Икономическият капан

Силите на икономическия растеж

Основа на капиталистическия икономически свят е икономическият растеж. Ако не се увеличи в циркулацията, ако не премине през самооплодотворителен процес според термина на Карл Маркс, капиталът ще изгние. С една генерална разлика: „грамадното натрупване на стоки”, което Маркс видя в основата на капиталистическия начин на производство (Към критиката на политическата икономия, 1859), в наши дни се е преобразило в грамадно натрупване на комуникации и услуги; капиталът стана виртуален. Но преди както и сега, парите не служат само за покупки или трупане на богатство, а за упражняване на социална власт. Също така, екологичните последици от грамадното натрупване на услуги не са по-благоприятни от акумулацията на физически продукт.

Глобалният характер на съвременните икономически процеси е последен отдушник на социалната система, наречена капитализъм. Тя сякаш вече превърна планетата Земя в икономически интеграл. Днес тоталната икономика, подчинена на глобалните финанси, дирижира човешките действия и институции. Икономическият растеж е партитурата на глобалните финанси. За техните количествени нужди човешките действия са превърнати в бъдещи вземания, като задължението и кредитът насочват социалните институции към покорство спрямо съществуващия ред, чрез обещанието за неспирен растеж. Западният капитализъм, прокламиращ се като най-добрия от възможните световни порядки, изхожда от предпоставката, че стремежът към максимално богатство е универсално желание. Но „капитализмът в чиста форма” се базира на вече овехтяла социална и научна митология. Както и рационалността на класическия икономикс, посочва в статия от 2009 г. професорът по физика, ръководител на изследванията в Capital Fund Management Жан-Филип Бушо.

Доктриналната защита на човешките стремежи към максимално обогатяване е характерна за група автори, понякога наричащи се либерали. Всъщност задълбочените представители на тази школа застават зад една в крайна сметка добра идеология: оттегляне на държавата от живота на индивида. Най-доброто правителство е това правителство, което не управлява, изтъкна в есето си Гражданско неподчинение Хенри Дейвид Торо; добрата държава е тази, която не е товар за обикновените хора и им дава възможност за предприемачество, да печелят и да стават по-богати.

Само че тази житейска идилия принадлежи на миналото. Обикновените хора днес най-често са служители – пряко или косвено – на големия капитал. Освен това вече знаем, че всяко производство е свързано с екстерналии, с непреднамерени но най-често вредни последици за трети страни. Така че наличието на строги санкциониращи органи с оглед нарушителите на реда в социума става неизбежно. Не само еколозите се съгласяват, че социалните проблеми идват най-често от големия капитал, от корпорациите и банките, които представляват интересите на глобалните финанси.

Икономиката на финансите абсолютизира хрематистиката, изкуството за печелене (на пари) заради самото печелене, максимизирането на печалбата. Още преди 2500 години Аристотел му противопостави ойко(еко)номиката – осигуряване на потребното за живота. Изкуството на стопанството, управлението на економиката е добро и достойно занятие. А хрематистиката няма спирачки; не се знае къде ще свърши финансовата игра. Когато всички губят, печели този, който губи най-малко. В един момент големите финанси се разрастват до степен, в която стават най-големи, или поне достатъчно големи, за да се пазят ефективно от загуби. Около тях се изграждат структури, които ги обслужват, като ги управляват. В американската популярна школа това се обяснява включително и с правата, вменени на абсолютната склонност на акционерите на една корпорация да искат най-високата възвращаемост на вложените от тях средства: идеология, ясно, най-често фиктивна.

Нарастването е нужно на тези огромни капиталови структури, принудени постоянно да инвестират в иновации, за да могат да останат жизнени. Политическата власт се оказва в положението да бъде на първо място инфраструктура на големия капитал и чак много след това инструмент на човешкото желание за определяне на социалното развитие в бъдеще. Политическата власт се подчинява на икономическия растеж, дори социалистическите партии поставят растежа начело в лозунгите си.

Психиката на хората е материята на институциите, улесняващи нарастването на големия капитал. Към масовата психика се насочват инструментите на капитала, като искат да я моделират. Целенасочено те създават илюзията, че хедонизмът е общоприета жизнена ориентация; пасионарните единици, настояващи за социална промяна, се преследват като екстремисти.

