Малки страни с големи претенции

Величието на една държава не зависи от размера на паметниците и от броя на лифтовете й

Когато професорът по исландско право Сигурдур Линдал получил покана да участва на конференция в чужбина, посветена на проблемите на микродържавите, той дълго не можал да разбере защо са се обърнали точно към него – все пак той не е демограф или икономист. Чак накрая се досетил, че организаторите търсят знанията му за живота в Исландия. Сигурдур никога преди не бил мислил за родината си с население от 320 хил. души като за малка държава.

Според дефиницията на Световната банка, малки държави са тези, в които живеят по-малко от 1.5 млн. души. В тази граница попада огромно разнообразие от нации на различен стадий на икономическото и социалното си развитие – от Люксембург в сърцето на Европа до Тувалу в дебрите на Тихия океан. Самият факт, че една страна е малка оказва съществено влияние, но не предопределя задължително дали населението й живее добре или лошо.

Жителите на малките страни, както показва примерът с исландския учен, рядко приемат себе си за “малки”. Даже напротив: понякога претенциите им са толкова по-големи, колкото по-малки са ресурсите на държавата. Обяснение за това дават компенсаторните механизми, пуснали корен в националната психика. Ще открием подобни комплекси също и в страни с население далеч над 1.5 млн., тъй като думата “малък” има сравнителен характер.

В сянката на Крали Марко

Вероятно нищо не плаши столицата на бившата югославска република Македония толкова, колкото възможността тя да бъде взета за незначителен град. През последните години в Скопие се разгърна мащабно строителство, най-вече на публични сгради и монументи, в това число на триумфална арка. Мето, магистрант в Скопския университет “Св. св. Кирил и Методий” лаконично обяснява: “Построиха ги. Някои ги харесват, други – не”. Младият мъж лично по-скоро одобрява новите здания и дори намира някои от тях за забележителни. Но не са малко и жителите на Скопие, които изпитват гняв и срам заради помпозния облик на града си.

Чувството на срам често съпътства и българския посетител на македонската столица с оглед на архитектурата й. Въобще не става дума за това, че строежите са грозни или пък че паметниците нямат естетически достойнства. Просто те са извънредно несъразмерни. Те не са подходящи за подобно място и издават, че онези, които са ги издигнали, таят дълбоко чувство на малоценност. Начинът, по който македонците се опитват да го компенсират, е толкова незрял и плитък, че ни кара да изпитваме неудобство заради залитането на един толкова близък нам народ.

На двата съседни “исторически” моста над река Вардар са поставени общо може би шестдесет паметника на велики македонци. “Споменниците” на цяла плеяда прочути македонски художници и писатели имат за компания дузини бронзови герои, носещи табелки от типа “Крали Марко, крал” или “Пердика I”. За сведение, легендарният основател на династията на древните македонски царе Пердика е потомък на Херакъл, в Скопие това явно е исторически факт.

Новите сгради на операта и археологическия музей в неокласически стил, както и няколкото бетонни корабни корита, паркирани по бреговете на Вардар, подсилват усещането за абсурд. Това, което става при съседите си е работа на съседите и да се коментират в този дух архитектурни вкусове би било неуважение, стига македонският синдром да не завладяваше и нашата уж по-голяма нация. Известни наши историци начело с Божидар Димитров в книгите си громят неоправданите претенции на Македония към българската история, а в същото време лобират за това България да потъне в същия вид строителство, обезобразило центъра на Скопие.

Колкото и да сме обзети от национален песимизъм, след посещение на Скопие нашата София блести в светлината на европейски град. В центъра на българската столица има вътрешна хармония: сградите са съразмерни с предназначението си, не се “бият” една с друга, с тях и в тях е търсена не показност, а естетика. Дори разпръснатата тук-там архитектура от сталински тип, както и необмислените статуи, поставени на видни места след 1989 г. не могат да разрушат тихото очарование на централна София.

Същата умереност, обърнатост навътре е свойствена въобще за българските старини. Патината на времето не може да се придобие с пари и строителни кранове – а именно тя е онова, което говори на сърцето, което кара посетителя да дойде отново. И което мотивира кореняка да не напуска завинаги онова парче земя, с което е свързан по рождение. Тъкмо тези наши на пръв поглед скромни културни паметници ни извисяват в очите на света.

Псевдоархитектурна зараза днес е плъзнала по българските градове и природни красоти. В археологическия резерват Яйлата на север от нос Калиакра, който доскоро оставяше в посетителя усещане за досег с морската шир и с най-старата история, световно признатите принципи за опазване на паметниците на културата бяха грубо погазени. С цел мястото да се превърне в туристическа атракция, като покажем колко голяма е историята ни, там щръкна грозна, построена с калпави камъни крепостна стена. Радетелите за българското културно наследство загубиха битката за Яйлата, но огорчението им е на път да се превърне в отчаяние заради това, което се готви на най-високо равнище на старините в цялата ни страна.

В самия център на бъдещата европейска културна столица Пловдив, като поникнал от античния стадион отдолу, на двайсетина метра от джамията доскоро стърчеше върху пилон нескопосаният бронзов паметник на Филип II Македонски. За щастие статуята бе премахната, но на ред е Небет тепе в Стария град: мястото, с което градът диша, където се целуват влюбени, младежи свирят на китара, а любопитни туристи от цял свят бродят със замечтан поглед. Ако там, както е по план, поникне 15-метрова бутафорна крепостна стена, гледката към заснежените върхове на Балкана и Рила ще се скрие, но ще се открие директна панорама към центъра на Скопие.

(Не)удобно малки 

Да бъдеш малък може да носи и привилегии. Това демонстрира настоящият шеф на Европейската комисия Жан – Клод Юнкер. Като премиер на най-малката от старите членки на Европейския съюз Люксембург той е идеалният компромис между големите Франция, Германия и Италия, които винаги са подозирани, че дърпат чергата към себе си.

Впрочем Люксембург отдавна се е специализирал в това да бъде малък. Когато си малък, по-лесно може да минеш незабелязано, а може и да претендираш за специален режим. Великото херцогство е известен финансов център с някои характеристики на офшорна зона, едно от предпочитаните места за избягване на данъци в света на богатите. В рамките на ЕС Люксембург разгърна потенциала на малкия си размер, придържайки се към минималните общи стандарти в областта на данъчното облагане. Заслужава да се замислим например защо в Люксембург цената на дизела е най-ниската в Европа.

Малката държава е лошо място за разследваща журналистика. Това потвърждава Пиер Лайе, автор в двуезичния вестник “Люксембургер Ворт”. Хората в малките общности са свързани с множество връзки, разказва журналистът. Кой би желал да изкара на показ нечии тайни, когато те, в крайна сметка, в една или в друга степен са мръсното бельо на някой от неговите близки?

От друга страна, в малките държави е много по-лесно да постигнеш мечтите си – просто защото конкуренцията е по-малка. Там е по-лесно да намериш място като титуляр в хандбалния отбор или в джазов оркестър. Всеки трябва да изпълнява едновременно няколко социални функции в плоскостта на бизнеса, на запазването на местните традиции, на културата, на образованието, дори на държавното управление. Подобно нещо впрочем може да се види не само в малки държави, а и въобще в локалните затворени общности. Председателят на Общинския съвет в Малко Търново – достолепен и образован човек, изпълнява наследствена роля в странджанския нестинарски ритуален комплекс, облечен в народна носия.

Да се върнем на проблемите на малките държави: техните икономически резултати са предмет на немалко анализи на Световната банка и на Международния валутен фонд и е установено, че темпът им на растеж на брутния вътрешен продукт в периода 1980-2010 г. е с близо един пункт по-нисък по сравнение с по-големите страни в света. Причината за това все още не е напълно изяснена и се предлагат няколко обяснения, които най-вероятно взаимно се допълват.

Независимо дали е голяма или малка, страната се нуждае от правителство, от органи на реда, от съдебна система и т.н. При малките държавици разходите за поддържане на институциите се разпределят сред по-малък брой данъкоплатци. Също така, малките страни по-често се поддават на заблудата да се специализират в един или в малък брой продукти за износ, включително в туризъм, което ги прави уязвими при негативна глобална конюнктура. Единици са страните като Мавриций, които въпреки малкия си размер разполагат с диверсифицирана индустриална структура. Явно правилото е едно за малки и за големи: страна, която иска да се радва на благоденствие, трябва да притежава разнообразни производствени мощности.

Докато политическият мотор мърка приспивно

Независимо че по площ и по население България еднозначно се нарежда в групата на средно големите държави, българският манталитет е на една малка страна. Това се доказва от гражданствеността на израза “И ний сме дали нещо на света” – сякаш за нашето себеуважение е от решаващо значение да получим външно одобрение. Корените на този комплекс за малоценност ще търсим или в късно извоюваната (и то от други) национална независимост, или в продължителния период на гравитиране около съветския блок, когато, за да извлечем максимум ползи от нашия спонсор възхвалявахме огромните му размери, принизявайки своите.

Така или иначе, България сама се е лишила от правото да води независима парична политика, признавайки по този начин, че на днешната й политическа класа не може да се разчита. България твърди, че е уникален случай на малка и бедна страна и затова вече близо десет години поддържа данъците си на равнището на тропическо данъчно убежище. Доскоро България поддържаше също и фрапантно ниско ниво на външния дълг с аргумента, че е твърде слаба да връща заеми. Дълговата ни позиция наскоро се влоши, без това да донесе насрещни ползи за икономиката. Но пък нали това ни дава основание постоянно да молим Брюксел за дерогации…

В малката и слаба страна, за която мислим себе си, има широко поле за корупция, тъй като не считаме, че имаме сили да се преборим с нея. Външната ни политика неизменно следва схемата на Големия брат, като прословутите целувки между Живков и Брежнев не са с нищо по-добри от сервилността на днешния държавен глава пред американските сенатори. За родните политици страната ни е твърде малка, за да се развива в нея фундаментална наука, а за практически научни изследвания винаги липсва стартов капитал. Затова върху всичко младо и мислещо се оказва натиск да емигрира. Нашите учени и мислители често срещат признание в големи страни в чужбина, но родината им е твърде малка понякога дори да им даде диплома.

И въпреки този синдром на малкия народ, който кара българите да се примиряват със средна месечна заплата от 400 евро, докато набъбналата прослойка на свързаните с политиката едри бизнесмени тъне в разкош, публичната собственост е раздирана от непотърсени концесии за милиарди, купища нагли заменки и нестихваща “прихватизация”, а група медийни шамани, наричани още “анализаторите” хипнотизират народа, че всичко това е в реда на нещата, все още не сме се освободили от комплексите си, подтикващи ни към смешни и неразумни постъпки, стига те да успеят все някак да ни вдъхнат изплъзващото се усещане за важност.

Доколкото е известно, в България има не една, а две Айфелови кули: едната стърчи в хисарските градини, другата е нейде из пернишките села. Това че те са умалени копия с височина само 5-6 метра не прави съществуването им по-малко комично. Съкровищата на тракийските царе се изпращат с апломб в Париж, освен това в София ще се подрежда “български Лувър” – докато дупката на площад “Независимост”, запазила частица от спомена за император Константин Велики, вече трета година грозно зее, а стотици бъдещи творци и артисти ежедневно трябва да доказват, че изкуството е по-важно от храната.

България не е малка, но става малка, тъй като не цени онова голямо нещо, с което разполага – талантливите си хора. Затова демографската криза ще се задълбочава: прогнозите говорят, че към края на века числеността на населението в България ще спадне значително под 5 млн. души, а това далеч не е равнозначно на броя на българите. Ако продължава да се влачи по същия път, насочвана от приспивното мъркане на политическия си елит, след време България ще загуби дори и сегашното си значение на износител на таланти.

На щик

Хиляди българи закачат на стените си картата на Санстефанска Велика България и въздишат пред нея, но те не могат да разберат, че една страна става велика не с голямата си територия, нито дори със силната си икономика. Нито пък “на щик”: в началото на миналия век България отделя една трета от дохода си за военни цели и вследствие на това претърпява две национални катастрофи. Другаде се крие ключът към величието. Една страна е голяма, когато не допуска умните и благородните й хора да се обругават и пропъждат, природните й красоти да се цапат и рушат, а историческите й ценности да се превръщат в пошла атракция.

През първата половина на миналия век Владимир Димитров – Майстора е обругаван от родната критика, че рисува твърде битово и натуралистично – че има фалшив, декоративен стил. Майстора дълги години се издържа, като изпраща със сандъци картините си в САЩ, в замяна получава от американски ценител месечна стипендия от 100 долара. Надживяно минало? Днес построени от офшорни фирми лифтове пренасят стотици хиляди градски туристи до циркуса на Седемте Рилски езера. Този несъобразен туристически поток тежко натоварва крехката планинска екосистема, за която Петър Дънов каза, че е сърцето на България.

