Търговия на килограм

За последните 30 години масата на търгуваните стоки е нараснала 2.5 пъти. Бедните продължават да са бедни, богатите – те си знаят

Сладките приказки за ползите от свободната търговия и призивите за повече международнa справедливост може и да воюват до кръв из социалните мрежи или по време на избори, но си съжителстват безконфликтно в дебрите на стратегическите документи. Програмата на ООН за околна среда (UNEP) наскоро публикува нов доклад, претендиращ да прави „биофизична оценка“ на глобалната търговия с ресурси. Задачата е амбициозна и належаща, предвид настъпващите блокови съглашения за свободна търговия TTIP, TPP, CETA, TiSA и кой знае още какво, обещаващи на народите безоблачно изобилие в лоното на размяната.

След 1980-те действително живеем в ерата на световната търговия. Средният размер на износа в брутния вътрешен продукт на една държава през 1980 г. е бил 19%, през 2010 г. е вече 28% (за България същия процент е почти 70%). Като изключим два периода на спад – петролната криза в началото на 1980-те и глобалната рецесия от 2009 г., световната търговия е нараствала средно годишно с 2.4%. В стойностно изражение тя се е увеличила с 640%, измерена в маса – 2.5 пъти…

Но няма ли скокът на световната търговия допълнително да влоши екологичния баланс, увеличавайки предлагането на стоки, с които малко ще си поиграем, преди да ги изхвърлим? Няма ли това неумолимо плискане на материали и енергия вътре в скачения съд „страни с евтин труд – страни с висока покупателна способност“ да породи конфликти и войни между народите, търсещи място под слънцето? Биофизичните измерения на търговията са нещо изключително сериозно, макар и получаващо оскъдно внимание от политици и учени.

Икономистите учим в училище, че световната търговия е път към върховна ефективност: всяка страна произвежда това, в което е най-добра, след което свободно разменя постиженията си с другите. Този модел, щастливо хрумнал на брокера Дейвид Рикардо, намира потвърждение в абстрактния свят, в който хората са само и единствено търговци. В един свят с история нещата се случват различно.

Хората първоначално се заселват там, където има достъпни ресурси и на базата на тези ресурси се развива икономическа структура. Постепенно ресурсите се изчерпват, или добивът им става по-скъп. Изградените икономически центрове се опитват да си набавят липсващи суровини посредством търговия – взимат ги от периферията, на която плащат със скъпи готови продукти. Търговията помага на центровете да останат „в центъра“ на икономическата сцена и закотвя доставчиците на ресурси в периферията (стр. 13, 36 в доклада, интерпретация по Раул Пребиш).

Поне до края на XX век тенденцията е ясна: развиващите се страни се развиват в посока на недоразвитост. До 1990-те години износът на бедния свят се състои от 50-80% суровини. През 2010 г. този дял достига 60-85% (стр. 30 от доклада). Това е поредното неумолимо доказателство, че свободната търговия е добра само за богатите и силните. Малко са страните, които са излезли от капана на бедността посредством търговия и включително затова Китай е уникален случай.

След 2000 г. се установява нова тенденция – „структурно нова ситуация” на материалния пазар. Цените на ресурсите рязко нарастват, взаимозависимостите между различните търговски стоки се увеличават, а недостигът на вода е на път да осуети добива на редица суровини. Всичко това може би ще даде в бъдеще нов авторитет на ресурсните гиганти – а може и да не. „Заплахата за търговията с фосилни горива значително е допринесла за избухването и развитието на поне няколко войни след 1940-те.“ (стр. 83)

Свикнали сме да си представяме китайската икономика като нещо, което ни засипва с продукция. Доста подвеждащо: погледнат като материални потоци Китай е не износител, а вносител – и то най-големият в света. Развитите страни имат „натрупани запаси от метали“: в сгради, заводи, пътища и т.н. Китай създава такива запаси в момента. За самостоятелен анализ остава фактът, че Китай не е чак толкова беден на метали и петрол, но е по-склонен да внася суровини, вместо да разработва собствените си залежи.

Днес Китай внася нетно 150 млн. тона храни и над 600 млн.т. метали. В обратната посока тече значително по-тънък поток от промишлена продукция с висока добавена стойност. Оказва се, че САЩ доставя на Китай (субсидирани) храни, а Австралия – метали, за да може след това Китай да продава на богатия свят евтина промишлена продукция. Това е възможно само заради многобройната, евтина и прилежна китайска работна ръка. Но също и заради толерантността към замърсяването в Китай, анализ на което можеше да се очаква от един биофизичен доклад за глобалната търговия с ресурси. Такъв за съжаление в текста отсъства.

Ако не с примери за реалните екологични поражения от глобалната търговия с ресурси, например в плантациите за палмово масло в Индонезия, докладът изобилства с цифри. През 2008 г. в света са произведени 70 млрд. тона суровини, оценките са, че 40% от това количество са за нуждите на световната търговия. Продуктите, които излизат на пазара представляват средно 15% от масата на ресурсите, използвани за направата им. Количествата търгувано месо в света са нараснали с 429% за последните тридесет години. За същото време търговията с метали се е увеличила с 216% до над 2 млрд. тона. За производство на 1 кг. злато са нужни 716 хил. литра вода, Азия внася 225 млн. тона биомаса…

Една от най-съществените статистически констатации на това изследване е, че промишлените стоки заемат само 20% от физическия обем на износа, но носят 70% от стойността му. Страна, която иска да забогатее посредством износ трябва да продава на света продукция, претърпяла преработка на нейна територия. България се гордее, че е експортно ориентирана държава, но близо 50% от нейния износ е суровинен. Както видяхме, с екстрактивна икономическа структура никога няма да увеличим благосъстоянието си до нивото на Произвеждащите страни.

Работата е там, че страните, които внасят ресурси и ги превръщат в по-сложни изделия печелят едновременно по няколко направления. Те създават заетост на своите квалифицирани работници и така – национална средна класа. Производителността на труда в ресурсния сектор е намаляваща, а в индустрията – нарастваща. Екологичните поражения от добива на ресурсите остават в страните – доставчици. „Природните ресурси на страните износители постепенно се изчерпват, докато доставят суровини на глобалния пазар. Страната износител остава да се чуди какво да прави с отпадъците и емисиите от първичната преработка, от която вероятно не печели кой знае какво“.

Разгледаният документ представлява ценно обобщение на наличната литература и предлага няколко нагледни графики. Направена е крачка в посока анализ на демографското налягане (за което може да прочетете повече в този блог). Ценността на положения труд е безспорна, но според мен той не отговаря на гръмкия анонс за „биофизичен“ подход към световната търговия с ресурси. Текстът може да се приеме за стабилна база, върху която в бъдеще ще се гради науката економика – ако евентуално се намерят достатъчно ресурси за финансиране на изследвания с развързани от политкоректност ръце.

Следващият текст в блога за економика ще се появи в средата на февруари и вероятно ще е изпъстрен със снимки от две екзотични страни

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , , , , | 2 Comments

Цапа, за да лапа

Българските данъкоплатци субсидират с десетки милиони „ефективната“ енергия на един от най-големите замърсители в Европа, блуждаещ в триъгълника между Сейшелските острови, вонящото на сяра Гълъбово и очукана Лондонска пощенска кутия

12349543_10153836386407082_1349257942_o

Предприятие, което у нас получава щедри субсидии за ефективна енергия е в списъка на най-големите замърсители на околната среда в Европа. То е с мъглив, доскоро офшорен собственик, не плаща данъци на държавата, раздава десетки милиони под формата на разходи за ремонти и външни услуги и трови живота на хиляди българи. Дори за претръпналата ни държава този случай е изключителен. Въпросният стопански субект се нарича „Брикел“ ЕАД – дружеството, обединило под една шапка старата ТЕЦ „Марица изток 1“ и Брикетна фабрика.

Но как една стара въглищна централа може да получи „зелени“ субсидии? Отговорът се крие в Закона за енергетиката, който насърчава „високоефективното комбинирано производство на топлинна и електрическа енергия“, известно още като когенерация. През 2015 г. Националната електрическа компания ще изкупи 2472 гигаватчаса такава електроенергия: почти толкова, колкото от всички източници на възобновяема енергия, взети заедно. Редно е да се подчертае, че токът от когенерация е средно 2.2 пъти по-скъп от този на държавната ТЕЦ „Марица изток 2“, по-скъп е дори и от двете пословични американски ТЕЦ в Маришкия басейн.

Субсидии по телефона

От регистрите на Комисията за енергийно и водно регулиране е видно, че на „Брикел“ ЕАД се пада най-големия дял от всички инсталации с когенерация. През 2014 г. дружеството е продало на НЕК 547 гигаватчаса „високоефективна“ електроенергия и от това е касирало над 66 млн. лв. За да се докопа до преференциалните цени, „Брикел“ поддържа крайно неефективна фабрика за брикети. Според официалните разчети дружеството губи почти 14 лева от всеки тон брикети, който доставя на населението. Но това явно не е фатално, нито пренебрежимото търсене на топлинна енергия в близкото Гълъбово (донесло едва 530 хил. лв. приход).

Трудно е да се каже с колко точно НЕК, тоест българският данъкоплатец субсидира „Брикел“. Официално фирмата работи с под 6% възвращаемост. Но ако това частно дружество продаваше тока си на НЕК по същата цена, която получава държавната ТЕЦ, то щеше да има с около 29 млн. лв. по-малко приходи през 2014 г. България меко казано не страда от липса на производители на електроенергия, съответно тези 29 млн. лв. може да се приемат за скрита държавна субсидия.

