Неадекватен проект за План за управление на НП Пирин

Разработката на „Пролес инженеринг“ е манипулирана и непълноценна

PirinКлючът към проекта за нов план за развитие на Национален парк Пирин лежи на 29-ия лист от документа, изготвен от „Пролес инженеринг“ ООД: „дългосрочната визия“ за тази територия е в следващите 50 години тя да се превърне в биосферен резерват, по смисъла на програмата „Човек и биосфера“ на ЮНЕСКО. Подобна стратегия означава да се понижи от втора на пета категорията на защитената територия, според критериите на Международния съюз за защита на природата.

Проектантите са предвидили съществено увеличаване на туристическата зона в парка. Територията за туризъм и буферната зона към нея се предвижда да заемат над 5 000 хектара, или 50 квадратни километра. Това е 13.1% от площта на парка. Да се планира така означава да  се отрича, че планината Пирин има природозащитна стойност като цяло, като една територия, в която приоритет има опазването на природата.

Въпреки това проектантите на фирмата твърдят, че с плана си осигуряват НП „Пирин“ да остане в списъка на Световното природно наследство, опазват се представителни местообитания и видове и естественият характер на екосистемите около резерватите се запазва.

Вместо това в новото зониране на парка (което само по себе си е слабо аргументирано) се вписват 2800 ха „туристически предложени нови територии.“ В сегашния План за управление за туризъм, сгради и съоръжения са предвидени 2.8% от територията на парка, съответно „Пролес“ планира 4.7 пъти увеличаване на туристическата зона, или снемане на природозащитен статус от 40 квадратни километра. Както се вижда от „визията“, това ще е първата хапка. През 2001 г. беше учредена концесия за ски зона върху 99.55 ха, сега ски зоната е над десет пъти по-голяма.

Акцентирайки върху някои проблеми на управлението на природните ресурси на парка – ерозията от пашата, зарастването на някои езера или битовите условия в хижите, главният проектант е опитал да прикрие неблагоприятното въздействие върху околната среда от масовия туризъм. В парка пасат 3600 говеда и конкуренцията им за паша със стадата овце надали е по-тежък товар за екосистемите в Пирин от преброените 100 000 туристи през лятото и 140 000 туристи през зимата. Не се дискутира натоварването от ски туристи и техните 20 000 автомобили, но пространно се коментира утъпкването на пътеките от пешеходни туристи и животни.

От много години Пирин има туристически профил, който е устойчив, за разлика от масовия ски туризъм. Разрастването на ски туризма уврежда потенциала за активен планински туризъм и рехабилитация, но подобно нещо не е хрумнало на проектантите. Дори не е направен опит за анализ на въздействието от масовия, индустриален тип туризъм върху екосистемите в целия парк. Вместо това, в съпътстващия сборник „Социално – икономически аспекти“ четем:

„Планината Пирин и региона, обитавани и използвани от древни времена, свързана с митологията и историята на българите и общностите които са я населявали, преминали сякаш през тунела на времето достигайки до наши дни и съвременното виждане за туристически продукт и ползване на територията. “

Пунктуацията на това изречение е запазена, мисълта на автора продължава перфидна, за да не остави съмнение дали трябва или не трябва да се разширява туристическата зона в Пирин: „От днешна гледна точка, времето на негативното и некоректно отношение към природата сякаш е преминало връхната си точка.“

Проектът на план за управление на НП „Пирин“ на „Пролес инженеринг“ страда от вътрешни липси и несъответствия, които го правят непригоден за нуждите на управлението. Не е постигнато съответствие между декларираните цели и предвидените мерки. Предвижда се урбанизация или понижено ниво на природозащита на 40 кв.км. планински екосистеми, които в момента са оценени като Световно природно наследство, без оценка как това ще се отрази на цялата площ на парка. Не е извършен и икономически анализ по същество, който да покаже какви са паричните ползи от разширяването на ски територията, какви ще са данъчните ползи от това за държавата, как ще реагира имотният пазар, и множество други пропуски от същия ранг.

Освен че не се съобразява с това, че Пирин е национален парк и световно наследство, също и в общински план проектът следва изкривени интереси. Площта на Националния парк, попадаща в „ски – общините“ Банско и Разлог е само една трета от общата площ, разпределена между 7 общини. Земята на Националния парк е изключителна държавна собственост и този публичен ресурс е на път да облагодетелства частни актьори, чиято дейност със сигурност ще увреди природния капитал.

На някои места в плана и в сборниците с материали към него са обнародвани подробни изследвания с научна и управленска стойност – но само по частни въпроси. В същото време проектът е изпъстрен с технически грешки, които не винаги са плод на недоглеждане, но и на некомпетентност и/или желание да се обосноват бизнес интереси. С техни думи да се аргументират „туристически предложени нови територии“.

Проектът не прави анализ на комуникациите със Световната конвенция за наследството, които ясно показват, че по-нататъшното развитие на ски туризма е несъвместимо с природозащитния статут на Пирин.

Проектантите използват като термин „буферна зона на ЮНЕСКО“ – макар че именно заради тази зона българската държава дава през 2014 г. обяснения  на Световния комитет по наследството на ЮНЕСКО, като обеща, че Министерският съвет няма да приеме преразглеждане на плана за управление на НП Пирин по настояване на община Банско.

С план за управление като проекта на „Пролес инженеринг” равнището на природозащита в Национален парк „Пирин“ рязко ще намалее. Ще се засили дърводобивът, туристическите и урбанизираните зони ще нараснат поне 5-кратно. Икономическото натоварване ще доведе до промяна на ландшафта, който и в момента е стресиран от безконтролното движение на моторни шейни.

Непълен е анализът на въздействието на климатичните промени върху ски бизнеса в региона (т 1.8.3). С половин уста е признато, че 14% от ски пистите са ерозирали, след което се твърди, че в ски зоната от 1004 ха „изграждането и функционирането на всички съоръжения и сгради е свързано с необходимите екологични норми“. В проекта пише, че пашата на домашни животни влиза в конфликт с туризма (т 1.16.4.11), което е нелепо. Отделът, посветен на формите на туризма в Пирин, страда от силни дефекти. Непълноценен е също и текстът на социално – икономическата оценка (т. 1.22).

Спорната констатация, че състоянието на хижите е незадоволително, а интересите в ски туризма са най-големи, не се осмисля от гледна точка на дългосрочното устойчиво развитие на планината.

Без анализ на традиционния поминък и устойчивите алтернативи се твърди, че ски зоната е „основополагаща инвестиция“, даваща „силен тласък в развитието на целия регион“. В същото време таблиците с броя на населението показват, че жителите на община Банско след изграждането на ски зоната са намалели с близо 10%. Това говори, че големите бизнес интереси не носят пропорционални ползи на местните хора.

На няколко пъти в текста се прави откровена реклама на „Пирин Голф“ комплекс, където, цитирам, „традицията в архитектурата е съчетана с качеството на инфраструктурата и равнището на услугите“.

„Пролес“, по-скоро интересите, които са поръчали този проект, залагат като приоритет, цитирам: „планиране и реализации за използване на НП като туристически ресурс“.

Преценява се, че в Пирин има „прекалено развита мрежа от (пешеходни) туристически маршрути“, което се отразява зле на екосистемите – и на няколко пъти се подчертава, че ски зоната не води до загуба на местообитания. Едва ли не, ски зоната е неутрална спрямо околната среда. Явно активният туризъм по пешеходни пътеки и хижи отклонява приходи от поръчителите на проекта.

Планът за управление на НП Пирин, изготвен от „Пролес инженеринг“ ООД е с неадекватни приоритети. Полезното в него е проведеното социологическо изследване, но в текста то не е анализирано в дълбочина, всъщност почти не е споменато. Има защо – от социологията се вижда, че българите искат Пирин да се запази и не са склонни да правят там компромиси със защитата на природата.

 

Posted in Обществени, Родни | Tagged , , , , , , | Leave a comment

Верен ученик на грешна доктрина

България и международните финансови институции: доклад, изнесен на международната конференция „Money, Markets, Movements“ в Пловдив

Въпросът за ролята на международните финансови институции (МФИ) в националната икономика е прекалено голям, за да получи дори приблизителен отговор в рамките на броени минути. Въпреки това ще опитам да обобщя последиците върху социалната и демографската система в България от някои вдъхновени от МФИ решения.

Най-важната характеристика на българската икономика е, че тя работи в режим на валутен борд. Това означава, че българската централна банка винаги трябва да държи достатъчно запаси от „твърда валута“, с които да покрива стойността на парите в обращение. Дори когато търговските ни партньори обезценяват своите валути и поддържат по-висока инфлация, България стриктно следва правилото: за всеки лев в обращение в хазната на централната банка трябва да държим около 0.5 евро – във валута, нискорискови ценни книжа или злато. С валутен борд България е длъжна да следва всички свойствени за еврозоната ограничения, без да получава достъп до ликвидността на Европейската централна банка.

Валутният борд сам по себе си е рестриктивен паричен режим, но българската му версия е особено жестока. Жонглирайки с дефиницията за „парични задължения на Българската народна банка“ (тоест паричната база, виж ЗБНБ чл. 28 ал. 2 т. 2), БНБ поддържа валутни резерви, които са почти три пъти по-големи от количеството на парите в обращение. Централната банка следва стара стратегия да ограничава на парите в обращение с цел да поддържа ниска цена на труда, в опит да се привличат по този начин чуждестранни инвеститори – и без да се държи сметка за дефлационните последици от тази политика.

Валутният борд е инструмент на колониалната политика, използвана през XIX век – но той бе наложен на България през 1997 г., когато страната бе изправена пред галопираща инфлация и платежният й баланс беше застрашен. България се обърна за помощ към Международния валутен фонд и сред условията за предоставяне на стенд-бай кредит (който на практика никога не бе използван) бе именно схемата с валутния борд. Истина е, че българските финансисти взеха активно участие в изработването на дизайна на валутния борд, но основният двигател в процеса беше Мишел Камдесю, управляващ директор на Международния валутен фонд от 1987 до 2000 г. – тоест, поне единият от родителите на валутния борд в България са МФИ.

