ЗЕЛЕНИЯТ ГРАД

Градът като фактор за устойчиво развитие

Градовете са фундаментът на световната икономика. Световната банка изчисли, че 75% от глобалния икономически продукт се създава в градове – а този дял ще нарасне още повече предвид засилената градска динамика в Третия свят. Прогнозите говорят, че в периода 2000 – 2030 г. площта на градовете в развиващите се страни ще се утрои, нараствайки с нови 400 хил. кв. км. – тоест приблизително с толкова, колкото е била площта на градовете в целия свят през 2000 г. Това говори, че настоящата огромна икономическа роля на градовете в обозримо бъдеще ще бъде дори още по-голяма.

Заедно с това неминуемо ще се увеличава натискът, оказван от градската среда върху баланса на обществото и природата. Заедно с нарастването на градското население, увеличаването на броя на домакинствата и повишената покупателна способност, драстично скача търсенето на суровини и енергия в и от градовете. Усилва се отделянето на страничните продукти от човешката дейност: отпадъци, парникови газове, но също и необуздана агресия – която е следствие от биологичните ефекти на пренаселеността върху груповата психика.

Консумацията, често под формата на социално обусловено разточителство, ескалира в градовете и допълнително пресира селските райони. Известно е, че половината човечество, което днес живее в градове, консумира 60 – 80% от глобалните доставки на енергия и заедно с това отделя 70 – 80% от общите емисии парникови газове. Градовете още днес оказват непропорционален натиск върху водните ресурси и обработваемите земи, върху биоразнообразието, те генерират огромно количество боклук и в общия случай са източник на неустойчивост – както в икономически план, така и по отношение на общественото развитие и качеството на природната среда.

Градовете сами по себе си не са „екологични грешници“, въпреки казаното по-горе. Първо, защото градовете са твърде различни един от друг като организация, функциониране и контакт с околната среда. Световната практика показва, че дори градове със слаби екологични и икономически резултати, т.е. с ниско качество на живота, могат сравнително бързо да подобрят цялостното си развитие и да се превърнат в зелени градове – в прекия и преносен смисъл на думата „зелени“. Характерно е, че това се отнася в сходна степен за градовете на развиващите се и на развитите икономики. Следователно не самият град като форма на човешко обитаване и дори не завареният икономически режим, а особености в организацията на града, са източниците на социално, природно и икономическо напрежение.

Втората причина, поради която градовете не трябва да се клеймят като екологични тумори е, че те предоставят възможност за канализиране на антропогенния натиск върху природата и така за намаляване на общото вредно въздействие. Този принцип е познат от парковото строителство: ако човешкият поток не се насочи в определени посоки и пътеки, той ще се разлее хоризонтално и ще окаже значително по-висок натиск върху терена, дори при по-малък брой хора. В това отношение винаги трябва да се отчита изнасянето на демографско налягане извън градовете, например по линия на селското стопанство и напояването, добива на консумирани основно в градовете фосилни горива и други.

Вероятно най-важният фактор да гледаме на градовете като възможност за устойчиво подобрение, а не екологична заплаха, се крие именно в концентрацията на човешки, производствен и финансов капитал в тях. Щом като те представляват три четвърти от човешката икономика, то тогава постигнем ли устойчиво подобрение в градовете в посока към природен, социален и икономически баланс, ще сме придвижили в тази желана посока и по-голямата част от човешкото стопанство и бит.


Зелени градове. Базови принципи на устойчивото градско развитие

Зелена икономика е широка концепция, разработвана в последните 40 години от научни кръгове, твърде различни като интереси, школи и националност. В началото на 2011 г. тя беше обобщена от UNEP – Екологичната програма на ООН, в навечерието на срещата Рио + 20 през 2012 г. в Бразилия. Зелената икономика според съпътстващия политически документ е тази, която води до подобряване на човешкото благоденствие и социално равенство, докато значително намалява риска за околната среда и екологичната оскъдност.

Зелената икономика запазва и увеличава природния капитал. Природният капитал е критично важен икономически актив, източник на скъпи публични блага. Образно казано зелената икономика цели увеличаване на доходността от природния капитал, без обаче да се посяга на главницата.

Що се касае до зелените градове – тази концепция за комплексно и устойчиво градско развитие попада в контекста на зелената икономика, като според ООН „градското развитие трябва фундаментално да се промени, за да се улесни преходът към зелена икономика”. Но да се даде функционална дефиниция за зелен град се оказва по-трудна задача, защото всеки град е уникална формация със специфични природни и организационни характеристики, със заварена структура. За „подобряване на човешкото благоденствие“, какъвто е зеленият императив, във всеки град са нужни различни проекти, включително по ключови сектори като води, отпадъци, транспорт, въздух и т.н. – и различни социални групи.

Най-общо, зеленият град е град склонен към иновации, който прилага стратегически подход и постига същата и по-висока икономическа стойност с по-малко и възобновяеми суровинни източници и по-малко отпадъци. Населението на зеления град се радва на благоприятна жизнена и трудова среда и придобива вътре в града културна идентичност в съответствие с историята и природните дадености на мястото. Зеленият град е неделимо единство от хора, инфраструктура и процедури, насърчаващи устойчивото му развитие.

Зеленият град се характеризира с това, че има посока на развитие. Принципите при планирането му съответстват на концепцията за зелена икономика. Зеленият град категорично не допуска компромиси с някой от трите ключови блока на устойчивото развитие: икономически, социален, природен. Ако икономическият продукт и качеството на околната среда нараснат за сметка на социално изключване на бедните в мизерни предградия и заселване на богатите в „зелени“ затворени квартали, вече не говорим за устойчиво развиващ се град. Същото касае изнасянето на вредните екологични ефекти или отпадъци в хинтерланда, с което се създава привидно усещане за решени екологични проблеми.

72% от населението на Европа живее в градове, докато в европейските градове се консумира само 69% от енергията: на редица места в света значително е напреднало практическото осъществяване на концепцията за град като щадяща природата и дружелюбна към човека и групите хора околна среда. Но пространството за подобрение в посока зелени градове остава  огромно. Така че според друг подход за дефиниране, зелен е онзи град, в който политиките по устойчиво развитие са достигнали определена критична маса.

В тази връзка, някои градове с пилотни секторни проекти също понякога се наричат зелени, тъй като предлагат добри модели за развитие за градовете в целия свят. В последните години нараства и броят на демонстрационните зелени градове и квартали; специално в Азия те се превръщат в нещо като мода: Масдар в Абу Даби, Тянджин в Китай, Сонгдо в Южна Корея. Но предвид много високите капитали за осъществяването на тези витринни проекти, тяхното устойчиво въздействие особено в икономически и социален план остава спорно.