За съжаление резултатите от дейността на „Брикел“ далеч не са само електричество, брикети и десетки милиони загуби (за това ще стане дума след малко). Ако се съди по подаваните от граждани сигнали, предприятието жестоко тероризира околното население, изхвърляйки серни и азотни окиси в атмосферата. Следват няколко характерни цитати, подбрани от Зеления телефон на регионалната екоинспекция в Стара Загора:

„4.08.2015 г. Сигнал за миризма на сяра във вечерните часове от 19 до 22 ч. в Гълъбово. В момента на проверката се установиха неорганизирани прахови емисии, което е нарушение на условия в комплексното им разрешително. На дружеството е съставен акт“.

„5.08.2015 г. Сигнал от жители на град Гълъбово за запрашаване в града от работата на ТЕЦ. Извършена проверка на място, установено е нарушение на условие от комплексното разрешително на „Брикел“ ЕАД и е съставен акт за установено административно нарушение“.

„14.08.2015 г. Сигнал за замърсяване на река Сазлийка от „Брикел“ ЕАД. При проверка се констатира нерегламентирано изтичане на отпадъчни води с черен цвят от тръба… При последваща проверка на „Брикел“ ЕАД на 18.08 се установи, че операторът не е извършил предписанието. Констатира се продължаващо заустване на отпадъчни води с черен цвят.“

12364244_10153836386412082_1190987644_o„8.10.2015 г. Сигнал за миризма на сяра в гр. Гълъбово и на площадката на ТЕЦ „Брикел“ ЕАД. Сигналът е основателен. Усещането за сяра в град Гълъбово е вследствие на дейността на „Брикел“ ЕАД…“

На посочената дата е дадено предписание, предния ден е образуван акт за административно нарушение, и така нататък. Оказва се, че компания, която взима от данъкоплатците десетки милиони заради това, че произвежда ток по комбиниран начин и така уж допринася за зеленото бъдеще на планетата, е хроничен замърсител на околната среда. Но абсурдите около „Брикел” не свършват дотук.

666 фирми

От година и половина това предприятие се води британско: през юли 2014 г. регистрираната на Сейшелските острови „Молер корп“ го продава на регистрираната във Великобритания „Bakkar Limited“. От качените в Търговския регистър документи става ясно, че въпросният „Бакар“ е на възраст два месеца и с капитал от 1 (един) паунд. На адреса в Лондон, където е регистриран, са записани още 665 фирми. А директорът Дейвид Фордхам според онлайн системата за фирмено разузнаване Endole в момента оглавява 30 дружества, сред тях дентален център, посредник за недвижими имоти, стартираща технологична фирма и т.н.

Надали някой би твърдял сериозно, че този хиперактивен 76-годишен британец е действителният собственик на родната ТЕЦ. В българските бизнес медии за „Брикел“ и за още дузина фирми в сферата на въгледобива и топлофикацията е прието да се казва, че се „асоциират” с бизнесмена Христо Ковачки. Малко асоциативност няма да навреди и на българските държавни органи. От архивите на Комисията за защита на конкуренцията виждаме, че на две свои поредни заседания през лятото на 2014 г. регулаторът е одобрил на конвейер над 15 сделки по прехвърляне на собственост на активи, всеобщо свързвани с Ковачки.

Моделът е еднакъв, същинска матрица: продавач е фирма от Сейшелските острови, купувач е основана през май 2014 г. британска или кипърска компания с ограничена отговорност и с едноличен собственик на капитала. Тъй като все пак става дума за разкриване на 15 нови дружества, наложило се е някои от тях да се запишат на един и същ адрес. Така например собственикът на „Брикел“ дели офис пространство на лондонската „Катлийн Роуд“ номер 19 с новите собственици на „Мина Чукурово“, „Топлофикация – Перник“ и „ТЕЦ Бобов дол“.

На третия етаж на „Риджънт стрийт“ 207 пък са регистрирани новите собственици на „Топлофикация – Бургас“, Мина Бели брег, Мини открит въгледобив – Перник и Мина Стаянци. Топлофикация – Враца и Топлофикация – Сливен се контролират от улица „Суфули“ 28 в Никозия. Офшорките, които по-късно се превръщат в британски ООД-та дори не крият, че са свързани помежду си, когато си поделят дяловете на „ТЕЦ Бобов дол“. Но явно подобни съвпадения не са достатъчни, за да събудят КЗК.a

И така, в 15 свои поредни решения българският пазарен регулатор постановява, че във въгледобива и топлофикацията не се наблюдава концентрация на собственост, тъй като регистрираните – на една и съща дата, на едно и също място, купуващи все от Сейшелски продавачи, нови собственици на мини и топлофикации не били осъществявали по-рано стопанска дейност: „нито пряко, нито непряко чрез контролирани дружества, както на територията на Р. България, така и извън нея“. В случая сме свидетели на завидни качества за интерпретация на закон и реалност, които обясняват защо шефът на КЗК Петко Николов е най-дълго задържалият се на поста си председател на български регулаторен орган.

Поне част от обхвата на бизнес империята, контролираща поне 8 топлофикации, 5 мини и два-три ТЕЦ-а се разкри за широката публика. Но защо тези асоциирани с Ковачки производствени активи се прощават с екваториалното си данъчно убежище в Индийския океан? Отговорът ще намерим в т.нар. Закон „Пеевски – Цонев“, който забранява на офшорни компании да получават лиценз по Закона за енергетиката и да извършват дейност по Закона за енергия от възобновяеми източници. Операцията по прехвърлянето на формалната собственост с благословията на КЗК е извършена броени седмици преди падането на правителството „Орешарски“.

Държавата им плаща данък

Освен че доскоро бяха Сейшелски, а вече британски и кипърски фирми с едноличен собственик без грам опит в бизнеса, изброените мини и топлофикации имат още нещо сродно помежду си: те са затънали в дългове и не плащат данъци на държавата. Счетоводните отчети на фирмите от бившата Сейшелска топлофикационна корпорация говорят, че към 31 декември 2014 г. те имат общо над 400 млн. лв. неразплатени търговски задължения, в добавка към 192 млн. лв. натрупани загуби от предходни години. На служителите си и на социалното осигуряване имат да връщат 36.5 млн. лв. На финансови кредитори дължат към 240 млн. лв. Към държавата „висят“ с други 55 млн. лв. неразплатени данъчни задължения.

Но това, което за гражданите и дребните бизнесмени е мъчителен дългов товар, за комбинативно мислещия бизнесмен е капитал. Само през 2014 г. преместилата се в Лондон Сейшелска бизнес мрежа е постигнала над 550 млн. лв. приходи от продажби – и върху тях не е платила нетно и един лев данъци. Нещо повече, всъщност държавата е платила 419 хил. лв. данъци на този конгломерат. Това става възможно със Закона за корпоративното подоходно облагане, позволяващ от текущия финансов резултат да се приспадат загубите от предходни години. Загубите се трупат и приспадат, докато накрая данъчните задължения започват да носят изгода за този род фирми.

Специално „Брикел“ ЕАД разполага с 84 млн. лв. данъчни загуби за приспадане, което означава, че няма да плати данък върху дохода си, освен ако случайно някога не натрупа по-голяма печалба. Но такъв риск няма. През 2014 г. дружествата от Сейшелския списък са формирали общо 42 млн. лв. загуба (в това, както и в горните изчисления не са включени данните за „Топлофикация Перник“АД, тъй като тя дори не е подала Годишен финансов отчет).

112

Изредените в таблицата фирми са тясно свързани помежду си: сейшелски въглищни мини доставят гориво на сейшелски топлофикации и централи, а други сейшелски фирми, например „Тибиел“ ЕООД им продават части и гориво, извършват ремонти и т.н. Били те сейшелски, кипърски или лондонски, на входа и на изхода стоят все „свои“, така че финансовият резултат на групата, която според КЗК не съществува, ще бъде точно толкова голям, колкото е нужно.

В „топ 40“ на европейските замърсители

За данъчните взаимоотношения между Христо Ковачки и българската държава, включително финансовите пасиви на дружествата, които той официално контролира може да се кажат много неща. Достатъчно е да подирим отговора на въпроса как точно тези мини и топлофикации станаха Сейшелски, или пък да се поинтересуваме от политическата кариера на доскорошния директор на „Брикел“. Но да се върнем на въпроса за жестокото замърсяване на въздуха от фирмата, която обира каймака на държавните енергийни субсидии. За 2014 г. според Регистъра на европейските замърсители (E-PRTR) Брикеле изпуснал в атмосферата 1.08 млн. тона въглероден диоксид, както и 635 тона азотни оксиди и 1414 тона серен диоксид.

Тези параметри съответстват на границите, определени в Комплексното разрешително, издадено на компанията от Изпълнителната дирекция по околна среда. Но това не означава кой знае какво. Самата ИАОС констатира системно неизпълнение на действащото Комплексно разрешително, като съществуващата сероочистваща инсталация чисто и просто се заобикаля и мръсните пушеци се изпускат през друг комин. Само за първите 8 месеца на 2015 г. са регистрирани 36 аварии. Но дори ако стриктно се придържаше към разрешителното си, действителният мащаб на замърсяването от работещата с лигнитни въглища „Брикел“ е стряскащ.

Един милион тона СО2 се поглъща за една година от 4000 кв. км. гора – повече от площта на цяла Варненска област. Азотните и въглеродните емисии на „Брикел“ създават същото замърсяване в атмосферата, каквото 267 хиляди пътнически автомобила. „Брикел“ изпуска толкова пушек, колкото американски град със 115 хил. къщи. Е, нашето енергийно потребление на човек е 2.5 пъти по-ниско от САЩ, съответно говорим за град, по-голям от Русе и Бургас.