“Големите” в Брюксел преди години се бяха загрижили за нашето природно наследство, тъй като в замърсената от туристите високопланинска среда езерата обрастват. От родните ведомства бързо ги успокоиха, че лифтът всъщност е много екологичен: ако го няма, туристите ще ползват коне и мулета, за да не бият път догоре пеша. А добичетата, както разбирате, цапат по пътеките.

Това е последният ми текст като редактор в сп. ТЕМА

Posted in Обществени, Родни | Tagged , , , | Leave a comment

Лъскав излишък

За пръв път от много години салдото на консолидираната фискална програма е положително за цяло тримесечие. Очакваният излишък от 250 млн. лв. не е внушителен и може да се окаже краткотраен, но в бизнес средите той се приема като положителен знак. Жива е паметта как със задържане на ДДС за фирмите през 2009 г. бе постигнат малък касов дефицит, последва безразборно рязане на разходи за публични услуги. Сега ситуацията е различна: към края на февруари невъзстановеният ДДС е едва 174 млн. лв., а разходите вървят по план.

Министерството на финансите преценява, че към 31 март е събрало с 1.2 млрд. лв. приходи и помощи повече спрямо първото тримесечие на 2014 г. Това обезсмисля критиките на бившия финансов министър Петър Чобанов, че държавният бюджет за 2015 г. е планиран „лениво”. Отпушените плащания от Брюксел допринасят, но не са решаващи: помощите от ЕС за тримесечието са в размер на 530 млн. лв., с 260 млн. лв. повече спрямо предходния период. Основна причина за положителния финансов резултат е ръстът на приходите от данъци и от акцизи.

В период на изразена дефлация и бавен темп на нарастване на брутния вътрешен продукт изненадващото постижение на втория финансов министър на ГЕРБ Владислав Горанов поражда не само адмирации, а и куп въпросителни.

Зад бюджетните кулиси

Българските макроикономически показатели през последните месеци преминават през съществени трансформации. Според паричната статистика на БНБ, в края на февруари парите извън парични и финансови институции, които са приблизителен показател за парите сред хората, достигат 9.87 млрд. лв. Налице е ръст от 12.8% на годишна основа. Увеличението на масата на парите извън банките изглежда пряко свързано с банковите трусове в средата на миналата година: през юни 2014 г. парите извън ПФИ внезапно нарастват с над 400 млн. лв., а през декември, когато се изплатиха гарантираните депозити във фалиралата КТБ – с над 300 млн. лв.

С повече пари в ръце хората разбираемо консумират повече и хипотезата, че в банковата суматоха би трябвало да има светъл лъч се потвърди: след банковата миникриза вътрешният пазар се е засилил. Индексът на вътрешната търговия според сезонно неизгладените данни на НСИ бележи исторически връх през юли 2014 г., удряйки 135 пункта – значително повече и спрямо коледните офанзиви на предходните години, и спрямо разточителната 2008 г. Това високо значение на индекса се запазва през лятото, през декември той отново подскача, след което през първите два месеца на 2015 г. вътрешният пазар се смъква с една трета.

Тези факти за нараснало вътрешно потребление предполагат увеличение също и на приходите от косвени данъци в държавния бюджет. Активизираната търговия може би е довела също и до известен ръст на приходите от данъци върху печалби, макар че по-важните фирмени данъкоплатци у нас са насочени към външни пазари.

Банковата паника все пак нанася много повече вреди на макроикономиката. Финансовата сметка в платежния баланс отново показва, че от България изтичат капитали. За двете години от януари 2013 до януари 2015 г. резиденти са изнесли от страната валута и депозити в размер на 1.648 млрд. евро, четем в Платежния баланс на БНБ. Допълват ги 900 млн. евро изтеглени депозити на нерезиденти за същия период. С други думи, за последните две години официално над 5 млрд. лв. спестявания са изтекли от България и са отишли за съхранение в чужбина.

Негативен финансов поток отчитат и чуждестранните инвестиции, в размер на минус 16.4 млн. евро през януари, но подобни насрещни подводни течения не се регистрират от текущите резултати по изпълнението на бюджета на държавата. Изсипването на парите на КТБ в икономиката надали ще обясни повече от една трета от излишъка. Средствата от Брюксел допълват с една шеста, така на практика поне половината от превишението на разходите над приходите остава необяснено.

Порядъчните се увеличават

Касата в двете приходни агенции звъни. Само в последните два дни на март, т.е. на финалния щурм на фирмената данъчна кампания са касирани 340 млн. лв. Шумът на парите става подозрителен, ако припомним, че повишението на БВП през миналата година, за която фирмите плащат данъците си, не беше внушително. В хазната са постъпили над половин милиард лева повече от данъци през първото тримесечие при положение, че няма икономическо раздвижване – как така?

Най-близо до ума е, че в предходни години у нас са събирани значително по-малко данъци, отколкото е било редно. Широката коалиция прави по-трудни политическите чадъри върху укриването или избягването на данъци, акцизи и мита по сравнение с еднопартийното управление. За „изсветляване” на икономиката допринася и активизирането на европейските проекти. Много фирми съществуват на границата между сивата икономика и официалната дейност и един от най-сигурните начини за изваждането им на светло е „морковът” на европейските пари.

По правило, осъществяването на европейски проект, включително работа като подизпълнител изисква фирмите да имат данъчна история, по възможност да са били на печалба. Фирмите и организациите, получаващи и разпределящи европейски пари, са принудени да се съобразяват също и с трудовото и осигурителното законодателство и да регистрират своите служители. Активизираните плащания от ЕС допринасят за разширяване на „зоната на светлината” в българската икономика, а с това на базата на данъчните приходи.

МФ загатна, че благоприятно за бюджета действа и обратното начисляване на ДДС върху доставките от зърно и технически култури, което осуетява източването на бюджета с данък за възстановяване. От 2014 г. данъкът върху зърното се плаща не от доставчика, а от получателя на доставката на територията на България. Все пак възможности за злоупотреби с износ, внос и междуобщностни доставки остават.

Повечето оценки приемат, че делът на сивата икономика в България надхвърля една трета от БВП, тоест възлиза на 28-30 млрд. лв. годишно. Ако тези скрити от фиска приходи и разходи бяха обложени с 20%–на ставка, двойно по-ниска от средния дял на преразпределяне от държавата, данъчните приходи биха се увеличили с поне 5 млрд. лв. годишно. Ето това се казва златна мина и Владислав Горанов не се нуждае от ОВОС за разработването й.

Други да решават

С явно намерение да пресече от корен всеки опит на бизнеса да лобира за намаляване на данъци предвид очертаващия се излишък, премиерът Бойко Борисов в своя си стил заяви по време на конференцията „Да! На българската икономика”: „Знаете с какви усилия успяхме да опазим в парламента плоския данък… Всеки иска пари от държавата. А държавата ги събира от две приходни агенции. Искате ли да ви обложим с данък както в много европейски страни?”

Бюджетните амбиции на държавата изземват финансов ресурс от икономиката и не бива да се допуска да ограничават потенциала за растеж – това е същността на посланието на десните консервативни икономисти. Макар по професия да се числи към тях, Горанов изпитва от много страни натиск, противоположен на икономиите. Коледните бонуси за пенсионерите и инфраструктурата на Борисов са само едната страна на въпроса.

Натежава това, че с голямата програма за емитиране на външен дълг бюджетното салдо на България е вече предмет на внимателна оценка от страна на международната финансова общност. Интересът и съответният натиск е много по-силен от периодичния надзор на Брюксел дали страната се съобразява с Маастрихтските критерии. Дефицитите по правило се санкционират от пазара с по-високи лихви. За да тегли евтин дълг от световния пазар, държавата трябва да води рестриктивна фискална политика. Колкото по-голям е дългът, толкова по-силен е мотивът да го прави.

Международните кредитори на практика често не реагират негативно и при по-голям бюджетен дефицит, стига той да води икономиката до растеж. Но не това е българският случай. Страната е в трайна дефлация, с над 3% понижение спрямо ценовия връх от февруари 2013 г. Демографската ситуация непрекъснато се влошава, а пазарът на труда няма качествено подобрение и като възможности за квалификация, и като заплащане. Чуждестранните инвестиции изтъняват, финансовите потоци са изходящи. Ситуацията е сякаш енциклопедичен пример за нуждата от фискален стимул в икономиката.

Вместо това МФ демонстрира на пазара излишък – тоест отрицателен стимул, тъй като в макроикономиката излишъкът на едни винаги е дефицит на други. Вината за това не е персонална. Министерството на финансите, който и да го оглавява, дълго занапред ще държи разходите на планираните ниски нива и ще насочва излишъците към резервните фондове – дори да разбира каква отговорност носи то към икономиката на страна, лишена от монетарни инструменти за управление.

След разтърсването на системата в средата на миналата година надделява нуждата да се демонстрира стабилност и сигурност. В устата все пак остава горчивият вкус, че в България действа нов борд, бюджетен – нещо, което първият финансов министър на ГЕРБ не можа да наложи. Нови правомощия са иззети от суверена и са прехвърлени на чуждестранни мозъци.

В мътна вода

Ситуацията, довела до ръст на публичните приходи посредством покачване на ентропията е възможно да се повтори. Месечните баланси на Управление „Емисионно” на БНБ показват значително нарастване на международните резерви до невижданите по-рано 37 млрд. лв. в края на март. Едно от обясненията дават дълговите операции на държавата, надули фискалния резерв. Другото са парите на банките, които се „скупчват” в сигурния централен трезор като в кошара. Между март 2014 и март 2015 г. прирастът на банковите депозити в БНБ е 4.5 млрд. лв., или 69%.

За мнозина разрастването на валутните резерви на БНБ не е желателно, тъй като в средносрочен период то ще подейства инфлационно в икономиката. Говори се, че БНБ може да прибегне до рестриктивни мерки, санкционирайки с негативна лихва банковите депозити по подобие на други централни банки. Така нови парични потоци ще се освободят, някаква част от тях ще попаднат в икономиката и хазната може би отново ще се похвали с ударно преизпълнение. Но надали точно това е ефективният начин за управление на публичните финанси.

TEMA

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , | Leave a comment

Фалшив сняг, истински пари (от Bloomberg.com)

Високотехнологичната битка за спасяване на ски индустрията в Калифорния. 

Евълин Спенс, 6 март 2015 г.

Повечето скиори в Хевънли край езерото Тахоу дори не забелязват къщата с помпите за сняг, която е просто една барака до ски заслона в подножието на планината. Докато не влезеш в нея, няма да чуеш боботенето на помпите и моторите. Тази дейност е замислена да бъде ненатрапчива: денят на склона трябва да е вдъхновяващ и с нищо да не напомня, че компанията в курорта води решителна битка с климата.

Тази малка къща е на практика климатичният център на Хевънли. Там всеки ден екип от 38 души решава колко точно сняг може да произведе и кога и къде да го направи. На стената висят карти и три бели дъски, които служат за планиране на деня. Четири компютъра непрестанно следят температурата, влажността, налягането на въздуха и водния поток на 66-те напълно автоматизирани вентилаторни оръдия за сняг на Хевънли. „Обикновено отварям едновременно четири или пет уебсайта за времето. Това е най-важната част от работата ми”, казва Барет Бърхард, старши мениджър на снежната повърхност в Хевънли. „Ще правим сняг 24 часа в денонощието, ако е достатъчно студено”.

До един от компютрите лежи книга с цвета на залеза: „Ученията на Буда”. Бърхард има сериозна нужда от анти-стрес. За втора поредна година снеговалежът е критично нисък. На територията на щата снежната покривка е 25% от средните й исторически значения: „скръбно оскъдна”, според Калифорнийския департамент за водни ресурси. Януари е рекордно сух. До средата на февруари почти всеки склон на Тахоу е получил по-малко от 50% от средния снеговалеж.

По-малко сняг означава по-малко скиори, а това означава спадащи приходи за ски индустрията в щата, която прави оборот от 1.3 млрд. долара. През последния сезон ски посещенията (индустрията ги измерва в ски дни на човек) са спаднали с 28% спрямо сезон 2010/2011. По-малките курорти на по-ниска надморска височина не могат да оцелеят: Баджър Пас в Националния парк „Йосемити” и Додж Ридж в съседство откриха сезона през декември и го закриха месец по-късно. Последва ги Чайна Пик в средата на февруари. „Това бих го нарекъл най-суровата зима, която съм виждал”, написа в отворено писмо във Фейсбук Тим Кохий, главният изпълнителен директор на Чайна Пик. „Не само че трябваше да се справим с липса на сняг, но и с все по-неблагоприятни условия за производство на сняг… За почти четири десетилетия никога не съм работил в курорт, който затваря в средата на зимата, сега вече съм.”