Зелените градове като начин на функциониране наподобяват природните цикли, т.е. те са системи от полузатворен тип. В термините на кибернетиката, зеленият град е изграден от интегрирани затворени системи с обратна връзка /loop systems/. Макар това да противоречи на днешния опит, в зеления град както и в природата няма отпадъци: постигната е синергия между отделните съставни части на града и изходът на един отрасъл се превръща във вход за друг. Не само производството – и консумацията в зеления град е интегрирана с нуждите на системата; същото се отнася и до настройването на ритъма на градския живот, тоест транспортната организация и работното време.

Важна характеристика на зеления град е гъстотата на населението в него. Противно на разпространените убеждения, според Световната банка високата плътност на градското население е благоприятен, „зелен“ фактор. Високата концентрация на население и стопански звена позволява да се постигнат технологични иновации и по-висока ефективност; реализират се икономии от мащаба, като се намаляват пределните разходи при доставяне на комуналните услуги. Така се съкращава консумацията на енергия и оптимизира водният цикъл. Затова препоръчително е планирането на „компактни градове“.

За разлика от това, град от който се роят множество богати предградия е свързан с по-високи разходи за транспорт – заради необходимостта да се използва лично МПС и големите разстояния, които се изминават. Доставките на комунални услуги са свързани с по-високи пределни разходи. Следователно общият екологичен баланс става негативен и подобен град губи зелените си свойства.

Зеленият град вписва в себе си природата – или дори сам се вписва в нея, вместо да видоизменя природната среда. Той се развива успоредно с изразените релефни, климатични и биотични дадености на мястото. Макар че заради концентрацията на научни звена в устойчивите градове технологиите да са на отлично равнище и се осъществява съответен технологичен и научен трансфер към по-широки сфери от публичен интерес, зеленият град е по-скоро природно, отколкото технологично създание. Зеленият град е резултат от човешката колективна природна интелигентност, подсилена от целенасочено и компетентно планиране с прилагане на необходимите технологични иновативни решения.

Положителният икономически резултат в зеления град се формира благодарение на сектори, които се грижат за осъществяването на интеграцията между градските елементи. И докато съвкупността от частни стопански интереси и предприемаческа инициатива се оползотворяват пълноценно вътре в тези сектори, зеленият път на града се насочва, а при нужда инициира и коригира от публичния орган в лицето на местната власт.

В идеологически план, зеленият град представлява широка платформа от интереси на много и големи заинтересувани групи, включително политически партии, ведомства, компании, инициативни сдружения на граждани. Противоречия на интересите са неизбежни. Затова задължителни са прозрачност и компетентност при взимане на решенията, при следване на принципи като дългосрочност, социална равнопоставеност, оценка на пълната включително екологична стойност на инвестицията, икономия, критична оценка за нуждите от дадено икономическо развитие на база изчисляване на конкретни показатели.
 
Някои нежелани ефекти в градското развитие

Градското развитие като стратегическа дейност се нуждае от непрекъснат мониторинг и настройване, за да се изявят и поправят несъответствията на първоначално определените цели и задачи спрямо динамиката на времето. Например, благоустройството на градовете през XIX век осигурява на населението редица комунални услуги като газ и електричество, организирано сметосъбиране, чиста течаща вода. Преди повече от век тези услуги се доставят на „девствен” пазар. Стратегията е да се снижат разходите и сроковете за пълно покритие и по-лесно обслужване посредством независими централизирани системи, работещи с икономии от мащаба. Енергийните ресурси, сред тях водещи са въглищата, са изобилни, а въпроси като климат и ресурсна ефективност не са на дневен ред.

Днес живеем в различен свят, обхванат от екологична, демографска и икономическа криза, който поставя много по-висока стойност на здравето, икономията и уникалността. Само че моделите от XIX век продължават да доминират в градското планиране, с минимална интеграция на отделните инфраструктури в обща система за доставяне на битови услуги, без нужното внимание към ресурсната ефективност и страничните продукти на изхода. Начинът на доставка на „градски услуги” за изминалите години стана част от градската администрация, учебните дисциплини в университетите, дори начина на мислене на хората. Оказва се, че пълният успех на старите модели днес се превръща в проблем. Необходими са нови гъвкави модели за градско развитие, в противен случай зеленият град е недостижим.

Инерцията на старите комунални модели може да се разгледа като частен случай на проблема, наричан в литературата „зависимост от избрания път”. Големите инвестиции в инфраструктура, направени в един момент от градското планиране, предопределят развитието за много време напред. Съществува опасност градът да се превърне в пленник на неизгодни и неустойчиви модели на растеж. Заварените условия, които са база за развитие и достигане на зрелост на града, могат да са например зададени посоки за пространствен растеж, избор на определени строителни форми, височина на сградите, ширина на улиците, но най-вече изградена базова инфраструктура.

Тази „зависимост от пътя” се обуславя не само от икономическата цена на промяната в зададената траектория, но и от институционална архитектура, която съществува само за това, за да поддържа първоначално избраните решения. С други думи, промяната струва не само пари, но и преодоляване на административна съпротива. Проблемът е реален, няма рецепта за решението му и единственото универсално нещо, което може да се посочи в тази връзка е важността в градското планиране да се правят правилните избори от самото начало.

Сред многото проблеми на градското развитие водещо място заема миграцията. Тя е обективен процес, оправдан от човешка гледна точка заради по-добрите икономически възможности, характеризиращи градовете още от зората на човешкото обществено развитие. Проблемите, които създава миграцията към градовете, са огледални. От една страна в градовете се концентрира повече население, което много често не съответства на демографските потоци при първоначалното планиране на инфраструктурата.

Последиците са пренаселеност, бедност, сегрегация, агресия. Проблемът има комплексни икономически изражения, проявяващи се в цените на имотите и наемите, покачване на безработицата и неустойчива цена на труда, загуба на ефективност заради транспортни задръствания, влошени туристически показатели, здравословни проблеми заради влошаване качеството на въздуха, загуба на градска идентичност – а често са и много по-драстични, като ръст на престъпността, условия за епидемии и нарояване на плачевни и незаконни постройки в мизерните предградия.

От друга страна, засиленият демографски поток към града обезлюдява селските райони. Опустяването на селата и малките градове е пагубно за традициите и националната идентичност, за селското стопанство и ландшафтите, то може да окаже вреден ефект и върху самия притегателен град. Защо? Моделът на обществено развитие приема типичната форма център – периферия. Между център и периферия се осъществява обмен на потоци: информационен поток от центъра към периферията, материален поток от периферията към центъра. Тоест периферията осигурява „храната и горивото” на центъра, а центърът – културата, развлеченията и евентуално новите технологии, ползвани в периферията. Този модел е описан през 1950-те години от шведския икономист и нобелист Гунар Мюрдал.

Разминаването на насрещните потоци руши равновесието между център и периферия. Обезлюдяването на периферията води до невъзможност за редовни материални доставки. Според изследване на Световната банка, продоволствието на европейски милионен град се осигурява от територия, 500 до 1000 пъти по-голяма от площта на самия град. Обезлюдяването на селските и крайградските райони най-малкото налага доставки на храни от по-голямо разстояние, което е свързано с повече транспортни разходи и емисии, освен със загубата на потенциални икономически ползи. Също така, обезлюдяването на периферията свива културния периметър на града, като го лишава от вариантност.