Силите на капитализма следват ясен императив – да пазят нарастването главно за себе си. Както Жан Бодрияр изясни с В сянката на мълчаливото мнозинство, (социалната) маса разрушава икономическата рационалност, като прави от последната пародия на самата себе си. Разрушителна хиперсимулация представлява разпореждането с остатъка в обществото: социалното означава унищожаване на всеки прираст на богатството, твърди Бодрияр. „За нашите общества не е приемлива акумулацията на остатъците” – на богатството, някога принасяно като жертвоприношение. Днес социалното, разбрано от големия капитал като маса, има две главни задачи – да произвежда остатък и веднага след това да го ликвидира. По този начин то поддържа само себе си, потънало – превърнало всеки един в никой, в самотна икономическа и идейна черна дупка.


Смущения в икономическия растеж и антикризисни програми

Замислихме се над обясненията на френския философ Бодрияр, сега какъв ще е нашият ракурс? Българската преса и правителство се смутиха от прогнозата на специалистите на Международния валутен фонд, че след поредни години с икономически растеж от над 6%, за настоящата 2009 година нарастването ще е отрицателно, минус 2.5% в брутния вътрешен продукт. За първото тримесечие на 2009 г. намалението на БВП е с цели 3.5%, заключиха статистиците. А доста преди българското правителство да се обезпокои, глобалните икономисти предсказаха, че периодът със забавен глобален икономически растеж може да трае до 2014 г., макар и с умерен оптимизъм за начало на възхода към 2010 година.

Според мен най-неприятната последица от глобалната финансова и икономическа криза стана връщането на политическия фокус към „безценния” икономически растеж на капитализма, в момент когато световната информационна система за пръв път обърна сериозен поглед към екологичните проблеми на глобалната цивилизация (началото на 2007 г.). Устойчивото развитие на икономиката, което влезе в дневния ред на Давоския икономически форум през същата година, само за месец се оказа далеч по-незначителен проблем от смущенията в прираста на капитала и първите рухнали в кризата финансови гиганти.

И така в последните две години дебатът се насочва не към економично управление на икономическия растеж, или възпитание на по-рационални икономически субекти (а политически и социален потенциал за такава насока има), които да включват също и природната стойност в системите си за отчитане, а в посока на структурните инвестиции, които да запазят стойността на глобалните пари.

Перспективата от намаляване, squeezing, на виртуалните пари, вече включващи огромна маса кредитни задължения, изплаши финансовата клика до такава степен, че водещи финансови коментатори показаха склонност към известно ограничаване, частичен отказ от извоюваната и зорко бранена пазарна анархия на англосаксонската цивилизация, с цел създаване на сдържащи институции против спекулациите, разрушаващи самата среда, в която е възможно съществуването на големия капитал. Икономическият ръст на т.нар. реален сектор, под тази дума тук разбирам клоните на икономиката, раждащи осезаеми блага, отново стана най-ценен; не защото е най-голям, не, той е надхвърлен многократно например от валутния пазар (която структура е възможно да изчезне в скоро време), а защото пораженията от кризата върху реалната икономика убеждават инвеститора, че системата, налагаща му поведение и междинни цели, е имагинерна. Тъкмо затова с право изглежда, че структурните инвестиции в осезаеми обекти, например нови пътища и бетон, понякога се правят самоцелно.

Когато спекулативно породената финансова криза започне да нанася щети върху реалния сектор, управителите на големия капитал фокусират идеологията си така, че да минимизират щетите за себе си. Те са склонни да подкрепят икономическите обекти със системно значение и с това поставят под съмнение общата валидност на теорията за креативната деструкция. Много по-голямото богатство, което трябва да се запази, е виртуалното, имагинерното. Затова реалното, основата на обърнатата пирамида според сполучливата метафора на Венцислав Антонов, получава повече поддръжка, отколкото говори икономическата логика. Още по-изобилно, хедонистично, максимално вулгарно – това е в крайна сметка производственият ефект от глобалната финансова криза.

