Икономически модели ограбват реалността

От Алекс Исуриета*

Когато икономическият модел се проваля, сметката плащат хората, които живеят в реалния свят. А грешният модел необезпокоявано продължава съществуването си   

Когато едно предприятие тръгне да фалира, то плаща каквото може и след това изчезва. Големите финансови институции са изключение от горното правило – това е нещо известно и вече доста критикувано. По-рядко се обсъжда фактът, че когато един икономически модел се проваля, сметката се плаща от реалния свят, но моделът си остава невредим – особено ако носи печата на някоя влиятелна международна организация.

Най-влиятелните икономически модели, които днес се използват от международните организации (МО), служат за анализ на макроикономическата политика на глобално равнище. Тези глобални модели включват спецификации за една отделна страна и на тази база изследват резултатите или правят политически препоръки, като вземат под внимание взаимодействието между световната икономика и отделните страни. Нека да е ясно, това есе не се занимава с прогностичните или с търговските модели, а с глобалните макро-модели, създадени от Международния валутен фонд, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и Европейската комисия.

При възможност, в това есе се правят съпоставки между въпросните модели и Модела на глобалната политика на Организацията на обединените нации (МГП на ООН). Тук не се дава формализиран преглед на моделите, които се коренят в неокласическата икономика: това е достатъчно добре изяснено на други места. По-скоро, целта е да се подчертаят аспектите на глобалните модели на МО, които им позволяват да оцеляват дори след провалите си. По-конкретно, интуитивните и съблазнителни предположения, които прикриват тяхната неадекватност, оправдават тяхното опростенчество и обезсилват възраженята срещу тях.

Централна теза в това есе е, че глобалните модели не представляват обективни и научни инструменти за анализ на икономическите политики. Всички модели по необходимост опростяват икономическата реалност и затова не могат да доловят някои нейни измерения. Моделите са редици от математически уравнения, които първо се формулират, а след това се оценяват иконометрично. От време на време ключовите коефициенти в тези уравнения се „параметризират“ и „калибрират“.

Решението как най-добре да се представят икономическите отношения се гради върху предположения и убеждения за възможните политически ходове и техните ограничения. За съжаление, икономическите модели, които се използват от споменатите МО, игнорират ключови аспекти от социално-икономическата система. Затова те дават силно изкривена картина на политическите въздействия.

Най-важни са техните предположения за икономическия растеж, разпределението, фискалната и монетарната политика – и тяхната невъзможност да решат въпроса за глобалната агрегация, тоест да гарантират, че събирането на променливите във всеки регион ще доведе до отчитане на всички релевантни макроикономически фактори.

Икономическият растеж: Механична фантазия с идеологически лостове

Централна грижа на политиците е да осигурят растеж на Брутния вътрешен продукт или на Брутния световен продукт. БВП или БСП обикновено се обозначават като “output”, или „резултат на изхода“. Терминът има ясна конотация – той е механично свързан с “input”, или производствените фактори на входа. Съответно повечето стандартни модели, включително FSGM на Международния валутен фонд, рамката „Вървим към растеж“ на ОИСР, QUEST на Европейската комисия – са конструирани около т.нар. „функция на съвкупното производство“. Тази функция определя съвкупния „изход“ основно като комбинация от два производствени фактора: „входът“ от труд и капитал, и тяхната производителност.

От гледна точка на моделирането има значение не действителното количество на произведените стоки и услуги, а по-скоро потенциалният „изход“, който изразява способността на икономиката (глобална или национална) да произведе достатъчно в отговор на очакваното търсене.

Това лесно се илюстрира с глобалната финансова криза: когато търсенето отслабне, производственият капацитет надхвърля действителното търсене. Домакинствата стискат парите си или плащат заеми, вместо да харчат, с което задействат низходяща спирала. Когато продажбите спадат, работодателите намаляват разходите за труд и отлагат покупката на капиталово оборудване. Това от своя страна води до ново отслабване на търсенето и ситуацията се влошава още. Нещо повече, забавянето или спадът на инвестициите в капиталови стоки върви ръка за ръка със загуба на умения при работниците, които губят за дълго заетостта си. С времето това ерозира растежа на съвкупната производителност. През 2008 г. имаше всеобщо съгласие, че тези негативни тенденции следва да се овладеят с политически стимули.

Проблемът се крие в избора на размера, времето за прилагане и естеството на тези стимули. Ето тук са важни предположенията на моделите. В разгара на кризата уж имаше сходство на мненията, но икономистите остават разделени на два лагера по отношение на моделите за производство и търсене. В единия лагер са моделите на споменатите международни организации, които твърдят, че след стимул за търсенето, при наличие на неоползотворен капацитет, производството може да нарасне в началото заради ангажирането на свободния труд и капиталово оборудване.

Но след време – ако стимулите продължат или се проявят техните странични ефекти, ограниченията в капацитета дават откат. Работодателите увеличават търсенето на труд и капиталови стоки отвъд онова, което е действително необходимо. Това води до по-високи производствени и крайни цени. Инфлацията подкопава покупателната сила и реалното търсене се свива, защото парите купуват по-малко от същите стоки. Без съществено увеличение на производителността – тоест на продукцията, която се създава със същото количество инвестирани труд и капитал – всеки прекомерен стимул за търсенето няма да доведе до повече производство, а до същия резултат, но при по-високи цени. Тази динамика от своя страна води до нова вълна ценова нестабилност, безработица и цял куп нежелани ефекти. Историята е проста – и почти достоверна.

Вярно е, че производителността не може да нараства до безкрайност, но ние не знаем какъв е производственият потенциал на една икономика. Известно ни е само текущото производствено равнище. Нещо повече, като вземаме само капитала и труда за „вход“ в производствената функция, пропускаме онова, което е известно като „остатък на Солоу“. По думите на икономиста Моузес Абрамовиц (1956), остатъкът е „мярка за нашето невежество“. Невежеството ни се дефинира като „тотална факторна производителност“ – способността да се генерира повече резултат на изхода с дадена комбинация от ресурси на входа, при променящи се технологични и други условия.

От времето на Абрамовиц интерпретациите за този остатък са еволюирали към все по-сложни формулировки, които акцентират върху ролята на „неизмеримите фактори“ на предлагането, като по този начин спасяват валидността на споменатата производствена функция.

Но независимо колко находчиви изглеждат тези модели, не може да пренебрегнем техния вреден ефект, особено на по-късните им версии. С помощта на математически алгоритми тези модели вкарват динамика в производствената функция и изчисляват повратната точка на трудовия пазар, след която инфлацията започва да се ускорява. Те също така налагат ограничения в наличните технологии, които може да се премахнат само „по усмотрение“, обикновено след позитивни инвестиционни шокове при благоприятни бизнес условия.

Нека стане ясно как работи всичко това. Със сигурност са нужни големи емпирични и математически усилия, за да се изгради логически издържан модел, особено за световната икономика. И все пак пробният камък е дали тези математически формулировки достоверно изобразяват социално – икономическите реалности. Голяма част от „успехите“ на моделите на МО се дължи на съблазнителните истории, с които се заявяват претенции за обширните територии, лежащи между математическите умения и социално-икономическите феномени.

Ако тези истории се приемат за вярни, ролята на авторите на моделите вече се свежда само до променяне на параметрите в тях, или пък до прилагане на „шок“ върху някое уравнение, за да се стигне до резултат, който може да се приеме за достоверен – в смисъл, да отговаря на разказваната история.

Като илюстрация как работи това, ето типичен пример как авторите на модели, базирани на производствената функция, включват технологичния прогрес. Технологията е знание, овеществено в оборудване. Знанието е резултат от инвестиции в изследвания. Инвеститорите няма да увеличат разходите си за изследвания, освен ако не им се гарантира желания размер печалби, чрез различни форми на инвестиционни протекции. Това е призив за политики и регулации, които осигуряват инвестиционна и патентна закрила, дерегулация за премахване на „бюрокрацията“ и либерализация на пазара на стоки, която насърчава конкуренцията и награждава най-добрите иновации.

Паралелната линия на разсъжденията засяга решенията за бюджета, например по-ниски или нулеви ставки за инвеститори, като сигурен начин да се увеличат инвестициите в ново ободудване, съответно и производителността. По същия начин, фискалната дисциплина се третира като необходимо условие за подобряване на инвестиционния климат. С подходящи фискални политики, производителността ще нарасне в една дружелюбна към бизнеса среда…

Тези завладяващи сценарии осигуряват оправдания за промени в параметрите на модела, който обещава по-бърз растеж в резултат на „дружелюбна към бизнеса“ среда: защита на печалбите, фискална дисциплина, по-малко бюрокрация. Моделът има достойнството, че предоставя математическа прецизност на политиците, които искат да знаят колко бързо и до каква степен ще видят ползата от взетите от тях решения. Но моделът остава изграден върху предположения, които са обект на дебат.

Друг ограничител за икономическия растеж в моделите на МО е инфлацията на работните заплати. За да може моделите да прогнозират по-високо производство и заетост при по-малко инфлация, МО предлагат промяна на политиките, която звучи убедително: гъвкавост на трудовия пазар. Изглежда достоверно – особено от гледна точка на работодателя, че отмяната на правилата за определяне на заплатите или премахването на закрилата на работните места, намаляването на вноските за социални осигуровки, съкращаването на срока на изплащане на обезщетения при безработица и т.н. – ще увеличат броя на предлаганите работни места. Повече работници ще са принудени да приемат условията на работодателите. За това обикновено не се говори, но във функциите на предлагането на труд са вградени скришни очаквания, че политиките на пазара на труда като придобиване на нови умения, обучения и по-висока заетост на жените, ще намалят натиска за увеличаване на работните заплати.

Безспорна е привлекателността на този ред на мисли. Различни варианти на неокласическия икономикс, който се преподава в повечето университети по света, предлагат модели, включващи тези интуитивни моменти. Политиците трудно устояват на тази проста интуиция, съчетана с количествените модели на МО.

Но по ред причини, изяснени по-долу, резултатите от тези модели са разочароващи. Провалът на тези рецепти за растеж и висока заетост е норма, не изключение. Как тогава авторите на тези модели продължават да държат на своите допускания и несбъдващи се прогнози – и запазват своята репутация? Прости са аргументите, с които се обяснява техният провал: „политическата промяна не беше достатъчно силна“, „не беше избрана правилната последователност“, „нужно е повече време“, „други шокове попречиха на резултатите“, „политическа намеса не позволи на пазарите да работят“ и така нататък.

Търси се съвкупно търсене“: алтернативният модел на ООН

В другия лагер, който изцяло се отказва от функцията на съвкупното производство, моделите се базират на теориите за икономическия растеж, разработени от икономисти като Рой Харод, Евси Домар, Петрус Йоханес Вердоорн, Николас Калдор и други, спадащи към т.нар. пост-Кейнсианска традиция. ООН използва емпиричен глобален модел в техните рамки, с който изследва сценарии за алтернативни политики. В същноста си тези алтернативни теории за растежа се крепят върху две предположения.

Първо и най-общо, основното ограничение за една икономика (национална и особено глобална) е недостатъчното съвкупно търсене. То се наблюдава при ресурсите – труд, капиталови стоки и знание – които остават неизползвани или недостатъчно използвани в социално – икономическата структура. В същото време модерните финансови системи запазват способността си да генерират големи количества кредит, който поддържа инвестициите. Ниското ниво на инфлацията в повечето икономики през последните три десетилетия е друго потвърждение.

Второ, от най-новата история става видно, че техническият прогрес обикновено е отговор на трайно увеличение на съвкупното търсене. Особено ако равнището на работните заплати достатъчно дълго време се поддържа високо, а инвестициите и иновациите се подкрепят от правителствени програми, които насърчават изследванията, услугите и инфраструктурата, необходими за широкото разпространение на новите продукти.

Тук предположенията също са от значение. МГП отчита риска, че инфлацията може да се покачи до равнища, които ще подкопаят съвкупното търсене и ще причинят нестабилност. Търсенето може да стане по-силно от способността на икономиката да произвежда с желаното темпо. Но практиката не е такава. Съответно, производственият потенциал се извежда от една проста функция на техническия прогрес, зависеща от миналата посока. Нейният вид е определен от Вердоорн, Калдор и от други, и при нея ръстът на текущия резултат се настройва с времето към натиска на съвкупното търсене.

До натиск върху цените може да доведат високото търсене на труд и различните категории „разходни тласъци“. Ниската инфлация през последните десетилетия потвърждава очакванията, че ръст в търсенето, производителността и крайния резултат може да се постигне с малък риск. Факторите, които може да доведат до неустойчива динамика включват ексцесивно търсене на суровини и енергия, както и ограничения в платежния баланс, касаещ страните с лимитиран външен кредит. Най-важно е, че в МГП дисбалансите между страните, при отсъствие на координирана глобална политика, може сериозно да ограничат растежа. Но това са провали на политическото управление, не ограничения заради недостиг на ресурси или неадекватни технологии.