И за този проблем рецепта няма. В специализираната литература основният съвет е интегралното планиране за общности от типа град – село, насърчавани чрез въвеждане на удобен транспорт, сигурни икономически контракти за доставки и подобряване на комуналните услуги в периферията.

Друг централен проблем на градското разрастване е бедността. През 1970-те години в американската школа за Urban Economics /градска икономика/ се лансира тезата, че смекчаване на бедността в града е възможно само при общо нарастване на икономическия продукт. Този така наречен trickle – down подход /все по-богатите ще дадат нещо и на бедните/ напоследък се счита за дискредитиран. Абсолютното нарастване на богатството доказано не води автоматично до намаляване на бедността. В зеления град, твърди ООН през 2010 г., бедността се преодолява посредством насочени интелигентни решения, касаещи едновременно и трите основни спектъра на устойчивото развитие.

Образцов пример за това дава управлението на отпадъците в Бразилия. В градовете на страната се рециклират 95% от алуминиевите кенове, 55% от полиетиленовите бутилки, близо половината от хартията и стъклото – проценти, надхвърлящи резултатите в много индустриални държави. Обяснение за това постижение е организацията на близо 500 000 души, заети със събиране на отпадъци, предимно бедни хора с нестабилни доходи. Едновременно се постига позитивен екологичен ефект с пълноценно третиране на отпадъци, икономически ефект в размер на 2 млрд. долара с рециклиране на ценни суровини, социален ефект по осигуряване на някакви доходи за половин милион бедни хора. С приемане на нов закон за управление на отпадъците, от 2010 г. Бразилия си поставя още по-високи цели.

Разрастването на един град всеки път е свързано с проблеми. В световен мащаб градските проблеми ще нарастват – но комплексни решения за тях има. Тези решения се крият не само и не толкова в отделянето на повече пари, колкото в концепцията за самия град: той не е аритметичен сбор от своите квартали и структури, а организъм. Възприемането на концепцията за зелен град дава възможност да се правят избори, които не само решават проблемите, но и печелят от решаването на тези проблеми.

 
Ползи от зеленото градско развитие

Трансформацията на града в зелена посока води до икономически, социални и екологични ползи, които са взаимно свързани – твърди UNEP. Икономическите ползи от зеления град според програмата на ООН представляват икономии от агломерацията, по-ниски разходи за изграждане и поддържане на инфраструктурата, както и намаляване на разходите от замърсяването. В този ред могат да се добавят: увеличени приходи от придаване на туристически характеристики на града; пълноценно оползотворяване на аграрния потенциал на града и прилежащите райони; привличане на квалифицирана работна ръка с постигнатото високо качество на жизнената среда, което от своя страна увеличава добавената стойност.

Относно икономиите от агломерацията, по-големите и плътно заселени градове не само водят до ускорен икономически растеж, но и до по-ниски емисии на глава от населението. Сам по себе си градът е силно продуктивна форма на човешка организация: според изследване от 2010 г., в 150-те най-големи метрополиси в света само 12% от населението на планетата произвежда 46% от икономическия й продукт. Концентрацията на хора, фирми и учреждения в градовете води до ръст на производителността, по-високи заплати за работниците и по-ниска безработица, но и до множество иновации заради информационната достатъчност и улеснен технологичен трансфер.

Изчислено е, че удвояването на плътността на работната сила в градовете води до 6% по-висока производителност. Икономическите печалби се формират и благодарение на свитите транспортни разходи и по-широките търговски мрежи. Все пак не всяка урбанизация е добра за растежа: хаотичното разрастване на градовете и неадекватната инфраструктура прахосват ползите от концентрацията на труд и интелект. Големият и плътно заселен град действително трябва да е зелен, за да е печеливш: през 2003 г. учени от Китай и от Световната банка изчисляват, че загубите на икономически продукт, причинени от замърсяването на въздуха в китайските градове, се равняват на 3.8% от БВП.

Сравнявайки районите с интелигентна урбанизация и разпръснатите квартали, изследвания в САЩ показват икономии между 5 и 75 хиляди долара на домакинство при изграждане на комунална инфраструктура и пътища. Не само линейната инфраструктура – улици, жп линии, ВиК системи, но също и училища, пожарни и болници – се доставят на населението на много по-ниска цена на глава от населението в условията на компактен град.

Висок потенциал за икономии се крие в промяната на транспортните системи към преобладаващ публичен транспорт, съчетан с повече място за велосипеди и пешеходци. В Европейския съюз загубите, причинени от пътни задръствания се изчисляват на 0.75% от годишния БВП. За Великобритания се цитира сумата от 20 млрд. паунда годишно, за Мексико сити 2.6%, а за Буенос Айрес – 3.4% от БВП. Проблемът придобива такива измерения, че смекчаването му става достатъчно основание един град да бъде наречен, поне в медиите, „зелен”. Световната практика вече дава много работещи образцови решения: пътни такси, ефективен публичен транспорт, дружелюбна за пешеходеца и велосипедиста градска среда. Известният пример на Лондон да се таксуват автомобилите, навлизащи в централната зона, изисква първоначални инвестиции от USD 480 млн., както и USD 692 млн. оперативни разходи в периода 2002 – 2010 г., но оперативните печалби и постигнатите икономии в посочения период се равняват на USD 1.746 млрд. – а задръстванията намаляват с 30%.

Преминаването към ефективен публичен транспорт допринася за подобряване едновременно и на трите условия за устойчиво развитие на градовете. В икономически план намалява консумацията на горива, които най-често се внасят – и така косвено се подобрява платежният баланс. Съкращават се загубите на работоспособност поради здравословни проблеми, причинени от влошеното качество на въздуха. Градският трафик се ускорява, а с него и стопанският кръговрат. Спестяват се огромни средства от пътни инциденти: загубите от такива са изчислени на над 1% от глобалния БВП. В социален план, освен заетост се осигуряват предпоставки за понижаване на неравенството. Смекчава се сегрегацията на бедните в предградията, като се улеснява достъпът до централните райони с повече работни места. В екологичен план, въздухът в градовете става по-поносим за дишане.

Друг пример за комплексна икономия в инфраструктурата, т.е. как решаването на един проблем повлиява позитивно и на друг, като общият икономически резултат е положителен, дава Токио. След като са инвестирани допълнително 60 млн. долара годишно за борба с течовете по водопреносната мрежа, постигната е икономия на вода от 172.4 млн. долара годишно – но и 16.7 млн. долара допълнителна икономия на електроенергия.

