Кривата на нещастието

Социалните и екологичните показатели се влошават, когато обществото трупа богатство, но щом веднъж забогатеем, ще полагаме повече грижи за не-икономическите аспекти от живота. Нещата, които икономическият растеж отнема в началото, на по-късен етап се възстановяват. Този модел на развитие е познат като крива на Кузнец.

Кръстник на U-образната крива е Саймън Кузнец, роденият в Беларус американски икономист, който през 30-те години на миналия век разработва системата на националните сметки, залегнали в изчисляването на БВП. През 1955 г. Кузнец изследва икономическата динамика и изказва хипотезата – без да я доказва – че неравенството обикновено се покачва, когато една страна преминава през фаза на растеж.

Както често се случва в икономиката, политиците взимат от академичната общност идеите, които са им удобни, и ги използват по начин, който понякога противоречи на намеренията на откривателите. Така се случва и с U-образната крива: вместо търсеното от Кузнец насърчение за развиващите се страни да останат в орбитата на „свободния свят“, днес тя се използва като извинение за разломите в обществото.

Екологичната крива на Кузнец (ЕКК) е модификация от 1990-те, която твърди, че в някои държави икономиката може и да нанася тежки щети на природата, но когато те най-сетне забогатеят, ще започнат да отделят повече средства за околна среда и това, което е било изцапано, ще бъде почистено. Все пак, никой не полага повече грижи за природата от богатите страни в Западна Европа.

През последните години тезата за ЕКК се разпространи и в България: автори като Красен Станчев и Боян Рашев на практика твърдят, че в момента България се грижи прекалено много за природата и с това забавя икономическия растеж. Според тях, следва да приемем известна деградация на околната среда, както и ръст на неравенството, за да натрупаме богатство. След което, едва ли не, ще се превърнем в същински западняци – ще помагаме на бедните и ще пазим мечките.

Концепцията за ЕКК се роди в най-отдалечения от реалността етап в икономическата теория. Растеж, влошаване, забогатяване, подобрение: в някои страни може и да се е случвало така, но общото правило е различно. Няма икономически закон, който да изисква разрушаването на онова, за което после ще плащаме, за да възстановим. В света се изказват много критики към ЕКК, тук ще ги групирам в три категории.

Първо, ЕКК е несъстоятелен модел от екологична гледна точка. Природните ресурси, които растежът на икономиката унищожава, много често не може да се възстановят с човешки усилия. Популационните еколози говорят за „ефект на Хъмпти-Дъмпти“: яйцеобразното същество от приказката за Алиса пада от стената и се чупи, а после никакви усилия не могат да го залепят обратно. За формирането на една екосистема векове наред са действали фактори, каквито може вече да няма. Счупи ли се – край.

Не е едно и също да изсечеш вековна гора и после да засадиш на нейно място фиданки: животните, които живеят там ще са различни, ще са различни и естетическите качества. По отношение на природния фактор икономическата теория все още стои на примитивното научно ниво от XIX век, което приема, че „земята“ е напълно заменяема с производствените фактори „труд“ и „капитал“: ако природата случайно намалее, ще я заменим с машини, пари и работници. Това е напълно нереалистично допускане.

Второ, кривите на Кузнец често не съответстват на реалността. САЩ колосално забогатя след 1970-те, но неравенството не намаля, а се усили. Държави като Перу допуснаха значителни екологични поражения и елитите натрупаха голямо богатство, но екологичните стандарти там се бавят да се повишат. В същото време има тропически страни с по-скромни доходи като Коста Рика, които устойчиво увеличават качеството на живот на населението – но не за сметка, а благодарение на запазената природа. Като цяло, статистическите анализи, на които се позовава ЕКК, не са солидни.

Трето, пазарът не е добър инструмент за оценка на активи, които запазват значението си през вековете. Представете си картината, която днес струва милиони, а авторът й приживе е просел, за да се изхрани. Същото е с природата: днешната система на цените трудно може да улови бъдещата стойност на вековна гора или на жизнената популация на орли. Към края на XXI век човечеството ще наброява над 10 млрд. души. Помислете какво ще е по-ценно тогава, включително в парично изражение: сравнително запазени планински екосистеми и морски бряг, или ръст на БВП, водещ основно до набъбване на ограничен брой банкови сметки.

 

Публикувано първо в Manager Online 

 

Време е Европа да се откачи от растежа

Отворено писмо, подписано от 238 учени от цяла Европа

Тази седмица учени и политици се събират в Брюксел за знакова конференция. Целта на това събитие, организирано от членове на Европейския парламент от пет различни политически групи, заедно с профсъюзи и НПО, е да се изследват възможностите за “пост-гроут икономика” (post-growth, икономика след фазата на растежа) в Европа.

През последните седем десетилетия ръстът на БВП стоеше като главна икономическа задача пред европейските страни. Но докато нашите икономики растяха, нарастваше и отрицателното въздействие върху околната среда. Излизаме извън безопасните параметри на човешката дейност на планетата и няма признаци, че икономическата активност се е откачила от консумацията на ресурси и от замърсяването в степен, която се доближава до необходимото. За да се решат социалните проблеми на европейските страни, днес не се нуждаем от още повече растеж. Нужно е по-честно преразпределяне на дохода и богатството, които вече имаме.

Все по-трудно е да се постига растеж поради спадащия прираст на производителността, насищането на пазарите и екологичната деградация. Ако сегашните тенденции се запазят, до десет години в Европа може изобщо да няма растеж. Отговорът на това днес е растежът да се засилва чрез емитиране на нов дълг, премахване на екологичните регулации, удължаване на работните часове, орязване на социалната защита. Това агресивно преследване на растеж на всяка цена разделя обществото, създава икономическа нестабилност и подкопава демокрацията.

Хората, които са във властта, нямат желание да се ангажират с тези проблеми – поне не и досега. Проектът на Европейската комисия „Отвъд БВП“ се превърна в „БВП и отвъд“. Официалната мантра си остава растеж: преоблечен като „устойчив“, „зелен“ или „приобщаващ“, но първо и основно – растеж. Дори новите Цели за устойчиво развитие на ООН включват преследването на икономически растеж като политическа цел за всички държави, независимо от фундаменталното противоречие между растеж и устойчивост.

Добрите новини са, че в гражданското общество и в академичните среди се заражда движение за „пост-гроут“, „след-растеж“. То се появява под различно име в различни места: дикроасанс, Поствакстум, икономика в стабилно състояние, икономика на поничката, просперитет без растеж – това са само някои от имената му. След 2008 г. се провеждат редовни конференции за де-растеж с хиляди участници. Нова глобална инициатива, Алианс за икономики на благосъстоянието (WE-All, на английски „Ние всички“) осъществява връзката между тези движения, докато европейска изследователска мрежа разработва нови „модели за екологична макроикономика“. Те твърдят, че е възможно да се подобри качеството на живота, да се възстанови живия свят, да се намали неравенството и да се осигурят пълноценни работни места – и всичко това не се нуждае от икономически растеж, ако приложим политики, които преодоляват сегашната ни зависимост от растежа.

Някои от предлаганите промени включват ограничения за ползването на ресурси, прогресивно данъчно облагане за овладяване на покачващото се неравенство и постепенно намаляване на работното време. Ползването на ресурси може да се намали чрез въвеждане на въглероден данък, а приходите от този данък може да се връщат като дивидент на всеки човек, или да се използват за финансиране на социални програми. Въвеждането както на базов, така и на максимален доход допълнително ще намали неравенството, в същото време ще помогне за преразпределяне на работата, свързана с предоставянето на грижи, и за намаляване на дисбалансите във властта, които подкопават демокрацията. Новите технологии може да се ползват за съкращаване на работното време и повишаване на качеството на живота, вместо да служат за масово уволняване на работници и увеличаване на печалбите на малцината привилегировани.

Предвид големия залог и риск, ще е безотговорно, ако политиците и създателите на политики не изследват възможностите за едно бъдеще след растежа. Конференцията, която протича в Брюксел, е обещаващо начало, но са необходими много по-силни ангажименти. Като група от загрижени учени в областта на природните и социалните науки, които представляват цяла Европа, призоваваме Европейския съюз, неговите институции и страни членки, към следното:

1. Да се изгради специална комисия за Бъдеще след растежа в Парламента на ЕС. Тази комисия следва активно да дебатира бъдещето на растежа, да разработва алтернативни политики за бъдещето след растежа, и да преосмисли преследването на растеж като водеща политическа цел.

2.  Да се включат алтернативни индикатори в макроикономическата рамка на ЕС и на страните членки. Икономическите политики следва да се оценяват съгласно тяхното въздействие върху човешкото благосъстояние, ползването на ресурси, неравенството, осигуряването на достойна работа. При вземането на решения тези индикатори следва да имат по-висок приоритет от БВП.

3.  Пактът за стабилност и растеж (ПСР) да се превърне в Пакт за стабилност и благосъстояние. ПСР е серия от правила, целящи да се намалят правителствените дефицити и националния дълг. Той следва да се ревизира и да гарантира, че страните членки посрещат базовите нужди на своите граждани, докато намаляват ползването на ресурси и отпадъчните емисии до устойчиво равнище.

4.    Във всяка страна-членка да се учреди Министерство на икономическия преход. Нова икономика, която се фокусира пряко върху човешкото и екологичното благосъстояние, ще предложи много по-добро бъдеще от тази, която е структурно зависима от икономическия растеж.

17.09.2018 г.

Лиценз: CC BY-NC-SA 4.0

Превод от английски: Димитър Събев

Списък на учените, подписали Отвореното писмо:

Dr Dan O’Neill, Associate Professor, University of Leeds, UK
Dr Federico Demaria, Researcher, Universitat Autònoma de Barcelona, Spain
Dr Giorgos Kallis, Professor, Universitat Autònoma de Barcelona, Spain
Dr Kate Raworth, Author of ‘Doughnut Economics’, UK
Dr Tim Jackson, Professor, University of Surrey, UK
Dr Jason Hickel, Lecturer, Goldsmiths, University of London, UK
Dr Lorenzo Fioramonti, Professor, University of Pretoria, South Africa
Dr Marta Conde, President of Research & Degrowth, Spain
Dr Kevin Anderson, Deputy Director, Tyndall Centre for Climate Change Research, UK
Dr Saskia Sassen, Professor of Sociology, Columbia University, USA
Dr David Graeber, Professor, London School of Economics, UK
Dr Ann Pettifor, Director, Policy Research in Macroeconomics (PRIME), UK
Dr Serge Latouche, Université Paris Sud, France
Dr Kate Pickett, Professor, University of York, UK
Dr Susan George, President of the Transnational Institute-TNI, Netherlands
Dr Joan Martinez Alier, Professor, Universitat Autònoma de Barcelona, Catalonia
Dr Juan Carlos Monedero Fernández, Universidad Complutense de Madrid, Spain
Dr Dominique Méda, Professor, University Paris Dauphine, France
Dr Ian Gough, Visiting Professor, London School of Economics, UK
Dr Lourdes Beneria, Professor Emerita, Cornell University, USA
Dr Inge Røpke, Professor, Aalborg University, Denmark
Dr Niko Paech, Professor, University of Siegen, Germany
Dr Jean Gadrey, Professor, University of Lille, France
Dr Nadia Johanisova, Lecturer, Masaryk University, Brno, Czech Republic
Dr Wolfgang Sachs, Research Director Emeritus, Wuppertal Institut, Germany
Dr Stefania Barca, Senior Researcher, Centre for Social Studies, University of Coimbra, Portugal
Dr Gilbert Rist, Emeritus Professor, Graduate Institute of International and Development Studies, Switzerland
Dr György Pataki, Professor, Corvinus University of Budapest, Hungary
Dr Simone D’Alessandro, Professor, University of Pisa, Italy
Dr Iñigo Capellán-Pérez, Researcher, University of Valladolid, Spain
Dr Amaia Pérez Orozco, Researcher, Colectiva XXK, Spain
Dr Max Koch, Professor, Lund University, Sweden
Dr Fabrice Flipo, Professor, Institut Mines Télécom-BS et LCSP Paris 7 Diderot, France
Dr Matthias Schmelzer, Researcher, University of Jena and Konzeptwerk Neue Ökonomie, Germany
Dr Óscar Carpintero, Associate Professor, University of Valladolid, Spain
Dr Hubert Buch-Hansen, Associate Professor, Copenhagen Business School, Denmark
Dr Christos Zografos, Pompeu Fabra University, Spain
Dr Tereza Stöckelová, Associate Professor, Institute of Sociology of the Czech Academy of Sciences, Czech Republic
Dr Alf Hornborg, Professor, Lund University, Sweden
Dr Eric Clark, Professor, Lund University, Sweden
Dr Miklós Antal, Researcher, University of Leeds, UK
Dr Jordi Roca Jusmet, Professor, Universitat de Barcelona, Spain
Dr Philippe Defeyt, Chairman, Institute for Sustainable Development, Belgium
Dr Erik Swyngedouw, Professor, University of Manchester, UK
Dr Christian Kerschner, Assistant Professor, Modul University Vienna, Austria
Dr Agata Hummel, Assistant Professor, University of Adam Mickiewicz, Poland
Dr Frank Moulaert, Emeritus Professor, Katholieke Universiteit Leuven, Belgium
Dr Frank Adler, Researcher, Brandenburg-Berlin Institute for Social Scientific Research, Germany
Dr Janne I. Hukkinen, Professor, University of Helsinki, Finland
Dr Jorge Riechmann, Professor, Universidad Autónoma de Madrid, Spain
Samuel Martín-Sosa Rodríguez, Responsable de Internacional, Ecologistas en Acción, Spain
Dr John Barry, Professor, Queen’s University Belfast, Northern Ireland
Dr Linda Nierling, Senior Scientist, Karlsruhe Institute of Technology, Germany
Dr Ines Omann, Senior Researcher, Austrian Foundation for Development Research, Austria
Dr Hug March, Associate Professor, Universitat Oberta de Catalunya, Spain
Dr Jakub Kronenberg, Associate Professor, University of Lodz, Poland
Yayo Herrero, Miembro del Foro de Transiciones, Spain
Dr Isabelle Anguelovski, Professor, Universitat Autònoma de Barcelona, Spain
Dr François Schneider, Researcher, Research & Degrowth, France
Dr Vasilis Kostakis, Senior Researcher, Tallinn University of Technology, Estonia
Dr Enric Tello, Professor, University of Barcelona, Spain
Dr Andrew Sayer, Professor, Lancaster University, UK
Dr Kate Soper, Emerita Professor, London Metropolitan University, UK
Dr Klaus Hubacek, Professor, International Institute for Applied Systems Analysis, Austria
Dr Brent Bleys, Assistant Professor, Ghent University, Belgium
Dr Jill Jäger, Independent Scholar, Vienna, Austria
Dr Mauro Gallegati, Professor, Università Politecnica delle Marche, Italy
Dr Peadar Kirby, Professor Emeritus, University of Limerick, Ireland
Dr Inés Marco, Researcher, University of Barcelona, Spain
Dr Ivan Murray Mas, Assistant Lecturer, Universitat de les Illes Balears, Spain
Dr Alexandros Kioupkiolis, Assistant Professor, Aristotle University of Thessaloniki, Greece
Dr Aurore Lalucq, Co-Director, Veblen Institute, France
Dr Gaël Plumecocq, Researcher, French National Institute for Agricultural Research (INRA), France
Dr David Soto Fernández, Associate Professor, Universidad Pablo de Olavide, Spain
Dr Christian Kimmich, Researcher, Masaryk University Brno, Czech Republic
Dr Giacomo D’Alisa, Researcher, Centre for Social Studies, University of Coimbra, Portugal
Dr Seth Schindler, Senior Lecturer, University of Manchester, UK
Dr Philippe Roman, Researcher, ICHEC Brussels Management School, Belgium
Dr Lorenzo Pellegrini, Associate Professor, Erasmus University Rotterdam, Netherlands
Dr Erik Gómez-Baggethun, Professor, Norwegian University of Life Sciences, Norway
Dr Tommaso Luzzati, Assistant Professor, University of Pisa, Italy
Dr Christoph Gran, ZOE Institute for Future Fit Economies, Germany
Dr Tor A. Benjaminsen, Professor, Norwegian University of Life Sciences, Norway
Dr Barry McMullin, Professor, Dublin City University, Ireland
Dr Edwin Zaccai, Professor, Université Libre de Bruxelles, Belgium
Dr Jens Friis Lund, Professor, University of Copenhagen, Denmark
Dr Pierre Ozer, Researcher, Université de Liège, Belgium
Dr Louison Cahen-Fourot, Researcher, Institute for Ecological Economics, Wirtschaftsuniversität Vienna, Austria
Dr Tommaso Rondinella, Researcher, Italian National Institute of Statistics, Italy
Dr Julia Steinberger, Associate Professor, University of Leeds, UK
Dr Andrew Fanning, Marie Curie Research Fellow, University of Leeds, UK
Jose Luis Fdez Casadevante Kois, Miembro del Foro Transiciones, Spain
Dr Seema Arora-Jonsson, Professor, Swedish University of Agricultural Sciences, Sweden
Dr Astrid Agenjo Calderón, Lecturer, Universidad Pablo de Olavide, Spain
Dr Tom Bauler, Professor, Université Libre de Bruxelles, Belgium
Dr Gregers Andersen, Independent Researcher, Denmark
Dr Peter Söderbaum, Professor Emeritus, Mälardalen University, Sweden
Dr Lourenzo Fernandez Priero, Professor, Universidade de Santiago de Compostela, Spain
Dr John R Porter, Emeritus Professor, University of Copenhagen, Denmark
Dr François Thoreau, Senior Researcher, University of Liege, France
Mariagiulia Costanzo Talarico, Researcher, Universidad Pablo de Olavide, Spain
Dr Maria Nikolaidi, Senior Lecturer, University of Greenwich, UK
Dr Ekaterina Chertkovskaya, Lecturer, Lund University, Sweden
Dr Stefan Gaarsmand Jacobsen, Assistant Professor, University of Roskilde, Denmark
Dimitar Sabev, Researcher, University of National and World Economy, Bulgaria
Dr Mladen Domazet, Research Director, Institute for Political Ecology, Croatia
Dr Hans Diefenbacher, Professor, University of Heidelberg, Germany
Dr Marco Armiero, Director of the Environmental Humanities Laboratory, Royal Institute of Technology,
Sweden
Dr Irene Ring, Professor, Technische Universität Dresden, Germany
Dr Christine Bauhardt, Professor, Humboldt-Universität zu Berlin, Germany
Dr Dominique Bourg, Professor, University of Lausanne, Switzerland
Dr Tomas Ryska, Lecturer, University of Economics, Czech Republic
Dr Filka Sekulova, Researcher, Universitat Autònoma de Barcelona, Spain
Dr Andrej Lukšič, Associate Professor, University of Ljubljana, Slovenia
Dr Adrian Smith, Professor, University of Sussex, UK
Dr Serenella Iovino, Professor, Università di Torino, Italy
Dr Helga Kromp-Kolb, Professor, University of Renewable Resources and Life Sciences, Vienna, Austria
Dr Roberto De Vogli, Associate Professor, University of Padova, Italy
Dr Danijela Dolenec, Assistant Professor, University of Zagreb, Croatia
Dr Alexandra Köves, Senior Lecturer, Corvinus University of Budapest, Hungary
Dr Antoine Bailleux, Professor, Université Saint-Louis – Bruxelles, Belgium
Dr Christof Mauch, Director, Rachel Carson Centre for Environment and Society, Germany
Ajda Pistotnik, Independent Researcher, EnaBanda, Slovenia
Dr Branko Ančić, Researcher, Institute for Social Research for Social Research in Zagreb, Croatia
Dr Marija Brajdic Vukovic, Assistant Professor, University of Zagreb, Croatia
Dr Manuel González de Molina, Professor, Universidad Pablo de Olavide, Spain
Dr Kye Askins, Reader, University of Glasgow, UK
Dr Carlos de Castro Carranza, Profesor Titular de Física Aplicada, Universidad de Valladolid, Spain
Dr Annika Pissin, Researcher, Lund University, Sweden
Dr Eva Fraňková, Assistant Professor, Masaryk University, Czech Republic
Dr Helga Kromp-Kolb, Professor, University of Renewable Resources and Life Sciences, Vienna, Austria
Dr Lidija Živčič, Senior Expert, Focus, Association for Sustainable Development, Slovenia
Dr Martin Pogačar, Research Fellow, ZRC SAZU, Slovenia
Dr Peter Nielsen, Associate Professor, Roskilde University, Denmark
Yaryna Khmara, Researcher, University of Lodz, Poland
Dr Ika Darnhofer, Associate Professor, University of Natural Resources and Life Sciences, Austria
Dr Isabelle Cassiers, Professor, Université catholique de Louvain, Belgium
Dr Mihnea Tanasescu, Researcher, Research Foundation Flanders (FWO) and Vrije Universiteit Brussel (VUB), Belgium
Dr Daniel Hausknost, Assistant Professor, Institute for Social Change and Sustainability, Vienna University of Economics and Business, Austria
Dr Christoph Görg, Professor, University of Natural Resources and Life Sciences Vienna, Austria
Dr Andreas Novy, Professor, Vienna University of Economics and Business, Austria
Dr Fikret Adaman, Professor, Boğaziçi University, Turkey
Dr Bengi Akbulut, Assistant Professor, Concordia University, Canada
Dr Kevin Maréchal, Professor, Université de Liège, Belgium.
Dr Anke Schaffartzik, Researcher, Universitat Autònoma de Barcelona, Spain
Dr Milena Buchs, Associate Professor, University of Leeds, UK
Dr Jean-Louis Aillon, Researcher, University of Genova, Italy
Dr Melanie Pichler, Researcher, University of Natural Resources and Life Sciences, Austria
Dr Helmut Haberl, Associate Professor, Institute of Social Ecology, University of Natural Resources and Life Sciences, Austria
Dr Julien-François Gerber, Assistant Professor, International Institute of Social Studies, Netherlands
Dr John Holten-Andersen, Associate Professor, Aalborg University, Denmark
Theresa Klostermeyer, Officer for Sustainability and Social Change, German League for Nature, Animal and Environmental Protection, Germany
Dr Lyla Mehta, Professor, Institute of Development Studies, UK
Dr Geneviève Azam, Professor, Université Jean Jaurès, France
Dr Hermann E. Ott, Professor, University of Sustainable Development Eberswalde, Germany
Dr Angelika Zahrnt, Professor, Institute for Ecological Economic Research, Germany
Dr Melissa Leach, Director, Institute of Development Studies (IDS), University of Sussex, UK
Dr Irmi Seidl, Assistant Professor, Swiss Federal Research Institute WSL, Switzerland
Dr Shilpi Srivastava, Research Fellow, Institute of Development Studies, UK
Dr Elgars Felcis, Researcher, University of Latvia, Chairman of Latvian Permaculture Association, Latvia
Dr Tilman Santarius, Professor, Technische Universität Berlin and Einstein Center Digital Futures, Germany
Nina Treu, Coordinator of Konzeptwerk Neue Ökonomie, Germany
Dr Laura Horn, Associate Professor, Roskilde University, Denmark
Jennifer Hinton, Researcher, Stockholm Resilience Centre, Stockholm University, Sweden
Dr Friedrich Hinterberger, President, Sustainable Europe Research Institute, Austria
Dr Miriam Lang, Assistant Professor, Universidad Andina Simón Bolivar, Ecuador
Dr Susse Georg, Professor, Aalborg University, Denmark
Dr Silvio Cristiano, Researcher, Università degli Studi di Napoli ‘Parthenope’ & Università Ca’ Foscari Venezia, Italy
Dr Petr Jehlička, Senior Lecturer, Open University, UK
Dr Maja Göpel, Professor, Leuphana University, Member Club of Rome, Germany
Dr Geraldine Thiry, Associate Professor, ICHEC Brussels Management School, Belgium
Dr Olivier Malay, Researcher, University of Louvain, Belgium
Dr Richard Lane, Researcher, Copernicus Institute of Sustainable Development, Utrecht University, Netherlands
Dr Laura Centemeri, Researcher, National Centre for Scientific Research, France
Dr Stephan Lessenich, Professor, Ludwig Maximilians University, Germany
Timothée Parrique, Researcher, Stockholm University, Sweden
Dr Ludivine Damay, Lecturer, Université libre de Bruxelles, Belgium
Dr Janis Brizga, Researcher, University of Latvia, Latvia
Dr Claudio Cattaneo, Associate Professor, Universitat Autònoma de Barcelona, Spain
Dr Miquel Ortega Cerdà, Advisor, Barcelona City Council
Dr Olivier De Schutter, Professor, Catholic University of Louvain, Belgium
Dr Annalisa Colombino, Assistant Professor, Institute of Geography and Regional Sciences, University of Graz, Austria
Dr Philip von Brockdorff, Head of the Department of Economics, University of Malta, Malta
Dr Sarah Cornell, Senior Researcher, Stockholm Resilience Centre, Stockholm University, Sweden
Dr Ruth Kinna, Professor of Political Theory, Loughborough University, UK
Francesco Gonella, Professor, Department of Molecular Sciences and Nanosystems, Università Ca’ Foscari Venezia, Italy
Orsolya Lazanyi, Researcher, Corvinus University of Budapest, Hungary
Dr Eva Friman, Director at Swedesd, Uppsala University, Sweden
Dr Pernilla Hagbert, Researcher, KTH Royal Institute of Technology, Sweden
Vincent Liegey, Co-Author of “A Degrowth Project”, Hungary
Dr Manlio Iofrida, Associate Professor, Department of Philosophy and Communication, University of Bologna, Italy
Dr Mauro Bonaiuti, Lecturer, University of Turin, Italy
Dr Marco Deriu, Researcher, University of Parma, Italy
Dr Eeva Houtbeckers, Postdoctoral Researcher, Aalto University, Finland
Dr Guy Julier, Professor, Aalto University, Finland
Dr Anna Kaijser, Lecturer, Linköping University, Sweden
Dr Petter Næss, Professor, Norwegian University of Life Sciences, Norway
Dr Irina Velicu, Researcher, Center for Social Studies, University of Coimbra, Portugal
Dr Ulrich Brand, Professor, University of Vienna, Austria
Dr Christina Plank, Researcher, University of Natural Resources and Life Sciences, Austria
Dr Karolina Isaksson, Senior Research Leader, Swedish National Road and Transport Research Institute, Sweden
Dr Jin Xue, Associate Professor, Norwegian University of Life Sciences, Norway
Dr Rasmus Steffansen, Researcher, Norwegian University of Life Sciences, Norway
Dr Irmak Ertör, Researcher, Institute of Environmental Science and Technology, Autonomous University of Barcelona, Spain
Dr Maria Hadjimichael, Researcher, Department of Social and Political Sciences, University of Cyprus, Cyprus
Dr Carlo Aall, Researcher in Societal Transformation and Climate Change, Western Norway Research Institute, Norway
Dr Claudiu Craciun, Lecturer, National School of Political Studies and Administration (SNSPA), Romania
Dr Tuuli Hirvilammi, Researcher, University of Jyväskylä, Finland
Dr Tuula Helne, Senior Researcher, The Social Insurance Institution of Finland, Finland
Davide Biolghini, Researcher, Rete italiana Economia Solidale (RES), Italy
Dr Pasi Heikkurinen, Lecturer, University of Leeds, UK
Dr Anne Tittor, Researcher, Junior Research Group Bioeconomy & Inequalities, University of Jena, Germany
Dr Dennis Eversberg, Researcher, DFG Research Group on Postgrowth Societies, University of Jena, Germany
Dr Herman Stål, Lecturer, Umea School of Business, Economics and Statistics, Sweden
Dr Hervé Corvellec, Professor, Lund University, Sweden
Dr Anna Heikkinen, Researcher, University of Tampere, Finland
Dr Karl Bonnedahl, Researcher, Umea University, Sweden
Dr Meri Koivusalo, Professor, University of Tampere, Finland
Dr Martin Fritz, Researcher in Sociology, Bielefeld University, Germany
Dr Daniel Bergquist, Researcher, Swedish University of Agricultural Sciences, Sweden
Dr Yuri Kazepov, Professor, University of Vienna, Austria
Dr Salvador Pueyo, Researcher, Universitat de Barcelona, Catalonia
Dr Lars Rydén, Professor, Uppsala University, Sweden
Patrick ten Brink, Director of EU Policy, European Environmental Bureau, Belgium
Dr Ebba Lisberg Jensen,  Associate Professor, Malmö University, Sweden
Dr Alevgul H. Sorman, Researcher, Basque Centre for Climate Change (BC3), Spain
Dr Aram Ziai, Professor, University of Kassel, Germany
Dr Panos Petridis, Researcher, University of Natural Resources and Life Sciences (BOKU), Austria
Dr Gary Dymski, Professor, University of Leeds, UK