Историята, която МГП използва, за да създаде сценарии за устойчив растеж, противоречи на съветите на МВФ, ОИСР и ЕК. Нейната същност е, че правителствата имат ефективна роля и тя е насърчаване на изследванията, запазване на социалната защита, разпределяне на доходите, създаване на заетост – както и координация на стимулите за търсенето на глобално равнище. Тези неща не само че не са пречки за повишаване на съвкупната производителност, те я стимулират.

Паралелните истории например гласят, че изследванията в публични университети и други обществени институции са били и трябва да останат ключ към технологичния напредък. Изследователската и развойна дейност на частните компании трябва да се насърчава по начин, който води до нейното по-широко приложение и принос към бъдещото технологични развитие, и да се регулира в зависимост от социалните задачи. Правителствените разходи за стоки, услуги, инфраструктура и соцални инвестиции може да допринесат за пълна заетост. Политиките за насърчаване на заетостта и предпазване на работните заплати може да съхранят стабилния ръст на доходите и да създадат стимули за въвеждане на нови технологии. Траекторията на глобалния растеж може да се подобри, ако дисбалансите се коригират с повече разходи на страните с излишък, а не с по-малко разходи на страните с дефицит. На финала ще се спра по-подробно на някои от тези въпроси, след като поясня как моделите на МО пренебрегват проблемите на разпределението в макроикономическата политика.

Който има – ще му се даде, който няма – ще му се вземе

Разпределението на доходите е сърцевинен аспект на макро и глобалните модели. За разлика от микро-моделите, при които заплатите са само разход, който отнема от възможността за натрупване на печалби, макро-моделите изследват въздействието от заплатите и печалбите върху цялата икономическа структура. Ефектът на заплатите е ключов, тъй като те са едновременно и разходи за фирми, и доходи за домакинства, но също така определят и решенията на фирмите да увеличават производителността си и да инвестират в различни сектори, заедно с решенията на домакинствата да харчат своя доход. Макроикономическите модели, които включват финансовия сектор, позволяват да се проследи и въздействието на промяната в разпределението, например между заплати и печалби, решения за спестяване и портфейлно инвестиране. Каква изненада, малко макроикономически модели включват финансовия сектор.

В емпиричните модели, особено за световната икономика, въпросите за разпределението са костелив орех. Това се дължи на проблеми с данните и на концептуални проблеми. Ранните модели от типа, който сега ползват МО, се градят на проста дихотомия, при която печалбите и спестяванията повишават инвестициите, а ръстът на заплатите ги ограничават. В по-новите версии нещата се усложняват. Относно инвестициите, фирмите продължават да се държат като единици, които максимизират печалбата си, а заплатите и лихвите са ограничение. Но те също така може да се възползват от предполагаемите ефекти на технологичната промяна и на капиталовите пазари. В тези модели инвестициите се влияят позитивно от оценката на капиталовите пазари, но при затегнат пазар на труда и високи лихвени нива пазарите може да отслабнат и инвестициите да са по-малко печеливши.

Относно потреблението, тези модели различават два вида домакинства. Ограничените откъм ликвидност домакинства, които придобиват доход само от заплати и публични трансфери, ще увеличат консумацията си при увеличение на заплатите и социални политики, стига инфлацията да остане ниска. Но по-важни за процеса на пренастройване са домакинствата, които са богати на активи (наричани още домакинства от „застъпващо се поколение“), които ще увеличат консумацията си в зависимост от стойността на своето натрупано финансово богатство. Това богатство включва, най-важното, активи от капиталовия пазар.

Тук в сила са множество въздействия: ръст на заплати, натиск на цени, технологични инвестиционни решения, спестявания, придобиване на финансови активи, лихвени равнища, цена на активите. Взаимодействието на тези сили е сложно и по правило зависи от специфичните условия, то включва значителен момент на лично усмотрение. В много от статиите, прегледани при подготовката на това есе, се акцентира върху ползата от насърчаване на инвестициите чрез поддържане на ниски заплати. За да стане това възможно, от решаващо значение е да се поддържат ниски лихви – докато инфлацията (на заплатите) остава под контрол. Ниските лихви облагодетелстват инвеститорите, както и множеството потребители, които реагират положително на укротяването на инфлацията и на по-високите цени на активите. Тази история е в съзвучие с предишната дискусия за ролята на функциите на съвкупното производство.

През последните години МО разбират все по-ясно, че когато разпределението на доходите се влошава съществено, растежът се ограничава. Например изданието на „Световните икономически перспективи“ на МВФ от април 2017 г. отделя една глава на анализа на динамиката на разпределението на доходите, използвайки модела, описан по-горе. Заключението твърдо предполага, че спадът на дела на труда в доходите се дължи на силите на технологията и глобализацията. Подчертава се, че има значително „компресиране“ на работните заплати в секторите с ниско и средно ниво на уменията, докато в секторите с високо ниво на уменията заплатите растат по-бързо от производителността.

Централната политическа препоръка гласи: технологичният напредък и глобализацията са екзогенни, тоест отвъд контрола на политиците. Политиката следва да се ориентира към образование, обучение на нови умения, увеличаване на дела на участващите на трудовия пазар. Тоест, с очакване за по-високи възнаграждения за труда, да се цели подкрепа за надграждане на трудовите умения. Но дали това ще доведе до увеличено предлагане на работа, до гъвкавост на трудовия пазар, до ерозия на колективното договаряне, до по-ниски индивидуални доходи – за това не се говори.

Фискалната и монетарната политика: шарлатанството на финансите

Терминът „шарлатанство на финансите“ (Patnaik 2003) изразява начина, по който МО чрез своите модели гледат на ролята на фискалната и съответно паричната политика. Независимо че и тук моделите на МО станаха по-сложни и детайлни в отчитането на фискалните въпроси, заслужава си да се отбележи, че политическите препоръки остават подчинени на т.нар. монетарен подход към платежния баланс. Пионер на модела МППБ в края на 1950-те е холандският икономист Дж. Полак. Това бе товарният кон на Бретън Уудските институции по време на десетилетията на „структурно пренастройване“, налагано на развиващите се страни, особено след дълговата криза, започнала от Мексико през 1982 г. В този модел, фискалното разточителство е главно обяснение за проблемите с платежния баланс и излизащата от контрол инфлация. С нарастването на фискалния дефицит се постига монетарна експанзия, която води до инфлация. Износът става по-малко конкурентоспособен, вносът се покачва, това насърчава бягството на капитали и влошава външния баланс. За тази „монетарна“ динамика няма друг лек освен драстични фискални съкращения.

Както обясни Патнаик и много други изследователи, тази гледна точка преобладава през целия XX век и остава пропита в най-новите превъплъщения на моделите на МВФ, ОИСР и ЕК. При известни условия се признава, че активната фискална политика и увеличените правителствени разходи носят ползи – например напоследък се акцентира върху публичните инвестиции в инфраструктура (все пак, добрата инфраструктура увеличава печалбите на бизнеса и не е свързана с преки разходи за фирмите). Но страхът от дълга на публичния сектор остава огромен. Въпросните модели установяват априорен таван за съотношението дълг/БВП, от който с проста аритметика се извежда нормата за правителствения дефицит.

Читателят може би е запознат с традиционното гледище, че дефицитът, поне до известна степен, изблъсква разходите на частния сектор. Приема се, че дълговото финансиране води до инфлационен натиск и покачване на лихвените нива, което се отразява негативно на реалното потребление и инвестициите. Следвайки тази логика, всеки долар публични инвестиции жертва определено количество частни разходи. Нетният резултат от ръста на публичните разходи и свиването на частния сектор ще е по-малко от похарчения 1 долар, докато дългът ще се е увеличил с 1 долар.

Следователно, с покачването на дефицита и натрупването на дългове, БВП няма да се увеличи по желания начин в краткосрочен период, а в дългосрочен период ще е нужно пренастройване, за да се удържи нарастващия публичен дълг под приетото ниво. Фискалните дефицити трябва да се свият. Често препоръката е да се поддържа балансиран бюджет, за да „има ред в дома“.

Модерните версии на тези модели прибягват до всякакви способи, за да създадат този базов ефект. Заради въздействието върху печалбите, насърчаването на бизнеса и т.н., по правило се препоръчва да се запазят разходите за инфраструктура, или пък алтернативно да се правят „публично – частни партньорства“, при които публичният сектор финансира начинанията на частния сектор. По същия начин, намаление на данъците и насърчителни трансфери към бизнеса се приемат като позитивни ефекти за бизнес климата, които привличат чужди инвестиции. От друга страна, трансферите за бедните под формата на субсидии и правителствените текущи разходи в различни сфери (често изключвайки военните) се приемат за негативни средства.

Правителството може да постигне фискална консолидация чрез повишаване на данъците върху добавената стойност (данъци върху продажбите). Всичко това очевидно са регресивни мерки, но те се оправдават с търсената финансова стабилност и подобрени дългосрочни перспективи за растеж. Те се съюзяват с аргументите, произтичащи от функцията на съвкупното производство, чиято „тотална факторна производителност“ се счита за накърнена, ако се прилагат споменатите фискални политики за преразпределяне.

В противоположност на съветите, отправяни към фискалната политика, вече е всеприето да се прибягва до експанзионистична монетарна политика. За да се стимулира търсенето, централните банки може да използват прозрачни, дружелюбни към пазара правила, при които лихвените равнища може да се понижават дори при наличието на слабо търсене. Това със сигурност би трябвало да стимулира инвестициите – така се приема, а и така не се влиза в досег с корумпирани политици със запазени интереси. Моделите на МО позволяват богата гама от преплитащи се политически решения, но като цяло сценариите им предпочитат монетарната експанзия пред фискалното охлабване.

След глобалната финансова криза 2008-2009 правителствата и централните банки опитаха различни комбинации от фискални и монетарни политики. Монетарните бяха първи, както винаги. Политиците запазиха страхопочитание пред еднозначната от десетилетия позиция на МО, която осъжда дефицитните разходи. Но кризата беше толкова сериозна, че повечето страни прибягнаха до фискални стимули. Въпреки първоначалния успех и преустановеното пропадане, след по-малко от две години листът се обърна. Наистина, равнищата на публичния дълг бяха високи, но не беше отчетен фактът, че дефицитите бяха следствие най-вече от кризата и от неотложните спасителни програми. В повечето страни, с изключение на някои най-големи нови икономики, правителствата преминаха към строги фискални икономии. Същевременно водещите икономики възприеха по-агресивна монетарна политика с все по-големи количествени улеснения.

Ако погледнем назад, може да намерим политически изявления, че охлабването на фискалната политика е най-ефективно в присъствието на монетарна адаптация. Но рядкост са изявленията от рода “адаптирането на монетарната политика работи най-ефективно, когато е придружено от дефицитни разходи на правителството“. И все пак това трябва да е вече очевидно. Уилям Уайт, бивш главен икономист на Банката за международни разплащания и внимателен наблюдател на политиката на централните банки, изпадна в почуда: „Да се кара икономическата кола с единия крак на спирачката, а с другия крак на газта, изглежда извънредно странно“.

В това се крие мъдростта на политическите препоръки на моделите, които доминират в МО: политиките, които насърчават активността на частния сектор и поемането на риск са природно оптимални. Но политиките, които увеличават влиянието на публичния сектор водят до намеса в ефективния пазарен механизъм и следва да се избягват.

Отново историята е изцяло интуитивна: частният сектор може да се грижи за себе си, тъй като грешките там се наказват със загуба. Тази теория през 1920-те се наричаше „Гледище на Министерството на финансите“, а през 1980-те бе наречена „Доктрината Лаусън“ на името на тогавашния финансов министър на Обединеното кралство. Но опитът от 1930-те, 1990-те и от финансовата глобална криза от 2008-09 г. отново и отново демонстрира, че най-травмиращите макро-финансови кризи възникват вследствие на ексцесиите на частния сектор.

Проблемът на глобалната агрегация: сляпа вяра в предположения

Полезен начин да се проверят свойствата на един модел е да се оцени как той решава множеството проблеми на агрегирането в процеса на намиране на глобално решение. Това не е така просто, колкото изглежда, тъй като цялото не е задължително сума от своите части. Частите от модела не са тухли, те по-скоро са органични компоненти, които реагират при промяна на другите части от модела. За да стане още по-трудно, и по същата причина, агрегирането на времето не позволява да се твърди, че дългосрочните последици ще са кумулативен резултат от краткосрочните епизоди.

Два примера ще ни помогнат да изясним този проблем. Първо, от перспективата на отделната фирма изглежда примамливо да се увеличи активността, когато разходите за труд намаляват. Тогава, ако моделът просто събере очакваните резултати на всички фирми, за които се счита, че се стремят да максимизират печалбата си, може да се допусне, че едно съкращение на заплатите ще доведе до голяма активност и съвкупни инвестиции. Адитивните свойства на модела обаче трябва да отчетат и други връзки – например от заплати към търсене.

Второ, ако дефицитите на публичния сектор се покачват, непосредственият ефект ще е увеличение на публичния дълг. Но ако ефектът от тези дефицити е ускоряване ръста на БВП и повече правителствени приходи от данъци, след една или две години публичният дълг може да намалее, или пък да нарасне с по-малко от сумата от дефицитите от предходните години. Съчетано с по-бързото нарастване на БВП, това на практика може да доведе до свиване на съотношението дълг/БВП.