Хевънли е в по-различна позиция. Той е собственост на Вейл Ризортс, базирана в Денвър курортна компания на стойност 3.1 млрд. долара, която е оборудвала Хевънли с най-съвременното и скъпо оборудване за правене на сняг в САЩ. Екипът, който произвежда сняг управлява повече от 200 въздушни оръдия за вода, гърмящи оръдия и вентилаторни оръдия Super PoleCat, разпръскващи купчини кристали – понякога хиляди часове за сезон, а утъпкващият екип от 20 души ги превръща в подходящи за каране ски писти. Със своите 10 000 метра тръби и маркучи, системата покрива 73% от територията на курорта, която е близо 2000 ха. При идеални условия, производителите на сняг може да изфабрикуват зима с 30 см. снежна покривка върху площ от 17 хектара само за 12 часа. Дори при това положение, през миналата година Вейл констатира 28% спад на ски посещенията в калифорнийските й курорти и компанията предупреди инвеститорите, че финансовите резултати може да са по-лоши от очакваното.

Тези числа отразяват може би най-големия спад на ски индустрията в Тахоу. Наемането на работници за сезона и на непълен работен ден е спаднало с 27% за последните три години според Патрик Тиърни, професор по рекреация, парково дело и туризъм в Държавния университет в Сан Франциско. Разходите за свързани със ските услуги са спаднали от 717 млн. долара годишно на 428 млн. Един по-стар анализ на Резервната банка на Сан Франциско показва, че стойността на къщите в курортни зони на места като Тахоу може силно да зависи от климата: затопляне дори само от 2 градуса може да понижи стойността на къщите с повече от 50%.

Това, в една или друга степен, е проблем на глобалната ски индустрия. Сред 19-те града, които са били домакини на зимни Олимпиади – включително Калгари, Шамони, Нагано и Осло, средната януарска температура се е покачила до 7.7 градуса по Целзий от 0 градуса през 1920-те. В наши дни всеки прави сняг. В това отношение Хевънли е сред най-скъпите и съвременните. Ако те не успеят да спасят сезона си, никой не би могъл.

„Всеки може да извади оръдието за сняг и да каже, че вали”, казва Майкъл Фицджералд, мениджър на средната смяна в Хевънли. „Но наистина трябва да знаете как да четете климатичните условия”. Фицджералд носи планински обувки и от колана му виси голям гаечен ключ: при цялата автоматизация производството на сняг си е тежка работа. Екипът работи във всякакви условия и по всяко време на денонощието. „През една година излизахме 180 последователни часа”, казва Фицджералд.

Производството на сняг до голяма степен не се е променило през годините: когато навън е достатъчно студено, много вода и въздух под налягане се разпръскват през дюза. Хевънли купува водата си от два различни окръга за комунални услуги в щата Невада. Повечето курорти отбелязват, че производството на сняг официално е „неконсумиращо”, тоест не отклонява и не изчерпва водните доставки по начина, по който го прави да речем селското стопанство. „Този сняг всъщност ще се разтопи и ще се попие обратно в земята”, казва Дъг Обеги, адвокат във водната програма на Националния съвет за защита на ресурсите. „Част от тази вода ще се загуби чрез изпарение, но това важи и при потоците”.

Според Международната класификация на сезонния сняг на повърхността на земята (нещо като ЮНЕСКО за снежните маниаци), „машинно направеният” сняг е отделен вид и приема форма на нежна куфа сфера. Той, също така, става все по-добър. Благодарение на системи за производство на сняг от фиброоптични кабели и вентилаторни оръдия за сняг с нисък разход на енергия на цена 40 000 долара всяко, които може да се контролират от смартфон, курорти като Хевънли правят сняг, който е само малко по-тежък от естествения. В един скорошен януарски ден снегът на Хевънли беше мек и пухкав. Не се хлъзгаше, не скърцаше под краката. Не беше пудра, но посланията, които хората си лепят по колите, не лъжат: лош ден на ски е по-добър от добър ден в офиса.

Оборудването за производство на сняг е станало по-ефективно в енергийно отношение, но в дългосрочен план новите технологии не могат да направят нищо повече. Ако зимите продължат да стават все по-топли, както се предрича, курортите ще се нуждаят от все повече оръдия и ще ги ползват все по-често. „При -7 градуса е лесно и изисква сравнително малко енергия и вода”, казва Джорди Хендрикс, директор на лабораторията по сняг и лавини на Монтанския държавен университет. „При 0 градуса се изисква голямо количество и от двете, за да се направи сняг с ниско качество, при това не много”. Използваната енергия ускорява климатичните промени и кара температурите да се повишават, което в замяна налага по-голямо производство на сняг.

Само на 27 км южно от Хевънли пистите на Сиера ет Тахоу са кални и кафяви. Със своите 800 ха, подходящи за ски, тя е една от по-малките планини на Тахоу, нещо като място, където родителите учат децата си да карат ски, а учениците от 6 до 8 клас с отличен успех в училище получават безплатен пропуск за сезона. Дотук тя устоява на сушата, тъй като гледа на север и е разположена в район, който извлича възможно най-много от бурите. Това е привлякло тук Дрю Брей, с минало във въглищните мини и фермите в Австралия, който се е преместил в Сиера преди 20 години и сега е директор на планинските операции.

През последните няколко години тези бури едва стигат. Сиера има шест по-стари оръдия за сняг, които от време на време работят на ниски обороти, но Брей се е отказал да прави нещо повече, след като е взел назаем вентилаторно оръдие за сняг от Хевънли. „За да го пуснем на пълни обороти ще трябва повече вода, отколкото може да си позволим”, казва Брей. Вместо това неговият екип събира снега, който се е натрупал върху покрива на ски заслона и от паркинг площадките и го разпръсква по склоновете. Снежни огради като тези, които обикновено се слагат по ветровитите магистрали на Уайоминг, улавят всяка допълнителна снежинка, която долита насам.

В контекста на климатичните промени, по-малките ски курорти на Калифорния са заплашени да съществуват „ден за ден”. Един малък играч може да устои само на един лош сезон и след това паричните му запаси ще се изчерпят, казва Даниел Скот, професор по управление на туризма в университета Уотърло в Канада, който е изследвал ефектите от климатичните промени върху ски индустрията. „Два лоши сезона и сбогом, любима”. Към настоящия момент само 45 американски ски зони имат покачващи се приходи, а 40% от ски бизнеса се е концентрирал в 10% от ски зоните, според бившия директор във Вейл Ризортс и Интрауест Бил Йенсен. В рамките на следващите 10 години, 300 от 470-те ски курорта в САЩ може да затворят.

Много хора ще се изпълнят с носталгия за тези малки хълмове, но има реални причини защо оцеляването на малките курорти е важно и за най-големите играчи в индустрията. Новите скиори често се учат да правят първите си завои на склонове с местно значение. Те са като магнити за семейства и автобусни ски екскурзии, а картите за лифт там все още струват под 100 долара дневно. За спорт като ските, който вече страда от елитарния си имидж и високите си цени, по-малките курорти осигуряват сравнително по-достъпно навлизане. Без тях, броят на скиорите, интересуващи се от едноседмична ваканция в скъп ски курорт ще спадне – независимо от качеството на снега.

Засега по-големите курорти ще продължат да се борят с времето. Хевънли не е пропускал обявен ден за откриване на сезона от поне 10 години – факт, с който персоналът на курорта се гордее. „Може да гарантираме, че ще работим за празниците”, казва Зонтаг. „И може да гарантираме какъв сняг ще имаме. Не зависим от прищявките на природата”.

Вярно е, че с достатъчно пари сняг може да се направи навсякъде. Да вземем Сочи: зимните Олимпийски игри през 2014 г. бяха най-топлите в историята, но с помощта на финландски машини за сняг на стойност 2 млн. долара бяха произвеждани купчини кристали при температура, стигаща до 20 градуса по Целзий.

Но такова нещо големите курорти не желаят и те работят здраво, за да намерят начин как да правят пари независимо от снеговалежа. Федерален закон от 2011 г. улесни курортите в получаването на разрешения от Горските служби за дейности, различни от ските и сега те развиват целогодишна активност – ход, който ги предпазва от оскъдицата през зимата и засилва летния туризъм. Преди няколко години Скуоу Вали и Алпин Медоуз обявиха проект на стойност 70 млн. долара, който ще включва йога студио и приключенски център на площ от 12 декара с бавна река, сърф симулатор и въжена градина. Вейл Ризортс изгражда въжени тролеи, велосипедни пътеки и улеи за спускане в няколко планини, включително в Хевънли.

Дори с технологии и финансови ресурси курортите вероятно няма да победят. „Изкуственият сняг не е отговорът”, казва Портър Фокс, автор на книгата „Дълбоко. Историята на ските и бъдещето на снега”. „Това е временна мярка за отлагане на колапса на индустрията на ски курортите”. Когато караш ски върху сняг, направен от машини, да, ти правиш завои, спускаш се надолу, може би дори летиш. Ти си в планината. Може да си заедно със своите родители, може да си заедно със своите деца. Работата е там, че все по-рядко ще срещаш истинската пудра, с която си израснал – снегът, който превръща по-пасивните скиори в закоравели „умирай трудно”. Курортите ще могат да покрият упадъка в следващите десетилетия, но дългосрочното бъдеще на този спорт изглежда точно толкова разпокъсано и тънко като пистите на Тахоу в началото на февруари.

Междувременно винаги съществува обещанието за още една легендарна снежна буря на Тахоу, за още един епичен сезон, за още един шанс за скиорите да наместят своите оцветени в розово скиорски маски. Миналата есен Барет Бърхард организирал нещо като тим билдинг: целият екип за правене на сняг на Хевънли отишли на палатки, забили едно чучело в стил „Горящия човек”, и, по неговите думи, се молели на боговете на снега. Два дни по-късно започнали да се трупат първите естествени снежинки – а с тях и надеждите на индустрията. А миналата седмица буреносни облаци се струпали над Тихия океан, ударили Сиера Дивайд и изсипали 1 метър сняг в Скуоу Вали и над 30 см в Хевънли. 10 сантиметра натрупали дори в малкия Додж Ридж. Техният уебсайт оставил следното съобщение за скиорите и сноубордистите: тук сме и сме готови, щом зимата се върне.

Източник

 

Posted in Интернационални | Tagged , , , , | Leave a comment

Подкупната интелигенция е страшна болест

Интервю с Петър Добрев, стопански историк:

Господин Добрев, изминаха почти 30 години, откакто публикувахте книгата „Стопанската култура на прабългарите”, в която изложихте тезата за високата материална култура на древните българи. Как беше приет този труд от критиката?

Книгата буквално се разграби, тиражът й се изчерпи за един месец и това учуди всички в института, включително и мен. Редакторката от Издателството на БАН между другото ме посрещна настръхнала, защото точно преди това някой друг предложил в издателството книга за древните българи – слаб труд на връзкар. Когато отидох при нея втори път, тя ми каза: „Другарю Добрев (така беше тогава), разбрах, че това не е правено за пари”. Това ми е най-голямата награда.

Доколкото съм запознат от вашите книги, твърдите, че нашите предци са били напреднал народ, който е предизвиквал уважение сред своите съседи. Имал е сложен календар, земеделие и занаяти, развито градостроителство, правна система и държавна администрация. Този народ по силата на историческите събития мигрира от планината Имеон до Европа. Звучи различно от „ордата на Аспарух”?    

Цял живот съм се борил да се махне това нещо – че нашите предци са полудиво варварско племе, което не притежава никаква култура и се изхранва само с животновъдство и дори с грабеж. Проверявах поминък по поминък с какво са се занимавали древните българи, така се оформи тезата ми за високата им стопанска култура. В източник, в който се описват племената, които се изхранват с грабеж, българите са посочени отпред, отделени заедно с аланите, като по-различни, по-високо културни племена, които имат градове.

А иначе съвсем точно е обобщението, само ще направя една-две баскетболни добавки. Едната е с цел да се изтъкне още повече културата на древните българи. Китайски източници съобщават, че към началото на V в. там отиват майстори от Балх, столицата на древна Балхара – „Боло” на китайски, и тези майстори научили китайците да отливат цветни стъкла. „И оттогава цветните стъкла поевтиняха в Китай”, пише в източниците. Този детайл е интересен и по друг повод. Дълго време един български археолог, в момента депутат, всячески скачаше срещу това, че българите са били културен народ. Неотдавна този археолог блесна със статия, в която с изненада пише, че в Плиска са открити необикновени цветни стъкла с инкрустации от злато.

Над 10 стоки, продавани по пазарите на Средновековния свят, най-вече на източните пазари, са носели името „булгар”. Българите продавали много хубав конски юфт (водонепропускаема кожа, бел.ред.)  и той носи българско име на езиците в огромния периметър от Италия до Скандинавия и Монголия. Тези кожи се изработвали по сложна технология, киснели се с кори от дъб или върба и са добивали приятен мирис. В персийския език е останало „муза-и-булгар”, тоест български филигран, много фини златарски изделия. Един от центровете за производство на тези изделия е запазен и досега в Кавказ, това е град Кубачи и съседното селище Балхар. Сред въпросните „български” стоки влиза и един вид житна култура.