„Брикел“ ЕАД намира място в списъка на 40-те най-замърсяващи предприятия в Европейския съюз. Според публикация от 2011 г. на Европейската агенция по околна среда, „Брикел“ нанася между 313 и 768 млн. евро косвени щети на здравето на хората и на околната среда. Която и от двете оценки да приемем, екстерналиите – страничните вредни ефекти от дейността, са по-високи от ползите от основната дейност. Дори не коментираме това, че приходите са за тайнствения българо – сейшелски – британски собственик, а щетите са за цялото общество.

Държавният дядо Коледа навестява „Брикел“

Да обобщим. Компания в списъка на най-големите промишлени замърсители в Европа получава от българския данъкоплатец щедри субсидии за „ефективна“ енергия. Общо фирмите от Сейшелската група са взели 55% от всички сертификати за когенерация, издадени от КЕВР през 2014 г., а те са на обща стойност над 450 млн. лв. Въпросните фирми отчитат над 550 млн. лв. приходи от продажби и в тях работят над 5000 работници, но погледнати като цяло те не внасят и един лев данък върху дохода си в държавния бюджет. Както е тръгнало, няма и да внесат, тъй като те са гъсто преплетена мрежа от взаимни доставчици и клиенти, задлъжняла с близо 1 млрд. лв. към контрагенти, банки, работници и данъчни служби.

12356299_10153836386402082_37137711_oФлагманът на тази група, „Брикел“ ЕАД документирано трови въздуха на гр. Гълъбово. Населението на града е намаляло с 15% в периода 1998 – 2014 г., а децата и младежите до 18 г. за това време са се стопили с 30%. Европейски експерти оценяват вредните странични ефекти върху здравето на хората и качеството на околната среда от дейността на „Брикел“ между 0.6 и 1.5 млрд. лв. годишно. Идва ред на най-важното: „Брикел“ ЕАД настоява от догодина да му бъде разрешено да увеличи производството на електроенергия с 66% и е завел административно дело срещу последвалия отказ на ИАОС. Плашещо е, че въпрос от толкова голяма важност за енергийния баланс на страната, за бизнес климата, за публичните финанси, за социалната и данъчната справедливост, за околната среда и за здравето на хората е оставен за решаване на съдебна система, която отдавна не се ползва от обществено доверие.

На свое заседание от 10-и декември – в разгара на геополитически тайфун, довел до драстично поевтиняване на енергийните ресурси на световните борси, нашият енергиен регулатор на практика одобри нови, с 12% по-високи цени за „ефективната“ енергия, която „Брикел“ доставя на българите.

Публикувано в taxdog.wordpress.com

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , , , , , | 1 Comment

Модели за развитие на планинските райони

Село Триград. Там работа има, и заплатите не са лоши. Хора няма

Село Триград. Там работа има, и заплатите не са лоши. Хора няма

Хората в плодородните равнини в миналото са били по-бедни от живеещите в сурови условия планинци. Какво се е променило, щом планинските райони днес се възприемат като „необлагодетелствани“ територии, обречени на обезлюдяване? Изследването „Модели за развитие на планинските райони в България“ търси отговор на този въпрос. Проведохме го през 2015 г. заедно с Руслан Йорданов, разглеждайки развитието на общините Банско, Велинград, Сапарева баня, Девин, Невестино и Кюстендил. Тук може да се запознаете с доклада. Надявам се, че въпреки 100-те си страници той ще е увлекателно четиво за заинтересуваните от темата.

Най-общият отговор на поставения въпрос е, че просперитетът в планините е резултат от диверсификация. Суровите планински условия стимулират изобретателността и не насърчават безмозъчните усилия. Ако оползотвори всичко, което планината дава, населението в тези райони ще се радва на добър поминък и ще се замогне. Е, с честен труд то няма да забогатее до степен, че да може да кара луксозни джипове или да поддържа летни вили на гръцки острови. Но доход, чувствително по-висок от средния за страната не е немислим.

Проблемът е, че стопанското мислене, насочено към оползотворяване на разнообразието от устойчиви възможности е загубено по трасето някъде към 1950-те. Тогава с масовото навлизане на минната индустрия бе приложен грешният модел на „отрасъла шампион“ или „локомотив“. Ако това доведе до тежки поражения върху околната среда, то развитието през 1990-те стана причина за още по-страшна ерозия в душите и мисленето на планинците. Хората постепенно забравиха да са усърдни работници и започнаха да чакат на пусия: да дойде инвеститор или чужденец, за да му продадат прескъпо своята земя или дядова къща. Мисленето на предприемача се е изпарило, модел за подражание е рентиерът.

Друга беда на планинските райони, която най-често остава неразбрана от населението и институциите, е негативният ефект от външите инвестиции. Ама как може инвестициите да са лоши за развитието? Ето как: в огромното си количество те искат да вземат ресурс от планината, който да бъде преработен другаде. Другаде се използват машини, другаде се създава добавена стойност, другаде се плащат високи заплати, другаде младите хора остават. Планините се разглеждат само като снабдител. От тях само се взема, без да се връща. С такива инвестиции планината обезлюдява и обеднява.

Из пустеещите квартали на Банско. Цените на имотите в града са се понижили 5 пъти и нови ски писти няма да помогнат

Из пустеещите квартали на Банско. Цените на имотите в града са се понижили 5 пъти и нови ски писти няма да помогнат

Тук опираме до ключов извод от изследването: преработващата индустрия има най-висок потенциал да подобри доходите на населението. Няма как туризмът, дори в най-устойчивите му зелени форми, да създаде достатъчно приходи за населението. За мината да не говорим – дори да дава прилични доходи на няколкостотин семейства за 10-20 години, при всеки трус на суровинните пазари се клати бъдещето на цели общини. Туризмът е уплътнение, а „гръбнакът“ взаимосвързани преработващи отрасли, израстващи върху местен ресурс. Например дърводобив – дървопреработка – мебелна индустрия – производство на пелети, животновъдство – млечни продукти – кланици – цехове за колбаси, и т.н.

В българските планини се формират около 80% от водните ресурси на страната. Дори само затова е нужно да се изготви стратегия за устойчивото им развитие. С разумни стопански мерки, включени в добре обмислена правителствена насърчителна програма, българските планини биха могли отново да се населят за период от 15 – 20 години. Луксозните хотели няма да спасят българските планини от обезлюдяване, както доказва примерът на Банско. Нито пък моделът на мината – спасител има бъдеще. Само чрез устойчиви отрасли, тоест предприятия оползотворяващи възобновяеми местни ресурси, българските планини ще просперират отново.

Изследването постави на проверка някои хипотези, които обсъждахме от известно време с Руслан Йорданов. То бе осъществено в рамките на проекта Прозрачни планини („Гражданско участие за прозрачни планини“) с финансиране от Българо – швейцарската програма за сътрудничество. Мисля, че отново стигнахме по-далеч, отколкото е характерно за проекти с бюджет като нашия. Темата е твърде голяма и изисква по-нататъшно задълбочаване и не бихме се решили да предложим на обществено внимание нашия груб, първичен научен материал, ако не се бяхме сблъскали с няколко неправди, които изискват бързо и категорично действие, дори ако докладът ни не е шлифован.

Първо, 1/3 до ½ от територията на България е планинска и въпреки това у нас все още няма комплексна научна разработка, третираща моделите, съгласно които биха могли или би следвало да се развиват планинските райони в икономическо и социално отношение.

Останките от неосъществения курорт Овнарско край Говедарци. Без модел за развитие планинските райони рискуват с безперспективни инвестиции

Останките от неосъществения курорт Овнарско край Говедарци. Без модел за развитие планинските райони рискуват с безперспективни инвестиции

Второ, у нас отдавна се е наместил провинциалният идеал за развитие „ски курорт“: без значение дали планината е ниска или висока, дали по нея има сняг или няма, дали в съседство има други природни ресурси, които биха привлекли повече туристи от пистите, а дали пък няма и друг отрасъл, по-печеливш от туризма. Курортът – във варианта ски, спа или какъвто и да е там, се възприема като идеал за развитие на общините. Редно е хората по места да се убедят, че има по-разнообразни и също така по-перспективни модели за развитие.

Трето, на централно ниво напоследък се дискутират фокусирни помощи за планините. Но опитът от няколко провалени програми, с най-типичен пример Странджа – Сакар, изглежда все още не е осъзнат. Не е разработена типология на българските планини съгласно различните им потребности от социално и икономическо развитие. Има региони, в които единственото, което е нужно за споделеното устойчиво развитие е да не се допускат нови увреждащи мегапроекти. На други места е достатъчен първоначален стимул за местното предприемачество. Други пък са вече толкова обезлюдени, че са нужни драматични решения, за да не се превърнат те в гнездо на криминалност или тероризъм в динамичната демографска картина на Балканите.

Развитието на планинските райони се нуждае от институция или мащабна програма, която ще действа като отдаден, но строг наставник: внимателно ще следи и ще помага на израстването им, но без да глези. Тежки са последиците, които виждаме днес от криво разбраната идеологема на ненамесата в развитието на регионите. Нито Брюксел, нито Москва, нито Вашингтон, нито Исламабад ни е виновен за това, че сме оставили на самотек крепостите на националното самосъзнание. Днес планините на Българя са поели по посредствен и неустойчив път.

Четвъртата причина да обнародваме това изследване е, че в него се добрахме (срещу солидно заплащане) до ценна първична информация за икономиката на общинско ниво, изготвена от Националния статистически институт. Следващият път, когато по телевизията ви кажат, че туризмът в планините е източник на добре платена заетост, не вярвайте. Всъщност туристическите мегаинвестиции убиват работни места и това се доказва с цитираните в нашия доклад данни.