Повечето модели на МО, които бяха разгледани тук, както и много други глобални макроикономически модели, са оценени емпирично с използване на голямо количество данни. Авторите на моделите се опитват да са „прави“ и да постигнат „смислени“, достоверни резултати. Но тъй като много аспекти на моделите не се поддават на измерване – например фактори като инвеститорско доверие, потребителски очаквания, желано ниво на богатство, инвестиционни предпочитания – или пък защото няма достатъчно данни за нужните променливи, ключови компоненти в тези модели се „калибрират“.

С други думи, авторите на моделите извеждат ключови отншения от предполагаем или предходен икономически ефект, за който те считат, че е важен и представлява реалността. Те настройват параметрите на уравненията си, за да ги направят в съзвучие със своите допускния.

Най-съществената емпирична зависимост в моделите, прегледани в това есе, е функцията на съвкупното производство. Ключово за генерирането на подобна функция е измерването на потенциалния резултат на изхода, който отговаря на техническите ограничения: таван за инфлацията, движен от предлагането технически прогрес, финансова стабилност и други подобни. Така се определя и потенциалния output, който пък дава разликата между реален и потенциален икономически растеж.

Разгледаните по-горе примери ясно сочат, че оценката на функцията на съвкупното производство , съответно нейната история, трябва да съответства на инвестиционната функция, която отговаря позитивно на съкращението на разходите за труд. Но от друга страна съвкупното потребление на описаните по-горе два типа домакинства би следвало да реагира по начин, който не пречи на съвкупния резултат да се повлияе позитивно от понижаване на заплатите. (Има алтернатива за растеж, движен от износа, която накратко ще се дискутира по-долу). Така, ако съкращение на заплати негативно засегне част от доходите на домакинствата и съответно тяхното потребление, в други части на модела трябва да възникнат противоположни ефекти, които да гарантират, че консумацията се запазва – например чрез покачване на цената на активите или покачване на заплатите във висококвалифицирания сектор. Не забравяйте, че с подобни предположения, параметрите на модела се калибрират, тоест се проверява дали притежават „правилните“ свойства.

По същия начин, ако в краткосрочен период дефицитни разходи помогнат да се свие разликата между реален и потенциален output, в модела трябва да има механизми, които да попречат на образуването на тесни места. Инвестициите трябва да нараснат и да се появят иновации, които да увеличат продуктовия потенциал и да предотвратят инфлационна спирала. Но за да се случи това, правителствата трябва да спаазват фискална дисциплина, с която да отгледат благоприятен инвестиционен климат. Съответно, параметрите на модела се настройват така, че фискалните мултипликатори намаляват, когато реалното производство доближи до производствения потенциал според модела.

Накратко, сърцевината на тези модели са условията, свързани с предлагането, докато вниманието към търсенето е ограничено до краткосрочния период. Предлагането се детерминира от въображаемите характеристики на производствената функция, докато стимулите при търсенето крият огромен потенциален риск и съответно може да се допускат само в изключителни ситуации.

Има много други аспекти на тези глобални модели, които се нуждаят от критично разглеждане. Накратко тук бе споменато дали проблемите на заплащането и заетостта може да се решат с обучение и образование. Такива мерки сами по себе си са желани, но те ще допринесат за честно разпределение и ще приведат системата в състояние на пълна заетост само тогава, когато политиките се ориентират в подкрепа на съвкупното търсене и поддържането му в размер, необходим за ангажиране на цялата работна сила.

Друг проблем при агрегирането е значителната тежест, която глобалните модели приписват на структурните реформи – например, че подобрена конкурентоспособност ще насърчи растежа чрез износ. Както бе отбелязано, в един икономически модел, движен от функциите на съвкупното производство, структурните реформи, които намаляват разходите за труд, насърчават конкурентоспособността във всяка страна и едновременно привличат инвестиции и намаляват цената на потребителските стоки. Но не е ясно как ще се насложат ефектите за света като цяло. В един различен модел – МГП на ООН, структурните реформи, които потискат заплатите и увеличават неравенството в една страна, имат негативно отражение на другите страни и намаляват съвкупното търсене в света като цяло.

Недостигът на потребление и ексцесивните финансови спестявания може да отслабят търсенето и ръста на производството в дългосрочен период. Бюджетните съкращения, целящи намаляване на правителствения дълг, имат същите широки последици и са още един потенциален източник на нисък растеж или стагнация в глобалната икономика.

Главната цел на един модел

Системата от вярвания, която стои в основата на историите, разказвани от политиците, влияе и на дизайна на моделите – както на параметрите, така и на самата структура. Моделите, от своя страна, предопределят резултатите: потенциала, ограниченията, политическите реакции. Учени, политици, активисти, граждани – те трябва да са в състояние критично да оценяват дали историите са достатъчно убедителни, за да оправдаят взиманите на тяхна база политически решения. Критичният поглед е особено важен за моделите на МО, чиито политически препоръки се прилагат отново и отново – независимо че толкова често се провалят и не могат да осигурят резултатите, които обещават. Други модели нямат достатъчно подкрепа от политиците – или заради различни господстващи убеждения, или защото политиците по принцип желаят да грешат с тълпата, вместо да са прави сами за себе си.

Моделите са добре структурирани математически формулировки, които изразяват системи от убеждения. Моделите дават възможност на своите автори да изследват последиците от прилагането им. Легитимно е да се подложат на съмнение резултатите, получени от дадени модели, ако има причина да се счита, че убежденията са неуместни. В крайна сметка, реалността е най-важният тест. Ако моделите постоянно се провалят в предвиждането на най-важните феномени, или не са в състояние да изразят избора на алтернативни политики, те трябва да бъдат променени – или най-сетне да отминат в небитието.

 

* Авторът е главен икономист на UNCTAD (Отделът за търговия и развитие на ООН). Оригиналната статия със заглавие „Economic Models That Reality Can No Longer Afford е публикувана на 11 август 2017 г. на страницата на Института за ново икономическо мислене (INET).

Този текст е преведен на български език с малки съкращения и се публикува тук със специалното разрешение на INET. Коментари и критични мнения се приветстват. Бележките по текста, както и списък на цитираната литература, са достъпни на страницата на INET.  

Advertisements
Posted in Икономики | Tagged , | Leave a comment

Migrants for Growth

Old Europe is used to cure its economic pains by transfusing blood of working migrants. This clever lever has already reached its limits

„One very catastrophic mistake” named Donald Trump the decision of the German Chancellor Angela Merkel to invite in Europe “all of these illegals”. One week before his inauguration the new dweller of the White House declared in front of European journalists that “you wouldn’t have a Brexit” if the EU countries had not been forced (by Germany) to take over 1 million refugees with all their problems. He added: “I believe others will leave”.

A choir of protest echoed this rare frankness, starting with Merkel herself (“we Europeans hold our destiny in our own hands”) through to the former Secretary of State John Kerry and even Larry Fink, the CEO of BlackRock – the world’s biggest asset management fund. This financial shark defended the policy of the Chancellor praising her “moral leadership… in an increasingly discordant world”. In his words Germany demonstrated “ability to balance acts of humanity and economic and political challenges”.

Be aware when a man of money addresses morality. What if the “humanity” is only a shell of an entirely rational strategy of revitalizing the European economy and reviving its economic growth, coming at the cost of decreasing citizens’ living standards and surge of insecurity?

dsc_1060

We have done this before

The Second World War was a clash not only of soldiers and weapons but also of factories. The enormous demographic effort after waging two simultaneous fronts of war in Europe could not be offset even by the self-sacrifice of German women in the rear. The wartime economy found a solution by absorbing the labor of the prisoners of war, the population of the occupied territories in Eastern Europe, but also of millions Italians, French, and Dutch.

According to the award-winning monography of Adam Tooze “The Wages of Destruction: The Making and Breaking of the Nazi Economy”, in certain factories of Luftwaffe the share of foreign workers stood above 40 percent. In Munich there were 80 000 beds for foreign laborers. In 1943 the foreign labor force in German industry and agriculture amounted to 6.5 million people, including 5 million civilians (not prisoners). The total number of foreign workers peaked in the fall of 1944 with 7.9 million people – over one fifth of the German labor force.

It is interesting to point out that the sexual issues were high on the migrant agenda in these dark times. During the first years of war the Poles sent to work in Germany received capital punishment if caught committing fornication with Arians. Later brothels designated to foreign workers were established – supposedly in order to increase their productivity.

The mentioned above facts do not draw parallels between the Federal Republic and the regime of National Socialism. But they unambiguously prove that the labor of foreigners – so called immigrants, historically served as an important factor of production for the developed countries. It happened far not only in Europe – just to mention the African genocide and the infamous slave trade across Atlantic, which set the base of the American prosperity. After the American Civil War the economy of the United States has been greatly benefited by the crowds of talented and laborious European immigrants.

There is no need to seek for examples in so distant past. The “trente glorieuse” – the economic miracle of the post-war Europe which lasted up until the world crisis of the 1970s is explained by combination of factors, and among the central ones is the abundant and cheap labor of migrants.

Labor and capital on the balance

Starting from the middle of the 20th century around 5 million migrant workers with their families helped Europe to become what it is now – writes the American economist Barry Eichengreen in his volume „The European Economy Since 1945”. In the FRG the input of foreign workers has been continual. Firstly arrived the ethnic Germans which left – or were driven away – from Poland, Czechoslovakia, and USSR. Prior the erection of the Berlin Wall in 1961 hundreds of thousands of GDR citizens fled to the West. Thereafter came Yugoslavians and Turks.

The same in Netherlands: the countrymen returned from the colonies constituted 7 percent of the labor force, or 300 000 people. Switzerland had no colonies and from the very beginning had to import laborers from Southern Europe. France used migrants from Spain and Algeria. Italy as a whole exported workers – but in the same time the industrial North profited on the demography of the South. An eyewitness from Torino observed: “Southerners would arrive in rags, sleep on park benches or at the train station, and wait as long as it took to get a job in a Fiat plant”.

The United Kingdom imported 350 thousand Irish workers between 1946 and 1959, thereafter turned to India, Pakistan and the Caribbean, from whence accepted 540 thousand people until 1968. Over 1 million Poles and Germans migrated to the West with the establishment of Stalinist regimes in 1947. By 1970 there were over 12 million immigrants in Western Europe, summarizes Carl – Ulrik Schierup in his book published in 2006, “Migration, Citizenship, and the European Welfare State”. Already in 1989 a European migration crisis was declared.

But why Old Europe allowed such demographic flood? Certainly not only of humanitarian reasons. The key to understanding the West European migration policy is the price of labor. The post-war reconstruction of the thorn apart societies turned growth into a major objective and a measure of success. Achieving growth requires investments, and investments require corporate profits. In order to keep the share of capital big enough, the wages should be suppressed.

Immediately after the war the citizens were keen to accept self-sacrifices for the sake of reconstructing their homelands. But already in 1950 the pre-war levels of economic production were surpassed almost everywhere in Europe. The wage laborers now required a fair share in this new wealth. Then struck the hour of the tripartite collaboration of labor unions, capitalists, and governments. And of imported labor. The full employment corresponds with higher salaries, thus growth needs some unemployment: achieved through low-qualified and cheap migrants.

Eichengreen explains this strategy perfectly technically: „So long as refugees from GDR flooded into West Germany, there was a reserve army of labor standing at the ready. Unemployment remained in the high single digits until this influx was absorbed. Increases in labor costs were thereby limited even when the economy was expanding at breakneck speed. The same mechanism operated in the Netherlands… Italy and France”.

During the 1950s Old Europe still possessed an internal labor reservoir – the employed in agriculture with substantially lower incomes and productivity than in the industry and services. But the modern sectors soon utilized the domestic migration, including the women, and afterwards the import of migrants was imminent. In certain years up to a third of the employment growth in Europe was made up of migrants.

To underline, not the necessity of hiring someone to do the “dirty work”, but the need of a lever to push down the wages will explain the European hospitality towards foreign workers. The Europeans soon got aware of this unpleasant strategy and in the 1980s clearly showed that such labor tricks are unacceptable. Yet the governments continued to let in “enough” economic refugees by occasionally loosening the immigration control.

This pragmatic – or rather cynical policy of pushing wages lower is not a secret, albeit it is seldom scrutinized. Larry Fink himself while defending Merkel from the assaults of Trump underlined that migrants encourage growth. Who may know better than him? The financial and banking sector would be among the most severely damaged if due to some reason the annual increase of the gross domestic product would come to a halt. The world would explode if credits and interests will have to be covered without the current annual increase of the quantity of the economic production.

Impotent old recipes  

During the 1950s the United Kingdom stood with only one leg inside the European economic area – as it does now. And the United States dictated who to come in and who to go out. In only 60 years the economic history of Europe repeated itself – of course, this time as a farce. It is worth mentioning that Theresa May, the Prime Minister which will have to stir the British ship through the uncharted Sea of Brexit, came into the spotlight firstly with her… cleavage.