Взаимната свързаност на ползите е основна характеристика на проектите за „озеленяване” на градовете. Социалните ползи от зеленото икономическо градско развитие включват създаване на нови работни места в сектори като градско и крайградско земеделие, публичен транспорт /между 1 и 2% от населението на големите градове е заето в транспортни дейности/, възобновяема енергия, управление на отпадъците и рециклиране, зелено строителство и саниране на сградите. Като цяло зелените услуги са по-„градски” от зеленото производство, но в зелените градове могат да се формират и високотехнологични клъстери в сектори като възобновяема енергия, нисковъглеродни индустрии, зелено сградостроителство.

Относно крайградското земеделие, то се превръща в тема от все по-голям политически интерес, тъй като продукцията от него се насочва не само към пазара, но и за лична консумация и така могат да се решат редица проблеми, свързани с крайната бедност. В зеленото градско аграрно стопанство могат да се оползотворят някои категории отпадни води и битови отпадъци. На пазара в големия град се доставя свежа продукция с минимални транспортни разходи и емисии. Заедно с това градското земеделие може да се превърне в убежище за дивия живот и да допринесе за съхраняване на биоразнообразието, а реализирано в цялостен план – да формира зелени пояси около градовете, които чувствително да повишат качеството на градската околна среда. За пример, Зеленият пояс на Торонто осигурява ползи в размер на 2.6 млрд. долара годишно. Градското земеделие има отличен възпитателен, демонстрационен и туристически потенциал.

Една от ползите на зеления град, която често остава прикрита поради навика разходът и приходът да се оценяват само количествено, е социалната кохезия, или социална спойка. Тя се изразява на ниво индивиди, семейства и социални групи в градските райони и квартали.  Социалните взаимоотношения имат положителна роля не само по отношение на човешкото здраве и щастие, но и повишават икономическия продукт – като намаляват икономическата уязвимост в трудни времена. Това е в особена сила за хората в неравностойно положение.

Усещането за общност може да се постигне и засили чрез ограничаване на моторизирания транспорт и осигуряване на повече пространство за пешеходците в градовете. В литературата се разглеждат три вида градски бариери: физически /пространствени структури, пречещи на взаимодействието/, психологически /определени градски зони се избягват заради възприето високо ниво на опасност или замърсяване/ и дългосрочни социални. Последните предполагат, че първоначално отблъснати заради някакви смущения, гражданите са склонни да задълбочават дистанцията си от общността: например трудността от ежедневното придвижване до и от работното място води до категоричен отказ от социални ангажименти в квартала. Зеленият град отчита и преодолява тези особености на груповата градска психология.

Градът, който е зелен в буквалния смисъл, доказано поражда по-висок социален ангажимент сред гражданите си. Хората, живеещи в къщи с градини или в близост до паркове по-често приемат гости и по-добре познават съседите си. Децата в тези семейства са по-устойчиви на стрес, рядко страдат от поведенчески смущения и депресии, имат по-високо самочувствие. Хората в зелените градове са склонни към доброволчество и изпитват ангажимент за участие в управлението на града си.
 
Зелените градски сектори
 
След като са признати ползите от зелените градове, интересът се насочва към възможностите в ключовите градски сектори: транспорт, сгради, енергия, вода, отпадъци и др.

Класическа стратегия в зеления транспорт е намаляване използването на лични автомобили. Това е постигнато в Лондон, като след въвеждането на такса „задръстване“ дневните пътувания с автомобили в централните райони са съкратени с 15%; в Сингапур със същия подход е постигнато намаляване на прираста на пътуванията с лични МПС. В много градове от Третия свят – Богота, Истанбул, Лагос, Йоханесбург – с въвеждане на скоростен автобусен транспорт чувствително са намалени въглеродните емисии на човек от населението. Паралелно въведените стандарти за автомобилните въглеродни емисии се оказват допълнителен инструмент за подобряване качеството на градския въздух.

Търсят се едновременно и икономични решения: богатият Цюрих предпочита надземните трамваи като алтернатива на скъпото подземно метро. На много места в Европа и особено в Германия са популярни програмите за споделено пътуване, с които намаляват не само задръстването и емисиите, но и разходите за пътуващите. В някои градове в Южна Америка са типични забраните за навлизане на автомобили в центъра в почивните дни.

Всички транспортни „хитрини“ са безспорно полезни, но голямата цел е не друго, а избягване на самия транспорт. Това обаче реализира най-солидната печалба в здравен план. В Европейския съюз близо половината от пътуванията с автомобил са на разстояние под 5 км. /статистика на ЕК от 1999 г./ На теория тези пътувания могат да се осъществят изцяло пешком или с велосипед. По този начин ще се решат проблемите с обездвижването на градското население – което според медиците е пряка причина за 3.3% от смъртните случаи, или за загубени 19 милиона човешки години.

В сектора на зелените сгради са дефинирани три ключови стратегии: дизайн, технологии, ориентация към човешкото поведение. В ситуация на недостиг на средства дизайнът играе водеща роля. Чрез подходящ дизайн на нов жилищен квартал в град във Филипините е намален разходът на енергия със серия от прости решения: ориентация към естествената светлина, подобрена вентилация, охлаждащ ефект на покривната конструкция, стратегическо озеленяване.

Други пътища за постигане на ефективни сгради е стриктно спазване на строителните норми, задължителни енергийни сертификати, данъчни стимули и кредити. Във Фрайбург високите стандарти за енергийна ефективност на жилищата вече са довели до 80% съкращение на разходите за отопление. В Берлин всеки нов жилищен проект изисква изготвянето на соларно – термална стратегия. Градските власти, като собственици на значителен сграден фонд, трябва първи да въведат подобни стандарти и така да помогнат за развитието на местния пазар на зелените сгради.

Сред известните стратегии за зелена градска енергия са микро инсталациите от ВЕИ, кварталните топлоцентрали, както и комбинираните ТЕЦ и електрически централи. С пилотен проект китайски град е постигнал 99% дял на домакинствата, получаващи топла вода със соларни панели. Във Фрайбург монтирани по покривите фотоволтаици генерират 1.1% от използваното в града електричество, други 1.3% идват от биомаса, а 6% – от ветрогенератори. В Осло и Сан Пауло се използва възобновяемата енергия от местните ВЕЦ. Мегаполисът Манила осигурява 7% от енергията си от геотермални източници.

Включени в мрежата, но децентрализирани енергийни системи, например квартални електро и топлоцентрали, могат да осигурят енергията за големи публични сгради като болници, училища и университети, както и на цели жилищни райони. В Копенхаген 97% от топлоенергията, консумирана в централната част, идва от кварталните ТЕЦ, които изгарят битови отпадъци.

Незастроените, зелени площи в градовете представляват самостоятелна зелена индустрия. Те са не само „белите дробове“ на града, но и „черните дробове“ – оказват екосистемни услуги по пречистване на замърсения въздух и отпадните води. Зеленината е ключова за климатичната регулация, включително за избягване на топлинните острови в градовете: според изследванията 10% увеличаване на зелените площи в града съкращава разходите за отопление и охлаждане на жилищата с 5 до 10%. Растителността смекчава последиците от проливните валежи и наводненията. Планирането на някои градове е предвидило достатъчно място за зеленина; в други случаи е уместно зелените площи изкуствено да се разширят със зелени покриви и фасади, което от своя страна допълнително намалява разходите за отопление. В квартал на Токио фасадите на публичните сгради и частните домове се обвиват с пълзящи растения, за да се намалят разходите от включване на климатици.

