношението на Кремъл към нефта. Цените на петрола се понижиха с 40% от началото на тази година и вече настъпва отливът, който открива кой е плувал без гащи. Погледите на всички са вперени в руснаците.

Въпреки многократните предупреждения, с промишлената разработка на гигантските находища в Западен Сибир след 1968 г. Русия бързо попада в зависимост от петролните приходи – настига я „ресурсното проклятие”. Затова и ефектът от поевтиняването на суровината днес е тотален: нефтът формира две трети от износа и малко над половината от държавния бюджет на Русия – и, оказва се, всичко ценно в рублата. Има консенсус, че цените на нефта ще се задържат ниски поне до средата на 2015 г. Москва все по-трудно ще осигурява трансферите към ключови региони и социални групи, върху които се крепи популярността на властта. Ще се свие и влиянието й зад граница. Същото заплашва независимите държави, разчитащи на приходи от петрол като Бразилия, Венецуела и Иран.

Имало е и други периоди на петролно пресищане и Москва отново е била в центъра на събитията. Между 1981 и 1988 г. САЩ прилагат стратегия за отслабване на СССР, като с помощта на Саудитска Арабия умишлено подкопават цената на ресурса, носещ най-много експортни приходи на противника. Геостратегическото противопоставяне след Кримската криза, незабавно последвано от свиването на нефтените доходи на руския президент Владимир Путин закономерно повдигат въпроса дали ЦРУ не разполага с лостове за въздействие върху пазарите.

Безличните финансови пазари изглеждат по-неумолими от вражеска армия танкове. Действително ли идва краят на руския стопански национализъм? Със сигурност Москва ще трябва да полага повече усилия, за да се добере до „твърда валута”, нужна за плащанията по значителните външни заеми на държавните предприятия.

"Китайски петрол" - автор е исландският постмодернист Ерро

“Китайски петрол” – автор е исландският постмодернист Ерро

Кой продава петрола

Десетте най-големи петролни компании през 2014 г. имат общо 3 трилиона долара приходи, а планираните инвестиции до 2035 г. са над 12 трлн. – това е достатъчно свидетелство какви са интересите. Не липсват теории за огромни династии, водещи битки за глобално владичество чрез контрол върху основната търговска суровина, която пък крепи световната валута – щатският долар. Но официалните доклади на ОПЕК също крият любопитни подробности.

Свикнали сме да делим производителите на петрол в две групи: ОПЕК и не-ОПЕК. Картелът, който в момента включва 12 държави, стресна света с ембаргото от 1973 г., но днес твърди, че делът му в световния добив на нефт е намалял под 33%. Според Международната енергийна агенция, защитаваща интересите на богатите държави – вносители на петрол, делът на ОПЕК е 41.7%. Което и число да вземем, пазарът на нефт се прави от тримата големи: САЩ, Русия и Саудитска Арабия.

През 2014 г. Русия запазва предишното ниво от малко над 10 млн.барела нефт дневно. По-голямата част от това количество се изкупува от Европа, която е в стагнация. САЩ обаче рязко увеличават предлагането на нефт, добиван от петролните шисти. Според ОПЕК, САЩ през 2014 г. ще изкарат на пазара 12.25 млн. барела нефт дневно, увеличение от над 1 млн. барела дневно в рамките на годината. МЕА едва наскоро „призна” на американците над 9 млн.барела дневно, така или иначе има допълнително количество американски петрол, което натиска цените на два фронта: едновременно намалява вноса и увеличава износа от САЩ.

Третата петролна сила, Саудитска Арабия през юни доставя около 9.7 млн.барела дневно, запазвайки нивото от последните години. Преди срещата на ОПЕК през ноември витаеха слухове, че картелът ще намали добива, за да възстанови цените. Това не се случи и черното злато потъна с нови 10 долара. Основната заслуга е на Ер-Риад: Иран и Венецуела действително са искали свиване на квотите, но арабите имат превес и с производство, и с доказани залежи.

Предлагането на петрол в света е дърпане на въже от трима по формулата двама срещу Русия. Руската федерация е особено уязвима, защото от години води активна външна политика, финансирана с приходите от петрола. САЩ движат цената надолу в брилянтна финансова геостратегическа акция, която от гледна точка на добивните компании е самоубийствена. Действията на Саудитска Арабия са в съзвучие с интереса на САЩ за отслабване на Русия, но формално кралството е невинно. Чрез евтин петрол то дългосрочно разчиства конкуренцията на шистовия петрол. Той се извлича с по-високи разходи и много добивни проекти в САЩ ще се провалят. След години това би трябвало да позволи на арабите да диктуват цените. А те могат да чакат: имат 267 млрд. барела запаси и купища петродолари.

В „клуба на богатите” се осъществява 50% от търсенето на петрол, но ръстът на Китай има по-голямо въздействие върху цените, отколкото обемите на ОИСР. Азиатската сила с 10.4 млн. барела дневно консумира двойно по-малко нефт от САЩ, но тези количества са по-важни за цената, тъй като са пределни. Числата, които електронните борси посочват като „цена на петрола”, са най-високата цена. Тя е за фючърси за доставка след два-три месеца, а повечето доставки се правят чрез дългосрочни договори. Когато пределните количества отпаднат от пазара, маргиналната цена се установява значително по-ниско. По същия начин малък, но постоянен ръст на търсенето би причинил ценови шок във възходяща посока.

Трусове в Русия

„Перфектната буря” нарекоха анализаторите икономическите черни облаци, които се сгъстяват над Русия. Малко руски фирми бяха пряко засегнати от западните санкции, но възможността им да се финансират на международните пазари намаля. Външният дълг с адресат в Русия в края на 2013 г. е 727 млрд. долара, което съотнесено с БВП не е непосилно много, но рефинансирането му така или иначе изисква благосклонността на паричните пазари, която е под въпрос. Инвеститорите търсят над 4% рискова премия за руския държавен дълг и преценяват вероятността за държавен фалит на 5.7%, почти двойно над риска на Португалия.