Как съвременните генетични изследвания кореспондират с вашите изследвания на древни езици и извори?

Тепърва предстои голямата задача да се изследва костният материал от старите гробове. Досега генетиците изследваха ДНК материал от съвременните българи. Оказа се, че те не намират в нас азиатски, тюркски гени. Алтайските следи, според техните оценки, у нас са по-малко от 1.5%: ако не се лъжа, подобен или дори малко по-висок „източен процент” имат и германците. Очакванията за „българската орда” – за дошлите от изток номади, не се сбъднаха. Но не искам да се меся в областта на генетиците. По-скоро искам да се спра върху нещо друго: неизвестните величини в българската история.

Говори се за имена на народи, за славяни, древни българи, траки, но никой не взема под внимание каква маса е бил даден народ. Не е оценена тежестта им. Стигнах до извода, че древните българи са били значителна маса народ. Хазарският хаган Йосиф, който предава изселването само на българите на Аспарух и ги нарича оногундури, пише, че те били народ, по-многоброен от пясъка в морето, „и всички те живеят край река Дунав”.

При положение че този многоброен народ е живял 5 века под Кавказ, преди да дойде на Балканите, а прародината му са подножията на Памир и Хиндукуш северно от Индия – тоест пътят му попада в ареала на индоевропейските народи, няма нищо чудно, че в българския народ не се открива нищо тюркско. Славяните по език са също от индоевропейското семейство, траките също са от ареала на индоевропейските народи. Да подчертая: древните българи не са европейци, но те са индоевропейци, в широкия план на културата.

Но ако в Гугъл напишеш на английски думата прабългарин, първото, което излиза в Уикипедия е, че те са тюркски народ…

Това са ариегардните въздишки на старата теория. Българите никога не са наричали себе си тюркоезични, монголоезични и т.н. Тюрките са възникнали като народ 5-6 века след българите. Привържениците на обратното да се обърнат към древните български надписи, над тях 60 години работи покойният чл.-кор. Веселин Бешевлиев. Да се обърнат и да видят как Омуртаг нарича българския календар: протобългарски, тюрко-български? Един от надписите си той започва с това, че е „владетел на многото българи”, и завършва с пожелание да царува 100 години над „многото българи”. Владетелите винаги наричат себе си „българи”, а ние непрекъснато ги пъхаме под чуждо крило – я хунско, я тюркско.

За съжаление, много наши изследователи не са обърнали внимание, че българите са единственият народ в Европа, основал три държави със свое собствено име – България. Те толкова силно са държали на своето име! Ние просто не познаваме характера на нашите древни предци, не сме наясно какъв народ са били те. Византийски източници подчертават: „те никога не приеха нашите обичаи”. Българите са били чужди на всякакво странично влияние – за разлика от сегашното масово подражание.

От думите ви личи, че трябва да се гордеем с това, което сме били – някога в дълбока древност. Какво се случи? Какви са корените на нашата плачевна съвременност?  

Има нещо, което виси като трагична съдба над българската история от първия миг на просветление. Ако някой си направи труда да прочете оригиналния текст на Паисиевата „История”, силно ще се учуди на някои моменти. Паисий не е просто историк, той не просто иска да напише история, а да създаде програма за спасение на българския народ. И за разлика от сегашните стотици и хиляди точки, програмата му е само от две точки. Паисий лаконично отбелязва какво трябва да се направи, за да се опази българския народ и точно това негово най-голямо прозрение е останало незабелязано.

Пасажът, който завършва със знаменития израз „О, неразумни и юроде”, започва със следните думи: „А някои се обръщат по чужда политика…” Не сте чували за това, защото този знаменит израз, който е първата точка от програмата на свети Паисий за спасение на България, е предаден от преводача като „някои се обръщат по чужда култура”.

Това променя почти изцяло нещата. Да не се обръщаме по чужда политика! На гръцки „политики” няма друго значение освен „политика” и не може да се сбърка от високообразован човек като Паисий с „политисмо”, тоест с „култура”. Тази подмяна е направена навсякъде в текста, тя присъства и в новото издание на Паисиевата „История” от 2012 г., където „политики” се предава като „култура”, „изтънченост” или „обиграност” – но никога „политика”. Защо го правят? Защо посегнаха на този завет към българите да не се влияят от чужда политика? Защото „онзи, който ни освободи, той ще ни пороби”…

Паисий е съзнавал, че главното нещо е да се измъкне народът от чуждото влияние. Разбира се, че е вредно сляпото подражателство в културата, но то е в пъти по-слаба опасност от политиката. Най-видните ни възрожденци като Раковски, Ботев, преди това Петър Берон, са били против обръщането по чужди политики. Същевременно основната маса просветители – и това е грехът на нашето Възраждане, непрекъснато плаче: „О, народе! Колко си изостанал, виж Европата, виж Русията”. Никой не се е запитал защо споменатите велики българи, които най-добре са познавали Русия и Европа, не издигат такъв глас.

Тоест вината е в нашите просветители, които се прехласват по една или друга небългарска политика?

По-голямата част се прехласват, затова и Добри Войников пише „Криворазбраната цивилизация”. Туземците се прехласват, а онези, които са се потопили в „цивилизацията”, са резервирани. Световноизвестният българин Петър Дънов е живял в Америка, бил е пастор. Защо Петър Дънов е казвал, че се прекланя пред Изтока? Защо той е казвал, че светът ще бъде спасен от славянски народи? А не от Америка. Защото той е познавал Запада и е считал, че бъдещето е на други народи, запазили в по-чист вид своята нравственост.

През 1990 г., когато при нас дойде планът „Ран – Ът”, ние май вече не бяхме много запазени?

Вижте, 13 души – по-голямата част от моя Научен съвет, като държани на въже хукнаха да подписват тази програма. Аз съм сред малцината, които не я подкрепиха. Изпитвам срам заради моите колеги, откровено ви казвам: според мен ситуацията в България е такава, че не може да хабим думи в притворни неща, по-добре да мълчим. Това бяха хора, които преди това работеха по много важни проблеми, ние бяхме нещо като мозъчен тръст, обобщаваща група. Възмутен съм от лекотата, с която те подходиха към тази програма.

Тогава се занимавах с проблемите на интелектуалния потенциал на нацията и знаех, че единственият фактор, на който България може да се опре, са уменията и знанията на младото поколение. Но когато се формира групата, която прие тази програма, не потърсиха нито един специалист, който да познава трудовата и интелектуална проблематика в България. Публикувах статия с посланието, че ако ние изтървем индустриалните отрасли, смаляваме до безкрайност полето за приложение на квалифицирания умствен труд. Ние изрязваме перспективите на младите хора да работят квалифициран труд, а не да бъдат обслужващ персонал в туризма.

Това ни беше силата: имахме младо ученолюбиво поколение. Шансът ни бе да запазим това поколение, да му създадем поле за труд. Можехме да ползваме опита, натрупан в други държави, например в Белгия. След реорганизацията на черната металургия, за да не загубят там младите хора тонус и желание да работят, на грамотните младежи се дава възможност да направят заедно проект. С този проект не просто ще те потупат по рамото, с него кандидатстваш за пари в банката и тя го финансира, ако е свестен. Така се печели по много направления: младите хора запазват квалификация, създава се хомогенна група, младите остават да работят в страната си.

Тук вече опираме до банките, които се съобразяват с интересите на държавата и икономиката. У нас, за съжаление, май не става точно така?  

Това с банките е един от първородните грехове. А у нас действително много неща можеха да се развият по друг начин, при положение че се мислеше – и се търсеше специалиста. Знаете ли, че на една от първите срещи на български дисиденти, част от тях мои приятели, отиват те на Кръглата маса и им искат пропуските. Вадят пропуски. „А, не, от вчера са сменени”. Апаратчиците са корифеи как да елиминират хората, които милеят за народа си. Увяхнаха, изрязаха няколкото патриоти.

Болката ми е, че нашето поколение не можа да изпълни дълга си към България. Това че нямам съпричастност към плана „Ран – Ът” е все едно: аз съм в кюпа. Дългът на всяко поколение е да опази тази хубава земя, с нейните възможности. Да я предаде в ръцете на следващите, а те да я предадат нататък. Това е дългът и ние не можахме да го изпълним.

Затова ли се обръщаме с такъв интерес към величавото ни древно минало?

Да се говори за история днес в България е много тъжно, след като бъдещето на България изтича през втори терминал, а сянката на миналото припълзява от юг. Не само тъжно е, но човек изпитва и срам пред онези далечни фигури, дори само защото не ги познава достатъчно. Ако има смисъл да се говори за история, все пак, то е да се извлекат, пък макар и фатално късно, някои поуки от това, което е ставало с България.

„Това е народът, който преди имаше всичко, което е пожелал. Те мислеха, че пред тях е открит целия свят”. Знаете ли за кого са казани тези думи? За Рим, за Америка? Не, за българите – казано е в края на V в. от готския историк Енодий. А за кого е казано „Те, които най-много почитаха законността и справедливостта”? Никой сега, предвид това, което вижда, не си и помисля, че може да става дума за българи. „Пожънаха с това големи трофеи и народите и градовете се присъединяваха към тях доброволно…”

Какво мислите за актуалното финансово положение на България?    

Днешният ден страда от това, че за разлика от техниката и физиката, икономиката и изобщо държавният живот позволяват да се обръщат с главата надолу много съществени принципи. Ние страдаме от това, страда и цялото човечество. Променят се железни мъдрости, установени преди векове. Ще дам частичен пример с финансите. Още през XVIII век е формулиран принципът: „Дайте ми добра политика и аз ще ви дам добри финанси”. При нас нещата са обърнати. Всеки нов политик се представя като добър по презумпция. Няма нищо, каквото да премисли и да поправи в политиката си – и възлага на финансиста да му осигури добри финанси. При това положение финансистът какво може да направи? След като държавата е в нокдаун, единствено да прибегне до външни заеми.

При нас политиката е замръзнала и задържането на власт се осигурява по най-лекия начин, чрез заеми. Този път е доказано опасен, този път е безотговорен. Още по-цинично е да очакваш следващото правителство да погасява със заем взетият сега заем. Ами нали този заем го взимаш, за да укрепиш икономиката?!

Демографската криза набира скорост, говори се, че българите вече сме под 7 млн. души. Мислите ли, че бъдещето на българския народ е под заплаха?

За съжаление се сбъдна една моя прогноза, направих я преди много време във в. „Орбита”, единственият вестник за наука у нас: държава, която няма силна и неподкупна собствена интелигенция, прилича на организъм, болен от СПИН. Като нож ме прониза, когато по-късно попаднах на статия в „Ню Йорк Хералд Трибюн”, в която пишеше, че България днес е една от двете най-бързо обезлюдяващи страни в света. Другата е Свазиленд – най-болната от СПИН държава в света. Това на практика показва, че корупцията е също толкова опасна, колкото смъртоносната болест. Защото каква е разликата, когато пропадаш заради корупция или заради СПИН?

Това ме шокира и реших да не правя повече прогнози, но в института са ми възлагали и задачи, свързани конкретно с демографията. И Евростат, и нашата статистика изчисляват към 2070 г. населението на България на 5–5.2 млн. души и това са меки прогнози. Аз го изчислих на 4.5 млн. още към 2050 г. Намерих начин да пресметна, че българите в това число ще бъдат вече 2.2 млн. Това, мое лично, изчисление взима под внимание също и разбягването на българите по света. Дори броят на населението да е малко по-висок, от гледна точка на политическата система нещата стават такива, че българите изгубваме контролния пакет акции в управлението на българската държава. Ако добавим и отродените българи…

Виждате ли шанс това да се избегне?

Ако можех, бих организирал курс за просвещение на нашите неграмотни космополити, които, заговориш ли за България, започват да мислят, че става дума за национализъм. Национализмът не е мръсна дума, неслучайно има философия, че Европа трябва да бъде на силните нации. Обезличаването на нациите лишава хората от нещо много важно, променя стила им на мислене.

Престанали сме да мислим над кардиналния проблем: какви възможности да създадем на средния българин, на нормалното българско семейство? Космополитите престават да виждат основната градивна клетка на българската държава – българското семейство. На унгарската държава основна градивна клетка е унгарскто семейство: може ли да го отрече някой? Защо мисленето за българите непрекъснато се измества в маргинални области, към малцинствата?  Измества се от тези, които искат да рушат, не да създават здрава държава.

Ще цитирам афоризма на унгарския икономист от XIX век Йожеф Етвеш: “Благоденствието на народа зависи не от парите, които държавата раздава всяка година на чиновниците, магистратите и полицаите, а от парите, които остават в джоба на обикновените граждани”. Така сме извъртели в момента нещата, че определени категории (чиновници и малцинства) са гарантирани и непрекъснато плачат, че са зле. На никое ниво не се поставя въпроса как живеят обикновените, нормалните българи. Трябва да се мисли през призмата на парчето земя, на което седим. Това е нужно и предвид това да използваме възможностите на тази земя.

