Пенсионна нерадост

Държавата е в състояние да даде на възрастните хора много повече от 50 лева за Коледа

Когато любопитни западняци питат колко взема българският пенсионер, като правило разкрасяваме истината двойно и тройно. И пак отсреща ни гледат с почуда: как старите хора в България се справят с толкова малко пари? Към края на 2013 г. според Националния осигурителен институт средната пенсия е под 294 лв. Мрежите на семейна и съседска взаимопомощ, личното стопанство и граничещата с нищета скромност са чудото, което помага на българския пенсионер да оцелее.

Пенсиите у нас са извънредно малки не само като размер – коефициентът на заместване е най-ниският в Европейския съюз. Това означава, че у нас пенсиите компенсират много малка част от дохода, който човек е получавал в трудовия си живот: 39% при средно за ЕС 54%. При това става дума за заместване не на френски или германски, а на най-ниските доходи в Евросъюза. За сравнение – в Полша при двойно по-висок от нашия доход коефициентът на заместване е 60%.

Българските старини

Тогава не е чудно, че България е начело и в европейския списък за риск от бедност на хора над 65 години – 27.9%. Едничка наша привилегия доскоро бе сравнително ранното пенсиониране. Пенсионната реформа, която ежегодно вдига с 4 месеца възрастта за пенсиониране, през настоящата година беше спряна, но от първи януари надпреварата се възобновява. За масовата III категория труд при навършен стаж мъжете вече ще излизат в пенсия на 64, а жените на 61 години.

Световното сравнение показва, че работещите обикновено се пенсионират между 62 и 67 г., тоест България се позиционира в златната среда на нивото на Румъния, Македония, Чехия и Естония. Но реформата, а по-точно вдигането на пенсионната възраст ще продължи до 65 г. при мъжете и 63 г. при жените. Впрочем напоследък у нас привържениците на равноправието между половете стават все по-гласовити.

Страната е в демографска криза, НОИ от години поддържа милиардни дефицити и вдигането на пенсионната възраст само по себе си е оправдано. Уловките тук са две. Пенсионирането на 66-67 години за страни като Италия, Холандия или Дания не е изолирано решение, а е съпътствано от много развита здравна система – в общество, подчинено на грижа за хората. Докато българските работници нерядко избутват последните си години преди заветната мизерна пенсия в условия, сходни с избухналия завод в Горни Лом. В българска среда работата изхабява по-бързо.

Също така стотици хиляди „пенсионни гратисчии” компрометират самата идея за държавно пенсионно осигуряване – с тарикатлък, свойствен за нашето общество. Всяка година от силовите министерства излизат батальони пенсионери в разцвета на силите си, на които им предстои да се радват на платен отдих през следващите три-четири десетилетия. През 2013 г. те струваха на данъкоплатците 570 млн. лв. Според НОИ към края на 2013 г. отпуснатите пенсии за инвалидност общо заболяване са 449 хил., освен това има 507 хил. социални пенсии за инвалидност, без да броим над 24 хил. пенсии от фонда за трудови злополуки и професионални болести. Един милион инвалиди от седем милиона население е абсурд.

Повечето от изброените дотук факти са известни. Но е важно те да се повтарят, за да имаме правилен политически фокус: „пенсионни реформи” са необходими не за нуждите на бюджетния баланс, а на първо място за да се възстанови социалната справедливост. Бедността на старите хора е социална несправедливост. След като другите бивши соцстрани се справят по-добре от нас, значи някъде грешим ние.

Призракът на Бисмарк

В света са известни два основни пенсионни модела: разходнопокривен и капиталов. В първия случай общественото осигуряване „покрива” всички разходи за пенсии на хората, които отговарят на изискванията за възраст и осигурителен стаж. Нужните за целта ресурси се събират от всеобщи осигурителни вноски. Във втория случай работещите внасят средства в собствена пенсионна сметка, която най-често се управлява от пенсионен фонд. За родените след 1960 г. у нас е предвидена смесена форма и се очаква те някога да получават по две пенсии: държавна и капиталова.

Привържениците на изцяло пазарните решения изтъкват, че разходнопокривната схема е отживелица и следва да заложим само на капиталовата. Един от аргументите им е, че универсалният пенсионен модел е замислен в Германия по времето на канцлера Ото фон Бисмарк, когато хората са живели по-кратко. Тогава ангажиментът на държавата и на бизнеса да осигуряват старините на работещите не е струвал толкова, колкото днес. Солидарна пенсионна система е вече невъзможна.

Това внушение е статистически невярно. Към 1900 г. средната продължителност на живота в Германия действително е едва 47 години. Това обаче се дължи на високата смъртност при раждане и младенчество, характерна за миналите епохи. Веднъж достигнал до 65-годишна възраст, германецът в началото на XX век е живеел средно още 10.4 години. Това е по-малко, но съпоставимо с 14 години жизнени очаквания за днешните 65-годишни българи. В двата случая работниците получават пенсия почти равен брой години, макар да ги дели цял век.

През 1889 г. Бисмарк прокарва епохалния Закон за застраховка срещу инвалидност и старост, който задължавал почти всички германски работници да се осигуряват за пенсия. Вноските се плащали поравно от работници и работодатели. Застраховката влизала в сила най-късно с навършване на 65 години, а в случай на смърт на родителя рентата получавали децата му до достигане на 15-годишна възраст.

