Родопската авантюра на Райха

Инженерна романтика, трудов героизъм и зловеща болест крие забравената история за началото на модерния рудодобив в България

Настъпил звездният час на германския инженер Шмикали. След 18 месеца усилен труд в изключително тежки условия, най-сетне била готова за пускане невиждана по тези земи инсталация: въжена линия с дължина 41.6 км., предназначена да пренася хиляди тонове скална маса от отдалечения планински рудник „Бориева река“ до новата обогатителна фабрика в Кърджали. Мнозина се питали дали някъде по трасето нещо няма да се счупи. За да разсее съмненията, инженерът се качил в първата вагонетка, наредил да натоварят жена му и децата на втората и заедно поели на 8-часова обиколка по въздуха. Посрещнали ги обратно с овации.

Миньорският фолклор в района на Мадан е съхранил този типичен български митологичен мотив: майсторът залага най-ценното, за да докаже изкуството си. Големите инвестиции до 1944 г. на Минно акционерно дружество „Пирин” в Източните Родопи обаче са напълно реални. Този българо-германски проект за разработване на оловно-цинковите залежи в Златоградския и Маданския край дълго време бе потулван, но споменът за „германците” не е напълно изличен.

Мина “Бориева” през 1943. Картината се пази в кабинета на директора на Горубсо – Мадан

Преди да дойдат германците

През 1950 г. е създадено българо-съветското обединение ГОРУБСО, което бързо се разраства до огромни размери. Годишната преработка на руда достига 3 млн. тона и България се изкачва на осмо място в света по добив на олово. Противно на внушението, ГОРУБСО не се появява на празно място. Макар с далеч по-малък мащаб, първата модерна родопска мина започва работа още през 1928 г., и то с роден капитал. Историята й също граничи с приказка.

Пътувайки из Родопите, писателят Антон Страшимиров попада в затънтеното село Боево. Докато разговарял със селските старейшини, те му показали късчета блестящи минерали. Част от богат оловно-цинков пласт се подавал като козирка на пещера, в която местните при лошо време подслонявали добитъка си. Връщайки се в София, Страшимиров дал камъчетата на добрия си приятел инж. Иван Савов. Минният инженер възкликнал: „Това е голямо богатство, особено ако запасите са промишлени!” Лабораторният анализ показал 10-15% съдържание на олово, над 20% цинк и наличие на сребро, злато, кадмий, мед и други ценни компоненти.

С присъща само на инженерите романтика, Савов продава големия си чифлик в Северна България, основава МАД „Родопски метал” и започва добив и флотация на оловно-цинкови руди. Концесията си кръщава „Страшимир” в чест на писателя. В един съвсем див район се прокарват пътища, изгражда се фабрика, строят се жилища и битови сгради за миньорите. Дори днес, потънала в бурени, административната сграда на входа на закрития рудник изглежда внушително. Предприятието на инж. Савов е национализирано през декември 1947 г.

Тези ранни успехи не оставят равнодушен „Гранитоид” – най-голямото индустриално предприятие у нас до национализацията. Днес бихме го нарекли конгломерат: то има поделения за строителство, цимент, електричество, въглища и търговски контакти от Южна Америка през Лондон и Виена до Близкия Изток. Негов двигател е Едуард Наудашер – инженер и предприемач с отлични връзки в Берлин. При ликвидацията през 1947 г. акции в „Гранитоид” притежават близо 400 лица, включително 53-ма швейцарци, а българи държат 42% от капитала.

В края на 1920-те „Гранитоид” прави подробно геоложко проучване на Източните Родопи и получава там няколко концесии. Разработването им явно е твърде голяма лъжица дори за такъв гигант. Деловата кореспонденция, която се пази в Държавния архив, показва, че през 1931 г. преговорите с германски концерни за финансиране на оловни мини в Родопите са в доста напреднала фаза. Но периодът след Голямата депресия е неподходящ за подобни начинания – цените на металите на световните борси са много ниски. Чак през 1936 г., когато Райхът влиза в ожесточена надпревара във въоръжаването с Великобритания и нуждата от ресурси става болезнена, Берлин насочва поглед към далечните планини на Балканите.