In addition to migrants growth needs liberalization. What are the free trade agreements if not “engines of growth”? Initially – before invoking geopolitics in justifying TTIP and CETA amidst the harsh discontent of the European citizens – the European Commission explained them namely with the need of growth. Brussels experts shared in private that after 1960s the European economy was incapable of achieving organic growth – based on innovations and higher efficiency. That is why Europe constantly sought to expand its markets.

It is beyond doubt that Angela Merkel and her EU partners were motivated also by humanitarian reasons when accepting over 1 million new immigrants from the burning south. Yet it is naïve to suggest that the politicians were not aware of the economic benefits of such generous gesture. Besides cheap labor, the migrants create an additional demand of food, shelter, healthcare, schools: they generate growth.

Something similar happened in 2004 and 2007 when the EU expanded with the former socialist countries of Eastern Europe. The benefits for the big business were evident from the very beginning. Because of the one-magnitude divergence in the salaries of Old and New Europe a seven year moratorium on old members’ labor markets was imposed. But the mere fact of political adoption of tens millions of low paid workers contained the rise of wages in the West.

Capital threatened the labor that it would migrate, and the East served as a scarecrow. In 2005 the workers in the BMW factories consented to work on Saturdays for regular salaries in order to retain their jobs. There are plenty of examples. For the citizens of the old member states the expansion of the EU has been just another wave of migration at their cost.

It is hard to imagine that the triumph of populism of 2016 would be duplicated on the coming elections in Germany, France and Netherlands in 2017. And it seems that the establishment has finally grasped the unwillingness of population to sacrifice its remuneration and security in the name of unspecified growth. The toleration of migrants is very low now even in a new country like the US. In Europe, the migration issue is part of a broader discontent referring also to the massive tax dodging and the disparities created by the common currency.

Nevertheless the European politicians have not so many options these days. They could kill at last the fat old Europe of security, leisure and welfare – or submit to the popular demands while impeding interests of banks and multinational corporations. By the way, it is not clear whether the second option is at hand at all. Honestly speaking, both alternatives are not in favor of the wretched trying to find in Europe refuge from war and famine. Maybe there is a third way?

The New Crusade 

Indigenous are only the people of Africa – according to the modern genetics the world has been populated by migrants, and waves of newcomers piled on even in the most remote islands. The most successful nations in human history have had the best methods of attracting foreigners to their own culture. The empires building walls on their borders were just proclaiming the beginning of their demise.

To take Bulgaria as an example: it is truly a land of migrants. More than 13 centuries ago Bulgarians “migrated” on the territory of the Byzantine Empire, meeting there Slavs who were migrating south of the Danube for centuries. Thereafter followed Cumans, Pechenegs, Seljuqs, and Sachs. After the Ottoman invasion there came Cherkasy and Tatars, along with different Shia tribes and the Jews. In the first half of the 20th century there came probably 20 thousand Armenians and 35 thousand Russians – and hundreds of thousands of displaced Bulgarian families from Thrace, Macedonia and Dobrudja after the failed wars for national unification. Modern Bulgarians may be second- or third-generation exiles – and still they regard the “refugees” as a threat and vote for parties that promise them “protection against” migrants.

Still the current wave of migration is truly peculiar. The Muslim refugees do not intend to accept the values and the ways of life of their hosts. Even after decades abroad the Turks in Germany live in enclaves: there are streets in Berlin where one feels just like in Istanbul. One quarter of the population of Brussels are Muslims. The children of migrants are often trapped in the vacuum between the family traditions and the Western postmodernism. This encourages crime and facilitates terrorism.

It is hard to forecast whether Europe will be capable to absorb these migrant islands. But it certainly has a moral obligation toward the millions distressed people at its doors. This does not imply inviting them into its labor market – rather, European efforts are needed to stabilize the Mediterranean belt after the ill-fated Arab spring. This excludes, of course, the infamous collaboration with Erdogan’s regime in Turkey. The time has come for new crusades, not with weapons or holy texts, but with benign credits, joint infrastructure projects, science, teachers, medicines, and culture. The policy of growth should migrate from saturated Europe to its poor surroundings, otherwise the new European fascism will arise from the state of total terrorism.

The official EC data speak of over 1.3 million refugees arrived in Europe in 2015. Germany alone attracted 420 thousand of them. The most important refugee route lies across Mediterranean (Eastern Route through Greece and Central Route through Italy). Over 1 million people, 38 percent of them Syrians, crossed the sea trying to reach Europe. The migrant crisis of 2015 was even more severe since the reports of Frontex – the agency of external EU borders, informed of over 1.8 million illegal attempts to cross the EU border, of them almost 600 000 of Syrians. Around 60% of migrants were men in their active age.

The crisis receded somewhat in 2016 and the number of refugees decreased threefold on an annual basis. Yet the number of victims which drowned while trying to reach the shores of Greece and Italy scored a dark record of 5000 people.

We should agree with the Federal Chancellor when she announced in 2015 that the migrant crisis is a “historical test for Europe”. But the trial is not only moral but also economic. The bad habit of cooling the labor markets with immigrants may have killed the precious spark of solidarity in Europe. Now the doors are almost shut – but the political vultures have already crept in.

Posted in English | Tagged , , , , | Leave a comment

По-полека, забави

Предлагам на вашето внимание един текст, чиято основна теза е, че икономическият растеж се е превърнал в пречка пред глобалното икономическо развитие. Писах го преди две години, но темата de-growth (де-растеж, икономическо смаляване) става все по-актуална и току-виж някой в България намери полза от тези разсъждения.

В този текст има повече чуждици и дълги изречения, отколкото е характерно за моите писаници и за това си има обяснение: в края на 2014 г. и началото на 2015 г. го подготвях като „съществена част“ от дисертация. За съжаление общонародно уважаваният професор, който ми бе предложил подкрепа в Икономическия институт на БАН, като прочете за какво иде реч вдигна ръце от мен.

Нашето поколение сме възпитани да сме критични към себе си, но този път ми се струва, че вината не е само моя. Твърде консервативна е българската икономическа „наука“, не иска да повярва в новото, наказва го. Но тъй като икономиката е на бързите и смелите – говоря изцяло в бизнес смисъл, мудността и пъзливостта на нашата академична общност обуславя изостаналостта на националното стопанство.

А аз съм упорит в стремежа си да намеря новото, релевантното. През 2005 г. опитах – неуспешно, дисертация за зелен маркетинг. През есента на 2006 г. публикувах брошурка, в която пророкувах задаващи се кризи. В нея, освен другите неща, развих и тезата за нестабилността, породена от свръхпроизводството на елити: идея, популярна в последните години с работите на Турчин.

През 2009 г. публикувах обширна статия за „Капана на икономическия растеж“ – доколкото знам, първата в България критика на количествения прираст на икономиката. През 2010 г. в книгата „Унизената Земя“ доказах как опазването на природата и основаният на алчност капитализъм са несъвместими – централна теза в популярния и преведен на български труд на Наоми Клайн от 2014 г. Пръв у нас критично разгледах ефектите от TTIP, търговското споразумение между Европа и САЩ. И това са само някои от безспорните примери за вярно предвиждане.

Грешил съм, няма спор: през 2008 г. написах, че петролът ще остане скъп завинаги, през 2011 г. – че златото ще поевтинее. За разлика от мнозина, признавам грешките си и опитвам да се уча от тях. Както и да е: преди две години написах кратък текст за икономическото развитие и сега го публикувам тук, за да може да се ползва от заинтересуваните.

Напоследък целенасочено изследвам теориите на икономическия растеж. Ако е рекъл Бог, след време текстът, който е поклон пред стотиците читатели, които продължават да посещават изоставения блог за економика, ще се превърне в пълноценна книга.

Текстът, който се намира тук, има следното съдържание:

  1. Границите на икономическия растеж
  2. Растеж или развитие
  3. Демографията като стимул и бариера за развитие
  4. Ограничители за растежа в животинския свят и архаичните общества
  5. Природните ресурси като стимул и спирачка
  6. Другият канон на развитие
  7. „Добрият диктатор“: демокрацията като спирачка за растежа
  8. Развитие и социално неравенство
  9. Икономическо развитие и ненамеса в стопанския живот
  10. Богатство, щастие и мислене
  11. Културни бариери пред икономическото развитие
  12. Технологиите като бариера пред развитието

Умишлено съм оставил някои въпроси недоразработени и някои теми недокоснати, не съм изгладил и езика – нали трябваше да покажа на професорите, че има върху какво да се работи. Все пак мисля, че в текста има ценни моменти и заслужава внимание. Добрата новина е, че изследванията ми продължават и се задълбочавам в темата.

Ако все се носим в търсене на новото и чуждото и не се грижим какво е израснало от родна почва, ще обеднеем още повече – и идейно, и материално.

Ако познавате институция или издателство, което може да се заинтересува от моя труд, моля, свържете ни.

Растеж или развитие (“Нефинансови бариери пред икономическия растеж”)

dsc_0657

Posted in Лични | Tagged , | 1 Comment

Продължителна пауза

През май блогът за економика mittag.wordpress.com ще навърши седем години. Започнах го на шега в безработен период. До днес блогът, който търси пресечната точка между природа, пазар и култура е отчел над 100 000 щракания. Публикувал съм в него над 300 текста, както и връзки към мои книги и изследвания по темите на економиката в общ обем от над хиляда страници. (Различни организации през изминалите години ми възложиха теренни проучвания в регионите на страната).

За съжаление този блог не постигна целите, които си поставях. В края на 2015 г. върнах на вторични суровини 147 килограма хартия. Това беше излишния тираж от „Унизената Земя“, вероятно 500 бройки. Останалите 500 успях да „пласирам“, тоест да подаря в продължение на 5 години с голяма мъка. Предлагах на всеки заинтересуван да му изпратя книжка по пощата, поемайки пощенските разходи. Никой не се отзова.

От вторичните суровини взех 13 лева и ги вложих в издаването на следващата си книга „Саламандър. Книга за Пламен Горанов“. Това беше българският герой, който изгоря на 20-ти февруари 2013 г. и за смъртта му обявиха национален траур. Отпечатването на тази книга се реализира с дарения. Два месеца след като „Саламандър“ е в книжарниците, от нея са реализирани тридесет и три бройки.

Унизената Земя“ пренаписвах шест пъти, а изследването ми продължи около седем години. „Саламандър“ завърших много по-бързо – след година и половина, три-четири редакции, с пълно емоционално себераздаване.

Известно време мислех да подбера 50 статии и някои по-хубави снимки от този блог и да ги оформя в книжка със заглавие „Економика. Култура, Пазар, Природа“. Но след като не можах да реализирам писателските си проекти дотук, реших повече да не хабя мастило и хартия и време. Явно в България няма търсене за нещата, които правя.

Няма да се откажа да създавам науката економика. Повече от година събирам материали и мисля за следващата си книга, „Бариери пред икономическия растеж“. Надявам се да я завърша за година-две. Но за разлика от другите ми творби, мисля този път книгата да е на английски език.

Междувременно с лични ресурси започнах журналистическия проект bodil.bg. В него смятам да публикувам предимно анализи и коментари за текущи събития.

Ако изпитате нужда от безвремието на блога за економика, може свободно да ползвате неговите статии. Тук е текстът на „Унизената Земя“, тук – на „Саламандър“. Ако се интересувате от по-дълги специализирани четива, може да се запознаете с някои от докладите:

за Беглика

за Странджа

за Осогово (и на български)

за Планинските райони

за Рудодобива в Родопите с Руслан Йорданов

Две статии за аквакултурите по проект РИФОВЕ

Налага се да спра да обновявам блога за економика mittag.wordpress.com поне докато завърша „Бариерите“ . Ще качвам тук само лични текстове, както и материали, нужни на мен самия за последната ми книга.

Благодаря Ви за помощта и вниманието.

Posted in Лични | Tagged , , , | 5 Comments

Въздействие на волфрамовата мина върху Велинград

Местността Грънчарица. Ако планът за мината успее, тук ще бъдат натрупани 1.6 млн. т скална маса

Местността Грънчарица. Ако планът за мината успее, тук ще бъдат натрупани 1.6 млн. т скална маса

Текстът по-долу е възражението, което подадох до РИОСВ – Пазарджик във връзка с Доклада за Оценка на степента на въздействие (ДОСВ) на инвестиционното предложение за „Добив и преработване на волфрамсъдържащи руди от находище „Грънчарица Център”, община Велинград, област Пазарджик“.

Изразявам несъгласие с изводите на Доклада за Оценка на степента на въздействие на инвестиционното предложение за волфрамова мина в община Велинград. В този документ присъстват редица фрази от типа „постигане на най-високо ниво на екологосъобразност на региона“, но той не дава отговор на множество основателни опасения за въздействието на волфрамовата мина върху:

  1. здравето на хората в общината;
  2. демографската и стопанската динамика в целия регион;
  3. състоянието на екосистемите и биоразнообразието;

Ще аргументирам пет опасения в тази връзка.