Ако ви кажат, че курортът Банско е без аналог в българските планини, пак не вярвайте – Велинград е също толкова голям. Ако ви кажат, че хората в Банско са забогатели след идването на „Юлен“ АД, или пък че велинградчани ще прокопсат с волфрамова мина, за която натиска пловдивският КЦМ – обърнете се към данните от стр. 100 и 101 в това изследване. Те са съвсем, съвсем официални.

Човек с човека се среща, планина при планината отива, както се казва по високите краища на нашата страна.

Снимки Руслан Йорданов

Осогово - планина, разположена между две балкански столици, може да възвърне поминъка си с нов биосферен парк

Осогово – планина, разположена между две балкански столици, може да възвърне поминъка си с нов биосферен парк

Posted in Гори, Икономики, Родни | Tagged , , , | Leave a comment

Река за пет милиона лева

Стотици ВЕЦ нанасят тежки екологични поражения на българските реки, докато собствениците пълнят джобове с щедри субсидии за „зелена” енергия

Димитър Събев, Руслан Йорданов

Четири частни водноелектрически централи са се наредили на пълноводната река Влахинска, спускаща се в стръмно ждрело от Пиринския първенец връх Вихрен към Струма. Общата инсталирана мощност на техните турбини е близо 7 мегавата и само през 2014 година тук са произведени над 29 000 мегаватчаса електроенергия. В пари това се равнява на около 5 млн. лева: обществото плаща на собствениците на малки ВЕЦ щедри „зелени” субсидии.

Последиците за околната среда от този доходоносен бизнес са плачевни. След пускането в експлоатация на първите ВЕЦ през 2006 г. големи участъци от река Влахинска редовно пресъхват. Съхнат и крайречните гори. Популациите на балканската пъстърва, на редкия ручеен рак и на видрата са унищожени или стресирани, неблагоприятни ефекти вероятно има и за едрите бозайници. Също и напояването на околните градини става проблемно.

Поречието на река Влахинска е включено в защитената зона „Кресна – Илинденци”, в която се концентрира уникално биологично разнообразие. Авторитетни учени отдавна алармират за неблагоприятните ефекти от построените там ВЕЦ, но кой да ги чуе? Става дума за твърде много пари и връзки. Вместо да се търсят начини за намаляване на вредите от ВЕЦ, ново инвестиционно предложение за удвояване на капацитета на една от съществуващите централи си пробива път през институциите.

Малки ВЕЦ, големи проблеми

Не е лесно да се обясни как малка ВЕЦ уврежда околната среда. Първата асоциация е за заоблени перки, задвижвани от водата и оползотворяващи естествената енергия, създавана от течението: само екологични талибани биха били против. Но използваната технология е съвсем различна от горната идилична картина. За да се гарантира редовно водоподаване и да се увеличи напорът на водите, реките се улавят в тръби някъде над ВЕЦ и се запращат към турбините. Ако собственикът е нетърпелив да си избие инвестицията, цялата река се „канализира” и рибите, съвсем буквално, остават на сухо.

Под МВЕЦ ТАС 2 - Влахи. Снимка: dams.reki.bg

Под МВЕЦ ТАС 2 – Влахи. Снимка: dams.reki.bg

По принцип има изисквания колко вода е длъжна да остави всяка конкретна ВЕЦ след водохващането, но само по принцип. Българските институции не разполагат със сертифицирана апаратура, която да измерва водния отток, изтъква Димитър Куманов от Сдружение „Риболовен клуб Балканка”. И да имаха такава уреди, служителите на регионалните басейнови дирекции и екоинспекции са подложени на натиск: ако се покажат твърде стриктни към ВЕЦ, които често са собственост на важни бизнесмени или политици, те бързо ще се простят с работното си място.

„От една година нашият риболовен клуб не лови риба, а обикаля страната и заснема какво остава от реките след построяване на ВЕЦ на тях”, споделя Куманов. Изводът му е, че поне 60% от реките, на които има ВЕЦ са сухи през лятото. Той изрежда: Крива река над Сестримо с ВЕЦ „Света Петка“: суха като барут. След ВЕЦ „Бързия“ – никаква вода в реката. ВЕЦ „Давидково 2“, ВЕЦ „Сливка“, ВЕЦ „Хладилника“…

Глоби все пак се налагат. Веднъж например е констатирано, че Петровска река в продължение на 7 км. е оставена абсолютно суха и собственикът на ВЕЦ-а там е санкциониран с 5 хил. лв. За сравнение, бабичка, хваната да бракониерства с мрежа е наказана с 6 хил.лв. „Реките ги няма, няма го и животът – не само в тях, а и около тях”.

4Любомир Костадинов, експерт по язовири и водни електроцентрали в екологичната организация WWF допълва: „Строежите в реките дават много бърз и всеобхватен ефект. Реката е свързана екосистема: ако построиш ВЕЦ на това място, отражението от него може се усети на 3 км. надолу по течението, на 3 км нагоре, или и в двете посоки“. Според Костадинов един от основните проблеми на ВЕЦ е прекъсването на биокоридорите, по които протича хранителната и размножителна миграция на рибите.

У нас предписанията за изграждане на т.нар. рибни проходи, по които да минава пъстървата или се пренебрегват, или се изпълняват некачествено, съгласни са Костадинов и Куманов. Издигането на бентове освен това спира преноса на седименти, заради което в доста засегнати реки се получава вдълбаване на коритото.

Димитър Манев от Българското каяк общество добавя още нюанси: „Реките ни са пълноводни едва три месеца в годината. Пиковото им ниво не е повече от месец, а през останалото време са на абсолютния минимум. ВЕЦ допълнително влошават ситуацията, като се стигне до момента, когато вече не може да се говори за река. За няколко сезона тя прораства с растителност и започва да изчезва. Около ВЕЦ-овете винаги се натъкваме на тотална разруха и унищожаване на коритото и бреговете“.

Най-интересното тепърва предстои: обществото субсидира собствениците на ВЕЦ като производители на чиста енергия, тоест награждава приноса им към опазването на климата и околната среда.

Директорите на водопада

kartaДа се върнем към река Влахинска, нейните ресурси и фирмите, които ги оползотворяват. Най-долу по реката се намира МВЕЦ „Сокол“ на фирма „Бийстън енерджи“ АД. Централата е произвела над 8 000 мегаватчаса електроенергия през 2014 г., според базата данни на Агенцията за устойчиво енергийно развитие. Опитите да разберем колко е спечелила от това фирмата удрят на камък, тъй като „Бийстън“ не е публикувала в Търговския регистър нито един годишен финансов отчет.
Глобата за подобен пропуск е до 3000 лв. годишно, което не е чак толкова висока цена за анонимност. Все пак с повече упоритост в книгата на акционерите може да се открие, че една пета от pushkarov (2)дяловете на „Бийстън енерджи“ притежава Иван Пушкаров – икономически министър в две правителства от началото на прехода.

Водещ съдружник е Димитър Соколов, бивш заместник – министър на енергетиката и шеф на Комитета по енергетика, по-късно генерален директор на енергийния бизнес на „Мултигруп“. Третият участник е бивш местен кадър на държавната “Енергопроект”.

Нагоре по реката е ВЕЦ „Влахи“, собственост на „Снабдяване, заготовки и монтаж“ ООД на известния благоевградски приватизатор Иван Пишиев. На върха са двете централи на „Хидроекоенерго Тас“ ЕООД с едноличен собственик на капитала Тодор Стайков. Играч в тютневия бизнес, до 2009 г. Стайков заема престижната длъжност заместник – председател на Българската търговско – промишлена палата. Любопитна подробност в биографията му е, че още през 1991 г. той специализира бизнес лобизъм в САЩ. Стайков вади над 16 000 мегаватчаса „зелена“ енергия от река Влахинска.

Както проличава, във Влахинския ВЕЦ клуб обществото е подбрано. За лош късмет на инвеститорите към реката имат интерес и няколко екологични организации: в с. Влахи има Образователен център за едрите хищници, Училище за природа и ферма „Семпервива“ с единственото у нас голямо стадо каракачански овце.

Сигналите за потенциалния отрицателен ефект от ВЕЦ върху реката не са взети под внимание преди десетина години, когато се проектират и съгласуват първите централи. Но опитът да се удвои капацитета на МВЕЦ „ТАС“ на Тодор Стайков вече идва в повече. На 1 декември 2014 г. РИОСВ – Благоевград спира инвестиционното предложение, тъй като пораженията върху защитена зона „Кресна – Илинденци“ ще нараснат неприемливо с новите съоръжения.

„Хидроекоенерго ТАС“ обжалва в Административния съд в Благоевград и привежда в своя подкрепа заключения на плеяда експерти. Оценките в полза на инвеститора са подписани от хора с научни титли, но има основания да се усъмним в обективността им. Фирмата, изготвила ОВОС за разширения МВЕЦ например е същата, която през 2010 г. прецени, че новата открита златна мина и флотационна фабрика на „Дънди прешъс металс“ край Крумовград не крие рискове за хората и природата. За протокола, това е „Данго проект консулт“ ЕООД. Независими чужди експерти са коментирали, че нивото на неговия ОВОС за „Дънди“ е безобразно.

Доц. д-р Валентин Богоев, ръководител на Катедра по Екология и опазване на природната среда на Софийския университет прави заключение, че разширяването на Влахинския ВЕЦ няма да увреди природата. В неговата оценка е допусната елементарна грешка, занижаваща (дали неволно?) с един порядък площта на защитената зона, засегната от строителството. При това доцентът се концентрира върху „точковия“ ефект на мястото, където ще се изградят новите съоръжения и не коментира кумулативния ефект от 4-5 ВЕЦ на малка планинска река. Най-същественото: Богоев е автор на няколко положителни ОВОС през 2005 и 2006 г. за малки ВЕЦ на Струма, както и за голф игрище край Разлог.

