Икономически модели ограбват реалността

От Алекс Исуриета*

Когато икономическият модел се проваля, сметката плащат хората, които живеят в реалния свят. А грешният модел необезпокоявано продължава съществуването си   

Когато едно предприятие тръгне да фалира, то плаща каквото може и след това изчезва. Големите финансови институции са изключение от горното правило – това е нещо известно и вече доста критикувано. По-рядко се обсъжда фактът, че когато един икономически модел се проваля, сметката се плаща от реалния свят, но моделът си остава невредим – особено ако носи печата на някоя влиятелна международна организация.

Най-влиятелните икономически модели, които днес се използват от международните организации (МО), служат за анализ на макроикономическата политика на глобално равнище. Тези глобални модели включват спецификации за една отделна страна и на тази база изследват резултатите или правят политически препоръки, като вземат под внимание взаимодействието между световната икономика и отделните страни. Нека да е ясно, това есе не се занимава с прогностичните или с търговските модели, а с глобалните макро-модели, създадени от Международния валутен фонд, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и Европейската комисия.

При възможност, в това есе се правят съпоставки между въпросните модели и Модела на глобалната политика на Организацията на обединените нации (МГП на ООН). Тук не се дава формализиран преглед на моделите, които се коренят в неокласическата икономика: това е достатъчно добре изяснено на други места. По-скоро, целта е да се подчертаят аспектите на глобалните модели на МО, които им позволяват да оцеляват дори след провалите си. По-конкретно, интуитивните и съблазнителни предположения, които прикриват тяхната неадекватност, оправдават тяхното опростенчество и обезсилват възраженята срещу тях.

Централна теза в това есе е, че глобалните модели не представляват обективни и научни инструменти за анализ на икономическите политики. Всички модели по необходимост опростяват икономическата реалност и затова не могат да доловят някои нейни измерения. Моделите са редици от математически уравнения, които първо се формулират, а след това се оценяват иконометрично. От време на време ключовите коефициенти в тези уравнения се „параметризират“ и „калибрират“.

Решението как най-добре да се представят икономическите отношения се гради върху предположения и убеждения за възможните политически ходове и техните ограничения. За съжаление, икономическите модели, които се използват от споменатите МО, игнорират ключови аспекти от социално-икономическата система. Затова те дават силно изкривена картина на политическите въздействия.

Най-важни са техните предположения за икономическия растеж, разпределението, фискалната и монетарната политика – и тяхната невъзможност да решат въпроса за глобалната агрегация, тоест да гарантират, че събирането на променливите във всеки регион ще доведе до отчитане на всички релевантни макроикономически фактори.

Икономическият растеж: Механична фантазия с идеологически лостове

Централна грижа на политиците е да осигурят растеж на Брутния вътрешен продукт или на Брутния световен продукт. БВП или БСП обикновено се обозначават като “output”, или „резултат на изхода“. Терминът има ясна конотация – той е механично свързан с “input”, или производствените фактори на входа. Съответно повечето стандартни модели, включително FSGM на Международния валутен фонд, рамката „Вървим към растеж“ на ОИСР, QUEST на Европейската комисия – са конструирани около т.нар. „функция на съвкупното производство“. Тази функция определя съвкупния „изход“ основно като комбинация от два производствени фактора: „входът“ от труд и капитал, и тяхната производителност.

От гледна точка на моделирането има значение не действителното количество на произведените стоки и услуги, а по-скоро потенциалният „изход“, който изразява способността на икономиката (глобална или национална) да произведе достатъчно в отговор на очакваното търсене.

Това лесно се илюстрира с глобалната финансова криза: когато търсенето отслабне, производственият капацитет надхвърля действителното търсене. Домакинствата стискат парите си или плащат заеми, вместо да харчат, с което задействат низходяща спирала. Когато продажбите спадат, работодателите намаляват разходите за труд и отлагат покупката на капиталово оборудване. Това от своя страна води до ново отслабване на търсенето и ситуацията се влошава още. Нещо повече, забавянето или спадът на инвестициите в капиталови стоки върви ръка за ръка със загуба на умения при работниците, които губят за дълго заетостта си. С времето това ерозира растежа на съвкупната производителност. През 2008 г. имаше всеобщо съгласие, че тези негативни тенденции следва да се овладеят с политически стимули.

