Migrants for Growth

Old Europe is used to cure its economic pains by transfusing blood of working migrants. This clever lever has already reached its limits

„One very catastrophic mistake” named Donald Trump the decision of the German Chancellor Angela Merkel to invite in Europe “all of these illegals”. One week before his inauguration the new dweller of the White House declared in front of European journalists that “you wouldn’t have a Brexit” if the EU countries had not been forced (by Germany) to take over 1 million refugees with all their problems. He added: “I believe others will leave”.

A choir of protest echoed this rare frankness, starting with Merkel herself (“we Europeans hold our destiny in our own hands”) through to the former Secretary of State John Kerry and even Larry Fink, the CEO of BlackRock – the world’s biggest asset management fund. This financial shark defended the policy of the Chancellor praising her “moral leadership… in an increasingly discordant world”. In his words Germany demonstrated “ability to balance acts of humanity and economic and political challenges”.

Be aware when a man of money addresses morality. What if the “humanity” is only a shell of an entirely rational strategy of revitalizing the European economy and reviving its economic growth, coming at the cost of decreasing citizens’ living standards and surge of insecurity?

dsc_1060

We have done this before

The Second World War was a clash not only of soldiers and weapons but also of factories. The enormous demographic effort after waging two simultaneous fronts of war in Europe could not be offset even by the self-sacrifice of German women in the rear. The wartime economy found a solution by absorbing the labor of the prisoners of war, the population of the occupied territories in Eastern Europe, but also of millions Italians, French, and Dutch.

According to the award-winning monography of Adam Tooze “The Wages of Destruction: The Making and Breaking of the Nazi Economy”, in certain factories of Luftwaffe the share of foreign workers stood above 40 percent. In Munich there were 80 000 beds for foreign laborers. In 1943 the foreign labor force in German industry and agriculture amounted to 6.5 million people, including 5 million civilians (not prisoners). The total number of foreign workers peaked in the fall of 1944 with 7.9 million people – over one fifth of the German labor force.

It is interesting to point out that the sexual issues were high on the migrant agenda in these dark times. During the first years of war the Poles sent to work in Germany received capital punishment if caught committing fornication with Arians. Later brothels designated to foreign workers were established – supposedly in order to increase their productivity.

The mentioned above facts do not draw parallels between the Federal Republic and the regime of National Socialism. But they unambiguously prove that the labor of foreigners – so called immigrants, historically served as an important factor of production for the developed countries. It happened far not only in Europe – just to mention the African genocide and the infamous slave trade across Atlantic, which set the base of the American prosperity. After the American Civil War the economy of the United States has been greatly benefited by the crowds of talented and laborious European immigrants.

There is no need to seek for examples in so distant past. The “trente glorieuse” – the economic miracle of the post-war Europe which lasted up until the world crisis of the 1970s is explained by combination of factors, and among the central ones is the abundant and cheap labor of migrants.

Labor and capital on the balance

Starting from the middle of the 20th century around 5 million migrant workers with their families helped Europe to become what it is now – writes the American economist Barry Eichengreen in his volume „The European Economy Since 1945”. In the FRG the input of foreign workers has been continual. Firstly arrived the ethnic Germans which left – or were driven away – from Poland, Czechoslovakia, and USSR. Prior the erection of the Berlin Wall in 1961 hundreds of thousands of GDR citizens fled to the West. Thereafter came Yugoslavians and Turks.

The same in Netherlands: the countrymen returned from the colonies constituted 7 percent of the labor force, or 300 000 people. Switzerland had no colonies and from the very beginning had to import laborers from Southern Europe. France used migrants from Spain and Algeria. Italy as a whole exported workers – but in the same time the industrial North profited on the demography of the South. An eyewitness from Torino observed: “Southerners would arrive in rags, sleep on park benches or at the train station, and wait as long as it took to get a job in a Fiat plant”.

The United Kingdom imported 350 thousand Irish workers between 1946 and 1959, thereafter turned to India, Pakistan and the Caribbean, from whence accepted 540 thousand people until 1968. Over 1 million Poles and Germans migrated to the West with the establishment of Stalinist regimes in 1947. By 1970 there were over 12 million immigrants in Western Europe, summarizes Carl – Ulrik Schierup in his book published in 2006, “Migration, Citizenship, and the European Welfare State”. Already in 1989 a European migration crisis was declared.

But why Old Europe allowed such demographic flood? Certainly not only of humanitarian reasons. The key to understanding the West European migration policy is the price of labor. The post-war reconstruction of the thorn apart societies turned growth into a major objective and a measure of success. Achieving growth requires investments, and investments require corporate profits. In order to keep the share of capital big enough, the wages should be suppressed.

Immediately after the war the citizens were keen to accept self-sacrifices for the sake of reconstructing their homelands. But already in 1950 the pre-war levels of economic production were surpassed almost everywhere in Europe. The wage laborers now required a fair share in this new wealth. Then struck the hour of the tripartite collaboration of labor unions, capitalists, and governments. And of imported labor. The full employment corresponds with higher salaries, thus growth needs some unemployment: achieved through low-qualified and cheap migrants.

Eichengreen explains this strategy perfectly technically: „So long as refugees from GDR flooded into West Germany, there was a reserve army of labor standing at the ready. Unemployment remained in the high single digits until this influx was absorbed. Increases in labor costs were thereby limited even when the economy was expanding at breakneck speed. The same mechanism operated in the Netherlands… Italy and France”.

During the 1950s Old Europe still possessed an internal labor reservoir – the employed in agriculture with substantially lower incomes and productivity than in the industry and services. But the modern sectors soon utilized the domestic migration, including the women, and afterwards the import of migrants was imminent. In certain years up to a third of the employment growth in Europe was made up of migrants.

To underline, not the necessity of hiring someone to do the “dirty work”, but the need of a lever to push down the wages will explain the European hospitality towards foreign workers. The Europeans soon got aware of this unpleasant strategy and in the 1980s clearly showed that such labor tricks are unacceptable. Yet the governments continued to let in “enough” economic refugees by occasionally loosening the immigration control.

This pragmatic – or rather cynical policy of pushing wages lower is not a secret, albeit it is seldom scrutinized. Larry Fink himself while defending Merkel from the assaults of Trump underlined that migrants encourage growth. Who may know better than him? The financial and banking sector would be among the most severely damaged if due to some reason the annual increase of the gross domestic product would come to a halt. The world would explode if credits and interests will have to be covered without the current annual increase of the quantity of the economic production.

Impotent old recipes  

During the 1950s the United Kingdom stood with only one leg inside the European economic area – as it does now. And the United States dictated who to come in and who to go out. In only 60 years the economic history of Europe repeated itself – of course, this time as a farce. It is worth mentioning that Theresa May, the Prime Minister which will have to stir the British ship through the uncharted Sea of Brexit, came into the spotlight firstly with her… cleavage.

In addition to migrants growth needs liberalization. What are the free trade agreements if not “engines of growth”? Initially – before invoking geopolitics in justifying TTIP and CETA amidst the harsh discontent of the European citizens – the European Commission explained them namely with the need of growth. Brussels experts shared in private that after 1960s the European economy was incapable of achieving organic growth – based on innovations and higher efficiency. That is why Europe constantly sought to expand its markets.

It is beyond doubt that Angela Merkel and her EU partners were motivated also by humanitarian reasons when accepting over 1 million new immigrants from the burning south. Yet it is naïve to suggest that the politicians were not aware of the economic benefits of such generous gesture. Besides cheap labor, the migrants create an additional demand of food, shelter, healthcare, schools: they generate growth.

Something similar happened in 2004 and 2007 when the EU expanded with the former socialist countries of Eastern Europe. The benefits for the big business were evident from the very beginning. Because of the one-magnitude divergence in the salaries of Old and New Europe a seven year moratorium on old members’ labor markets was imposed. But the mere fact of political adoption of tens millions of low paid workers contained the rise of wages in the West.

Capital threatened the labor that it would migrate, and the East served as a scarecrow. In 2005 the workers in the BMW factories consented to work on Saturdays for regular salaries in order to retain their jobs. There are plenty of examples. For the citizens of the old member states the expansion of the EU has been just another wave of migration at their cost.

It is hard to imagine that the triumph of populism of 2016 would be duplicated on the coming elections in Germany, France and Netherlands in 2017. And it seems that the establishment has finally grasped the unwillingness of population to sacrifice its remuneration and security in the name of unspecified growth. The toleration of migrants is very low now even in a new country like the US. In Europe, the migration issue is part of a broader discontent referring also to the massive tax dodging and the disparities created by the common currency.

Nevertheless the European politicians have not so many options these days. They could kill at last the fat old Europe of security, leisure and welfare – or submit to the popular demands while impeding interests of banks and multinational corporations. By the way, it is not clear whether the second option is at hand at all. Honestly speaking, both alternatives are not in favor of the wretched trying to find in Europe refuge from war and famine. Maybe there is a third way?

The New Crusade 

Indigenous are only the people of Africa – according to the modern genetics the world has been populated by migrants, and waves of newcomers piled on even in the most remote islands. The most successful nations in human history have had the best methods of attracting foreigners to their own culture. The empires building walls on their borders were just proclaiming the beginning of their demise.

To take Bulgaria as an example: it is truly a land of migrants. More than 13 centuries ago Bulgarians “migrated” on the territory of the Byzantine Empire, meeting there Slavs who were migrating south of the Danube for centuries. Thereafter followed Cumans, Pechenegs, Seljuqs, and Sachs. After the Ottoman invasion there came Cherkasy and Tatars, along with different Shia tribes and the Jews. In the first half of the 20th century there came probably 20 thousand Armenians and 35 thousand Russians – and hundreds of thousands of displaced Bulgarian families from Thrace, Macedonia and Dobrudja after the failed wars for national unification. Modern Bulgarians may be second- or third-generation exiles – and still they regard the “refugees” as a threat and vote for parties that promise them “protection against” migrants.

