Самоизяждащите се елити

Икономиката, тази древна наука и практика, учеща хората на принципите на щастливото стопанство, в по-ново време си спечели прозвището “наука на тъгата” благодарение на заможния британски духовник Томас Малтус (1766-1834). В труда си от 1798 г. “Есе върху принципа на населението” Малтус с математически и икономически аргументи доказва, че прогресът е невъзможен. Всеки път, когато в ръцете на хората се озоват повече ресурси (т.е. повече храна), те правят повече деца. В един момент земята вече не може да поддържа нарасналия брой на населението и се задействат механизмите на упадъка – поскъпване на храните и спад на заплатите. Чрез убийствен глад и смъртоносни болести числеността на населението рано или късно се саморегулира в посока надолу. Тогава отново има достатъчно земя и храна, за да могат хората да мислят не само за оцеляване, а и за плътски страсти. От тази вечна осцилация, водеща до огромно човешко страдание, може да се избяга единствено чрез въздържание, най-вече сексуално – тоест чрез култивиране на пуритански добродетели сред населението.

Няколко часа през есента на 2004 г. отгръщах едно дебело томче с фототипно издание на “Есето” и тогава не открих там нищо по-различно от преразказите в учебниците по икономически теории, така че няма да се спирам повече върху този известен икономист. Все пак да отбележа, че Малтус се жени на 38-годишна възраст, 6 години след като пише своя знаменит труд и вероятно доста от заключенията му се дължат на потиснато либидо.

Малтусианският конфликт между аритметичното нарастване на ресурсите и геометричното нарастване на потребностите все още оформя масовото икономическо мислене, но съвременният прочит на проблема за населението намира две пробойни в “тъжния кораб” на икономиката. Първа надига глас датската икономистка Естер Бозерап (1910-1999). В книгата си “Условия за селскостопански растеж” тя доказва, че ако броят на населението прекомерно се увеличи, това често води до по-ефективно използване на земята, а не до масово измиране на хората на нея. Производителността на земята не е константна величина, както приема Малтус: именно това позволи аграрната революция след 1950-те, която днес поддържа 7.125 млрд. души на планетата.

Вторият сребърен куршум в призрака на Малтус също е изстрелян през втората половина на XX век и с него ще се занимаем в този текст, простете за дългия увод. Моделът на Малтус предполага хомогенно население без класи и елити, а обществото ни далеч не е такова. Ако сравнително малобройни елити отнемат примерно половината от ресурсите на цялото население и ги пилеят за лукс, моделът “ресурси – живот” значително се видоизменя.

Тази констатация е един от стълбовете в мащабното изследване от 2009 г. “Секуларни цикли” с автори еволюционният биолог Питър Турчин и историкът Сергей Нефьодов. Турчин и Нефьодов предлагат синтетична теория, в която обединяват демографската детерминираност на Малтус с класовите конфликти на Карл Маркс. Авторите доказват, че развитието в аграрните общества – в които поне 80% от населението е заето със селско стопанство, следва циклична закономерност. В рамките на две или три столетия обществата преминават през четири фази – според използваната в книгата терминология това са експанзия, стагфлация, криза и депресия. Във всяка една фаза елитите играят специфична социална роля, най-често свързана с изземване на ресурси от населението. В редица случаи апетитът на елитите е толкова силен, че изсмуква силите на обществото да расте или да се възстановява. Следствието е крах на държавата и падането е толкова силно, че помита със себе си и същите тези елити.

Продължителността на фазите и на секуларните цикли е различна във всеки конкретен случай. Тя се влияе например от това дали обществото е моногамно или полигамно и какви са законите за наследяване на имотите. Освен това й влияят множество външни фактори като големи климатични промени или войнствени съседи. Типичният цикъл в Западна Европа, според Турчин и Нефьодов, трае между два и три века. В страните от Магреба той е много по-кратък: известните цикли на Ибн Халдун, в които войнствени племена от пустинята завземат тясната плодородна ивица земя, “изнежват” се и след това сами падат жертва на войнствени племена от пустинята, рядко траят повече от четири човешки поколения.