Във водното градско стопанство все по-широко приложение намира каскадното ползване на водите, при което отпадната вода, генерирана в един процес, се използва в друг, който допуска и употребата на води с по-ниско качество. Градът по принцип изисква сериозен трансфер на води от провинцията и не е пресилено да се каже, че начинът на оползотворяване на водните ресурси в града предопределя бъдещето му като зелен град. Освен инициативите за намаляване на загубите на вода в битовото снабдяване, в редица градове в тропиците, включително в Тексас, се търсят алтернативи на подаването по тръби, например събиране на дъждовна вода по покривите.

Доставките на храни в европейските градове са отговорни за 30% от техния екологичен отпечатък /ecological footprint/. Урбанизацията типично е свързана с две негативни за доставките на храни явления: застрояване на обработваеми площи край градовете и нарастващи нужди от внос на храни заради увеличаване на броя на населението, както и повишени изисквания за консумация. Макар че решението на тези проблеми все още е далеч, има обнадеждаващи признаци за създаване на връзки между производителите в аграрните зони и потребителите в града; установяват се все по-успешни мрежови фермерски пазари.

В световен мащаб около 15 до 20% от консумираните в града храни се произвеждат в рамките на самия град – включително и животинската продукция. Докато в развиващия се свят градското производство на храни има съществено значение за изхранване на населението, на Запад тази практика все още има характер на мода. Западните проекти за градско производство на храни са като цяло по-малки, като включват комунални градини, покривни и балконни пространства, неизползвани градски площи. В градове със затихващи функции икономическите перспективи на градските ферми нарастват.

Независимо от стряскащия размер на създаваните в градовете отпадъци, както и високата икономическа стойност на нещата, които днес се изхвърлят на боклука, зелените решения за оползотворяването на градските отпадъци силно изостават. В развиващия се свят за събирането и рециклирането се грижи армия бедни неквалифицирани хора, но тези работни места, макар и решаващи някои проблеми, днес не отговарят на модерната представа за достойна заетост. Въпреки това потенциалът от заетостта на тези „актьори“ е съществен и не следва да се губи изцяло с въвеждането на скъпи технологични решения за рециклиране.

Средното оползотворяване на отпадъците в един европейски град е 50%; Копенхаген изхвърля само 3% от битовите отпадъци. В бразилския град Куритиба от 1991 г. работи програма „сливи за смет“ /cambio verde, зелена размяна/: при предаване на определен обем подходящи за рециклиране отпадъци на гражданите се дават пресни плодове. Компостирането е друг начин да се „озеленят“ градските отпадъци, с постигане на положителен икономически резултат.

Практиката показва, че зеленият град е най-добрата екосистема за разпространението на високите технологии. Това е обяснимо: най-квалифицираните специалисти се отличават с висока мобилност. Те са внимателни към мястото, където се заселват и избират градове, предлагащи високо качество на живота, забавления и удобства. Същото касае и водещите фирми, като изследване доказва, че качеството на живота е сред трите най-важни характеристики една прогресираща фирма да избере място за седалището си. Реализирането на високи технологии се нуждае от устойчиво развитие на средата.

Самоподдържащи се градски системи

Голямата цел в прилагането на високите технологии в зелените градове е с тяхна помощ да се осигури максимално самозадоволяване на градските жизнени процеси със собствени биологични ресурси. Тоест зелените градове се стремят по възможност да осигурят предлагането на ресурси и услуги изцяло от собствен природен капитал. Паралелно с това, ползването на собствените ресурси се извършва по устойчив път, като използваните ресурси имат възможността да се възобновяват. Генеративният, поемен и преработващ капацитет на природните системи в зелените градове не се претоварва.

Инфраструктурата в зеления град приема формата на затворени цикли, в които отпадъците от някои сектори се рециклират и повторно използват в други сектори. Затворените цикли в градския метаболизъм обикновено представляват връщане на вода и материали в точката и в състоянието, от които са били взети за ползване. В природата цикличната организация е типична: говорим за кръговрат на водата, на въглерода, на азота в природата. В градовете същият принцип може да се наподоби, когато например органичните отпадъци се вкарват обратно като почвени добавки за градските паркове, градини и ферми. Или когато в дъждовни периоди оттичащата се вода се насочва за пълнене на градски водохранилища.

В тази връзка следва да се предприеме също и управление на пиковото натоварване. В транспорта, енергетиката, водното стопанство инвестициите в капацитет се правят не на база средно натоварване, а на база осигуряване на пиково търсене – което е твърде скъп подход. Чрез комбинация от поощрения и отказващи цени за ползване на комуналните услуги в дадени часове и дни, това изкривяване може да се предотврати. Уместно е да се използват и подсистеми – буфери, които смекчават пиковите натоварвания. Например зелените площи на града са естествена преграда срещу бури, наводнения и температурни ексцесии, ефективна и на практика безплатна.

Затворените цикли дават възможност процесът на пренос на материали и енергия да се анализира звено по звено. Така става по-лесно да се установи кой е слабият сегмент в системата и в него да се инвестира приоритетно. Не е пресилено да се каже, че липсата на знание кои са слабите звена в една система може с пъти да повиши паричните и психологическите разходи в даден градски сектор.

Ключов момент по отношение на затворените цикли – днес все още не е особено разбран, е идеята за мрежовите системи. Тя се различава чувствително от типичния модел от XIX век, който се базира на едно голямо предприятие за доставка на един вид комунална услуга в рамките на целия град. Доставчикът – монополист е изградил пълно покритие сред домакинствата в еднопосочна йерархична организация директно към крайните клиенти.

Новите разпръснати системи са по-различни: те са двупосочни, дори многопосочни. Например един фотоволтаичен панел, монтиран на покрива на една сграда, може не само да осигури затопляне на водата в дадено домакинство, но и да позволи споделяне на излишната топла вода със съседите. Домашният панел за производство на електричество пък ще бъде свързан посредством интелигентна система с общата електрическа мрежа: домакинството може да продава излишъка си, а в други моменти с повишени енергийни нужди да купува от мрежата /т.е. от другите домакинства – производители/.

Масови решения за подобни многопосочни модели тепърва се търсят, но вече са формулирани няколко основни принципи за организацията им. Първият е, че системата за доставка на услугата следва да започва възможно най-близо до клиента – дома или офиса.