Still the current wave of migration is truly peculiar. The Muslim refugees do not intend to accept the values and the ways of life of their hosts. Even after decades abroad the Turks in Germany live in enclaves: there are streets in Berlin where one feels just like in Istanbul. One quarter of the population of Brussels are Muslims. The children of migrants are often trapped in the vacuum between the family traditions and the Western postmodernism. This encourages crime and facilitates terrorism.

It is hard to forecast whether Europe will be capable to absorb these migrant islands. But it certainly has a moral obligation toward the millions distressed people at its doors. This does not imply inviting them into its labor market – rather, European efforts are needed to stabilize the Mediterranean belt after the ill-fated Arab spring. This excludes, of course, the infamous collaboration with Erdogan’s regime in Turkey. The time has come for new crusades, not with weapons or holy texts, but with benign credits, joint infrastructure projects, science, teachers, medicines, and culture. The policy of growth should migrate from saturated Europe to its poor surroundings, otherwise the new European fascism will arise from the state of total terrorism.

The official EC data speak of over 1.3 million refugees arrived in Europe in 2015. Germany alone attracted 420 thousand of them. The most important refugee route lies across Mediterranean (Eastern Route through Greece and Central Route through Italy). Over 1 million people, 38 percent of them Syrians, crossed the sea trying to reach Europe. The migrant crisis of 2015 was even more severe since the reports of Frontex – the agency of external EU borders, informed of over 1.8 million illegal attempts to cross the EU border, of them almost 600 000 of Syrians. Around 60% of migrants were men in their active age.

The crisis receded somewhat in 2016 and the number of refugees decreased threefold on an annual basis. Yet the number of victims which drowned while trying to reach the shores of Greece and Italy scored a dark record of 5000 people.

We should agree with the Federal Chancellor when she announced in 2015 that the migrant crisis is a “historical test for Europe”. But the trial is not only moral but also economic. The bad habit of cooling the labor markets with immigrants may have killed the precious spark of solidarity in Europe. Now the doors are almost shut – but the political vultures have already crept in.

Posted in English | Tagged , , , , | Leave a comment

По-полека, забави

Предлагам на вашето внимание един текст, чиято основна теза е, че икономическият растеж се е превърнал в пречка пред глобалното икономическо развитие. Писах го преди две години, но темата de-growth (де-растеж, икономическо смаляване) става все по-актуална и току-виж някой в България намери полза от тези разсъждения.

В този текст има повече чуждици и дълги изречения, отколкото е характерно за моите писаници и за това си има обяснение: в края на 2014 г. и началото на 2015 г. го подготвях като „съществена част“ от дисертация. За съжаление общонародно уважаваният професор, който ми бе предложил подкрепа в Икономическия институт на БАН, като прочете за какво иде реч вдигна ръце от мен.

Нашето поколение сме възпитани да сме критични към себе си, но този път ми се струва, че вината не е само моя. Твърде консервативна е българската икономическа „наука“, не иска да повярва в новото, наказва го. Но тъй като икономиката е на бързите и смелите – говоря изцяло в бизнес смисъл, мудността и пъзливостта на нашата академична общност обуславя изостаналостта на националното стопанство.

А аз съм упорит в стремежа си да намеря новото, релевантното. През 2005 г. опитах – неуспешно, дисертация за зелен маркетинг. През есента на 2006 г. публикувах брошурка, в която пророкувах задаващи се кризи. В нея, освен другите неща, развих и тезата за нестабилността, породена от свръхпроизводството на елити: идея, популярна в последните години с работите на Турчин.

През 2009 г. публикувах обширна статия за „Капана на икономическия растеж“ – доколкото знам, първата в България критика на количествения прираст на икономиката. През 2010 г. в книгата „Унизената Земя“ доказах как опазването на природата и основаният на алчност капитализъм са несъвместими – централна теза в популярния и преведен на български труд на Наоми Клайн от 2014 г. Пръв у нас критично разгледах ефектите от TTIP, търговското споразумение между Европа и САЩ. И това са само някои от безспорните примери за вярно предвиждане.

Грешил съм, няма спор: през 2008 г. написах, че петролът ще остане скъп завинаги, през 2011 г. – че златото ще поевтинее. За разлика от мнозина, признавам грешките си и опитвам да се уча от тях. Както и да е: преди две години написах кратък текст за икономическото развитие и сега го публикувам тук, за да може да се ползва от заинтересуваните.

Напоследък целенасочено изследвам теориите на икономическия растеж. Ако е рекъл Бог, след време текстът, който е поклон пред стотиците читатели, които продължават да посещават изоставения блог за економика, ще се превърне в пълноценна книга.

Текстът, който се намира тук, има следното съдържание:

  1. Границите на икономическия растеж
  2. Растеж или развитие
  3. Демографията като стимул и бариера за развитие
  4. Ограничители за растежа в животинския свят и архаичните общества
  5. Природните ресурси като стимул и спирачка
  6. Другият канон на развитие
  7. „Добрият диктатор“: демокрацията като спирачка за растежа
  8. Развитие и социално неравенство
  9. Икономическо развитие и ненамеса в стопанския живот
  10. Богатство, щастие и мислене
  11. Културни бариери пред икономическото развитие
  12. Технологиите като бариера пред развитието

Умишлено съм оставил някои въпроси недоразработени и някои теми недокоснати, не съм изгладил и езика – нали трябваше да покажа на професорите, че има върху какво да се работи. Все пак мисля, че в текста има ценни моменти и заслужава внимание. Добрата новина е, че изследванията ми продължават и се задълбочавам в темата.

Ако все се носим в търсене на новото и чуждото и не се грижим какво е израснало от родна почва, ще обеднеем още повече – и идейно, и материално.

Ако познавате институция или издателство, което може да се заинтересува от моя труд, моля, свържете ни.

Растеж или развитие (“Нефинансови бариери пред икономическия растеж”)

dsc_0657

Posted in Лични | Tagged , | Leave a comment

Продължителна пауза

През май блогът за економика mittag.wordpress.com ще навърши седем години. Започнах го на шега в безработен период. До днес блогът, който търси пресечната точка между природа, пазар и култура е отчел над 100 000 щракания. Публикувал съм в него над 300 текста, както и връзки към мои книги и изследвания по темите на економиката в общ обем от над хиляда страници. (Различни организации през изминалите години ми възложиха теренни проучвания в регионите на страната).

За съжаление този блог не постигна целите, които си поставях. В края на 2015 г. върнах на вторични суровини 147 килограма хартия. Това беше излишния тираж от „Унизената Земя“, вероятно 500 бройки. Останалите 500 успях да „пласирам“, тоест да подаря в продължение на 5 години с голяма мъка. Предлагах на всеки заинтересуван да му изпратя книжка по пощата, поемайки пощенските разходи. Никой не се отзова.

От вторичните суровини взех 13 лева и ги вложих в издаването на следващата си книга „Саламандър. Книга за Пламен Горанов“. Това беше българският герой, който изгоря на 20-ти февруари 2013 г. и за смъртта му обявиха национален траур. Отпечатването на тази книга се реализира с дарения. Два месеца след като „Саламандър“ е в книжарниците, от нея са реализирани тридесет и три бройки.

Унизената Земя“ пренаписвах шест пъти, а изследването ми продължи около седем години. „Саламандър“ завърших много по-бързо – след година и половина, три-четири редакции, с пълно емоционално себераздаване.

Известно време мислех да подбера 50 статии и някои по-хубави снимки от този блог и да ги оформя в книжка със заглавие „Економика. Култура, Пазар, Природа“. Но след като не можах да реализирам писателските си проекти дотук, реших повече да не хабя мастило и хартия и време. Явно в България няма търсене за нещата, които правя.

Няма да се откажа да създавам науката економика. Повече от година събирам материали и мисля за следващата си книга, „Бариери пред икономическия растеж“. Надявам се да я завърша за година-две. Но за разлика от другите ми творби, мисля този път книгата да е на английски език.

Междувременно с лични ресурси започнах журналистическия проект bodil.bg. В него смятам да публикувам предимно анализи и коментари за текущи събития.

Ако изпитате нужда от безвремието на блога за економика, може свободно да ползвате неговите статии. Тук е текстът на „Унизената Земя“, тук – на „Саламандър“. Ако се интересувате от по-дълги специализирани четива, може да се запознаете с някои от докладите:

за Беглика

за Странджа

за Осогово (и на български)

за Планинските райони

за Рудодобива в Родопите с Руслан Йорданов

Две статии за аквакултурите по проект РИФОВЕ

Налага се да спра да обновявам блога за економика mittag.wordpress.com поне докато завърша „Бариерите“ . Ще качвам тук само лични текстове, както и материали, нужни на мен самия за последната ми книга.

Благодаря Ви за помощта и вниманието.

Posted in Лични | Tagged , , , | 5 Comments

Въздействие на волфрамовата мина върху Велинград

Местността Грънчарица. Ако планът за мината успее, тук ще бъдат натрупани 1.6 млн. т скална маса

Местността Грънчарица. Ако планът за мината успее, тук ще бъдат натрупани 1.6 млн. т скална маса

Текстът по-долу е възражението, което подадох до РИОСВ – Пазарджик във връзка с Доклада за Оценка на степента на въздействие (ДОСВ) на инвестиционното предложение за „Добив и преработване на волфрамсъдържащи руди от находище „Грънчарица Център”, община Велинград, област Пазарджик“.

Изразявам несъгласие с изводите на Доклада за Оценка на степента на въздействие на инвестиционното предложение за волфрамова мина в община Велинград. В този документ присъстват редица фрази от типа „постигане на най-високо ниво на екологосъобразност на региона“, но той не дава отговор на множество основателни опасения за въздействието на волфрамовата мина върху:

  1. здравето на хората в общината;
  2. демографската и стопанската динамика в целия регион;
  3. състоянието на екосистемите и биоразнообразието;

Ще аргументирам пет опасения в тази връзка.