Проблемът се крие в избора на размера, времето за прилагане и естеството на тези стимули. Ето тук са важни предположенията на моделите. В разгара на кризата уж имаше сходство на мненията, но икономистите остават разделени на два лагера по отношение на моделите за производство и търсене. В единия лагер са моделите на споменатите международни организации, които твърдят, че след стимул за търсенето, при наличие на неоползотворен капацитет, производството може да нарасне в началото заради ангажирането на свободния труд и капиталово оборудване.

Но след време – ако стимулите продължат или се проявят техните странични ефекти, ограниченията в капацитета дават откат. Работодателите увеличават търсенето на труд и капиталови стоки отвъд онова, което е действително необходимо. Това води до по-високи производствени и крайни цени. Инфлацията подкопава покупателната сила и реалното търсене се свива, защото парите купуват по-малко от същите стоки. Без съществено увеличение на производителността – тоест на продукцията, която се създава със същото количество инвестирани труд и капитал – всеки прекомерен стимул за търсенето няма да доведе до повече производство, а до същия резултат, но при по-високи цени. Тази динамика от своя страна води до нова вълна ценова нестабилност, безработица и цял куп нежелани ефекти. Историята е проста – и почти достоверна.

Вярно е, че производителността не може да нараства до безкрайност, но ние не знаем какъв е производственият потенциал на една икономика. Известно ни е само текущото производствено равнище. Нещо повече, като вземаме само капитала и труда за „вход“ в производствената функция, пропускаме онова, което е известно като „остатък на Солоу“. По думите на икономиста Моузес Абрамовиц (1956), остатъкът е „мярка за нашето невежество“. Невежеството ни се дефинира като „тотална факторна производителност“ – способността да се генерира повече резултат на изхода с дадена комбинация от ресурси на входа, при променящи се технологични и други условия.

От времето на Абрамовиц интерпретациите за този остатък са еволюирали към все по-сложни формулировки, които акцентират върху ролята на „неизмеримите фактори“ на предлагането, като по този начин спасяват валидността на споменатата производствена функция.

Но независимо колко находчиви изглеждат тези модели, не може да пренебрегнем техния вреден ефект, особено на по-късните им версии. С помощта на математически алгоритми тези модели вкарват динамика в производствената функция и изчисляват повратната точка на трудовия пазар, след която инфлацията започва да се ускорява. Те също така налагат ограничения в наличните технологии, които може да се премахнат само „по усмотрение“, обикновено след позитивни инвестиционни шокове при благоприятни бизнес условия.

Нека стане ясно как работи всичко това. Със сигурност са нужни големи емпирични и математически усилия, за да се изгради логически издържан модел, особено за световната икономика. И все пак пробният камък е дали тези математически формулировки достоверно изобразяват социално – икономическите реалности. Голяма част от „успехите“ на моделите на МО се дължи на съблазнителните истории, с които се заявяват претенции за обширните територии, лежащи между математическите умения и социално-икономическите феномени.

Ако тези истории се приемат за вярни, ролята на авторите на моделите вече се свежда само до променяне на параметрите в тях, или пък до прилагане на „шок“ върху някое уравнение, за да се стигне до резултат, който може да се приеме за достоверен – в смисъл, да отговаря на разказваната история.

Като илюстрация как работи това, ето типичен пример как авторите на модели, базирани на производствената функция, включват технологичния прогрес. Технологията е знание, овеществено в оборудване. Знанието е резултат от инвестиции в изследвания. Инвеститорите няма да увеличат разходите си за изследвания, освен ако не им се гарантира желания размер печалби, чрез различни форми на инвестиционни протекции. Това е призив за политики и регулации, които осигуряват инвестиционна и патентна закрила, дерегулация за премахване на „бюрокрацията“ и либерализация на пазара на стоки, която насърчава конкуренцията и награждава най-добрите иновации.