Защо „Пирин”, след като става дума за Родопите? „Гранитоид” прохожда в минния бизнес през 1918 г., разработвайки находището на въглища в днешното село Брежани, община Симитли. Когато учредява през 1934 г. ново минно акционерно дружество за цветни метали, „Пирин” е вече нещо като запазена марка на компанията-майка. Впрочем е напълно възможно да е търсена и географска дезинформация. Бизнес писма свидетелстват за нездравия интерес на британски информатори, представящи се за предприемачи, към оловните мини в Родопите.

Берлин възлага сериозни надежди на този проект. В едно вътрешно писмо на немски от 19.06.1936 г. се твърди: ”За да се придвижи това начинание възможно най-бързо и за да не се забута то из канцелариите на Райха, г-н д-р Шахт настоява всички материали във връзка с оловните залежи да му се изпращат лично по най-бързия възможен начин”. Това е не друг, а Хялмар Шахт – легендарният директор на Райхсбанк, победил хиперинфлацията през 1923 г., който по настояване на Хитлер през 1934 г. поема и икономическото министерство.

Инвазия в планината

В средата на 1930-те са положени значителни усилия, за да се докаже, че родопските концесии разполагат с промишлени запаси. Но договор за разработването им е подписан чак след като българската и германската държави дават гаранции за проекта. В началото на 1939 г. две силни компании от Кьолн – „Ото Волф” и „Фелтен и Гийом” стават съдружници на „Гранитоид” в МАД „Пирин”, като придобиват 50% от акциите. По договор т.нар. Немска група ще достави машините и ще финансира строителните дейности. В смесеното дружество германците си запазват техническото ръководство, а за „Гранитоид“ остава търговският отдел.

Разделението на функциите оставя впечатление, че двете страни са равнопоставени. На практика търговската схема е фиксирана от самото начало. Изкопаните руди ще се превозват до изградена от германците обогатителна фабрика, след което концентратът ще се изнася в германския металургичен завод „Щолбергер цинк” край Аахен. Българската функция по-скоро се свежда до доставчик на полезните изкопаеми и на евтин труд. Но пък „Гранитоид“, чийто интереси в минния бранш не се изчерпват с „Пирин“, получава достъп до безценно германско ноу-хау.

С известно забавяне, породено от трудните планински условия и военновременната обстановка, предприятието започва работа през август 1941 г. Вътрешна справка показва добив на 33 хил.тона руда в периода септември-декември 1941 г. От нея са произведени 7 хил.т. метален концентрат и по-голямата част е незабавно изпратена в Германия. През 1943 г. производството се повишава до 96 хил.т. руда, а общо за периода, когато предприятието работи за нуждите на военна Германия, от рудниците „Гюдюрска” и „Петровица” са извлечени 285 хил.т. руда.

Количеството е малко по сравнение със съветския размах, но е напълно съпоставимо с мащабите на родопския рудодобив след приватизацията на ГОРУБСО. Например през 2012 г. фирма „Рудметал“ от Рудозем добива под 60 хил.т. от рудник „Димов дол“. При това минните пионери са работели в условия, несравнимо по-тежки от сегашните. Онагледява ги следната история.

При проучванията от 1929-1935 г. се е натрупало значително количество сурова руда – собственост на „Гранитоид”. За да се оползотвори тя, а и за да се провери новия търговски маршрут, през февруари 1940 г. няколкостотин тона са пратени за преработка в завода в Аахен. Извозени са с камиони от Златоградско до гара Пловдив. „При известните лоши планински пътища, при заснежавания и бури, ставаше нужда да се разтоварва често пъти (от камионите) поради невъзможност да се мине и да се претоварва на други коли”, докладва служител на компанията. В това отношение въжената линия, свързваща „Петровица” и „Гюдюрска” с „Бориева”, а „Бориева” с Кърджали, е изглеждала като Прометеев дар.

Модерната мина

Преди развитието на рудодобива големият град в областта е Момчилград, разказва Симеон Беловеждов в непубликуваните си спомени за началото на родопското рударство. Общинската управа на тогавашния Мастанли не пожелала да предостави на „Гранитоид” терен за фабрика, предпочитайки да запази мерите си за добитъка. Така шансът или бедата на индустриализацията пада върху Кърджали. Там се настаняват десетки германски техници и шлосери, които организират и надзирават дейностите в рудниците, фабриката и електроцентралите. На тази прашна строителна площадка през март 1940 г. слиза и инж. Шмикали.