Коя е втората точка от плана на Паисий?

Този план е актуален и сега, но кой ще го приложи? Всичко е променено, душата е променена в хората. Паисий разказва за съдбите на народите и предупреждава да не следваме чужди политики, след това казва: „Но малко са хората, които разбират Божиите съвети”. И тук е бръкнал преводачът, заменил е „съвети” с „воля”. Това променя всичко от корен: няма вече смисъл да мислиш как да спасяваш някого. Ако Божията воля го спаси – ще го спаси.

„Божиите съвети” са нещо съвсем друго. Те са нравствеността, нравствените завети на Бога. Паисий поучава, че българинът трябва да живее нравствено. Той се възхищава как простият българин в морален план стои много по-високо от тариката грък. Паисий проповядва на българите първо, да не се подвеждат по чужда политика, второ, да запазят нравствената си чистота. Това са го разбрали Раковски, Левски и Ботев, които днес петнят с делата си някои овластени потомци на Паисиевите юроди. Раковски започва една своя статия с думите: „Историята на народа е в неговата нравственост”.

Ст.н.с. д-р Петър Добрев е роден през 1943 г. в гр. Добрич. Повече от 40 години той работи в Икономическия институт към Българската академия на науките. Основните му интереси са в областта на стопанската история и произхода древните българи, на която тема той е посветил повече от 20 книги. Публикувано с малки изменения в сп. ТЕМА

Posted in Истории, Родни | Tagged , , , | Leave a comment

Страната на хилядата градове

Имах удоволствието да взема интервю от стопанския историк Петър Добрев в края на февруари, то ще бъде публикувано на 14.03 в сп. ТЕМА. От предишни наши срещи знаех, че Петър Добрев е обаятелен събеседник и, както и очаквах, той ме засипа с ценни факти за древните българи. Но разговорът ни бързо премина към мрачното съвремие на България. Така някои от сведенията, които той сподели, остават „безпризорни”. Публикувам ги тук, за да не се изгубят съвсем.     

Господин Добрев, изминаха почти 30 години, откакто публикувахте книгата „Стопанската култура на прабългарите”, в която изложихте тезата за високата материална култура на древните българи. Каква беше господстващата гледна точка тогава?  

Казано накратко, убийствена. Тя съществува до голяма степен и сега, макар да има вече един – два оправени учебника. Нашите любомъдри автори не погледнали първата част от източника, в която българите са представени като народ, който има градове – най-видният народ при Кавказ, а взели втората част, където са изредени останалите племена, изхранващи се с дивеч и грабеж, и набързо вкарват българите в този кюп. Че били полудиво варварско племе, което се изхранва с най-примитивни поминъци и дори грабеж. Това оставят и до днес като етикет върху гърба на нашите предци.

Цял живот съм се борил да се махне това нещо – че българите на Аспарух са били малко номадско племе, което не е притежавало никаква култура, изхранвало се е само с животновъдство и дори с грабеж. Проверявах поминък по поминък с какво са се занимавали древните българи и именно така се оформи тезата ми за стопанската им култура. В източника, в който се описват племената, които се изхранват с грабеж, българите са посочени отпред, отделени заедно с аланите, като по-различни, по-високо културни племена, които имат градове.

Заключението ви е, че те всъщност са били земеделски народ?    

Арабски пътешественици описват, че българите край Волга са имали един особен обичай да съхраняват зърното в изкопани в земята ями, вследствие на което зърното се вмирисвало, понеже земите край Волга са влажни. Обичаят да се пази така зърното е характерен за сухите райони на юг от Кавказ и на север от планината Памир. Този обичай – да се пази зърното в ями, между другото се срещаше в Добруджа съвсем доскоро. Ямите за зърно там носеха название „хумба”.

Намериха се и куп други примери и източници, които стъпка по стъпка показаха древната култура на нашите предци. Споменах, че те са имали градове край Кавказ, но и историята на тези градове е много интересна. Заселниците край Кавказ наричат най-големите си градове с името „Балх”, а често и „Балхар”. Арабите го предават дори като „Булгар”. А „Балх” е прочут град в древността, наричан от персите и арменците „Майката на всички градове”. Намирал се е на север от Хиндукуш – влизал е в древното географско наименование Имеон, съвкупно за тамошните планини. Там е съществувала древната държава Бактрия.

Същата, която се е изпречила на пътя на войските на Александър Македонски?  

Именно. Когато Александър Македонски отива в този край, свитата му от историци са изумени от това, което виждат. То е пълна противоположност на онова, което днес е Афганистан. Те пишат: „Като преминахме Парапамис” (това е югозападно от Хиндукуш), „пред нас се откри райска градина…” Същите, а и по-късни историци наричат Бактрия „Страната на хилядата градове”. Тук трябва да поясним още едно нещо, което има пряко отношение към българската стопанска култура. Държавата, която древните гърци наричали Бактрия, носела друго име сред източните народи. Съседните индийци, а след това арабите наричат това същото царство „Балхара”.

За да установя това, много ми помогна една командировка в London School of Oriental Studies. Именно там, сравнявайки много богатите източници, успях да разкрия, че гръцката „Бактрия” е носела името Балхара, дори Балгара. Много любопитно е и това, че по времето на Иван Асен информирани монаси от един швейцарски манастир наричат нашия цар Иван Асен „цар на Бактрия откъм север”. Цар на северната Бактрия – впрочем това е забелязано от Константин Иречек, или по-скоро от неговия дядо, и е дадено в бележка под линия в „История на българите”. Тоест, явно е имало сведение, което е оцеляло сред латиноезичните историци, че българите са дошли от Бактрия.

Дума дума отваря, та ще ви кажа и откъде според мен е дошло това сведение. Най-ранният европейски източник, който споменава българите – латинският хронограф от 354 г. Liber generationis, изрежда народите в Библейски стил. Народите в източните земи са изредени като потомци на най-големия син на Ной – Сим, и в кръга на тези източни народи, 25 на брой, споменава българите. Единият препис на този източник завършва с израза „тези, които всички са бактрийци”, а по-късният замества този пасаж със „Зиези, от който са българите”, тоест споменава и техния родоначалник. Говорим за първия християнски и най-богато илюстриран хронограф, изключително авторитетен източник. Странно е, че от него в България дълго време са препечатвали само опашката, а не са изследвали изцяло този източник. Аз се залових с тази задача през 1991 г., издирих хронографа – публикуван е в немски издания, и го препубликувах в пълен вид. Тогава именно лъсна този факт, че вместо името на бактрийците е употребено името на българите.

Posted in Истории | Tagged , | 1 Comment

В утрото на нова ера

Мястото, в което живеем е напълно различно от света на нашите деди. Има ли граници за растежа на човешката икономика

Енергията, която хората на Земята използват ежегодно е нараснала десетократно между 1904 и 2008 г., а спрямо 1750 г. увеличението е 33 пъти. Населението на планетата днес е над 4 пъти по-многочислено по сравнение с 1900 г. От края на Втората световна война до днес брутният вътрешен продукт в света се е увеличил 12 пъти, а градското население – 8 пъти… Може да се изредят още много сходни статистики, но, честно казано, човек се губи в тях. Другояче е, ако проблемите се видят на картинка. Така по-лесно разбираш откъде идваш и накъде отиваш.

Международен екип от учени под ръководството на австралиеца Уил Стефан направи точно това, когато в началото на 2015 г. публикува в сп. The Anthropocene Review статията „Траекторията на Антропоцена: Великото ускоряване”. Приложените графики илюстрират, че планетарните процеси – както социалните, така и природните, безпрецедентно са се забързали. Разгледани са 12 ключови индикатора на глобалното социално – икономическо развитие, както и 12 тенденции в планетарната екосистема. Без изключение, след 1950 г. наблюдаваните показатели скачат нагоре като бълхи.

Първата и най-естествена човешка реакция е да се попитаме има ли таван. Общо взето, науката не дава отговор. Но много авторитетни учени са убедени, че икономиката ни е създала нова геологична епоха на Земята. Според тях въпросното Велико ускоряване не просто застрашава перспективите за неспирен икономически растеж, а клати колоните, върху които се крепи животът.

Две от девет

Много страници са изписани за глобалното затопляне, причинено от увеличената концентрация на въглероден двуокис в атмосферата. Но надали само въглеродът е проблем. През януари Уил Стефан с екип от 17 учени обнародва в авторитетното списание „Сайънс” още една статия, в която анализира състоянието на девет животоподдържащи системи на планетата. При две от тях е установен „висок риск” и може да се твърди със сигурност, че там планетарните граници на поносимост са надхвърлени. Става дума за генетичното разнообразие и за биохимичните потоци, на първо място за съдържанието на фосфор и азот в почвата.

Някак свикнахме с факта, че вследствие на човешката дейност измират биологични видове: склонни сме да го приемаме за „неизбежна цена на развитието”. Работата е там, че в наши дни биологичните видове измират до 1000 пъти по-бързо от естествения еволюционен ход. Как това застрашава живота на Земята? Според Стефан, променя се интегритета на биосферата: образно казано, мрежата на живота изтънява. С научен изказ, засегнат е „дългосрочният капацитет на биосферата да оцелява и да се адаптира към рязка или постепенна абиотична промяна”.

Все повече площи са заети със земеделски монокултури, все по-малко място остава за дивата природа. Ефектът от този неумолим процес вече не е просто естетически, а екзистенциален. При това внасяните в почвата торове, които направиха възможна „зелената революция” след 1950-те и позволиха изхранването на милиарди гърла в повече, чувствително промениха биогеохимичните процеси. В началото на XXI век цикълът на азота вече се счита за увеличен с 50%, а на сярата – със 100%. Според изчисленията на Стефан, днес концентрацията на азот в почвите надхвърля 3 пъти безопасната граница, а фосфорът е „на ръба”. Чрез процеса на почвена ерозия това може да доведе до аноксия (изчерпване на кислорода) в океаните.

Типични страхове като привършване на запасите от сладка вода или измиране на живота в океаните заради повишаване на киселинността според тази статия не са обосновани. Възстановяването на озоновия слой в стратосферата дори дава повод за оптимизъм. Все още няма достатъчно информация, за да се оцени научно заплахата от ГМО или инвазивни видове, както и замърсяването с аерозоли. А по отношение на климатичните промени, рискът видимо нараства, но още не е излязъл от контрол. Очевидно е, че целта на научния екип не е да ни сплаши.

В същото време, деликатно е подсказано как с „неприятно голяма вероятност” може да се твърди, че сегашната траектория на развитие води към състояние на планетата, което ще е „много по-малко дружелюбно към развитието на човешки общества”. Авторите си поставят позитивна цел: да установят какво е „безопасното оперативно пространство” на човечеството с оглед на биохимичните процеси. Да разберем къде може да продължим и къде трябва да спрем – този подход е изключително смислен и навременен, но предвид сегашните приоритети в глобалната политика, сякаш граничи с научна фантастика.

Растежът – роб на дълга

„На всяка цена ни трябва растеж!” – заявяват десните партии. „Ще направим всичко, за да възстановим растежа”, обещават левите. Без значение от националност и идеология, политиците в целия свят декларират пълна готовност да се поставят в услуга на увеличаването размера на икономиката. Нужен е поне 3% годишен растеж, за да почувстваме подобрение в живота си – уверяват ни те.

Колкото и да сме свикнали с подобни изказвания, трябва да отбележим, че тази нагласа е нова. Нашумелият труд на френския икономист Томас Пикети поставя растежа на икономиката в историческа перспектива и се оказва, че между 0 и 1700 г. сл. Хр. прирастът на БВП на човек от населението е цифром и словом нула. Между 1700 и 1820 г. нарастването е едва 0.1%., а в последвалите години до Първата световна война е 0.9%, почти изцяло благодарение на Америка и Европа. Чак в периода 1950-1970 г. светът постига чувствителен прираст от 2.8% годишно.

Пикети е убеден, че блясъкът на следвоенните години не може да се повтори. Чакат ни десетилетия с много нисък икономически прираст – а всъщност връщане към нормалното състояние. Който иска повече, да се замисли за неравенството и преразпределението. В крайна сметка, 1% най-богати американци получават 20% от дохода в най-голямата икономика не задължително защото са най-способни.

Един или два процента прираст годишно ни се виждат пренебрежимо малко, но да си дадем сметка, че става дума за експоненциално нарастване. Математиците отдавна смайват въображението на народа с изчисления на сложна лихва. Актюерът Ричард Прайс, съвременник на Адам Смит, например пресметнал, че ако при раждането на Спасителя едно пени е сложено в банка при 6% лихва, към 1800 г. с него ще се купи сфера от чисто злато с диаметър орбитата на Сатурн.