На другото блюдо на везните е авторитетът на проф. д-р Николай Спасов, директор на Националния природонаучен музей, на доц. д-р Стоян Бешков от НПМ и на доц. д-р Георги Хинков от Института за гората при БАН. Тези учени аргументират позиции, че екосистемите на река Влахинска са тежко засегнати от работата на електроцентралите и разширение на съоръженията е недопустимо.

Благоевградският административен съд не им се доверява, отменя отказа на РИОСВ и задължава регионалната екоинспекция да се произнесе отново по казуса. Темида е сляпа, но съдия Стоянка Пишиева, произнесла се по делото, е сродница на собственик на Влахинска ВЕЦ.

Поредната подмяна

esoВ 15 часа на 30 октомври 2015 г. малките ВЕЦ произвеждат 3.3% от електроенергийния товар на България, при 4% за фотоволтаиците и 5% за вятърните централи. Есенните месеци у нас са маловодни, така че МВЕЦ се справят наистина отлично. При това недоволството срещу „скъпата зелена енергия“ ги подминава: хората имат негативи към „перките“ и „соларите“, но към малките водни турбини са сякаш неутрални.

Към днешна дата в България работят близо 250 ВЕЦ. Част от тях са подязовирни или иригационни, броят на малките ВЕЦ е около 200. Независимо дали са новопостроени или приватизирани стари, те осигуряват редовен и значителен доход на своите собственици. До тази година НЕК заплащаше енергията от различните видове МВЕЦ на цена от 156 до 197 лв. за мегаватчас без ДДС. През февруари 2015 г. Държавната комисия за енергийно регулиране понижи цената до 112.48 лв./МВтч при средногодишна продължителност на работа 2 500 часа.

pushkarov (1)Дори след това понижение, енергията от малките ВЕЦ се изкупува двойно по-скъпо от тази на големите държавни ВЕЦ. Които впрочем през повечето време не работят, за да се даде простор на частната инициатива. Може би точно това има предвид Пушкаров, когато в интервю от 2012 г. казва: „По нагласа имам доста силни социални тежнения“.

Сходни тежнения към зелени субсидии имат и банките, които са финансирали строежа на доста МВЕЦ: в нашиия конкретен случай предприятието „Хидроекоенерго“ е заложено в „Уникредит Булбанк“ срещу заем от 2 млн. евро. Новите по-ниски цени на ДКЕР не изглеждат добре на фона на лихвите по кредити и на търсените от бизнеса печалби. Натискът за разширяване на МВЕЦ тепърва ще се засилва и състоянието на екосистемите и популациите все по-често ще се третира като досадна пречка.

У нас все още няма методика за определяне на минималния воден отток. Не трябва да се допуска ВЕЦ да вземат повече от 30% от водите на една река, но на практика всички водни централи в България взимат повече, констатира Любомир Костадинов от WWF. Според него сме свидетели на поредната подмяна в България: малките ВЕЦ може действително да решат енергийните проблеми на развиващия се свят. Става дума за наистина малки съоръжения, някои на цена 1000 долара, които се монтират в руслото на реките, без да ги променят. Това, което е създадено да носи енергия до бедни хора в отдалечени райони, у нас се е превърнало в източник на лихви и печалби за рентиерите.

Перфектната кражба

Разработка на бившата държавна фирма „Енергопроект“ от 2000 г. е установила около 900 потенциални точки за малки ВЕЦ по нашите реки. Този документ, и досега пазен за вътрешно ползване, е разпалил интереса на бизнеса: почти целият хидроенергиен потенциал на България е резервиран. Освен завършените към 200 обекта, разрешения има за още 250, без да броим други поне 500 издадени разрешения за водовземане. Предстоят им дълги съгласувателни процедури, но първата крачка вече е направена.

Ако всичко това се реализира, обликът на българските планини коренно ще се промени, рибното ни богатство – доколкото то е останало, ще бъде затрито, а сметките на потребителите на ток критично ще набъбнат.

„Водата е най-ценният обществен ресурс, за вода ще се водят войни“, обобщава Димитър Куманов от Сдружение „Балканка“. „Изземвайки водата на реките, ВЕЦ извършват най-голямата и най-ловката кражба на обществени ресурси в България, перфектна престъпна схема“. Освен че окупират публичен ресурс и увреждат околната среда, обществото плаща субсидии на малките ВЕЦ пред погледа на всички държавни служби, които се хранят с данъци.

Наистина, не е ли направило никому по върховете впечатление, че на малката Влахинска река са построени 4 ВЕЦ, чиито собственици годишно си поделят кръгло пет милиона лева? Разбира се, може и много повече: във водосбора на Огоста има 30 малки ВЕЦ, а на река Благоевградска Бистрица – 12. Е, осем от тях са на напорния водопровод на града и „само“ 4 са изградени по течението на планинската река, но пък за още 4 ВЕЦ-а има издадени разрешения…

Едва ли бихме го казали по-добре от доц. Георги Хинков: „Останал е един малък незасегнат участък от река Влахинска. Ще позволите ли това чудесно местенце да бъде превърнато в смрадлив канал? Колко са останали непокътнатите такива места в България. Малко са вече.“

 

Публикувано в evromegdan.bg

Posted in Икономики, Обществени, Родни | Tagged , , , , , | Leave a comment

Отрова се излива в Арда

Оловно – цинковите мини на Маджарово са затворени още през 1999 г., но продължават да мърсят прекрасната природа на Източни Родопи

Ръждивочервена вода изтича на талази от две дупки, зеещи в скалите покрай черния път между село Бряговец и град Маджарово в Източни Родопи. До самия бряг на Арда.

P1130267

Утро над Арда

Сега тук е тихо, само някоя случайна крава или крясък на птица ще смути тишината. Преди няколко десетилетия тук са боботели тежки машини: на това място се е намирала една от най-важните оловни мини на България. Многобройните й проходи и галерии днес пустеят – добивът от Маджаровското находище спира в края на 1990-те, когато за държавното предприятие не може да се намери приватизатор.

Флотационната фабрика е нарязана за скрап, хвостохранилището е рекултивирано. Хиляди миньори са принудени да се върнат по родните си места. Населението на Маджарово се свива 5-7 кратно и сега след Мелник това е най-малкият град на България.

Но макар и затворени, Маджаровските рудници продължават да напомнят за себе си. От тях тече мръсна, ръждива вода, която си проправя път към Арда – реката, от която се напояват десетки зеленчукови градини и пият вода хиляди домашни животни, още преди тя да се влее в големия язовир „Ивайловград“.

P1130274Замърсяването от старите Маджаровски мини е съвсем осезаемо, буквално може да се пипне три или четири километра
надолу по течението. Камъните по дъното на реката на „плажа“ след бетонния мост са покрити със същата червеникава ръжда, която изтича от старите мини. Тук през лятото се къпят доста хора.

Скалата, в която са пробити двете зеещи кухини се казва Къс кая, Момина скала. Има и легенда за името й. Както на стотици други места у нас, тук вярват, че се е хвърлила девойка, която не искала да смени вярата си. Подробности: днес от Моминия камък струи не история, а отрова.

Местните жители са напълно запознати със замърсяването от старите мини. Станко Бенев, пенсиониран миньор с близо 30 години стаж, от тях 11.5 години под земята, разперва ръце: „Тече от шахтите и се влива в реката, знаем го, сигурно има отрови, но…“

Бенев допълва, че отровни минни води изтичат и от Харман Кая. Там обаче имало изграден утайник: изкуствено езеро, в което се събирали минните води и с времето  тежките метали усядали на дъното. Така „пречистена“, водата изтичаща от мините се използвала за напояване на градини и за водопой на животни.

„Щом я пият кравите, значи е чиста, те добичетата си знаят. И жаби се въдят в утайника“, разсъждава старият миньор, който сам има градина под Харман кая. Друг минен ветеран, Страхил Шуманов, си спомня в местната хроника „50 години в Маджарово“:

P1130275„Във времето на действие на мините и фабриката реката често се замърсяваше с изпуснати шламови фракции от фабриката. Сега това е ликвидирано с ликвидирането на фабриката. Останала е само една опасност от замърсяването й, тя е от излизащите и силно окислени води на мината в района на каньона. Отдавна се умува и беше започнат строежът на пречиствателна станция, която да изпомпва тези води и да ги пуска пречистени към реката. Какво ще стане с този вариант в бъдеще времето ще покаже“.

Дотук времето показва, че бъдещето е изключително разтегливо. Отчет на Басейнова дирекция Източнобеломорски район за поречието на река Арда от 2013 г. лаконично отбелязва: „Програма за управление и пречистване на води от стари рудници, рудник Маджарово – не е започнала. Проучване на състоянието на рудниците и набелязване на мерки за решаването им, община Маджарово – не е започнало. Изграждане на пречиствателна станция за рудничните води,  Маджарово ЕАД – мини в ликвидация – не е започнало.“
P1130285
Изминали са повече от 15 години след края на Маджаровския рудодобив. А от ПМС 140/1992, уреждащо рекултивацията на затворените минни обекти, ни дели почти четвърт век.

След затварянето на рудниците миньорският град изживява демографски колапс. Едва в последните години Маджарово започва да се окопитва, главно благодарение на прекрасната си природа. Хората гледат доста домашни животни, главно крави, а южният климат благоприятства отглеждането на прекрасни плодове и зеленчуци. Много хора от големите градове бягат от стреса и купуват имоти в Маджарово – примамливо евтини след заминаването на миньорите.

Най-вече туризмът е във възход тук. Маджарово е прочуто и извън България с голямата си популация от белоглави лешояди и отличните възможности за наблюдението на тези величествени птици. Някои считат големия завой на Арда след града за най-красивото място на България изобщо. Има твърде много причини проблемът с отровните води, изтичащи от старите мини да бъде най-сетне решен.