Electric Nation

Bulgarian establishment sets a new benchmark for corruption and neglecting of public interest by resurrecting the zombie project for the second Bulgarian Nuclear Power Plant

36.5 percent of all Bulgarian households struggled to keep their homes warm in the winter of 2017. One year earlier, the share of population reporting arrears on their utility bills (electricity, heating, gas, water, etc.) reached 28.7 percent.

These are the two main EU indicators of energy poverty, and Bulgaria scores first in the list of the European countries, outpaced only by Greece in the second indicator. Taken as a whole the energy poor represent one-third of the Bulgarian population.

This is three times the EU average.

Meanwhile, in 2016 Bulgaria exported electric current worth 506 million USD. This small Balkan country counts among the top ten electricity exporters in the EU.

Total Bulgarian electricity current exports for the decade between 2007 and 2016 amount to 4.889 billion USD, according to UNCTAD, the United Nations committee for trade and development.

Taking into consideration the exchange rate and the consumer price index, the average annual export during this decade is almost one billion Bulgarian leva (1 euro = 1.955 BGN).

It is hard to omit the link between the abovementioned facts. Bulgarian power plants produce cheap electricity, and some well-connected intermediaries export it and put the hefty profits in their pockets. Yet the ordinary people have to buy much more expensive energy on the domestic “regulated market” engulfed by vested interests.

How typical – a handful of oligarchs extract profits while the population suffers. Yet this awkward situation has rarely been challenged since energy is everything but economy in Bulgaria.

In Bulgaria, energy is a partisan policy, a source of windfall profits, a proof stone of loyalty toward foreign governments, a trump card of trade unions, nationalistic fetish, even religion, but not what it has to be – a nationally responsible and economically sensible business activity.

It is instructive how fast the Bulgarian politicians use to change their views on energy matters when feeling the wind of profits in the air. The Prime Minister Boyko Borisov himself changed his mind at least four times on the question whether to build the second Bulgarian Nuclear Power Plant in Belene, the small town on the Danube River.

In March 2010 Mr. Borisov declared that Belene NPP is a sublime form of corruption, “a water hole full of frogs worth 800 million BGN”. One year later he stated: “We are going to build it, certainly”. Between March 2012 and August 2016 Belene NPP turned again into a “water hole” for which each Bulgarian paid so far the equivalent of a Mercedes car (the first attempts to build the second Bulgarian NPP with a Russian help date back to the 1980s and billions of public euros are spent so far on it).

Gradually during the course of 2018, the Bulgarian Prime Minister decided that the Second NPP is extremely necessary for Bulgaria. Even more – he said that without a second NPP, the Bulgarian economy will collapse and the nation could face a default.

The same transformation occurred with the former energy minister Delian Dobrev of the ruling party GERB. Back in 2013, he scientifically proved that there is no need for another big electricity-producing power plant in Bulgaria. Instead, the country should bet on wind and solar, told Dobrev. The same person undersigned on 7^th June 2018 a mandate to the energy minister to seek for investors to build this NPP on a private basis.

The minister in question, Temenujka Petkova, sings with Borisov: “If we could not find an investor to build this new NPP, the whole energy sector will be put in danger.

A danger of what? Probably, of lost profits for vested interests. A leaked document of the US Embassy in Bulgaria already in 2006 told the story of the electricity-exporting intermediaries profiteering at the state’s expense.

In the same document made available through WikiLeaks, the experts conclude that the main reason for the Belene NPP project is profits for the electricity exporters. Obviously, these exporters are closely connected to the Bulgarian political parties.

The spoils of the Belene NPP would be so big that all of the competing political and energy lobbies could unite to have their piece of the cake, according to the US energy experts. Twelve years later, this prediction turned into a fulfilled prophecy. On 7^th June 2018, both left-wing and right-wing MPs shook their hands to invoke the ghost of the supposedly buried nuclear project.

Bulgaria already has one big nuclear power plant on the Danube River near the town of Kozloduy. Yet the question why not use the already purchased Russian equipment for Belene NPP to expand the capacity of the existing Kozloduy NPP is fiercely refuted by both politicians and energy shamans.

No doubt, it is possible to find a technical solution. Yet having a mere new nuclear reactor allows for much lesser corruption than constructing a completely new power plant with a capacity of 2000 MW.

Without going into details, Borisov shouts “Belene or Death”! He applied the same approach in 2014 when the Bulgarian government suddenly drew billions in new public debt. Fear beats transparency and accountability, and Borisov knows how to use the key phrase “national default”.

Who cares that the Bulgarian population is decreasing and therefore the demand for electricity is shrinking? The energy efficiency in both industry and households is rapidly increasing, and the alternative price of green energy is diminishing. In addition, the high seismic activity in Belene has led to several major earthquakes in the last century.

Moreover, there is no plan for storing or proceeding the used up nuclear fuel, and there are no regional markets secured for the production of the second Bulgarian NPP.

The economy remains meaningless to the Bulgarian energy sector. If this were not true, how could the small and unknown Bulgarian firm Inercom appear as a pre-selected buyer of the assets of the biggest electricity provider in the country? The owners of the mentioned company are familiar only to the energy minister Petkova – but not professionally, only as family friends.

There is no economy also when the state Energy and Water Regulation Commission year after year breaches the Bulgarian Energy Law and sets lucrative prices for the “efficient energy” of two dozens of old coal-fired power plants. A recent report by Greenpeace uncovered that the price of wind and solar energy in Bulgaria is now 30 percent lower than the subsidized prices received by those friendly private coal power plants.

Just to mention that the Chairman of the energy commission, Ivan Ivanov, who in theory should act as a last custodian of the public interest, was a special informer of the US Embassy in Bulgaria on energy matters (See the WikiLeaks cable cited above, p. 20). Maybe it is just coincidence that this commission was not too active when several Bulgarian business lobbies raised their voices against the pre-guaranteed profits of the so-called American coal power plants in the Maritsa lignite basin, worth half a billion BGN per annum.

At the opposite camp, the Russian state corporations Gazprom and Rosatom feel no lack of informers and supporters among Bulgarian politicians. A former Bulgarian energy minister told me a curious story. Several years ago, the representatives of Gazprom declared their price for constructing the South Stream, the gas transit pipeline, through the Bulgarian territory. “Five hundred million!” The Bulgarian partners answered perplexed: “But why? Let us make it at least a billion.”

One billion Bulgarian leva is the annual worth of the exported electricity current. In the same time, one million households stay cold in winter to lessen their monthly bills. A second nuclear power plant would not alter this situation, neither third nor fifth would. It is perfectly clear that the electricity of the Belene NPP if ever produced, would not reach the Bulgarian households or entrepreneurs. The real beneficiaries would be the partisan oligarchic circles.

There is an iron business model behind this zombie project. The risks of nuclear disaster remain with society. The obligation to store the used fuels is also socialized, as well as the credit guarantees and interests on public loans. The Bulgarian nation will suffer the indignation of the world environmental community. The operation profits… Maybe they will alleviate the energy poverty?

Pirin Mountain: Ski Runs or Trees and Eagles

On this picture, one may see the oldest tree in Bulgaria. It is about 1300 years old and was “discovered” in the 1890s by the Bulgarian botanist Baykushev. This is Pinus heldreichii (also known as Bosnian pine) that grows only on the Balkans and in Southern Italy and forms dense forest massifs only in Pirin Mountain.

Pirin has an exceptional scenery with several peaks above 2900 m. Naturally, it has been a place for winter ski tourism for decades. This business was of a medium scale and in general, it did not impede the biodiversity of the mountain (which is on the UNESCO World Heritage List).

But in 2002 there came a company, “Yulen” Ltd., with bogus owners registered in Cyprus and the British Virgin Islands, tacitly controlled by the murky Bulgarian “First Investment Bank”. Step by step, they turned the old town of Bansko, in the footsteps of Pirin, into a booming ski resort. They constructed lots of residential buildings there with about 30 000 beds combined and tried to sell them with a good bargain to foreign guests.

After the crash of 2010, the real estate prices in Bansko dropped dramatically and the foreign buyers ebbed. Thus the shell company which holds the concession of the Bansko ski zone – with the bank behind – increased its efforts to clear new ski runs in order to attract new guests for to monetize the unsold stock of real estate.

On 28 December 2017, after years of lobbying, the murky business structures in Bansko convinced the “patriotic” Bulgarian government to amend the status of the Pirin National Park (which has stricter protection rules than the “Natural Parks”), for to allow big-scale construction and logging there.

Protests erupted across Bulgaria, with tens of thousands demonstrating on the streets. Pirin is a unique mountain, small in size (400 sq kilometers) but a home of brown bears, wolves, chamois, eagles and of 30 endemic plants.

Baykushev’s pine is one of the oldest trees in the world. Most probably this particular tree wouldn’t be endangered by the new development push, but the preservation of the pine ecosystem in Pirin is worth all efforts.

The mass protests of Bulgarian and international activists already shook the silent consensus between the Government, the corrupt local authorities, and the bank and its shell concessionaire.

Икономически модели ограбват реалността

От Алекс Исуриета*

Когато икономическият модел се проваля, сметката плащат хората, които живеят в реалния свят. А грешният модел необезпокоявано продължава съществуването си   

Когато едно предприятие тръгне да фалира, то плаща каквото може и след това изчезва. Големите финансови институции са изключение от горното правило – това е нещо известно и вече доста критикувано. По-рядко се обсъжда фактът, че когато един икономически модел се проваля, сметката се плаща от реалния свят, но моделът си остава невредим – особено ако носи печата на някоя влиятелна международна организация.

Най-влиятелните икономически модели, които днес се използват от международните организации (МО), служат за анализ на макроикономическата политика на глобално равнище. Тези глобални модели включват спецификации за една отделна страна и на тази база изследват резултатите или правят политически препоръки, като вземат под внимание взаимодействието между световната икономика и отделните страни. Нека да е ясно, това есе не се занимава с прогностичните или с търговските модели, а с глобалните макро-модели, създадени от Международния валутен фонд, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и Европейската комисия.

При възможност, в това есе се правят съпоставки между въпросните модели и Модела на глобалната политика на Организацията на обединените нации (МГП на ООН). Тук не се дава формализиран преглед на моделите, които се коренят в неокласическата икономика: това е достатъчно добре изяснено на други места. По-скоро, целта е да се подчертаят аспектите на глобалните модели на МО, които им позволяват да оцеляват дори след провалите си. По-конкретно, интуитивните и съблазнителни предположения, които прикриват тяхната неадекватност, оправдават тяхното опростенчество и обезсилват възраженята срещу тях.

Централна теза в това есе е, че глобалните модели не представляват обективни и научни инструменти за анализ на икономическите политики. Всички модели по необходимост опростяват икономическата реалност и затова не могат да доловят някои нейни измерения. Моделите са редици от математически уравнения, които първо се формулират, а след това се оценяват иконометрично. От време на време ключовите коефициенти в тези уравнения се „параметризират“ и „калибрират“.

Решението как най-добре да се представят икономическите отношения се гради върху предположения и убеждения за възможните политически ходове и техните ограничения. За съжаление, икономическите модели, които се използват от споменатите МО, игнорират ключови аспекти от социално-икономическата система. Затова те дават силно изкривена картина на политическите въздействия.