Многобройни са последиците от избора на подобна монетарна политика и не всички от тях са лоши, но като цяло ефектите са неблагоприятни за страната ни, погледнато в дългосрочен план. Една от най-важните и недостатъчно осветлени последици е загубата на чувството за държавност. Ние загубихме монетарния си суверенитет и това бе неявен знак за повечето хора в България, че не сме в състояние да управляваме сами себе си. Днес мнозинството от хората има нагласата, че някой друг е поел отговорността за решенията, касаещи нацията. След валутния борд се сдобихме с фискален и с енергиен борд, в медиите се говори напълно сериозно също и за изборен борд, данъчен борд, конституционен борд, за всякакви други бордове. Това е признак на всеобщо недоверие към политическия елит в България, но говори и за нещо по-основно: ерозия на държавността. Тя е пряко следствие от решение, подкрепяно и наложено ни от МВФ.

Споменах за “енергия”: в жестоката зима на 1997 г., като условие за това да получим международна финансова помощ, Световната банка ни нареди да приватизираме доставчиците на електричество за населението. Беше ни обещано, че този ход ще коригира дисбалансите в енергийната система, ще доведе до повече конкуренция, до честни цени, до приходи за държавния бюджет и т.н. Сега България е страната с най-висок дял на енергийна бедност в Европейския съюз.

Може би сте чули за яростните улични протести през февруари 2013 г. Трите чуждестранни електроразпределителни компании синхронизирано надуха фактурите за ток в страната и се оказа, че някои пенсионери ще дадат повече от половината от месечните си доходи, за да си платят сметките за електричество. Това също е следствие от натиска на Световната банка да приватизираме ЕРП. Делът на хората в България, живеещи в условията на енергийна бедност според някои методологии надхвърля две трети.

Някои казват, че след 1997 г. България е постигнала впечатляващ икономически ръст. Ще се усъмня в това. За мен Индексът за човешко развитие е по-адекватен показател от Брутния вътрешен продукт. Оказва се, че социалният преход, белязан от приватизация, загуба на монетарна независимост и широк спектър неолиберални политики ни води към загуба на качество на живота. С изключително скъпа валута, най-ниски данъци в Европа и чуждестранна собственост на най-важните мини, на най-важните производствени предприятия и на почти всички банки, днес България е най-нещастното общество в т.нар. развит свят. Само да отбележа, че продажбата на българските банки на чуждестранни собственици беше общо изискване на МВФ и на Световната банка през 1997 г.

Хората отговарят с краката си: след 1997 г. населението на България е намаляло с 1 млн. души, което съответства на 14% от нацията. Заедно с Молдавия, България е страната в света с най-бързо намаляващ брой на жителите си. За да боли повече, след 2000 г. Световната банка ни консултира за образователна реформа. За да оптимизираме фискалните разходи, Световната банка ни посъветва да закрием 800 училища в отдалечени селища. Това доведе до бавна и мъчителна смърт на десетки български села и на практика до загуба на жизненост в селските райони в цялата страна. Сега Световната банка ни хвали за „Смелата и категорична реформа в училищната система“. В момента е в ход подобна реформа и в здравеопазването.

Преди две години Световната банка публикува доклад, посветен на тежката демографска криза в България. Трябва да изтъкнем, че в този документ нямаше и едно единствено предложение как да се намали смъртността или да се повиши естествения прираст чрез насърчения за по-висока раждаемост. Вместо това ни посъветваха да разкъсаме семейните връзки, които са последния възел на българското общество, и да уповаваме на свободните капиталови пазари. Капиталовият пазар, а не семействата и децата, трябвало да осигури достойни грижи за застаряващото население на България. Както може да се очаква, грижата за старите хора следва да бъде поверена главно на чуждестранни частни компании, тъй като те имат опит и са особено ефективни откъм разходите си.

Много думи са изговорени за пенсионната реформа, нужна предвид демографския ни срив. На практика, държавният бюджет покрива огромна дупка в пенсионната система, възлизаща на около 5 млрд. лева, или една четвърт от бюджета на държавата. Тази яма започна да се отваря след 2000 г., когато беше издигнат т.нар. втори стълб на пенсионната система: задължително осигуряване в частни пенсионни фондове. Този ценен съвет отново дойде от Световната банка. „Вторият стълб“ източи обществената пенсионна система и съответно държавния бюджет. Сега социалните, образователните и здравните политики в нашата страна са с вързани ръце – а принудителните капиталови пенсионни фондове процъфтяват.

Повечето от съветите и предписанията на международните финансови институции по отношение на България имаха негативен ефект и унищожената ни икономика и разкъсаното ни общество са доказателство за това. Но те поне дават отлична възможност да изучаваме провала на една доминираща идеология.

20.05.2015 г.

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , , , , , , | 2 Comments

Дългово надлъгване

Докато населението подкрепя непокорното си правителство, Гърция има шанс да защити интересите си в преговорите за уреждане на непосилния дълг

Настъпвайки неумолимо към Гърция, персийският цар Ксеркс заповядал да ударят 300 камшика на морската вода в протока Дарданели, тъй като внезапна буря разрушила моста, по който войската му се готвела да премине в Европа. Докато шибали вълните, слугите на Ксеркс трябвало да нареждат: „О, подли и коварни води, вашият господар ще ви прекоси – независимо дали искате или не!“

Днес, 2500 години по-късно плановете на международните кредитори спрямо тежко задлъжнялата Гърция не са по-рационални от яростта на древния цар. С каквито и камшици да я плашат, Атина чисто и просто не е в състояние да изплати дълга си в близките столетия. 312 млрд. евро са официалните държавни заеми към края на март. С тази сума може да се изкупи цялата гръцка земеделска земя, три четвърти от територията на страната – и пак ще останат стотина милиарда на сметката на рибите.

Неслучайно гръцкият финансов министър Янис Варуфакис е специалист по теория на игрите: откакто извън-системната партийна група „Сириза“ взе властта, преговорите по гръцкия дълг наподобяват надлъгване на заклети комарджии. Това е много особена игра – общо взето, всеки знае картите и възможните ходове на противника си, но не спира да блъфира пред събралата се публика. Но какви карти може да държи презреният длъжник?

Двата коза на Гърция

Наистина, какво пречи на Меркел, Юнкер и компания, които замерят с милиардни санкции страни като Русия и Иран, да хлопнат вратата пред наглия нос на Атина? Още в началото на годината Варуфакис намекна, че германските банки са затънали в „идиотски, почти криминални дейности“, а финансовите лидери в еврозоната се държали като Чикагски гангстери, отправяйки оферти, на които не може да се откаже.

На тези провокации германският финансов министър Волфганг Шойбле отвърна със завоалирана заплаха, че ако се стигне до фалит и излизане на Гърция от еврозоната заради отказа на „Сириза“ да сътрудничи на кредиторите, самите гърци ще я пометат от улицата. Впрочем не е нужно да се стига чак до фалит: стига базираната във Франкфурт (и, разбира се, съвсем независима) Европейска централна банка да спре да налива по 1 милиард дневно в гръцките „трапези“, банките ще трябва за затворят и тълпата ще се надигне.

Достатъчно е да погледнем политическата карта на Европа, за да разберем защо нищо подобно не се случва. От Балтийско до Йонийско море се простира ивица от малки държави, често политически нестабилни и икономически слаби. Те не са се пръкнали там, защото Великите сили вече зачитат етническото самоопределение. Това е „поясът на сигурността“ между Европа и Азия, защитният вал на Западния свят, обоснован още в началото на XX век от отците на геополитиката Халфорд Макиндер и Джеймс Феъргрийв. Стратегията на „зоната на сблъсъка“ бе зрелищно приложена от западните лидери по време на Студената война, започвайки още от Уинстън Чърчил.

Гърция, равноотдалечена от Москва и от Брюксел, играе специалната роля в нея. Неслучайно през 1946 г. се стигна до гражданска война, за да остане страната в Западната сфера на влияние. За Гърция Макиндер твърди: който я контролира, „вероятно ще поеме и управлението на Световния Остров“ (тоест Европа, Азия и Африка). В наши дни влиятелният американски анализатор Робърт Каплан заявява, че Гърция е „обединителка на двете Европи“ и по състоянието й личи как се развива общият европейски проект.

А какво ще се случи, ако гръцката икономика изживее рязък възход, след като бъде изгонена от евроклуба? Този сценарий не се коментира, но логиката говори, че е напълно възможен. Да обясним защо. Стандартната икономическа теория твърди, че факторите на растежа са земята (природните ресурси), трудът и капиталът. Но историческият подход разкрива ключовото значение на още един фактор: национализмът. Чувството, че народът на една държава работи дружно за постигане на справедлива обща кауза дава криле на икономиката. Именно това обяснява възхода на Британия през XVIII век, експанзията на САЩ след XIX век, възстановяването на Германия и Япония след 1945 г., както и много други минали и днешни икономически „чудеса“.

В Гърция национализмът е особено силен. Ако той получи подкрепа от благоприятен паричен режим, тоест толерираща производството и потреблението инфлация, Гърция бързо може да излезе от продължилата 18 тримесечия рецесия, коствала 27% от икономическия продукт на южната ни съседка. Особено ако Русия и Китай осигурят стратегически пазари. Какво ще помислят тогава обикновените хора в Испания и Португалия, които безропотно изпиха горчивото германско хапче?

Икономически успех на Гърция извън еврозоната означава нищо по-малко от край на еврозоната. Да, има много рискове страната да потъне в хаос или дори в нова гражданска война – но рисковете за еврозоната от евентуален успех на независима Атина също не са за подценяване. Редно е да изтъкнем, че тази опция е запазена само за държави, които са запазили националната собственост върху производствените си мощности. Ето защо кредиторите толкова силно настояват за приватизация в Гърция.

Остъргани до кокал

Шойбле негодува, но за всички останали е очевидно, че условията, при които международните кредитори отпуснаха помощ за Гърция преди няколко години е нужно да се предоговорят. Тук „Сириза“ няма пръст: факт е, че вместо да помогнат на страната, предписанията на тройката задълбочиха кризата. Безработицата е 27%, заплатите паднаха с 37%, а пенсиите с 48%, младите гърци емигрират на тълпи, фалитите се множат, дори главният икономист на МВФ Оливие Бланшар призна, че публичните разходи са „орязани до кокал“ – и в същото време дълговият товар нараства отвъд 180% от БВП.

След множество предложения и контрапредложения от началото на годината, тези дни „Сириза“ и кредиторите са близо до ново споразумение. Дали ще се стигне до него само може да гадаем, но предвид изложените по-горе стратегически съображения, компромис вероятно ще има. Младата групировка „Сириза“ все още не се ползва с достатъчно доверие сред населението, за да тръгне на щик срещу цяла Европа и икономическата ортодоксалност. Гърците си знаят интереса и не толерират безразсъдството. От друга страна, надали в един свят, който не познава вакуум Западът ще изрита Елада навън.