Валутните резерви на Москва изтъняха с над 20% до 428 млрд. долара в края на октомври, според Principal Global Indicators. Вина за това носи основно Банк России, която се опитва да подкрепя падащия курс на рублата на свободния пазар, за да удържи инфлацията в социално приемливи граници. За отбелязване е, че Русия е планирала бюджетен дефицит от 0.6% и пространство за увеличаване на паричното предлагане има. Възможности дава и вътрешният дългов пазар.

Срив на цените на петрола с 30% би лишил Русия през следващата година от почти 100 млрд. долара приходи. Според службата за енергийна информация на САЩ, през 2013 г. Русия е получила 174 млрд. долара от износ на суров петрол, а износът на петролни продукти е на стойност 109 млрд. долара. Вероятно поевтиняването на петрола ще засегне и газовите пазари, от които Русия в момента събира 73 млрд. долара. Намалелите приходи от износ на горива свиват разходите на държавата. В бюджета за догодина разчетите са правени при цена 96 долара за барел и вече е издадено нареждане за 5% съкращения във всички ведомства.

Иронията е, че Русия има особена нужда от петролни приходи точно сега, за да компенсира ефектите от западните санкции върху руските фирми и население. Продоволствената и социалната политика не трябва да поставят на изпитание обществената подкрепа към властта. Освен това трябва да се финансира „Големият завой” – пренасочването на трасетата на газовите доставки от Европа към Китай в обход на Запада. Ход, който се оценява на 400 млрд. долара.

Именно новите инфраструктурни приоритети на Русия са това, което прави излишен „Южен поток” – газопровода за 40 млрд. долара, който можеше да мине през България. Накрая, пари са нужни и за приобщаването на Крим и гражданската война в Донбас. Проблемът е, че всичко това ще се прави по време на рецесия: според Световната банка руската икономика ще се свие с 0.7% през 2015 г. Мултипликаторът на държавните разходи ще подсили негативния ефект.

ЦРУ прибягва до стари хватки

Правени са сравнения между колапса на СССР и заплахата, надвиснала днес над Путинова Русия – все заради евтиния петрол, но детайлите се анализират рядко. От ЦРУ още през 1990-те дават да се разбере, че Америка е следвала стратегия за събаряне на СССР, която се увенчава с успех. Планът е включвал и подриване цената на петрола. Каспар Вайнбергер, министър на отбраната по времето на Роналд Рейгън, си спомня: „Те (саудитците) знаеха, че искаме колкото може по-ниска цена на петрола… Колкото по-ниска беше цената, толкова по-малко финансови приходи щяха да отидат в Съветския съюз от износ на нефт и газ“. (Peter Schweitzer, Victory, 1996, p. 205. Книгата е с подзаглавие „Тайната стратегия на администрацията на Рейгън, която ускори колапса на Съветския съюз”).

Сходството между двата периода е удивително: както и днес с газовите „потоци”, през 1980-те СССР тъкмо завършва газопроводната система през Украйна и за пръв път доставя синьо гориво на Западна Европа. За разлика от самодоволните европейски политици, САЩ гледат на това с опасение – газовата инфраструктура е далеч по-добра трансмисия за политическо влияние от фрагментирания петролен пазар. След първия пробив на СССР, за САЩ става „особено необходимо да се ограничат приходите на Съветите в твърда валута“.

Двигател на петролния заговор срещу СССР е директорът на ЦРУ Уилям Кейси (1913-1987). През 1985 г. именно той провежда със саудитския крал Фахд разговор при закрити врати, на който излага силни аргументи в полза на евтиния петрол. В този период арабите са свили производството до 3 млн. барела дневно и изчакват цените да се вдигнат. Кейси изтъква пред краля нуждата да се отслаби съветската хватка в Афганистан. За целта, както и за здравето на американската икономика, където саудитското кралско семейство държи милиардите си, петролът трябва да поевтинее. Фахд потрива ръце в знак на съгласие и скоро помпите на саудитските кладенци започват да работят с пълна пара. С новите количества пазарът се срива от 28 на 10 долара за барел (от 58 на 21 днешни долара). Ударът върху СССР е жесток – точно когато страната има отчаяна нужда от ресурси за осъществяване на стопанските реформи на Михаил Горбачов.

ЦРУ има пръст, но нещата не са толкова прости, за да кажем, че американското разузнаване е убило СССР с евтин петрол, уточнява Маршал Голдман, считан за един от големите западни познавачи на икономиката на СССР (Michael Goldman. Petrostate, 2008, p. 43-54). Империята на болшевиките има много по-дълбоки вътрешни противоречия, свитите експортни приходи от евтиния петрол само ги задълбочават. Вербалните атаки всъщност започват още от 1977 г., когато ЦРУ обнародва прогноза, че скоро Съветският съюз може да изчерпи петролните си залежи. Но през 1985 г. Саудитска Арабия действително има зъб на Москва заради Афганистан, което се потвърждава от оказваната помощ на муджахидините.

erro1Според американското разузнаване, фанатиците от „Ислямска държава” в наши дни успяват да пласират петрол за 1 млн. долара дневно – макар и на много ниски цени, тъй като официално никой не работи с тях. Тези маргинални количества също дават отговор за подкопаните фундаменти на петрола, но е трудно да мислим, че те отново са осигурени с умисъл на ЦРУ. Днешната стратегия на САЩ срещу Русия – ако има такава, разбира се, е по-скоро финансова, отколкото ресурсна.

Чрез все по-висока рискова премия за рефинансиране паричните пазари, базирани в западни финансови центрове, изцеждат руските ресурси капка по капка. За целта е важно да се създаде напрежение и тревога в противника, например да се напомни за старото му поражение. Тогава планът се самоизпълнява – компаниите и гражданите в пристъп на страх изнасят валута от страната, резервите изтъняват още повече и невъзможността да се плащат дълговете води до базисни политически размествания. Дали е случайно, че синът на Роналд Рейгън наскоро напомни в медиите за петролния импас от 1980-те? Рядко пазарни прогнози са били толкова консенсусни и конкретни, както днес: петролът дълго ще остане евтин. Надушили кръв, финансовите анализатори говорят в един глас.