а) Нерудната скална маса, която ще се натрупа на площадката на м. Грънчарица ще е над 1.6 милиона тона за срока на експлоатация. Не е разработена система за дългосрочно управление на тези отпадъци – които в никакъв случай няма да са „стерилни“, тъй като, макар и в по-малки концентрации, в тях ще се съдържат тежки метали и съединения. Не е обсъдена възможността за миграция на опасни за здравето вещества в околната среда заради излагане на отвала на действието на вятър, вода и т.н. На стр. 19 от ДОСВ се посочва, че „По-нататък във времето, при завършени минни изработки, в определени зони от иззетите пространства ще може да се върне част от нерудна скална маса за руднични запълнения”. От това изречение става ясно, че дори да се стигне до подобно третиране на минните отпадъци, това ще се случи след много години и ще е само частично. Недопустимо е в ДОСВ да не се анализира с подобаващо внимание въздействието на 1.6 млн.т. минни отпадъци, съдържащи потенциално вредни примеси.

В този смисъл, притеснение буди и планът (на стр. 12 от ДОСВ) „стерилът от подготвителните разкривни и капитални минни изработки по време на строителството“ (над 188 хил.тона) да се използва за реконструкцията на външната пътна мрежа на с. Кръстава до републиканските пътища Велинград – Сърница и Велинград – Септември. Без радиохимичен анализ на т.нар. стерил подобна операция е недопустима.

б) Планът за транспортирането на сепарираната руда страда от вътрешен порок. Предвижда се тежките камиони да минават през местността Юндола – която е официален национален курорт. В ДОСВ е записано (стр. 20), че в светлата част от деня ще преминават по 9 самосвала на час. Това означава, че на всеки седем минути преминаване на тежка машина ще създава шумово, прахово, емисионно и естетическо замърсяване на ландшафта. По тесните планински пътища се създават допълнителни предпоставки за ПТП. Шумът и изпусканите газове от тежката машина се долавят минута или две преди преминаването й. Всичко това означава, че през Юндола и въобще по целия транспортен маршрут – в край, привличащ туристи с тишина и чист въздух, ще има неспирен шумов поток и залпове от изгорели газове. Всъщност в документа дори не е оценено количеството и въздействието от причинените въглеродни емисии.

В ДОСВ са посочени три варианта за шосейни трасета – но е премълчан методът за транспортиране с най-малко въздействие върху околната среда, а именно железопътният. Добрите практики включват и въжени линии. Ефектът от сегашния план ще бъде отлив на туристи и жители от чист и лековит район, зарди въздействието на тежки транспортни средства.

в) В ДОСВ не е обърнато достатъчно внимание на риска от замърсяване на речните води. Както е известно, р. Грънчарица се влива в р. Чепинска, което в случай на минна авария излага яз. Батак и напоителната система в Горнотракийската низина на опасност от замърсяване с тежки метали и съединения. Минната площадка се планира да е „непосредствено до р. Грънчарица“ (стр. 5). Премълчаването на този риск за здравето и поминъка на десетки хиляди хора – докато в документа е обяснено подробно, че няма опасност за бисерната мида, защото тя не се срещала в реката, е недопустимо. Още повече, когато на стр. 17 от ДОСВ е записано как „излишните (извънбалансови) води се заустват в коритото на река Грънчарица“.

Описаната „двустадийна схема“ на пречистване на водите на планираната мина не съдържа анализ на риска при земетресения и тежки наводнения.

Отсъства анализ на потенциалното въздействие от взривните дейности върху подпочвените води и прогноза за ефекта върху дебита и химическия състав на минералните води на град Велинград.

г) В ДОСВ не е оценен фактът, че инвестиционното предложение опитва да се осъществи в неиндустриализиран район с ценно биоразнообразие, включително няколко вида едри бозайници. Кумулативно въздействие в непосредствения регион на мината действително няма да има (стр. 22 от ДОСВ) – просто защото в момента там няма други мини или крупни промишлени предприятия. Тази неиндустриализираност всъщност означава, че пораженията, които мината ще причини на съхранената околна среда ще са по-високи.

д) В ДОСВ не са оценени негативните въздействия върху околната среда, която е източник на традиционен поминък на хората в региона: земеделие, млечно и месно животновъдство, събирачество. Не е оценен рискът от замърсяване с прах и тежки метали от мината на храните, които се произвеждат в региона – и след това се консумират от домакинствата и се продават на туристи.

Също така, в документа не е споменато нищо за възможните въздействия от планираната волфрамова мина върху здравето и качеството на живота на населението в близкия гр. Велинград. ДОСВ на практика приема, че инвестиционното намерение и градът съществуват в паралелни реалности.

Не е приемливо да се твърди, че въздействията от волфрамовата мина ще се ограничат върху 12 ха, колкото се очаква да е производствената площадка. Без съмнение, тя ще влоши качеството на екосистемите в радиус десетки километри (риск за водите, замърсявне по вятъра, негативно транспортно натоварване, замърсяване на почви и храни и т.н.).

Предложението за изграждане на волфрамова мина в община Велинград следва да се разглежда на фона на редица инвестиционни намерения (в различен стадий на осъществяване) за добив на благородни и цветни метали в Източната и Западната част на Родопите, включително в съседство до нея. Има риск от ескалация на въздействието на добивната индустрия върху тази изключително ценна и разнообразна, българска планина.

Само маркирам очаквания отрицателен ефект от мината върху туризма на Велинград, който ще доведе пряко до спад на броя на гостите, понижение на цените на услугите и загуба на стотици работни места, а косвено – до неплатежоспособност на големи туристически предприятия, изселване на семейства от гр. Велинград и попадане в негативна демографска спирала.

Населението на община Велинград днес извлича съществени ползи от чистата си, неиндустриализирана околна среда. От много десетилетия тук се инвестират значителни средства в туризъм. Индустрия за стотици милиони лева днес съществува главно заради високото качество на природните ресурси на Велинград. Градът се радва на относителен просперитет и демографска стабилност. Икономическият анализ показва, че щетите от волфрамовата мина за общината биха надвишили ползите в съотношение 1:10 (около 5 млн. лв. годишни ползи спрямо над 50 млн. лв. потенциални загуби).

Комплексното негативно въздействие върху околната среда на община Велинград от това инвестиционно предложение е безспорно. Ще бъдат засегнати ценни екосистеми, излага се на неоправдан риск здравето и поминъка на няколко десетки хиляди души.

Да се одобри този ДОСВ означава да се даде приоритет на частни икономически интереси пред виталните интереси на един от малкото региони в България, който успява да печели пари и популярност, оползотворявайки природните ресурси на чистата си околна среда.

Posted in Икономики | Tagged , , , | Leave a comment

Спомени за доверие

SONY DSC

Зелено – като ливадата пред Белия дом

„Конгресът на Съединените щати никога досега не е бил свикван за годишен доклад, който сочи, че сме изправени пред толкова добра перспектива. В страната царят спокойствие и задоволство… и години на рекорден разцвет … може да се гледа на настоящето с удовлетворение и да се очаква бъдещето с оптимизъм…“

Прочутото изказване на президента Калвин Кулидж е направено на 4.12.1928 г. – по-малко от година преди големия борсов срив, възвестил Голямата депресия. То е цитирано многократно като образец за късогледство, но в интерес на истината персоналните обвинения са несправедливи. Не Кулидж или пък наследникът му Хувър, а самата икономическа система, основана на постоянния растеж предполага наивен оптимизъм. За да може банката да си пласира кредитите, за да може брокерът да продаде акции, за да се купуват дългови облигации, офиси и магазини – за да си сложат хората главата в торбата, те трябва да вярват в бъдещето.

Както и във всяко нещо, в икономическите прогнози има мода. До 2009 г., както и до 1929 г. господстваше убеждението, че живеем в епоха на окончателен системен просперитет. Горко на онези, които твърдяха обратното – те бяха предатели, неблагонадеждни, никакви специалисти. Но след краха усилено се търсят „пророците“, доловили проблемите. Отваря се нова бизнес ниша за мрачни предсказания. Доверието е изпепелено – дори ситуацията да се подобрява, авторитетите се чувстват длъжни да акцентират върху рисковете и заплахите. Това неизбежно потиска икономическата активност и в драстичните случаи води до стопанска депресия.

От депресията на XX век ни извади унищожителна световна война, за XXI век все още витае надеждата, че зелените инвестиции ще се превърнат в онзи стимул, който ще помогне на глобалната икономика да се самозабрави, т.е. отново да премине на оптимистична вълна. Но за да се случи подобно нещо е необходима съществена промяна в начините, по които икономическите експерти интерпретират реалността и „новините“.

Може би най-веселата история за политическата коректност на икономическите прогнози е разказана от Джон Кенет Галбрайт в класическия му труд „Големият крах, 1929“. В книгата авторът внимателно проследява финансовата преса и обществения дебат в навечерието на Голямата депресия. Малко са критичните гласове, които предупреждават тогава, че скокът в цените на акциите е неустойчив. Група консервативни професори, обединени в Харвардското икономическо общество по силата на случайността или на теоретичните си модели с половин уста предвиждат, че е възможно икономическо забавяне – но слабо, не депресия.

В началото на 1929 г. те седмица след седмица публикуват прогнози, че в САЩ предстоят малки икономически затруднения. Предсказанията им упорито не се сбъдват и така през лятото на 1929 г. те най-сетне заявяват, че са сгрешили и бизнесът на Америка е всъщност в добро състояние. Когато през октомври пазарът се срива, Харвардското икономическо обещство твърди, че „тежка депресия като тази през 1920-21 е в порядъка на невъзможното“. Също така, „сегашната рецесия при акциите и в бизнеса не е признак за бизнес депресия“.

Предколедната прогноза за икономиката през 1930 г. гласи: „Депресията изглежда невероятна. Очакваме възстановяване на бизнеса през пролетта и още подобрения през есента“. На 18 януари 1930 г. Харвардските икономисти твърдят: „Има индикации, че най-тежката фаза на рецесията е приключила“. На 22 март: „Перспективата остава благоприятна“. На 17 май: „Бизнесът ще се подобри този или следващия месец, мощно ще се възстанови през третото тримесечие и ще приключи годината на нива значително над нормалните“. На 28 юни: „Нерегулярните и конфликтни движения на бизнеса скоро ще се сменят с устойчиво възстановяване“. На 30 август: „Сегашната депресия почти изчерпа силата си“. На 15 ноември: „Почти сме в края на фазата на понижение в депресията“. На 31 октомври 1931 г. професорите все още държат на своето: „Стабилизацията при настоящите нива на депресия е действително възможна“.

Малко по-късно това почтено икономическо общество се саморазпуска, тъй като е загубило невъзвратимо репутацията си.

Много характерно е, че във фазите на всеобщия оптимизъм критичното мислене се счита за предателство. То е непатриотично, злонамерено, атака срещу устоите. „Няма място за деструкционисти в Америка“, заявява в началото на 1929 г. фирма за инвестиционни консултации. Журналистите все по-често взимат пари, за да пишат хубави неща. „Почти без изключение тези, които са изразявали загриженост (за икономиката), по-късно поясняват, че са го правили с чувство на страх и голямо опасение“, пише Галбрайт.

Банкерът Пол Варбург е сред малцината, които с пълна сериозност отправят предупреждения заради вихрещата се „пазарна оргия“. Ако не бъде сложен край на „необузданата спекулация“, казва Варбург през март 1929 г., това ще доведе до „всеобща депресия, която ще обхване цялата страна“. Най-мекият коментар на финансовата преса в момента е, че банкерът е „старомоден“. По-устатите твърдят, че той говори така, защото продава „на късо“.

В списания и вестници експертите дружно заклеймяват всяко възникнало съмнение в бъдещия безкраен просперитет на Америка на крилете на фондовата борса. Големите специалисти запушват устите на скептиците с високопарни фрази: „Защо позволявате на необразовани хора да се изказват за борсата?!“ Когато предприемачът и икономист Роджър Бабсън казва на 5 септември пред Националната годишна бизнес конференция, че „рано или късно крахът ще дойде и ще бъде страшен“, бизнес пресата отвръща: няма смисъл да се взема на сериозно този мъдрец-статистик, известен с „извънредната неточност“ на прогнозите си.

Същите експерти, които засипват с презрение всеки дръзнал да се усъмни в икономическата ефективност на борсовата спекулация, и които през годините на президентството на Хърбърт Хувър не спират да повтарят, че нещата ще се оправят от само себе си, яростно пророкуват разпада на Новия курс на Франклин Рузвелт. Моделът е конфликтен, но не е точно „класова борба“: представям си този сблъсък на интереси по-скоро като битка за правата на бизнес хищниците да търсят плячка сред тревопасното стадо. Колкото повече регулации, колкото повече пряка и непряка намеса на държавата в икономиката – толкова по-малко плячка.

Разбира се, в последващите десетилетия икономическите хищници усъвършенстваха методите си и на много места по света държавата престана да се разглежда като пречка, а стана плячка.