За кредиторите би било най-добре изплашените гърци от горната и средната класа по някакъв начин да свалят от власт това инатливо правителство. Затова те ще размахват тоягите си докрай. Стигне ли се до нови избори, ще потекат реки от (обещания за) финансова помощ. Ако новата гръцка левица устои, нервите умишлено ще се обтягат всеки път, когато предстои освобождаване на нов транш от помощите за изплащане на дълга. До края на юни Гърция трябва да върне 1.54 млрд. евро на МВФ. Международната институция със седалище във Вашингтон надали ще позволи на Гърция да фалира точно по този заем, но моментът е подходящ за политически натиск.

А че натискът е от политическо и идеологическо естество вече никой не крие. Достатъчно е да се сравнят предложенията, които тези дни „Сириза“ прави към кредиторите с риск да разочарова избирателите си, с насрещните анонси. Гръцкото правителство например предлага да се съберат допълнителни приходи, като се вдигне до 29% корпоративния данък. Кредиторите не са съгласни да се посяга на едрия бизнес и вместо това настояват да се повиши ставката на ДДС до 23% – тоест да се изгребе паничката на народа. Кредиторите също така държат да се отмени планирания 30% данък върху онлайн хазарта и изцяло да се премахне правото на ранно пенсиониране.

Днес над 70% от гръцкия дълг се притежава от международни институции, основно от ЕЦБ и от МВФ. Облигации за други 63 млрд. евро държи вътрешният пазар – гръцки банки и пенсионни фондове. Тоест глобалните пазари няма да усетят почти нищо от фалита на Гърция, ако не броим неизбежната спекулация с еврото и с облигациите на другите страни от Южна Европа. Но въпросът днес е принципен, дори педагогически: докъде ще стигнем, ако и останалите държави в Европа и в света надигнат глава срещу властелините на финансите? Все пак след края на златния стандарт новият паричен ред се крепи единствено върху покорството на изплашените.

Тихо да не чуе България

В този момент се задейства най-характерната българска реакция: „Не ми ги оплаквай тези византийци, знаеш ли колко пари имат, как са смукали от Европа, докато ние работим за жълти стотинки“. Трябва да се съгласим, че тази нашенска позиция е напълно разбираема – но не гърците са ни виновни за това, че се съгласяваме да работим за жълти стотинки. Дали заради национални черти на характера, дали защото през 1997 г. нямахме късмета да изберем толкова загрижени за страната ни лидери, дали времето беше различно, а ние нямахме знание и опит – но днес презряна Гърция има всичко онова, което България няма.

През 2014 г., във време на тежка рецесия и продължителна социална криза Гърция запази мястото си в Индекса на човешко развитие на ООН – измерител за качеството на живота в държавите, много по-прецизен от БВП. Гърция е в най-високата категория на човешкото развитие, заемайки 29-та позиция в света. Тя е точно два пъти по-напред от България, която (почти) без никакъв държавен дълг остава на 58-мо място. В Гърция днес живеят над 11 млн. души и поне до 2030 г. не се очаква броят им да намалее. Към тази дата населението на България ще е почти двойно по-малобройно от гръцкото.

От чувствително по-малкия брой самоубийци и затворници, през двойно по-високия брой учители спрямо броя на учениците, до над два пъти по-ниската детска смъртност: Гърция тотално изпреварва България. Не толкова по доходи, колкото по отношение към човека.

На скорошна конференция колеги от Словения изплакаха мъката си, че заради надвисналата дългова криза МВФ е наложил жестоки мерки на страната, ограничавайки минималната пенсия до… 456 евро. Също и мерките за Гърция, окачествявани от МВФ като „рязане до кокала“, от българска гледна точка принадлежат на друг свят. Суровите кредитори не са посмели да посегнат на преференциалния  ДДС от 13% за насъщните хранителни стоки в Гърция. Явно тройката нищо не струва пред българските политици (някои от тях минаващи за левичари), които пространно обясняват на народонаселението защо за нас било най-добре да няма диференцирани ДДС ставки, освен за хотелиерите.

Нещо повече: злите кредитори не искат да посягат на специалния ДДС от 6% за книгите в Гърция. Какво странно тогава, че резултатите на гръцките ученици са чувствително по-добри от българските? Според методиката на световното проучване PISA, гръцките 15-годишни ученици имат с 41 пункта по-добри постижения по четене, те са по-добри и по математика. Нужно ли е да продължаваме със сравненията? Политическата програма, която следва България, е гаранция не само за икономически, но и за обществен провал. От друга страна, с българско търпение лихви и главници може да се плащат. Щом като населението няма нищо против, защо пък не. Но да не виним Гърция, че не е като нас.

Сиртаки след полунощ

„Гърците пият узото (което българите им сервират), а германците плащат сметката“: когато една неистина се повтори хиляда пъти, съмненията се разсейват. Но обективно погледнато нещата не стоят така. Гръцкият икономист Йоргос Йоанидис в скорошна задълбочена статия развенча мита за разточителността на Гърция (The political economy of the distributional character of the Greek taxation system 1995-2008. Southeast European and Black Sea Studies, 15:1, p. 77-96).

Сравнявайки равнището на публичните разходи в еврозоната и в Гърция, Йоанидис установява, че през по-голямата част от последните 20 години южната ни съседка е харчила по-малко от средното за Европа. Истинският проблем е в данъчните приходи, които в Гърция са с 5-6 пункта по-ниски от тези в ЕС. Вина за неплащането на данъци не носи мнозинството гърци, които взимат заплати и няма как да крият доходи. Проблемът е в прослойката на най-богатите, които сякаш отново ще бъдат пожалени.

Историята е следната: стремейки се да влезе в еврозоната, Атина полага усилия и увеличава събираемостта в края на 1990-те. Но след 2001 г. сякаш настъпва нова данъчна ера. Правителствата на ПАСОК и Нова Демокрация значително понижават корпоративния данък и дават многобройни възможности на свободните професии за укриване на данъци. Дефицитът в бюджета се пълни със заеми от свободния пазар, много по-достъпни и евтини за държава в еврозоната. Докато разпределят доходи в посока на свързаните бизнес кръгове, гръцките партии си купуват спокойствие, като отварят данъчни дупки също и за фермерите и дребния бизнес. Данъчните приходи говорят, че до 2008 г. 86% от гръцките фермери и предприемачи би трябвало да са печелили под 10 000 евро годишно.

Завидният икономически растеж на Гърция в края на миналия и в началото на този век не е облагодетелствал масата от населението, която работи на трудов договор и взима заплати. Гърция наистина се нуждае от пълна ревизия на данъчната политика, но в желанието си да режат, кредиторите не посягат на болните места – например на чл. 107 от гръцката конституция, освобождаващ корабособствениците от подоходен данък. Вместо да опитат да променят това, те настояват млякото да се облага с 23%, вместо с 13% ДДС.

Премахването на привилегията за корабните магнати, датираща от времето на военната хунта значително ще улесни правителството при  постигане на първичен бюджетен излишък (тоест бюджетния баланс преди плащане на лихви и главници). В момента размерът му се договаря с кредиторите и се водят горещи спорове дали и кога излишъкът да достигне 1, 2 или 3%. Вместо да смущават сладкия сън на едрия гръцки капитал, кредиторите предпочитат да се фокусират върху осигурителната система и настояват за бързо увеличаване на възрастта за пенсиониране на 67 години.

Диктатура в родината на демокрацията

Твърде много е заложено на карта днес в тази епикурейска държава на юг от България. Ако пречупят подема на „Сириза“, интересите на финансовия капитал ще доминират над социалните движения в Европа поне през следващото десетилетие. Ако Гърция устои и се съвземе, демокрацията в света ще се сдобие с нов идеал.

Както и по времето на Гръцко – персийските войни, големи са дефектите на днешната гръцка демокрация. Големи са и нейните достойнства. Гръцката конституция далеч не е само споменатата ретроградна данъчна привилегия. Там също така пише, че частната стопанска инициатива не може да се развива за сметка на свободата и човешкото достойнство. Че държавата трябва да планира процесите в икономиката, за да се радват хората на просперитет. Гърция е изключително рядък пример как човешкото развитие може да бъде поставено над, или поне на равнището на интересите на финансовата върхушка.

Преговорите за гръцкия дълг се проточват до последния възможен срок преди фалита, тъй като кредиторите очакват притесненото за спестяванията си население да свали „Сириза“ от власт. Вярно е, че хората изтеглиха милиарди от гръцките банки, но 80% от депозитите са все още там. Анализатори твърдят, че с 50% вероятност въпросът за гръцкия дълг ще се уреди след първоначален „малък“ фалит, придружен със смяна на кабинета.

Ще пристигне ли в Атина вестител на нова Маратонска победа? Или ще надделее балканската орис, когато на крачка от успеха предателство в собствените редици обръща съдбата? В медийния прахоляк днес това изглежда преувеличено, но от отговора на този въпрос зависи дали и новите гърци ще се наредят в пантеона на великите народи.

Статията беше завършена на 24.06.2015

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , , , , | 2 Comments

Ако има добри финанси, ще има и добри политики

Всъщност колко пари са нужни, за да превърнем света в малко по-добро място за живеене 

България няма да бъде представена подобаващо на форума “Финансиране за развитие”, който ще се проведе в средата на юли в етиопската столица Адис Абеба. Тази световна конференция под егидата на ООН е трета по рода си след срещите на високо равнище в Монтерей през 2002-ра и в Доха през 2008 г.

Целта на “Финансиране за развитие” е да мобилизира средства и да очертае финансовите стратегии за справяне с болестите на този свят –  масов глад и мизерия, неграмотност, епидемии, липса на елементарни хигиенни условия. В предишните две издания на престижния форум българският президент взе участие и направи адекватни изявления. Третата, вероятно най-важна проява, ще мине без родния държавен глава.

От този пропуск в лятната програма на Росен Плевнелиев губи само България. Лишаваме се от високопоставено участие в срещи, на които се създават стратегически съюзи и се взимат важни решения. А 2015-а е ключова година за света. Тогава настъпва “падежът” на Целите по развитие на хилядолетието, които бяха формулирани още през 2000 г. Напредъкът по някои от тях е безспорен, от друга страна, в нашия технологичен век над 2.5 млрд. души все още нямат тоалетна. В някои африкански страни целта за всеобщо начално образование ще бъде постигната след най-малко 20 години. Нужна е  и предстои коренна промяна на подходите към развитието.