Предизвестеният край на петролната ера

Има гледна точка, която набира критична маса, че политиката на неспирен растеж на паричния продукт, гонен като с камшик от кредитната експанзия, се сблъсква със своите природни, социални, технологични и организационни ограничения. В Европа растежът отдавна идва само чрез разширяване на членската маса. В САЩ без паричния стимул на Федералния резерв икономиката отдавна би се свила. А светът вече се задавя от горене на петрол. Консумирайки все повече, Западът прави точно това, за което се подиграва на „зависимата от продажби на ресурси” Русия.

През 2000 г. петролният геолог Колин Кембъл разработва сценарий за пик на петрола. Според изчисленията му, към 2010 г. стагнация на предлагането ще доведе до скок и след това нестабилност на цените на петрола. Това ще причини голяма икономическа криза – тогава търсенето на енергия ще намалее и цените на петрола ще се сринат. С икономическото възстановяване петролът пак ще поскъпне и цикълът ще се повтори няколко пъти, но всеки път възходите ще са все по-слаби, а сривовете – все по-дълбоки. Накрая икономиката ще потъне в руини. Финансовата система, изградена върху хипотезата за неспирен растеж, ще имплодира. (Richard Heinberg. The End of Growth, 2011, p. 16) Поне първата част от прогнозата е вярна.

По информация на МЕА, над 50% от световния петрол днес се използва за нуждите на транспорта. Това от своя страна означава, че появата на автомобили, работещи с електричество и водород отнема търсене от петролния пазар. Според една прогноза на McKinsey, към 2025 г. едва 50% от автомобилите ще работят с „класическите” бензин и дизел, а след това този дял ще се свие още повече. Дори метаморфозата да не се осъществи толкова бързо, търсенето на петрол дългосрочно ще намалява.

Неочаквано, но не изненадващо се оказва, че огромният пазар на петрол се крепи върху политиката за глобализация и свободна търговия. Предвиденият скок в световната търговия след 2018 г. кара МЕА да планира огромен ръст в търсенето на петролни продукти за нуждите на товарните превози. Това създава очаквания, подкрепящи цената на петрола. Съответно, ако споразуменията за свободна търговия между САЩ и Европа и между САЩ и тихоокеанските страни не се осъществят, пределната цена на суровината ще се понижи. В този смисъл Русия има изгода от Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции.

Към 2030 г. МЕА очаква пазарът на въглеродни горива да се състои от три равни части: петрол, въглища и газ. Сметките на парижката агенция може да се окажат грешни, защото към тази дата вече ще е проличало дали германският експеримент за пълно преминаване към възобновяема енергия, познат като Energiewende, може да се приложи в големи държави. Масово заместване на фосилните с възобновяеми горива не е невъзможно. Може да се окаже – противно на всекидневния опит, че краят на петролната ера ще дойде с ниски, а не с фантастично високи цени. Но докато настъпи този ден, вероятно ще има и доста периоди, в които ще изглежда, че петролът е по-скъп от всичко на света.

Български неволи

В сложната енергийна пиеса политическият елит на България не успя да получи дори поддържаща роля. Ескалацията на разходите за строителството на руския газопровод „Южен поток“ на наша територия до 3.5 млрд. евро без ДДС показа каква пищна трапеза си бяха сложили българските енергийни и партийни кръгове. Липса на политически качества, пък и сериозен натиск от САЩ не ни позволиха да прехвърлим „потока” на Сърбия и Унгария. България вече е заличена от картата на магистралните газопроводи. Може би все пак това е в наш интерес, тъй като една сенчеста, задушаваща екосистема губи хранителната си среда.

А Министерството на финансите губи заради евтините горива 400 млн.лв. приходи през тази година. Бюджетът за 2015 г. е разчетен при средна цена на петрола брент от 91 долара за барел. Ако фактическата цена е с 20 долара по-ниска, значителна част от заложените публични приходи няма да се осъществят. Акцизите от 2 млрд. лв. ще се запазят, но при ДДС от внос на горива понижението може да надхвърли 400 млн.лв. При „второто” ДДС върху горивата загубата за бюджета ще е по-ниска, тъй като при бензина и дизела стойността на суровините е по-малък дял в крайната цена. Но при сегашната консумация евтиният петрол ще отнеме от бюджета 500-600 млн.лв. и част от разходните бушони ще гръмнат още „на входа“. От значение, разбира се, е и ритъмът на работа на руската рафинерия в Бургас.

Тези сметки напомнят, че евтиният петрол често не е добър за икономиката. Хипотезата, че евтини горива ще стимулират растежа, защото в хората ще останат повече пари за харчене за други неща, действа – но в САЩ, където шофьорите вече наливат с 30% по-евтин бензин. Понижението за потребителите в Европа, включително у нас, се ограничава до 10% заради големия дял на косвените данъци в цените на горивата. От друга страна, това, че на бензиностанцията пълненето на резервоара струва с 10 лв. по-малко не означава, че в портмонето на задлъжнелия с ипотеки и всякакви други заеми потребител се е появила банкнота от 10 лв.

Дори търговците с опит нямат още отговор дали цените на другите суровини ще се понижат „солидарно“. Това би било неприятно за България, предвид 40% дял на суровините в структурата на износа. Зърното и по-специално царевицата вероятно ще последват петрола, но металите може да поемат в противоположна посока като ново реално убежище на стойност. По тази логика ще растат цените на златото и най-вече на втората по важност след нефта борсова стока – медта.

Евтиният петрол е сериозен дефлационен фактор и като такъв той е „внимателно следен“ в Европа. България е още по-пасивна към ефектите му. Това спокойствие не е оправдано – дефлацията съсипва реалната икономика, като увеличава товара на дълга. Пенсионери, учители, въобще хора с твърди доходи за момент разполагат с малко по-голяма покупателна сила, но постепенно работни места се съкращават, доходите изтъняват, а изплащането на социални помощи и пенсии става тежък товар за държавата. Ниските цени на енергията често са предвестник на трудности. Тази зависимост е нещо като закон за търсещата растеж форма на организация на икономиката – която става все по-проблематична.