а) Нерудната скална маса, която ще се натрупа на площадката на м. Грънчарица ще е над 1.6 милиона тона за срока на експлоатация. Не е разработена система за дългосрочно управление на тези отпадъци – които в никакъв случай няма да са „стерилни“, тъй като, макар и в по-малки концентрации, в тях ще се съдържат тежки метали и съединения. Не е обсъдена възможността за миграция на опасни за здравето вещества в околната среда заради излагане на отвала на действието на вятър, вода и т.н. На стр. 19 от ДОСВ се посочва, че „По-нататък във времето, при завършени минни изработки, в определени зони от иззетите пространства ще може да се върне част от нерудна скална маса за руднични запълнения”. От това изречение става ясно, че дори да се стигне до подобно третиране на минните отпадъци, това ще се случи след много години и ще е само частично. Недопустимо е в ДОСВ да не се анализира с подобаващо внимание въздействието на 1.6 млн.т. минни отпадъци, съдържащи потенциално вредни примеси.

В този смисъл, притеснение буди и планът (на стр. 12 от ДОСВ) „стерилът от подготвителните разкривни и капитални минни изработки по време на строителството“ (над 188 хил.тона) да се използва за реконструкцията на външната пътна мрежа на с. Кръстава до републиканските пътища Велинград – Сърница и Велинград – Септември. Без радиохимичен анализ на т.нар. стерил подобна операция е недопустима.

б) Планът за транспортирането на сепарираната руда страда от вътрешен порок. Предвижда се тежките камиони да минават през местността Юндола – която е официален национален курорт. В ДОСВ е записано (стр. 20), че в светлата част от деня ще преминават по 9 самосвала на час. Това означава, че на всеки седем минути преминаване на тежка машина ще създава шумово, прахово, емисионно и естетическо замърсяване на ландшафта. По тесните планински пътища се създават допълнителни предпоставки за ПТП. Шумът и изпусканите газове от тежката машина се долавят минута или две преди преминаването й. Всичко това означава, че през Юндола и въобще по целия транспортен маршрут – в край, привличащ туристи с тишина и чист въздух, ще има неспирен шумов поток и залпове от изгорели газове. Всъщност в документа дори не е оценено количеството и въздействието от причинените въглеродни емисии.

В ДОСВ са посочени три варианта за шосейни трасета – но е премълчан методът за транспортиране с най-малко въздействие върху околната среда, а именно железопътният. Добрите практики включват и въжени линии. Ефектът от сегашния план ще бъде отлив на туристи и жители от чист и лековит район, зарди въздействието на тежки транспортни средства.

в) В ДОСВ не е обърнато достатъчно внимание на риска от замърсяване на речните води. Както е известно, р. Грънчарица се влива в р. Чепинска, което в случай на минна авария излага яз. Батак и напоителната система в Горнотракийската низина на опасност от замърсяване с тежки метали и съединения. Минната площадка се планира да е „непосредствено до р. Грънчарица“ (стр. 5). Премълчаването на този риск за здравето и поминъка на десетки хиляди хора – докато в документа е обяснено подробно, че няма опасност за бисерната мида, защото тя не се срещала в реката, е недопустимо. Още повече, когато на стр. 17 от ДОСВ е записано как „излишните (извънбалансови) води се заустват в коритото на река Грънчарица“.

Описаната „двустадийна схема“ на пречистване на водите на планираната мина не съдържа анализ на риска при земетресения и тежки наводнения.

Отсъства анализ на потенциалното въздействие от взривните дейности върху подпочвените води и прогноза за ефекта върху дебита и химическия състав на минералните води на град Велинград.

г) В ДОСВ не е оценен фактът, че инвестиционното предложение опитва да се осъществи в неиндустриализиран район с ценно биоразнообразие, включително няколко вида едри бозайници. Кумулативно въздействие в непосредствения регион на мината действително няма да има (стр. 22 от ДОСВ) – просто защото в момента там няма други мини или крупни промишлени предприятия. Тази неиндустриализираност всъщност означава, че пораженията, които мината ще причини на съхранената околна среда ще са по-високи.

д) В ДОСВ не са оценени негативните въздействия върху околната среда, която е източник на традиционен поминък на хората в региона: земеделие, млечно и месно животновъдство, събирачество. Не е оценен рискът от замърсяване с прах и тежки метали от мината на храните, които се произвеждат в региона – и след това се консумират от домакинствата и се продават на туристи.

Също така, в документа не е споменато нищо за възможните въздействия от планираната волфрамова мина върху здравето и качеството на живота на населението в близкия гр. Велинград. ДОСВ на практика приема, че инвестиционното намерение и градът съществуват в паралелни реалности.

Не е приемливо да се твърди, че въздействията от волфрамовата мина ще се ограничат върху 12 ха, колкото се очаква да е производствената площадка. Без съмнение, тя ще влоши качеството на екосистемите в радиус десетки километри (риск за водите, замърсявне по вятъра, негативно транспортно натоварване, замърсяване на почви и храни и т.н.).

Предложението за изграждане на волфрамова мина в община Велинград следва да се разглежда на фона на редица инвестиционни намерения (в различен стадий на осъществяване) за добив на благородни и цветни метали в Източната и Западната част на Родопите, включително в съседство до нея. Има риск от ескалация на въздействието на добивната индустрия върху тази изключително ценна и разнообразна, българска планина.

Само маркирам очаквания отрицателен ефект от мината върху туризма на Велинград, който ще доведе пряко до спад на броя на гостите, понижение на цените на услугите и загуба на стотици работни места, а косвено – до неплатежоспособност на големи туристически предприятия, изселване на семейства от гр. Велинград и попадане в негативна демографска спирала.

Населението на община Велинград днес извлича съществени ползи от чистата си, неиндустриализирана околна среда. От много десетилетия тук се инвестират значителни средства в туризъм. Индустрия за стотици милиони лева днес съществува главно заради високото качество на природните ресурси на Велинград. Градът се радва на относителен просперитет и демографска стабилност. Икономическият анализ показва, че щетите от волфрамовата мина за общината биха надвишили ползите в съотношение 1:10 (около 5 млн. лв. годишни ползи спрямо над 50 млн. лв. потенциални загуби).

Комплексното негативно въздействие върху околната среда на община Велинград от това инвестиционно предложение е безспорно. Ще бъдат засегнати ценни екосистеми, излага се на неоправдан риск здравето и поминъка на няколко десетки хиляди души.

Да се одобри този ДОСВ означава да се даде приоритет на частни икономически интереси пред виталните интереси на един от малкото региони в България, който успява да печели пари и популярност, оползотворявайки природните ресурси на чистата си околна среда.

Posted in Икономики | Tagged , , , | Leave a comment

Спомени за доверие

SONY DSC

Зелено – като ливадата пред Белия дом

„Конгресът на Съединените щати никога досега не е бил свикван за годишен доклад, който сочи, че сме изправени пред толкова добра перспектива. В страната царят спокойствие и задоволство… и години на рекорден разцвет … може да се гледа на настоящето с удовлетворение и да се очаква бъдещето с оптимизъм…“

Прочутото изказване на президента Калвин Кулидж е направено на 4.12.1928 г. – по-малко от година преди големия борсов срив, възвестил Голямата депресия. То е цитирано многократно като образец за късогледство, но в интерес на истината персоналните обвинения са несправедливи. Не Кулидж или пък наследникът му Хувър, а самата икономическа система, основана на постоянния растеж предполага наивен оптимизъм. За да може банката да си пласира кредитите, за да може брокерът да продаде акции, за да се купуват дългови облигации, офиси и магазини – за да си сложат хората главата в торбата, те трябва да вярват в бъдещето.

Както и във всяко нещо, в икономическите прогнози има мода. До 2009 г., както и до 1929 г. господстваше убеждението, че живеем в епоха на окончателен системен просперитет. Горко на онези, които твърдяха обратното – те бяха предатели, неблагонадеждни, никакви специалисти. Но след краха усилено се търсят „пророците“, доловили проблемите. Отваря се нова бизнес ниша за мрачни предсказания. Доверието е изпепелено – дори ситуацията да се подобрява, авторитетите се чувстват длъжни да акцентират върху рисковете и заплахите. Това неизбежно потиска икономическата активност и в драстичните случаи води до стопанска депресия.

От депресията на XX век ни извади унищожителна световна война, за XXI век все още витае надеждата, че зелените инвестиции ще се превърнат в онзи стимул, който ще помогне на глобалната икономика да се самозабрави, т.е. отново да премине на оптимистична вълна. Но за да се случи подобно нещо е необходима съществена промяна в начините, по които икономическите експерти интерпретират реалността и „новините“.

Може би най-веселата история за политическата коректност на икономическите прогнози е разказана от Джон Кенет Галбрайт в класическия му труд „Големият крах, 1929“. В книгата авторът внимателно проследява финансовата преса и обществения дебат в навечерието на Голямата депресия. Малко са критичните гласове, които предупреждават тогава, че скокът в цените на акциите е неустойчив. Група консервативни професори, обединени в Харвардското икономическо общество по силата на случайността или на теоретичните си модели с половин уста предвиждат, че е възможно икономическо забавяне – но слабо, не депресия.

В началото на 1929 г. те седмица след седмица публикуват прогнози, че в САЩ предстоят малки икономически затруднения. Предсказанията им упорито не се сбъдват и така през лятото на 1929 г. те най-сетне заявяват, че са сгрешили и бизнесът на Америка е всъщност в добро състояние. Когато през октомври пазарът се срива, Харвардското икономическо обещство твърди, че „тежка депресия като тази през 1920-21 е в порядъка на невъзможното“. Също така, „сегашната рецесия при акциите и в бизнеса не е признак за бизнес депресия“.