Конференцията в Адис Абеба от 13 до 16 юли е първият от трите световни форума, насрочени за настоящата година и с последици за следващите поне 15 години. От срещата на високо равнище в Ню Йорк през септември се очаква да формулира новия дневен ред и целите на устойчивото развитие. А в края на годината конференцията за климата в Париж се очаква да постави още по-високо летвата за всички. “Финансиране за развитие” е най-техническата от тези прояви, но тя е ключ за успеха на останалите две. Ако има добри финанси, ще има и добри политики.

Развитието като печалба

Както може да се очаква, сблъсъкът на интереси в навечерието на този форум е огромен. Върви борба за всяка дума в отдавна подготвяната заключителна резолюция. Организации за човешки права като ActionAid и Oxfam предупреждават, че решенията следва да са достатъчно амбициозни и че има риск фокусът да се измести от истинските нужди на развитието към търсене на нови източници за печалба в света на парите. “Мобилизацията на ресурси”, твърдят активистите, следва да води не просто до растеж, а да гарантира адекватни публични блага, изкореняване на екстремното неравенство, преразпределяне на доходи, премахване на изкривяващи субсидии, осуетяване избягването на данъци от мултинационалните корпорации.

Международният валутен фонд не е толкова ентусиазиран. Наскоро Мин Жу – заместник  управляващ директор на МВФ, коментира, че подготвяните 17 цели и 169 задачи в рамката на Целите по устойчивото развитие след 2015 г. имат цена, която се измерва в трилиони – докато богатите страни отделят като помощ за развитие милиарди. Колегата му Бертран Бадре, главен финансист на Световната банка, внесе успокоение, че “в момента трилиони долари в частния сектор търсят доходност и това може да е благоприятна възможност за развитието”. С други думи, нагласата на върха е “Да спечелим пари, докато правим добро”.

Всъщност колко пари са нужни, за да превърнем света в малко по-добро място за живеене? Вездесъщият икономист Джефри Сакс в скорошна обемиста публикация ги сметна в порядъка на 2-3 трилиона долара годишно (Financing Sustainable Development, May 2015). Според други изчисления на “клуба на богатите страни” ОИСР, за да се освободи светът от зависимостта си от въглища, нефт и газ до 2050 г. ще са нужни общо 36 трилиона долара.

Подобни суми главозамайват и лесно оставят впечатлението, че без съгласието на властелините на финансите световното развитие е невъзможно. Но по-детайлен поглед върху изчисленията на Сакс показва, че сметката за решаване на най-важните проблеми на света е значително по-ниска – до 172 млрд. долара годишно. Тези пари, над десет пъти по-малко от планираните финансови операции за развитие, са достатъчни, за да осигурят на хората в бедните страни модерна енергия, сигурност за изхранването, вода, образование, здравеопазване. Конкретно въпросите за водоснабдяването и канализацията в света може да се решат с 27 млрд. долара годишно.

Сметката се надува от планираните инфраструктурни проекти и от мерките за намаляване на последиците от промяната в климата. Някои от тези инфраструктурни проекти са изключително спорни, включително защото по правило са съпроводени от ужасяваща корупция. За рисковете на климатичното финансиране ще стане дума след малко. Така или иначе заявените трилиони отклоняват вниманието от належащите нужди там, където няколко милиарда биха подобрили или дори спасили живота на милиони хора. За сравнение – през 2014 г. официалната помощ за развитие достигна 135 млрд. долара. И сега като „помощи за развитие” се дават почти толкова пари, колкото са обективните нужди на бедните страни. Въпросът е за какво се дават.

Страната на победилото пазарно развитие

Три или четири държави в Африка може да се похвалят с по-висок от България реален икономически продукт на глава от населението: това са Екваториална Гвинея, Ботсвана, Габон, доскоро и Либия. Този факт е достатъчно красноречив. У нас помощта за развитие е сложна тема и обикновено приключва с аргумента, че “на нас трябва да ни помагат, не ние да даваме”. А и нали след краха на социалистическия режим външният ни дълг се увеличи с милиарди заради необмислена подкрепа за развиващи се страни, гравитиращи около съветския блок.

Така или иначе България няма как да се изолира от световните процеси. Още не са измислени достатъчно високи огради, които да спрат пороите от отчаяни хора. Помощта за развитието на бедния свят е инвестиция за справяне с бъдещи емигрантски проблеми, тоест тя е важна дори по най-егоистични подбуди. При това никой в света няма да уважи манталитета ни на бедняци, тъй като членството в Европейския съюз вече ни поставя в различна позиция.

Независимо дали обикновеният човек го усеща, България попада в категорията на страните със средни към високи доходи (upper middle income countries). Отдавна се коментира, че държавите от нашата черга следва също да допринасят за световните цели по развитието с поне 0.1% от брутния си национален доход – в нашия случай  с 80 млн. лв. годишно. Освен това страни като нашата вече няма да получават грантове, а само кредити.

В изказването, което президентът Георги Първанов направи на предишната конференция “Финансиране за развитие” през 2008 г., от разстоянието на времето се виждат и спорни моменти. Тогава той представи България като страна, в която преходът към демокрация е вече приключил, и то успешно. Първанов отчете успехи в установяването на свободни пазарни отношения и ни похвали заради навлизането на големи чуждестранни инвеститори. Независимо от всичко в Доха България беше представена от държавния си глава. През 2015 г. президентът Плевнелиев ще пропусне. Това впрочем ще му спести необходимостта да вземе отношение по касаещите България послания в Адис Абеба: че са нужни прогресивни данъчни реформи и по-адекватно данъчно третиране на чуждестранните инвеститори.

Устойчиво развитие = свободна търговия

След като прирастът на световното богатство в ерата на глобализма не облекчи в подобаваща степен положението на най-бедните, се надига хор от критични гласове: явно сме сбъркали пътя, а не превозното средство. Вероятно се нуждаем от радикална реформа на световната финансова система, която да включва и международните финансови институции. Все пак Китай и Бразилия си поделят 5% от правото  на глас в МВФ, а Германия и Франция все още държат 10%.

Засилва се и критиката към дейността на Световната банка. Механизмът “Финансиране на политиките за развитие” не подлежи на публичен контрол, същото се отнася до “Ориентираната към резултати програма”. С тях банката може да даде рамо на спорни проекти, без никой да й държи сметка. В Узбекистан тя например финансира отглеждане на памук, за прибиране на който се използва принудителен и детски труд. Дотук банката е постигнала “значителен прогрес в диалога с правителството за справяне със системните въпроси” (Bretton Woods Observer, 2015).

Световната банка стои зад дейността на минните компании, финансира експанзията им в бедните страни и нарича също и това “помощ за развитие”. Инвестицията за изграждане на мегаязовира Inga 3 на река Конго може да достигне 15 млрд. долара. Световната банка осигурява средствата за строеж на 3800 мегавата енергийни мощности, огромната част от които ще работят за нуждите на мините и за износ, а каквото остане – ще отиде за столицата. Проектът е с етикет „за развитие”, но игнорира факта, че 90% от хората в Демократична Република Конго нямат достъп до електричество.

Какво чудно, щом и ръководителите на най-могъщите страни прибягват до подобни хватки, щом стане дума за глобални ангажименти. След срещата на Г-7 в баварския хотел “Елмау” медиите гръмнаха с новината, че Великите сили са се договорили да спасят климата. Според комюникето в края на срещата страните от Г-7 препоръчват декарбонизация (отказ от въглища, нефт и газ) на световната икономика до края на века. Колко удобен срок за изпълнение на задача – и какъв чудесен параван за намеренията да се подпишат още следващата година спорните споразумения за свободна търговия TTIP, TTP и TiSA.

Едва ли има нужда вече да се доказва, че свободната търговия е изгодна за силните икономики и ощетява слабо развитите страни, превръщани за вечни времена в износители на ресурси. Но толкова перфидни са плановете на богатия свят, че в официалните документи на Г-7 “устойчиво развитие” и “свободна търговия” вървят ръка за ръка като мили сестрички. Нито дума за това, че ръстът на световната търговия ще доведе до засилен превоз на стоки, по-високо търсене на горива и повече въглеродни емисии. Е, до края на XXI век все ще ги намалим.

Вредни иновации

Със сравнително скромни средства при сегашния напредък на технологиите може да се постигнат големи резултати по отношение на световното развитие. Но интересите на големия капитал явно са други. Търсят се нови цели, нови житейски модели, нови отрасли, които да поемат и да оплодотворяват скучаещите капитали. Стагнацията, в която е изпаднала световната икономика след краха на имотния пазар, ще се преодолее само с нов прилив на инвестиционен ентусиазъм. В това се крие истинската стойност на инфраструктурното развитие и на инвестициите в зелена енергия в Третия свят.

Днес световните финансови гурута препоръчват “иновативно финансиране” на развитието. Като такъв напредничав източник на пари например се предлага схемата “ресурси в замяна на инвестиции”. Добивните компании ще си спестят данъци и концесионни отчисления и ще си дълбаят свободно за петрол и метали, в замяна на което ще изграждат инфраструктурата на нуждаещите се южни страни (Financing for Development Post-2015. World Bank Group, p. 12).

Ако силните на този свят действително искат да подпомогнат развитието, те имат десетки по-добри възможности да го сторят. Уини Бянима, изпълнителен директор на Oxfam International,  обобщава: “Вместо да търсим иновативни решения на стари проблеми, нужно е да подновим ангажимента си към старите решения.” Според UNCTAD, поделението на ООН за търговия и развитие, бедните страни се лишават от 100 млрд. долара годишно, тъй като корпорациите прехвърлят печалбите си към данъчни убежища. Други 138 млрд. долара “изтичат”, тъй като бедните са предоставили неоправдани данъчни привилегии на чужди компании.

Световната банка, МВФ и Джефри Сакс днес усърдно обмислят финансови иновации за развитие, но само две думи правят усилията им напразни, и те са “данъчна справедливост”.

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , | Leave a comment

Работещите плащат данъчната сметка на бизнеса

„Корпоративното данъчно облагане е ключов елемент в една честна и ефективна данъчна система. То е важен източник на приходи за страните членки…” В нов документ, посветен на нуждата от реформи в корпоративното данъчно облагане в рамките на Европейския съюз и в глобален план, Европейската комисия заявява, че много от данъчните практики на бизнеса в последните години провокират усещането за справедливост в обществото.

taxes

Някои от най-големите компании плащат данъци върху съвсем малък дял от печалбите си – което означава, че работещите хора и малките фирми са принудени да покриват от джоба си това, което богатите и силните си спестяват. Увеличената данъчна тежест за онези, които не могат и не искат да крият данъци означава по-малко стимули за предприемачество и труд в цялата икономика.