Голямото комунално предприятие може би ще продължи да е собственик на генериращите и преработващите мощности – но те вече ще бъдат изнесени възможно най-близо до мястото на консумация на услугата. Ако се прецени, че локалните инсталации не са достатъчно икономични, вариант е доставка на услугата на ниво жилищен блок или квартал. В Европа все по-често на ниво квартал се строят комбинирани топло – и електроцентрали.

За достатъчно икономично се счита разполагането на пречиствателни станции в центъра на клъстери от сгради с радиус от примерно 5 км. Тези инсталации могат да приемат формата на общи септични резервоари, преминаващи в подземна пречиствателна станция за отпадъчни води. Продуктите на изхода могат да се използват за напояване на градския парк, за наторяване на крайградските ферми и т.н. Допълнителна услуга е генерираната от пречиствателния процес топлина, която комбинирана с топлината от производствения процес в съседните предприятия може да задоволява нуждите на сградите. Твърди се, че с подобна интегрирана микро – система общата ефективност на процесите може да нарасне с 55 – 80%.

Разпръснатите системи печелят от свързването си в мрежа: тези системи са изградени от множество звена, което допълнително повишава тяхната адаптивност, намалява разходите при преноса, а има и допълнителен социален ефект, че жителите на квартала стават по-интегрирани и по-малко зависими от центъра. За да се осъществи всичко това, първото условие е архитекти, урбанисти, инженери и икономисти да седнат на една маса.

Принципи в управлението на зеления град

На база уроците на градовете, осъществили успешна трансформация в зелена посока, Световната банка формулира четири ключови послания за т.нар. Еко2 градове /екологични и икономически развити градове/.

Първият и най-важен урок е, че градовете могат да се развиват по устойчив път дори при ограничен бюджет. Редица примери развенчават мита, че иновативните мерки за зелени градове са достъпни само за най-богатите общества. Известни са редица креативни практични решения, които подобряват икономическия резултат спрямо инерционния път на развитие. В африкански град, след инвестирани 1.4 млн. долара в проект за консервация на вода и енергия, са постигнати икономии от 4 млн. долара годишно – тоест първоначалната инвестиция се е изплатила за по-малко от шест месеца.

Второ, успехът идва със съчетаване на доказани и нови технологии. „Новите” или „доказаните” технологии сами по себе си са малко ефективни. Добри са „подходящите” технологии. Редица нови решения с голям потенциал не намират подобаващо приложение, тъй като старите решения много често се субсидират, включително неявно. Например велосипедите трудно могат да изместят моторизирания транспорт в градовете, тъй като строителството на магистрали се явява скрита субсидия за колите.

Градовете трябва да се гордеят със собствените си решения. Когато градът се разраства и става все по-богат, той е склонен да поглежда наоколо, за да заеме от другите градове и държави идея или технология за решаване на своите проблеми. Това е разбираемо, но уроците на по-развитите винаги трябва да се адаптират. И четвърто, зелените решения директно или индиректно облагодетелстват бедните в града. Такива са политиките по оползотворяване на крайградски земеделски земи, развитието на публичен транспорт, програмите за управление на отпадъците, които създават допълнителни работни места.

Световната банка формулира заедно с това четири супер – стратегии, които да се превърнат в ръководни принципи в платформите за екологично и икономическо развитие на градовете.

1.    Градски подход /city – based approach/. Този принцип се разглежда в следните две насоки: първо, нужен е интегрален подход в планирането на града, в обработването на информацията, в балансиране интересите на различните заинтересувани групи. Градът постепенно се превръща в най-важната институция на модерната държава и ако демонстрира единство в решенията си, той може да реализира солидна политическа, икономическа и социална сила.

Второ, този подход акцентира върху важността всяка програма за развитие да се пречупва през спецификата на конкретното място и особено да се съобрази с неговия природен капитал. Опазването и нарастването на природния капитал следва да стане приоритет в насочването на градското развитие. Зеленото планиране следва да впише града в околната екосистема, то има за цел да създаде и устойчива и благоприятна градска екология.

2.    Да се създаде широка платформа за избор на решения. Става дума за привличане на възможно най-широк кръг заинтересувани групи в изработването на решения, касаещи развитието на града. „Една от главните характеристики на ефективния и добре планиран град е възможността да улавя синергията и координира действията на множеството стейкхолдъри /групи с интереси/”, пише Световната банка.

Освен другите ползи, привличането на широк кръг заинтересувани за изработване на зелените решения помага за преодоляването на електоралния цикъл, типично свързан със смяна на лидерство и загуба на последователност.

Известни са поне три нива на организация на заинтересуваните групи за градско развитие: 1) пълен контрол от градската управа, която възлага работа по конкретни проекти; 2) градските власти се включват само формално в планирането, регулацията и вземането на решения на платформата, като си запазват ролята на основен доставчик на комунални услуги; 3) разширена платформа, дискутираща развитието на целия регион, включва представители на правителство, частен бизнес, гражданско общество.

3.    Една система. Системният подход дава възможност на градовете да планират и управляват чрез интеграция на ключови подсистеми. Така градовете постигат по-висока оптимизация и синергия. Подходът на единната система се възползва пълноценно от възможностите на интеграцията – на политики, планове, финансови механизми; на различните проекти; на застроени територии и околни селски райони.

Интеграцията постига най-добри резултати, когато се концентрира върху следните въпроси: 1) интегрирано планиране на ползването на земята, пространственото развитие на града и транспорта; 2) позитивна синергия в инфраструктурата: например подобрената водна ефективност води до икономии на енергия заради по-ниски нужди от електричество за подаване на вода; 3) интегрирано управление на комуналните услуги, например използването на калта от пречистването на водите за наторяване, изгарянето на органичните отпадъци за биогаз и т.н.; 4) чрез технологични решения – например комбинирани електро- и топлоцентрали; 5) синхронизиране на политика, инвестиционно планиране и регулации.

4.    Инвестиции в устойчивост. Напоследък много се говори за устойчиво развитие, но ориентираните към бъдещето проекти днес много често се затрудняват да намерят финансиране – отсъжда Световната банка. Каквато и да е причината за това стесняване на инвестиционния хоризонт, също и от градските инвестиции се търси все по-бърза и директна възвращаемост. Инвестициите се оценяват само с монетарни показатели, а решенията се вземат на база преките капиталови разходи, макар че за по-голямата част от градската инфраструктура 90% от разходите се появяват по време на жизнения цикъл на проекта.

В същото време в повечето градски бюджети не се включват икономическите последици от загубата на природен капитал. Например, прието е да се мисли, че зелените площи в и край града осигуряват само някакво смътно естетическо удоволствие. Но фактът е, че те са естествен дренаж и спестяват големи разходи за отводнителна инфраструктура и щети при наводнения. Зелените площи намаляват температурните ексцеси в градовете и свиват потреблението на електричество. Те пречистват въздуха и се грижат за здравето на гражданите. Могат да се използват в интегралната градска транспортна система като велосипедни артерии. Зеленината като цяло повишава менталните сили на човека и го прави по-ефективен работник. Дори може да се твърди, че в град с повече зеленина броят на престъпленията е по-нисък.