В Османската империя редица институции, ограничаващи разрастването на елита следят да се избегне този развой на събитията. Пример е изискването да се убиват всички мъжки деца на султана освен престолонаследника, друг – забраната спахиите да предават имотите си в наследство. Държавата на мамелюците в Египет би могла дори да спре секуларния цикъл: управляващата класа се набира от пазара на роби, тоест децата на мамелюците автоматично отпадат от елита. Така или иначе, секуларните цикли силно се влияят от социалната структура, тоест от силата и мястото на елитите в обществото. “Числеността на елита може да нарасне толкова бързо, че свръхнаселението от обикновени хора да играе много по-малка или дори никаква роля за колапса на държавата”, пишат Турчин и Нефьодов (защото в края на секуларния цикъл държавата твърде често загива). Затова те наричат теорията си “демографски – структурна”, в линията на калифорнийския социолог Джак Голдстоун, изследващ от 1990-те влиянието на броя и структурата на населението върху революционната му активност.

В типичния западен случай, стадият на експанзия продължава ориентировъчно 70 години – това е времето, за което населението на една страна се удвоява при 1% годишен прираст. Когато броят на хората нарасне прекомерно, се задействат “класическите” фактори: храната поскъпва, заплатите падат, ендогенните източници на растеж се изчерпват. Тогава се възцарява стагфлацията. Тя започва да оказва натиск върху социалната структура, тъй като елитите се стремят да съхранят придобивките си от предходната фаза, а населението все по-трудно свързва двата края при по-високите цени за насъщните потребности. Тук ролята на елитите за провала на обществото е ключова. Ако социалната структура не поддаде, възможно е външен фактор да даде старт на кризата – в случая „криза” не е краткосрочно понижение на фондовите борси, а тежко социално сътресение, траещо поколения и имащо за следствие масово измиране на хора.

По време на кризата в държавата започват дезинтегративни процеси: обикновено елитите са твърде многобройни или твърде много хора искат да влязат в числото на елита и всеки дърпа чергата към себе си. Следва фазата на депресията, която често минава под знака на граждански войни. Тогава хората са малобройни, но от самия този факт ресурсите не стават по-изобилни. Несигурността пречи на ежегодната селскостопанска дейност и цените на храните най-често се задържат високи. Търсенето на работна ръка е по-малко, съответно и заплатите – ето още един аргумент срещу икономиката на Малтус. Депресията свършва и започва нова експанзия, ако вътрешните конфликти “пречистят” елитите. В противен случай държавата си намира нови елити отвън, или преминава в период на междуциклие с неуточнена продължителност.

Турчин и Нефьодов демонстрират тази последователност в развитието на осем агарни общества: те проследяват по два цикъла в средновековна и ранно модерна Англия, Франция и Русия, както и в Древен Рим. Във всяко общество те изследват няколко икономически показатели, които действително потвърждават теоретичните им обобщения: брой на населението, цена на храните, колко време е нужно да се работи за насъщни нужди, брой и доходи на елитите, въстания или метежи, статистики за престъпността и редица други. Общото заключение е, че моделът на Малтус правилно описва експанзията, стагфлацията и кризата, но при депресията “издиша”.

Значението на елитите за динамиката на населението ясно проличава при разглеждане на процесите в Средновековна Англия (1150-1485). Едно знаменателно събитие в средата на този период служи като вододел на кризата – Черната смърт от 1349 г., която отнема 40% от населението на страната. Следващите вълни на чумата от 1361, 1369 и 1375 г. довършват това, което е останало: приема се, че епидемиите заличават половината от населението на Англия и то се задържа на ниско ниво поне до 1500 г. Но по-внимателен прочит показва, че населението на страната всъщност започва да намалява доста преди Черната смърт – още към 1320 г. Защо?