Паралелната линия на разсъжденията засяга решенията за бюджета, например по-ниски или нулеви ставки за инвеститори, като сигурен начин да се увеличат инвестициите в ново ободудване, съответно и производителността. По същия начин, фискалната дисциплина се третира като необходимо условие за подобряване на инвестиционния климат. С подходящи фискални политики, производителността ще нарасне в една дружелюбна към бизнеса среда…

Тези завладяващи сценарии осигуряват оправдания за промени в параметрите на модела, който обещава по-бърз растеж в резултат на „дружелюбна към бизнеса“ среда: защита на печалбите, фискална дисциплина, по-малко бюрокрация. Моделът има достойнството, че предоставя математическа прецизност на политиците, които искат да знаят колко бързо и до каква степен ще видят ползата от взетите от тях решения. Но моделът остава изграден върху предположения, които са обект на дебат.

Друг ограничител за икономическия растеж в моделите на МО е инфлацията на работните заплати. За да може моделите да прогнозират по-високо производство и заетост при по-малко инфлация, МО предлагат промяна на политиките, която звучи убедително: гъвкавост на трудовия пазар. Изглежда достоверно – особено от гледна точка на работодателя, че отмяната на правилата за определяне на заплатите или премахването на закрилата на работните места, намаляването на вноските за социални осигуровки, съкращаването на срока на изплащане на обезщетения при безработица и т.н. – ще увеличат броя на предлаганите работни места. Повече работници ще са принудени да приемат условията на работодателите. За това обикновено не се говори, но във функциите на предлагането на труд са вградени скришни очаквания, че политиките на пазара на труда като придобиване на нови умения, обучения и по-висока заетост на жените, ще намалят натиска за увеличаване на работните заплати.

Безспорна е привлекателността на този ред на мисли. Различни варианти на неокласическия икономикс, който се преподава в повечето университети по света, предлагат модели, включващи тези интуитивни моменти. Политиците трудно устояват на тази проста интуиция, съчетана с количествените модели на МО.

Но по ред причини, изяснени по-долу, резултатите от тези модели са разочароващи. Провалът на тези рецепти за растеж и висока заетост е норма, не изключение. Как тогава авторите на тези модели продължават да държат на своите допускания и несбъдващи се прогнози – и запазват своята репутация? Прости са аргументите, с които се обяснява техният провал: „политическата промяна не беше достатъчно силна“, „не беше избрана правилната последователност“, „нужно е повече време“, „други шокове попречиха на резултатите“, „политическа намеса не позволи на пазарите да работят“ и така нататък.

Търси се съвкупно търсене“: алтернативният модел на ООН

В другия лагер, който изцяло се отказва от функцията на съвкупното производство, моделите се базират на теориите за икономическия растеж, разработени от икономисти като Рой Харод, Евси Домар, Петрус Йоханес Вердоорн, Николас Калдор и други, спадащи към т.нар. пост-Кейнсианска традиция. ООН използва емпиричен глобален модел в техните рамки, с който изследва сценарии за алтернативни политики. В същноста си тези алтернативни теории за растежа се крепят върху две предположения.

Първо и най-общо, основното ограничение за една икономика (национална и особено глобална) е недостатъчното съвкупно търсене. То се наблюдава при ресурсите – труд, капиталови стоки и знание – които остават неизползвани или недостатъчно използвани в социално – икономическата структура. В същото време модерните финансови системи запазват способността си да генерират големи количества кредит, който поддържа инвестициите. Ниското ниво на инфлацията в повечето икономики през последните три десетилетия е друго потвърждение.

Второ, от най-новата история става видно, че техническият прогрес обикновено е отговор на трайно увеличение на съвкупното търсене. Особено ако равнището на работните заплати достатъчно дълго време се поддържа високо, а инвестициите и иновациите се подкрепят от правителствени програми, които насърчават изследванията, услугите и инфраструктурата, необходими за широкото разпространение на новите продукти.

Тук предположенията също са от значение. МГП отчита риска, че инфлацията може да се покачи до равнища, които ще подкопаят съвкупното търсене и ще причинят нестабилност. Търсенето може да стане по-силно от способността на икономиката да произвежда с желаното темпо. Но практиката не е такава. Съответно, производственият потенциал се извежда от една проста функция на техническия прогрес, зависеща от миналата посока. Нейният вид е определен от Вердоорн, Калдор и от други, и при нея ръстът на текущия резултат се настройва с времето към натиска на съвкупното търсене.