Предколедната прогноза за икономиката през 1930 г. гласи: „Депресията изглежда невероятна. Очакваме възстановяване на бизнеса през пролетта и още подобрения през есента“. На 18 януари 1930 г. Харвардските икономисти твърдят: „Има индикации, че най-тежката фаза на рецесията е приключила“. На 22 март: „Перспективата остава благоприятна“. На 17 май: „Бизнесът ще се подобри този или следващия месец, мощно ще се възстанови през третото тримесечие и ще приключи годината на нива значително над нормалните“. На 28 юни: „Нерегулярните и конфликтни движения на бизнеса скоро ще се сменят с устойчиво възстановяване“. На 30 август: „Сегашната депресия почти изчерпа силата си“. На 15 ноември: „Почти сме в края на фазата на понижение в депресията“. На 31 октомври 1931 г. професорите все още държат на своето: „Стабилизацията при настоящите нива на депресия е действително възможна“.

Малко по-късно това почтено икономическо общество се саморазпуска, тъй като е загубило невъзвратимо репутацията си.

Много характерно е, че във фазите на всеобщия оптимизъм критичното мислене се счита за предателство. То е непатриотично, злонамерено, атака срещу устоите. „Няма място за деструкционисти в Америка“, заявява в началото на 1929 г. фирма за инвестиционни консултации. Журналистите все по-често взимат пари, за да пишат хубави неща. „Почти без изключение тези, които са изразявали загриженост (за икономиката), по-късно поясняват, че са го правили с чувство на страх и голямо опасение“, пише Галбрайт.

Банкерът Пол Варбург е сред малцината, които с пълна сериозност отправят предупреждения заради вихрещата се „пазарна оргия“. Ако не бъде сложен край на „необузданата спекулация“, казва Варбург през март 1929 г., това ще доведе до „всеобща депресия, която ще обхване цялата страна“. Най-мекият коментар на финансовата преса в момента е, че банкерът е „старомоден“. По-устатите твърдят, че той говори така, защото продава „на късо“.

В списания и вестници експертите дружно заклеймяват всяко възникнало съмнение в бъдещия безкраен просперитет на Америка на крилете на фондовата борса. Големите специалисти запушват устите на скептиците с високопарни фрази: „Защо позволявате на необразовани хора да се изказват за борсата?!“ Когато предприемачът и икономист Роджър Бабсън казва на 5 септември пред Националната годишна бизнес конференция, че „рано или късно крахът ще дойде и ще бъде страшен“, бизнес пресата отвръща: няма смисъл да се взема на сериозно този мъдрец-статистик, известен с „извънредната неточност“ на прогнозите си.

Същите експерти, които засипват с презрение всеки дръзнал да се усъмни в икономическата ефективност на борсовата спекулация, и които през годините на президентството на Хърбърт Хувър не спират да повтарят, че нещата ще се оправят от само себе си, яростно пророкуват разпада на Новия курс на Франклин Рузвелт. Моделът е конфликтен, но не е точно „класова борба“: представям си този сблъсък на интереси по-скоро като битка за правата на бизнес хищниците да търсят плячка сред тревопасното стадо. Колкото повече регулации, колкото повече пряка и непряка намеса на държавата в икономиката – толкова по-малко плячка.

Разбира се, в последващите десетилетия икономическите хищници усъвършенстваха методите си и на много места по света държавата престана да се разглежда като пречка, а стана плячка.

Горните примери от зората на Голямата депресия за лъжливо помпане на доверие и санкциониране на критичната мисъл са като цяло познати. Но един друг, въздействащ пример за възстановяване на изгубено доверие е масово премълчаван. Това е прекият резултат от първата Беседа край камината на новоизбрания президент Рузвелт през март 1933 г.

Ситуацията е повече от тежка: банковата система в по-голямата част от Америка от седмици не работи. В 38 щата има „банкови ваканции“, тоест хората нямат достъп до спестяванията си. В началото е почти забавно – магазини и хотели печатат собствени „пари“, нещо като кредитни разписки. Шири се бартерът. Билети за бейзболни мачове се купуват с всичко, което може да струва 50 цента: хот-дог, шапка, трион, Новия завет. Една холивудска актриса става обект на порицание, защото се разхожда насам-натам по снимачната площадка с пачки банкноти – чак после се разбира, че това са фалшиви кинаджийски пари. Дребните магазинчета не обслужват клиенти, които идват да си купят цигари с едри купюри.

На четвъртата седмица без банки в Детройт се констатира, че икономическата активност е спаднала със 70%. В местния санаториум храната свършва и лекарите хранят пациентите от джоба си. Общинските служители припадат от глад на улицата. На този фон, на 12-ти март Рузвелт прави радио прокламация към народа. Със спокоен, делови тон той обяснява на 60 милионната аудитория: „Когато депозирате пари в банка, банката не ги слага в сейф. Тя ги инвестира… банката кара вашите пари да въртят колелото на индустрията и на селското стопанство. Сравнително малка част от парите, които сте сложили в банка, се пазят в кеш“.

След като обяснява на разбираем език принципите на банковото дело, Рузвелт се насочва към проблема: „подкопаното доверие на част от обществото“, довело до масово теглене на депозити. Президентът обяснява как и защо е въвел национална банкова ваканция и намеква, че му се е наложило да действа с бързина, „която трудно може да се сравни с нещо в нашата история“. Някои банки ще отворят в понеделник, други не – признава Рузвелт. „Има загуби, които не може да се избегнат“. Но тези банки, които ще отворят, ще бъдат абсолютно здрави. И хората не трябва да теглят от тях повече пари, околкото имат нужда в момента. В противен случай индивидуалният им страх ще унищожи богатството на цялото общество.

„Имахме лоша ситуация с банките. Някои от нашите банкери показаха некомпетентност или нечестност, работейки с парите на хората. Те използваха доверените им средства за спекулации и за отпускане на лоши кредити“. След този безпрецедентен изблик на честност идва призивът: „Ей, хора, трябва да вярвате! Не се оставяйте да ви смачкат със слухове и страхове“.

Ефектът от тази реч е поразителен. Още на следващия понеделник, когато първите банки отварят отново, пред тях се вият опашки – но не за теглене, а за внасяне на пари. Хората се вслушват в призивите на президента и връщат в банките личните си спестявания. На опашките цари приповдигнато, патриотично чувство. До края на март дребните вложители внасят обратно в банковата система огромната сума от 1.2 млрд. долара, половината от тях в злато. Федералният резерв е напечатал за всеки случай 200 млн. долара, с които да се запушат очакваните ликвидни дупки в новооткритите банки. Не става нужно да се използват тези пари, изтъква историкът на Голямата депресия Майкъл Хилцик. Съвременник на Рузвелт коментира: „Нито една реч в историята не е пораждала такава вълна от спонтанен ентусиазъм и сътрудничество“.

Верните прогнози дълго се помнят, грешните бързо се забравят. Още повече, че верни прогнози против течението са рядкост. На друго място Галбрайт подчертава, че за икономиста е по-добре да даде грешна прогноза, основана на общоприета мъдрост, отколкото да познае – но базирайки се на непопулярни предпоставки. Та същото е и с ефектите: успехът на Рузвелт там, където не би трябвало да успее (със средства – табу за днешните банкери) бива премълчаван за сметка на вече безобидните провали на Кулидж и Хувър.

Премълчават го същите, които днес се опитват да подменят истинските въпроси в обществото. Преди дни, в надпреварата за номинация на кандидат – президент от Демократическата партия, наричаният „социалист“ Бърни Сандърс бе определен за аутсайдер на предварителните избори в Мичиган. Победата беше резервирана на името на държавния секретар Хилъри Клинтън, но социолозите за пореден път не познаха: Детройт гласува за Бърни. Доверието се печели трудно и се губи бързо. Но по всичко личи, че когато разпознае своите лидери, обществото далеч не е онази инертна маса, на която го уподобяват масовите медии и техните сладкодумни експерти, намерили топло гнездо близо до властта и парите.

SONY DSC

Posted in Икономики, Интернационални, Истории | Tagged , , , , , | Leave a comment

Най-голямата българска мина – с офшорен собственик

„Асарел – Медет“ АД е най-големият открит рудник на Балканите. От него всяка година се добиват над 13 милиона тона руда, която съдържа мед и малко злато. „Асарел“ осигурява 0.5% от световното производство на мед – и, общо взето, публиката не разполага с друга информация за икономическите резултати на огромното предприятие, приватизирано през 1999 г.

„Асарел – Медет“ АД не публикува годишните си финансови отчети в Търговския регистър: най-новият ГФО там е от 2008 година. Това е нарушение на нормативните документи. Според новия Закон за счетоводството, влязъл в сила през 2016 г. пропускът да се обнародва ГФО се санкционира с между 0.1 и 0.5 процента от нетните приходи от продажбите за периода, в който не е обнародван отчета (чл. 74, ал. 1 и 2). При повторно нарушение глобата се удвоява.

Barcelona+Lili+Kazahstan 084

Горното нормативно разпореждане означава, че ако продажбите на „Асарел – Медет“ АД възлизат на 0.5 млрд. лв. годишно – приблизително толкова са те през 2008 г., за периода 2009 – 2014 г. компанията дължи глоба между 3 и 15 млн. лв., която може да нарасне до 30 млн. лв., ако минната компания продължи да не осигурява прозрачност за финансовите си резултати. Тази сума надали ще е излишна за националния бюджет.

За съжаление държавните органи в България очевидно не са заинтересувани да я съберат. Вместо това различните власти в държавата – изпълнителна, съдебна, може би и законодателна, се надпреварват в реверансите си към тази компания и лично към нейния лидер – председателят на Надзорния съвет на „Асарел – Медет“ АД Лъчезар Цоцорков.

В началото на февруари съдът в Панагюрище, където е седалището на мината, постанови, че на Цоцорков му е била нанесена обида, след като през 2014 г. във „Фейсбук“ той е бил наречен „олигарх“ и „отровител“ от тогавашния съпредседател на партия „Зелените“ Борислав Сандов.