След 1150 г. населението на Англия претърпява бурна експанзия: от близо 3 млн. души то се увеличава до 6 млн. в първите десетилетия на XIV в. Както предполага моделът на Малтус, това води до почти паралелно поскъпване на храните и понижаване на реалните заплати. По-интересно е какво се случва с елитите. Многобройното население оказва огромен натиск върху търсенето на земя и земевладелците олучават възможността рязко да увеличат рентите. Доходите от земята нарастват в пъти: ако през 1251 г. рентата на акър (около 4 дка) в Кембриджшир е 2 до 4 пенса, през 1300 г. тя е вече 12 пенса. В Йоркшир и Нортъмбърленд в началото на XIV в. рентата надхвърля 30 пенса. Всевъзможни такси и глоби допълнително изцеждат арендаторите

Задръстен от доходи, елитът – тоест поземлената аристокрация, се разраства по-бързо от населението. Числеността на най-горната прослойка на магнатите нараства от 160 към 1200 г. до 220 фамилии към средата на XIV век, като реалният им доход, измерен в хектолитри жито, се увеличава повече от два пъти. Броят на по-дребните аристократи се удвоява до вероятно 15 хил. души в началото на XIV век. Представителите на елита се радват на добро потребление – кой повече, кой по-малко. Митническите данни за внос на вино от Франция показват, че ежедневната консумация на благородник възлиза на 2 до 3 литра.

Паралелно с това по време на стагфлацията свободните селяни рязко обедняват. Делът на семействата, които разполагат с 12 и повече хектара земя – количество, достатъчно да се поддържа голямо семейство и в края на годината да остане някакъв паричен излишък, към 1280 г. е едва една четвърт. 32% от селяните имат около 6 хектара, което гарантира съществуване на ръба. Балансът на семейство с толкова земя показва ежегоден дефицит от 5 шилинга, или 10% от минимално насъщното потребление. Дефицитът трябва да се компенсира с продажба на продукция от градината, с платен труд на синовете на стопанина или пък с тъкане и шиене на съпругата. Ако такива възможности няма, потъването в дълг дава някакъв изход, но за кратко. Само че това е сметката в нормална година – а след 1314 г. има няколко години с лош климат и слаба реколта, които без съмнение са фактор за измиране на малоимотното население. В някои части на Англия има косвени сведения за обезлюдяване с една пета или дори с една трета.

Когато пристига Черната смърт, тя поразява значително по-силно масите, отколкото елитите – само 8% от перовете загиват през 1349 г. През 1361 г. чумата взима реванш, покосявайки още 19% от висшите благородници. Така или иначе, делът на елита спрямо населението нараства дори още повече във фазата на криза. Работната ръка, доскоро изобилна, става оскъдна. Феодалите бързо разбират каква заплаха носи това и опитват да запазят доминиращото си положение, като още в чумавата 1349 г. приемат Наредба за работниците. Тя се опитва да замрази цената на храните и на труда на нивата преди 1348 г. Всички мъже и жени на възраст под 60 г. са задължени да работят и се забранява на един господар да отнема работниците на другия, като им предлага повече пари. Разбира се, наказания са предвидени за търсещите по-голям доход работници, не за даващите по-големи заплати господари.

Без съмнение благородниците взимат рационално решение в краткосрочен план, но в социален и дългосрочен, да не говорим за човешки план то се оказва изключително недалновидно. Разчети показват, че към 1300 г. феодалите прибират 38% от дохода на селяните, църквата взима 12%, а държавата е изключително скромна с 2%. Елитите оставят на хората по-малко от половината от онова, което произвеждат и полагат всички усилия това съотношение да се запази. Заплатите в Англия действително се задържат ниски докъм 1375 г. Заслугата за това обаче не е на Наредбата, а на предвидливостта на богатите феодали. От внезапно обеднялата дребна аристокрация те създават големи наказателни отряди с цел да се поддържа редът сред селяните. Частните им съдилища също работят с пълна пара и като цяло до края на третата четвърт на XIV в. богатите почти запазват предишното ниво на доходите си.