До натиск върху цените може да доведат високото търсене на труд и различните категории „разходни тласъци“. Ниската инфлация през последните десетилетия потвърждава очакванията, че ръст в търсенето, производителността и крайния резултат може да се постигне с малък риск. Факторите, които може да доведат до неустойчива динамика включват ексцесивно търсене на суровини и енергия, както и ограничения в платежния баланс, касаещ страните с лимитиран външен кредит. Най-важно е, че в МГП дисбалансите между страните, при отсъствие на координирана глобална политика, може сериозно да ограничат растежа. Но това са провали на политическото управление, не ограничения заради недостиг на ресурси или неадекватни технологии.

Историята, която МГП използва, за да създаде сценарии за устойчив растеж, противоречи на съветите на МВФ, ОИСР и ЕК. Нейната същност е, че правителствата имат ефективна роля и тя е насърчаване на изследванията, запазване на социалната защита, разпределяне на доходите, създаване на заетост – както и координация на стимулите за търсенето на глобално равнище. Тези неща не само че не са пречки за повишаване на съвкупната производителност, те я стимулират.

Паралелните истории например гласят, че изследванията в публични университети и други обществени институции са били и трябва да останат ключ към технологичния напредък. Изследователската и развойна дейност на частните компании трябва да се насърчава по начин, който води до нейното по-широко приложение и принос към бъдещото технологични развитие, и да се регулира в зависимост от социалните задачи. Правителствените разходи за стоки, услуги, инфраструктура и соцални инвестиции може да допринесат за пълна заетост. Политиките за насърчаване на заетостта и предпазване на работните заплати може да съхранят стабилния ръст на доходите и да създадат стимули за въвеждане на нови технологии. Траекторията на глобалния растеж може да се подобри, ако дисбалансите се коригират с повече разходи на страните с излишък, а не с по-малко разходи на страните с дефицит. На финала ще се спра по-подробно на някои от тези въпроси, след като поясня как моделите на МО пренебрегват проблемите на разпределението в макроикономическата политика.

Който има – ще му се даде, който няма – ще му се вземе

Разпределението на доходите е сърцевинен аспект на макро и глобалните модели. За разлика от микро-моделите, при които заплатите са само разход, който отнема от възможността за натрупване на печалби, макро-моделите изследват въздействието от заплатите и печалбите върху цялата икономическа структура. Ефектът на заплатите е ключов, тъй като те са едновременно и разходи за фирми, и доходи за домакинства, но също така определят и решенията на фирмите да увеличават производителността си и да инвестират в различни сектори, заедно с решенията на домакинствата да харчат своя доход. Макроикономическите модели, които включват финансовия сектор, позволяват да се проследи и въздействието на промяната в разпределението, например между заплати и печалби, решения за спестяване и портфейлно инвестиране. Каква изненада, малко макроикономически модели включват финансовия сектор.

В емпиричните модели, особено за световната икономика, въпросите за разпределението са костелив орех. Това се дължи на проблеми с данните и на концептуални проблеми. Ранните модели от типа, който сега ползват МО, се градят на проста дихотомия, при която печалбите и спестяванията повишават инвестициите, а ръстът на заплатите ги ограничават. В по-новите версии нещата се усложняват. Относно инвестициите, фирмите продължават да се държат като единици, които максимизират печалбата си, а заплатите и лихвите са ограничение. Но те също така може да се възползват от предполагаемите ефекти на технологичната промяна и на капиталовите пазари. В тези модели инвестициите се влияят позитивно от оценката на капиталовите пазари, но при затегнат пазар на труда и високи лихвени нива пазарите може да отслабнат и инвестициите да са по-малко печеливши.

Относно потреблението, тези модели различават два вида домакинства. Ограничените откъм ликвидност домакинства, които придобиват доход само от заплати и публични трансфери, ще увеличат консумацията си при увеличение на заплатите и социални политики, стига инфлацията да остане ниска. Но по-важни за процеса на пренастройване са домакинствата, които са богати на активи (наричани още домакинства от „застъпващо се поколение“), които ще увеличат консумацията си в зависимост от стойността на своето натрупано финансово богатство. Това богатство включва, най-важното, активи от капиталовия пазар.