Германката Бертхен Корс от „Ъртлайф Намибия“, която е с нас на обиколка в Родопите заявява: „Виждам много прилики между Намибия и България. И двете са страни с невероятна, вълшебна природа – и чудесни хора, но, Боже мой, какво са направили тези хора на тази природа!“

Замисля се и уточнява: „Не, има една голяма разлика. България има вода.“

Снимки Генади Кондарев

 

 

Posted in Обществени, Родни | Tagged , , , , , , | 1 Comment

Екологичните бригадири на Америка

Стане ли дума за страна – екологичен грешник, САЩ неизменно е сред главните заподозрени. Дежурното обяснение е, че ако се затегне екологичния контрол икономиката ще пострада и ще се загубят работни места. Но в не толкова далечната американска история виждаме противоположен ярък пример: по време на Голямата депресия дейностите по опазване на околната среда са били важен източник за заетост и доходи на хората. И още нещо.

„Виновник“ е самият президент на САЩ Франклин Делано Рузвелт. Макар и прикован към инвалидна количка, Рузвелт бил страстен любител на природата, убеден, че простият живот близо до земята оказва несравнено благотворно въздействие върху здравето и морала на хората.

Когато идва на власт през март 1933 г., Рузвелт е изправен пред сякаш непосилна задача: от една страна да изпълни предизборните си обещания за заетост, създавана с правителствени програми. От друга страна да угоди на вездесъщите апологети на бюджетните икономии във Вашингтон. Рузвелт минава напряко, като включва посланието за икономично правителство в своите публични изяви и в същото време харчи точно толкова, колкото страната има нужда в момента.

alf_22

В сградата на AFL-CIO, най-големия профсъюз на Америка, още има следи от Новия път

Първият ход на новия президент, поел юздите на разкъсваната от депресия държава е да обявяви банкова ваканция – за впечатляващите последици от този хитър ход ще пиша някой следващ път в Блога за економика. Втори идва Законът за икономията, който трябва да успокои консервативните кръгове, втрещени от Рузвелтовия размах (за щастие на икономиката, този „икономичен закон“ така и си остава на хартия).

Непосредствено след това новият президент решава да създаде Civilian Conservation Corps, което може да се преведе по смисъл като Граждански войски за опазване на природата. За разлика от предишните две решения, всъщност от повечето инициативи на Новия път (The New Deal), които се разработват от мозъчния тръст около президента, Гражданските екологични войски са чисто Рузвелтова идея. Сутринта на 14 март – само ден след като банките са отворени отново, Рузвелт в отлично настроение споделя на съветника си Реймънд Моли, че през нощта му е хрумнала идея…

Моли е втрещен, както и повечето секретари в президентския екип. Да се изпратят стотици хиляди младежи в нищото? Къде ще живеят, кой ще ги храни и облича? При това подобно начинание изисква сътрудничество между поне 4-5 министерства. А какво ще каже Конгресът – нали преди броени дни беше решено, че няма да се харчат безсмислено държавни пари? Рузвелт разбиращо кима с глава към сътрудниците си и им нарежда идеята му да се превърне в законопроект незабавно.

На 7 април 1933 г. е записан първият доброволец в CCC – това е 19 годишният Фиоре Ризо от Ню Йорк, който има 12 братя и сестри и баща му не е работил от три години. Ризо получава два ката дрехи, бельо и обувки, полага импровизирана клетва и е изпратен някъде на юг.

CCC бързо се разраства. През юли в нея вече участват 275 000 младежи, разпределени в 1300 лагера. Основната задача на Гражданските екологични войски, да ги наречем така, е да се грижат за природните паркове и да се борят с наводнения, ерозия и пожари. Програмата е закрита през 1942 г. заради военната мобилизация. Към този момент американските младежи са построили в отдалечени краища на страната 200 хил. км. пътища, 47 000 моста, над 300 хил. бента срещу ерозия, засадили са 3 млрд. дървета и са опънали 150 хил. км. телефонни кабели.

И са се заредили с патриотизъм! Огромната част от бедните градски младежи, чиито семейства са живеели на социални помощи, никога по-рано не са били в толкова близък контакт с природата и не са си представяли колко величествена е тяхната страна. В трудовите лагери освен на яко бачкане по 8 часа на ден те са изложени на постоянно облъчване от амбициозните офицери. Един генерал се хвалел пред Рузвелт: уча моите момчета на тригонометрия, на английски правопис и дори на френски. „Нито едно момче няма да напусне този лагер неграмотно“.

Не е за подценяване и това, че момчетата най-често изпращали цялата си месечна заплата вкъщи. 25 долара тогава не били много (аналог на 457 долара днес, според калкулатора measuringworth.com), но когато семейството няма никакви доходи, и малкото е много. Средната възраст на постъпващите била 18.5 години и те оставали в системата на CCC средно девет месеца. И, средно, в края на обучението си те тежали с 15 кг. повече, отколкото в началото: хранели ги по три пъти на ден, което през Голямата депресия  било недостижим стандарт за много семейства. Както и електричеството и вътрешните тоалетни, на които се радвали екобригадирите в дървените си бараки.

alf_11Днес се счита, че Гражданските екологични войски са допринесли много за бойните успехи на САЩ през Втората световна война. CCC са изградили в милиони младежи представа за американска идентичност. Едно бившо момче от Гражданските екологични войски си спомня 60 години по-късно: „Построихме нещо. Нещо, с което можехме да се гордеем. А в онези времена нямаше много причини за гордост“.

Населението на цялата страна приема това екологично бригадирство с изключителен ентусиазъм. Радват се и военните командири, които за пръв път трябва да управляват подчинените си с дипломация и личен пример, вместо със заплахи и наказания. Естествено, умниците в градовете са скептични. Не друг, а президентът на Американската федерация на труда заявява: „това мирише на фашизъм, на Хитлеризъм, на нещо съветско“. Синдикалният лидер очевидно се страхува, че момчетата, взимащи по 1 долар дневно подбиват цената му.

Над цялата шумотевица се извисява коментарът на самия Рузвелт за CCC – първата и любимата му агенция от Новия път: „По-важна от материалните придобивки е моралната и духовна стойност на този труд. Можем да наемем огромна армия от безработни и да ги закараме в здравословна природна среда. Най-големият ни дивидент е премахването на заплахата, която принудителното бездействие оказва върху духовната и моралната стабилност на народа.“

В този исторически момент американският народ вече е бил отворен към подобни послания – след като десетилетия закусвал, обядвал и вечерял с уверения колко безценна е националната финансова стабилност.

по Michael Hiltzik. The New Deal – a Modern History. 2011, p. 65 – 69 

Posted in Истории | Tagged , , , , | 1 Comment

Хартиен Саламандър

Днес Пламен Горанов щеше да стане на 39 години.

Нали помните – това е българинът, който се запали на 20 февруари 2013 г. пред сградата на община Варна, докато протестираше против градската управа. Жестоко изгоря и две седмици по-късно почина в болницата. Обявиха национален траур за него, кметът на Варна подаде оставка, а после прокуратурата побърза да потули случая.

Бяхме приятели, познавах го добре и през изминалите две години и половина от смъртта му написах книга за Пламен. Тук ще намерите черновата на „Саламандър. Книга за Пламен Горанов”.

Вероятно ви е любопитно да разберете що за човек беше този „алпинист и фотограф”, който пламна и изгоря, носейки плакат „Оставка”?

Пламен беше неизчерпаем източник на шеги и луди забавления и се надявам да се посмеете с нас. Пламен имаше много силно развито чувство за справедливост. Той имаше ясна идея какви трябва и не трябва да бъдат хората и какво трябва и не трябва да изискваме от обществото и държавата, в която живеем.

Накратко, смятам да публикувам тази книга на хартия и тя да стигне до книжарниците.

Ако желаете, може да помогнете на това начинание.

Имам намерение да поръчам и да заплатя отпечатването на 1000 екземпляра от „Саламандър”. Освен текста, който може да прочетете и сега напълно безплатно, бих искал в книгата да се покажат и някои снимки от и на Пламен.

Може да помогнете основно по два начина:

  • Споделяйки част от разходите по художественото оформление, отпечатването и разпространението;
  • Ако разполагате със снимки на Пламен, или с кадри от февруарските протести, или някакви изказвания на политици, статии във вестници и т.н. от онази зима са ви направили впечатление – може да ги включим в приложенията към книгата.

Ще направя нужното, така че на 20 февруари 2016 г., три години след смъртта на Пламен Горанов, книгата да бъде в книжарниците.

Мечтая си скоро книгата да се рекламира с плакати на билбордовете пред сградата на община Варна.

Приходите от това издание ще отидат изцяло за благотворителни цели. Всеки получен лев от продажбата на книгата ще бъде изхарчен за деца в нужда.

Разходите по изданието на този етап оценявам на не повече от 5 000 лева.

Ще отговоря на всички ваши въпроси по тази тема на имейл mitakaster@gmail.com .

Банковата сметка, на която може да преведете пари и така да помогнете за отпечатването на книгата, е следната:

IBAN: BG08STSA93000023035603 ,  с титуляр Димитър Желязков Събев

(На имейл mitakaster@gmail.com може да изпращате суми и в PayPal.)

! Състояние към 12.11.2015 г. В банковата сметка, в PayPal и от други източници се събраха около 3500 лв. за издаването на книгата. Мисля че сумата е достатъчна за посочения тираж и набирането на средства за хартиения “Саламандър” се преустановява. Топло благодаря на тези, които се отзоваха. Свеждам глава пред щедрия ви жест.