Икономическата и екологична устойчивост изисква холистични, цялостни решения. Необходимо е ново счетоводство, както и нова рамка за оценка на проектите от гл.т. на екосистемните услуги и разходите през целия жизнен цикъл на инвестицията. Качествените показатели /културни, исторически, естетически/ следва да получат по-съществено място в оценките за разходите и ползите. Устойчивото инвестиране изисква по-пълна оценка на прекия и непрекия риск.

Всеки един от тези четири принципа може и следва да се декомпозира в „същински елементи”, които от своя страна са основата за формулирането на „опорни точки” в градските стратегии. Например, устойчивото инвестиране като принцип предполага същинския елемент „да се обръща еднакво внимание в опазването и развитието на четирите типа капитал: производствен, природен, социален, човешки”. А опорна точка е задачата „да се развият и приложат индикатори за оценка на четирите типа капитал, както и критерии за добър резултат /benchmark/”.

Вижда се, че методологичната рамка на Световната банка предлага само матрица за изработване на стратегическа мрежа, а не готов модел за устойчиво градско планиране. Това е разбираемо, тъй като различните градове според различните заварени условия и околна среда често ще вземат различни или дори противоположни решения, за да се придвижат в посока зелен град. От самото начало е редно да е ясно, че зеленият град е недостижим без няколко „елементарни” предпоставки: устойчив ангажимент на местната власт, надграждане върху предишните добри постижения, широка платформа за изслушване и обсъждане на предложения, висока премия за бъдещата стойност на градските капитали, убеденост във вътрешно – присъщата /intrinsic/ стойност на природата, човешкото здраве и социалната равнопоставеност.

София, зеленият град

След направения сбит обзор на мисленето и действията в посока към зелени градове в световен план, да оценим накратко постиженията на българската столица в тази посока. Не могат да се пренебрегнат усилията на повечето градски правителства през множеството  икономически и политически режими у нас през последните век и половина. Но трябва да признаем, че София не е зелен град. Преувеличение ли е това, щом делът на възобновяемата енергия в София е под 1%, а 15% от домакинствата не са свързани с канализация?

София не е зелен град и според чуждестранните експерти. В Индекса на зелените европейски градове, изготвен от Economist Intelligence Unit в сътрудничество със Siemens, София заема 29-то място от 30 включени в проучването града, изпреварвайки само Киев.

От оценените осем показателя – емисии въглероден двуокис, енергия, сгради, транспорт, вода, отпадъци и използване на земята, качество на въздуха, управление на околната среда – най-високата оценка, която София получава, е 14-то място благодарение на сградите си. София е с най-неудовлетворително водно стопанство в Европа – което е за отбелязване, тъй като на практика София не страда от недостиг на води, но не ги оползотворява. /Според статистиката на НСИ за 2009 г., загубите при транспорта на водата до София достигат 58.4%/. В други три показателя от Индекса на зелените градове София е предпоследна. Тя има две 28-ми и едно 27-мо място.

Освен това, в светлината на написаното по-горе, София се превръща в разпръснат вместо в компактен град. Обособяват се все повече богаташки „зелени“ микро квартали предимно в южната част, в противовес на пренаселените стари панелни квартали. Това говори, че в София се усилват социалните дефекти от градското разрастване, известни като сегрегация. Макар и обективен, този процес не е устойчив.

Миграцията към София чувствително увеличи човешките и автомобилните потоци в града. Това е трудно обратим процес, с който жителите на София ще живеят поне четвърт век занапред. Уличните задръствания вече ескалират в автомобилен хаос, който се превръща във фактор за агресия, социално дистанциране, здравословни проблеми – освен преките и косвени парични щети, които според европейската пропорция от 1% от БВП би следвало да струват на София поне 250 млн. лв. годишно.

Разминаването между планирана инфраструктура и човешки потоци подлага на сериозен натиск и управлението на отпадъците в София. Експортът на столичните отпадъци към провинцията, започнал преди няколко години, е палиативно, недостойно решение. Този мръсен трансфер е свързан с рискове, загуби и разходи от всякакво естество; още по-тревожно е, че проектираното цялостно решение за отпадъците, което продължава да закъснява в осъществяването си, с всяко изминаващо тримесечие технологично остарява и може да се окаже несъвместимо с концепцията за зелен град в деня, когато лентата бъде прерязана.

Но този и останалите битови проблеми в София, според зеления начин на мислене, са значително по-маловажни от проблема за идентичността. Що за град е София и какво е мястото му сред останалите 26 – а скоро и повече – столици в Европейския съюз? За съжаление се наблюдава разминаване между патриотичния отговор, който самата София е склонна да дава, и оценката за настоящата и обозримата й роля в пространствената интеграция на Европа. Според прогнозите на европейската териториална програма ESPON, София поне до 2030 г. няма да преодолее провинциалния си, периферен статус спрямо европейските цивилизационни центрове, попадащи в т.нар. европейски петоъгълник.     

Много важно е да се разбере, че в усилията да заслужи статуса на зелен град София изостава не само от останалите европейски центрове, а и от редица градове в развиващия се свят. Наистина трябва да се започне с тази констатация, в противен случай се подхранва скъпа самозаблуда. След като това се разбере и признае от политици и граждани, редно е вече да се оцени зеленият потенциал на София. Този потенциал за щастие действително е висок.

Потенциалът на София да се превърне в зелен град е толкова голям, че тази стратегическа посока би била икономически целесъобразна за града дори „зелената“ идея да не беше толкова актуална в световен план.

Общо шест са защитените зони на територията на Столична община, които попадат в мрежата Натура 2000: освен Витоша, също и защитените зони за птиците „Долни Богров – Казичане“ и „Рибарници Челопечене“, както и защитените зони за опазване на природните местообитания „Лозенска планина“, „Черни рид“ и „Плана“.

Разположена в плодородна котловина, защитена от пръстен от планински вериги, София по примера на Милано може да доставя голяма, ако не голямата част от плодовете и зеленчуците си от непосредствена близост. В северна посока близките до София склонове на Стара планина са предпоставка за развитието на пасищно животновъдство в непознати мащаби.

Част от почвите край София са замърсени, но след рехабилитация те могат да се включат в бъдещ Зелен пояс на София – селскостопански и парков периметър, с пространство за див живот и възможност за учебно – възпитателни програми. Алтернативната цена на деградиралите територии в сегашния модел на развитие на София е стимулиращо ниска – и ще нарасне чувствително, ако се интегрира с тази „голяма банка с природен капитал“, каквато е Витоша.

Богатите на води северни склонове на Витоша днес осигуряват около 5% от водното потребление на столицата, но спускащите се към града планински реки дават възможност за нещо повече. София може да придобие нов въздействащ облик, ако тези реки не бъдат „скривани под земята“, а „експонирани“. Навлизайки в три или четири лъча към центъра, реките от Витоша ще са витрината на зеления град. Дори ако се мисли в по-скромни мащаби, Витошките реките имат известен потенциал за производство на електричество в мини – ВЕЦ, който сега се губи. Минералните води на София, които са били известни през Античността, също не се оползотворяват в момента.