Най-важни са техните предположения за икономическия растеж, разпределението, фискалната и монетарната политика – и тяхната невъзможност да решат въпроса за глобалната агрегация, тоест да гарантират, че събирането на променливите във всеки регион ще доведе до отчитане на всички релевантни макроикономически фактори.

Икономическият растеж: Механична фантазия с идеологически лостове

Централна грижа на политиците е да осигурят растеж на Брутния вътрешен продукт или на Брутния световен продукт. БВП или БСП обикновено се обозначават като “output”, или „резултат на изхода“. Терминът има ясна конотация – той е механично свързан с “input”, или производствените фактори на входа. Съответно повечето стандартни модели, включително FSGM на Международния валутен фонд, рамката „Вървим към растеж“ на ОИСР, QUEST на Европейската комисия – са конструирани около т.нар. „функция на съвкупното производство“. Тази функция определя съвкупния „изход“ основно като комбинация от два производствени фактора: „входът“ от труд и капитал, и тяхната производителност.

От гледна точка на моделирането има значение не действителното количество на произведените стоки и услуги, а по-скоро потенциалният „изход“, който изразява способността на икономиката (глобална или национална) да произведе достатъчно в отговор на очакваното търсене.

Това лесно се илюстрира с глобалната финансова криза: когато търсенето отслабне, производственият капацитет надхвърля действителното търсене. Домакинствата стискат парите си или плащат заеми, вместо да харчат, с което задействат низходяща спирала. Когато продажбите спадат, работодателите намаляват разходите за труд и отлагат покупката на капиталово оборудване. Това от своя страна води до ново отслабване на търсенето и ситуацията се влошава още. Нещо повече, забавянето или спадът на инвестициите в капиталови стоки върви ръка за ръка със загуба на умения при работниците, които губят за дълго заетостта си. С времето това ерозира растежа на съвкупната производителност. През 2008 г. имаше всеобщо съгласие, че тези негативни тенденции следва да се овладеят с политически стимули.

Проблемът се крие в избора на размера, времето за прилагане и естеството на тези стимули. Ето тук са важни предположенията на моделите. В разгара на кризата уж имаше сходство на мненията, но икономистите остават разделени на два лагера по отношение на моделите за производство и търсене. В единия лагер са моделите на споменатите международни организации, които твърдят, че след стимул за търсенето, при наличие на неоползотворен капацитет, производството може да нарасне в началото заради ангажирането на свободния труд и капиталово оборудване.

Но след време – ако стимулите продължат или се проявят техните странични ефекти, ограниченията в капацитета дават откат. Работодателите увеличават търсенето на труд и капиталови стоки отвъд онова, което е действително необходимо. Това води до по-високи производствени и крайни цени. Инфлацията подкопава покупателната сила и реалното търсене се свива, защото парите купуват по-малко от същите стоки. Без съществено увеличение на производителността – тоест на продукцията, която се създава със същото количество инвестирани труд и капитал – всеки прекомерен стимул за търсенето няма да доведе до повече производство, а до същия резултат, но при по-високи цени. Тази динамика от своя страна води до нова вълна ценова нестабилност, безработица и цял куп нежелани ефекти. Историята е проста – и почти достоверна.

Вярно е, че производителността не може да нараства до безкрайност, но ние не знаем какъв е производственият потенциал на една икономика. Известно ни е само текущото производствено равнище. Нещо повече, като вземаме само капитала и труда за „вход“ в производствената функция, пропускаме онова, което е известно като „остатък на Солоу“. По думите на икономиста Моузес Абрамовиц (1956), остатъкът е „мярка за нашето невежество“. Невежеството ни се дефинира като „тотална факторна производителност“ – способността да се генерира повече резултат на изхода с дадена комбинация от ресурси на входа, при променящи се технологични и други условия.

От времето на Абрамовиц интерпретациите за този остатък са еволюирали към все по-сложни формулировки, които акцентират върху ролята на „неизмеримите фактори“ на предлагането, като по този начин спасяват валидността на споменатата производствена функция.

Но независимо колко находчиви изглеждат тези модели, не може да пренебрегнем техния вреден ефект, особено на по-късните им версии. С помощта на математически алгоритми тези модели вкарват динамика в производствената функция и изчисляват повратната точка на трудовия пазар, след която инфлацията започва да се ускорява. Те също така налагат ограничения в наличните технологии, които може да се премахнат само „по усмотрение“, обикновено след позитивни инвестиционни шокове при благоприятни бизнес условия.

Нека стане ясно как работи всичко това. Със сигурност са нужни големи емпирични и математически усилия, за да се изгради логически издържан модел, особено за световната икономика. И все пак пробният камък е дали тези математически формулировки достоверно изобразяват социално – икономическите реалности. Голяма част от „успехите“ на моделите на МО се дължи на съблазнителните истории, с които се заявяват претенции за обширните територии, лежащи между математическите умения и социално-икономическите феномени.

Ако тези истории се приемат за вярни, ролята на авторите на моделите вече се свежда само до променяне на параметрите в тях, или пък до прилагане на „шок“ върху някое уравнение, за да се стигне до резултат, който може да се приеме за достоверен – в смисъл, да отговаря на разказваната история.

Като илюстрация как работи това, ето типичен пример как авторите на модели, базирани на производствената функция, включват технологичния прогрес. Технологията е знание, овеществено в оборудване. Знанието е резултат от инвестиции в изследвания. Инвеститорите няма да увеличат разходите си за изследвания, освен ако не им се гарантира желания размер печалби, чрез различни форми на инвестиционни протекции. Това е призив за политики и регулации, които осигуряват инвестиционна и патентна закрила, дерегулация за премахване на „бюрокрацията“ и либерализация на пазара на стоки, която насърчава конкуренцията и награждава най-добрите иновации.

Паралелната линия на разсъжденията засяга решенията за бюджета, например по-ниски или нулеви ставки за инвеститори, като сигурен начин да се увеличат инвестициите в ново ободудване, съответно и производителността. По същия начин, фискалната дисциплина се третира като необходимо условие за подобряване на инвестиционния климат. С подходящи фискални политики, производителността ще нарасне в една дружелюбна към бизнеса среда…

Тези завладяващи сценарии осигуряват оправдания за промени в параметрите на модела, който обещава по-бърз растеж в резултат на „дружелюбна към бизнеса“ среда: защита на печалбите, фискална дисциплина, по-малко бюрокрация. Моделът има достойнството, че предоставя математическа прецизност на политиците, които искат да знаят колко бързо и до каква степен ще видят ползата от взетите от тях решения. Но моделът остава изграден върху предположения, които са обект на дебат.

Друг ограничител за икономическия растеж в моделите на МО е инфлацията на работните заплати. За да може моделите да прогнозират по-високо производство и заетост при по-малко инфлация, МО предлагат промяна на политиките, която звучи убедително: гъвкавост на трудовия пазар. Изглежда достоверно – особено от гледна точка на работодателя, че отмяната на правилата за определяне на заплатите или премахването на закрилата на работните места, намаляването на вноските за социални осигуровки, съкращаването на срока на изплащане на обезщетения при безработица и т.н. – ще увеличат броя на предлаганите работни места. Повече работници ще са принудени да приемат условията на работодателите. За това обикновено не се говори, но във функциите на предлагането на труд са вградени скришни очаквания, че политиките на пазара на труда като придобиване на нови умения, обучения и по-висока заетост на жените, ще намалят натиска за увеличаване на работните заплати.

Безспорна е привлекателността на този ред на мисли. Различни варианти на неокласическия икономикс, който се преподава в повечето университети по света, предлагат модели, включващи тези интуитивни моменти. Политиците трудно устояват на тази проста интуиция, съчетана с количествените модели на МО.

Но по ред причини, изяснени по-долу, резултатите от тези модели са разочароващи. Провалът на тези рецепти за растеж и висока заетост е норма, не изключение. Как тогава авторите на тези модели продължават да държат на своите допускания и несбъдващи се прогнози – и запазват своята репутация? Прости са аргументите, с които се обяснява техният провал: „политическата промяна не беше достатъчно силна“, „не беше избрана правилната последователност“, „нужно е повече време“, „други шокове попречиха на резултатите“, „политическа намеса не позволи на пазарите да работят“ и така нататък.

“Търси се съвкупно търсене“: алтернативният модел на ООН

В другия лагер, който изцяло се отказва от функцията на съвкупното производство, моделите се базират на теориите за икономическия растеж, разработени от икономисти като Рой Харод, Евси Домар, Петрус Йоханес Вердоорн, Николас Калдор и други, спадащи към т.нар. пост-Кейнсианска традиция. ООН използва емпиричен глобален модел в техните рамки, с който изследва сценарии за алтернативни политики. В същноста си тези алтернативни теории за растежа се крепят върху две предположения.

Първо и най-общо, основното ограничение за една икономика (национална и особено глобална) е недостатъчното съвкупно търсене. То се наблюдава при ресурсите – труд, капиталови стоки и знание – които остават неизползвани или недостатъчно използвани в социално – икономическата структура. В същото време модерните финансови системи запазват способността си да генерират големи количества кредит, който поддържа инвестициите. Ниското ниво на инфлацията в повечето икономики през последните три десетилетия е друго потвърждение.

Второ, от най-новата история става видно, че техническият прогрес обикновено е отговор на трайно увеличение на съвкупното търсене. Особено ако равнището на работните заплати достатъчно дълго време се поддържа високо, а инвестициите и иновациите се подкрепят от правителствени програми, които насърчават изследванията, услугите и инфраструктурата, необходими за широкото разпространение на новите продукти.

Тук предположенията също са от значение. МГП отчита риска, че инфлацията може да се покачи до равнища, които ще подкопаят съвкупното търсене и ще причинят нестабилност. Търсенето може да стане по-силно от способността на икономиката да произвежда с желаното темпо. Но практиката не е такава. Съответно, производственият потенциал се извежда от една проста функция на техническия прогрес, зависеща от миналата посока. Нейният вид е определен от Вердоорн, Калдор и от други, и при нея ръстът на текущия резултат се настройва с времето към натиска на съвкупното търсене.

До натиск върху цените може да доведат високото търсене на труд и различните категории „разходни тласъци“. Ниската инфлация през последните десетилетия потвърждава очакванията, че ръст в търсенето, производителността и крайния резултат може да се постигне с малък риск. Факторите, които може да доведат до неустойчива динамика включват ексцесивно търсене на суровини и енергия, както и ограничения в платежния баланс, касаещ страните с лимитиран външен кредит. Най-важно е, че в МГП дисбалансите между страните, при отсъствие на координирана глобална политика, може сериозно да ограничат растежа. Но това са провали на политическото управление, не ограничения заради недостиг на ресурси или неадекватни технологии.

Историята, която МГП използва, за да създаде сценарии за устойчив растеж, противоречи на съветите на МВФ, ОИСР и ЕК. Нейната същност е, че правителствата имат ефективна роля и тя е насърчаване на изследванията, запазване на социалната защита, разпределяне на доходите, създаване на заетост – както и координация на стимулите за търсенето на глобално равнище. Тези неща не само че не са пречки за повишаване на съвкупната производителност, те я стимулират.

Паралелните истории например гласят, че изследванията в публични университети и други обществени институции са били и трябва да останат ключ към технологичния напредък. Изследователската и развойна дейност на частните компании трябва да се насърчава по начин, който води до нейното по-широко приложение и принос към бъдещото технологични развитие, и да се регулира в зависимост от социалните задачи. Правителствените разходи за стоки, услуги, инфраструктура и соцални инвестиции може да допринесат за пълна заетост. Политиките за насърчаване на заетостта и предпазване на работните заплати може да съхранят стабилния ръст на доходите и да създадат стимули за въвеждане на нови технологии. Траекторията на глобалния растеж може да се подобри, ако дисбалансите се коригират с повече разходи на страните с излишък, а не с по-малко разходи на страните с дефицит. На финала ще се спра по-подробно на някои от тези въпроси, след като поясня как моделите на МО пренебрегват проблемите на разпределението в макроикономическата политика.

Който има – ще му се даде, който няма – ще му се вземе

Разпределението на доходите е сърцевинен аспект на макро и глобалните модели. За разлика от микро-моделите, при които заплатите са само разход, който отнема от възможността за натрупване на печалби, макро-моделите изследват въздействието от заплатите и печалбите върху цялата икономическа структура. Ефектът на заплатите е ключов, тъй като те са едновременно и разходи за фирми, и доходи за домакинства, но също така определят и решенията на фирмите да увеличават производителността си и да инвестират в различни сектори, заедно с решенията на домакинствата да харчат своя доход. Макроикономическите модели, които включват финансовия сектор, позволяват да се проследи и въздействието на промяната в разпределението, например между заплати и печалби, решения за спестяване и портфейлно инвестиране. Каква изненада, малко макроикономически модели включват финансовия сектор.

В емпиричните модели, особено за световната икономика, въпросите за разпределението са костелив орех. Това се дължи на проблеми с данните и на концептуални проблеми. Ранните модели от типа, който сега ползват МО, се градят на проста дихотомия, при която печалбите и спестяванията повишават инвестициите, а ръстът на заплатите ги ограничават. В по-новите версии нещата се усложняват. Относно инвестициите, фирмите продължават да се държат като единици, които максимизират печалбата си, а заплатите и лихвите са ограничение. Но те също така може да се възползват от предполагаемите ефекти на технологичната промяна и на капиталовите пазари. В тези модели инвестициите се влияят позитивно от оценката на капиталовите пазари, но при затегнат пазар на труда и високи лихвени нива пазарите може да отслабнат и инвестициите да са по-малко печеливши.