Нека книгата бъде с нас :)    

Ето и две мнения на читатели на черновата:

„Нямам никакви колебания, че книгата трябва да бъде публикувана, никакви. След като прочетох книгата, за мен Пламен Горанов е по-симпатичен, но все така загадъчен човек и това е всъщност магията на книгата. Последното изречение в нея е като светкавица. Какъвто впрочем е и животът на самия Пламен Горанов – кратък, ярък, гръмотевичен.”

Веселина Седларска, автор

„Прочетох книгата. Плаках и се смях. Близък, верен и честен портрет на един истински човек. Пламен заслужава книга.”

Мирослав Атанасов – Морски, музикант

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Posted in Лични, Обществени, Родни | Tagged | Leave a comment

Твърде много финанси

Финансовият сектор се е разраснал до степен, която пречи на икономиката. Тази идея се опитва да си пробие път до умовете на политиците от доста време, наскоро и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие нададе предупредителен вик. ОИСР, известна още като Клубът на богатите страни, заяви в прав текст, че „по-нататъшна експанзия (на кредита и банките) най-вероятно ще доведе до забавяне на дългосрочния растеж и ще повиши неравенството”.

Разбира се, модерните финанси предоставят големи улеснения на производителите и потребителите. Но финансовата система крие в себе си много рискове. Според иконометричните анализи на ОИСР, в повечето богати страни нарастването на кредита за частния сектор води до забавяне на растежа (връзката между икономически растеж и благосъстояние е все по-спорна, но няма да се спираме на нея тук).

До един момент достъпът до финансиране е от решаващо значение за излизането на страната от капана на бедността, но след това всяка допълнителна единица кредит отнема от динамиката на икономиката.

Ефект върху растежа от различни форми на финансова експанзия

Ефект върху растежа от различни форми на финансова експанзия

Регресионен анализ на данните за БВП на богатите страни през последния половин век е показал, че прираст на кредита, равняващ се на 10% от БВП, води до забавяне на дългосрочния темп на растеж с 0.3%. Най-вреден за икономиката се оказва ръстът на кредита за домакинствата – той води до забавяне на ръста на БВП с 0.7%. Ръстът на банковия кредит спира икономиката с 0.5%, на бизнес кредита с 0.4%, и т.н. Единствено прирастът на акционерния капитал има положителен ефект върху динамиката на икономиката (+0.2%).

Защо става така? Експертите са установили няколко главни зависимости. На първо място е финансовата дерегулация. 40 години преди избухването на финансовата криза всички богати страни са започнали да разхлабват регулацията на финансовия сектор. Първоначално това е стимулирало икономическата активност. После дерегулацията отива твърде далеч и разрушава икономическите фундаменти.

Второ, в последно време има тенденция към повече банкови кредити за сметка на дългови облигации – а регресионният анализ сочи, че кредитите струват на икономиката повече от облигациите. Също така, отпускат се все повече домакински кредити и все по-малко бизнес заеми. Трето, наличието на твърде големи за да фалират банки насърчава безотговорното кредитиране.

През последните 50 години нарастването на кредита за домакинствата и бизнеса е тройно по-високо, отколкото прирастът на икономическата активност. Качеството на кредитите е ниско, при това много държави гарантират съществуването на финансовите си институции – разбира се, гарантират с ресурсите на обществото. Данните на ОИСР показват, че негативният ефект от кредита върху растежа е двойно по-висок там, където собствениците на банки не носят последици в случай на фалит.

Тези обяснения са точни и тънки и заключенията на ОИСР са смели, предвид днешното идеологическо статукво. Все пак, в обнародвания кратък доклад за негативния ефект от кредита върху икономиката липсва една всеизвестна дума: „лихва”. Не се коментира, че истинската спирачка за икономическата активност всъщност е източването на ресурси от предприемачите и консуматорите и прехвърлянето им на рентиерите, посредством сложните лихви. Критикуват се ефектите, но се премълчава причината – явно тя все още е табу.

От друга страна, в доклада ясно се посочва, че разрастването на финансовия сектор задълбочава неравенството, тъй като облагодетелства само най-богатата прослойка. „Разпределението на кредита е двойно по-неравно, отколкото разпределението на доходите на домакинствата в еврозоната”, установяват авторите. С други думи, богатите имат значително по-голям достъп до финансови услуги и кредит, отколкото хората от средната класа. Също и акции и облигации купуват най-вече богатите.

Само най-богатите 10% от населението извличат изгода от нарастването на финансовия сектор. Средните доходи на населението спадат с 0.3%, ако финансовият сеткор нараства с 10% БВП

Само най-богатите 10% от населението извличат изгода от нарастването на финансовия сектор. Средните доходи на населението спадат с 0.3%, ако финансовият сеткор нараства с 10% БВП

Регресионният анализ показва, че единствено най-богатите 10% от населението увеличават доходите си, ако финансовият сектор се разрасне. Останалите прослойки губят доходи.

Установени са и други вреди от финансовия сектор за икономиката. Заради високите заплати, много от най-талантливите студенти избират поприще на финансисти, вместо на инженери или учени. Така производственият потенциал на обществото намалява. В Европа, в единия процент на хората с най-високи доходи 20% са финансисти, в същото време „слугите на парите” са само 4% от всички заети. Дори най-ниско платените служители в сферата на финансите взимат с 15% повече от хора на сходно равнище в други сектори на икономиката.

„Реформа, която цели да заздрави финансите ще засили дългосрочния икономически растеж и ще намали неравенството на доходите”, заключават експертите на ОИСР. Предлагат се два основни механизма за дългосрочно справяне с проблема на финансовата хипертрофия. На първо място, да се избягва кредитната свръх-експанзия, тоест да не се допуска в икономиката да се образува твърде много дълг.

Регулаторната рамка Базел III, която поставя (малко) по-строги капиталови изисквания към банките се сочи за стъпка във вярната посока. Според ОИСР, следва да се предприемат и мерки за разцепване на твърде големите финансови институции на по-малки части. Вариант е това да не се прави директно, а да се въведе данък върху капитала над определен размер. Вероятно това ще доведе до ръст на сенчестото банкиране, но според специалистите това не е проблем – в крайна сметка, не обществото, а безотговорните инвеститори ще си носят риска от загуби.

Второ, нужна е концептуална данъчна промяна. Повечето страни от ОИСР са предвидили данъчни облекчения за финансиране посредством банкови кредити. Въпреки че заемите имат много по-негативен дългосрочен ефект върху икономиката от акциите, се оказва, че в повечето богати страни ефективните данъчни ставки за финансиране с акции са с над 10 пункта по-високи, отколкото за финансиране с банков кредит.

Предлага се да се въведе ДДС също и върху дейности като взимане на депозити и отпускане на кредити.

Главният икономист на ОИСР Катерин Ман преди време коментира за в. „Гардиън”: „Тези момчета са финансисти: те правят това, от което имат полза. Да направим така, че те да имат полза да направят нещо различно.”

Posted in Икономики | Tagged , , , , , , | Leave a comment

150 вековни гори чакат да бъдат… опазени

21 000 хектара ценни вековни гори в момента не попадат под защитата на закона в България. Това е едно от заключенията на мащабно изследване в Западни Родопи, Източна и Западна Стара планина и Средна гора, осъществено от WWF и Института по гората към БАН. Установени са поне 150 горски екосистеми, обособени в масиви от минимум 2 ха, които притежават характеристиките на гори във фаза на старост – и се намират извън зони на строга защита.

Вековните гори, или горите във фаза на старост имат много високо значение за биоразнообразието. В хралупите на дървета на възраст над 120, а понякога и над 350 години си правят дом множество редки видове. Мъртвата дървесина в старите гори също изпълнява важна средообразуваща функция. Вековните гори имат съществена роля и за регулацията на водния цикъл, тоест за предотвратяване на наводнения и за осигуряване на вода за бита, селското стопанство, промишлеността.

В същото време изсичането на старите гори носи сравнително малка парична полза. Повечето вековни дървета не представляват особен икономически интерес, тъй като са криви, изкорубени, растат върху труднодостъпни терени. Дървесината им се ползва основно за горене.

Ако старата гора продължи да съществува, тя ще носи повече пари, отколкото ако бъде изсечена.

Многобройните екосистемни ползи на стоящите стари гори: за биоразнообразието, включително по линия на лова, за туризма, за водното стопанство, за предотвратяването на ерозия и наводнения, струват много повече, отколкото няколко кубика криви дърва за огрев.

Доскоро в българската наука и практика господстваше друга гледна точка, изтъкна доц. Цветан Златанов, един от авторите на изследването – „Ако гората не се стопанисва, тя ще загине”. Фактите го опровергават. Проучените стари гори от бук, черен бор и смърч показват, че дори при възраст 300 години в естествените горски екосистеми няма признаци на загиване.

Този нов подход бавно намира път към държавните институции, които все още говорят за „управление на вековните гори”. Все пак се задава позитивна промяна: в момента у нас се разработват важни нормативни документи, които ще допринесат за устойчивото стопанисване на горите, например проекто-наредбата за екосистемните ползи от горите.

Вече е в сила препоръката в Наредбата за сечите в горите (чл. 4 ал. 1 т. 2) да се определят не по-малко от 10% от площта на естествените гори в България в мрежата НАТУРА 2000 като зони за опазване на гори във фаза на старост. Определените зони тепърва трябва да се отразят в плановете на горските стопанства и в заповедите за обявяване на защитените зони по Натура 2000.

В момента в строго защитени територии попадат 76 000 ха гори във фаза на старост, което е близо половината от вековните български гори. Осигуряването на защита за установените от Института по гората и WWF 21 000 ха вековни гори ще гарантира, че две трети от българските вековни гори ще бъдат поставени под защитен режим. Преценява се, че около 4% от горите на България са вековни.