Горните примери от зората на Голямата депресия за лъжливо помпане на доверие и санкциониране на критичната мисъл са като цяло познати. Но един друг, въздействащ пример за възстановяване на изгубено доверие е масово премълчаван. Това е прекият резултат от първата Беседа край камината на новоизбрания президент Рузвелт през март 1933 г.

Ситуацията е повече от тежка: банковата система в по-голямата част от Америка от седмици не работи. В 38 щата има „банкови ваканции“, тоест хората нямат достъп до спестяванията си. В началото е почти забавно – магазини и хотели печатат собствени „пари“, нещо като кредитни разписки. Шири се бартерът. Билети за бейзболни мачове се купуват с всичко, което може да струва 50 цента: хот-дог, шапка, трион, Новия завет. Една холивудска актриса става обект на порицание, защото се разхожда насам-натам по снимачната площадка с пачки банкноти – чак после се разбира, че това са фалшиви кинаджийски пари. Дребните магазинчета не обслужват клиенти, които идват да си купят цигари с едри купюри.

На четвъртата седмица без банки в Детройт се констатира, че икономическата активност е спаднала със 70%. В местния санаториум храната свършва и лекарите хранят пациентите от джоба си. Общинските служители припадат от глад на улицата. На този фон, на 12-ти март Рузвелт прави радио прокламация към народа. Със спокоен, делови тон той обяснява на 60 милионната аудитория: „Когато депозирате пари в банка, банката не ги слага в сейф. Тя ги инвестира… банката кара вашите пари да въртят колелото на индустрията и на селското стопанство. Сравнително малка част от парите, които сте сложили в банка, се пазят в кеш“.

След като обяснява на разбираем език принципите на банковото дело, Рузвелт се насочва към проблема: „подкопаното доверие на част от обществото“, довело до масово теглене на депозити. Президентът обяснява как и защо е въвел национална банкова ваканция и намеква, че му се е наложило да действа с бързина, „която трудно може да се сравни с нещо в нашата история“. Някои банки ще отворят в понеделник, други не – признава Рузвелт. „Има загуби, които не може да се избегнат“. Но тези банки, които ще отворят, ще бъдат абсолютно здрави. И хората не трябва да теглят от тях повече пари, околкото имат нужда в момента. В противен случай индивидуалният им страх ще унищожи богатството на цялото общество.

„Имахме лоша ситуация с банките. Някои от нашите банкери показаха некомпетентност или нечестност, работейки с парите на хората. Те използваха доверените им средства за спекулации и за отпускане на лоши кредити“. След този безпрецедентен изблик на честност идва призивът: „Ей, хора, трябва да вярвате! Не се оставяйте да ви смачкат със слухове и страхове“.

Ефектът от тази реч е поразителен. Още на следващия понеделник, когато първите банки отварят отново, пред тях се вият опашки – но не за теглене, а за внасяне на пари. Хората се вслушват в призивите на президента и връщат в банките личните си спестявания. На опашките цари приповдигнато, патриотично чувство. До края на март дребните вложители внасят обратно в банковата система огромната сума от 1.2 млрд. долара, половината от тях в злато. Федералният резерв е напечатал за всеки случай 200 млн. долара, с които да се запушат очакваните ликвидни дупки в новооткритите банки. Не става нужно да се използват тези пари, изтъква историкът на Голямата депресия Майкъл Хилцик. Съвременник на Рузвелт коментира: „Нито една реч в историята не е пораждала такава вълна от спонтанен ентусиазъм и сътрудничество“.

Верните прогнози дълго се помнят, грешните бързо се забравят. Още повече, че верни прогнози против течението са рядкост. На друго място Галбрайт подчертава, че за икономиста е по-добре да даде грешна прогноза, основана на общоприета мъдрост, отколкото да познае – но базирайки се на непопулярни предпоставки. Та същото е и с ефектите: успехът на Рузвелт там, където не би трябвало да успее (със средства – табу за днешните банкери) бива премълчаван за сметка на вече безобидните провали на Кулидж и Хувър.

Премълчават го същите, които днес се опитват да подменят истинските въпроси в обществото. Преди дни, в надпреварата за номинация на кандидат – президент от Демократическата партия, наричаният „социалист“ Бърни Сандърс бе определен за аутсайдер на предварителните избори в Мичиган. Победата беше резервирана на името на държавния секретар Хилъри Клинтън, но социолозите за пореден път не познаха: Детройт гласува за Бърни. Доверието се печели трудно и се губи бързо. Но по всичко личи, че когато разпознае своите лидери, обществото далеч не е онази инертна маса, на която го уподобяват масовите медии и техните сладкодумни експерти, намерили топло гнездо близо до властта и парите.

SONY DSC

Posted in Икономики, Интернационални, Истории | Tagged , , , , , | Leave a comment

Най-голямата българска мина – с офшорен собственик

„Асарел – Медет“ АД е най-големият открит рудник на Балканите. От него всяка година се добиват над 13 милиона тона руда, която съдържа мед и малко злато. „Асарел“ осигурява 0.5% от световното производство на мед – и, общо взето, публиката не разполага с друга информация за икономическите резултати на огромното предприятие, приватизирано през 1999 г.

„Асарел – Медет“ АД не публикува годишните си финансови отчети в Търговския регистър: най-новият ГФО там е от 2008 година. Това е нарушение на нормативните документи. Според новия Закон за счетоводството, влязъл в сила през 2016 г. пропускът да се обнародва ГФО се санкционира с между 0.1 и 0.5 процента от нетните приходи от продажбите за периода, в който не е обнародван отчета (чл. 74, ал. 1 и 2). При повторно нарушение глобата се удвоява.

Barcelona+Lili+Kazahstan 084

Горното нормативно разпореждане означава, че ако продажбите на „Асарел – Медет“ АД възлизат на 0.5 млрд. лв. годишно – приблизително толкова са те през 2008 г., за периода 2009 – 2014 г. компанията дължи глоба между 3 и 15 млн. лв., която може да нарасне до 30 млн. лв., ако минната компания продължи да не осигурява прозрачност за финансовите си резултати. Тази сума надали ще е излишна за националния бюджет.

За съжаление държавните органи в България очевидно не са заинтересувани да я съберат. Вместо това различните власти в държавата – изпълнителна, съдебна, може би и законодателна, се надпреварват в реверансите си към тази компания и лично към нейния лидер – председателят на Надзорния съвет на „Асарел – Медет“ АД Лъчезар Цоцорков.

В началото на февруари съдът в Панагюрище, където е седалището на мината, постанови, че на Цоцорков му е била нанесена обида, след като през 2014 г. във „Фейсбук“ той е бил наречен „олигарх“ и „отровител“ от тогавашния съпредседател на партия „Зелените“ Борислав Сандов.

Проверка в системата „Апис“ показа, че това е първото дело в България за обида във „Фейсбук“. Затова то привлича все по-голямо обществено внимание – и недоумение, защото определянето на думите „олигарх“ и „отровител“ като обидни е много противоречиво.

Barcelona+Lili+Kazahstan 082Икономиката на Панагюрище се доминира от медната мина. Според информация на самото дружество, „Асарел – Медет“ АД внася 90% от корпоративните данъци на общинските фирми към националния бюджет. В компанията или в пряко свързани фирми работят 1800 служители.

В същото време населението в плодородните низини е недоволно, че Средногорската мина причинява замърсяване на реките. Залпови замърсявания заради аварии в „Асарел – Медет“ АД са надлежно документирани през 2010 и 2014 г. Официален доклад на Регионалната инспекция по околната среда и водите – Пазарджик определя река Банска Луда Яна след мината като „токсична“. Реката има „сериозни отклонения по показателите мед, манган, цинк и желязо, а в някои пунктове има и сериозни превишения на кадмий и живак“.

Директният превод на думата „токсична“ е „отровна“. А думата „олигарх“ е на над 2500 години и е използвана например от древногръцкия философ Платон в смисъл на богат човек, в държавна уредба, която почита на първо място богатството. Българският премиер Бойко Борисов през последните месеци на няколко пъти отбелязва, че олигарси се разпореждат в страната.

Но съдия Снежана Стоянова от Панагюрския районен съд постановява, че стаусът на Борислав Сандов във „Фейсбук“ представлява обида към Лъчезар Цоцорков и налага 1500 лв. глоба в полза на държавата и 3000 лв. обезщетение на Цоцорков. Делото ще се гледа на следваща инстанция в Пазарджик. Запознати юристи вече изказват опасения заради обективността на съдийския състав в окръжното съдилище.

Спорно е дали Цоцорков наистина е изпитал обида, когато е бил наречен „олигарх“, тъй като по-внимателна проверка на бизнес отношенията на „Асарел – Медет“ АД установява регулярни и близки връзки с украински и руски милиардери: лица, които в българската, руската, австрийската и въобще в европейската преса типично се обозначават като „олигарси“.

Такъв на първо място е украинският милиардер Константин Жеваго. През есента на 2013 г. той купува 36.8% дял в компанията VA Intertrading, официалният мажоритарен собственик на „Асарел – Медет“ АД. Константин Жеваго има най-голям дял в Intertrading, съответно би следвало да е със значително влияние също и в „Асарел – Медет“ АД. В интернет търсачката Google има 77 000 резултата при търсене по ключови думи „Жеваго + олигарх“.

Голям дял в регистрираната в Австрия фирма има и друг милиардер от Русия – Владимир Йорих, съдружник до 2006 г. на милиардера Игор Зюзин. Заедно двамата изграждат империята за въглища и стомана „Мечел“. Контролът на украински и руски милиардери във фирма, която се счита най-малкото за стратегически партньор на „Асарел – Медет“ АД би следвало да постави използването на определението „олигарх“ в различна светлина.

По-съществен проблем е, че на практика разполагаме само с косвени сведения дали наистина VA Intertrading е мажоритарният собственик на българския минен гигант. През 1999 г., когато „Асарел – Медет“ АД е приватизиран, дяловете са изкупени не от самата австрийска фирма, а от офшорно поделение VA Copper Invest, регистрирано в Малта. В този драматичен неолиберален период от българската стопанска история, обяснението на правителството е просто:

„Фирма VOEST ALPINE INTERTRADING AG – Австрия има практика да не инвестира пряко, а чрез дружества, които контролира. За целта е регистрирала офшорна компания VA COOPER INVEST Ltd., която е 100% нейна собственост.“ Правописната грешка в името на бъдещ собственик на активи за милиарди е показателна за подхода от страна на държавата.

В годишните отчети на VA Intertrading не се споменава за собственост на фирма VA Copper Invest, а „Асарел – Медет“ АД се коментира като „дългосрочен стратегически партньор“ по силата на специални търговски финансови транзакции. Докладите оставят впечатлението, че Intertrading не контролира малтийската офшорка. Тогава, все още ли VA Copper Invest е 100% собственост на Intertrading? Или някой друг, може би олигарх, държи дяловете в „Асарел“?

Barcelona+Lili+Kazahstan 074Отговорът на този въпрос крие значителни последици, тъй като бизнесът на Лъчезар Цоцорков се разраства сериозно, с одобрението на българската изпълнителна власт. Наскоро фирма „Трейс рисорсиз“, управлявана от сина Димитър Цоцорков получи концесионно разрешение за добив на сребро и злато край Брезник, на само 35 км. по въздух от София. Според в. „Капитал“ Цоцоркови имат интерес към още шест рудни находища на други места в страната.

Според книгата на акционерите на „Асарел – Медет“ АД от юли 2008 г. (най-новата налична в Търговския регистър) Лъчезар Цоцорков притежава близо 323 000 акции от медната мина, което съответства на 8.56% дял в нея. Това се равнява на приблизително 50 млн. лв. нетни приходи от продажби годишно – в компания, в която той има решаваща дума за разпределянето на финансовия резултат.

Наличието на неизвестен мажоритарен собственик, съчетано с минната експанзия на групата „Асарел – Медет“ АД в цялата страна повдига много въпросителни за данъчната справедливост. Прозрачността около най-голямата българска медна мина е въпрос от обществен интерес – дори само затова, че според концесионния й договор й се налага да внася в бюджета едва 1.5% от стойността на добитите метали.

Дотук реакцията на българското правителство е връчването на поредния приз на Лъчезар Цоцорков – „Инвеститор на годината“. Но пред медиите премиерът Бойко Борисов продължава да се хвали, че неговото правителство се противопоставя на олигархията.

Още по темата прочетете в bodil.bg

Posted in Обществени | Tagged , , , , , | 2 Comments

Планината на черешите, говедата и цинковите мини

Каквото и да говорим, днешните български и македонски езици се различават. На македонски „вредности“ например е нещо като „ценности“ или „ресурси за развитие“. На бозайниците съседите им викат „цицачи“, на гъбите – „габи“, на добитъка – „стока“, на думите – „сборове“. Въоръжен с 20 – 30 подобни ключа към македонския книжовен език, с верния опел и добър колега на предната седалка до мен, пъплех по черните планински пътища на Македонско Осогово в търсене на устойчивата икономика на региона. На един завой в букова гора видяхме бабка – прегърбена, усмихната, живописна, спрях колата до нея, свалих прозореца и я заговорих. На македонски, разбира се.