Относно потреблението, тези модели различават два вида домакинства. Ограничените откъм ликвидност домакинства, които придобиват доход само от заплати и публични трансфери, ще увеличат консумацията си при увеличение на заплатите и социални политики, стига инфлацията да остане ниска. Но по-важни за процеса на пренастройване са домакинствата, които са богати на активи (наричани още домакинства от „застъпващо се поколение“), които ще увеличат консумацията си в зависимост от стойността на своето натрупано финансово богатство. Това богатство включва, най-важното, активи от капиталовия пазар.

Тук в сила са множество въздействия: ръст на заплати, натиск на цени, технологични инвестиционни решения, спестявания, придобиване на финансови активи, лихвени равнища, цена на активите. Взаимодействието на тези сили е сложно и по правило зависи от специфичните условия, то включва значителен момент на лично усмотрение. В много от статиите, прегледани при подготовката на това есе, се акцентира върху ползата от насърчаване на инвестициите чрез поддържане на ниски заплати. За да стане това възможно, от решаващо значение е да се поддържат ниски лихви – докато инфлацията (на заплатите) остава под контрол. Ниските лихви облагодетелстват инвеститорите, както и множеството потребители, които реагират положително на укротяването на инфлацията и на по-високите цени на активите. Тази история е в съзвучие с предишната дискусия за ролята на функциите на съвкупното производство.

През последните години МО разбират все по-ясно, че когато разпределението на доходите се влошава съществено, растежът се ограничава. Например изданието на „Световните икономически перспективи“ на МВФ от април 2017 г. отделя една глава на анализа на динамиката на разпределението на доходите, използвайки модела, описан по-горе. Заключението твърдо предполага, че спадът на дела на труда в доходите се дължи на силите на технологията и глобализацията. Подчертава се, че има значително „компресиране“ на работните заплати в секторите с ниско и средно ниво на уменията, докато в секторите с високо ниво на уменията заплатите растат по-бързо от производителността.

Централната политическа препоръка гласи: технологичният напредък и глобализацията са екзогенни, тоест отвъд контрола на политиците. Политиката следва да се ориентира към образование, обучение на нови умения, увеличаване на дела на участващите на трудовия пазар. Тоест, с очакване за по-високи възнаграждения за труда, да се цели подкрепа за надграждане на трудовите умения. Но дали това ще доведе до увеличено предлагане на работа, до гъвкавост на трудовия пазар, до ерозия на колективното договаряне, до по-ниски индивидуални доходи – за това не се говори.

Фискалната и монетарната политика: шарлатанството на финансите

Терминът „шарлатанство на финансите“ (Patnaik 2003) изразява начина, по който МО чрез своите модели гледат на ролята на фискалната и съответно паричната политика. Независимо че и тук моделите на МО станаха по-сложни и детайлни в отчитането на фискалните въпроси, заслужава си да се отбележи, че политическите препоръки остават подчинени на т.нар. монетарен подход към платежния баланс. Пионер на модела МППБ в края на 1950-те е холандският икономист Дж. Полак. Това бе товарният кон на Бретън Уудските институции по време на десетилетията на „структурно пренастройване“, налагано на развиващите се страни, особено след дълговата криза, започнала от Мексико през 1982 г. В този модел, фискалното разточителство е главно обяснение за проблемите с платежния баланс и излизащата от контрол инфлация. С нарастването на фискалния дефицит се постига монетарна експанзия, която води до инфлация. Износът става по-малко конкурентоспособен, вносът се покачва, това насърчава бягството на капитали и влошава външния баланс. За тази „монетарна“ динамика няма друг лек освен драстични фискални съкращения.

Както обясни Патнаик и много други изследователи, тази гледна точка преобладава през целия XX век и остава пропита в най-новите превъплъщения на моделите на МВФ, ОИСР и ЕК. При известни условия се признава, че активната фискална политика и увеличените правителствени разходи носят ползи – например напоследък се акцентира върху публичните инвестиции в инфраструктура (все пак, добрата инфраструктура увеличава печалбите на бизнеса и не е свързана с преки разходи за фирмите). Но страхът от дълга на публичния сектор остава огромен. Въпросните модели установяват априорен таван за съотношението дълг/БВП, от който с проста аритметика се извежда нормата за правителствения дефицит.

Читателят може би е запознат с традиционното гледище, че дефицитът, поне до известна степен, изблъсква разходите на частния сектор. Приема се, че дълговото финансиране води до инфлационен натиск и покачване на лихвените нива, което се отразява негативно на реалното потребление и инвестициите. Следвайки тази логика, всеки долар публични инвестиции жертва определено количество частни разходи. Нетният резултат от ръста на публичните разходи и свиването на частния сектор ще е по-малко от похарчения 1 долар, докато дългът ще се е увеличил с 1 долар.

Следователно, с покачването на дефицита и натрупването на дългове, БВП няма да се увеличи по желания начин в краткосрочен период, а в дългосрочен период ще е нужно пренастройване, за да се удържи нарастващия публичен дълг под приетото ниво. Фискалните дефицити трябва да се свият. Често препоръката е да се поддържа балансиран бюджет, за да „има ред в дома“.

Модерните версии на тези модели прибягват до всякакви способи, за да създадат този базов ефект. Заради въздействието върху печалбите, насърчаването на бизнеса и т.н., по правило се препоръчва да се запазят разходите за инфраструктура, или пък алтернативно да се правят „публично – частни партньорства“, при които публичният сектор финансира начинанията на частния сектор. По същия начин, намаление на данъците и насърчителни трансфери към бизнеса се приемат като позитивни ефекти за бизнес климата, които привличат чужди инвестиции. От друга страна, трансферите за бедните под формата на субсидии и правителствените текущи разходи в различни сфери (често изключвайки военните) се приемат за негативни средства.

Правителството може да постигне фискална консолидация чрез повишаване на данъците върху добавената стойност (данъци върху продажбите). Всичко това очевидно са регресивни мерки, но те се оправдават с търсената финансова стабилност и подобрени дългосрочни перспективи за растеж. Те се съюзяват с аргументите, произтичащи от функцията на съвкупното производство, чиято „тотална факторна производителност“ се счита за накърнена, ако се прилагат споменатите фискални политики за преразпределяне.

В противоположност на съветите, отправяни към фискалната политика, вече е всеприето да се прибягва до експанзионистична монетарна политика. За да се стимулира търсенето, централните банки може да използват прозрачни, дружелюбни към пазара правила, при които лихвените равнища може да се понижават дори при наличието на слабо търсене. Това със сигурност би трябвало да стимулира инвестициите – така се приема, а и така не се влиза в досег с корумпирани политици със запазени интереси. Моделите на МО позволяват богата гама от преплитащи се политически решения, но като цяло сценариите им предпочитат монетарната експанзия пред фискалното охлабване.

След глобалната финансова криза 2008-2009 правителствата и централните банки опитаха различни комбинации от фискални и монетарни политики. Монетарните бяха първи, както винаги. Политиците запазиха страхопочитание пред еднозначната от десетилетия позиция на МО, която осъжда дефицитните разходи. Но кризата беше толкова сериозна, че повечето страни прибягнаха до фискални стимули. Въпреки първоначалния успех и преустановеното пропадане, след по-малко от две години листът се обърна. Наистина, равнищата на публичния дълг бяха високи, но не беше отчетен фактът, че дефицитите бяха следствие най-вече от кризата и от неотложните спасителни програми. В повечето страни, с изключение на някои най-големи нови икономики, правителствата преминаха към строги фискални икономии. Същевременно водещите икономики възприеха по-агресивна монетарна политика с все по-големи количествени улеснения.

Ако погледнем назад, може да намерим политически изявления, че охлабването на фискалната политика е най-ефективно в присъствието на монетарна адаптация. Но рядкост са изявленията от рода “адаптирането на монетарната политика работи най-ефективно, когато е придружено от дефицитни разходи на правителството“. И все пак това трябва да е вече очевидно. Уилям Уайт, бивш главен икономист на Банката за международни разплащания и внимателен наблюдател на политиката на централните банки, изпадна в почуда: „Да се кара икономическата кола с единия крак на спирачката, а с другия крак на газта, изглежда извънредно странно“.

В това се крие мъдростта на политическите препоръки на моделите, които доминират в МО: политиките, които насърчават активността на частния сектор и поемането на риск са природно оптимални. Но политиките, които увеличават влиянието на публичния сектор водят до намеса в ефективния пазарен механизъм и следва да се избягват.

Отново историята е изцяло интуитивна: частният сектор може да се грижи за себе си, тъй като грешките там се наказват със загуба. Тази теория през 1920-те се наричаше „Гледище на Министерството на финансите“, а през 1980-те бе наречена „Доктрината Лаусън“ на името на тогавашния финансов министър на Обединеното кралство. Но опитът от 1930-те, 1990-те и от финансовата глобална криза от 2008-09 г. отново и отново демонстрира, че най-травмиращите макро-финансови кризи възникват вследствие на ексцесиите на частния сектор.

Проблемът на глобалната агрегация: сляпа вяра в предположения

Полезен начин да се проверят свойствата на един модел е да се оцени как той решава множеството проблеми на агрегирането в процеса на намиране на глобално решение. Това не е така просто, колкото изглежда, тъй като цялото не е задължително сума от своите части. Частите от модела не са тухли, те по-скоро са органични компоненти, които реагират при промяна на другите части от модела. За да стане още по-трудно, и по същата причина, агрегирането на времето не позволява да се твърди, че дългосрочните последици ще са кумулативен резултат от краткосрочните епизоди.

Два примера ще ни помогнат да изясним този проблем. Първо, от перспективата на отделната фирма изглежда примамливо да се увеличи активността, когато разходите за труд намаляват. Тогава, ако моделът просто събере очакваните резултати на всички фирми, за които се счита, че се стремят да максимизират печалбата си, може да се допусне, че едно съкращение на заплатите ще доведе до голяма активност и съвкупни инвестиции. Адитивните свойства на модела обаче трябва да отчетат и други връзки – например от заплати към търсене.

Второ, ако дефицитите на публичния сектор се покачват, непосредственият ефект ще е увеличение на публичния дълг. Но ако ефектът от тези дефицити е ускоряване ръста на БВП и повече правителствени приходи от данъци, след една или две години публичният дълг може да намалее, или пък да нарасне с по-малко от сумата от дефицитите от предходните години. Съчетано с по-бързото нарастване на БВП, това на практика може да доведе до свиване на съотношението дълг/БВП.

Повечето модели на МО, които бяха разгледани тук, както и много други глобални макроикономически модели, са оценени емпирично с използване на голямо количество данни. Авторите на моделите се опитват да са „прави“ и да постигнат „смислени“, достоверни резултати. Но тъй като много аспекти на моделите не се поддават на измерване – например фактори като инвеститорско доверие, потребителски очаквания, желано ниво на богатство, инвестиционни предпочитания – или пък защото няма достатъчно данни за нужните променливи, ключови компоненти в тези модели се „калибрират“.

С други думи, авторите на моделите извеждат ключови отншения от предполагаем или предходен икономически ефект, за който те считат, че е важен и представлява реалността. Те настройват параметрите на уравненията си, за да ги направят в съзвучие със своите допускния.

Най-съществената емпирична зависимост в моделите, прегледани в това есе, е функцията на съвкупното производство. Ключово за генерирането на подобна функция е измерването на потенциалния резултат на изхода, който отговаря на техническите ограничения: таван за инфлацията, движен от предлагането технически прогрес, финансова стабилност и други подобни. Така се определя и потенциалния output, който пък дава разликата между реален и потенциален икономически растеж.

Разгледаните по-горе примери ясно сочат, че оценката на функцията на съвкупното производство , съответно нейната история, трябва да съответства на инвестиционната функция, която отговаря позитивно на съкращението на разходите за труд. Но от друга страна съвкупното потребление на описаните по-горе два типа домакинства би следвало да реагира по начин, който не пречи на съвкупния резултат да се повлияе позитивно от понижаване на заплатите. (Има алтернатива за растеж, движен от износа, която накратко ще се дискутира по-долу). Така, ако съкращение на заплати негативно засегне част от доходите на домакинствата и съответно тяхното потребление, в други части на модела трябва да възникнат противоположни ефекти, които да гарантират, че консумацията се запазва – например чрез покачване на цената на активите или покачване на заплатите във висококвалифицирания сектор. Не забравяйте, че с подобни предположения, параметрите на модела се калибрират, тоест се проверява дали притежават „правилните“ свойства.

По същия начин, ако в краткосрочен период дефицитни разходи помогнат да се свие разликата между реален и потенциален output, в модела трябва да има механизми, които да попречат на образуването на тесни места. Инвестициите трябва да нараснат и да се появят иновации, които да увеличат продуктовия потенциал и да предотвратят инфлационна спирала. Но за да се случи това, правителствата трябва да спаазват фискална дисциплина, с която да отгледат благоприятен инвестиционен климат. Съответно, параметрите на модела се настройват така, че фискалните мултипликатори намаляват, когато реалното производство доближи до производствения потенциал според модела.