TEMA

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Петропад

Надали точно разговорът между шефа на ЦРУ Уилям Кейси и саудитския крал Фахд през 1985 г. събаря Съветския съюз. СССР без съмнение изпитва значителни трудности след срива на петрола през 1986 г., особено след като САЩ като на игра вдига мизата на разходите за отбрана. Егор Гайдар, изпълнявал длъжността премиер на Русия през 1992 г., в мащабната си книга „Колапсът на една империя“ оприличава ниските цени на петрола с „последния удар“.

„В периода 1981 – 1984 г. СССР има само един инструмент да се справя с нарастващите трудности във външната търговия: да увеличава производството на петрол”, констатира Гайдар. Така производството на нефт нараства от 93 млн.тона през 1975 г. на 130 млн.т. през 1983 г. Но големият мащаб с случая е белег не на сила, а на слабост. Кейси, който по време на Втората световна война е изпълнявал важни задачи за нанасяне на икономически щети на нацистка Германия, бързо вижда уязвимото място на СССР. Той отчита и зависимостта на Съветския блок от западни кредити. След като през 1982 г. Рейгън подписва директива за националната сигурност, поставяща нанасянето на вреда на СССР за цел, ръцете на директора на американското разузнаване са развързани.

В интерес на истината в СССР има очи, които виждат – но няма кой да им обърне внимание. От централната банка алармират, че дългът на СИВ към Запада е достигнал рекордните 127 млрд. долара и способността на много социалистически държави да обслужват задълженията си е проблемна. От Академията на науките още през 1984 г. предупреждават за риска от огромен срив на цените на петрола. Мерки за намаляване зависимостта на руската икономика от петролните приходи – тема, която се коментира от плановиците още от 1974 г., не са взети.

„Последният удар” на скъпия петрол за СССР едва ли не е coup-de-grace, убийство по милост, внушава Гайдар. Зад вътрешните документи на властта от края на 1980-те, които той цитира, прозира една изморена, вече не вярваща в принципите си администрация. Промишлената система на социализма изисква непосилни инвестиции за модернизация, а институциите – непостижими в едно изтъкано от страх общество. Колапсът на СССР е срив на системата, не на ресурсите.

През 1989 г. се наблюдават безпрецедентни протести на работници във въглищните мини в Украйна, тъй като системата за доставки на храни и стоки от първа необходимост в регионите не работи. Планът повсеместно не се изпълнява. Това, в съчетание с технологичното изоставане, с невъзможността да се поддържат сателитните държави и с нуждата от нови западни заеми за внос на зърно и машини, обезкръвява режима в Москва. Може само да спекулираме дали СССР щеше да устои, ако въпреки организационната и морална разруха разполагаше с петролни приходи на нивото на 1980 г.

Кои са общите черти между „петропада” след 1986 г. и в края на 2014 г.? И двата периода са на засилено противопоставяне между Русия и САЩ. И в двата случая е замесена Саудитска Арабия: навремето тя увеличава добива, днес не го съкращава. Обща е нестабилността в Близкия Изток: тогава в Афганистан, сега в Сирия и Ирак. И в двата момента предстои руската газова инфраструктура в Европа да се разрасне. Чисто технически, пазарът дълго време е държан в изчакване – поддържа се баланс на ниско ниво. Следва рязко дръпване на въжето и срив на цените.

Предишния път „засечката” е увеличаване добива на Саудитска Арабия. Любопитно е, че фактическият ръст на арабския добив всъщност не е никак голям. Достатъчно е да се демонстрира действие и масовата психология върши всичко останало. В наши дни услугата стори Федералният резерв. ФЕД дълго поддържаше неконвенционална парична политика и при първото затягане, дори само вербално, оскъпи долара и стоковите пазари изпаднаха в потрес. САЩ си помогнаха и с лакти, увеличавайки физическия добив на шистов нефт. Саудитска Арабия този път по-скоро разчиства полето на двамата играчи – Русия и САЩ.

Докъде ще стигне това противопоставяне? Иде ли краят на независима Русия? Светът се нуждае от разнообразие на цивилизации, за да може да се развива. Дори водачът на ястребите Збигнев Бжежински в последното си интервю нарича Русия „потенциален съюзник”, станал безинтересен като враг заради засилването на Китай. Геостратегическата сила на западните финансови пазари ясно показа, че в днешния свят на електронните пари националистическите стремежи са силно уязвими. Методите за поддържане на национална независимост следва да се преосмислят.

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , , , , | Leave a comment

Генератор на доверие

Това, което е нужно на България, е шок на доверие, заяви на скорошна лекция у нас американският професор по приложна икономика Стив Ханке. Шоковата доктрина препоръчва на правителствата да прокарват непопулярните си реформи сред населението светкавично и без милост към потърпевшите. Шокът е отдавна познат като радикална управленска практика, но използването му като средство за постигане на доверие изглежда е откритие на проф. Ханке.

„Шок” е дума с корени в старогерманските езици, която първоначално е означавала яростен сблъсък на тежковъоръжени противници. От началото на XVIII век тя започва да се използва и в смисъл на „внезапно и смущаващо въздействие в ума”. Някъде тогава се появява и значението на шокирам като отблъсквам, отвращавам. Шокови вълни, шокова терапия и шокови войски са изрази, развили се през XX век. Нито един от тях няма нищо общо с доверие.

Свикнали сме да мислим, че доверието е нещо, което се изгражда бавно, руши се бързо и трябват значителни усилия на минимум две страни за създаването му. Американският икономист, който у нас определено е по-популярен, отколкото в родината си, явно има друго виждане. Ако удариш някого достатъчно силно достатъчно пъти с нещо достатъчно тежко по главата – тоест ако му вземеш всичко, на което е разчитал, накрая той ще започне да ти вярва. Но вместо доверие по-удачно е Ханке тук да използва думи като хипноза или промиване на мозъци.

