Второто обединение на Европа

Противно на наложилото се мнение, през 2007 г. България не стана част от „обединена Европа“ за пръв път. Близката история на континента помни и друго обединение, далеч по-категорично от днешната брюкселска бюрокрация, надменно в началото и отчаяно в края си. За идеологията му днес не е прието да говорим, още по-малко да го сравняваме на всеослушание със сега протичащата политическа и икономическа интеграция в Европа. Напразно. Втората световна война започна като Европейска война. Ако вникнем във факторите, определящи политиката и икономиката на Третия Райх, по-лесно ще разберем и големите процеси и неявни нагласи, които ни движат в днешното бурно време, наричано по консенсус криза на европейския суверенен дълг.

„Европа не е географско, а духовно понятие … В Антична Гърция трябва да се търси началото на Европа. Там са възникнали първите митове, които днес са общо духовно благо на всички европейци … Онази голяма идея за европейска свобода, с която е свързано съществуването на всички наши народи … Ние, европейците, едва сега разбрахме, че сме общност. Като зачитаме всичко онова, което нашите различни народи представляват като исторически единици, ние ще позволим да възникне онзи дух на европейска свобода и справедливост …“

Сякаш слушаме слово, посветено на някоя кръгла годишнина на Европейския съюз. Но това са подбрани цитати от статията „Ние, европейците“, публикувана в списание „Сигнал“ от март 1943 г. Списанието е издавано от германския Вермахт между 1940 и 1945 г. на 25 езика (включително български) и е предназначено за населението в съюзническите, окупираните и неутралните държави.42-karta Tema

Идеята за „обединена Европа“ става особено нужна на нацисткия режим, за да се мобилизира населението на континента срещу „болшевишката заплаха“ в седмиците след поражението в Сталинград през февруари 1943 г. Но същите послания „Сигнал“ отправя от години. „Обединението на Европа (може да бъде резултат само на една германска победа)“. „Европа трябва да стане една цъфтяща градина“ (май 1941 г.). „Майчиният език на Европа (езиците на европейските народи са мост един към друг)“. „За свободата и единството на Европа“ (броят след нападението срещу СССР на 22 юни 1941 г.), и така нататък.42-IK6

Историците на Втората световна война еднозначно доказаха, че в натиска на Германия на Изток за извоюване на „жизнено пространство“ хладнокръвно е планирано физическото унищожаване на милиони хора, например на 85% от полския народ. Голяма част от плановете са осъществени. В тази връзка в Берлин всъщност се е водил сериозен спор: дали пленниците следва директно да се ликвидират, или все пак могат да се използват като работна сила за нуждите на бълващите оръжия и боеприпаси германски заводи? Сякаш е намерен компромисен вариант, като само между януари 1942 и юни 1943 г. в Германия са внесени 2.8 млн. чуждестранни работници, главно от Източна Европа, без да броим военнопленниците. (Виж Адам Туз, „Икономика на Третия Райх“, 2006)

Много ясно – тази реалност не е подходяща за пропагандиране. Колко по-мотивиращо за покореното население звучи лозунгът „обединена Европа“. Дали наистина пропагандата умря през 1945 г. заедно с Гьобелс? Цел на тази статия е не отново да клейми пословичната жестокост на националсоциализма, а да разкрие евентуални паралели между публичната идеология на тоталитарната германска държава преди 80 години и днешният „здрав разум“ в Европа. Първото, което се набива на очи, е идентичната позиция на Великобритания.

Островът на свободата

През декември 2011 г. британският премиер Дейвид Камерън заплаши с вето промените в Лисабонския договор, подготвени от Германия и Франция – решение, което не изненада. Така Лондон защити финансовия си сектор от нежелана регулация, например от задължението държавният бюджет да се докладва в Брюксел или да се въведе данък върху финансовите транзакции (във Великобритания т.нар. данък на Тобин от 0.5% впрочем отдавна има). Островът няма интерес от финансова интеграция с континента и причина за това са не само хедж фондовете в Сити. Великобритания е много чувствителна по въпроса за валутния суверенитет. Каквото и да се говори в страните с паричен режим като България или в еврозоната, правото на една страна да води монетарна политика, т.е. при нужда да печата повече пари, е безценно за икономиката. Надали тъкмо Англия, където през 1694 г. се роди втората централна банка в света, ще предаде без бой автономността си на Франкфурт.

В началото на януари Германия повтори предложението си към Камерън в леко изменена форма, като данъкът върху финансовите транзакции се преобразува в оферта за „борсов данък“ в Европейския съюз. Но позицията на Даунинг стрийт е твърда: Великобритания е против нов финансов данък, освен ако не бъде въведен на глобално ниво. Подобна категоричност е по силите само на държава от ранга на Великобритания, тъй като постави страната в ситуацията „един срещу двадесет и шест“. И ако в Чехия или Финландия също имаше настроения срещу финансовата унификация, тежестта на германската икономика в крайна сметка успя да се наложи политически в целия континент. Двадесет и шест страни в Европа заявяват, че мислят по еднакъв начин за финансовата политика и са готови да се лишат от част от суверенитета си – какво повече е необходимо, за да се каже, че Европа е обединена?! Без танкове и бомби, а с помощта на едновременното съществуване на Европейска централна банка и на пазар за национални държавни ценни книжа.