Сложната лихва противоречи на принципите на живия свят, включително на стопанството. От дълбока древност е известно, че лихвите по кредитите изсмукват жизнените сокове на бизнеса. Типичната за Древна Гърция 10% лихва води до удвояване размера на дълга на всеки 10 години и макар финикийците да са искали двойно повече, свободолюбивите елини първи започнали да вдигат въстания срещу дълговото робство. Големите законодателни реформи – на Ликург в Спарта и на Солон в Атина, са свързани именно с ограничаването властта на кредита.

Явно днешната демокрация не е от гръцки тип. Кредитът стремително нараства, с това се увеличава необходимостта от растеж, за да се плащат лихвите и да остава нещо за живеене. Растежът мачка природата на Земята. Да го кажем с думите на Уил Стефан, който в интервю за „Гардиън” за момент излиза от умерения научен тон: „Ясно е, че икономическата система ни води към неустойчиво бъдеще. За хората от поколението на дъщеря ми ще е все по-трудно да оцеляват. Историята ни показва как цивилизации са се издигали, придържали са се към ценностите си и след това са рухвали, защото не са се променяли. В същото положение сме сега.”

Царството на човека

Западната цивилизация отдавна е намерила отговор на изказаните по-горе страхове. Това е технологичната промяна: на теория човечеството може да продължи да произвежда все повече стоки и услуги, ползвайки все по-малко ресурси. Полезните изкопаеми, които все някога ще бъдат изчерпени, може да бъдат заместени с нови, включително синтетични вещества и материали. Може да се намери заместител на всичко, дори на петрола. И макар за това да не се говори, ако технологичната машина забуксува, може да се прибегне и до добрите стари регулатори на преподобния Малтус: гладът, болестите и войната.

Според Стефан, убеждението, че технологиите всеки път ще ни спасяват от собственото ни неразумно разрастване, не се базира на научни факти – то е гола вяра. Легендарният учен Джеймс Лавлок през 1970-те доказа, че при всичките си усилия човекът надали някога ще успее да изличи изцяло живота от Земята. Но това ще е Земя на бактериите и насекомите, а не на едри бозайници като хората.

Засега обаче царува човекът. Толкова големи са промените, които той внася в живия свят, че според редица екосистемни учени вече трябва да възвестим нова геологична епоха – Антропоцен, ерата на човека. В планетарните системи: климат, кръговрат на химическите елементи, хранителни вериги и т.н., са настъпили драстични промени. Редица показатели, например концентрацията на въглероден двуокис, азотен окис и метан, са значително над максималните стойности по време на продължилия 11 700 години холоцен. През последния век азотният цикъл е сериозно изменен, регистрирано е намаляване на озона в стратосферата, биосферата в морето е значително променена, изчезването на биологични видове достига мащабите на масово измиране… Човешката активност и планетарната система са се прегърнали и вече не може да се разглеждат отделно една от друга.

Надали някой може да каже кога точно е започнал Антропоценът. С доза черен хумор може да приемем за начало на новата ера датата 16 юли 1945 г., когато е взривена първата атомна бомба в пустините на Ню Мексико. Радиоактивните изотопи, които са се отложили в скалите, ще възвестяват на следващите епохи величието на Човека… По-важно все пак е кога Антропоценът ще свърши. Има някои поводи за оптимизъм, че няма да е чак толкова скоро. В богатия свят употребата на торове се стабилизира. Изсичането на тропически гори се забавя. Стремително нараства производството на аквакултури (до 4 млн. т годишно), което ще намали натиска върху рибните ресурси. Населението на планетата към края на века ще се стабилизира между 10 и 11 млрд. жители.

В много изостанали места по света навлизането на мобилните технологии направи излишно прокарването на телефонни линии: ако същият процес, известен като „жабешки скок” се повтори в енергетиката, перспективите ни стават по-добри. Също и ако част от торовете, които пренасищат почвите в развития свят, се прехвърлят към по-бедните земи в развиващите се страни, производителността на селското стопанство в глобален мащаб значително ще нарасне. Ще има хляб.

Но всичко това са предположения, разчитащи на хипотетична добра воля. Ако в умовете на хората и в политиките на лидерите продължи да звъни все същия „растеж”, без да се държи сметка за преразпределението, „безопасното оперативно пространство” на хората значително се стеснява. Както намеква още през 1972 г. Донела Медоуз в емблематичното изследване „Границите на растежа”, големият въпрос е не кога ще свърши пшеницата и петролът, а как човекът да стане разумен.

TEMA

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , , , , | 1 Comment

Банско не се развива добре

Населението на община Банско е намаляло с 1680 души в периода от 1998 г. до 2014 г., показват архивните таблици за населението на ГРАО. За 17 години населението на общината се е свило с малко над 12%. За същия период населението на град Банско намалява с 874 души, или с 9.6%.

Обезлюдяването е бич за цяла България. Въпросът е, че в община Банско от повече от десетилетие се влагат големи пари. Фирмата – концесионер на ски зоната над Банско „Юлен” твърди, че благодарение на нейната поява в региона са вложени 14 млрд. лв. Това твърдение е пресилено и скоро ще го докажа с числа. Така или иначе, през последните години в Банско са вложени повече пари, отколкото в други части на България – но тенденцията за обезлюдяване не се е обърнала.

Може да се предположи, че ако поне част от въпросните инвестиции  в размер на стотици милиони или милиарди бяха вложени в други сектори, а не в скъп ски туризъм, приходите щяха да се разпределят по-равномерно сред хората. Този доход би помогнал за преодоляване на негативната демографска тенденция. Град Велинград, който също залага на луксозния туризъм, но с по-разнообразно туристическо предлагане, за посочения период обезлюдява с 5.4%, тоест с почти двойно по-бавен темп.

bansko-1В Банско тенденцията на понижение броя на населението е изразена почти през целия разглеждан 17-годишен период, с изключение на годините 2005-2007, когато населението и в общината, и в общинския център се стабилизира и дори отбелязва малък ръст. От 2008 г. спадът се възобновява.

Най-вероятно обяснение за краткия период на демографска стабилизация дава строителната активност: от една страна, с многобройните работници от различни части на страната, заети в строежа на хотелите, някои от които се е наложило да се регистрират на новото си местожителство. От друга страна, с продажбата на недвижимите имоти в региона са се регистрирали нови жители, включително чужденци. Във всички случаи, става дума за прираст от не повече от 100-120 души, който при това се оказва нетраен.bansko-2

Както в община Банско, така и в града се наблюдава влошаване на демографската структура на населението в разглеждания период. Броят на лицата в пенсионна възраст остава сравнително стабилен, но тук трябва да се отчете пенсионната реформа, изместила възрастта за пенсиониране с 5 години за жените и с 3 години за мъжете. Като дял в общото население, лицата в пенсионна възраст в община Банско през 1998 г. заемат 23.3%, а през 2014 г. – 26.3%. Съответно за град Банско делът е 21.3% и 25.9%.bansko-3

По-изразено е намаляването на броя на децата и младежите на възраст до 18 г.: както в общината, така и в общинския център. Съответните проценти са 35% и 33.6%, тоест „бъдещето на Банско” се свива с над една трета. Темпът на намаляване броя на децата и подрастващите е над средния за страната. И за общината, и за града делът на лицата от 0 до 18 години в общия брой на населението за разглеждания период се променя от 20% на 15%.

След 2010 г. броят на децата и младежите до 18 г. се стабилизира на ниско ниво, което говори, че е достигнато демографско равновесие на ниска база. Гъстотата на населението в общината за последните 17 години е намаляло от 29 на 25.5 души на кв.км.bansko-4

Заключението е, че инвестираните в Банско крупни средства дотук не оказват положително влияние върху броя и структурата на населението на града и общината. Нещо повече, възможно е избраният модел на развитие да е осуетил друг, по-устойчив и балансиран, органичен модел на развитие.

След като огромните вложения дотук не са задържали населението в общината, няма нищо, което да обещава, че ако толкова силно желаното от градските власти и от концесионера разширяване на ски зоната се осъществи, нещата в Банско ще тръгнат към по-добро.

Posted in Родни | Tagged , , , , | 1 Comment

От Кръстава с любов

Романтиката е сега в компирите…

Пет и половина тона родопски картофи зарадваха стотици жители на София в началото на февруари. Картофите са отгледани във велинградското село Кръстава и макар че нямат сертификати „био” и „еко”, са най-чистата храна, която може да достигне до градския консуматор. Торени са само с животинска тор, засявани и събирани са ръчно – с мотиката. Набирали са сокове от незамърсена почва, напоявани от чисти планински води. Не са особено едри, яркожълти, с тънка коричка. Картофите стигнаха до столичани на цена 80 стотинки за килограм и голямата част от приходите от продажбата им отиде у производителя. Изкупвачите в неговото село биха му дали поне с една трета по-малко.

Акция „Картофи”, организирана от сдружение „Байкария”, както всяко хубаво нещо се ражда спонтанно. Край село Кръстава има инвестиционно намерение за разработване на едно от най-големите волфрамови находища в Европа. Както може да се очаква, инвеститорът и свързаните с него експерти твърдят, че регионът ще спечели от абсолютно безопасната мина. Гражданите на община Велинград далеч не са сигурни и изтъкват огромните рискове за здравето на населението, а и за емблематичния местен балнеоложки туризъм.

С желание да привлекат за пореден път вниманието на обществеността към проблема на волфрамовата мина членовете на „Байкария” решиха да организират дискусия в столичния Клуб на пътешественика. За да засилят интереса на потенциалните участници, те обявиха във Фейсбук, че на дискусията хората при желание може да си купят и картофи, произведени в Кръстава. „Очаквахме не повече от 20-30 заявки”, казва двигателят на „Байкария” Васил Тодев.

Броени часове след като събитието е обявено в социалната мрежа, вече са постъпили заявки от над 500 души. Организаторите се виждат в чудо и спират да приемат повече поръчки. Тъй като уютният клуб на ул. „Виктор Юго” не може да побере толкова хора, първоначалната идея се променя: картофите се раздават по списък, а дискусията предстои в много по-голямо пространство.

„Чудесна идея!” „Благодарности, дружина!” „Не съм вярвал, че един компир може да ми стопли душицата толкоз!” „За мен това е акция „Съпричастност” – за да я има прекрасната ни природа!” Лавина от позитивни коментари залива организаторите в дните на акцията. Стотици хора, които са закъснели да се включат в първата, настоятелно питат кога ще е втората операция „Картофи”. Стока с биография, личен контакт, здравословна храна, благородна кауза – сякаш „Байкария” са напипали пулса на съвременния свят.

Какво тук значи някакъв си компир

Някои обаче посрещнаха родопските картофи със злъч. Съветникът на икономическия министър Владимир Каролев във Фейсбук обяви организаторите за безсрамни „зелени екстремисти”, които отишли в „някакво родопско село” от 500 души, населявано само от пенсионери, и после „занесли и изсипали картофите пред парламента”. Боян Рашев от фирма „Денкщат”, която се грижи за зеления имидж на минните компании, окачестви акцията като „невежество и идеализъм – комбинация, която се грижи много хора в България да останат бедни и зависими”.

В село Кръстава по данни на ГРАО живеят 1050 души, от тях 250 деца и младежи на възраст до 18 години и само 180 пенсионери. Така че внушението на Каролев издава или преднамерено изкривяване, или непознаване на фактите, във всички случаи безсилна злоба. По-любопитно е дали отказът от разработване на мината обрича хората на бедност.

Икономическите аргументи сочат точно обратното: регионът на Велинград ще извлече много по-голяма икономическа полза, ако в него няма волфрамова мина. Да видим защо. В общината според ОУП има почти 39 хил. дка ниви. Ако приемем, че средният добив на картофи от декар е 1 т (занижена оценка), а изкупната цена е само 500 лв./т, ако всички ниви бъдат засети с картофи, доходът ще достигне 19.5 млн. лв. годишно. Според финансовите формули настоящата стойност на община Велинград само като място за отглеждане на картофи е около 90 млн. лв. (при 5% дисконтов фактор за 30-годишен период).

Разбира се, картофите не са най-важният ресурс на Велинград. Пасищното животновъдство също създава продукт, който се измерва в милиони левове (от поне 4 хил. говеда и 13 хил. овце). Може би по-важно е да се отбележи, че животновъдството дава препитание на 9 хил. семейства. В горите с площ над 67 хил. ха не само се добива дървесина, а и се събират гъби, билки, диви плодове, има рибни стопанства. Всичко това дава значителен допълнителен доход на местните хора. Що се касае до туризма, според някои оценки през последните години в сектора са инвестирани 1-1.5 млрд. лв. Велинград е избрал да се развива като туристически район още преди век.