Графиката показва тенденцията в приходите от данъка върху доходите на физическите лица и данъка върху печалбите на корпорациите в България през последните 12 години. От нея ясно се вижда кой носи товара на публичните услуги.

Като дял в общите данъчни приходи, корпоративните данъци са „олекнали” с 25% за периода 2003-2014 г. (Делът им през 2003 г. е 9.7%, а през 2014 г. е 7.3%). В същото време делът от данъчната сметка, който плащат физическите лица в България, е нараснал с 10%.

Ситуацията е още по-неблагоприятна за обикновения човек, тъй като ДДС и акцизите формират огромната част от данъчните приходи в България. С други думи, държавата се издържа от потреблението и от труда на малкия човек. Големите компании „минават метър”.

И какво чудно в това, щом днес думата по финансовите въпроси в нашата страна се дава на хора, твърдящи, че офшорните зони са благотворни за обществото?  И щом известни български политици определят данъците като „наказание за бизнеса”…

Позволете в тази връзка да ви представя новия блог TaxDog, посветен на данъчната справедливост. От последната публикация в него ще научите дали България е офшорка.

Posted in Икономики | Tagged , | Leave a comment

Великото изплащане на дълга

Румъния през 1980-те даде зрелищен пример за човешките граници на строгите икономии

Намерението на Министерството на финансите да привлече 16 млрд. лв. от външните дългови пазари в следващите три години беше посрещнато в началото на тази година с разбираема вълна от негодувание. Чуха се и призиви на финансови авторитети, че България не трябва да допуска никога повече бюджетни дефицити, освен това следва да изплати падежиращия външен дълг от текущите данъчни приходи, вместо с нов заем. Макар и да носят външните белези на финансова добросъвестност, подобни предложения са рецепта за социално бедствие. Показателен пример до какво води такъв подход даде Румъния през 1980-те.

Причините за натрупването на външния дълг на Румъния в края на 1970-те години са комплексни. Вероятно водеща роля играе петролната криза от 1979 г., която за броени месеци удвоява реалната цена на нефта. Петролният шок съвпада по време с пускането в експлоатация на огромните румънски рафинерии с капацитет над 30 млн. тона, които трябва да се натоварят, за да не бъдат загубени много хиляди работни места. Букурещ е принуден да финансира вноса на нефт от свободния пазар със заеми от западни кредитори, тъй като избягва да се обвързва икономически със СССР, а в същото време със свалянето на дружеския режим на иранския шах губи изгодни бартерни сделки.

Не по-маловажна е политиката на Федералния резерв след 1979 г. С Пол Волкър начело на ФЕД краткосрочните фондови лихви рязко се повишават, а именно те определят цената за повечето заеми за „втория” и „третия” свят. Покачването на лихвите до 16% върви ръка за ръка с рязко поскъпване на долара на валутните пазари с около 25%. Всичко това сериозно оскъпява кредита и утежнява обслужването му за длъжниците. За кратко време Румъния се оказва затънала с 9.6 млрд. долара външен дълг към 1980 г. Сумата все пак е значително по-малка от заемите на Полша и Югославия, съответно 24.1 и 18.5 млрд. долара. Но в края на 1982 г. румънският дълг вече е набъбнал до 13.2 млрд. долара, а условията, по които са теглени тези пари са изключително неизгодни. Само лихвените плащания през 1981 г. достигат 3 млрд. долара. През 1982 г. Румъния е принудена да просрочи плащания по външния си дълг за над 1 млрд. долара.

Тогава страната се обръща за помощ към Международния валутен фонд и фондът бързо й оказва подкрепа.  Тази финансова щедрост на МВФ е политически мотивирана, тъй като на Запад цари убеждението, че в случай на война Румъния няма да застане на страната на СССР и ще запази неутралитет. Показателно в тази връзка е, че румънският лидер Николае Чаушеску е топло посрещан от президентите на САЩ и от английската кралица. Но през 1982 г. тези добри връзки, гарнирани с благосклонността на МВФ се оказват недостатъчни. Повечето кредитори са частни банки (300 на брой), а те отказват да предоговорят условията на румънския дълг. МВФ одобрява огромен спасителен стенд-бай кредит, съответстващ на 300% от квотата на Румъния, но заради разногласия в международната институция, в един момент фондът отказва да извърши част от плащанията. Изменчивостта на тайните западни съюзници предизвиква негодуванието на Чаушеску. В пристъп на гняв, той променя петилетния план и превръща пълното и окончателно изплащане на западния външен дълг в главен приоритет на румънската икономическа политика.

Тук е мястото да се дадат повече подробности за личността на Николае Чаушеску. Днес като цяло е забравено, че той оглавява румънската компартия през 1960-те като представител на по-либерално идеологическо течение и печели популярност сред народа с националистически и антируски послания. През 1971 г. Чаушеску отива на едномесечно посещение в Китай, Северен Виетнам и Северна Корея и е поразен от култа към личността на Вожда и от (само)жертвата на населението в името на индустриалния напредък на азиатските комунистически страни. Връщайки се в Румъния, Чаушеску е решен да приложи видяното, например инициира собствена културна революция, жертва придобивките в жизнения стандарт на работниците от 1960-те в името на ускорената индустриализация и предизвиква масово изселване на селски жители в новопостроени панелни квартали.

Заради многозначителното междинно положение на Румъния между Съветския блок и Запада, Чаушеску е ухажван и от западните, и от източните лидери и това му помага да се главозамае. Затова той приема като лична обида отказа на западните кредитори и на МВФ да влязат в положението на закъсалия длъжник. За решението му да си отмъсти, като веднъж завинаги се освободи от кредиторите кръвопийци, допринася и лошият пример на Полша. Варшава също е ударена от дълговата криза на 1982 г. и трябва да моли за отсрочка, раздирана от засилващите се профсъюзни брожения, неприязънта на Москва и унизителните условия, наложени от МВФ и международните кредитори.

Този извод надали ще се хареса на фонда, но стратегията на Чаушеску за изплащане на държавния дълг на Румъния като цяло се основава на съветите, които самият МВФ дава на закъсалите страни. Схемата е проста: да се изнася повече, да се внася по-малко, вътрешните цени да се повишат, заплатите да се намалят. И четирите точки са крайно болезнени за икономиката и населението на страната. Румъния по принцип е нетен вносител на храни, внасят се и много технологии. Новият императив да се изнасят аграрни продукти води до хроничен недостиг на стоки от първа необходимост и до поява на черен пазар. Отказът от внос на технологии обрича румънската икономика на изостаналост. Известна театралност никога не е излишна, така че междувременно работниците са принудени да станат „собственици” на предприятията, в които работят, като отделят чувствителна част от заплатите си за купуване на „акции”.

Режимите на тока и на газа са мъчение на север от Дунав, известни са случаи на десетки загинали бебета в родилни отделения заради изключени кувьози. Полагат се по 30 литра бензин на автомобил месечно, въведени са режими за движение на „четни” и „нечетни” номера – нещо, което днес се прави на някои места в развития свят, но по съвсем различни подбуди. Стряскащи са примерите за лишенията, на които е изложен румънският народ в периода 1982 – 1989 г., за да изплати външния си дълг. България, независимо от дълговите си проблеми в началото на 1980-те, никога не е подлагана на нещо подобно. Българският комунистически лидер Тодор Живков се страхува в страната да не се надигне социално недоволство както в Полша, и никога не прехвърля външноикономическите проблеми изцяло върху плещите на населението.

Опашка за храна в Букурещ. Юли 1982 г.

Опашка за храна в Букурещ. Юли 1982 г.

Румънският опит според Живков е неприемлив, тъй като „обрича страната на застой… посяга на жизненото равнище и предизвиква безработица с всичките политически и социални последици от това”. На заседание на българското Политбюро през 1980 г. е заявено: „Една от най-важните поуки от полските събития е, че подобни събития са възможни и в други социалистически страни… Най-напред стои въпросът за осигуряване на необходимите стоки и услуги за населението от първа необходимост”. При това България взима мерки за овладяване на дълга си към капиталистическите страни една идея по-рано от Румъния: между 1978 г. и 1984 г. брутните задължения на НРБ в конвертируема валута намаляват от 6.6 на 2.9 млрд. долара – за да се изстрелят в последващите няколко години до над 11 млрд. долара.

Само през 1988 г. България е изтеглила западни кредити в размер на 2.15 млрд. долара. Трудно е да се повярва, че решение за подобно задлъжняване е взето без оглед на очакван срив на политическата система. Да се върнем към Румъния: съществуват хипотези, че в края на Голямото изплащане влиятелни кръгове в комунистическата партия решават, че техният лидер вече е преминал всички граници и инсценират народно въстание, за да запазят властта си, като сложат край на омразния остеритет. Други предполагат намесата на унгарските тайни служби в свалянето на Чаушеску, не е за пренебрегване и предположението, че световните кредитори не са искали да губят завинаги толкова важен длъжник. Но ако говорим за факти, Румъния извлича известни ползи от това, че навлиза в 1990-те години без външен дълг, но жизненият стандарт там днес не се различава кардинално от българския, ако не броим по-ниската безработица. По данни на румънското финансово министерство, към март 2015 г. правителственият дълг е 39% от БВП, като външният дълг в това число възлиза на 29 млрд. евро.

Чаушеску явно е мислел, че може да упражнява безгранична власт над народа си. Обиденият на коварния Запад диктатор насочва за изплащане на външния дълг 80% от валутните приходи от износ – а за износ работи цялата страна. Трактори не се внасят, защото се използва трудът на милиони гимназисти и студенти, които с месеци се потапят в „социалистическия реализъм” на прибирането на реколтата. Не се внасят и научни списания, защото са разход на валута, а румънската наука трябва да се стреми към автаркия. Като елемент от политиката си по изплащане на дълга Чаушеску въвежда „Програма за рационално хранене”, която има за цел да намали приема на калории сред населението (за да може да се изнасят още повече храни). Така в периода 1982 – 1985 г. по „научен” план приемът на калории на човек от населението е трябвало да бъде намален с 9-15%, през 1983 г. са въведени още по-ниски квоти за следващата година.