Стив Ханке е школуван боец. Бил е важен икономически съветник по времето на президента на САЩ Роналд Рейгън. Стив и жена му Лилиан се считат за едни от първите и най-влиятелни популяризатори на идеята за приватизация на държавните предприятия. Наричат го „баща на валутния борд в България”, макар по-запознати да поставят в тази роля дългогодишния директор на Международния валутен фонд Мишел Камдесю. Които и да са „бащата” и „майката”, чадото им е валутен режим от колониален тип, който вече 17 години ощетява българските производители, жертвайки интересите им в името на „доверие” в стойността на лева. Дотук това „доверие” е довело основно до задръстване на банковата система с депозити и – с помощта на най-ниския в света корпоративен данък, до отказ от инвестиции.

Освен изследовател и автор на книги Ханке управлява и много пари. През 1995 г., спекулирайки с аржентински държавен дълг, той постига световен рекорд за годината с 80% доходност на фонда „Торонто тръст”. При положение че именно той няколко години по-рано дава насоките за създаване на аржентинския валутен борд, а и поддържа тесни връзки с преизбрания точно тогава президент Карлос Менем, въпросът за конфликт на интереси е уместен. Въпреки всичко и тогава Ханке е хвален в консервативната аржентинска преса като „генератор на доверие”. Професорът по приложна икономика към Университета Джонс Хопкинс в Балтимор днес ръководи големия хедж фонд „Ричмънд оптимус”.

Posted in Родни | Tagged , | Leave a comment

За рудодобива в Родопите

2700 души в Родопите днес са заети с добив и обогатяване на руда – сочат изчисленията, които направихме в съвместния проект с Руслан Йорданов „Социална икономика на рудодобива в Родопите”. Злато в Родопите в момента се добива само на едно място – в рудник „Чала” край хасковските Минерални бани, рудата оттам се извозва до обогатителните инсталации на „Горубсо – Кърджали” в центъра на града. От две години кърджалийският металургичен комбинат ОЦК не работи, но олово и цинк продължават да се добиват в рудните полета на Лъки, Мадан и Златоград.

В Рудозем функционира обогатителна фабрика, сега собственост на „Върба Батанци”, там е и седалището на „Рудметал” – дружество, преминало мениджърска приватизация, което днес разработва само един, но производителен рудник „Димов дол”. Северно от Златоград в село Ерма река е хвостохранилището на няколкото рудника на местното „Горубсо”, притежавано от Николай Вълканов. В Лъки функционират два рудника и флотационна фабрика, които дават заетост на половината възрастни в общината. В Мадан в местната минна компания са заети над 700 души, доста повече са тези, свързани с доставки и ремонти за нея. Общо взето, това е родопският рудодобив в момента – ако разбира се изключим проучванията, тъй като заявените минни проекти в следващите години са за 1 млрд.лв.

Последната оцеляла въжена линия до Рудозем

Последната оцеляла въжена линия до Рудозем

Родопските минни предприятия през 2012 г. формират годишна печалба от 13 млн.лв. и като цяло работят с добра рентабилност. Преработват общо 600 хил.т. руда – приблизително такъв е и отпадъкът, който се трупа в хвостохранилищата. Държавният бюджет не винаги разбира за добрите им резултати: обогатителните фабрики и рудниците са отделени като фирми и си „подхвърлят” печалби и загуби през годините. Минната индустрия в района на Мадан се разраства. Там през 2012 г. „Върба Батанци” – съвместно предприятие на КЦМ с Никола Добрев и „Минстрой” на Вълканов, пое и бързо изправи на крака „Горубсо – Мадан”, с години източвано от бившия си собственик Валентин Захариев . В рамките на три години предприятието е на път да увеличи добива си с 60%, до 300 хил.т. руда годишно. Средното съдържание на метал – олово и цинк, в маданската руда в момента е около 4.5%. Тя се обогатява в Рудозем и концентратът се продава на КЦМ – както впрочем правят всички родопски мини. В КЦМ от оловно-цинковите руди попътно се извлича и сребро.

Изброените обекти днес съответстват на 20% от добива, разгърнат в социалистическите години. От село с 200 къщи Мадан е превърнат в общински център и се разраства стократно. Благодарение на родопските рудни находища България през 1960-те заема осмо място в света по добив на олово и 12-то на цинк. Повече от четвърт век тук са се извличали по над 3 млн.т. руда годишно. Това е позволило и наложило изграждането на гъста комунална мрежа в планината.

През годините на социализма, включително с трудова повинност и доброволен бригадирски труд, възпяван от поети и действително носещ героична жилка, миньорските селища в Родопите се разрастват с басейни за миньорите, добре заредени магазини, градини и ресторанти, пълни детски градини. Сега разходката из тези селища е учебник по запустяване. Всъщност няма много пустеещи сгради, защото повечето са демонтирани за строителни материали. Детските градини са със срутени покриви и буренясали дворове, макар до тях да се кипрят ярки модерни площадки за игра, направени с европейски пари. В селището Фабрика, някога с няколко хиляди души, бетонните основи и асфалтът вече не личат, тухлите са извозени, гората бързо е запълнила празното място. Все пак другаде много къщи са прясно боядисани, тъй като новият собственик в Мадан в момента разпродава жилищата на миньорите на много ниска цена. Някои миньори изведнъж се оказват собственици на сграда на няколко етажа в красива планинска местност.SONY DSC

Средните доходи на миньорите тук са около 800 лв., като най-добрите мъже, работещи под земята, изкарват до 2000 лв. Това не е толкова зле за тукашните нужди, също и високите пенсии подкрепят социалния статус на миньора. Условията на труд обаче са тежки, след 2000 г. в медиите се съобщава за 19 смъртни случая заради трудови злополуки.

Доста говори следната история за началото на рудодобива по германска инициатива през 1930-те. След сключване на договор за германско финансиране през 1939 г., местното минно дружество извозва с камиони подбрани късове руда до жп линията при Пловдив. Това трябва да стане през зимата, по заснежените родопски пътища, за да се направи пробна доставка за преработка в металургичния комбинат “Щолтенберг” край Аахен. На места пътят е затрупан или се е сринал и на няколко пъти се налага претоварване на тонове руда на ръка от камион в камион. Тукашните самоуки миньори много скоро получават в замяна група германски техници, които прокарват рудници, надзирават строежи на сгради и пътища, помагат за изграждането на електроцентрали, дори прокарват внушителна модерна въжена линия за рудата.