Накратко, сърцевината на тези модели са условията, свързани с предлагането, докато вниманието към търсенето е ограничено до краткосрочния период. Предлагането се детерминира от въображаемите характеристики на производствената функция, докато стимулите при търсенето крият огромен потенциален риск и съответно може да се допускат само в изключителни ситуации.

Има много други аспекти на тези глобални модели, които се нуждаят от критично разглеждане. Накратко тук бе споменато дали проблемите на заплащането и заетостта може да се решат с обучение и образование. Такива мерки сами по себе си са желани, но те ще допринесат за честно разпределение и ще приведат системата в състояние на пълна заетост само тогава, когато политиките се ориентират в подкрепа на съвкупното търсене и поддържането му в размер, необходим за ангажиране на цялата работна сила.

Друг проблем при агрегирането е значителната тежест, която глобалните модели приписват на структурните реформи – например, че подобрена конкурентоспособност ще насърчи растежа чрез износ. Както бе отбелязано, в един икономически модел, движен от функциите на съвкупното производство, структурните реформи, които намаляват разходите за труд, насърчават конкурентоспособността във всяка страна и едновременно привличат инвестиции и намаляват цената на потребителските стоки. Но не е ясно как ще се насложат ефектите за света като цяло. В един различен модел – МГП на ООН, структурните реформи, които потискат заплатите и увеличават неравенството в една страна, имат негативно отражение на другите страни и намаляват съвкупното търсене в света като цяло.

Недостигът на потребление и ексцесивните финансови спестявания може да отслабят търсенето и ръста на производството в дългосрочен период. Бюджетните съкращения, целящи намаляване на правителствения дълг, имат същите широки последици и са още един потенциален източник на нисък растеж или стагнация в глобалната икономика.

Главната цел на един модел

Системата от вярвания, която стои в основата на историите, разказвани от политиците, влияе и на дизайна на моделите – както на параметрите, така и на самата структура. Моделите, от своя страна, предопределят резултатите: потенциала, ограниченията, политическите реакции. Учени, политици, активисти, граждани – те трябва да са в състояние критично да оценяват дали историите са достатъчно убедителни, за да оправдаят взиманите на тяхна база политически решения. Критичният поглед е особено важен за моделите на МО, чиито политически препоръки се прилагат отново и отново – независимо че толкова често се провалят и не могат да осигурят резултатите, които обещават. Други модели нямат достатъчно подкрепа от политиците – или заради различни господстващи убеждения, или защото политиците по принцип желаят да грешат с тълпата, вместо да са прави сами за себе си.

Моделите са добре структурирани математически формулировки, които изразяват системи от убеждения. Моделите дават възможност на своите автори да изследват последиците от прилагането им. Легитимно е да се подложат на съмнение резултатите, получени от дадени модели, ако има причина да се счита, че убежденията са неуместни. В крайна сметка, реалността е най-важният тест. Ако моделите постоянно се провалят в предвиждането на най-важните феномени, или не са в състояние да изразят избора на алтернативни политики, те трябва да бъдат променени – или най-сетне да отминат в небитието.

 

* Авторът е главен икономист на UNCTAD (Отделът за търговия и развитие на ООН). Оригиналната статия със заглавие „Economic Models That Reality Can No Longer Afford” е публикувана на 11 август 2017 г. на страницата на Института за ново икономическо мислене (INET).

Този текст е преведен на български език с малки съкращения и се публикува тук със специалното разрешение на INET. Коментари и критични мнения се приветстват. Бележките по текста, както и списък на цитираната литература, са достъпни на страницата на INET.  

Migrants for Growth

Old Europe is used to cure its economic pains by transfusing blood of working migrants. This clever lever has already reached its limits

„One very catastrophic mistake” named Donald Trump the decision of the German Chancellor Angela Merkel to invite in Europe “all of these illegals”. One week before his inauguration the new dweller of the White House declared in front of European journalists that “you wouldn’t have a Brexit” if the EU countries had not been forced (by Germany) to take over 1 million refugees with all their problems. He added: “I believe others will leave”.

A choir of protest echoed this rare frankness, starting with Merkel herself (“we Europeans hold our destiny in our own hands”) through to the former Secretary of State John Kerry and even Larry Fink, the CEO of BlackRock – the world’s biggest asset management fund. This financial shark defended the policy of the Chancellor praising her “moral leadership… in an increasingly discordant world”. In his words Germany demonstrated “ability to balance acts of humanity and economic and political challenges”.

Be aware when a man of money addresses morality. What if the “humanity” is only a shell of an entirely rational strategy of revitalizing the European economy and reviving its economic growth, coming at the cost of decreasing citizens’ living standards and surge of insecurity?

We have done this before

The Second World War was a clash not only of soldiers and weapons but also of factories. The enormous demographic effort after waging two simultaneous fronts of war in Europe could not be offset even by the self-sacrifice of German women in the rear. The wartime economy found a solution by absorbing the labor of the prisoners of war, the population of the occupied territories in Eastern Europe, but also of millions Italians, French, and Dutch.

According to the award-winning monography of Adam Tooze “The Wages of Destruction: The Making and Breaking of the Nazi Economy”, in certain factories of Luftwaffe the share of foreign workers stood above 40 percent. In Munich there were 80 000 beds for foreign laborers. In 1943 the foreign labor force in German industry and agriculture amounted to 6.5 million people, including 5 million civilians (not prisoners). The total number of foreign workers peaked in the fall of 1944 with 7.9 million people – over one fifth of the German labor force.

It is interesting to point out that the sexual issues were high on the migrant agenda in these dark times. During the first years of war the Poles sent to work in Germany received capital punishment if caught committing fornication with Arians. Later brothels designated to foreign workers were established – supposedly in order to increase their productivity.

The mentioned above facts do not draw parallels between the Federal Republic and the regime of National Socialism. But they unambiguously prove that the labor of foreigners – so called immigrants, historically served as an important factor of production for the developed countries. It happened far not only in Europe – just to mention the African genocide and the infamous slave trade across Atlantic, which set the base of the American prosperity. After the American Civil War the economy of the United States has been greatly benefited by the crowds of talented and laborious European immigrants.

There is no need to seek for examples in so distant past. The “trente glorieuse” – the economic miracle of the post-war Europe which lasted up until the world crisis of the 1970s is explained by combination of factors, and among the central ones is the abundant and cheap labor of migrants.

Labor and capital on the balance

Starting from the middle of the 20^th century around 5 million migrant workers with their families helped Europe to become what it is now – writes the American economist Barry Eichengreen in his volume „The European Economy Since 1945”. In the FRG the input of foreign workers has been continual. Firstly arrived the ethnic Germans which left – or were driven away – from Poland, Czechoslovakia, and USSR. Prior the erection of the Berlin Wall in 1961 hundreds of thousands of GDR citizens fled to the West. Thereafter came Yugoslavians and Turks.

The same in Netherlands: the countrymen returned from the colonies constituted 7 percent of the labor force, or 300 000 people. Switzerland had no colonies and from the very beginning had to import laborers from Southern Europe. France used migrants from Spain and Algeria. Italy as a whole exported workers – but in the same time the industrial North profited on the demography of the South. An eyewitness from Torino observed: “Southerners would arrive in rags, sleep on park benches or at the train station, and wait as long as it took to get a job in a Fiat plant”.

The United Kingdom imported 350 thousand Irish workers between 1946 and 1959, thereafter turned to India, Pakistan and the Caribbean, from whence accepted 540 thousand people until 1968. Over 1 million Poles and Germans migrated to the West with the establishment of Stalinist regimes in 1947. By 1970 there were over 12 million immigrants in Western Europe, summarizes Carl – Ulrik Schierup in his book published in 2006, “Migration, Citizenship, and the European Welfare State”. Already in 1989 a European migration crisis was declared.

But why Old Europe allowed such demographic flood? Certainly not only of humanitarian reasons. The key to understanding the West European migration policy is the price of labor. The post-war reconstruction of the thorn apart societies turned growth into a major objective and a measure of success. Achieving growth requires investments, and investments require corporate profits. In order to keep the share of capital big enough, the wages should be suppressed.

Immediately after the war the citizens were keen to accept self-sacrifices for the sake of reconstructing their homelands. But already in 1950 the pre-war levels of economic production were surpassed almost everywhere in Europe. The wage laborers now required a fair share in this new wealth. Then struck the hour of the tripartite collaboration of labor unions, capitalists, and governments. And of imported labor. The full employment corresponds with higher salaries, thus growth needs some unemployment: achieved through low-qualified and cheap migrants.

Eichengreen explains this strategy perfectly technically: „So long as refugees from GDR flooded into West Germany, there was a reserve army of labor standing at the ready. Unemployment remained in the high single digits until this influx was absorbed. Increases in labor costs were thereby limited even when the economy was expanding at breakneck speed. The same mechanism operated in the Netherlands… Italy and France”.

During the 1950s Old Europe still possessed an internal labor reservoir – the employed in agriculture with substantially lower incomes and productivity than in the industry and services. But the modern sectors soon utilized the domestic migration, including the women, and afterwards the import of migrants was imminent. In certain years up to a third of the employment growth in Europe was made up of migrants.

To underline, not the necessity of hiring someone to do the “dirty work”, but the need of a lever to push down the wages will explain the European hospitality towards foreign workers. The Europeans soon got aware of this unpleasant strategy and in the 1980s clearly showed that such labor tricks are unacceptable. Yet the governments continued to let in “enough” economic refugees by occasionally loosening the immigration control.

This pragmatic – or rather cynical policy of pushing wages lower is not a secret, albeit it is seldom scrutinized. Larry Fink himself while defending Merkel from the assaults of Trump underlined that migrants encourage growth. Who may know better than him? The financial and banking sector would be among the most severely damaged if due to some reason the annual increase of the gross domestic product would come to a halt. The world would explode if credits and interests will have to be covered without the current annual increase of the quantity of the economic production.

Impotent old recipes  

During the 1950s the United Kingdom stood with only one leg inside the European economic area – as it does now. And the United States dictated who to come in and who to go out. In only 60 years the economic history of Europe repeated itself – of course, this time as a farce. It is worth mentioning that Theresa May, the Prime Minister which will have to stir the British ship through the uncharted Sea of Brexit, came into the spotlight firstly with her… cleavage.

In addition to migrants growth needs liberalization. What are the free trade agreements if not “engines of growth”? Initially – before invoking geopolitics in justifying TTIP and CETA amidst the harsh discontent of the European citizens – the European Commission explained them namely with the need of growth. Brussels experts shared in private that after 1960s the European economy was incapable of achieving organic growth – based on innovations and higher efficiency. That is why Europe constantly sought to expand its markets.

It is beyond doubt that Angela Merkel and her EU partners were motivated also by humanitarian reasons when accepting over 1 million new immigrants from the burning south. Yet it is naïve to suggest that the politicians were not aware of the economic benefits of such generous gesture. Besides cheap labor, the migrants create an additional demand of food, shelter, healthcare, schools: they generate growth.

Something similar happened in 2004 and 2007 when the EU expanded with the former socialist countries of Eastern Europe. The benefits for the big business were evident from the very beginning. Because of the one-magnitude divergence in the salaries of Old and New Europe a seven year moratorium on old members’ labor markets was imposed. But the mere fact of political adoption of tens millions of low paid workers contained the rise of wages in the West.

Capital threatened the labor that it would migrate, and the East served as a scarecrow. In 2005 the workers in the BMW factories consented to work on Saturdays for regular salaries in order to retain their jobs. There are plenty of examples. For the citizens of the old member states the expansion of the EU has been just another wave of migration at their cost.

It is hard to imagine that the triumph of populism of 2016 would be duplicated on the coming elections in Germany, France and Netherlands in 2017. And it seems that the establishment has finally grasped the unwillingness of population to sacrifice its remuneration and security in the name of unspecified growth. The toleration of migrants is very low now even in a new country like the US. In Europe, the migration issue is part of a broader discontent referring also to the massive tax dodging and the disparities created by the common currency.

Nevertheless the European politicians have not so many options these days. They could kill at last the fat old Europe of security, leisure and welfare – or submit to the popular demands while impeding interests of banks and multinational corporations. By the way, it is not clear whether the second option is at hand at all. Honestly speaking, both alternatives are not in favor of the wretched trying to find in Europe refuge from war and famine. Maybe there is a third way?

The New Crusade 

Indigenous are only the people of Africa – according to the modern genetics the world has been populated by migrants, and waves of newcomers piled on even in the most remote islands. The most successful nations in human history have had the best methods of attracting foreigners to their own culture. The empires building walls on their borders were just proclaiming the beginning of their demise.

To take Bulgaria as an example: it is truly a land of migrants. More than 13 centuries ago Bulgarians “migrated” on the territory of the Byzantine Empire, meeting there Slavs who were migrating south of the Danube for centuries. Thereafter followed Cumans, Pechenegs, Seljuqs, and Sachs. After the Ottoman invasion there came Cherkasy and Tatars, along with different Shia tribes and the Jews. In the first half of the 20^th century there came probably 20 thousand Armenians and 35 thousand Russians – and hundreds of thousands of displaced Bulgarian families from Thrace, Macedonia and Dobrudja after the failed wars for national unification. Modern Bulgarians may be second- or third-generation exiles – and still they regard the “refugees” as a threat and vote for parties that promise them “protection against” migrants.