У нас се разказват анекдоти как през онези години в Букурещ културно изглеждащи граждани са молели българските си колеги да им дадат ненужните захарчета, поднасяни с кафето. На хората, които са живели в тази система със сигурност не им е било до смях. Британският журналист Миша Глени описва впечатленията си от Букурещ през 1980-те: „Спомням си посещения в апартаменти, в които семействата от сутрин до вечер стояха загърнати в палта и одеяла и зъбите им тракаха в тъмните стаи. В слабо осветения център на града пазарите предлагаха малки количества изгнили картофи и моркови, а най-големите показни супермаркети можеха да доставят само португалска аншоа и едно фабрично френско сирене с марка „Кравата, която се смее”. И докато населението се чудеше как да си достави насъщните стоки, едно архитектурно чудовище, Домът на Републиката, изникваше от руините на три исторически квартала в центъра. 40 000 души бяха изселени от домовете си, за да се построи тази грозна глупост, зачената от Метрополис в лоното на Сталин.”

През 1987 г. подаването на газ в Букурещ е ограничено до два часа дневно, а цената на газа е повишена със 150%. През същата година Банката за международни разплащания се обръща към румънското правителство със съвета страната да спре предсрочното изплащане на дълга си, тъй като западните притежатели на румънски облигации са вече убедени, че страната е надежден платец – но Чаушеску не се вслушва. Напротив, точно тогава Румъния престава да сътрудничи на Бретън Уудските институции и спира да им подава финансова и макроикономическа информация. Най-сетне, през април 1989 г. румънският външен дълг е изцяло върнат, страната дори е натрупала запаси от злато и капиталистическа валута и нетната й дългова позиция е положителна.

Но въпреки че новината за изплащането на западния дълг е официално обявена като епохална победа на румънската икономика, няма и белег на охлабване в политиката на остеритет. По-късно става ясно, че геният на Чаушеску е решил да отмъсти докрай на международните финансови институции, като им вземе хляба. Със съдействието на някои дружески износители на петрол като Ирак и Либия той е предвиждал да създаде алтернативна международна банка за развитие, която да отпуска кредити за нуждаещите се страни в третия свят. Макар и нелишена от икономическа логика, тази идея е планирана да се осъществи с изцеждане на последните сили на румънския народ. Тя не е държала сметка за все по-трудно прикриваното социално недоволство в Румъния, нито за вятъра на промяната в света. Впрочем, както се случи и с България след 2009 г., рецесията на икономиката води до ръст на спестяванията на изплашените румънски граждани. Спадът на БВП в Румъния през 1989 г. се оценява на 5.8%. Общо изплащането на дълга е струвало на Румъния, по някои оценки, 11% от БВП.

Между края на Втората световна война и края на режима на Чаушеску индустриалната продукция на Румъния нараства 44 пъти. Страната отделя една трета от своя БВП за инвестиции, а 70% от завършващите висше образование са инженери – но, така или иначе, никаква цел не може да оправдае средствата, които е ползвал диктаторът, за да осъществи болните си амбиции за национално величие. Стана дума за „систематизацията” на населените места в Румъния, която е предвиждала заличаването на 8000 села и натъпкването на населението в „аграрно – индустриални” комплекси. Стана дума и за режимите на храни и горива, по-драстични от всичко, видяно у нас. Още по-нечовешки са политиките за насърчаване на раждаемостта (вероятно лелеяни от не един наш „национално отговорен”, за щастие несбъднат диктатор).

Наистина ли беше така, наистина ли всяка жена е трябвало да ходи всеки месец при гинеколог и да дава обяснение защо не е заченала? – питам Лидия, симпатичната ми събеседничка от Румъния. После си давам сметка, че оттогава са минали повече от 25 години и сякаш правя некоректен намек за възрастта на дамата. Но от отговора й разбирам, че във въпроса ми я притеснява нещо съвсем различно: всъщност, как румънското общество е допуснало всичко това да се случи?

RO

Източници:

Cornel Ban. Sovereign Debt, Austerity, and Regime Change: the Case of Nicolae Ceausescu’s Romania. East European Politics and Societies, 2012

Misha Glenny. The Father, the sun and the demiurge: Romania. (in:) The Balkans 1804-2012. Granta, 2012, p. 594-609

James Boughton. The Crisis Erupts. (in:) Silent Revolution. The International Monetary Fund 1979 – 1989. 2001, Chapter 8

Catherine Samary. Eastern Europe faced with the crises of the system.

Ramona Dimitriu, Razvan Stefanescu. External debt management in Romania. MPRA, 2013

История на външния държавен дълг на България 1878-1990. Том 3. БНБ, 2007, стр. 243-245

Източник на снимката

Posted in Икономики, Интернационални, Истории | Tagged , , , | 1 Comment

По-малко емисии до края на века, повече търговия от утре

Срещата на Г7 в Елмау вдъхна надежда, че глобалните лидери най-сетне се заемат с глобалните проблеми. Но за всички болести се предписва само една рецепта – повече финансови пазари    

Съществено ограничаване на ползването на въглеводородни горива в енергетиката до 2050 г. договориха днес представителите на седемте най-силни западни икономики. Срещата на лидерите на Г7 в баварския замък Елмау започна с яростни протести на антиглобалисти, но е на път да се превърне в историческа за опазването на околната среда – тръби германската преса.

Съдейки по общото комюнике, което подписаха ръководителите на САЩ, Канада, Япония, Германия, Франция, Италия и Великобритания, името „Елмау” надали ще се нареди до „Киото” или „Рио”. Конкретните решения са оставени на „протокол, друг правен инструмент или договорен резултат със силата на закон”, който ще бъде обсъждан през декември в Париж.

Все пак световните лидери потвърдиха, че ще следват стратегия за „големи намаления на глобалните емисии парникови газове с отказ от въглеродни горива в глобалната икономика до края на века”. Канцлерът на Германия Ангела Меркел е успяла да убеди колегите си да се присъединят към заключенията на Междуправителствения панел за промяната в климата (IPCC) и да възприемат цел от 40-70% намаляване на емисиите на парникови газове до 2050 г., като начин да се удържи в границата до 2 градуса повишението на средната температура на планетата.

Заедно с това Г7 потвърди ангажимента си да предоставя след 2020 г. по 100 млрд. долара годишно – събирани с помощта на частни инвеститори, за смекчаване последиците от климатичните промени в Третия свят. Предлагат се два перспективни модела на климатично финансиране: а) застраховка срещу отрицателни ефекти от промяната в климата; б) частни инвестиции във възобновяема енергия в Африка и останалите развиващи се страни.

Германският „Шпигел” бърза да изтъкне, че родните застрахователни компании вече са в играта. Миналата година гигантът „Мюнхенер Рюкферзихерунг” е застраховал четири държави в Африка и е изплатил по три климатични случая 26 млн. евро – достатъчни, за да се помогне с храна на 1 млн. души или да се спасят от жадна и гладна смърт половин милион домашни животни. Целите на Г7 са застраховките да покрият 400 млн. души в бедните страни. ясно е кои ще са застрахователите, както и че те не са благотворителни организации.

Засилване на въглеродните пазари, въвеждане на експортни кредити, разширяване на балансите на банките за развитие и други методи за „мобилизация на частния капитал” са основните инструменти на Г7 в борбата им за запазване климата на планетата. Премахването на субсидиите за мръсна енергия се споменава, но съвсем мимоходом.

Канцлерът Меркел днес може би наистина има повод да празнува, тъй като е привлякла към каузата на опазването на климата традиционни скептици като Япония и Канада. Тепърва обаче ще видим как президентът на САЩ Барак Обама ще прокара в Конгреса обещанията, които е направил в компанията на другите световни лидери. Например, ще има ли сили да спре тръбопровода Keystone през Канада.

Без съмнение е положителен знак това, че световните лидери започват да дискутират решения за истинските световни проблеми, например климатът, гладът, болестите и развитието. Но инструментите, които те смятат да използват, обещават още от същото. Например логиката за справяне с екологичните проблеми е да се осигури повече икономически растеж – който несъмнено идва на екологична цена, за която явно ще е нужен още растеж, и така до края.

Още по-противоречиво е посланието за пълна подкрепа от страна на Г7 на споразуменията за свободна търговия като TTIP, TPP и TiSA (Споразумение за търговия с услуги). В официалната секция на срещата на Г7 в „Уикипедия”, от която лъха на официоз, темата „Свободна търговия” върви ръка за ръка с „Устойчив икономически растеж”.

Несъответствието между двете теми е сериозно, дори само защото по-големият обем на търговията изисква използване на повече горива за транспорт на стоки, съответно ще доведе до повече въглеродни емисии. Международната енергийна агенция в Париж например вече прогнозира скок на търсенето и цената на петрола след 2017-2018 г., когато се очаква споразуменията да бъдат подписани.

Междувременно, за да се тушира общественото недоволство срещу споразуменията за свободна търговия, които засягат теми, вариращи от стандарти на безопасност на храните до институции на демократичната държава, на публиката се подхвърля залъгалка с „големите климатични обещания”.

Тези т.нар. обещания, така както са предвидени, ще облагодетелстват основно частния капитал, притежаван предимно от Г7. Освен това климатичните мерки така или иначе ще бъдат предмет на договаряне в края на годината в Париж. В сблъска с интересите на БРИКС Г7 лесно може да намерят извинение, ако направят крачка назад.

Според различни оценки, общите разходи за организиране на срещата на високо равнище в Елмау достигат между 200 и 360 милиона евро. В различни протести в предишни дни са се включили до 40 000 души, били са блокирани улици. Критични германски политици описват срещата на Г7 в Елмау като събрание, на което се заявяват добри намерения, но не се взимат решения.

Posted in Интернационални | Tagged , , , | Leave a comment

Първолаци в повече

Броят на самотните майки в София чувствително се увеличи тези дни. Нищо тревожно – просто дойде времето да се записват първокласници на училище. В точковата система за прием на училищата попадат и “специалните случаи” в семействата на децата. Майките, които не са сключили брак с бащите на децата си, печелят точки.

В основата на този толкова роден парадокс стои рядък за България демографски феномен – рязко увеличаване на раждаемостта в годините 2008 и 2009. По данни на Националния статистически институт, в началото на хилядолетието в България са се раждали по 70 хиляди деца годишно. През 2008 и 2009 г. с близо 80 000 живородени годишно по нашите скромни стандарти сме изживели истински бейби бум. Все пак разликата е почти 15%.