Проверка в системата „Апис“ показа, че това е първото дело в България за обида във „Фейсбук“. Затова то привлича все по-голямо обществено внимание – и недоумение, защото определянето на думите „олигарх“ и „отровител“ като обидни е много противоречиво.

Barcelona+Lili+Kazahstan 082Икономиката на Панагюрище се доминира от медната мина. Според информация на самото дружество, „Асарел – Медет“ АД внася 90% от корпоративните данъци на общинските фирми към националния бюджет. В компанията или в пряко свързани фирми работят 1800 служители.

В същото време населението в плодородните низини е недоволно, че Средногорската мина причинява замърсяване на реките. Залпови замърсявания заради аварии в „Асарел – Медет“ АД са надлежно документирани през 2010 и 2014 г. Официален доклад на Регионалната инспекция по околната среда и водите – Пазарджик определя река Банска Луда Яна след мината като „токсична“. Реката има „сериозни отклонения по показателите мед, манган, цинк и желязо, а в някои пунктове има и сериозни превишения на кадмий и живак“.

Директният превод на думата „токсична“ е „отровна“. А думата „олигарх“ е на над 2500 години и е използвана например от древногръцкия философ Платон в смисъл на богат човек, в държавна уредба, която почита на първо място богатството. Българският премиер Бойко Борисов през последните месеци на няколко пъти отбелязва, че олигарси се разпореждат в страната.

Но съдия Снежана Стоянова от Панагюрския районен съд постановява, че стаусът на Борислав Сандов във „Фейсбук“ представлява обида към Лъчезар Цоцорков и налага 1500 лв. глоба в полза на държавата и 3000 лв. обезщетение на Цоцорков. Делото ще се гледа на следваща инстанция в Пазарджик. Запознати юристи вече изказват опасения заради обективността на съдийския състав в окръжното съдилище.

Спорно е дали Цоцорков наистина е изпитал обида, когато е бил наречен „олигарх“, тъй като по-внимателна проверка на бизнес отношенията на „Асарел – Медет“ АД установява регулярни и близки връзки с украински и руски милиардери: лица, които в българската, руската, австрийската и въобще в европейската преса типично се обозначават като „олигарси“.

Такъв на първо място е украинският милиардер Константин Жеваго. През есента на 2013 г. той купува 36.8% дял в компанията VA Intertrading, официалният мажоритарен собственик на „Асарел – Медет“ АД. Константин Жеваго има най-голям дял в Intertrading, съответно би следвало да е със значително влияние също и в „Асарел – Медет“ АД. В интернет търсачката Google има 77 000 резултата при търсене по ключови думи „Жеваго + олигарх“.

Голям дял в регистрираната в Австрия фирма има и друг милиардер от Русия – Владимир Йорих, съдружник до 2006 г. на милиардера Игор Зюзин. Заедно двамата изграждат империята за въглища и стомана „Мечел“. Контролът на украински и руски милиардери във фирма, която се счита най-малкото за стратегически партньор на „Асарел – Медет“ АД би следвало да постави използването на определението „олигарх“ в различна светлина.

По-съществен проблем е, че на практика разполагаме само с косвени сведения дали наистина VA Intertrading е мажоритарният собственик на българския минен гигант. През 1999 г., когато „Асарел – Медет“ АД е приватизиран, дяловете са изкупени не от самата австрийска фирма, а от офшорно поделение VA Copper Invest, регистрирано в Малта. В този драматичен неолиберален период от българската стопанска история, обяснението на правителството е просто:

„Фирма VOEST ALPINE INTERTRADING AG – Австрия има практика да не инвестира пряко, а чрез дружества, които контролира. За целта е регистрирала офшорна компания VA COOPER INVEST Ltd., която е 100% нейна собственост.“ Правописната грешка в името на бъдещ собственик на активи за милиарди е показателна за подхода от страна на държавата.

В годишните отчети на VA Intertrading не се споменава за собственост на фирма VA Copper Invest, а „Асарел – Медет“ АД се коментира като „дългосрочен стратегически партньор“ по силата на специални търговски финансови транзакции. Докладите оставят впечатлението, че Intertrading не контролира малтийската офшорка. Тогава, все още ли VA Copper Invest е 100% собственост на Intertrading? Или някой друг, може би олигарх, държи дяловете в „Асарел“?

Barcelona+Lili+Kazahstan 074Отговорът на този въпрос крие значителни последици, тъй като бизнесът на Лъчезар Цоцорков се разраства сериозно, с одобрението на българската изпълнителна власт. Наскоро фирма „Трейс рисорсиз“, управлявана от сина Димитър Цоцорков получи концесионно разрешение за добив на сребро и злато край Брезник, на само 35 км. по въздух от София. Според в. „Капитал“ Цоцоркови имат интерес към още шест рудни находища на други места в страната.

Според книгата на акционерите на „Асарел – Медет“ АД от юли 2008 г. (най-новата налична в Търговския регистър) Лъчезар Цоцорков притежава близо 323 000 акции от медната мина, което съответства на 8.56% дял в нея. Това се равнява на приблизително 50 млн. лв. нетни приходи от продажби годишно – в компания, в която той има решаваща дума за разпределянето на финансовия резултат.

Наличието на неизвестен мажоритарен собственик, съчетано с минната експанзия на групата „Асарел – Медет“ АД в цялата страна повдига много въпросителни за данъчната справедливост. Прозрачността около най-голямата българска медна мина е въпрос от обществен интерес – дори само затова, че според концесионния й договор й се налага да внася в бюджета едва 1.5% от стойността на добитите метали.

Дотук реакцията на българското правителство е връчването на поредния приз на Лъчезар Цоцорков – „Инвеститор на годината“. Но пред медиите премиерът Бойко Борисов продължава да се хвали, че неговото правителство се противопоставя на олигархията.

Още по темата прочетете в bodil.bg

Posted in Обществени | Tagged , , , , , | 2 Comments

Планината на черешите, говедата и цинковите мини

Каквото и да говорим, днешните български и македонски езици се различават. На македонски „вредности“ например е нещо като „ценности“ или „ресурси за развитие“. На бозайниците съседите им викат „цицачи“, на гъбите – „габи“, на добитъка – „стока“, на думите – „сборове“. Въоръжен с 20 – 30 подобни ключа към македонския книжовен език, с верния опел и добър колега на предната седалка до мен, пъплех по черните планински пътища на Македонско Осогово в търсене на устойчивата икономика на региона. На един завой в букова гора видяхме бабка – прегърбена, усмихната, живописна, спрях колата до нея, свалих прозореца и я заговорих. На македонски, разбира се.

След дежурната размяна на любезности за времето, пътя и човешкия живот, я запитах: „А стока имате ли тука, бабо, има ли стока?“ Тя се втренчи в мен. „Стока, сборувам, стооооока?!“ „Не те разбирам, бе, момче.“ „Стока, бе, бабо, добитък, животни, сещаш ли се – овци, кози, крави, гледате ли тука?“ „Така кажи, момче, животни имаме, как да нямаме, много животни имаме, синът ми ги гледа, повече говеда и овце, по-малко кози…“

Osogovo

Говедо пасе край хвостохранилището на рудник Тораница

Нямаше как да разкажа тази поучителна история в официалния доклад по изследването, с което се занимавах тогава. Въпреки това, читателят може да разбере много неща от писмения труд „Устойчиво икономическо развитие в Осоговската планина“. (Написах текста на английски, след това го преведох на български). През последните десетина години осъществих доста теренни економически изследвания по Черноморието, Странджа, Родопи, Рила и Пирин. Проучванията ми в Осогово фокусират значителен натрупан опит.

Изследването на икономиката в Осогово ми бе възложено в началото на 2015 г. от фондация Биоразнообразие в рамките на проект, целящ да провери дали е целесъобразно да се основе трансграничен биосферен резерват на българска и македонска територия. Освен мен участваха още шестима експерти – по социология, туризъм, горско и селско стопанство, флора и фауна. Икономическото изследване, освен да констатира състоянието на отделните отрасли и пазари, си постави за цел да оцени и възможните ефекти от различни стратегии за развитие на Осогово.

Какво е Осогово? Изостанал, обезлюден граничен район. Планина, равноотдалечена от София и Скопие – на час от пазари с близо три милиона потенциални потребители. Място, което може да осигури значително производство на храни с отлични вкусови качества. Регион, където минни компании продължават да изхвърлят безнаказано отровите си в реки и езера – и да правят зелени паркове на засегнатите градове. В полетата под Осогово се отглеждат череши, ябълки, ориз, много зеленчуци. В планината пашуват хиляди овце и говеда. Има дори два малки ски курорта. В една Осоговска община, върху значителна територия плътността на населението е като в Намибия.

В Осогово има мини за олово и цинк, притежавани от офшорни компании, които вадят душите на миньорите за 400 евро месечно (когато им ги плащат). Има манастири, съхранили спомен за Иван Рилски. Има традиционно екологично знание и редки породи добитък. Има отлични храни и напитки и гостоприемство.

Общини, в които процентът на неграмотните е значително по-висок от дела на висшистите. Планове планината да се превърне в новото Банско, да се изпозастрои и да се прокарат отвсякъде ски писти. Има огромен проект за язовир, за строителството на който са хвърлени много десетки милиони долари, взети назаем от Япония – но не е помислено как водата от язовира ще стига до околните градове, които още черпят вода от крайречни сондажи.

Язовир, унищожаващ едно от най-ценните места за биоразнообразието в планината, тържествено открит от президенти и посланици. В Осогово има рисове, вълци и кафяви мечки. Има зарастващи с храсталаци ливади и горски плантации, съхнещи заради умишлено неправилно подбрани дървесни видове. Има спа хотели и система за отопление на сгради с геотермална енергия. Има значителен брой фабрики и заводи в равнините. И огромен брой дупки по ужасните пътища.