Тук в сила са множество въздействия: ръст на заплати, натиск на цени, технологични инвестиционни решения, спестявания, придобиване на финансови активи, лихвени равнища, цена на активите. Взаимодействието на тези сили е сложно и по правило зависи от специфичните условия, то включва значителен момент на лично усмотрение. В много от статиите, прегледани при подготовката на това есе, се акцентира върху ползата от насърчаване на инвестициите чрез поддържане на ниски заплати. За да стане това възможно, от решаващо значение е да се поддържат ниски лихви – докато инфлацията (на заплатите) остава под контрол. Ниските лихви облагодетелстват инвеститорите, както и множеството потребители, които реагират положително на укротяването на инфлацията и на по-високите цени на активите. Тази история е в съзвучие с предишната дискусия за ролята на функциите на съвкупното производство.

През последните години МО разбират все по-ясно, че когато разпределението на доходите се влошава съществено, растежът се ограничава. Например изданието на „Световните икономически перспективи“ на МВФ от април 2017 г. отделя една глава на анализа на динамиката на разпределението на доходите, използвайки модела, описан по-горе. Заключението твърдо предполага, че спадът на дела на труда в доходите се дължи на силите на технологията и глобализацията. Подчертава се, че има значително „компресиране“ на работните заплати в секторите с ниско и средно ниво на уменията, докато в секторите с високо ниво на уменията заплатите растат по-бързо от производителността.

Централната политическа препоръка гласи: технологичният напредък и глобализацията са екзогенни, тоест отвъд контрола на политиците. Политиката следва да се ориентира към образование, обучение на нови умения, увеличаване на дела на участващите на трудовия пазар. Тоест, с очакване за по-високи възнаграждения за труда, да се цели подкрепа за надграждане на трудовите умения. Но дали това ще доведе до увеличено предлагане на работа, до гъвкавост на трудовия пазар, до ерозия на колективното договаряне, до по-ниски индивидуални доходи – за това не се говори.

Фискалната и монетарната политика: шарлатанството на финансите

Терминът „шарлатанство на финансите“ (Patnaik 2003) изразява начина, по който МО чрез своите модели гледат на ролята на фискалната и съответно паричната политика. Независимо че и тук моделите на МО станаха по-сложни и детайлни в отчитането на фискалните въпроси, заслужава си да се отбележи, че политическите препоръки остават подчинени на т.нар. монетарен подход към платежния баланс. Пионер на модела МППБ в края на 1950-те е холандският икономист Дж. Полак. Това бе товарният кон на Бретън Уудските институции по време на десетилетията на „структурно пренастройване“, налагано на развиващите се страни, особено след дълговата криза, започнала от Мексико през 1982 г. В този модел, фискалното разточителство е главно обяснение за проблемите с платежния баланс и излизащата от контрол инфлация. С нарастването на фискалния дефицит се постига монетарна експанзия, която води до инфлация. Износът става по-малко конкурентоспособен, вносът се покачва, това насърчава бягството на капитали и влошава външния баланс. За тази „монетарна“ динамика няма друг лек освен драстични фискални съкращения.

Както обясни Патнаик и много други изследователи, тази гледна точка преобладава през целия XX век и остава пропита в най-новите превъплъщения на моделите на МВФ, ОИСР и ЕК. При известни условия се признава, че активната фискална политика и увеличените правителствени разходи носят ползи – например напоследък се акцентира върху публичните инвестиции в инфраструктура (все пак, добрата инфраструктура увеличава печалбите на бизнеса и не е свързана с преки разходи за фирмите). Но страхът от дълга на публичния сектор остава огромен. Въпросните модели установяват априорен таван за съотношението дълг/БВП, от който с проста аритметика се извежда нормата за правителствения дефицит.