София има голям дял в това нарастване, но именно столицата изглежда най-неподготвена за създалата се демографска ситуация. В началото на XXI век в София са се раждали 15% от децата на България. През 2014 г. делът вече е 20.4%. В “бройки”, както мерят малките ученици, това е разлика между 10 000 деца в началото на миналото десетилетие и над 13 000 деца днес.

IMG_20150603_172541408А по средата на този период попада неочакваният бейби бум на 2008 г. и 2009 г. , когато в столицата са се родили общо почти 30 000 деца. Именно те тръгват на училище този 15-ти септември. Да добавим непрекъснатата миграция от по-малките градове в София и нещата стават малко “какво ще ги правим сега тези деца”.

Тъй като и ние сме родители на първокласничка, подадохме документи за записване в три сравнително близки училища. Приеха ни само в най-далечното от трите – благодарение на това, че там се разкри нова паралелка.

В съседното училище – онова, което е през една улица от къщи, бяхме седма резерва в списъка. Там са кандидатствали два пъти повече ученици, отколкото е приемът в паралелките. Е, после се освободи място и за нас, но вече бяхме подали документи в онова училище, което ни прие от първи път. В друго по-голямо квартално училище, хвалещо се с добра чуждоезикова подготовка, за има-няма 150 места са кандидатствали поне 500 деца.

Браво, значи училищата в квартала работят добре, но блъсканиците пред списъка с приетите така или иначе опровергават предположението, че тази страна ще се стресне, защото е най-бързо обезлюдяващата в света.

Винаги има варианти – да се договориш с директора, да отидеш в частно училище, но защо да става така. Оказва се, че при цялото плакане на политиците как нацията се топи, даже вицепремиер по демографията си назначиха, няма кой да помисли, че трябва да се намерят добри места за учене на малко повече деца в София.Untitled

А по-различно ли е с детските градини? По скромни оценки, пропускът на община и министерства да осигурят достатъчно и с добри условия детски градини в София създава частен пазар за 35 млн. лв. Тези пари се вадят от родители, които плащат данъци.

Да плашат по телевизията народа с демографска катастрофа нямат страх, но няма да вземат мерки да усвоят ползите за страната от едно позитивно и много рядко явление – мини бейби бума 2007 – 2009 г.

Нека управляващите не се притесняват, че ще трябва постоянно да мислят за повече деца. През 2020 г., когато ще тръгват на училище родените през 2013 г., ще са нужни поне 50 класни стаи по-малко, отколкото днес.

И да не кажете, че точковата система не работи. През 2000 г. делът на родените в законен брак софиянчета е над 70%. През 2014 г. е вече 49.8%.

Posted in Лични, Обществени, Родни | Tagged , | Leave a comment

Дължава

Мизерните доходи на българите остават без съществена промяна, за сметка на това държавният дълг стремително расте. Към края на март – от тогава са последните официални данни, българската държава дължи 12.245 млрд. евро на кредиторите си: 4.3 млрд. евро на вътрешни и 7.9 млрд. евро на външни. В това число не влизат дълговете на държавните предприятия и висящите търговски дела срещу България. Само през месец март дълът на страната е нараснал с 1.6 млрд. евро и съотнесен спрямо БВП достига 28.7%. За броени месеци задлъжнялостта ни се вдигна с 10 пункта и достигна около 3300 лева на калпак (включително пенсионерите и бебетата).

Ако всичко това беше донесло някакво подобрение на жизнения стандарт, или поне ако имаше надежди за светло бъдеще, тоест ако дългът беше теглен за някаква важна инвестиционна програма, можеше да го преглътнем. Дори да приветстваме. Но дългът на държавата днес нараства без населението да извлича насрещна полза от това. Единственото утешение, което ни се поднася, е, че не сме се превърнали на „гърция”.

Да, ама в Гърция въпреки омерзителния дълг сякаш има държава – вие се, усуква се, слабичка е, но не иска да се прекланя пред чуждите сили. Стиска си пристанищата, не иска да продава острови и да уволнява учителки. У нас пък, вместо държавата, която отдавна я няма, вече набира сили дължавата.

Казаното не оправдава ужасното безочие, което се изля сред нас през февруари под формата на критики срещу споразумението за привличане на 8 млрд. евро от външните дългови пазари. Уговорката за новия дълг беше постигната в края на 2014 г. между Министерството на финансите и световните финансови акули зад гърба не само на населението, но и на редовите политици. Да, ужасно е дългът да нараства с 16 млрд. лв. само за три години. Да, ужасно е решенията за обществените финанси да се взимат по толкова подмолен начин.

Но със сегашната ни макроикономическа система просто нямаше друг начин да не рухнем, ако не изтеглим този дълг. Нито имаме централна банка, която да създаде повече пари и така леко да охлаби хватката на кредиторите, нито имаме „политическата воля” да преразпределим данъчната тежест в обществото така, че Ванката от петия етаж да не плаща по-голям дял от доходите си на дължавата, отколкото господин министър директор началник генерала Иванов.

С други думи, ако не искахме новия външен държавен дълг, трябваше да приемем:

А) премахване на валутния борд и преминаване към активна парична и фискална политика, провеждана от държава с Кейнсиански уклон;

Б) рязко повишаване на данъците за богатите и за големия бизнес;

Има поне три алтернативи: само А, само Б, едновременно А и Б (най-реалистично би било частично А и смело Б). Но по време на дискусиите около въпросните 16 милиарда лева не чухме икономист или политик да представи нещо подобно на публичното внимание.

Напротив, вместо да се обърнат към същността на проблема за заместването на държавата с дължава, професионалните критици (критици, защото са в опозиция и критици, които искат да изпъкнат като експерти) посъветваха държавата най-сетне да се самоубие. Те масово опитаха да лансират възможно най-вредното решение: вместо да теглим нов дълг, за да изплатим стария, трябвало да покрием борчовете си с текущи доходи. И, разбира се, да кажем завинаги „не” на бюджетния дефицит.

Има поне пет смазващи аргумента срещу тези внушения, ама вместо да се опитвам да доказвам очевидни неща на хора, които не слушат чужди аргументи, я по-добре да ви разкажа историята за изплащането на външния дълг на Румъния по времето на Николае Чаушеску. Ще ви я разкажа в някой от следващите дни.

Междувременно свещените крави „валутен борд” и „икономически пасивна държава” продължават да си преживят необезпокоявани в задния ни двор. Те дъвчат националното богатство и ги дои сами знаете кой.

От валутния борд по-специално огромната полза извличат търговските банки, тоест хората с големите пари. Чухме тези дни г-н Иван Костов да твърди, че плоският данък от 10% не работи. Да, ножът е надвиснал над дължавата и сякаш е време да се изреже парче от душащия икономиката тумор: парче, което надали ще ощети икономическия питон с повече от 1 – 1.5 млрд. лв. Валутният борд е друга работа, там играят поне десет пъти повече пари.

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , , | Leave a comment

Второто обединение на Европа

Противно на наложилото се мнение, през 2007 г. България не стана част от „обединена Европа“ за пръв път. Близката история на континента помни и друго обединение, далеч по-категорично от днешната брюкселска бюрокрация, надменно в началото и отчаяно в края си. За идеологията му днес не е прието да говорим, още по-малко да го сравняваме на всеослушание със сега протичащата политическа и икономическа интеграция в Европа. Напразно. Втората световна война започна като Европейска война. Ако вникнем във факторите, определящи политиката и икономиката на Третия Райх, по-лесно ще разберем и големите процеси и неявни нагласи, които ни движат в днешното бурно време, наричано по консенсус криза на европейския суверенен дълг.

„Европа не е географско, а духовно понятие … В Антична Гърция трябва да се търси началото на Европа. Там са възникнали първите митове, които днес са общо духовно благо на всички европейци … Онази голяма идея за европейска свобода, с която е свързано съществуването на всички наши народи … Ние, европейците, едва сега разбрахме, че сме общност. Като зачитаме всичко онова, което нашите различни народи представляват като исторически единици, ние ще позволим да възникне онзи дух на европейска свобода и справедливост …“

Сякаш слушаме слово, посветено на някоя кръгла годишнина на Европейския съюз. Но това са подбрани цитати от статията „Ние, европейците“, публикувана в списание „Сигнал“ от март 1943 г. Списанието е издавано от германския Вермахт между 1940 и 1945 г. на 25 езика (включително български) и е предназначено за населението в съюзническите, окупираните и неутралните държави.42-karta Tema

Идеята за „обединена Европа“ става особено нужна на нацисткия режим, за да се мобилизира населението на континента срещу „болшевишката заплаха“ в седмиците след поражението в Сталинград през февруари 1943 г. Но същите послания „Сигнал“ отправя от години. „Обединението на Европа (може да бъде резултат само на една германска победа)“. „Европа трябва да стане една цъфтяща градина“ (май 1941 г.). „Майчиният език на Европа (езиците на европейските народи са мост един към друг)“. „За свободата и единството на Европа“ (броят след нападението срещу СССР на 22 юни 1941 г.), и така нататък.42-IK6

Историците на Втората световна война еднозначно доказаха, че в натиска на Германия на Изток за извоюване на „жизнено пространство“ хладнокръвно е планирано физическото унищожаване на милиони хора, например на 85% от полския народ. Голяма част от плановете са осъществени. В тази връзка в Берлин всъщност се е водил сериозен спор: дали пленниците следва директно да се ликвидират, или все пак могат да се използват като работна сила за нуждите на бълващите оръжия и боеприпаси германски заводи? Сякаш е намерен компромисен вариант, като само между януари 1942 и юни 1943 г. в Германия са внесени 2.8 млн. чуждестранни работници, главно от Източна Европа, без да броим военнопленниците. (Виж Адам Туз, „Икономика на Третия Райх“, 2006)

Много ясно – тази реалност не е подходяща за пропагандиране. Колко по-мотивиращо за покореното население звучи лозунгът „обединена Европа“. Дали наистина пропагандата умря през 1945 г. заедно с Гьобелс? Цел на тази статия е не отново да клейми пословичната жестокост на националсоциализма, а да разкрие евентуални паралели между публичната идеология на тоталитарната германска държава преди 80 години и днешният „здрав разум“ в Европа. Първото, което се набива на очи, е идентичната позиция на Великобритания.