С идването на руснаците мащабът се променя, но принципът, а и повечето методи остават същите. Продължилият около 15 години след петдесетте бум на минната дейност за наше щастие съвпада с период на много високи цени на металите в света. След 1989 г. светът навлиза във фаза на евтини суровини, което задълбочава агонията от приватизацията. Тук добре се вижда как фазите в цените на металите на световните борси играят със съдбите на хората в един достатъчно изолиран планински район. Сегашната ценова фаза е позитивна, но може да се окаже, че сме на опашката й: добивните компании са закъснели с инвестициите си. Глобалната несигурност не изключва да се случи и нещо качествено различно с цените на основните ресурси, като глобална политика по отказ на добива им или ресурсен шок.

На площада на Батанци

На площада на Батанци

В Мадан миньорите доминират в града. 55% от възрастното население на Лъки е заето в „Лъки инвест” от групата на КЦМ, комбинат с 600 млн.лв. приходи и търсещ повече местен ресурс. Технологичното развитие в планината е най-високо именно в Лъки, а компанията в Рудозем се опитва да не изостава. В Златоград и Рудозем минната дейност вече не е структуроопределяща за общините: в първия случай измествана от туризма, във втория – от друга промишленост. В Кърджали предприятието е разработвало златен рудник в с. Еньовче, който вече е изчерпан. Селският кмет, който постоянно недоволствал от компанията по време на живота на рудника, сега пита дали случайно фирмата не иска да се върне – разказва изпълнителният директор на „Горубсо – Кърджали” Живка Ковачева. Градът е правил масови протести срещу използващата цианиди инсталация на дружеството, но днес томахавката е заровена.

На много места рудодобивът е последен шанс за местните жители да получат заплата. Мнозина, наистина, не знаят, че основаният им на чисти храни поминък ще пострада заради тази заплата. В село Седефче например с нетърпение чакат компанията да даде работа. Там впрочем ще се извършва само добив, а рудата ще се вози със закрити самосвали до Кърджали. „Горубсо – Кърджали” има планове за три, четири или дори пет нови златни рудника в Родопите. Те ще са със сравнително малки размери, но достатъчно добра възвращаемост при сегашните цени на металите. В Седефче, близостта на селските къщи надали ще е проблем, ако компанията обезщети собствениците – тоест ако цените на златото се запазят високи. Още един интерес за местните жители от мините.SONY DSC

Нямат такъв късмет в Крумовград, където открит рудник предстои да срине Ада тепе, исторически хълм до града. Там се е водил златодобив от най-дълбока древност, но явно „модерните способи” на канадската “Дънди Прешъс Металс” са това, което ще сложи край на прекрасния ландшафт. На пресъхващата през лятото река Крумовица ще се изгради флотационна фабрика и хвостохранилище, а отработките ще се поливат с пръскачки, за да не се запрашава градът. Който е на 3 километра. А хвостохранилището ще е до нивите на хората в регион, където днес може и да има бедни, но няма гладни. Според инвеститорите, проектът е жизнен при 973 долара за тройунция злато, текущата цена е 1203 долара.

Покарй Крушкова махала тече оловна река

Покарй Крушкова махала тече оловна река

Екологичната язва на минната дейност в региона е хвостохранилището на село Ерма река. Оловносив мътен хвост тече сред голямата махала Крушков дол. До реката от метал на идилични зелени поляни под еркерите на родопските къщи мирно пасат крави. Понякога мирише, а дали металната река вреди на здравето на хората тепърва ще се изследва. За съжаление, не успях да коментирам този въпрос с г-н Вълканов, имахме само един къс телефонен разговор, в който той обясни, че екологичен проблем от разрастването на рудодобива в Родопите биха могли да бъдат златните руди, тъй като в тях има арсен, но не и оловно-цинковите руди.

Изследването, осъществено в периода април-декември, бе финансирано от фондация “Фридрих Еберт” България и е съвместен труд с Руслан Йорданов. Текстът на доклада е достъпен и на английски.

Posted in Икономики, Обществени, Родни | Tagged , , , , , , | Leave a comment

В като Волфрам

Велинград, една от столиците на луксозния туризъм на Балканите, е настръхнал срещу плановете да се отвори огромна мина в близост до града

Сюлейман се усмихва под мустак пред ниската кръгла масичка и подканва пристигналите изневиделица гости от града: „Яжте, яжте! Ама кажете честно, такъв ли вкус има храната при вас там долу?!” 50-годишният мъж, както и много други в голямото помашко село Кръстава, отдавна не получава заплата и разчита за всичките си доходи на домашното стопанство. Той и голямото му семейство гледат крави и продават мляко, масло, телета, садят картофи на оскъдните парчета земя в този суров планински край, освен това през лятото берат манатарки, ягоди и боровинки в гората. Животът им не е лек, но се справят.

Стопанинът е информиран, че близо до Кръстава скоро ще заработи голяма мина за волфрам и гледа положително на това: „Я има петдесетина в нашето село, които се водят на работа, я не, а с мината ще има поминък за хората.” Но Сюлейман не предполага, че ако тежки машини запъплят в местността Грънчарица, отстояща на 3.5 км от селото и на 18 км. от Велинград, клиентите му вече няма да бият път по изронените шосета, само и само да купят чистите му храни. Мината и екоземеделието са класически пример на известната в икономиката trade-off ситуация: „или – или”, а не „и – и”.

Ако фирма „Ресурс – 1”, свързана с пловдивския металургичен комбинат КЦМ успее да разработи волфрамовото находище, което според геолозите съдържа над 30 хил. тона волфрамов оксид, ще бъде засегнат далеч по-солиден икономически интерес от този на малките лични стопанства. Във Велинград през последните десетилетия се вложиха огромни средства в туризма. Там днес се предлагат над 10 хил. легла в най-различни обекти за настаняване, включително 5 петзвездни хотели. Етикет на Велинград са недокоснатата природа, лековитият въздух и безценните топли минерални извори. Много експерти и бизнесмени са убедени, че добивът на руда е несъвместим с елитния туризъм. Срещу опасенията за здравето и поминъка на цял един град стоят планирани 150 млн.лв. инвестиции и старата държавна практика да не се кърши хатърът на добивната индустрия.