Читателят може би е запознат с традиционното гледище, че дефицитът, поне до известна степен, изблъсква разходите на частния сектор. Приема се, че дълговото финансиране води до инфлационен натиск и покачване на лихвените нива, което се отразява негативно на реалното потребление и инвестициите. Следвайки тази логика, всеки долар публични инвестиции жертва определено количество частни разходи. Нетният резултат от ръста на публичните разходи и свиването на частния сектор ще е по-малко от похарчения 1 долар, докато дългът ще се е увеличил с 1 долар.

Следователно, с покачването на дефицита и натрупването на дългове, БВП няма да се увеличи по желания начин в краткосрочен период, а в дългосрочен период ще е нужно пренастройване, за да се удържи нарастващия публичен дълг под приетото ниво. Фискалните дефицити трябва да се свият. Често препоръката е да се поддържа балансиран бюджет, за да „има ред в дома“.

Модерните версии на тези модели прибягват до всякакви способи, за да създадат този базов ефект. Заради въздействието върху печалбите, насърчаването на бизнеса и т.н., по правило се препоръчва да се запазят разходите за инфраструктура, или пък алтернативно да се правят „публично – частни партньорства“, при които публичният сектор финансира начинанията на частния сектор. По същия начин, намаление на данъците и насърчителни трансфери към бизнеса се приемат като позитивни ефекти за бизнес климата, които привличат чужди инвестиции. От друга страна, трансферите за бедните под формата на субсидии и правителствените текущи разходи в различни сфери (често изключвайки военните) се приемат за негативни средства.

Правителството може да постигне фискална консолидация чрез повишаване на данъците върху добавената стойност (данъци върху продажбите). Всичко това очевидно са регресивни мерки, но те се оправдават с търсената финансова стабилност и подобрени дългосрочни перспективи за растеж. Те се съюзяват с аргументите, произтичащи от функцията на съвкупното производство, чиято „тотална факторна производителност“ се счита за накърнена, ако се прилагат споменатите фискални политики за преразпределяне.

В противоположност на съветите, отправяни към фискалната политика, вече е всеприето да се прибягва до експанзионистична монетарна политика. За да се стимулира търсенето, централните банки може да използват прозрачни, дружелюбни към пазара правила, при които лихвените равнища може да се понижават дори при наличието на слабо търсене. Това със сигурност би трябвало да стимулира инвестициите – така се приема, а и така не се влиза в досег с корумпирани политици със запазени интереси. Моделите на МО позволяват богата гама от преплитащи се политически решения, но като цяло сценариите им предпочитат монетарната експанзия пред фискалното охлабване.

След глобалната финансова криза 2008-2009 правителствата и централните банки опитаха различни комбинации от фискални и монетарни политики. Монетарните бяха първи, както винаги. Политиците запазиха страхопочитание пред еднозначната от десетилетия позиция на МО, която осъжда дефицитните разходи. Но кризата беше толкова сериозна, че повечето страни прибягнаха до фискални стимули. Въпреки първоначалния успех и преустановеното пропадане, след по-малко от две години листът се обърна. Наистина, равнищата на публичния дълг бяха високи, но не беше отчетен фактът, че дефицитите бяха следствие най-вече от кризата и от неотложните спасителни програми. В повечето страни, с изключение на някои най-големи нови икономики, правителствата преминаха към строги фискални икономии. Същевременно водещите икономики възприеха по-агресивна монетарна политика с все по-големи количествени улеснения.

Ако погледнем назад, може да намерим политически изявления, че охлабването на фискалната политика е най-ефективно в присъствието на монетарна адаптация. Но рядкост са изявленията от рода “адаптирането на монетарната политика работи най-ефективно, когато е придружено от дефицитни разходи на правителството“. И все пак това трябва да е вече очевидно. Уилям Уайт, бивш главен икономист на Банката за международни разплащания и внимателен наблюдател на политиката на централните банки, изпадна в почуда: „Да се кара икономическата кола с единия крак на спирачката, а с другия крак на газта, изглежда извънредно странно“.

В това се крие мъдростта на политическите препоръки на моделите, които доминират в МО: политиките, които насърчават активността на частния сектор и поемането на риск са природно оптимални. Но политиките, които увеличават влиянието на публичния сектор водят до намеса в ефективния пазарен механизъм и следва да се избягват.