След дежурната размяна на любезности за времето, пътя и човешкия живот, я запитах: „А стока имате ли тука, бабо, има ли стока?“ Тя се втренчи в мен. „Стока, сборувам, стооооока?!“ „Не те разбирам, бе, момче.“ „Стока, бе, бабо, добитък, животни, сещаш ли се – овци, кози, крави, гледате ли тука?“ „Така кажи, момче, животни имаме, как да нямаме, много животни имаме, синът ми ги гледа, повече говеда и овце, по-малко кози…“

Osogovo

Говедо пасе край хвостохранилището на рудник Тораница

Нямаше как да разкажа тази поучителна история в официалния доклад по изследването, с което се занимавах тогава. Въпреки това, читателят може да разбере много неща от писмения труд „Устойчиво икономическо развитие в Осоговската планина“. (Написах текста на английски, след това го преведох на български). През последните десетина години осъществих доста теренни економически изследвания по Черноморието, Странджа, Родопи, Рила и Пирин. Проучванията ми в Осогово фокусират значителен натрупан опит.

Изследването на икономиката в Осогово ми бе възложено в началото на 2015 г. от фондация Биоразнообразие в рамките на проект, целящ да провери дали е целесъобразно да се основе трансграничен биосферен резерват на българска и македонска територия. Освен мен участваха още шестима експерти – по социология, туризъм, горско и селско стопанство, флора и фауна. Икономическото изследване, освен да констатира състоянието на отделните отрасли и пазари, си постави за цел да оцени и възможните ефекти от различни стратегии за развитие на Осогово.

Какво е Осогово? Изостанал, обезлюден граничен район. Планина, равноотдалечена от София и Скопие – на час от пазари с близо три милиона потенциални потребители. Място, което може да осигури значително производство на храни с отлични вкусови качества. Регион, където минни компании продължават да изхвърлят безнаказано отровите си в реки и езера – и да правят зелени паркове на засегнатите градове. В полетата под Осогово се отглеждат череши, ябълки, ориз, много зеленчуци. В планината пашуват хиляди овце и говеда. Има дори два малки ски курорта. В една Осоговска община, върху значителна територия плътността на населението е като в Намибия.

В Осогово има мини за олово и цинк, притежавани от офшорни компании, които вадят душите на миньорите за 400 евро месечно (когато им ги плащат). Има манастири, съхранили спомен за Иван Рилски. Има традиционно екологично знание и редки породи добитък. Има отлични храни и напитки и гостоприемство.

Общини, в които процентът на неграмотните е значително по-висок от дела на висшистите. Планове планината да се превърне в новото Банско, да се изпозастрои и да се прокарат отвсякъде ски писти. Има огромен проект за язовир, за строителството на който са хвърлени много десетки милиони долари, взети назаем от Япония – но не е помислено как водата от язовира ще стига до околните градове, които още черпят вода от крайречни сондажи.

Язовир, унищожаващ едно от най-ценните места за биоразнообразието в планината, тържествено открит от президенти и посланици. В Осогово има рисове, вълци и кафяви мечки. Има зарастващи с храсталаци ливади и горски плантации, съхнещи заради умишлено неправилно подбрани дървесни видове. Има спа хотели и система за отопление на сгради с геотермална енергия. Има значителен брой фабрики и заводи в равнините. И огромен брой дупки по ужасните пътища.

А най-вече, има българско Осогово и има македонско Осогово. Разделено на две, Осогово е бедно. Границата реже стопанската структура на този край и го обрича на безкрайно ресурсно кръвопускане – на дървесина, на метални концентрати, на месо, вълна и мляко, на хора. Ако икономиката на планината се интегрира и започне да преработва ресурсите, които притежава, Осогово може да се превърне в невероятен пример за богатството, до което води разумното регионално развитие. Биосферният резерват на ЮНЕСКО дава необходимата за целта структура, дава и надежда, че нещо подобно може да се осъществи (прочетете как в доклада, както и в пета част на изследването „Модели за развитие на планинските райони“).

Наистина не знам дали Осогово ще получи този реален економически шанс. Включително защото днес природозащитниците сякаш обръщат повече внимание на съдебните и медийните си войни, отколкото на устойчивото развитие на регионите. Надявайки се все пак на някой някъде да му направят впечатление, съвестно описах, понякога на границата на политкоректността, проблемите и перспективите на Осогово от двете страни на границата. Само че…

Моят доклад за икономиката трябваше да влезе в обобщен доклад по проекта, интегриращ изводите и препоръките на седемте експерти. Обобщението бе възложено на македонски колега, който подбра какво от моя текст ще влезе в крайния доклад по проекта. И ето какво влезе: ако, примерно, съм написал „Минната индустрия е много важна за Македония и осигурява голяма заетост, но е неустойчива, антисоциална, замърсява природата и влиза в конфликт с биосферния резерват“, колегата съвестно е слагал точката преди „но“.

В крайния доклад отсъства и най-важния ми извод: икономически целесъобразно е да се учреди трансграничен биосферен резерват в Осогово, но само ако сегашните планове за ски писти, курортно застрояване и минно оползотворяване на планината бъдат осуетени. Биосферният резерват в Осогово просто няма да проработи, ако бъде забучен на ревера на „Новото Банско“.

Както и да е. Ако някой се интересува от модели за устойчиво регионално развитие, предлагам да се запознае с дотук може би най-пълноценния ми текст по тази тема, посветен на Осогово. Използвам възможността отново да обърна внимание на доклада „Модели за развитие на планинските райони в България“, един от казусите в който е Осогово.

Хвостохранилището на мина Саса

Хвостохранилището на рудник Саса

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , , | Leave a comment

Урок по демокрация

Боливия не пожела да връчи безграничен мандат на най-обичания си лидер

DSC_0742В неделя, 21 февруари в Боливия се проведе референдум за промяна на конституцията, която би позволила на настоящия президент Ево Моралес да се кандидатира за трети (а всъщност за четвърти) мандат. Предварителните резултати сочат, че е по-вероятно Моралес да загуби. По този начин популярният национален лидер ще е на кормилото на страната само до 2020 година – вместо поне до 2025 г., както се опитваше да постигне с референдума.

Западната преса побърза да види в този развой на събитията поредното поражение на левицата в Латинска Америка, след изборните провали на партиите на Мадуро във Венесуела и на Кирхнер в Аржентина. Да се мисли в плоскостта „ляво – дясно“ е подвеждащо в континент, обременен от столетия колониално господство и най-разнообразни диктатури, основен доставчик на суровини на световния пазар, в страна с пъстър етнически състав и население, едва наскоро вкусило демокрация.

В навечерието на референдума (между 1 и 8 февруари) пътувах в Боливия с автобус и влак по маршрута Десагуадеро – Ла Пас – Оруро – Уюни – Потоси – Сукре – Санта Крус, общо 1500 километра. Говорих с местни хора, четях местна преса, гледах плакати и човешки реакции – и установих факти, които няма да прочетем в Reuters, нито дори в Guardian. Имам по-нюансирано тълкуване на резултатите на референдума от дежурното „на народа му писна от леви“.

DSC_0714Голямата история, за която западните медии не говорят, е пътната блокада, обездвижила страната. Собственици на тирове, камиони, самосвали и какво ли още не решиха, че не са съгласни с данъчните реформи на правителството и струпаха тежките си машини на входа на по-важните градове на страната. В Боливия пътищата като цяло са добри, но само там, където има пътища. Заради тежкия планински релеф изминаването на стотина километра понякога изисква три-четири часа, без да говорим за пропастите. Няма много възможности за обход. Така че струпването на камиони на входа на градовете действително блокира Боливия.

Какво искаха превозвачите? Общо взето, да не плащат данъци. Обичайният данък за фирмите в Боливия е 13%, но за транспорта той е понижен наполовина – до 6.5%. Сривът на цените на суровините, износът на които крепи боливийската икономика, изправи Ево пред трудната задача да намери как да напълни държавния бюджет. Съответно данъчната привилегия за превозвачите беше отменена. Те отвърнаха с брутален протест.

Пътуването из Южна Америка на нашия екип от трима българи бе осъществено по европроект за данъчна справедливост – и макар и случайно, трудно можеше да се сблъскаме с по-пълноценен казус за данъчна правда и неправда. Тъй като 13% данък им се видя твърде висок, превозвачите прекъснаха комуникацията между градовете в Боливия. Например, за да пътуваме от Потоси до столицата Сукре, трябваше да наемем такси, което заобиколи блокадата по набучен с камъни, криволичещ черен път през Андите. Пътят беше тесен, използваха го много местни и едва се разминавахме с камионите и джиповете по него. А за да излезем от Сукре ни се наложи да вървим пешком над 10 км, лавирайки между безразборно спрени върху шосето камиони.

Нашите пътни неволи бледнееха пред икономическите последици за страната. Нямаше достъп на стоки до градовете, затова храните бързо поскъпнаха. Блокадата се случи в периода на карнавалите и много боливийци бяха принудени да изоставят плановете си за пътуване или да отделят много повече време, за да се придвижат от точка А до точка Б.

Но това не са претенциозни хора: промушваха се между камионите, късметлиите качени на мотопеди, но голямото множество пешком, теглейки ръчни колички, помъкнали на гръб деца, чанти, храни, стоки за продан. Особени хора – вървят и не ругаят, нито правителството, нито протестиращите. Минават покрай шофьорите безизразни, даже може и да поздравят бегло някого. Сякаш блокадата е природен феномен, нещо отвъд човешката воля.

На опитите ми да подпитам дали виждат връзка между предстоящия след две-три седмици референдум и блокадата, случайните ми спътници дипломатично отвръщаха: това са две различни неща. Но няма как да е така. Страната беше блокирана в най-неудобния за Ево Моралес момент. Ако той приложи сила, за да разчисти камионите, опозицията и западните медии ще ревнат: „Диктаторът погазва човешки права!“ В сблъсък с полицията един шофьор действително беше убит, това още повече настърви блокадата, а властите не се решиха да докарат бронетранспортьорите.

А ако остане безучастен – както и направи, хората ще си кажат: „Правителството не ни защитава интересите!“ Да, наистина добре подбран момент.

DSC_1031Като истински наследници на древните латини, боливийците (и перуанците) масово използват огради и стени на къщи за предизборните си послания. Стотици и хиляди надписи „С Ево имаме бъдеще – Да!“ се мяркаха встрани, докато поглъщахме километър след километър от планинската страна. Но тук – там имаше и надписи „Не, не и не!“ Колкото по-далеч от Ла Пас отивахме, толкова повече ставаха Не-тата. В Потоси, град жестоко обиден на Ево, блокадата си беше чисто антиправителствена. Плакатите с лика на президента бяха нарязани, „Да“-тата замазани, вместо тях крещяха лозунги „Потоси трябва да се уважава!“

Става дума за това, че президентът грубо пренебрегнал настойчивото искане на потосяни да им построи летище. Потоси не е случайно място: над града е надвиснал Серо Рико, Богатият хълм, от който през XVI – XVIII век е изкопано среброто, наводнило Испанската империя и акуширало на капитализма в Европа. Жителите негодуват: Ево построи стадиони в джунглата и спортни салони в безлюдни села, но пари за по-модерна болница в Потоси нямаше! Дори не намери време да дойде да ни изслуша…

В двумилионния тропически град Санта Крус де ла Сиера се чудиш наистина ли си в същата държава на безводните пустини и на високите плата. Населението тук говори гуарани и не изпитва особена симпатия към президента, фаворизиращ своите сънародници аймара. Последната ни вечер в Боливия съвпадна с първата нощ на карнавала в Санта Крус. В бляскавото шествие на твърде много места се мяркаха политически аксесоари – чантички, тениски, значки с „Не“. Видях двама готини танцьори, единият с буква N, другият с буква O на гърба, те се държаха близо един до друг, правеха забавни фигури и искрено веселяха зрителите.

Има още много причини защо „Не“. През 2004 г., две години преди профсъюзният лидер и производител на кока да дойде на власт, 13.3% от възрастното население на Боливия са неграмотни, днес този процент е сведен до 5.5%. Има закон, забраняващ на децата да работят и задължаващ ги да учат. Сега и в най-малкото боливийско село има начално училище. Грамотността при момчетата на възраст до 15 години е 99.2% – по-висока, отколкото в България.

DSC_0718Средно за периода 1990 – 2004 г. близо една четвърт (23.2%) от населението е под абсолютния праг на бедността от 1 долар дневно. В периода 2002 – 2012 този процент пада до 8%. Публичните разходи за здравеопазване през 2002 г. са 4.3% от БВП, през 2013 – 6.1% от БВП. Едва ли са нужни още доказателства, че управлението на Ево Моралес и неговата партия MAS е донесло внушителен социален напредък. Това не оспорват дори политическите врагове.