София е единствената столица в Европа, която обещава на туристите среща в непосредствена близост с едри бозайници в естествени условия. Субалпийският пояс, иглолистните и буковите гори на Витоша, както и изворите на Струма остават до голяма степен неразработен туристически ресурс.

Тоест София разполага с достатъчно природен капитал, за да се твърди, че градът има международно конкурентно предимство по отношение на зелената икономика. Целта на това изложение не е инвентаризация на перспективните първични отрасли за София, а илюстрацията, че активни действия в посока зелена икономика и в частност зелен град са икономически, а не само социално, етически и идеологически оправдани.
Нещо повече – природният капитал е само начало за зелената икономика. В редица сектори София тръгва от твърде ниска база, с наболели проблеми, които така или иначе търсят решение. Градът може директно да приложи зелени решения, използвайки най-ефективните методи и технологии, получени чрез скъпи проби и грешки в други места по света. 

Неумерените потребителски навици на българите генерират отпадък, значително по-богат като съдържание от типичния предвид равнището на българския БВП; това в специализираната литература дори се обозначава като български феномен. Съответно рециклирането в София има огромна перспектива – и като смаляване, и като оползотворяване.

Същото касае и управлението на транспортните потоци, което сега се извършва със скъп проект за подземно метро, докато са известни значително по-зелени решения, които от този момент нататък могат да интегрират направеното в една обща система за „дружелюбен градски транспорт“. След затварянето на металургичното производство в Кремиковци, в Софийската котловина остават по-малко големи промишлени замърсители. Това също може да се разгледа като силна страна в стратегията на зеления град.

Да се върнем на идентичността: най-голямата полза за София, ако концепцията за зелен град се наложи като политически и общоградски императив, е че с нея София ще може да се отличи, да изпъкне в европейското пространство. В усилието да стане „зеленият град“ София ще намери и интелектуална посока за развитие. Възпитателната и социализиращата полза от подобна придобивка е несравнима.

Ако на въпроса „какъв град е София“ може да се отговори с думата „зелен“, положените усилия ще са оправдани. Действително, София има хилядолетна история и не старее, но патриотизмът не бива да заслепява: Атина и Рим, а не София са античните градове на Европа. Богатата история на този град ще се впише и значително ще подсили зеленото послание, но не би могла да го замести изцяло.

Какво липсва на София, за да се превърне в зелен град? На първо място център за зелено градско планиране. Това, което започва като неформално звено, в бъдещ период може да прерасне в Институт за зелено градско развитие, който да изследва и предлага стратегически и практични решения не само за този град, но и за други градове в страната и региона. Към това звено, дирекция или институт, е необходимо да се обособи изчислително и информационно звено. Към този момент София не разполага с надеждна и цялостна статистика за процесите на своята урбанизация. Докато нещата продължават да стоят така, управленските решения няма да са научни, а рискът от загуба ще остава голям.

Втората стъпка към зелена София е определяне на рамка за финансиране. Световните стандарти препоръчват да се отделя 1/10 от инвестициите за зелени проекти; при капиталови разходи на София от 625 млн. лв. през 2011 г., поне 60 млн. лв. от бюджета на Столична община следва да се насочват към зелени проекти; впрочем през тази година капиталовите разходи в столицата са над обичайните. Друг световен стандарт е 2% от БВП за зелени инвестиции; ако приемем статистиката, че 33% от БВП на България се създава в София, това вече означава зелени инвестиции от порядъка на 500 млн. лв. годишно.

Горните цифри не бива да стряскат, тъй като те не представляват единствено разход на публични средства, а предимно частни инвестиции. Вероятно съотношението публични / частни инвестиции в зеления бизнес действително ще е 1:10. Но общината играе ключова роля. Чрез бизнес подхода, известен като pull /издърпване/, местната власт постепенно и сравнително сигурно може да насочи частните инвестиции към зелени проекти.

Начините да се направи това са най-малко три: 1) чрез зелени обществени поръчки. Общината като ключов – не задължително най-голям – потребител определя параметрите на поръчките си така, че да стимулира „екологичните технологии“ и „екологичните продукти“ /термини на МОСВ/; 2) чрез въвеждане на строги зелени критерии за бизнеса и гражданите и стриктно следене за спазването им, при наличие на сериозни санкции. Известно е, например, че почти половината от приходите от congestion charge в Лондон идват от глоби на шофьорите, които се опитват да заобиколят системата; 3) чрез нормативно уреждане и активно прилагане на модела на публично – частното партньорство.

В отношение на зеленото финансиране, уместно е да се разгледа опцията за емисия на зелени градски облигации. Общината може да издаде ценни книги за целево финансиране на някой витринен проект, като начало не твърде мащабен. Този модел може да се популяризира широко чрез общинските медии, а също и в институции като училищни настоятелства, фондации и т.н. Може да се приложи и известна финансова иновация, като за пръв път в България се предложат на пазара предпазени от инфлация облигации /т.е. доходността се равнява на годишната инфлация/. При скромен номинал от 500 или 1000 лева и обща емисия примерно 10 млн. лв., зелената градска облигация може да се превърне в мода на пазара и освен финансиране допълнително да популяризира идеята за зеления град.

Третият ключ към „София, зеленият град“ е разработването и приемането на документ, описващ кратко и на разбираем език цялостната концепция за развитието на София. Концепцията трябва да бъде достатъчно практична, за да може директно да осуетява или насърчава един или друг бизнес. Този нормативен документ трябва да бъде широко разпространен и да стане широко известен сред ведомствата и гражданите. Постепенно градските нормативни документи трябва да се хармонизират съобразно този концептуален документ. Става дума за истинска Зелена Конституция на София. Наистина, днес това звучи леко стряскащо, но на тази карта е заложена голяма печалба.
 
Към Концепция за устойчиво икономическо развитие на София

Основна литература:
Eco2 Cities: Ecological Cities as Economic Cities. The World Bank, 2010
Cities. Investing in Energy and Resource Efficiency. (in:) Towards a Green Economy: Pathways to Sustainable Development and Poverty Eradication. UNEP, 2011

Advertisements

One Response to ЗЕЛЕНИЯТ ГРАД

  1. Всего 3% американцев устанавливают солнечные панели на крышах своих домов. Несмотря на то, что большинство людей прекрасно отдает себе отчет в эффективности и пользе солнечных панелей, устанавливают их далеко не все. Если взять, например, американцев, то только лишь 3% населения устанавливают солнечные панели на крыши своих домов. Остальные 97% просто не в состоянии их установить или считают это слишком дорогим…

    скачать картинки источники энергии

    солнечный коллектор своими руками

    как устроена крыша дома

    сделай сам для дома

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s