А най-вече, има българско Осогово и има македонско Осогово. Разделено на две, Осогово е бедно. Границата реже стопанската структура на този край и го обрича на безкрайно ресурсно кръвопускане – на дървесина, на метални концентрати, на месо, вълна и мляко, на хора. Ако икономиката на планината се интегрира и започне да преработва ресурсите, които притежава, Осогово може да се превърне в невероятен пример за богатството, до което води разумното регионално развитие. Биосферният резерват на ЮНЕСКО дава необходимата за целта структура, дава и надежда, че нещо подобно може да се осъществи (прочетете как в доклада, както и в пета част на изследването „Модели за развитие на планинските райони“).

Наистина не знам дали Осогово ще получи този реален економически шанс. Включително защото днес природозащитниците сякаш обръщат повече внимание на съдебните и медийните си войни, отколкото на устойчивото развитие на регионите. Надявайки се все пак на някой някъде да му направят впечатление, съвестно описах, понякога на границата на политкоректността, проблемите и перспективите на Осогово от двете страни на границата. Само че…

Моят доклад за икономиката трябваше да влезе в обобщен доклад по проекта, интегриращ изводите и препоръките на седемте експерти. Обобщението бе възложено на македонски колега, който подбра какво от моя текст ще влезе в крайния доклад по проекта. И ето какво влезе: ако, примерно, съм написал „Минната индустрия е много важна за Македония и осигурява голяма заетост, но е неустойчива, антисоциална, замърсява природата и влиза в конфликт с биосферния резерват“, колегата съвестно е слагал точката преди „но“.

В крайния доклад отсъства и най-важния ми извод: икономически целесъобразно е да се учреди трансграничен биосферен резерват в Осогово, но само ако сегашните планове за ски писти, курортно застрояване и минно оползотворяване на планината бъдат осуетени. Биосферният резерват в Осогово просто няма да проработи, ако бъде забучен на ревера на „Новото Банско“.

Както и да е. Ако някой се интересува от модели за устойчиво регионално развитие, предлагам да се запознае с дотук може би най-пълноценния ми текст по тази тема, посветен на Осогово. Използвам възможността отново да обърна внимание на доклада „Модели за развитие на планинските райони в България“, един от казусите в който е Осогово.

Хвостохранилището на мина Саса

Хвостохранилището на рудник Саса

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , , | Leave a comment

Урок по демокрация

Боливия не пожела да връчи безграничен мандат на най-обичания си лидер

DSC_0742В неделя, 21 февруари в Боливия се проведе референдум за промяна на конституцията, която би позволила на настоящия президент Ево Моралес да се кандидатира за трети (а всъщност за четвърти) мандат. Предварителните резултати сочат, че е по-вероятно Моралес да загуби. По този начин популярният национален лидер ще е на кормилото на страната само до 2020 година – вместо поне до 2025 г., както се опитваше да постигне с референдума.

Западната преса побърза да види в този развой на събитията поредното поражение на левицата в Латинска Америка, след изборните провали на партиите на Мадуро във Венесуела и на Кирхнер в Аржентина. Да се мисли в плоскостта „ляво – дясно“ е подвеждащо в континент, обременен от столетия колониално господство и най-разнообразни диктатури, основен доставчик на суровини на световния пазар, в страна с пъстър етнически състав и население, едва наскоро вкусило демокрация.

В навечерието на референдума (между 1 и 8 февруари) пътувах в Боливия с автобус и влак по маршрута Десагуадеро – Ла Пас – Оруро – Уюни – Потоси – Сукре – Санта Крус, общо 1500 километра. Говорих с местни хора, четях местна преса, гледах плакати и човешки реакции – и установих факти, които няма да прочетем в Reuters, нито дори в Guardian. Имам по-нюансирано тълкуване на резултатите на референдума от дежурното „на народа му писна от леви“.

DSC_0714Голямата история, за която западните медии не говорят, е пътната блокада, обездвижила страната. Собственици на тирове, камиони, самосвали и какво ли още не решиха, че не са съгласни с данъчните реформи на правителството и струпаха тежките си машини на входа на по-важните градове на страната. В Боливия пътищата като цяло са добри, но само там, където има пътища. Заради тежкия планински релеф изминаването на стотина километра понякога изисква три-четири часа, без да говорим за пропастите. Няма много възможности за обход. Така че струпването на камиони на входа на градовете действително блокира Боливия.

Какво искаха превозвачите? Общо взето, да не плащат данъци. Обичайният данък за фирмите в Боливия е 13%, но за транспорта той е понижен наполовина – до 6.5%. Сривът на цените на суровините, износът на които крепи боливийската икономика, изправи Ево пред трудната задача да намери как да напълни държавния бюджет. Съответно данъчната привилегия за превозвачите беше отменена. Те отвърнаха с брутален протест.

Пътуването из Южна Америка на нашия екип от трима българи бе осъществено по европроект за данъчна справедливост – и макар и случайно, трудно можеше да се сблъскаме с по-пълноценен казус за данъчна правда и неправда. Тъй като 13% данък им се видя твърде висок, превозвачите прекъснаха комуникацията между градовете в Боливия. Например, за да пътуваме от Потоси до столицата Сукре, трябваше да наемем такси, което заобиколи блокадата по набучен с камъни, криволичещ черен път през Андите. Пътят беше тесен, използваха го много местни и едва се разминавахме с камионите и джиповете по него. А за да излезем от Сукре ни се наложи да вървим пешком над 10 км, лавирайки между безразборно спрени върху шосето камиони.

Нашите пътни неволи бледнееха пред икономическите последици за страната. Нямаше достъп на стоки до градовете, затова храните бързо поскъпнаха. Блокадата се случи в периода на карнавалите и много боливийци бяха принудени да изоставят плановете си за пътуване или да отделят много повече време, за да се придвижат от точка А до точка Б.

Но това не са претенциозни хора: промушваха се между камионите, късметлиите качени на мотопеди, но голямото множество пешком, теглейки ръчни колички, помъкнали на гръб деца, чанти, храни, стоки за продан. Особени хора – вървят и не ругаят, нито правителството, нито протестиращите. Минават покрай шофьорите безизразни, даже може и да поздравят бегло някого. Сякаш блокадата е природен феномен, нещо отвъд човешката воля.

На опитите ми да подпитам дали виждат връзка между предстоящия след две-три седмици референдум и блокадата, случайните ми спътници дипломатично отвръщаха: това са две различни неща. Но няма как да е така. Страната беше блокирана в най-неудобния за Ево Моралес момент. Ако той приложи сила, за да разчисти камионите, опозицията и западните медии ще ревнат: „Диктаторът погазва човешки права!“ В сблъсък с полицията един шофьор действително беше убит, това още повече настърви блокадата, а властите не се решиха да докарат бронетранспортьорите.

А ако остане безучастен – както и направи, хората ще си кажат: „Правителството не ни защитава интересите!“ Да, наистина добре подбран момент.

DSC_1031Като истински наследници на древните латини, боливийците (и перуанците) масово използват огради и стени на къщи за предизборните си послания. Стотици и хиляди надписи „С Ево имаме бъдеще – Да!“ се мяркаха встрани, докато поглъщахме километър след километър от планинската страна. Но тук – там имаше и надписи „Не, не и не!“ Колкото по-далеч от Ла Пас отивахме, толкова повече ставаха Не-тата. В Потоси, град жестоко обиден на Ево, блокадата си беше чисто антиправителствена. Плакатите с лика на президента бяха нарязани, „Да“-тата замазани, вместо тях крещяха лозунги „Потоси трябва да се уважава!“

Става дума за това, че президентът грубо пренебрегнал настойчивото искане на потосяни да им построи летище. Потоси не е случайно място: над града е надвиснал Серо Рико, Богатият хълм, от който през XVI – XVIII век е изкопано среброто, наводнило Испанската империя и акуширало на капитализма в Европа. Жителите негодуват: Ево построи стадиони в джунглата и спортни салони в безлюдни села, но пари за по-модерна болница в Потоси нямаше! Дори не намери време да дойде да ни изслуша…

В двумилионния тропически град Санта Крус де ла Сиера се чудиш наистина ли си в същата държава на безводните пустини и на високите плата. Населението тук говори гуарани и не изпитва особена симпатия към президента, фаворизиращ своите сънародници аймара. Последната ни вечер в Боливия съвпадна с първата нощ на карнавала в Санта Крус. В бляскавото шествие на твърде много места се мяркаха политически аксесоари – чантички, тениски, значки с „Не“. Видях двама готини танцьори, единият с буква N, другият с буква O на гърба, те се държаха близо един до друг, правеха забавни фигури и искрено веселяха зрителите.

Има още много причини защо „Не“. През 2004 г., две години преди профсъюзният лидер и производител на кока да дойде на власт, 13.3% от възрастното население на Боливия са неграмотни, днес този процент е сведен до 5.5%. Има закон, забраняващ на децата да работят и задължаващ ги да учат. Сега и в най-малкото боливийско село има начално училище. Грамотността при момчетата на възраст до 15 години е 99.2% – по-висока, отколкото в България.

DSC_0718Средно за периода 1990 – 2004 г. близо една четвърт (23.2%) от населението е под абсолютния праг на бедността от 1 долар дневно. В периода 2002 – 2012 този процент пада до 8%. Публичните разходи за здравеопазване през 2002 г. са 4.3% от БВП, през 2013 – 6.1% от БВП. Едва ли са нужни още доказателства, че управлението на Ево Моралес и неговата партия MAS е донесло внушителен социален напредък. Това не оспорват дори политическите врагове.

Но прогресът в предишното десетилетие не е достатъчен да оправдае застоя в настоящето. Сривът на цените на суровините доведе до спад на валутните резерви на Боливия и значително ограничи възможността за публични инвестиции, с които се печели масова популярност. По-притеснително за хората в Боливия е, че Ево видимо се е самозабравил. Той се възприема за нещо като пожизнен вожд, за стопанин на страната. Коментарите на боливийците, с които разговарях и които се съгласиха да споделят политическите си възгледи, бяха именно такива.