Но прогресът в предишното десетилетие не е достатъчен да оправдае застоя в настоящето. Сривът на цените на суровините доведе до спад на валутните резерви на Боливия и значително ограничи възможността за публични инвестиции, с които се печели масова популярност. По-притеснително за хората в Боливия е, че Ево видимо се е самозабравил. Той се възприема за нещо като пожизнен вожд, за стопанин на страната. Коментарите на боливийците, с които разговарях и които се съгласиха да споделят политическите си възгледи, бяха именно такива.

Добавиха се и разкрития за корупция – „търговия с влияние“, както е прието да се казва в Боливия. Оказа се, че бивша дългогодишна партньорка на Ево, от която той има и дете, е работила на висш пост в китайска корпорация, спечелила обществени поръчки за 500 млн. долара. Ройтерс твърди, че този факт не бил известен на боливийците – нищо подобно, в боливийската преса и по радиостанциите въпросът за „търговията с влияние“ се разискваше подробно. Хората, с които разговарях бяха недоволни заради многобройните примери за разхищения и злоупотреби в кръга около Моралес и се заканваха заради тях да гласуват с „Не“.

Тук не става дума за „ляво“ и „дясно“, а за почтеност и за демокрация. Малко известно е, например, че почти всички мини в Боливия са национализирани, с изключение на най-печелившата – Сан Кристобал. Едно от най-големите находища на сребро в света се намира в ръцете на японски инвеститори. Витае слух, че мината е останала частна с помощта на голям пакет акции, тайно прехвърлен на партия MAS или на самия Моралес. Доказателства няма – както няма и следа от публичен фонд в размер на 250 млн. долара, попълнен от приходи от продажба на суровини, изчезнал внезапно заедно с дама от близкия антураж на президента.

Боливийското „Не“ на референдума не означава „Да“ на обратната приватизация на мините, на „оптимизирането“ на училищата, на зачеркването на социалните програми. То е израз на несъгласие с кривата пътека, по която е поел един изключително популярен в миналото лидер. В крайна сметка всеобщото правило за ограничаване на мандатите на властимащите се е доказало от практиката. Би било смислено нещо подобно да се приложи и за друг строител на безполезни стадиони – вездесъщия български премиер Бойко Борисов. Дори да започнеш с добри намерения, властта измаря, властта променя, властта покварява.

DSC_0878Някои казват: горко на Боливия, защото Моралес има още четири години, в които, огрочен, ще краде безобразно. Но каква е разликата за страната дали ще я краде нечестен лидер или чужда корпорация? Боливия днес е сред най-изостаналите страни в Латинска Америка, но недрата й крият внушителни природни ресурси. Критиките на западните медии към боливийската (аржентинската, венецуелската, бразилската и т.н.) политика са отражение на първо място на спрения достъп на западните корпорации до тези богатства. Защото се вижда, че тук има и демокрация, и споделен икономически напредък.

Има и друг любопитен факт, обясняващ защо е почти невъзможно в западната преса да се прочете за пътната блокада в Боливия. Свалянето на законния президент на Чили Салвадор Алиенде през 1973 г. също започна с препречване на пътищата от тежки камиони. Току виж някой се зачудил какво се крие зад това поразително сходство.

Si

Posted in Интернационални | Tagged , , | Leave a comment

Как Британия опази свободната търговия в Южна Америка

Сбъдна се още една моя детска мечта – между 18 януари и 8 февруари пътешествах из Южна Америка. С двама български колеги пропътувахме няколко хиляди километра в Перу и Боливия: посещавахме мини, срещахме се с местни хора и организации, гледахме забележителности, попивахме култура. Предстоят неизбежните снимки и пътепис, освен това знаичтелно разширих  впечатленията си за процесите в световната икономика. Междувременно открих поразителна нишка от стопанската история на Америка, която ще разкажа като начало.

Парагвай – сравнително малка и бедна страна без достъп до море, масовият читател в най-добрия случай асоциира със зелени хълмове и огромни стада преживящи крави. Но в средата на XIX век – докато могъщи външни врагове не смазват прогреса, Парагвай е най-развитата икономика на континента. Населението е грамотно, на много места в страната работят модерни за времето си заводи. По река Парана парагвайските кораби стигат до океана, кръстосват Атлантика и Средиземноморието и дори започват да се конкурират с британските.

Трудно ще открием тези факти в англоезичните източници. В Уикипедия например този етап от парагвайската история е описан като изолационизъм, агресивна политика, потъпкани човешки права и смачкана опозиция. Но как да се скрие, че с Парагвайската конституция робството е отменено още през 1844 г. – само 11 години след Британската империя, близо 20 години преди Русия и южните щати на САЩ и 44 години по-рано от Бразилия? Впрочем за британските роби в притежаваните от Източноиндийската компания територии свободата идва чак през 1843 г.

И така, скоро след обявяването на независимост от Испания начело на Парагвай застава Гаспар Родригес де Франсиа – един от двамата души с докторска титла в цялата страна. Местните индианци го наричали „Великия господин“ и „Върховния“. Пропит от идеите на Просвещението, той искал да създаде в Парагвай невиждана по-рано държава въз основа на обществения договор на Жан – Жак Русо. За да даде време на изостаналия си народ да узрее за това авангардно начинание, Франсиа съзнателно прекъсва търговските връзки с външния свят и определя курс към стопанска самодостатъчност. Премахвайки прослойката на рентиерите и въвеждайки високи мита за вносни стоки и държавен монопол върху износа, за няколко години той на практика постига автаркия и с това поставя основите на парагвайското икономическо чудо.

DSC_0978За онези легендарни времена раказва военният инженер Джордж Томпсън, живял през 1860-те: „Вероятно в нито една страна по света поминъкът и имуществото не бяха така сигурни, както в Парагвай. Престъпленията бяха почти непознати, а и да се извършат, бяха незабавно разкривани и наказвани. Мнозинството вероятно бе най-щастливо, хората почти не трябваше да работят за поминъка си. Всяко семейство имаше собствен дом върху собствена земя. За няколко дена те сееха достатъчно тютюн, царевица и маниока за лична консумация. Всяка колиба имаше портокалова градника и няколко крави… Почти през цялата година те не изпитваха нужда“.

Разказват, че през 1820 г. цялата реколта в Парагвай била унищожена от скакалци. Франсиа заповядал полетата да се засеят отново – и те дали плод. Оттогава в Парагвай се отглеждали по две реколти… Тази легенда все пак пропуска да припомни, че двете реколти са обичайна практика преди идването на испанците.

Държавното висше образование в Парагвай било закрито с аргумента, че който желае да учи повече, може да го прави сам в библиотека (книгите и амунициите били единствените безмитни стоки), или да плаща за частно обучение. За сметка на това Франсиа прави началното образование задължително за всички мъже и така изкоренява неграмотността. Хопкинс, агент на САЩ, през 1845 г. информира, че в Парагвай няма дете, което не може да пише и чете.

Странностите на пожизнения президент нерядко прераствали в жестокост, особено към политическите му опоненти. Но не може да се оспори огромната му роля за развитието на страната. „В държавата няма големи частни богатства, когато Франсиа умира и тогава Парагвай е единствената страна в Латинска Америка, където просията, гладът и кражбите са непознати“, твърди Едуардо Галеано. „Политически свободи и право на опозиция там не съществували, нито щели да се появят по-късно, но на този исторически етап липсата на демокрация пречела само на онези, които изпитвали носталгия по загубените си привилегии“.

В общи линии политиките на Франсиа са продължени от Карлос Антонио Лопес, който развива родна индустрия с помощта на високи мита върху вносните стоки и привличане на стотици добре платени чуждестранни специалисти – инженери и военни. През 1860-те в Парагвай работят фабрики за хартия, мастило, стомана, текстил, порцелан, както и корабостроителница и голям оръжеен завод, произвеждащ оръдия и барут. Прокарани са железопътни и телеграфни линии. И всичко това се случва без нито един паунд външен дълг. Търговският флот и държавният експортен монопол създават голям търговски излишък и така допринасят за стабилната национална валута.

Това подранило индустриално развитие е поразително за континент, който и днес се свързва не с промишлено производство, а с добив на природни ресурси. То е постигнато не чрез лес фер, а с помощта на централизирано насочване на публични ресурси. Парагвай е доказателство, че не „свободният“ износ на суровини, а експортното заместване води до просперитет. Да, аристокрацията не тъне в лукс – просто защото аристокрация няма. За сметка на това широките слоеве от населението не страдат от недоимък, а най-способните младежи се обучават на държавни разноски в Европа.

В течение на точно половин век Парагвай се развива по собствен път. Страната се справя прекалено добре, за да остане това безнаказано. В исторически момент, когато се полагат основите на най-добрия от всички възможни светове – този на глобалната свободна търговия, Парагвай дава лош пример на своите съседи. Няма външни дългове към британски банки, затваря се за внос на британска промишлена продукция и дори се конкурира с британските текстилни фабрики и корабни превозвачи.

През 1865 г. Прагвай е нападнат от Тройния съюз на Бразилия, Аржентина и Уругвай и след героична съпротива и реки от кръв, през 1870 г. малката държава в сърцето на Америка е смазана.

В англоезичната литература е прието да се твърди, че неоспорими доказателства за намесата на Великобритания в тази братоубийствена война няма. Читателят сам може да прецени. Още от 1859 г. британски военни кораби търсят конфликт с парагвайския търговски флот. Посланикът на Англия в Аржентина, сър Едуард Торнтън насърчава и дори лично присъства при  сключването на военния съюз между Бразилия и Аржентина през 1864 г. Британски банки (Bank of London, Baring Brothers, Rothschild Bank) осигуряват милионните заеми за войната и само с тази финансова инжекция могъщите съседи на Парагвай успяват да пречупят индустриализиращата се държава. А едно от първите решения на победителите е налагане на Асунсион на принудителен „заем за възстановяване“ в размер на 1 млн. паунда, който в последващите години заедно с операциите по рефинансирането му нараства до 3 млн. паунда.

През 1870 г. Франсиско Солано Лопес – синът на предишния диктатор води войната срещу Тройния съюз, пада в битка. До последно народът стои зад своя лидер: когато куршумите свършват, те замерят врага с камъни. В последната дружина на съпротивата са останали само момчета и старци. Децата си слагали изкуствени бради, за да респектират по някакъв начин противниците си отдалеч. Парагвай е подложен на геноцид – според някои източници загива 70% от мъжкото население. Заводите, машините и по-значимите сгради са зверски потрошени, корабите потопени или присвоени. Мините – закрити. Големи парчета от земята на Парагвай са лапнати от алчните съседи (за Уругвай, насилствено въвлечен в тази война, не се пада нищо).

Победителите не ги съдят, но и те си го отнасят. Бразилия и Аржентина изплащат военните си дългове с десетилетия, което има тежки последици за икономиката. Също и Парагвай, върнат в лоното на международния финансов ред и сведен до положение на доставчик на суровини и купувач на западни промишлени стоки, не закъснява с банковите и дълговите си кризи. За повече от столетие страната потъва в безпросветна бедност.

Edward_Thornton_Vanity_Fair_27_March_1886Тази поучителна история има изненадваща допирна точка с България. Английският посланик Торнтън, който подклажда войната в Южна Америка, 20 години по-късно е посланик в Истанбул. От него кралица Виктория очаква да се застъпи енергично за младия български княз Александър след Съединението на Княжеството с Източна Румелия. Инертността на дипломата се счита за една от главните причини за абдикацията. Симеон Радев нарича Торнтън „безпомощен“ и играещ „печална роля“, като разкрива, че кралицата в частно писмо го определяла като „тъп“.

Но по отношение на британските бизнес интереси той явно не е толкова безполезен. Торнтън пали фитила на банкерите в Сити с дълго секретно писмо, пропито от възмущение заради 40-45% вносни мита върху британските стоки в Парагвай и забраната на британски търговски кораби да плават по река Парана. Вероятно под негово внушение пресата в Буенос Айрес тръби, че Парагвай „оскърбява нравите на цивилизованите държави“ и затова трябва да бъде смазан с огън и меч.

През същата година, когато Тройният съюз напада Парагвай, президентът на САЩ Юлисис Грант заявява: „Столетия наред Англия разчиташе на протекционизъм, стигайки до крайности и извличайки удовлетворителни резултати. Няма съмнение, че тя дължи сегашната си сила именно на тази система. Два века по-късно Англия установи, че й е изгодно да възприеме свободната търговия, защото протекционизмът не може да й даде нищо повече. Е, добре, господа, доколкото си познавам страната съм уверен, че след 200 години, след като Америка вземе от протекционизма всичко, което той ще й предложи, тя също ще приеме свободната търговия“.

Историята показва, че републиканецът Грант е сгрешил само в едно: ако си достатъчно силен, не е задължително да се отказваш от протекционизма на своите интереси, докато налагаш на останалите страни ползите от свободната търговия. А в Парагвай – страната, в която преди 150 години е нямало неграмотни, в наши дни 15.8% от децата във възраст за начално образование не ходят на училище. 27.6% от децата между 5 и 14 години трябва да работят.

Повече по темата в: Eduardo Galleano. Open Veins of Latin America (1970) 

Posted in Интернационални, Истории | Tagged , , , , , , | Leave a comment