Дотук разходите и ангажиментите на глобалните правителства начело със САЩ срещу ефектите от кризата надвишават 10 трилиона USD, или приблизително 1/6 от размера на годишния глобален икономически продукт. Сумата е значително по-голяма от парите, необходими според доклада на сър Никълъс Стърн, за да се превърне глобалната икономика в нисковъглеродна. Бившият главен икономист на Световната банка защитава мнението, че инвестициите за опазване на климата (аз предпочитам по-широкия подход, природна среда) следва да възлязат на 2% от ГИП, ако не искаме вследствие на „най-големия познат в историята пазарен дефект” да загубим може би до 20% от икономическата продукция през следващите десетилетия.

Сумите, насочени за спасяване на банки, за инвестиции в строителна инфраструктура – какъвто е случаят с България в поредния реверанс на правителството към строителните предприемачи – могат да се използват далеч по-производително, от гледна точка обществената ефективност. Само че големият залък, който теоретиците на старата школа на икономическия ръст тепърва имат да преглъщат, е че ръстът на производителността не се изразява в повече продукция.

Сблъсъкът с идеята за екологична криза ще има отрезвяващ ефект за финансите, като тя вече породи обществено отношение. Зараждат се социални структури за натиск, целящи намаляване на енергетичните претенции: те се борят за по-разумно производство, тенденция насърчавана от държавата, трансформирала се в економическа структура. Повече развитие, по-малко растеж.

Изреченито „БВП на България през 2009 г. ще намалее с 2.5%” не означава нищо от гледна точка на националната економика. Значение има разпределянето на въпросното, пък нека и намаляло, богатство. Първи емпирични изследвания, на които се позовава Тим Харфорд в The Financial Times показват, че загубите от финансовата криза са разпределени непропорционално в обществото: повече засега губят по-богатите, ако не броим последиците от ръста на безработицата. Огромните публични инвестиции, насочени към преодоляване загубите от кредитното затягане и в редица случаи надвишаващи тези загуби, надали ще помогнат особено на дребния стопански субект. Целта им е да възстановят нарастването на големия капитал. Така още повече изпъква вулгарността да се оправдават политикономически решения с „национален” или дори икономически интерес.

Биология, демография и икономически растеж

Това, което трябва да се подчертае с големи букви е, че по-висок икономически растеж не означава по-богато население, както и понижаването на растежа не е задължително свързано с масово обедняване. Сърцевината на проблема е в системата, узаконила капиталистическо-пазарните способи за разпределяне на богатството, създавано от човешкия труд. На ООН от години е известно, че гладуващият един милиард души от жителите на планетата може да бъде нахранен и без да се произвеждат повече продукти. Дори да се произведе повече, гладуващите хора няма да изчезнат, просто богатите ще станат още по-разточителни.

Това заключение, макар и основано на хилядолетни наблюдения, притеснява икономистите на традиционния капитализъм и те отвръщат с едно, оправдано, възражение. Нормална икономическа политика е да се търси разрастване, което да увеличи богатството. И ако подменим думата „богатство” с възможност за оцеляване и налагане, същото ще важи за голяма част от видовете в биологията. Старогръцката дума за растеж (physis) означава в същото време и раждане, развитие, промяна.

В случая характерното е, че в екосистемите действат механизми, които сдържат нарастването в процеса на развитието, така че енергийната устойчивост не се нарушава. В тази връзка е много показателно, че човешките общества, живели продължително в природа, която не се поддава на преобразяване при наличните инструменти и технологии, също са развили подобни механизми (потлач, табу върху храни и животни, инициационни убийства, контрол на раждаемостта). Постмодерното общество и капитализмът на безкрайния избор са лишени от въпросните институции – спирачки. Оттук следва, че обществото на знанието, на технологията и информацията, следва да докаже моралния си напредък, като предложи политически приемливи сдържащи механизми, които да работят и за развития, и за развиващия се свят.

От по-тясна перспектива, ако наречем икономически растеж свойството на натрупания капитал да нараства, ще изолираме и двете негови главни абстрактни части: А) запазване на икономическата стойност във времето; Б) впрягане на свободни ресурси. Относно второто, по-важното, отново да разгърнем Капиталът. Всяко производство представлява отчуждаване, преобразуване на природа. Да отидем отвъд капитала – към времето и комплексността в системната теория на Пригожин (From Being to Becoming, ed. 1992) като разгледаме следния пример. На един остров, от който няма възможност за външна търговия, а ресурсите са ограничени и емиграцията не представлява опция – човешката популация достига оптимум след първоначален период на ускорен растеж и след достигането на „нереалистичен” пик. В биологията и демографията много често равновесието идва след спиралообразен спад.