Имаше някои коментари в Германия за британското решение. Но по-интересно е да видим как е оценявала нацистка Германия британската европейска политика през 1940-те. „Англия не иска да създаде нищо ново, а се стреми да запази вечното статукво. Изолирана на своя остров, тя гледа с голямо безпокойство на зараждащия се нов ред и обединение на Европа. Един европейски съюз е несъвместим със състоянието на равновесие“ – отново в „Сигнал“, който пък се позовава на авторитетното британско списание Nineteenth Century.42-IK5

“Днес дори англичаните не отричат, че само Германия е в състояние да заеме в бъдеще първенствуващо положение в пространството на континентална Европа”. И тогава, както и сега, „Англия принадлежи към Европа, без да бъде в Европа“.

Омразният дълг като прелюдия към война

Отъждествяването на финансите и войната не започва с прословутата реплика на Гордън Геко във филма от 1986 г. Wall Street “There’s a war outside!” /”Навън бушува война!”/. Младият Джон Кейнс още през 1919 г. написа „Икономическите последици от мира“ – книгата, която пророкува избухването на втора война в Европа предвид непосилните репарации, наложени от Съюзниците на Германия. В публицистичните си изяви през 1920-те Кейнс призовава за опрощаване на дълговете на победените и твърди, че целият свят ще извлече икономическа изгода от това. Чак днес виковете на Кейнс са дочути. Лидерите на Европейския съюз и Международния валутен фонд се застъпиха за опрощаване на една трета от гръцкия дълг – нещо драстично за западните кредитни пазари.

Но механизмът, довел до европейската дългова криза, остана непокътнат въпреки всички „ангажименти“ на европейската политика. Южните страни в Европа имат проблем със скъпото евро, което пречи на техния потребителски ориентиран износ и на туризма и ги вкарва в дефицит. А сега и кредитът им стана много по-скъп. Северните страни, обединени около Германия, имат историческо предубеждение в полза на по-скъпа валута и като цяло успяват да наложат интереса си. Предвид благоприятната индустриална структура, Германия касира огромни търговски излишъци (140 млрд. евро само през 2010 г.), известно време дори беше износител номер едно в света. Излишъкът в икономиката, а и самата криза, която превръща Германия в още по-търсен остров на сигурност, позволява на страната да получава пари от кредитните пазари при минимална лихва. Дори в някои случаи при негативна лихва – инвеститорите си плащат, за да й дадат пари назаем. А самата Германия пък се чуди на кого да си даде парите. Докато има хем евро, хем национални ДЦК, едни страни в Европа ще се движат нагоре, а други надолу по икономическата стълба.

Именно държавните дългове бяха прелюдията към Втората война и най-малкото затова днешната дългова криза в Европа плаши. Сега масата е обърната – от възмутен длъжник Германия се превърна в натрапчив кредитор. За отбелязване е още, че и в навечерието на войната европейските страни имат проблеми със скъпите си валути. През септември 1936 г. Франция е принудена да хвърли „корсета“ на златния стандарт, Швейцария, Италия и други страни незабавно я последват. Британия го е сторила доста по-рано и самият спомен за това предопределя защо поне в обозримо бъдеще британски евра няма да има. Германия обаче, наплашена от Голямата инфлация от 1923 г., твърдо отказва да девалвира марката. Платежният баланс на Райха оцелява само заради ловката политика на централната банка, дипломатическия натиск върху съюзниците, драстично ограничаване консумацията на населението и скоро след това – завоевателните походи.

Добрата икономика е военната икономика

Подобен паралел между 1930-те и днешна Европа, прокаран чрез еднакво непосилните държавни дългове, натиска за девалвация на валутата, принудителното европейско единство около Германия и здравословната опозиция на Великобритания може някому да се стори изкуствен. Дано е така. Светът на политиката разбира се вече е различен. Различна е легитимността на властта, да не говорим за оръжията. Война е възможна и без кръвопролития. Не е задължително например субекти на войната да са суверенните държави. С финансовото отслабване на националната държава някое от дузината сепаратистки движения в Западна Европа може да се увенчае с успех и да запали пожар. Нещо говори и фактът, че нацистката пропаганда определя британската позиция във войната като „бранеща интереса на банки и корпорации“, а самите британци – като „терористи“.