Отново историята е изцяло интуитивна: частният сектор може да се грижи за себе си, тъй като грешките там се наказват със загуба. Тази теория през 1920-те се наричаше „Гледище на Министерството на финансите“, а през 1980-те бе наречена „Доктрината Лаусън“ на името на тогавашния финансов министър на Обединеното кралство. Но опитът от 1930-те, 1990-те и от финансовата глобална криза от 2008-09 г. отново и отново демонстрира, че най-травмиращите макро-финансови кризи възникват вследствие на ексцесиите на частния сектор.

Проблемът на глобалната агрегация: сляпа вяра в предположения

Полезен начин да се проверят свойствата на един модел е да се оцени как той решава множеството проблеми на агрегирането в процеса на намиране на глобално решение. Това не е така просто, колкото изглежда, тъй като цялото не е задължително сума от своите части. Частите от модела не са тухли, те по-скоро са органични компоненти, които реагират при промяна на другите части от модела. За да стане още по-трудно, и по същата причина, агрегирането на времето не позволява да се твърди, че дългосрочните последици ще са кумулативен резултат от краткосрочните епизоди.

Два примера ще ни помогнат да изясним този проблем. Първо, от перспективата на отделната фирма изглежда примамливо да се увеличи активността, когато разходите за труд намаляват. Тогава, ако моделът просто събере очакваните резултати на всички фирми, за които се счита, че се стремят да максимизират печалбата си, може да се допусне, че едно съкращение на заплатите ще доведе до голяма активност и съвкупни инвестиции. Адитивните свойства на модела обаче трябва да отчетат и други връзки – например от заплати към търсене.

Второ, ако дефицитите на публичния сектор се покачват, непосредственият ефект ще е увеличение на публичния дълг. Но ако ефектът от тези дефицити е ускоряване ръста на БВП и повече правителствени приходи от данъци, след една или две години публичният дълг може да намалее, или пък да нарасне с по-малко от сумата от дефицитите от предходните години. Съчетано с по-бързото нарастване на БВП, това на практика може да доведе до свиване на съотношението дълг/БВП.

Повечето модели на МО, които бяха разгледани тук, както и много други глобални макроикономически модели, са оценени емпирично с използване на голямо количество данни. Авторите на моделите се опитват да са „прави“ и да постигнат „смислени“, достоверни резултати. Но тъй като много аспекти на моделите не се поддават на измерване – например фактори като инвеститорско доверие, потребителски очаквания, желано ниво на богатство, инвестиционни предпочитания – или пък защото няма достатъчно данни за нужните променливи, ключови компоненти в тези модели се „калибрират“.

С други думи, авторите на моделите извеждат ключови отншения от предполагаем или предходен икономически ефект, за който те считат, че е важен и представлява реалността. Те настройват параметрите на уравненията си, за да ги направят в съзвучие със своите допускния.

Най-съществената емпирична зависимост в моделите, прегледани в това есе, е функцията на съвкупното производство. Ключово за генерирането на подобна функция е измерването на потенциалния резултат на изхода, който отговаря на техническите ограничения: таван за инфлацията, движен от предлагането технически прогрес, финансова стабилност и други подобни. Така се определя и потенциалния output, който пък дава разликата между реален и потенциален икономически растеж.

Разгледаните по-горе примери ясно сочат, че оценката на функцията на съвкупното производство , съответно нейната история, трябва да съответства на инвестиционната функция, която отговаря позитивно на съкращението на разходите за труд. Но от друга страна съвкупното потребление на описаните по-горе два типа домакинства би следвало да реагира по начин, който не пречи на съвкупния резултат да се повлияе позитивно от понижаване на заплатите. (Има алтернатива за растеж, движен от износа, която накратко ще се дискутира по-долу). Така, ако съкращение на заплати негативно засегне част от доходите на домакинствата и съответно тяхното потребление, в други части на модела трябва да възникнат противоположни ефекти, които да гарантират, че консумацията се запазва – например чрез покачване на цената на активите или покачване на заплатите във висококвалифицирания сектор. Не забравяйте, че с подобни предположения, параметрите на модела се калибрират, тоест се проверява дали притежават „правилните“ свойства.