Тогава системата на обърнатата пирамида започва да се клати. Голямото селско въстание от 1381 г. е потушено, но в следващите 20 години следват още пет или шест. Благородниците сами провалят хитрия план да замарзят надниците и цените, като започват да се конкурират за работна ръка с по-високи заплати. Данни за менюто на сезонните работници по време на жътва в Норфолк показват, че ако през 1294 г. 48% от храната им е хляб и само 8% месо, то през 1387 г. хлябът е само 14%, а месото – 30%. Елитите рязко се свиват като брой: на върха, от 200 барона остават само 60 пера, от 3000 рицари остават 1300, а по-дребните благородници намаляват трикратно до 5 хиляди. Вносът на вино намалява четири пъти. Най-богатият аристократ през 1436 г. получава двойно по-нисък доход от най-богатия през 1300 г.

И това е само началото: след 1430 г. Англия е сполетяна от държавен банкрут, териториална загуба във Франция и тотална гражданска война… Депресия всъщност прави услуга на елитите, тъй като обедняването им води до ръст на посещаемостта на университетите в опит за подобряване на положението чрез заемане на държавен пост. Заключението на Турчин и Нефьодов на база английската история между 1380 и 1485 г. гласи: “Законът и редът не може да се закрепят, докато броят и апетитите на елитите не бъдат сведени в съответствие с производствения капацитет на обществото. С други думи, ръстът на населението не може да се възобнови, докато проблемът на свръхпроизводството на елити не се реши по някакъв начин.”

Което би било чудесен завършек с нескрито послание към четящите българи, стига двамата автори да не предлагаха още по-точно сравнение за нашата специфично българска секуларна ситуация. Селяните в Англия се съпротивлявали на елитите, криейки се из запустелите хълмове и гори. Те използвали далекобойни лъкове и така значително стеснили военното предимство на рицарите. Но мамелюците – каста от войни, набирани като деца от пазарите за роби, не оставили подобен шанс на населението в Египет. Край Нил обработваемата земя е малко и обикновените хора нямат шанс да не се подчинят на войнствените владетели, ако не искат да загинат от глад и жажда в пустинята. След първата вълна на чумата селското население на Египет също рязко спада – но мамелюците успяват да събират същото количество ресурси. Тези екстремални нива на експлоатация попречили на каквото и да е демографско възраждане. Всъщност системата, колкото и да е експлоататорска и нехуманна, си била съвсем стабилна: порочното равновесие, поддържано с потта и кръвта на населението, се задържало чак до превземането на страната през 1517 г. от османските турци.

Peter Turchin and Sergey Nefedov. Secular Cycles. Princeton and Oxford, 2009

Добродетелите побеждават пороците. Катедралата в Страсбург, западна фасада. Краят на XIII век

Добродетелите побеждават пороците. Катедралата в Страсбург, западна фасада. Краят на XIII век

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Истории and tagged . Bookmark the permalink.

One Response to Самоизяждащите се елити

  1. Итересно. Теорията им има доста допирни точки с работата на социолога от марксическата системна школа, Джиовани Ариги. В “Продължителният Двадесети Век”, Ариги проследява създаването и краха на хегемонии сили, от Италинските градове-държави, Холандската империя, Британската до САЩ, в резултат на т.нар. систематични цикли на акумулация (СЦА). Определените от Ариги, СЦА имат два етапа – първият е периода на натрупване на производствен капитал, а втория на финансов. Логично в периода на производствен възход доминират елитите на производствения капитал, но след пренасищане на производстения пазар настъпва времето на финансовите елити. Ариги е категоричен: “Финансовите елити не произвеждат материални продукти, а дълг”. Именно това е времето на нарастващо класово разделение и кризи от всякакъв характер, които според Ариги се решават главно с войни. В това отношение времето на криза на Британската империя и постепенният и крах показва, че ПСВ буквално изпреварва възникването на класова революция в Западна Европа (т.нар. Център), която както знаем е успешна само в Русия (периферна сила) и то след като империята се въвлича в убийствена война. Малко хора знаят, че след ПСВ Британия прехвърля огромният си дълг натрупан към американски банки на победена Германия, а оттам нататък пътят към ВСВ е кратък. Ако приемем концепцията на Ариги за СЦА можем да кажем, че 2007 беляза възхода на финансовите елити в свързания Западен Център.
    Последният абзац го чета така: само ново партизанско движение и акции в името на народа ще оправят ситуациата в България, докато все още имаме къде да се крием.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s