Доколко волфрамовата мина противоречи на всичко това? Не е ли възможно мирно съвместно съжителство на картофите и на мината? Може да сме сигурни, че тези 500 жители на София, които ентусиазирано се включиха в картофената акция, нямаше да са така активни, ако знаеха, че купуват храна, произведена в минен район. Нали в столицата на родопския рудодобив Мадан също има ниви – защо никой не се блъска за мадански картофи например? Сигурно защото хората са невежи…

От една страна, има реален потенциал за селскостопанско производство в размер на десетки милиони левове годишно, които се разпределят между дребни местни производители. Има и изградена база за туризъм за милиарди. От другата страна – има обещание за осигуряване на заетост на 50 местни работници, и наистина – значителен паричен поток, който обаче ще се влее в джобовете на инвеститорите, които при това много държат да се покажат като благодетели, даващи хляб на народа.

След като волфрамът бъде извлечен, което се планира да се случи за 30 години, инвеститорът ще си замине, а селяните ще продължат да не могат да продават реколтата си като „чиста”. Голяма част от туристите междувременно ще са се пренасочили към други дестинации и регионът, днес по български стандарт богат, стремително ще западне.

Храна с биография

Акция „Картоф” разкри и друго празно място – хората искат да знаят произхода на храната си, а пълненето на пазарската количка в супермаркета не им осигурява това. Сегашната ситуация е абсурдна: купувачите се оплакват, че в магазина имат избор между полски и френски картофи, и с носталгия си спомнят за прочутите самоковски и смолянски компири. В същото време в планинските села дребните производители се чудят как да реализират продукцията си, лъгани и изнудвани от безскрупулни прекупвачи.

На пръв поглед незначителна, доставката на един камион родопски картофи до София демонстрира, че има варианти. Нито прекупвачите, нито нежеланието на търговските вериги да работят с дребни производители са непреодолими препятствия. В българските градове има огромно незадоволено търсене на продукцията от българското село.

Екохраните не са задължително скъпи: няма нужда да даваш грешни пари за биодомати от Нова Каледония, за да се храниш здравословно. Всичко, което е необходимо, е да се възстанови прекъснатата връзка между град и село в България. Достатъчна е една надеждна електронна платформа за заявки, екип от съпричастни на идеята доставчици и няколко малки на площ, но охранявани пазари. Охраната е нужна, тъй като по градските пазарища вносители и търговци на плодове и зарзават имат навика да сплашват и да прогонват селскостопанските производители, изнесли излишната си стока на сергията.

Изисква се елементарна организация, но тя не се прави. Последиците говорят сами за себе си: според официалните аграрни доклади на Министерството на земеделието и храните през 2013 г. у нас са произведени 186 хил. т картофи, а през 2003 г. – 450 хил. т. Спадът за последните десет години е 58%. Не са намалели нито апетитът на българите, нито симпатията им към родното производство, нито свободните площи за отглеждане, нито свободната работна ръка. По отношение на храните икономическият диктат – че купувачът винаги ще избере най-евтиното, не важи. Връзката между производител и потребител днес е скъсана. Но тя е възстановима.

Невъзстановима би била загубата на репутацията на Велинград като чист район – и за малките селски стопани, и за големите туристически предприемачи. „Дали толкова хора щяха да ни се обадят, ако им бяхме предложили да си купят волфрам?”, усмихва се Васил. Нещата се получиха свръх очакванията, но някой трябва да поеме щафетата. Все пак мисията на „Байкария” е активният екотуризъм, а не пласментът на картофи.

Пълният отчет от акция „Картофи” гласи: 1600 души, активно следящи събитието във Фейсбук страницата, 67 хил. видели или споделили информацията, реализирани 5595 кг картофи – 100% успеваемост спрямо поръчаните количества. Купувачите варират от баби с внучета до съпричастни на опазването на околната среда тийнейджъри. Три дни гледката на жени, нарамили гаци с картофи, веселеше минувачите около Орлов мост. Невена Колева, майка на три деца, преценява: „Хубави картофи, сладки, като ония, които ядяхме едно време от село. Децата ги харесват.”

Posted in Икономики, Обществени, Родни | Tagged , , , , , , | Leave a comment

Долу ЮНЕСКО!

„Там няма оригинални защитени видове, които не се срещат на друго място.” С този и други подобни аргументи спортният министър Красен Кралев се обяви за изграждане на нов кабинков лифт и прокарване на нови ски писти над Банско. Но с истината трябва да се съобразяват дори министрите. В Пирин има 18 вида ендемични растения – такива, които не се срещат никъде другаде по света освен в тази българска планина. Освен това там растат 17 български и няколко десетки балкански растителни ендемити. 40 вида са безгръбначните животни, които от целия свят се срещат само в Пирин. Това е достатъчно свидетелство за изключително биоразнообразие и дори не е нужно да споменаваме за невероятното пиринско богатство от птици и бозайници.

Министър Кралев обаче счита, че да се обяви цял Пирин за защитена територия преди 30 години е било грешка. Той също така твърди, че е направил проверка и изграждането на втори лифт „има съответствие с режима на строителство на ЮНЕСКО”. Все едно природозащитниците да кажат, че Пирин е недосегаем, защото в него бродят тигри и съскат анаконди. Ето каква е официалната позиция на Центъра за световно наследство на ЮНЕСКО: „(Сегашната площ на Националния парк Пирин) е минималната, за да може обектът да отговори на изискванията за Изключителна ценност”. С други думи, преразглеждане на площта на парка ще деквалифицира Пирин като световно наследство.

Организацията на обединените нации за образование, наука и култура говори в прав текст за негативните въздействия от интензивното развитие на ски туризма и ги нарича „риск” за природата на Пирин. „Този обект на Световното наследство отдавна е подложен на натиск от туризма, най-вече заради изграждането на ски инсталации и ски писти… Развитието на туризма в и около обекта в миналото не е контролирано ефективно, включително някои зони, построени вътре в обекта, са нанесли значителни поражения…” Затова ЮНЕСКО съветва националната и местната власт да предпазят Пирин от аспирациите на ски индустрията и да гарантират опазването на планината, залагайки на естествената й хубост, а не на „спортни състезания и други неподходящи форми на развитие.”

За какво ни е това наследство, щом не можем да строим на него?! Долу ЮНЕСКО!

Posted in Обществени, Родни | Tagged , , , | Leave a comment

Островът на изгубените съкровища

В Исландия доскоро работеше мисия на МВФ, днес страната се управлява от дясно правителство, но никой там не подлага на съмнение ползите от публичната собственост в енергетиката или забраната на чуждестранните инвестиции в риболова

„Сигурни ли сте, че сте съгласни да ви удържим такса от 175 крони за извършване на транзакцията?” Дългият надпис, светнал на екрана на банкомата, казва много неща за този северен остров.

В Исландия, меко казано, е скъпо. Преди финансовата криза, която срина стойността на местната валута, малко западноевропейци можеха да си позволят да идват тук на туризъм. При положение че нощувка на нар в някои хижи струва 21 000 крони (около 250 лв.), банката е направо скромна.

Високият стандарт в скандинавските страни е пословичен, но учтивият въпрос на машината говори и за нещо съвсем исландско: финансите тук сякаш още се крият по ъглите. След като през есента на 2008 г. трите големи исландски банки фалираха и въвлякоха страната в най-голямата социална и икономическа криза от обявяването на независимостта й през 1944 г., днес е трудно да видиш реклама на депозит или кредит по улиците. Не са много и паричните автомати, но по друга причина: исландците плащат навсякъде с карти и вече почти не ползват книжни пари. Монетите съществуват само за радост на туристите.

Исландия е най-отдалечената от България част от Европа. Все пак имаме общи неща – например територията ни е сходна, а българите в Рейкявик са сигурно стотина, което при население на острова от 320 хил. души не е пренебрежимо.

Свързват ни най-вече проблемите. И двете държави в близкото си минало преживяха галопираща инфлация, и в двете гръмна банковата система, и в двете се намеси Международният валутен фонд. Но тези проблеми получиха толкова различен отговор, колкото изобщо е възможно.SONY DSC

Банкери вместо учители

„Икономическият срив от 2008 г. беше голям шок за всички нас. Исландците се чувстваха ужасени, в свободно падане”, разказва Урдур Гунарсдотир, пресаташе на исландското външно министерство. Шест години по-късно споменът за голямата криза вече избледнява. Томас Брюнолфсон, шеф на дирекция в Министерството на финансите и икономиката се учудва, че журналисти още се интересуват от този въпрос. „През първите три години съм направил вероятно хиляда презентации за начина, по който Исландия избра да се справи с банковите проблеми. Но сигурно от повече от година никой не ме е питал за това”.

Въпреки всичко, когато тръгват да разказват какво точно се случи след октомври 2008 г., езикът на тялото и гласът им издават силно вълнение. Доскоро завидно богати, исландците явно са изтръпнали от вида на финансовата бездна. Или по-скоро са почувствали заплаха за късно придобития си национален суверенитет.

Предисторията на кризата е тривиална. В началото на XXI век това традиционно общество на рибари и литератори се поддава на финансовото изкушение. „Много учители напускаха работа и отиваха да работят в банките”, спомня си професорката по етика Салвьор Нордал. Статистиката говори, че в този период обемът на отпусканите кредити нараства с 50% всяка година. Исландия е малка страна и банковата експанзия се случва предимно в чужбина. До есента на 2008 г. активите на трите големи банки „Глитнир”, „Кауптинг” и „Ландсбанки” се равняват на 928% от националния брутен вътрешен продукт. За сравнение, банковата система в България едва наскоро доближи 100% от БВП – нивото, което и Исландия поддържа до 2004 г.

По различни поводи международни експерти предупреждават, че подобен ръст не е устойчив. Напразно. На 20 септември 2008 г., седмица след фалита на американския гигант „Леман Брадърс”, довел до рязко влошаване на условията на паричните пазари, „Глитнир” изпитва остра нужда от ликвидност и търси подкрепа от държавата. В рамките на две седмици става ясно, че другите две банки също се нуждаят от спешна помощ. Изневиделица Исландия се оказва с непосилните 100 млрд. евро пасиви от името на своите звездни банки.

Въпросът „да се спасяват ли?” не стои на дневен ред. Правителството и централната банка взимат светкавично решение и разделят пасивите на трите кредитори в две категории. Депозитите на исландските граждани, които формират 15-25% от старите банки, са прехвърлени на острова и са трансформирани в три нови банкови институции, като едната – Landsbankinn, става държавна. Капиталът им е заздравен, спестяванията на исландците до 20 900 евро са гарантирани.

Банкерът забравил, че е човек и се превърнал в камък

Банкерът забравил, че е човек и се превърнал в камък

Чуждестранните поделения, които събират депозити и отпускат кредити най-вече във Великобритания, Холандия и Германия, са оставени да обявят несъстоятелност. След тежки политически спорове, яростни улични демонстрации и два национални референдума Рейкявик отказва да изплати гарантираните депозити на чуждите вложители и предизвиква грандиозен дипломатически скандал, утихнал в последно време само заради геостратегическата важност на острова с излаз към Арктика.

Да клекнеш или не

Дискусията кой какво дължи на кого се заплита като викингска сага. В началото Рейкявик е склонен да възстанови на Великобритания и Холандия депозитите на изгорелите там вложители до гарантирания в Исландия размер (тези страни бързо изплащат на своите потърпевши полагащите им се съответно до 60 хил. паунда и 100 хил. евро, след което търсят своето от Исландия). Това е и условието за получаване на кредитна линия от МВФ. Но британските и холандските власти отблъскват първата исландска оферта. Причината е, че в нея са включени две неприемливи за тях условия: да има годишен таван на плащанията, обвързан с ръста на БВП на Исландия, както и задълженията да се погасят по давност през 2025 г.

Документът се връща за доработка в Алтинг, исландският парламент, впрочем най-старият в света. Но моментът вече е различен. След „революцията на тиганите” от януари 2009 г., свалила десния премиер Гейр Харде, хората са убедени, че тези, които са проспали краха на банките, сега са на път да предадат националния интерес. Когато опитен конституционен съдия изтъква по телевизията, че подготвяното международно съглашение на практика лишава Исландия от правото на привилегирован кредитор за имуществото на фалиралите банки, лавината се отприщва. Президентът Олафур налага вето върху закона и свиква референдум. 98% от хората гласуват „против”.

Новото ляво правителство договаря с Великобритания и Холандия по-приемливо съглашение на стойност 4 млрд. евро – „само” една трета от БВП на страната. Но исландците го удрят на чест, пък и явно се сещат, че след като печалбите на банките не са печалба на цялото общество, няма логика загубите на банките да са всеобщи. На второ всенародно допитване със 77% участие на населението отново се отхвърлят ангажиментите на исландската държава към Лондон и Хага. Случаят накрая е отнесен до съда на EFTA (Европейската асоциация за свободна търговия, в която членуват Исландия, Норвегия и Лихтенщайн). Решението от януари 2013 г. за мнозина е изненада: Исландия не отговаря за парите, потънали в частните банки.