Добавиха се и разкрития за корупция – „търговия с влияние“, както е прието да се казва в Боливия. Оказа се, че бивша дългогодишна партньорка на Ево, от която той има и дете, е работила на висш пост в китайска корпорация, спечелила обществени поръчки за 500 млн. долара. Ройтерс твърди, че този факт не бил известен на боливийците – нищо подобно, в боливийската преса и по радиостанциите въпросът за „търговията с влияние“ се разискваше подробно. Хората, с които разговарях бяха недоволни заради многобройните примери за разхищения и злоупотреби в кръга около Моралес и се заканваха заради тях да гласуват с „Не“.

Тук не става дума за „ляво“ и „дясно“, а за почтеност и за демокрация. Малко известно е, например, че почти всички мини в Боливия са национализирани, с изключение на най-печелившата – Сан Кристобал. Едно от най-големите находища на сребро в света се намира в ръцете на японски инвеститори. Витае слух, че мината е останала частна с помощта на голям пакет акции, тайно прехвърлен на партия MAS или на самия Моралес. Доказателства няма – както няма и следа от публичен фонд в размер на 250 млн. долара, попълнен от приходи от продажба на суровини, изчезнал внезапно заедно с дама от близкия антураж на президента.

Боливийското „Не“ на референдума не означава „Да“ на обратната приватизация на мините, на „оптимизирането“ на училищата, на зачеркването на социалните програми. То е израз на несъгласие с кривата пътека, по която е поел един изключително популярен в миналото лидер. В крайна сметка всеобщото правило за ограничаване на мандатите на властимащите се е доказало от практиката. Би било смислено нещо подобно да се приложи и за друг строител на безполезни стадиони – вездесъщия български премиер Бойко Борисов. Дори да започнеш с добри намерения, властта измаря, властта променя, властта покварява.

DSC_0878Някои казват: горко на Боливия, защото Моралес има още четири години, в които, огрочен, ще краде безобразно. Но каква е разликата за страната дали ще я краде нечестен лидер или чужда корпорация? Боливия днес е сред най-изостаналите страни в Латинска Америка, но недрата й крият внушителни природни ресурси. Критиките на западните медии към боливийската (аржентинската, венецуелската, бразилската и т.н.) политика са отражение на първо място на спрения достъп на западните корпорации до тези богатства. Защото се вижда, че тук има и демокрация, и споделен икономически напредък.

Има и друг любопитен факт, обясняващ защо е почти невъзможно в западната преса да се прочете за пътната блокада в Боливия. Свалянето на законния президент на Чили Салвадор Алиенде през 1973 г. също започна с препречване на пътищата от тежки камиони. Току виж някой се зачудил какво се крие зад това поразително сходство.

Si

Posted in Интернационални | Tagged , , | Leave a comment

Как Британия опази свободната търговия в Южна Америка

Сбъдна се още една моя детска мечта – между 18 януари и 8 февруари пътешествах из Южна Америка. С двама български колеги пропътувахме няколко хиляди километра в Перу и Боливия: посещавахме мини, срещахме се с местни хора и организации, гледахме забележителности, попивахме култура. Предстоят неизбежните снимки и пътепис, освен това знаичтелно разширих  впечатленията си за процесите в световната икономика. Междувременно открих поразителна нишка от стопанската история на Америка, която ще разкажа като начало.

Парагвай – сравнително малка и бедна страна без достъп до море, масовият читател в най-добрия случай асоциира със зелени хълмове и огромни стада преживящи крави. Но в средата на XIX век – докато могъщи външни врагове не смазват прогреса, Парагвай е най-развитата икономика на континента. Населението е грамотно, на много места в страната работят модерни за времето си заводи. По река Парана парагвайските кораби стигат до океана, кръстосват Атлантика и Средиземноморието и дори започват да се конкурират с британските.

Трудно ще открием тези факти в англоезичните източници. В Уикипедия например този етап от парагвайската история е описан като изолационизъм, агресивна политика, потъпкани човешки права и смачкана опозиция. Но как да се скрие, че с Парагвайската конституция робството е отменено още през 1844 г. – само 11 години след Британската империя, близо 20 години преди Русия и южните щати на САЩ и 44 години по-рано от Бразилия? Впрочем за британските роби в притежаваните от Източноиндийската компания територии свободата идва чак през 1843 г.

И така, скоро след обявяването на независимост от Испания начело на Парагвай застава Гаспар Родригес де Франсиа – един от двамата души с докторска титла в цялата страна. Местните индианци го наричали „Великия господин“ и „Върховния“. Пропит от идеите на Просвещението, той искал да създаде в Парагвай невиждана по-рано държава въз основа на обществения договор на Жан – Жак Русо. За да даде време на изостаналия си народ да узрее за това авангардно начинание, Франсиа съзнателно прекъсва търговските връзки с външния свят и определя курс към стопанска самодостатъчност. Премахвайки прослойката на рентиерите и въвеждайки високи мита за вносни стоки и държавен монопол върху износа, за няколко години той на практика постига автаркия и с това поставя основите на парагвайското икономическо чудо.

DSC_0978За онези легендарни времена раказва военният инженер Джордж Томпсън, живял през 1860-те: „Вероятно в нито една страна по света поминъкът и имуществото не бяха така сигурни, както в Парагвай. Престъпленията бяха почти непознати, а и да се извършат, бяха незабавно разкривани и наказвани. Мнозинството вероятно бе най-щастливо, хората почти не трябваше да работят за поминъка си. Всяко семейство имаше собствен дом върху собствена земя. За няколко дена те сееха достатъчно тютюн, царевица и маниока за лична консумация. Всяка колиба имаше портокалова градника и няколко крави… Почти през цялата година те не изпитваха нужда“.

Разказват, че през 1820 г. цялата реколта в Парагвай била унищожена от скакалци. Франсиа заповядал полетата да се засеят отново – и те дали плод. Оттогава в Парагвай се отглеждали по две реколти… Тази легенда все пак пропуска да припомни, че двете реколти са обичайна практика преди идването на испанците.

Държавното висше образование в Парагвай било закрито с аргумента, че който желае да учи повече, може да го прави сам в библиотека (книгите и амунициите били единствените безмитни стоки), или да плаща за частно обучение. За сметка на това Франсиа прави началното образование задължително за всички мъже и така изкоренява неграмотността. Хопкинс, агент на САЩ, през 1845 г. информира, че в Парагвай няма дете, което не може да пише и чете.

Странностите на пожизнения президент нерядко прераствали в жестокост, особено към политическите му опоненти. Но не може да се оспори огромната му роля за развитието на страната. „В държавата няма големи частни богатства, когато Франсиа умира и тогава Парагвай е единствената страна в Латинска Америка, където просията, гладът и кражбите са непознати“, твърди Едуардо Галеано. „Политически свободи и право на опозиция там не съществували, нито щели да се появят по-късно, но на този исторически етап липсата на демокрация пречела само на онези, които изпитвали носталгия по загубените си привилегии“.

В общи линии политиките на Франсиа са продължени от Карлос Антонио Лопес, който развива родна индустрия с помощта на високи мита върху вносните стоки и привличане на стотици добре платени чуждестранни специалисти – инженери и военни. През 1860-те в Парагвай работят фабрики за хартия, мастило, стомана, текстил, порцелан, както и корабостроителница и голям оръжеен завод, произвеждащ оръдия и барут. Прокарани са железопътни и телеграфни линии. И всичко това се случва без нито един паунд външен дълг. Търговският флот и държавният експортен монопол създават голям търговски излишък и така допринасят за стабилната национална валута.

Това подранило индустриално развитие е поразително за континент, който и днес се свързва не с промишлено производство, а с добив на природни ресурси. То е постигнато не чрез лес фер, а с помощта на централизирано насочване на публични ресурси. Парагвай е доказателство, че не „свободният“ износ на суровини, а експортното заместване води до просперитет. Да, аристокрацията не тъне в лукс – просто защото аристокрация няма. За сметка на това широките слоеве от населението не страдат от недоимък, а най-способните младежи се обучават на държавни разноски в Европа.

В течение на точно половин век Парагвай се развива по собствен път. Страната се справя прекалено добре, за да остане това безнаказано. В исторически момент, когато се полагат основите на най-добрия от всички възможни светове – този на глобалната свободна търговия, Парагвай дава лош пример на своите съседи. Няма външни дългове към британски банки, затваря се за внос на британска промишлена продукция и дори се конкурира с британските текстилни фабрики и корабни превозвачи.

През 1865 г. Прагвай е нападнат от Тройния съюз на Бразилия, Аржентина и Уругвай и след героична съпротива и реки от кръв, през 1870 г. малката държава в сърцето на Америка е смазана.

В англоезичната литература е прието да се твърди, че неоспорими доказателства за намесата на Великобритания в тази братоубийствена война няма. Читателят сам може да прецени. Още от 1859 г. британски военни кораби търсят конфликт с парагвайския търговски флот. Посланикът на Англия в Аржентина, сър Едуард Торнтън насърчава и дори лично присъства при  сключването на военния съюз между Бразилия и Аржентина през 1864 г. Британски банки (Bank of London, Baring Brothers, Rothschild Bank) осигуряват милионните заеми за войната и само с тази финансова инжекция могъщите съседи на Парагвай успяват да пречупят индустриализиращата се държава. А едно от първите решения на победителите е налагане на Асунсион на принудителен „заем за възстановяване“ в размер на 1 млн. паунда, който в последващите години заедно с операциите по рефинансирането му нараства до 3 млн. паунда.

През 1870 г. Франсиско Солано Лопес – синът на предишния диктатор води войната срещу Тройния съюз, пада в битка. До последно народът стои зад своя лидер: когато куршумите свършват, те замерят врага с камъни. В последната дружина на съпротивата са останали само момчета и старци. Децата си слагали изкуствени бради, за да респектират по някакъв начин противниците си отдалеч. Парагвай е подложен на геноцид – според някои източници загива 70% от мъжкото население. Заводите, машините и по-значимите сгради са зверски потрошени, корабите потопени или присвоени. Мините – закрити. Големи парчета от земята на Парагвай са лапнати от алчните съседи (за Уругвай, насилствено въвлечен в тази война, не се пада нищо).