А когато равновесието идва с унищожението? Поразителна е историята на икономическия ръст в праисторическа Америка, която Джаред Даймънд разказва в книгата си Collapse: How the societies choose to fail or succeed (2005). Културата анасази, обитавала югозападните части на днешния САЩ, може да се приеме за „остров”, тъй като земите, на които се е развила, са оградени от нископродуктивни територии. Анасази изграждат комплексно общество с център каньона Чако, където са съсредоточени техните културни, политически и религиозни институции (функционален аналог на модерния мегаполис). Броят на населението, организирано от центъра за създаване на все повече икономически продукт, рязко нараства. Околните земи, в една крехка и непредсказуема засушлива околна среда, осигуряват „калориите”, нужни на центъра на древната цивилизация, създала най-високата сграда в Америка преди небостъргача в Чикаго от 1885 г.

Съчетание от климатични промени, обезлесяване, засушаване заради изсичането на горите и ерозия на почвите, неподходящи за практикуваното интензивно земеделие, водят до рязък спад и накрая до изчезване на тези хора. Най-интересното е, че обществото на анасази преживява тотален колапс, тъй като е твърде комплексно. Сложните социални институции и свързаните с тях непроизводителни действия продължават да изстискват ресурси от разклатения хинтерланд, докато демографската система окончателно рухва. По-простите социални форми, като пуеблосите на хопи и зуни, поставени пред същите обективни климатични условия, са оцелели до днес.

Икономическа целесъобразност и икономически растеж

Характерен процес в икономическия свят, подчинен на пазарния принцип, е диференциацията. Всичко реално, а също и много илюзорни неща, се превръща в предмет на безкрайно нюансиране, така че да се създадат продукти за потребностите в целия им спектър. Можем ли да твърдим, че посткапиталистическата, доволна и равновесна икономика на първия свят е това, към което всички нации трябва да се стремят? Огромното разнообразие дава на човека ограничено пространство за избор. Той знае: мога да отида на Майорка или в Кайро – но алтернативата на туризма като икономически и културен продукт остава скрита за него.

Говори се за капан на ликвидността, съответно и за капан на спестовността. Издига се лозунгът: Консумирай повече, за да спасиш националната икономика! На гражданина се гледа като на потребител; форсиране на консумацията му с цел решаване на макроикономическите проблеми на правителството се практикува от десетилетия в строго охранявания от държавата капитализъм на САЩ. Правителството субсидира консумацията, за да възобнови ръста в производството на икономически продукт.

Но заедно с това във време на криза за получателя на работна заплата е рационално да отложи консумацията. От гледна точка на економиката, разколебаването относно купуването сред гражданите на първия свят е безценно. Дейвид Леонхарт, колумнист на The New York Times, дава разумни съвети за намаляване на разходите на домакинствата, и то по начин, който оставя съвестта на потребителите чиста спрямо кейнсианския мултипликатор: производително потребление. Топлоизолации на сградите, слънчеви колектори по покривите. Алеи за велосипедисти. Икономичните автомобили не са толкова чувствителни към цената на петрола. Искате по-малко разходи за печатни материали – купете си принтер. Вместо оцветена газирана вода си вземете апарат за пречистване на вода. Купувайте така, че разходите ви в бъдеще да намаляват.

По този начин потребителят задоволява същите потребности, но по-ефективно, с по-малко консумиране на икономически продукт. Така и „технологичността” на обществото нараства. Икономическият растеж се превръща в развитие, създаващо по-малко отходен продукт, по-малко боклук. По-малко енергия се извежда от конверсионния екологичен процес.