Сред миньорите в „Бориева“ и до днес се носи славата на свръхестествената германска прецизност. Веднъж един нит на стълб от въжената линия се разхлабил и български техник понечил да го затегне. Охраната веднага опряла в нашия майстор автомат – да не пипа където не му е работа, има си отговорници за ремонта. Знае се със сигурност, че производителят на металната конструкция на въжената линия, фирма „Блайхерт” от Лайпциг, установява неточности в подадените й топографски данни и иска пълна повторна проверка. След което в Кърджали започват да пристигат в разглобено състояние железните части.

Изкопите за фундаментите на решетъчните стълбове се правели на ръка. Екип от 120 магарета и 12 камили доставял строителните материали, железните конструкции се издърпвали до мястото на монтажа с биволски каруци. По линията работели 180 български шлосери под надзора на 12 германски старши монтьори. Освен това група от 100-150 млади и силни работници от близките села пренасяли въжетата. Те се нареждали на малки разстояния един от друг и изтегляли въжето на рамо от стълб до стълб. На линията от Кърджали до „Бориева“ са монтирани 152 стълба с различна височина в зависимост от теренните условия.

Когато в началото на 1942 г. минният директор на „Гранитоид“ Константин Константинов – дипломиран инженер, владеещ до съвършенство немски език, посещава МАД „Пирин“, той отбелязва, че предприятието работи с най-модерна за времето си техника. Тази констатация не е похвала: всъщност той изтъква пред началството, че въпреки големите инвестиции дисциплината на обекта не е на нужното ниво. В мините трябвало да цари военен дух, а вместо това в МАД „Пирин“ имало интриги, дребни спорове за заплати и неуважение към началството.

Списание “Сигнал” през 1943 г. описва “Едно модерно минно предприятие в България”

По-голям немец от германците, инж. Константинов изразява несъгласие и с метода на прокарване на галериите: миньорите следвали рудните жили, а вместо това трябвало строго да се съобразяват със зададената им посока, т.е. да бият направо. На това германската страна учтиво отвръща, че дипломираният инженер сигурно е прав на теория, но практиката в Германия е различна. Това само наляло масло в огъня. Константинов се сдобива с информатори, които следят колко руда товарят германците на въжената линия и колко отчитат в тефтерите си. Несъответствия, макар и не фрапантно големи, били установени от самото начало.

Според цитирания доклад на инж. Константинов, в МАД „Пирин“ до началото на 1942 г. са вложени 250 млн. лв. (около 80-100 млн. днешни лева). Изчисленията му сочат, че предприятието ще се изплати след 300-350 хил.т. преработена руда. С други думи, то е национализирано малко преди да възстанови направената инвестиция. Но други документи намекват за прибиране на печалби още от първата година. Това не е чудно, предвид запазените позиции на германската група на входа и на изхода на дружеството. Според ръкописна бележка, запазена в Държавния архив, в рудниците и обогатителната фабрика в Кърджали към 28.02.1941 г. са работили 963 души, от тях 54 чиновници.

Супа от костенурки

Нека отново си представим контекста, в който това смесено българо-швейцарско-германско дружество е развивало дейност. След като през 1936 г. Фюрерът дава нареждане германската икономика да е готова за война след четири години, прагматичният Хялмар Шахт се вижда в чудо предвид оскъдните валутни резерви на Райха. Залежите на цветни метали в България, макар и не особено големи (при тогавашното ниво на проучванията) стават особено привлекателни, тъй като между София и Берлин действа клирингова спогодба и няма нужда да се плаща с чужда валута. Тоест на фирмите, изнасящи от България за Германия плаща не германският получател, а нашата БНБ – в лева по предварително уговорен курс. В края на годината Райхсбанк и БНБ си разчистват задълженията, т.е. правят клиринг.

Германия продава на България собствените си минни машини и получава насреща десетки хиляди тона олово и цинк. При положение че годишното производство на Германия и Чехия към 1937 г. е 90 хил.т. олово, доставките на още поне 15% от България не са за пренебрегване. Освен това влиятелни немски индустриалци правят добра сделка. Само като пример, целевата печалба, обсъждана от „Гранитоид“ с германската индустрия през 1931 г. е минимум 18%.

Това е едната страна. Другата би трябвало да е интересът на България да се развие, да се индустриализира с помощта на мощна икономика на гребена на тогавашните технологии. На практика отсреща стои огромна изостаналост и бедност, която трудно се побира в днешния ум. В родопските рудници през 1940-те се наблюдава сблъсък на два свята, отдалечени един от друг с векове. Показва го например страхът на местните миньори от вибрациите на въздушния пистолет. Още по-многозначително е разпореждането на германския технически ръководител, че миньор, който не си изяжда храната в стола, се предупреждава с уволнение.