Победителите не ги съдят, но и те си го отнасят. Бразилия и Аржентина изплащат военните си дългове с десетилетия, което има тежки последици за икономиката. Също и Парагвай, върнат в лоното на международния финансов ред и сведен до положение на доставчик на суровини и купувач на западни промишлени стоки, не закъснява с банковите и дълговите си кризи. За повече от столетие страната потъва в безпросветна бедност.

Edward_Thornton_Vanity_Fair_27_March_1886Тази поучителна история има изненадваща допирна точка с България. Английският посланик Торнтън, който подклажда войната в Южна Америка, 20 години по-късно е посланик в Истанбул. От него кралица Виктория очаква да се застъпи енергично за младия български княз Александър след Съединението на Княжеството с Източна Румелия. Инертността на дипломата се счита за една от главните причини за абдикацията. Симеон Радев нарича Торнтън „безпомощен“ и играещ „печална роля“, като разкрива, че кралицата в частно писмо го определяла като „тъп“.

Но по отношение на британските бизнес интереси той явно не е толкова безполезен. Торнтън пали фитила на банкерите в Сити с дълго секретно писмо, пропито от възмущение заради 40-45% вносни мита върху британските стоки в Парагвай и забраната на британски търговски кораби да плават по река Парана. Вероятно под негово внушение пресата в Буенос Айрес тръби, че Парагвай „оскърбява нравите на цивилизованите държави“ и затова трябва да бъде смазан с огън и меч.

През същата година, когато Тройният съюз напада Парагвай, президентът на САЩ Юлисис Грант заявява: „Столетия наред Англия разчиташе на протекционизъм, стигайки до крайности и извличайки удовлетворителни резултати. Няма съмнение, че тя дължи сегашната си сила именно на тази система. Два века по-късно Англия установи, че й е изгодно да възприеме свободната търговия, защото протекционизмът не може да й даде нищо повече. Е, добре, господа, доколкото си познавам страната съм уверен, че след 200 години, след като Америка вземе от протекционизма всичко, което той ще й предложи, тя също ще приеме свободната търговия“.

Историята показва, че републиканецът Грант е сгрешил само в едно: ако си достатъчно силен, не е задължително да се отказваш от протекционизма на своите интереси, докато налагаш на останалите страни ползите от свободната търговия. А в Парагвай – страната, в която преди 150 години е нямало неграмотни, в наши дни 15.8% от децата във възраст за начално образование не ходят на училище. 27.6% от децата между 5 и 14 години трябва да работят.

Повече по темата в: Eduardo Galleano. Open Veins of Latin America (1970) 

Posted in Интернационални, Истории | Tagged , , , , , , | Leave a comment

Търговия на килограм

За последните 30 години масата на търгуваните стоки е нараснала 2.5 пъти. Бедните продължават да са бедни, богатите – те си знаят

Сладките приказки за ползите от свободната търговия и призивите за повече международнa справедливост може и да воюват до кръв из социалните мрежи или по време на избори, но си съжителстват безконфликтно в дебрите на стратегическите документи. Програмата на ООН за околна среда (UNEP) наскоро публикува нов доклад, претендиращ да прави „биофизична оценка“ на глобалната търговия с ресурси. Задачата е амбициозна и належаща, предвид настъпващите блокови съглашения за свободна търговия TTIP, TPP, CETA, TiSA и кой знае още какво, обещаващи на народите безоблачно изобилие в лоното на размяната.

След 1980-те действително живеем в ерата на световната търговия. Средният размер на износа в брутния вътрешен продукт на една държава през 1980 г. е бил 19%, през 2010 г. е вече 28% (за България същия процент е почти 70%). Като изключим два периода на спад – петролната криза в началото на 1980-те и глобалната рецесия от 2009 г., световната търговия е нараствала средно годишно с 2.4%. В стойностно изражение тя се е увеличила с 640%, измерена в маса – 2.5 пъти…

Но няма ли скокът на световната търговия допълнително да влоши екологичния баланс, увеличавайки предлагането на стоки, с които малко ще си поиграем, преди да ги изхвърлим? Няма ли това неумолимо плискане на материали и енергия вътре в скачения съд „страни с евтин труд – страни с висока покупателна способност“ да породи конфликти и войни между народите, търсещи място под слънцето? Биофизичните измерения на търговията са нещо изключително сериозно, макар и получаващо оскъдно внимание от политици и учени.

Икономистите учим в училище, че световната търговия е път към върховна ефективност: всяка страна произвежда това, в което е най-добра, след което свободно разменя постиженията си с другите. Този модел, щастливо хрумнал на брокера Дейвид Рикардо, намира потвърждение в абстрактния свят, в който хората са само и единствено търговци. В един свят с история нещата се случват различно.

Хората първоначално се заселват там, където има достъпни ресурси и на базата на тези ресурси се развива икономическа структура. Постепенно ресурсите се изчерпват, или добивът им става по-скъп. Изградените икономически центрове се опитват да си набавят липсващи суровини посредством търговия – взимат ги от периферията, на която плащат със скъпи готови продукти. Търговията помага на центровете да останат „в центъра“ на икономическата сцена и закотвя доставчиците на ресурси в периферията (стр. 13, 36 в доклада, интерпретация по Раул Пребиш).

Поне до края на XX век тенденцията е ясна: развиващите се страни се развиват в посока на недоразвитост. До 1990-те години износът на бедния свят се състои от 50-80% суровини. През 2010 г. този дял достига 60-85% (стр. 30 от доклада). Това е поредното неумолимо доказателство, че свободната търговия е добра само за богатите и силните. Малко са страните, които са излезли от капана на бедността посредством търговия и включително затова Китай е уникален случай.

След 2000 г. се установява нова тенденция – „структурно нова ситуация” на материалния пазар. Цените на ресурсите рязко нарастват, взаимозависимостите между различните търговски стоки се увеличават, а недостигът на вода е на път да осуети добива на редица суровини. Всичко това може би ще даде в бъдеще нов авторитет на ресурсните гиганти – а може и да не. „Заплахата за търговията с фосилни горива значително е допринесла за избухването и развитието на поне няколко войни след 1940-те.“ (стр. 83)

Свикнали сме да си представяме китайската икономика като нещо, което ни засипва с продукция. Доста подвеждащо: погледнат като материални потоци Китай е не износител, а вносител – и то най-големият в света. Развитите страни имат „натрупани запаси от метали“: в сгради, заводи, пътища и т.н. Китай създава такива запаси в момента. За самостоятелен анализ остава фактът, че Китай не е чак толкова беден на метали и петрол, но е по-склонен да внася суровини, вместо да разработва собствените си залежи.

Днес Китай внася нетно 150 млн. тона храни и над 600 млн.т. метали. В обратната посока тече значително по-тънък поток от промишлена продукция с висока добавена стойност. Оказва се, че САЩ доставя на Китай (субсидирани) храни, а Австралия – метали, за да може след това Китай да продава на богатия свят евтина промишлена продукция. Това е възможно само заради многобройната, евтина и прилежна китайска работна ръка. Но също и заради толерантността към замърсяването в Китай, анализ на което можеше да се очаква от един биофизичен доклад за глобалната търговия с ресурси. Такъв за съжаление в текста отсъства.

Ако не с примери за реалните екологични поражения от глобалната търговия с ресурси, например в плантациите за палмово масло в Индонезия, докладът изобилства с цифри. През 2008 г. в света са произведени 70 млрд. тона суровини, оценките са, че 40% от това количество са за нуждите на световната търговия. Продуктите, които излизат на пазара представляват средно 15% от масата на ресурсите, използвани за направата им. Количествата търгувано месо в света са нараснали с 429% за последните тридесет години. За същото време търговията с метали се е увеличила с 216% до над 2 млрд. тона. За производство на 1 кг. злато са нужни 716 хил. литра вода, Азия внася 225 млн. тона биомаса…

Една от най-съществените статистически констатации на това изследване е, че промишлените стоки заемат само 20% от физическия обем на износа, но носят 70% от стойността му. Страна, която иска да забогатее посредством износ трябва да продава на света продукция, претърпяла преработка на нейна територия. България се гордее, че е експортно ориентирана държава, но близо 50% от нейния износ е суровинен. Както видяхме, с екстрактивна икономическа структура никога няма да увеличим благосъстоянието си до нивото на Произвеждащите страни.

Работата е там, че страните, които внасят ресурси и ги превръщат в по-сложни изделия печелят едновременно по няколко направления. Те създават заетост на своите квалифицирани работници и така – национална средна класа. Производителността на труда в ресурсния сектор е намаляваща, а в индустрията – нарастваща. Екологичните поражения от добива на ресурсите остават в страните – доставчици. „Природните ресурси на страните износители постепенно се изчерпват, докато доставят суровини на глобалния пазар. Страната износител остава да се чуди какво да прави с отпадъците и емисиите от първичната преработка, от която вероятно не печели кой знае какво“.

Разгледаният документ представлява ценно обобщение на наличната литература и предлага няколко нагледни графики. Направена е крачка в посока анализ на демографското налягане (за което може да прочетете повече в този блог). Ценността на положения труд е безспорна, но според мен той не отговаря на гръмкия анонс за „биофизичен“ подход към световната търговия с ресурси. Текстът може да се приеме за стабилна база, върху която в бъдеще ще се гради науката економика – ако евентуално се намерят достатъчно ресурси за финансиране на изследвания с развързани от политкоректност ръце.

Следващият текст в блога за економика ще се появи в средата на февруари и вероятно ще е изпъстрен със снимки от две екзотични страни

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , , , , | 2 Comments