Приликите между двата исторически момента не се изчерпват с горните забележки. Германия отново внася работна ръка и изнася машини. Точно както за Гърция и другите страни с дългове днес няма връщане назад от членството в еврозоната, нацистите през 1942 г. декларират: в едно обединено стопанство, каквото е Европа, никой няма право да се проваля, тъй като пречи на останалите. Прелиствайки „Сигнал“ днешният читател ще се учуди колко актуално гледище се демонстрира там по въпроси като опазване на природата, културните паметници, урбанизъм, климат. Чувството за европейска приемственост се натрапва само.42-IK7

И все пак най-сериозната аналогия между двата периода е непосредствено предхождащата ги стопанска криза с шокиращи съвремието мащаби. Дори не става дума за безработица, загуба на икономически продукт или W – образна криза. Днес след Голямата рецесия, както и през 1930-те след Голямата депресия, е разрушена вярата в обещанията, с които политическият елит отляво и отдясно печелеше вот след вот. Сътресения в обществените нагласи с подобна сила надали се случват повече от два пъти в столетие. Макар дълговата криза на еврозоната да демонстрира могъществото на капиталовите пазари и някои политици да се държат така, сякаш това е в реда на нещата, загубеният в кризата просперитет допринася за формирането на маси от протестиращи хора, до възхода на Възмутения човек.

Икономиката бързо трябва да се подобри и хората да получат малко повече доходи – вероятно елитите вече разбират, че това е задължително, за да запазят статуквото и спокойствието си. Но как, щом е криза? На помощ отново идва войната, поне потенциалната. Цяла школа в икономиката, определено влиятелна, макар и твърде противоречива, за да се показва прекалено често на бял свят, твърди, че не друго, а бюджетът за война и отбрана ще преодолее кризата. Икономиката на перманентната война, загатната още през 1944 г. от „електрическия Чарли“ – директора на General Electric Чарлз Уилсън – е реалност. След победата над Хитлер следва надпреварата във въоръжаването на Студената война, после войната с тероризма, сега ядрената програма на Иран … Инвестиции безспир. През 2010 г. бюджетът на САЩ за отбрана е над 819 млрд. долара, нараствайки в 13 поредни години, 2.4 пъти по-висок от нивата през 1998 г.

Понякога тази милитаристична школа се нарича „Военно Кейнсианство“ – макар че точно Кейнс беше икономистът, който се обяви за прилагане на политики, носещи просперитет, като начин да се предотврати войната. Но както сам Кейнс отбелязва в отвореното си писмо до Рузвелт, консервативните политици са склонни да приемат дефицитните бюджети единствено когато става дума за война – и са техни яростни противници, само щом стане дума за социално развитие, здравеопазване, образование, инфраструктура. Доста подло е да се обвърже тъкмо името на адвоката на мира сред икономистите с тезите на циниците, че перманентната война нямало да позволи на индустрията и населението да се отпусне. Тя щяла да помогне на технологическото развитие, да гарантира търсене и натоварване на производствените мощности, да осигури реда и спокойствието в обществото – тя била добра за капитализма.42-IK4

Пацифизмът бил опасно левичарство, а войната – естественото състояние на човека … Когато и влиятелният харвардски професор Мартин Фелдщайн, икономически съветник на президента Рейгън, през 2008 г. предложи да решим финансовата и икономическата си криза с повече военни разходи, нещата станаха съвсем дебели. Наистина, защо не? Защото първо че това е глупаво в нашия боледуващ свят, второ че е опасно за здравето, трето – от това ще загубят всички, освен една малка клика. Самата икономическа логика определя, че въоръжаването увеличава риска от война. В складовете се трупат боеприпаси и оръжия, които имат срок на годност. Конверсията към цивилни дейности е изключително скъпа и не може да се реши без нежелан ръст на безработицата. Нацисткият генерал Фридрих Фром обобщава: военната мощ трябва да се използва, иначе се прахосват ресурси.

Коментирахме по-горе колко различни са днес оръжията на войната. Най-поразителният момент от цялата история на Втората война за мен идва тогава, когато през май 1945 г. примерните граждани на заможния и културен Ваймар демонстрират тотално учудване, че на 10 километра от вратите им е имало концентрационен лагер. Те твърдят, че не са знаели за съществуването на Бухенвалд. Вероятно не лъжат: според съвременните германски изследователи, бюргерите просто са предпочели да извърнат поглед.

Този текст е написан в средата на януари 2012 г. и бе публикуван в сп. ТЕМА, бр. 4/2012 

Чудесата на техниката на бъдещето - любим инструмент на (германската) военна пропаганда

Чудесата на техниката на бъдещето – любим инструмент на (германската) военна пропаганда

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Интернационални, Истории and tagged , , , . Bookmark the permalink.

One Response to Второто обединение на Европа

  1. Димитър Смилянов says:

    Митак, ти си гений! Нито повече, нито по-малко!. Може да звучи подмазвачески, но наистина го мисля.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s