В околностите на село Кръстава

В околностите на село Кръстава

Ще строим завод

Волфрамовите залежи в местността Грънчарица са известни още от 1960-те благодарение дейността на български и съветски геолози. През 1980-те тук се води добив на волфрам в проучвателен режим, но след промените той заглъхва. През 2003 г. КЦМ обявява собствени проучвания и регистрира търговско откритие, което малко по-късно прехвърля на фирма „Ресурс – 1”. Става дума за едно от най-големите в Европа находища на волфрам – рядък метал с важно приложение в телекомуникациите, медицината и космическите технологии. Лидер по производство на волфрам е Китай, но азиатската сила води собствена политика за редкоземните метали и поддържа цената им висока. Европейският интерес е волфрамовата мина да заработи възможно най-скоро.

Първоначалният план е включвал обогатяване на рудата на място, тоест изграждане на флотационна фабрика и хвостохранилище, след което металният концентрат да се превозва към КЦМ в низината край Пловдив. Това би било тежко въздействие в чист от промишлени замърсявания район. Затова през 2011 г. инвестиционното предложение е променено: рудата няма да се обогатява, а само ще се сортира на място, след което ще се извозва до с. Елшица в Средна гора. Тамошните обогатителна фабрика и хвостохранилище имат свободен капацитет. По новия план, в течение на 30 години всеки работен ден по над 1000 тона руда ще се извозват от Родопите до Средна гора със самосвали. С обратните курсове, това прави девет големи камиона на час.

Инвеститорът изтъква, че новото предложение щади природата. Но в доклада за Оценката на въздействието върху околната среда може да се прочете, че то ще се остави и надземна следа. Т.нар. стерил – скална маса без руда, ще се трупа в прилежащ терен. Става дума за 55 хил.тона минни отпадъци годишно или над 1.5 млн.т. за срока на съществуването на рудника. Никак не е сигурно, че скалата ще е „стерилна”. Полиметалните родопски руди съдържат десетки компоненти. Мнозина във Велинград са убедени, че във волфрамовото находище се съдържат и „уранови ядра” и други опасни разсейки като кадмий и арсен. Хората се страхуват не просто за своя бизнес, а за живота и здравето си.

На книга инвеститорът е нов в минния бранш, но „Ресурс – 1” не крие връзките си с КЦМ. Мажоритарен акционер с 55% от капитала е фирмата „Минметинвест”, единият от управителите на която – Розин Ангелов, е същевременно и член на Съвета на директорите на КЦМ. Пловдивският металургичен гигант е рядък пример за успешно българско предприятие с 620 млн.лв. продажби и сериозен план за модернизация. В момента КЦМ се натоварва на 25% с български ресурс (скрап и оловно-цинкова руда от няколко родопски рудници). Три четвърти от мощностите се запълват с вносен метален концентрат.

Волфрамовата мина очевидно е част от отдавна заявения план на комбината да увеличи дела на родните суровини. В тази връзка Никола Добрев, дългогодишен директор на КЦМ, заяви в скорошно интервю: „България има възможност до 2020 г. да достигне едно впечатляващо производство на волфрамови продукти, в което металните единици да достигат 1500-1800 т/година. За целта са необходими сериозни инвестиции, които КЦМ е готов да организира след преминаване на законовите процедури.”

Сметката на туризма

„Престъпление, геноцид, екокатастрофа” би било разкриване на волфрамова мина толкова близо до Велинград, възкликва Таня Беличенова, управител на спа центъра в известния хотел „Двореца”. Д-р Беличенова е медик с 40-годишен стаж и е категорична, че това ще лиши Велинград от бъдеще, тъй като ще пропъди децата. От подобна мина градът не може да спечели нищо, а само да загуби. „Заетост? Та само в един петзвезден хотел работят толкова хора, колкото работни места ще открие мината”, посочва тя. В туризма във Велинград пряко са заети 3500 души, а мина „Грънчарица – център” ще осигури 200 постоянни работни места, не всички от които, заради изискваните специални умения, ще бъдат заети от местни хора.

В момента във Велинград трескаво се разпространява подписка против мината, която за броени дни са подкрепили над 6 хил. души. Населението на най-големия град в Западните Родопи наброява 24 хил. души, така че има да се събират още доста подписи, но това надали е проблем, тъй като противници на „волфрама” са лидерите на общественото мнение: общински съветници, директори на училища и детски градини, лекари, а и големите бизнесмени. С една съществена въпросителна – кметът Иван Лебанов, избран с подкрепата на БСП.

В интервю по телефона Лебанов, който е първият български медалист от зимна олимпиада, настоя за „цивилизованост”, тоест да се изчакат решенията на съответните институции и тогава да се заема позиция „за” или „против” мината. Подчертавайки, че не иска да насочва общественото мнение, Лебанов напомни за най-голямата в Европа волфрамова мина, отдалечена на 30 км. от австрийския курорт Кицбюел. Кметът допълни, че е против волфрамовата мина само в контекста на хипотетичния ски курорт „Сютка”.

Забравеният, но явно не напълно изоставен мегапроект „Сютка” със своите 14 ски писти и половин милиард лева инвестиции вещаеше на Велинград бъдеще на второ Банско. Преди десетина години той бе категорично спрян от МОСВ, а днес не изглежда жизнеспособен предвид новите климатични и пазарни условия, но пък в очакване нещо да се случи бяха изкупени доста терени на ключови места по трасето му. Мнозина са на мнение, че подобен курорт би нанесъл повече поражения за региона, отколкото подземната волфрамова мина.

В подписката срещу волфрамовата мина за броени дни бяха събрани над 6 хил. подписи

В подписката срещу волфрамовата мина за броени дни бяха събрани над 6 хил. подписи

Велинград се развива силно и без грандоманската „Сютка”. В условията на национална демографска криза градът запазва и даже увеличава населението си. При положение че само за един от големите хотели се наддава от цена 40 млн.лв., в „спа столицата на Балканите” действително се върти бизнес за стотици милиони. Може ли волфрамът да му попречи? Или хотелиерите във Велинград реагират прекалено емоционално на нещо, което ще отстои достатъчно далеч от града?