Островът на свободата

През декември 2011 г. британският премиер Дейвид Камерън заплаши с вето промените в Лисабонския договор, подготвени от Германия и Франция – решение, което не изненада. Така Лондон защити финансовия си сектор от нежелана регулация, например от задължението държавният бюджет да се докладва в Брюксел или да се въведе данък върху финансовите транзакции (във Великобритания т.нар. данък на Тобин от 0.5% впрочем отдавна има). Островът няма интерес от финансова интеграция с континента и причина за това са не само хедж фондовете в Сити. Великобритания е много чувствителна по въпроса за валутния суверенитет. Каквото и да се говори в страните с паричен режим като България или в еврозоната, правото на една страна да води монетарна политика, т.е. при нужда да печата повече пари, е безценно за икономиката. Надали тъкмо Англия, където през 1694 г. се роди втората централна банка в света, ще предаде без бой автономността си на Франкфурт.

В началото на януари Германия повтори предложението си към Камерън в леко изменена форма, като данъкът върху финансовите транзакции се преобразува в оферта за „борсов данък“ в Европейския съюз. Но позицията на Даунинг стрийт е твърда: Великобритания е против нов финансов данък, освен ако не бъде въведен на глобално ниво. Подобна категоричност е по силите само на държава от ранга на Великобритания, тъй като постави страната в ситуацията „един срещу двадесет и шест“. И ако в Чехия или Финландия също имаше настроения срещу финансовата унификация, тежестта на германската икономика в крайна сметка успя да се наложи политически в целия континент. Двадесет и шест страни в Европа заявяват, че мислят по еднакъв начин за финансовата политика и са готови да се лишат от част от суверенитета си – какво повече е необходимо, за да се каже, че Европа е обединена?! Без танкове и бомби, а с помощта на едновременното съществуване на Европейска централна банка и на пазар за национални държавни ценни книжа.

Имаше някои коментари в Германия за британското решение. Но по-интересно е да видим как е оценявала нацистка Германия британската европейска политика през 1940-те. „Англия не иска да създаде нищо ново, а се стреми да запази вечното статукво. Изолирана на своя остров, тя гледа с голямо безпокойство на зараждащия се нов ред и обединение на Европа. Един европейски съюз е несъвместим със състоянието на равновесие“ – отново в „Сигнал“, който пък се позовава на авторитетното британско списание Nineteenth Century.42-IK5

“Днес дори англичаните не отричат, че само Германия е в състояние да заеме в бъдеще първенствуващо положение в пространството на континентална Европа”. И тогава, както и сега, „Англия принадлежи към Европа, без да бъде в Европа“.

Омразният дълг като прелюдия към война

Отъждествяването на финансите и войната не започва с прословутата реплика на Гордън Геко във филма от 1986 г. Wall Street “There’s a war outside!” /”Навън бушува война!”/. Младият Джон Кейнс още през 1919 г. написа „Икономическите последици от мира“ – книгата, която пророкува избухването на втора война в Европа предвид непосилните репарации, наложени от Съюзниците на Германия. В публицистичните си изяви през 1920-те Кейнс призовава за опрощаване на дълговете на победените и твърди, че целият свят ще извлече икономическа изгода от това. Чак днес виковете на Кейнс са дочути. Лидерите на Европейския съюз и Международния валутен фонд се застъпиха за опрощаване на една трета от гръцкия дълг – нещо драстично за западните кредитни пазари.

Но механизмът, довел до европейската дългова криза, остана непокътнат въпреки всички „ангажименти“ на европейската политика. Южните страни в Европа имат проблем със скъпото евро, което пречи на техния потребителски ориентиран износ и на туризма и ги вкарва в дефицит. А сега и кредитът им стана много по-скъп. Северните страни, обединени около Германия, имат историческо предубеждение в полза на по-скъпа валута и като цяло успяват да наложат интереса си. Предвид благоприятната индустриална структура, Германия касира огромни търговски излишъци (140 млрд. евро само през 2010 г.), известно време дори беше износител номер едно в света. Излишъкът в икономиката, а и самата криза, която превръща Германия в още по-търсен остров на сигурност, позволява на страната да получава пари от кредитните пазари при минимална лихва. Дори в някои случаи при негативна лихва – инвеститорите си плащат, за да й дадат пари назаем. А самата Германия пък се чуди на кого да си даде парите. Докато има хем евро, хем национални ДЦК, едни страни в Европа ще се движат нагоре, а други надолу по икономическата стълба.

Именно държавните дългове бяха прелюдията към Втората война и най-малкото затова днешната дългова криза в Европа плаши. Сега масата е обърната – от възмутен длъжник Германия се превърна в натрапчив кредитор. За отбелязване е още, че и в навечерието на войната европейските страни имат проблеми със скъпите си валути. През септември 1936 г. Франция е принудена да хвърли „корсета“ на златния стандарт, Швейцария, Италия и други страни незабавно я последват. Британия го е сторила доста по-рано и самият спомен за това предопределя защо поне в обозримо бъдеще британски евра няма да има. Германия обаче, наплашена от Голямата инфлация от 1923 г., твърдо отказва да девалвира марката. Платежният баланс на Райха оцелява само заради ловката политика на централната банка, дипломатическия натиск върху съюзниците, драстично ограничаване консумацията на населението и скоро след това – завоевателните походи.

Добрата икономика е военната икономика

Подобен паралел между 1930-те и днешна Европа, прокаран чрез еднакво непосилните държавни дългове, натиска за девалвация на валутата, принудителното европейско единство около Германия и здравословната опозиция на Великобритания може някому да се стори изкуствен. Дано е така. Светът на политиката разбира се вече е различен. Различна е легитимността на властта, да не говорим за оръжията. Война е възможна и без кръвопролития. Не е задължително например субекти на войната да са суверенните държави. С финансовото отслабване на националната държава някое от дузината сепаратистки движения в Западна Европа може да се увенчае с успех и да запали пожар. Нещо говори и фактът, че нацистката пропаганда определя британската позиция във войната като „бранеща интереса на банки и корпорации“, а самите британци – като „терористи“.

Приликите между двата исторически момента не се изчерпват с горните забележки. Германия отново внася работна ръка и изнася машини. Точно както за Гърция и другите страни с дългове днес няма връщане назад от членството в еврозоната, нацистите през 1942 г. декларират: в едно обединено стопанство, каквото е Европа, никой няма право да се проваля, тъй като пречи на останалите. Прелиствайки „Сигнал“ днешният читател ще се учуди колко актуално гледище се демонстрира там по въпроси като опазване на природата, културните паметници, урбанизъм, климат. Чувството за европейска приемственост се натрапва само.42-IK7

И все пак най-сериозната аналогия между двата периода е непосредствено предхождащата ги стопанска криза с шокиращи съвремието мащаби. Дори не става дума за безработица, загуба на икономически продукт или W – образна криза. Днес след Голямата рецесия, както и през 1930-те след Голямата депресия, е разрушена вярата в обещанията, с които политическият елит отляво и отдясно печелеше вот след вот. Сътресения в обществените нагласи с подобна сила надали се случват повече от два пъти в столетие. Макар дълговата криза на еврозоната да демонстрира могъществото на капиталовите пазари и някои политици да се държат така, сякаш това е в реда на нещата, загубеният в кризата просперитет допринася за формирането на маси от протестиращи хора, до възхода на Възмутения човек.

Икономиката бързо трябва да се подобри и хората да получат малко повече доходи – вероятно елитите вече разбират, че това е задължително, за да запазят статуквото и спокойствието си. Но как, щом е криза? На помощ отново идва войната, поне потенциалната. Цяла школа в икономиката, определено влиятелна, макар и твърде противоречива, за да се показва прекалено често на бял свят, твърди, че не друго, а бюджетът за война и отбрана ще преодолее кризата. Икономиката на перманентната война, загатната още през 1944 г. от „електрическия Чарли“ – директора на General Electric Чарлз Уилсън – е реалност. След победата над Хитлер следва надпреварата във въоръжаването на Студената война, после войната с тероризма, сега ядрената програма на Иран … Инвестиции безспир. През 2010 г. бюджетът на САЩ за отбрана е над 819 млрд. долара, нараствайки в 13 поредни години, 2.4 пъти по-висок от нивата през 1998 г.

Понякога тази милитаристична школа се нарича „Военно Кейнсианство“ – макар че точно Кейнс беше икономистът, който се обяви за прилагане на политики, носещи просперитет, като начин да се предотврати войната. Но както сам Кейнс отбелязва в отвореното си писмо до Рузвелт, консервативните политици са склонни да приемат дефицитните бюджети единствено когато става дума за война – и са техни яростни противници, само щом стане дума за социално развитие, здравеопазване, образование, инфраструктура. Доста подло е да се обвърже тъкмо името на адвоката на мира сред икономистите с тезите на циниците, че перманентната война нямало да позволи на индустрията и населението да се отпусне. Тя щяла да помогне на технологическото развитие, да гарантира търсене и натоварване на производствените мощности, да осигури реда и спокойствието в обществото – тя била добра за капитализма.42-IK4

Пацифизмът бил опасно левичарство, а войната – естественото състояние на човека … Когато и влиятелният харвардски професор Мартин Фелдщайн, икономически съветник на президента Рейгън, през 2008 г. предложи да решим финансовата и икономическата си криза с повече военни разходи, нещата станаха съвсем дебели. Наистина, защо не? Защото първо че това е глупаво в нашия боледуващ свят, второ че е опасно за здравето, трето – от това ще загубят всички, освен една малка клика. Самата икономическа логика определя, че въоръжаването увеличава риска от война. В складовете се трупат боеприпаси и оръжия, които имат срок на годност. Конверсията към цивилни дейности е изключително скъпа и не може да се реши без нежелан ръст на безработицата. Нацисткият генерал Фридрих Фром обобщава: военната мощ трябва да се използва, иначе се прахосват ресурси.

Коментирахме по-горе колко различни са днес оръжията на войната. Най-поразителният момент от цялата история на Втората война за мен идва тогава, когато през май 1945 г. примерните граждани на заможния и културен Ваймар демонстрират тотално учудване, че на 10 километра от вратите им е имало концентрационен лагер. Те твърдят, че не са знаели за съществуването на Бухенвалд. Вероятно не лъжат: според съвременните германски изследователи, бюргерите просто са предпочели да извърнат поглед.

Този текст е написан в средата на януари 2012 г. и бе публикуван в сп. ТЕМА, бр. 4/2012 

Чудесата на техниката на бъдещето - любим инструмент на (германската) военна пропаганда

Чудесата на техниката на бъдещето – любим инструмент на (германската) военна пропаганда

Posted in Интернационални, Истории | Tagged , , , | 1 Comment