Still the current wave of migration is truly peculiar. The Muslim refugees do not intend to accept the values and the ways of life of their hosts. Even after decades abroad the Turks in Germany live in enclaves: there are streets in Berlin where one feels just like in Istanbul. One quarter of the population of Brussels are Muslims. The children of migrants are often trapped in the vacuum between the family traditions and the Western postmodernism. This encourages crime and facilitates terrorism.

It is hard to forecast whether Europe will be capable to absorb these migrant islands. But it certainly has a moral obligation toward the millions distressed people at its doors. This does not imply inviting them into its labor market – rather, European efforts are needed to stabilize the Mediterranean belt after the ill-fated Arab spring. This excludes, of course, the infamous collaboration with Erdogan’s regime in Turkey. The time has come for new crusades, not with weapons or holy texts, but with benign credits, joint infrastructure projects, science, teachers, medicines, and culture. The policy of growth should migrate from saturated Europe to its poor surroundings, otherwise the new European fascism will arise from the state of total terrorism.

The official EC data speak of over 1.3 million refugees arrived in Europe in 2015. Germany alone attracted 420 thousand of them. The most important refugee route lies across Mediterranean (Eastern Route through Greece and Central Route through Italy). Over 1 million people, 38 percent of them Syrians, crossed the sea trying to reach Europe. The migrant crisis of 2015 was even more severe since the reports of Frontex – the agency of external EU borders, informed of over 1.8 million illegal attempts to cross the EU border, of them almost 600 000 of Syrians. Around 60% of migrants were men in their active age.

The crisis receded somewhat in 2016 and the number of refugees decreased threefold on an annual basis. Yet the number of victims which drowned while trying to reach the shores of Greece and Italy scored a dark record of 5000 people.

We should agree with the Federal Chancellor when she announced in 2015 that the migrant crisis is a “historical test for Europe”. But the trial is not only moral but also economic. The bad habit of cooling the labor markets with immigrants may have killed the precious spark of solidarity in Europe. Now the doors are almost shut – but the political vultures have already crept in.

По-полека, забави

Предлагам на вашето внимание един текст, чиято основна теза е, че икономическият растеж се е превърнал в пречка пред глобалното икономическо развитие. Писах го преди две години, но темата de-growth (де-растеж, икономическо смаляване) става все по-актуална и току-виж някой в България намери полза от тези разсъждения.

В този текст има повече чуждици и дълги изречения, отколкото е характерно за моите писаници и за това си има обяснение: в края на 2014 г. и началото на 2015 г. го подготвях като „съществена част“ от дисертация. За съжаление общонародно уважаваният професор, който ми бе предложил подкрепа в Икономическия институт на БАН, като прочете за какво иде реч вдигна ръце от мен.

Нашето поколение сме възпитани да сме критични към себе си, но този път ми се струва, че вината не е само моя. Твърде консервативна е българската икономическа „наука“, не иска да повярва в новото, наказва го. Но тъй като икономиката е на бързите и смелите – говоря изцяло в бизнес смисъл, мудността и пъзливостта на нашата академична общност обуславя изостаналостта на националното стопанство.

А аз съм упорит в стремежа си да намеря новото, релевантното. През 2005 г. опитах – неуспешно, дисертация за зелен маркетинг. През есента на 2006 г. публикувах брошурка, в която пророкувах задаващи се кризи. В нея, освен другите неща, развих и тезата за нестабилността, породена от свръхпроизводството на елити: идея, популярна в последните години с работите на Турчин.

През 2009 г. публикувах обширна статия за „Капана на икономическия растеж“ – доколкото знам, първата в България критика на количествения прираст на икономиката. През 2010 г. в книгата „Унизената Земя“ доказах как опазването на природата и основаният на алчност капитализъм са несъвместими – централна теза в популярния и преведен на български труд на Наоми Клайн от 2014 г. Пръв у нас критично разгледах ефектите от TTIP, търговското споразумение между Европа и САЩ. И това са само някои от безспорните примери за вярно предвиждане.

Грешил съм, няма спор: през 2008 г. написах, че петролът ще остане скъп завинаги, през 2011 г. – че златото ще поевтинее. За разлика от мнозина, признавам грешките си и опитвам да се уча от тях. Както и да е: преди две години написах кратък текст за икономическото развитие и сега го публикувам тук, за да може да се ползва от заинтересуваните.

Напоследък целенасочено изследвам теориите на икономическия растеж. Ако е рекъл Бог, след време текстът, който е поклон пред стотиците читатели, които продължават да посещават изоставения блог за економика, ще се превърне в пълноценна книга.

Текстът, който се намира тук, има следното съдържание:

1. Границите на икономическия растеж
2. Растеж или развитие
3. Демографията като стимул и бариера за развитие
4. Ограничители за растежа в животинския свят и архаичните общества
5. Природните ресурси като стимул и спирачка
6. Другият канон на развитие
7. „Добрият диктатор“: демокрацията като спирачка за растежа
8. Развитие и социално неравенство
9. Икономическо развитие и ненамеса в стопанския живот
10. Богатство, щастие и мислене
11. Културни бариери пред икономическото развитие
12. Технологиите като бариера пред развитието

Умишлено съм оставил някои въпроси недоразработени и някои теми недокоснати, не съм изгладил и езика – нали трябваше да покажа на професорите, че има върху какво да се работи. Все пак мисля, че в текста има ценни моменти и заслужава внимание. Добрата новина е, че изследванията ми продължават и се задълбочавам в темата.

Ако все се носим в търсене на новото и чуждото и не се грижим какво е израснало от родна почва, ще обеднеем още повече – и идейно, и материално.

Ако познавате институция или издателство, което може да се заинтересува от моя труд, моля, свържете ни.

Растеж или развитие (“Нефинансови бариери пред икономическия растеж”)

Продължителна пауза

През май блогът за економика mittag.wordpress.com ще навърши седем години. Започнах го на шега в безработен период. До днес блогът, който търси пресечната точка между природа, пазар и култура е отчел над 100 000 щракания. Публикувал съм в него над 300 текста, както и връзки към мои книги и изследвания по темите на економиката в общ обем от над хиляда страници. (Различни организации през изминалите години ми възложиха теренни проучвания в регионите на страната).

За съжаление този блог не постигна целите, които си поставях. В края на 2015 г. върнах на вторични суровини 147 килограма хартия. Това беше излишния тираж от „Унизената Земя“, вероятно 500 бройки. Останалите 500 успях да „пласирам“, тоест да подаря в продължение на 5 години с голяма мъка. Предлагах на всеки заинтересуван да му изпратя книжка по пощата, поемайки пощенските разходи. Никой не се отзова.

От вторичните суровини взех 13 лева и ги вложих в издаването на следващата си книга „Саламандър. Книга за Пламен Горанов“. Това беше българският герой, който изгоря на 20-ти февруари 2013 г. и за смъртта му обявиха национален траур. Отпечатването на тази книга се реализира с дарения. Два месеца след като „Саламандър“ е в книжарниците, от нея са реализирани тридесет и три бройки.

„Унизената Земя“ пренаписвах шест пъти, а изследването ми продължи около седем години. „Саламандър“ завърших много по-бързо – след година и половина, три-четири редакции, с пълно емоционално себераздаване.

Известно време мислех да подбера 50 статии и някои по-хубави снимки от този блог и да ги оформя в книжка със заглавие „Економика. Култура, Пазар, Природа“. Но след като не можах да реализирам писателските си проекти дотук, реших повече да не хабя мастило и хартия и време. Явно в България няма търсене за нещата, които правя.

Няма да се откажа да създавам науката економика. Повече от година събирам материали и мисля за следващата си книга, „Бариери пред икономическия растеж“. Надявам се да я завърша за година-две. Но за разлика от другите ми творби, мисля този път книгата да е на английски език.

Междувременно с лични ресурси започнах журналистическия проект bodil.bg. В него смятам да публикувам предимно анализи и коментари за текущи събития.

Ако изпитате нужда от безвремието на блога за економика, може свободно да ползвате неговите статии. Тук е текстът на „Унизената Земя“, тук – на „Саламандър“. Ако се интересувате от по-дълги специализирани четива, може да се запознаете с някои от докладите:

за Беглика

за Странджа

за Осогово (и на български)

за Планинските райони

за Рудодобива в Родопите с Руслан Йорданов

Две статии за аквакултурите по проект РИФОВЕ

Налага се да спра да обновявам блога за економика mittag.wordpress.com поне докато завърша „Бариерите“ . Ще качвам тук само лични текстове, както и материали, нужни на мен самия за последната ми книга.

Благодаря Ви за помощта и вниманието.

Въздействие на волфрамовата мина върху Велинград

Местността Грънчарица. Ако планът за мината успее, тук ще бъдат натрупани 1.6 млн. т скална маса

Текстът по-долу е възражението, което подадох до РИОСВ – Пазарджик във връзка с Доклада за Оценка на степента на въздействие (ДОСВ) на инвестиционното предложение за „Добив и преработване на волфрамсъдържащи руди от находище „Грънчарица Център”, община Велинград, област Пазарджик“.

Изразявам несъгласие с изводите на Доклада за Оценка на степента на въздействие на инвестиционното предложение за волфрамова мина в община Велинград. В този документ присъстват редица фрази от типа „постигане на най-високо ниво на екологосъобразност на региона“, но той не дава отговор на множество основателни опасения за въздействието на волфрамовата мина върху:

1. здравето на хората в общината;
2. демографската и стопанската динамика в целия регион;
3. състоянието на екосистемите и биоразнообразието;

Ще аргументирам пет опасения в тази връзка.

а) Нерудната скална маса, която ще се натрупа на площадката на м. Грънчарица ще е над 1.6 милиона тона за срока на експлоатация. Не е разработена система за дългосрочно управление на тези отпадъци – които в никакъв случай няма да са „стерилни“, тъй като, макар и в по-малки концентрации, в тях ще се съдържат тежки метали и съединения. Не е обсъдена възможността за миграция на опасни за здравето вещества в околната среда заради излагане на отвала на действието на вятър, вода и т.н. На стр. 19 от ДОСВ се посочва, че „По-нататък във времето, при завършени минни изработки, в определени зони от иззетите пространства ще може да се върне част от нерудна скална маса за руднични запълнения”. От това изречение става ясно, че дори да се стигне до подобно третиране на минните отпадъци, това ще се случи след много години и ще е само частично. Недопустимо е в ДОСВ да не се анализира с подобаващо внимание въздействието на 1.6 млн.т. минни отпадъци, съдържащи потенциално вредни примеси.

В този смисъл, притеснение буди и планът (на стр. 12 от ДОСВ) „стерилът от подготвителните разкривни и капитални минни изработки по време на строителството“ (над 188 хил.тона) да се използва за реконструкцията на външната пътна мрежа на с. Кръстава до републиканските пътища Велинград – Сърница и Велинград – Септември. Без радиохимичен анализ на т.нар. стерил подобна операция е недопустима.

б) Планът за транспортирането на сепарираната руда страда от вътрешен порок. Предвижда се тежките камиони да минават през местността Юндола – която е официален национален курорт. В ДОСВ е записано (стр. 20), че в светлата част от деня ще преминават по 9 самосвала на час. Това означава, че на всеки седем минути преминаване на тежка машина ще създава шумово, прахово, емисионно и естетическо замърсяване на ландшафта. По тесните планински пътища се създават допълнителни предпоставки за ПТП. Шумът и изпусканите газове от тежката машина се долавят минута или две преди преминаването й. Всичко това означава, че през Юндола и въобще по целия транспортен маршрут – в край, привличащ туристи с тишина и чист въздух, ще има неспирен шумов поток и залпове от изгорели газове. Всъщност в документа дори не е оценено количеството и въздействието от причинените въглеродни емисии.

В ДОСВ са посочени три варианта за шосейни трасета – но е премълчан методът за транспортиране с най-малко въздействие върху околната среда, а именно железопътният. Добрите практики включват и въжени линии. Ефектът от сегашния план ще бъде отлив на туристи и жители от чист и лековит район, зарди въздействието на тежки транспортни средства.

в) В ДОСВ не е обърнато достатъчно внимание на риска от замърсяване на речните води. Както е известно, р. Грънчарица се влива в р. Чепинска, което в случай на минна авария излага яз. Батак и напоителната система в Горнотракийската низина на опасност от замърсяване с тежки метали и съединения. Минната площадка се планира да е „непосредствено до р. Грънчарица“ (стр. 5). Премълчаването на този риск за здравето и поминъка на десетки хиляди хора – докато в документа е обяснено подробно, че няма опасност за бисерната мида, защото тя не се срещала в реката, е недопустимо. Още повече, когато на стр. 17 от ДОСВ е записано как „излишните (извънбалансови) води се заустват в коритото на река Грънчарица“.

Описаната „двустадийна схема“ на пречистване на водите на планираната мина не съдържа анализ на риска при земетресения и тежки наводнения.

Отсъства анализ на потенциалното въздействие от взривните дейности върху подпочвените води и прогноза за ефекта върху дебита и химическия състав на минералните води на град Велинград.

г) В ДОСВ не е оценен фактът, че инвестиционното предложение опитва да се осъществи в неиндустриализиран район с ценно биоразнообразие, включително няколко вида едри бозайници. Кумулативно въздействие в непосредствения регион на мината действително няма да има (стр. 22 от ДОСВ) – просто защото в момента там няма други мини или крупни промишлени предприятия. Тази неиндустриализираност всъщност означава, че пораженията, които мината ще причини на съхранената околна среда ще са по-високи.