Родопчаните не били злояди. Просто вместо да си изяждат яденето, те предпочитали да го носят на децата вкъщи. Само че германците се нуждаели от силни, тоест добре нахранени работници и тази саможертва не ги устройвала. Какви ли мисли се крият зад усмихнатите лица на миньорите в стола, греещи от пропагандната снимка, публикувана в сп. „Сигнал“ през 1943 г.? Работниците, които не ползвали столове, преживявали с „малко царевичен хляб и едно лимонадено шише със силно разреден айран от козе мляко“, пише Беловеждов, като допълва: „в района на мините има много зайци и костенурки“.

Няма кой да разкаже

За предишния режим бе важно да внуши, че огромното ГОРУБСО с 13 хил. души персонал е плод на българо-съветската дружба. Това действително е така, но както видяхме, през 1950 г. планината отдавна не е девствена. В мълчанието за германския период има нещо много по-страшно от комунистическа пропаганда. Отдавна няма жив миньор, който да разкаже за онези години. И причината не е в срока на човешкия живот, който в чиста планинска среда често надхвърля 90 години.

Силикозата – миньорската болест, причинявана от вдишване на най-дребните частици кварцов прах, който се образува при дълбаенето на рудата, е покосила хиляди мъже в региона. Вина носи „сухото бурене“, когато пробивната машина троши скалата без овлажняване. 40 дни сухо бурене са напълно достатъчни да вкарат и най-силния човек в гроба, твърди специализираната медицина. А водното бурене е въведено чак в средата на 1950-те.

Медин от село Бориново има 27 години стаж под земята. Баща му работел в германските мини и починал на 40 годишна възраст – през 1960 г., когато синът бил на 5 години. „Сухото бурене“ – казва мъжът, извръща поглед и млъква. Бащата на Павел Каменов от село Ерма река – Хасан Ахмедов Карахюсеинов, си отишъл на 32 години, през 1954 г. Започнал като миньор при германците на 18 годишна възраст. Същата участ сполетяла и брата на Хасан – Мехмед Карахюсеинов. И той работил при германците, и той починал по същото време. Коментарът отново е „сухо бурене”. Но Павел е по-разговорлив. Той споделя, че баща му оставил четири деца. Тъй като работел за капиталистическо предприятие, жената и децата не получили пенсия и трябвало да преживяват с 30 лв. социални. Сега е добре, от 20 години взима голяма пенсия.

Дали наистина „германците“ са виновни? Миньорите са категорични, че начинът им на работа днес не се различава от този през 1940-те. Надали инвеститорите фашисти са виждали в работниците нещо повече от средство за извличане на печалба. Но в ценните спомени на Беловеждов, който дълго е събирал документи и разкази на очевидци и през 1990 г. се осмелява да ги запише, на няколко пъти се споменава, че в „Пирин“ сухото бурене не е било практика и се е наказвало строго: „Миньор, който се хване да върти без вода, се изпраща временно канавкаджия“. Може би трябва да се помисли за въздействието на няколкото преходни години след август 1944 г., когато германските ръководители със семействата си тихомълком напускат Кърджали и рудниците и фабриката започват да се самоуправляват от работнически колективи.

Германската разработка на родопските мини е важен и недостатъчно осветлен момент от по-новата ни стопанска история. Очевидците са мъртви, архивните материали са непълни, голяма част от тях неволно или умишлено унищожени. Но тук-там из планината още се срещат следи от германската рудна авантюра. Ловците се натъкват на никелирани стълбове от германски електропроводи, носещи щампа „1941”. Те не просто още стоят изправени – те са поразително запазени благодарение на отличната си конструкция и качествени материали.

С известен риск, авторът фотографира останките на товарната станция на германската въжена линия на „Бориева“. От немарливост, от сантименталност, от респект или неизвестно по каква причина, делото на инженер Шмикали е било оставено непокътнато на произвола на времето. Впрочем не всяко парче желязо ще изглежда по същия начин след 73 години в планината. По-голямата част от въжената линия, разширена по времето на ГОРУБСО – от същата лайпцигска фирма „Блайхерт”, няма този късмет. Преживяла залеза на две световни империи, през 1990-те тя е нарязана за скрап. Но това е вече друга, далеч не толкова увлекателна история.