Германският осигурителен модел издържа изпитанията на времето – докато прехвалените у нас капиталови схеми са податливи на фазите на бизнес цикъла, позволяват големи злоупотреби с разходите за управление и са изложени на спекулативни атаки (справка – фонд „Доверие”). На всичко отгоре отчисленията в размер на 5% за задължителните частни пенсионни фондове, т.нар. трети пенсионен стълб, утежняват дефицитите в общественото осигуряване.

Има нещо дори по-съществено. Бисмарк далеч не е известен като привърженик на егалитаризма. Защо Германия решава първа в света да предостави на работниците толкова щедра придобивка като пенсия? Емиграцията от Германия към Америка в края на XIX век добива застрашителни размери. Набиращият сила германски бизнес е изправен пред опасността да се лиши от работна ръка. Комунистическите настроения сред работниците са във възход. Емиграцията отслабва военната мощ на държавата. Властта е принудена да гледа по нов начин на трудещия се човек.

Неведнъж Германия е давала пример как политици, банкери и едри индустриалци се споразумяват да ограничат апетитите си и да предоставят повече доходи и права на работещите. Всъщност те го правят за себе си – за да бъде националната икономика по-силна. Българската пенсионна система, пък и цялото ни общество днес се нуждаят от подобно национално отговорно мислене.

Любимото дете на капитала Джордж Буш за два мандата в Белия дом не се реши да приватизира пенсионната система на САЩ. Маргарет Тачър също отсъди, че тази идея „отива твърде далеч”. Много съмнителни предложения обикалят света и търсят рохкава почва. Само най-лековерните държави им позволяват да покълнат. Миналата година Световната банка ни посъветва във връзка с пенсиите да разкъсаме връзките на семейната взаимопомощ и да възложим надеждите си на капиталовите фондове. Които през 2008 г. загубиха 20-25% от стойността си.

Да направиш много с малко

В скорошна класация на страните, където възрастните хора живеят най-добре, България е на опашката. Парадоксът е, че тя е по-назад и от държави, които нямат пенсионна система. Едва ли ситуацията ще се промени само с обещанията на служебния кабинет, че догодина възрастта за пенсиониране в армията и в МВР ще се вдигне. Или пък с „рязане на живо месо”, по думите на победителя в предсрочния парламентарен вот Бойко Борисов. Предизборната му решителност блесна в контекста на уж случайно изтекли от НОИ оценки, че осигуровките трябва да се вдигнат със 7.7%, за да се изчисти дефицитът.

Пенсионната система не съществува, за да плаши, а за да вдъхва надежда на хората. Лека-полека стигнахме до положението държавата всяка година да превежда на НОИ от нашите данъци чудовищните 5 млрд. лв. Това говори, че пенсионната система се нуждае от радикални реформи, а не просто от бакалски сметки на база възраст и осигурителен стаж.

Такава реформа например може да е заличаването на третия пенсионен стълб – едно доста тлъсто „живо месо”. Юридическата безсмислица „задължителен частен пенсионен фонд” дотук не е показала, че е жизнена в български условия. Личните партиди може да се прехвърлят към Сребърния фонд или към доброволните частни фондове – в зависимост от избора на хората. Тази идея, която не е чужда и на някои десни икономисти, ще намали дефицитите в НОИ с поне 800 млн. лв. годишно.

Въпреки че по конституция подземните богатства са изключителна публична собственост, в момента те се стопанисват с неизгодни за обществото концесии. Сребърният фонд, който в сегашното си зародишно състояние е нито пенсионен фонд, нито оперативен фискален резерв, може едновременно да се попълва и от приходите от природни богатства, и да обезпечи мениджмънта им. За пример може да служи най-големият в света Правителствен пенсионен фонд на Норвегия.

Не на последно място трябва да знаем, че българските 2.179 млн. пенсионери със своето ниско потребление са като златна мина за бизнеса – защото те жадуват да консумират, и то не стоки на лукса, с които парите изтичат в чужбина, а потребителски стоки, което моментално засилва стопанския оборот в страната. В държава с широко скроени умове пенсионерите ни отдавна щяха да са получили ваучери за храна и енергия, с което родното производство щеше да бележи растеж. Румънските хотели се пукат по шевовете благодарение на правителствена програма за насърчаване на пенсионерския туризъм. У нас хем хотелите стоят празни и в регионите цари безработица, хем пенсионерите си седят у дома сами.

Двойно и тройно парично увеличаване на пенсиите е нужно в български условия – и предложението за това трябва да дойде не от финансовото министерство, а от Българската народна банка. БНБ разполага и с ресурси, и с механизми да го направи – разбира се, ако цени бъдещето на държавата повече от своя комфорт.

Намираме се в дълбока криза и политиците близо до властта не предлагат разумни решения как да излезем от нея. Най-доброто, което получаваме днес, са хитри способи за запазване на статуквото. Но Джон Кейнс през 1931 г. начерта пътя: „Това, от което в момента се нуждаем, не е да затегнем догоре жилетката си, а да имаме нагласа за експанзия, за действие – да правим неща, да купуваме неща, да произвеждаме неща.” Наскоро шефът на Европейската централна банка Марио Драги заяви в същия дух: „Рискът да направим твърде много е по-малък от риска да не направим достатъчно.” Българската централна банка все още се нарича „народна”.
Сп. ТЕМА

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики, Родни and tagged , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s