Експертите, наети от „Ресурс – 1” разбираемо доказват, че поводи за опасения няма. Но в случая научният анализ не е толкова важен. Същината на туризма е именно в емоциите. Хората не идват във Велинград заради хидрокарбонатните сулфатно-натриеви води, а заради убеждението, че тук е здравословно. Именно тази тяхна вяра е уязвима.

При отваряне на волфрамова мина край града всички останали спа курорти на Балканите ще нададат триумфален вик. Конкуренцията няма да пропусне да споменава при всеки повод за „кусура” на Велинград. В тази връзка, към любопитни изводи навежда другият голям акционер в „Ресурс – 1” – Росен Чаталбашев, който чрез фирмата „Асена Агро” притежава 40% от дяловете на кандидат-инвеститора.

Чаталбашев, който намира място в списъците на милионерите в България, е собственик на огромен спа комплекс край с. Огняново. Дори стъпкването на конкурентната дестинация да не е основната му цел, той надали би имал нещо против. А бизнесменът определено се нуждае от успех, тъй като винзаводът в Асеновград, на който той е мажоритарен собственик, от пет години работи на загуба.

Печели търпеливият  

„Подобно нещо ще наруши баланса в природата. На повърхността вече няма да излиза жива вода, а черна, мъртва” – възмущава се Цвета Андонова, собственик на малък хотел в града. Според нея поводите за тревога са много: Велинград е разположен в земетръсен район и всяко разместване на земните пластове може да причини страшно замърсяване на изворите. Тя си спомня също, че в годините, когато урановите мини край Сърница и Елешница са функционирали, във Велинград е имало скок на онкологичните заболявания.

Със сигурност не всички страхове на хората във Велинград са оправдани. Например експертите са убедени, че волфрамовото находище е разположено в различна геологична структура и няма риск мината да засегне прочутите минерални води на града. От друга страна, в изготвения ОВОС не се разисква достатъчно опасността от промишлено замърсяване на река Грънчарица, приток на река Чепинска, която пък се влива в язовир „Батак”. Чрез Баташкия водносилов път волфрамовата мина, действително разположена в сеизмичен район, може да отрови и големи части от Горнотракийската низина.

Трябва да признаем, че подземният проект край Велинград изглежда по-щадящ от предстоящата открита златна мина с флотационна фабрика и хвостохранилище на 3 км. от центъра на Крумовград. Добре е велинградчани да анализират опита на по-малкия си родопски събрат. Почти цялото население на община Крумовград се бе подписало срещу мината, убедено, че тя ще донесе шумово и прахово замърсяване и ще стресира водните ресурси, освен това ще унищожи потенциала за туризъм и биоземеделие. След което местната полиция по сигнал на общинарите от ГЕРБ извърши показна акция по сплашване на непокорните. Точно в този момент БСП, обещала подкрепа на хората срещу инвеститора, се отметна. ДПС многозначително замълча. Оставени да се борят сами, след 8 години жителите на Крумовград се прекършиха.

Това е общата схема на обществената съпротива срещу минните проекти. От едната страна е компания със стройна организационна структура, разполагаща с финансови ресурси и ползваща се с подкрепата на влиятелна браншова организация, както и от съдействието на няколко ведомства. Тя може да чака колкото е нужно. Симпатизират й всички онези без работа и доходи, които се надяват да преживеят покрай мината и разбираемо не са особено загрижени за здравето си. От другата страна са несъгласните граждани и организации, които са „против” по най-различни, често противоречащи си подбуди.

В контекста на Велинград, някои се страхуват, че мината ще убие хотелиерския и ресторантьорския им бизнес. Други са разтревожени, че няма да може да реализират недвижимите си имоти – но ако бъдат компенсирани от компанията, с готовност ще сменят позицията си. Засега над всичко това се извисява тревогата на гражданите, изплашени за здравето и качеството на живота си. Дали тази емоция няма да „прегори” и да се трансформира в мрачна пасивност, ще покаже само времето.

Теснолинейката на ужасите  

Заплахата от „Ресурс – 1” днес прави доста неща във Велинград да изглеждат различно. Жителите на Кръстава, които би следвало да са най-големите противници на мината, по-скоро я подкрепят, защото искат доходи. При положение че те все още са производители на едни от най-чистите и качествени храни в страната, а ресторантите на Велинград рядко остават празни, ситуацията можеше да е съвсем различна. Ако само един процент от дохода на хотелиерския бизнес отиваше за регионалната икономика и покупки от местни производители, днес в община Велинград нямаше да има подобен троянски кон.

Местността Грънчарица. Ако планът за мината успее, тук ще бъдат натрупани 1.5 млн. т скална маса

Местността Грънчарица. Ако планът за мината успее, тук ще бъдат натрупани 1.5 млн. т скална маса

Ако металургичните интереси надделеят, минаващата оттук теснолинейка е все някаква надежда. Волфрамовата руда може да се извозва по релси, а не със самосвали: 9 камиона на час в близост до скъп курорт е много, независимо с какъв график и по какъв маршрут се движат те. Влаковият превоз на рудата би могъл да намали поне транспортното въздействие. Докладът за ОВОС разглежда този вариант, но го отхвърля като скъп. При положение че хвостохранилището в с. Елшица е всъщност 100% собственост на основния акционер в „Ресурс – 1”, свободен ресурс за теснолинейката може би все пак има.

Подобни съображения на този етап изглеждат пораженски и не се обсъждат от местните лидери. Първата гражданска реакция във Велинград действително е силна и това пролича на общественото обсъждане на ДОВОС на 28.11. Много влиятелни хора в България милеят за бъдещето на този град, затова на този етап има голям шанс гражданите да спрат мината, включително чрез бъдещ местен референдум.

ТЕМА

Posted in Икономики, Обществени, Родни | Tagged , , , , , , | 1 Comment