Банкстерите не са на почит в Исландия

Банкстерите не са на почит в Исландия

Исландия е сред основателите на НАТО, но няма собствена армия. Великобритания е една от страните, които патрулират над исландското въздушно пространство. Още през октомври 2008 г. Лондон включва исландските банки в терористичния си списък в опит да замрази активите им. Със сигурност върху малката страна е оказван огромен натиск да плати „както правят всички”. Но накрая исландската упоритост надделява. В играта е включена и Русия: чак след като Рейкявик предупреждава Запада, че ще търси съюз с Москва, ако изнудването продължи, външният натиск отслабва.

Проблемът далеч не е приключил. В момента Исландия усърдно плаща дългове: дотук се е издължила на две трети към МВФ и е погасила предсрочно заема си към Скандинавските страни. Висящите задължения към UK и Холандия са платени наполовина, твърди финансовото министерство. За да се стабилизира валутният курс, през ноември 2008 г. е въведен капиталов контрол, силно ограничаващ трансферите на валута в чужбина – той още е в сила и причинява неудобства на инвеститори, туристи и имигранти. До 2019 г. от имуществото на фалиралите чужди банкови клонове ще се изплащат на кредиторите по близо 100 млрд. крони годишно. Но това не става бързешката, а стабилно. По исландски.

Чрез криза към щастие

„За моите български разбирания исландците не знаят какво е криза” – твърди Мартин Радичков, който от 18 години живее и работи в Исландия. Действително, много хора са загубили работа, хиляди семейства емигрират, но „ужасната безработица”, която исландците изживяват по време на двугодишната рецесия, последвала краха на банките, по официални данни не е надхвърлила 10%. Това е значително под нивото, което България поддържа вече години наред. Междувременно безработицата в Исландия спада под 4%.

Изследвания потвърждават, че удовлетвореността от живота сред исландците е нараснала след кризата, отбелязва Урдур Гунарсдотир. Причината за този парадокс е, че много от хората, които по-рано са работели на две места, след ноември 2008 г. са останали с една работа и така вече разполагат с повече време за общуване със семейството и близките си. Тоест има доказателства, че човек може да стане по-щастлив, когато започне да печели по-малко. Хялмар Йонсон от Асоциацията на исландските журналисти допълва, че в трудните моменти чувството за национално единство се е засилило, което много е помогнало на хората в морално отношение.

На острова престъпността е рядкост - затова и банковата криза беше шок

На острова престъпността е рядкост – затова и банковата криза беше шок

Въпросът е, че дори с една работа насъщните нужди на исландците са добре задоволени. Въпреки кризата Исландия не разгражда социалния си модел, зорко бранен от синдикатите. На въпроса нямало ли е риск МВФ да посегне на социалните придобивки, Томас Брюнолфсон, работил по-рано и за фонда, отговаря: „От МВФ не се и опитаха, защото нямаше да им го позволят”. За приватизация на изцяло публичния и много печеливш енергиен сектор не е ставало дума. Сякаш всички са доволни от намесата на МВФ: исландците са получили подкрепа, без да им се налага да минават през унизителните процедури, запазени за страните от втория и третия свят. А МВФ има в историята си нов пример на успех, когато страната, потърсила помощта му, предсрочно погасява задълженията си.

„След кризата започнаха масови програми „Изберете исландското” за всякакви стоки, най-вече местно произведени дрехи и храни. И никой не роптаеше, когато се повишиха данъците” – констатира Мартин. Народът плаща за себе си. За най-високата подоходна група прогресивният данък в момента е 46.24% и трябва да се отбележи, че той не засяга само най-богатите, а и средната класа. Това е ставката за доходи над 784 хил. исландски крони месечно: един учител, за сравнение, получава 560 хил. крони, а наистина солидните заплати започват от един милион. Разменният курс в момента е около 160 крони за 1 евро.

Кризата не само не е влошила, а дори е подобрила социалната среда: неравенството е намаляло, социалните услуги са съхранени, хората се товарят с по-малко работа. По-зле стоят нещата в здравеопазването, тъй като доста исландски лекари са потърсили по-добро заплащане в Норвегия – но при наличието на подготвени кадри от Източна Европа това едва ли е съдбоносно. От януари 2015 г. влезе в сила извоювано от синдикатите повишаване на заплатите, специфично за всеки бранш. За капак, обезценяването на кроната значително помага на заетостта, тъй като прави исландския износ по-конкурентен. За 2014 г. се очакват внушителните над 5% излишък по текущата сметка и 2.9% първичен бюджетен излишък.

Малки исландски тайни

Но как е станало всичко това? Рецесията, последвала банковата криза отне 12% от БВП, в Исландия бушуваха безпрецедентни за скандинавска държава улични бунтове, а страната в момента расте с едни от най-бързите темпове в развития свят. Част от успехите може би се дължи на това, че Исландия е малка. Това не само позволява да се вникне в социално-икономическите й процеси, но и предпазва от размиване на отговорността. На Гейр Харде, премиер от 2006 г. до 01.02.2009 г. бяха повдигнати шест обвинения, включително за престъпна небрежност. Размина му се, но 16 банкери и адвокати получиха присъди, като четирима шефове на „Кауптинг” влязоха в затвора за три до пет години. Подобни примери връщат доверието в обществото. В България трудно може да се очаква такова нещо.

Субарктическият климат просто не позволява прахосничество. Въпреки поразителния социален ангажимент, тук държавните разходи са под 30% от БВП, а младежите имат право да работят във фабриките от 15-годишна възраст, ако не искат да учат. Исландското общество има и много благоприятна възрастова структура, като само 10% от населението са в пенсионна възраст.

Но погледнато отвън най-важно предимство на исландците е това, че те не правят компромиси със своята независимост. Например в пенсионния фонд на страната има активи, надхвърлящи 150% от БВП. Едно от първите решения, което щеше да бъде предложено в България, е „в името на бъдещето” тези пари да се „дадат на заем” за разчистване сметките на банките. На острова подобни решения явно не виреят. Друг пример е това, че в риболова – който от столетия е най-важен национален поминък и едва наскоро беше изпреварен по валутни приходи от туризма, чуждестранните инвестиции са забранени. Разбира се, още по-съществена е ролята на независимата централна банка, която работи в национален интерес, без да е вързана от валутен борд или фиксиран курс.

И в други страни енергетиката е публична, но Исландия е уникална с това, че тя остана такава и след програмата на МВФ. Така днес едно исландско домакинство се отоплява средно с 6600 крони на месец – равностойността на бутилка уиски по тукашни цени. Страната освен това може да се специализира в енергоемки отрасли като преработка на силиций и алуминий и заедно с това да е с чиста екологична съвест, тъй като разчита почти изцяло на хидро- и геотермална енергия.

Държавната енергетика - само за най-съобразителните

Държавната енергетика – само за най-съобразителните

Съдбата помага на смелите. Глобалните промени на климата откриват нови хоризонти за Исландия. Единият е Северният морски път, доскоро скован от ледове, но вече отворен през летните месеци. Неслучайно Исландия е първата европейска страна, сключила с Китай договор за свободна търговия. Вторият се отнася до пасажите на ценната атлантическа скумрия, които след 2006 г. се изместват на север към бреговете й. Спорът за рибните квоти е в основата на замразяването на исландската кандидатура за членство в ЕС (което, както сочи опитът на длъжниците в еврозоната, може би е истинският шанс на тази страна).

Със сигурност факторите за успеха на Исландия са много повече: например това, че централната банка не е чак толкова независима, че да няма кой да й държи сметка. Или стопанският шанс, произтичащ от невероятната толерантност на исландското общество, която го прави обетована земя за сексуално различните от цял свят. Тук отсъстват големите международни търговски вериги, които навсякъде по света отнемат въздуха на местните търговци… Грешно е да се твърди, че в Исландия всичко е рози, макар в тукашните оранжерии, затопляни с геотермална енергия да се отглеждат не само цветя, а и банани за износ. Но със сигурност държавата, която не преви гръбнак, вече изправя глава.

Българската следа

Докато българският наблюдател изследва коренната разлика – не толкова в условията, колкото в подходите, които позволяват на едното общество да бъде богато, а дърпат другото в мизерия, на очи се набива и притеснително сходство. Скорошният фалит на Корпоративна търговска банка у нас поразително наподобява фалита на исландските банки през октомври 2008 г. Или става дума за универсална схема, която правителствата е крайно време да научат, за да й противодействат, или двата банкови балона са планирани от общ престъпен ум.

Поне пет са общите черти между пътя към провала на исландските и българската банки. Всички те са предлагали най-високите лихви на пазара: КТБ даде специални условия на скъпите си клиенти, в Обединеното кралство исландската интернет банка Icesave, клон на „Ландсбанки”, е давала невижданите в развит пазар 6%. Скъпите депозити и в двата случая са придружени от изключително ниско ниво на обезценките: нашата КТБ докладваше на БНБ за само 2% проблемни кредити при близо 20% за системата, исландските банки също са обявявали 0.8-2.5%. И в двата случая банковите активи нарастват стремглаво в рамките на две-три години, а отчитаните печалби са рекордни.

Голям бе скандалът, когато се разбра, че „Кауптинг” през кипърска офшорка навремето е дала назаем пари на катарския шейх ал-Тани, за да купи той 5.1% дял от акциите й и така да подкрепи реномето й. Оманският фонд, с който КТБ искрено се гордееше, все още е с неизяснени функции във фалиралия български кредитор. Има и други общи черти между банковите фалити в двата края на Европа, но най-фрапантно сходство си остава източването чрез огромни кредити, отпускани на фирмите на свързани с банките лица.IMG_20141024_164512263

Сред тях челно място заема известният в България Тор Бьорголфсон, получил 1 млрд. евро заем от „Ландсбанки”, в която той навремето е бил водещ акционер. Първият исландски милиардер, за когото „Гардиън” намеква, че има връзки с руската мафия, през 2005 г. купи на два транша българския телеком БТК, за да го препродаде през 2007 г. на солидна печалба. Част от цената е платена с компенсаторни инструменти, което говори, че Тор има добри връзки у нас. По същия модел исландецът през 2005 г. купи с компенсаторни бонове голям дял в СиБанк, увеличи го и го препродаде през 2007 г.

Тор бе рамо до рамо с Цветан Василев през 2012 г., когато КТБ наддаваше за БТК. Той още държи голям пакет акции във фармацевтичната компания „Актавис”, чийто завод в Дупница е сред най-големите в Европа… Ако спечелиш няколко милиарда в една страна, дали ще скъсаш толкова бързо връзките си с нея? Тор и Василев днес по идентичен начин предпочитат да комуникират с публиката от чужбина, използвайки личните си сайтове, на които се представят за светии.

Обратно в две хиляди и седма

За наше щастие, банковата криза у нас не доби исландски размери. Впрочем ни спаси най-вече това, че българските кредитори все още не бяха предприели експанзия в чужбина. Така или иначе, ще спечелим, ако заимстваме не само лошия, а и част от добрия исландски опит. Да вземем протестите: в Рейкявик през 2009 г. те се провеждаха всяка събота, за да остава време за работа, за разлика от ежедневното дефиле на „красивите и умните” през 2013 г. в София, което бързо похарчи социалното недоволство.

До 1944 г. Исландия е едно от най-бедните общества в Европа. Само за няколко десетилетия контрол върху националните ресурси без ръководната помощ на чуждестранните инвеститори островът, така да се каже, построява своя комунизъм. Социалният ред там се оказва достатъчно устойчив, за да издържи дори и на системна банкова криза. А нашият „остров на стабилност на Балканите” е като разграден двор за всичко недообмислено в Европа. По исландски образец, време е да потърсим наказателна отговорност за грешките на родните политици и да следваме националния интерес дори с цената на международно противопоставяне.

Ако има нещо, което може да разруши доброто общество на исландците, това са самите исландци. Инженерът Вигнир Сигдорсон констатира: „Постепенно забравяме какво се случи през 2008 г. Банките отново са секси – по-секси от реалния сектор. Може би предстои нова финансова криза.” Салвьор Нордал потвърждава: „Кризата ни върна към нашите устои, но постепенно ги губим”. В годините на разчистването исландците се шегували: „Това е толкова две хиляди и седма!” – в смисъл, несъразмерен подарък, ненужна лъскава покупка или скъпо парти. „Всъщност много хора харесват 2007”, усмихва се Салвьор в кабинета си в Университета на Рейкявик, от прозорците на който се открива прекрасна гледка към града. „Хората отново си мислят: добре е да имаш много пари.”

SONY DSC

Материалът е реализиран в рамките на проект “Четвъртата власт в млади ръце” изпълнен от фондация “БлуЛинк” със съдействието на Програмата за подкрепа на НПО към Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Публикуван е в сп. Тема

Posted in Интернационални | Tagged , , | 2 Comments