д) В ДОСВ не са оценени негативните въздействия върху околната среда, която е източник на традиционен поминък на хората в региона: земеделие, млечно и месно животновъдство, събирачество. Не е оценен рискът от замърсяване с прах и тежки метали от мината на храните, които се произвеждат в региона – и след това се консумират от домакинствата и се продават на туристи.

Също така, в документа не е споменато нищо за възможните въздействия от планираната волфрамова мина върху здравето и качеството на живота на населението в близкия гр. Велинград. ДОСВ на практика приема, че инвестиционното намерение и градът съществуват в паралелни реалности.

Не е приемливо да се твърди, че въздействията от волфрамовата мина ще се ограничат върху 12 ха, колкото се очаква да е производствената площадка. Без съмнение, тя ще влоши качеството на екосистемите в радиус десетки километри (риск за водите, замърсявне по вятъра, негативно транспортно натоварване, замърсяване на почви и храни и т.н.).

Предложението за изграждане на волфрамова мина в община Велинград следва да се разглежда на фона на редица инвестиционни намерения (в различен стадий на осъществяване) за добив на благородни и цветни метали в Източната и Западната част на Родопите, включително в съседство до нея. Има риск от ескалация на въздействието на добивната индустрия върху тази изключително ценна и разнообразна, българска планина.

Само маркирам очаквания отрицателен ефект от мината върху туризма на Велинград, който ще доведе пряко до спад на броя на гостите, понижение на цените на услугите и загуба на стотици работни места, а косвено – до неплатежоспособност на големи туристически предприятия, изселване на семейства от гр. Велинград и попадане в негативна демографска спирала.

Населението на община Велинград днес извлича съществени ползи от чистата си, неиндустриализирана околна среда. От много десетилетия тук се инвестират значителни средства в туризъм. Индустрия за стотици милиони лева днес съществува главно заради високото качество на природните ресурси на Велинград. Градът се радва на относителен просперитет и демографска стабилност. Икономическият анализ показва, че щетите от волфрамовата мина за общината биха надвишили ползите в съотношение 1:10 (около 5 млн. лв. годишни ползи спрямо над 50 млн. лв. потенциални загуби).

Комплексното негативно въздействие върху околната среда на община Велинград от това инвестиционно предложение е безспорно. Ще бъдат засегнати ценни екосистеми, излага се на неоправдан риск здравето и поминъка на няколко десетки хиляди души.

Да се одобри този ДОСВ означава да се даде приоритет на частни икономически интереси пред виталните интереси на един от малкото региони в България, който успява да печели пари и популярност, оползотворявайки природните ресурси на чистата си околна среда.

Спомени за доверие

Зелено – като ливадата пред Белия дом

„Конгресът на Съединените щати никога досега не е бил свикван за годишен доклад, който сочи, че сме изправени пред толкова добра перспектива. В страната царят спокойствие и задоволство… и години на рекорден разцвет … може да се гледа на настоящето с удовлетворение и да се очаква бъдещето с оптимизъм…“

Прочутото изказване на президента Калвин Кулидж е направено на 4.12.1928 г. – по-малко от година преди големия борсов срив, възвестил Голямата депресия. То е цитирано многократно като образец за късогледство, но в интерес на истината персоналните обвинения са несправедливи. Не Кулидж или пък наследникът му Хувър, а самата икономическа система, основана на постоянния растеж предполага наивен оптимизъм. За да може банката да си пласира кредитите, за да може брокерът да продаде акции, за да се купуват дългови облигации, офиси и магазини – за да си сложат хората главата в торбата, те трябва да вярват в бъдещето.

Както и във всяко нещо, в икономическите прогнози има мода. До 2009 г., както и до 1929 г. господстваше убеждението, че живеем в епоха на окончателен системен просперитет. Горко на онези, които твърдяха обратното – те бяха предатели, неблагонадеждни, никакви специалисти. Но след краха усилено се търсят „пророците“, доловили проблемите. Отваря се нова бизнес ниша за мрачни предсказания. Доверието е изпепелено – дори ситуацията да се подобрява, авторитетите се чувстват длъжни да акцентират върху рисковете и заплахите. Това неизбежно потиска икономическата активност и в драстичните случаи води до стопанска депресия.

От депресията на XX век ни извади унищожителна световна война, за XXI век все още витае надеждата, че зелените инвестиции ще се превърнат в онзи стимул, който ще помогне на глобалната икономика да се самозабрави, т.е. отново да премине на оптимистична вълна. Но за да се случи подобно нещо е необходима съществена промяна в начините, по които икономическите експерти интерпретират реалността и „новините“.

Може би най-веселата история за политическата коректност на икономическите прогнози е разказана от Джон Кенет Галбрайт в класическия му труд „Големият крах, 1929“. В книгата авторът внимателно проследява финансовата преса и обществения дебат в навечерието на Голямата депресия. Малко са критичните гласове, които предупреждават тогава, че скокът в цените на акциите е неустойчив. Група консервативни професори, обединени в Харвардското икономическо общество по силата на случайността или на теоретичните си модели с половин уста предвиждат, че е възможно икономическо забавяне – но слабо, не депресия.

В началото на 1929 г. те седмица след седмица публикуват прогнози, че в САЩ предстоят малки икономически затруднения. Предсказанията им упорито не се сбъдват и така през лятото на 1929 г. те най-сетне заявяват, че са сгрешили и бизнесът на Америка е всъщност в добро състояние. Когато през октомври пазарът се срива, Харвардското икономическо обещство твърди, че „тежка депресия като тази през 1920-21 е в порядъка на невъзможното“. Също така, „сегашната рецесия при акциите и в бизнеса не е признак за бизнес депресия“.

Предколедната прогноза за икономиката през 1930 г. гласи: „Депресията изглежда невероятна. Очакваме възстановяване на бизнеса през пролетта и още подобрения през есента“. На 18 януари 1930 г. Харвардските икономисти твърдят: „Има индикации, че най-тежката фаза на рецесията е приключила“. На 22 март: „Перспективата остава благоприятна“. На 17 май: „Бизнесът ще се подобри този или следващия месец, мощно ще се възстанови през третото тримесечие и ще приключи годината на нива значително над нормалните“. На 28 юни: „Нерегулярните и конфликтни движения на бизнеса скоро ще се сменят с устойчиво възстановяване“. На 30 август: „Сегашната депресия почти изчерпа силата си“. На 15 ноември: „Почти сме в края на фазата на понижение в депресията“. На 31 октомври 1931 г. професорите все още държат на своето: „Стабилизацията при настоящите нива на депресия е действително възможна“.

Малко по-късно това почтено икономическо общество се саморазпуска, тъй като е загубило невъзвратимо репутацията си.

Много характерно е, че във фазите на всеобщия оптимизъм критичното мислене се счита за предателство. То е непатриотично, злонамерено, атака срещу устоите. „Няма място за деструкционисти в Америка“, заявява в началото на 1929 г. фирма за инвестиционни консултации. Журналистите все по-често взимат пари, за да пишат хубави неща. „Почти без изключение тези, които са изразявали загриженост (за икономиката), по-късно поясняват, че са го правили с чувство на страх и голямо опасение“, пише Галбрайт.

Банкерът Пол Варбург е сред малцината, които с пълна сериозност отправят предупреждения заради вихрещата се „пазарна оргия“. Ако не бъде сложен край на „необузданата спекулация“, казва Варбург през март 1929 г., това ще доведе до „всеобща депресия, която ще обхване цялата страна“. Най-мекият коментар на финансовата преса в момента е, че банкерът е „старомоден“. По-устатите твърдят, че той говори така, защото продава „на късо“.

В списания и вестници експертите дружно заклеймяват всяко възникнало съмнение в бъдещия безкраен просперитет на Америка на крилете на фондовата борса. Големите специалисти запушват устите на скептиците с високопарни фрази: „Защо позволявате на необразовани хора да се изказват за борсата?!“ Когато предприемачът и икономист Роджър Бабсън казва на 5 септември пред Националната годишна бизнес конференция, че „рано или късно крахът ще дойде и ще бъде страшен“, бизнес пресата отвръща: няма смисъл да се взема на сериозно този мъдрец-статистик, известен с „извънредната неточност“ на прогнозите си.

Същите експерти, които засипват с презрение всеки дръзнал да се усъмни в икономическата ефективност на борсовата спекулация, и които през годините на президентството на Хърбърт Хувър не спират да повтарят, че нещата ще се оправят от само себе си, яростно пророкуват разпада на Новия курс на Франклин Рузвелт. Моделът е конфликтен, но не е точно „класова борба“: представям си този сблъсък на интереси по-скоро като битка за правата на бизнес хищниците да търсят плячка сред тревопасното стадо. Колкото повече регулации, колкото повече пряка и непряка намеса на държавата в икономиката – толкова по-малко плячка.

Разбира се, в последващите десетилетия икономическите хищници усъвършенстваха методите си и на много места по света държавата престана да се разглежда като пречка, а стана плячка.

Горните примери от зората на Голямата депресия за лъжливо помпане на доверие и санкциониране на критичната мисъл са като цяло познати. Но един друг, въздействащ пример за възстановяване на изгубено доверие е масово премълчаван. Това е прекият резултат от първата Беседа край камината на новоизбрания президент Рузвелт през март 1933 г.

Ситуацията е повече от тежка: банковата система в по-голямата част от Америка от седмици не работи. В 38 щата има „банкови ваканции“, тоест хората нямат достъп до спестяванията си. В началото е почти забавно – магазини и хотели печатат собствени „пари“, нещо като кредитни разписки. Шири се бартерът. Билети за бейзболни мачове се купуват с всичко, което може да струва 50 цента: хот-дог, шапка, трион, Новия завет. Една холивудска актриса става обект на порицание, защото се разхожда насам-натам по снимачната площадка с пачки банкноти – чак после се разбира, че това са фалшиви кинаджийски пари. Дребните магазинчета не обслужват клиенти, които идват да си купят цигари с едри купюри.

На четвъртата седмица без банки в Детройт се констатира, че икономическата активност е спаднала със 70%. В местния санаториум храната свършва и лекарите хранят пациентите от джоба си. Общинските служители припадат от глад на улицата. На този фон, на 12-ти март Рузвелт прави радио прокламация към народа. Със спокоен, делови тон той обяснява на 60 милионната аудитория: „Когато депозирате пари в банка, банката не ги слага в сейф. Тя ги инвестира… банката кара вашите пари да въртят колелото на индустрията и на селското стопанство. Сравнително малка част от парите, които сте сложили в банка, се пазят в кеш“.

След като обяснява на разбираем език принципите на банковото дело, Рузвелт се насочва към проблема: „подкопаното доверие на част от обществото“, довело до масово теглене на депозити. Президентът обяснява как и защо е въвел национална банкова ваканция и намеква, че му се е наложило да действа с бързина, „която трудно може да се сравни с нещо в нашата история“. Някои банки ще отворят в понеделник, други не – признава Рузвелт. „Има загуби, които не може да се избегнат“. Но тези банки, които ще отворят, ще бъдат абсолютно здрави. И хората не трябва да теглят от тях повече пари, околкото имат нужда в момента. В противен случай индивидуалният им страх ще унищожи богатството на цялото общество.

„Имахме лоша ситуация с банките. Някои от нашите банкери показаха некомпетентност или нечестност, работейки с парите на хората. Те използваха доверените им средства за спекулации и за отпускане на лоши кредити“. След този безпрецедентен изблик на честност идва призивът: „Ей, хора, трябва да вярвате! Не се оставяйте да ви смачкат със слухове и страхове“.

Ефектът от тази реч е поразителен. Още на следващия понеделник, когато първите банки отварят отново, пред тях се вият опашки – но не за теглене, а за внасяне на пари. Хората се вслушват в призивите на президента и връщат в банките личните си спестявания. На опашките цари приповдигнато, патриотично чувство. До края на март дребните вложители внасят обратно в банковата система огромната сума от 1.2 млрд. долара, половината от тях в злато. Федералният резерв е напечатал за всеки случай 200 млн. долара, с които да се запушат очакваните ликвидни дупки в новооткритите банки. Не става нужно да се използват тези пари, изтъква историкът на Голямата депресия Майкъл Хилцик. Съвременник на Рузвелт коментира: „Нито една реч в историята не е пораждала такава вълна от спонтанен ентусиазъм и сътрудничество“.

Верните прогнози дълго се помнят, грешните бързо се забравят. Още повече, че верни прогнози против течението са рядкост. На друго място Галбрайт подчертава, че за икономиста е по-добре да даде грешна прогноза, основана на общоприета мъдрост, отколкото да познае – но базирайки се на непопулярни предпоставки. Та същото е и с ефектите: успехът на Рузвелт там, където не би трябвало да успее (със средства – табу за днешните банкери) бива премълчаван за сметка на вече безобидните провали на Кулидж и Хувър.

Премълчават го същите, които днес се опитват да подменят истинските въпроси в обществото. Преди дни, в надпреварата за номинация на кандидат – президент от Демократическата партия, наричаният „социалист“ Бърни Сандърс бе определен за аутсайдер на предварителните избори в Мичиган. Победата беше резервирана на името на държавния секретар Хилъри Клинтън, но социолозите за пореден път не познаха: Детройт гласува за Бърни. Доверието се печели трудно и се губи бързо. Но по всичко личи, че когато разпознае своите лидери, обществото далеч не е онази инертна маса, на която го уподобяват масовите медии и техните сладкодумни експерти, намерили топло гнездо близо до властта и парите.