По същия начин, ако в краткосрочен период дефицитни разходи помогнат да се свие разликата между реален и потенциален output, в модела трябва да има механизми, които да попречат на образуването на тесни места. Инвестициите трябва да нараснат и да се появят иновации, които да увеличат продуктовия потенциал и да предотвратят инфлационна спирала. Но за да се случи това, правителствата трябва да спаазват фискална дисциплина, с която да отгледат благоприятен инвестиционен климат. Съответно, параметрите на модела се настройват така, че фискалните мултипликатори намаляват, когато реалното производство доближи до производствения потенциал според модела.

Накратко, сърцевината на тези модели са условията, свързани с предлагането, докато вниманието към търсенето е ограничено до краткосрочния период. Предлагането се детерминира от въображаемите характеристики на производствената функция, докато стимулите при търсенето крият огромен потенциален риск и съответно може да се допускат само в изключителни ситуации.

Има много други аспекти на тези глобални модели, които се нуждаят от критично разглеждане. Накратко тук бе споменато дали проблемите на заплащането и заетостта може да се решат с обучение и образование. Такива мерки сами по себе си са желани, но те ще допринесат за честно разпределение и ще приведат системата в състояние на пълна заетост само тогава, когато политиките се ориентират в подкрепа на съвкупното търсене и поддържането му в размер, необходим за ангажиране на цялата работна сила.

Друг проблем при агрегирането е значителната тежест, която глобалните модели приписват на структурните реформи – например, че подобрена конкурентоспособност ще насърчи растежа чрез износ. Както бе отбелязано, в един икономически модел, движен от функциите на съвкупното производство, структурните реформи, които намаляват разходите за труд, насърчават конкурентоспособността във всяка страна и едновременно привличат инвестиции и намаляват цената на потребителските стоки. Но не е ясно как ще се насложат ефектите за света като цяло. В един различен модел – МГП на ООН, структурните реформи, които потискат заплатите и увеличават неравенството в една страна, имат негативно отражение на другите страни и намаляват съвкупното търсене в света като цяло.

Недостигът на потребление и ексцесивните финансови спестявания може да отслабят търсенето и ръста на производството в дългосрочен период. Бюджетните съкращения, целящи намаляване на правителствения дълг, имат същите широки последици и са още един потенциален източник на нисък растеж или стагнация в глобалната икономика.

Главната цел на един модел

Системата от вярвания, която стои в основата на историите, разказвани от политиците, влияе и на дизайна на моделите – както на параметрите, така и на самата структура. Моделите, от своя страна, предопределят резултатите: потенциала, ограниченията, политическите реакции. Учени, политици, активисти, граждани – те трябва да са в състояние критично да оценяват дали историите са достатъчно убедителни, за да оправдаят взиманите на тяхна база политически решения. Критичният поглед е особено важен за моделите на МО, чиито политически препоръки се прилагат отново и отново – независимо че толкова често се провалят и не могат да осигурят резултатите, които обещават. Други модели нямат достатъчно подкрепа от политиците – или заради различни господстващи убеждения, или защото политиците по принцип желаят да грешат с тълпата, вместо да са прави сами за себе си.

Моделите са добре структурирани математически формулировки, които изразяват системи от убеждения. Моделите дават възможност на своите автори да изследват последиците от прилагането им. Легитимно е да се подложат на съмнение резултатите, получени от дадени модели, ако има причина да се счита, че убежденията са неуместни. В крайна сметка, реалността е най-важният тест. Ако моделите постоянно се провалят в предвиждането на най-важните феномени, или не са в състояние да изразят избора на алтернативни политики, те трябва да бъдат променени – или най-сетне да отминат в небитието.

 

* Авторът е главен икономист на UNCTAD (Отделът за търговия и развитие на ООН). Оригиналната статия със заглавие „Economic Models That Reality Can No Longer Afford е публикувана на 11 август 2017 г. на страницата на Института за ново икономическо мислене (INET).

Този текст е преведен на български език с малки съкращения и се публикува тук със специалното разрешение на INET. Коментари и критични мнения се приветстват. Бележките по текста, както и списък на цитираната литература, са достъпни на страницата на INET.  

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики and tagged , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s