В някои случаи изследователите буквално вървят по петите на дървосекачите. Тъжен пример е 160 годишна букова старопланинска гора край изворите на р. Камчия, в която през 2015 г. е проведена „възобновителна сеч”.

Макар че разработва нормативни документи за устойчиво управление на горските територии, държавата следва и стратегия за „отваряне на затворени горски басейни”. С мотива да се предотвратят горските пожари се насърчава дърводобива в някои от най-ценните и запазени горски площи на България, изтъква инж. Александър Дунчев от WWF.

Въпросните 150 вековни гори, които чакат да бъдат опазени, в някои случаи се нуждаят и от поставянето под защита на по-млади горски масиви в съседство, за да може да се формира пълноценно местообитание, посочва инж. Златанов. „Трябва да дадем време на гората да остарее”.

Снимка: Пламен Горанов

Снимка: Пламен Горанов

Благодарение на изследването на Института по горите и WWF държавата разполага с научна методика за определяне на гори във фаза на старост. Налице са подробни картографски данни за българските гори. На разположение са и няколко институционални механизми за защита. Единствено „политическата воля” днес определя дали вековните гори на България ще бъдат опазени.

Posted in Гори | Tagged , , , , | Leave a comment

Минирана стратегия

Най-малко 0.8 и най-много 4 процента е размерът на концесионната такса, която дължат на обществото фирмите, добиващи метални руди у нас. Така е определено в методиката към труден за произнасяне акт на Министерския съвет от 2007 г. В най-добрия за бюджета случай 96 дяла от приходите отиват за инвеститора, 4 остават за държавата. Официалните български икономисти се колебаят в оценката си много или малко е това и за кого. Да отбележим, че в различните провинции на минна Канада данъкът на добивните компании – общински и федерален, варира между 25 и 31% от облагаемия доход. Малка България е сякаш по-щедра. Вместо да опита да поправи това и ред други сходни „недоглеждания”, един нов документ, пълзящ към Народното събрание и носещ името „Национална стратегия за развитие на минната индустрия”, настоява за още по-либерално таксуване на българските подземни богатства. Казано накратко, минната индустрия държи да бъде провъзгласена за национален приоритет и търси гаранции, че няма да бъде обременявана с нови такси и режими.

Това е разбираемо, все пак водещ автор на стратегията е Минно-геоложкият университет, който отдавна е под егидата на Българската минно-геоложка камара, браншовата организация на минния бизнес. Няколко министерства и Геологическият институт на БАН са дали благословията си. Но това привидно единомислие от гледна точка на гражданите крие две основания за безпокойство, истински минни полета. Интересно е как българските медии реагираха на правителственото съобщение за промоция на минната стратегия. Второ, в чий интерес е планираното минно развитие?

Гадаейки за второто се налага да се заинтересуваме за първото, защото на 19 август нещо беше прието от кабинета, но никой не знае какво. Въпреки че ято дружелюбни към властта медии напълниха опустелия летен ефир със заглавия от типа „Правителството каза „Да“ на минната стратегия“, документът, на който казаха „да“ остава невидян от журналистите. Публичен достъп има само до изготвен през 2012 г. проект, на който не бе даден ход след внезапната оставка на първото правителство на ГЕРБ. Според енергийния министър Теменужка Петкова, стратегията е същата, само че актуализирана с нови статистики.

Актуализацията може да се окаже по-сериозна. Лаконичните стенограми от заседанието на Министерския съвет показват какво докладва министър Петкова на премиера Бойко Борисов. Минната стратегия била получила одобрението на отделните министерства, техните бележки са взети предвид и са отразени. Само министерството на икономиката се било забавило със своето становище, но и то вече било налице. Борисов дава одобрителната си дума за черновия документ и строго отбелязва: „Министерство на икономиката, добре записахте сроковете как трябва денонощно да подменят всички пломби и да не ми обясняват, че не може, че нямат ресурс. Всеки ден това са загуби“.

Министерството на икономиката е неубедителен арбитър по концесионни въпроси. Това се потвърждава дори само от факта, че при разформироването на голямото икономическо ведомство управлението на подземните богатства беше извадено от Икономиката и дадено на Енергетиката. Но сега точно МИ има крайната дума по документа, уреждащ националната политика по полезните изкопаеми (да потретим, приет и приветстван, без да се знае какво има в него). Гнездо на крайни либертариански идеи, министерството на улица „Славянска“ едва ли ще изглади гънките и пороците на минната стратегия. Което насочва към втората болна точка: досегашната, а вероятно още повече и бъдещата политика на кабинета поставя интересите на добиващите компании над социалните.

Бизнесът държи да изтъква, че приносът му към обществото е по-голям от концесионната такса и данъците, които плаща – работни места, осигуровки, спонсорство… Сякаш това, че компаниите печелят от публичен оскъден ресурс няма значение. Правителството също се държи така, сякаш обществото трябва да целува ръка на минния бизнес. Министър Петкова се хвали, че за първото полугодие държавата е получила почти толкова приходи от концесии, колкото през цялата предходна година – 66 млн. лв.

Статистиката за външната търговия на Българската народна банка показва, че износът само на цветни метали за полугодието е на декларирана стойност 2555 млн. лв. Рудниците не са единствен източник на концесионни приходи за държавата, съответно държавният пай в приходите от националните природни богатства е значително по-малък от 2.6%.

Трийсетина са медийните преразкази на правителствения пресрелиз от 19 август за добродетелите на минната стратегия, каквато и да е тя. 24 часа подготви почвата с вчесан репортаж от професионалния празник на миньора ден по-рано. С новата минна стратегия ще дойдат 4 млрд. лв. инвестиции и 15 000 нови работни места… Хора в лъскави костюми на фона на помпозните полилеи на столичния „Шератон“ усмихнато гледат читателя и авторите така са се втренчили в тях, че не си струва да ги разсейваме с въпроси за проценти.

Не че стратегията е лошо написана, напротив. Но тя въвежда в опасна оптическа заблуда: в началото се акцентира на бъдещето – колко устойчив, екологичен, отговорен и съобразен ще е минният сектор през 2030 г. След което текстът продължава с цитати от института „Фрейзър“ – една от закачалките, на които се крепи неолибералната доктрина. Бизнесът не иска да плаща повече – и нарича това „политическа стабилност“, която била от първостепенна важност за напредъка на минната индустрия. Впрочем това не е безобидна вметка: негласно и неусетно минната индустрия се конституира като политическа институция в България. Тя търси право на глас, защо не и вето на българските политики. И то най-вече на тези, които действително биха превърнали сектора в отговорен и съобразен с националния интерес.

В стратегията си минната индустрия настоява да не бъде ощетявана заради други сектори на икономиката, например земеделие или дърводобив. Тя иска държавна финансова политика без прилагане на „ограничителни или забранителни административни решения“. Настоява да бъде обявена за национален приоритет, а тези, които й пречат – да се порицаят. „Враждебните“ екологични неправителствени организации са поставени в графата „риск“ в приложения SWOT анализ, а екологичната мрежа Натура 2000 е оценена като „слаба страна“.

Проблем е и конкуренцията с туризма, земеделието, строителството, опазването на природата. Дори е записан риск, свързан със „значителни инвестиции за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд на работещите“… Създава се усещането, че полезни изкопаеми са не златните и медните жили на наша територия, а фирмите, които ги добиват. Под „устойчивост на средата“ минният сектор вече разбира нищо да не пречи на непрестанно разрастващата му се дейност.

А тя наистина се разраства. В годишните си награди БМГК отличи „Минстрой Холдинг“ АД – първенец по ръст на приходите от продажби сред големите компании в сектора, над 31% за 2014 г. Само че годишният финансов отчет на дружеството на бившия шеф на Мултигруп Николай Вълканов показва, че за същата година то е платило смешните 63 хил. лв. данък. При приходи от над 30 млн. лв., ползата за държавата е едва 0.2%. Явно приносът за бюджета не е сред критериите за връчване на минните награди.

Който устои да прочете текста докрай, ще открие и претенции към държавния бюджет, от който се очаква да плати за цялостно геоложко проучване на страната – докато на администрацията се отказва право за допълнително регулиране на бранша. Изложените по-горе съображения и съотношения са сякаш достатъчни, за да породят известно несъгласие у тези, които биха искали да видят българската минна индустрия по-„канадска“. Набитото око на редактора вижда още един, почти незабележим щрих.

За разлика от много други стратегически документи, тази стратегия е написана стегнато, грамотно, с правилна пунктуация. Но на страница 12 погледът се спъва в едно заключение от SWOT анализа, в полето „слаби страни“: „Създава рискове които могат да се управляватза качеството на околната среда като: замърсяване на въздуха (предимно прах), шум, замърсяване на почвата и водата и въздействието върху нивото на подземните води, разрушаването или временно нарушаване на релефа и ландшафта…“

В смислово отношение заключението е коректно, само че в първите девет думи са допуснати точно три правописни грешки. Явно някой е прочел в почти-финалния вариант на стратегията за този риск, формулиран от добросъвестен изпълнител – и с уверена ръка е заличил страховете, натъртвайки отгоре, че минните рискове може да се управляват.

Дори това да е така, кой е този, който си позволява да редактира, след като учените и експертите са си казали думата? Кой има последната дума за националната минна стратегия?

Минната стратегия няма да има силата на нормативен документ, тя е по-скоро инструмент за натиск. Границите 0.8 – 4% за концесионните такси са определени от Министерския съвет, съответно няма законова пречка те да се нормализират.

Публикувано в Evromegdan.bg 

Предназначено за златна мина. Добивните компании са концесионирали 0.9% от територията на България

Предназначено за златна мина. Добивните компании са концесионирали 0.9% от територията на България

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , , , | 1 Comment