Докато вниманието на политиците се концентрира към въглеродните емисии, главно на транспорта, и възобновяемата енергия, то създаването на безотходни производства и затворени производствени цикли изостава. Продължава изсичането на горите. Известно е, че обезлесяването е по-съществен източник на парникови газове отколкото транспортът: защо дискусията по политическия връх не атакува проблемите в тяхната сърцевина? Защото „зеленото” капиталистическо производство в същността си е начин големият капитал да избегне прожекторите, докато проблемите на растежа продължават да бъдат скривани, начин за продължаване на въпросния неспирен икономически растеж. Това е вид диверсификация на средствата за задоволяване на потребности и настроения, изтъкнах по-горе. Тя не се подчинява на целесъобразността, тя има за цел запазването на капиталовите потоци.

Относно компонент А от растежа, запазване на икономическата стойност във времето, технократът М. Кинг Хубърт, известен с теорията за петролния пик, се интересува от връзката между икономическия растеж и инфлацията. Според неговия модел, създаването на пари нараства експоненциално, следвайки законите на сложната лихва. Продукцията, която противостои на парите, се подчинява на физични, екологически закони и затова изостава. Клинът между двете криви – на ръста на парите и на ръста на производството, определя размера на инфлацията.

На родна почва, все повече икономисти се осмеляват да заявят, че ръстът на БВП в България бе толкова висок през последните години в значителна степен благодарение на инфлацията. Авторитетният български икономист Гарабед Минасян наскоро в серия статии изясни, че разгледан по компоненти, икономическият растеж в страната напоследък представлява по-скоро нарастване на икономически тумори (използвам свои думи), а не закономерно увеличаване на богатството на една социална формация: става дума за проблеми като строителство с пари с неизясен произход, ускорена приватизация, спекулативни чуждестранни „горещи” пари.

Няма защо да съжаляваме за загубата на такъв растеж, който без друго не влияе добре на благосъстоянието и щастието на населението. По-скоро да прегърнем идеята, че в обозримо бъдеще икономическите постижения на едно правителство ще се определят не толкова с набъбването на икономическия продукт, колкото с намаляване на БВП при стабилни ценови равнища и при запазване на жизненото качество.

Необорим факт е, че икономиката на България е най-неефективната в енергийно отношение сред държавите в европейското семейство. В тази връзка изявления от рода: „по време на нашето управление постигнахме големи успехи, като намалихме енергоемкостта с (да речем) 33%” не са демагогия – те са вулгаризъм. Всеки икономически растеж, докато икономиката остава на толкова ниско равнище на енергийна ефективност, е вреден с оглед бъдещите поколения, но и нещо по-близко, живота на хората просто само след като изтече правителственият мандат.

Държавата би сторила добре, ако спре да товари своя намаляващ брой граждани с поддържане на фискални излишъци, изпълнения на приходни програми, с решения за енергийна инфраструктура, публикувани като амбициите на новия балкански тигър. Но държавата няма право да се оттегля, както тя стори у нас, от институционалните си задачи, които най-кратко ще обобщя накрая: опазване на културното и природното богатство на нацията, осигуряване на образователна и възпитателна среда, подкрепа и стимули за хората в неравностойно положение, строги санкции за нарушителите на справедливите закони. Държавата има икономическия ангажимент да показва на хората какви са техните „нормални” потребности.

Същите потребности, които хората задоволяват днес, могат да се задоволят по-ефективно, т.е. с по-малък прираст на икономическия продукт. Може да се приложи отказващо таксуване за демонстративното разрушаване на богатство. Крещяща е нуждата от данъчни облекчения за културата – и от въвеждането на прогресивно, а не плоско подоходно облагане. От жизнено значение за запазване на икономическата стойност на биоразнообразието е мрежата защитени природни територии в България да се разрасне, като ясно се регламентира допустимото антропогенно присъствие в тях.

Ако отново затворим очи, само след едно поколение ще сме загубили най-ценното: българските деца, а също и природата, животните и дърветата, и културните ценности, които днес са обсадени от пошлост. Оправданието, че цялата нация е била подмамена в глобален капан, няма да ни ги върне.

В капана на икономическия растеж. сп. Икономика, 2/2009

8 Responses to Икономическият капан

  1. noFreeman says:

    Изключителна статия….даже нещо повече от статия. Никога не съм си мислел че ще разбера нещо така простичко написано и в същото време толкова сложно за хора несблъсквали се с нищо по различно от собствената си работа и безпаричието….

  2. Високия икономически разтеж на България не направи българите по-богати, а само по-задлъжнели, защото чуждите компании си изнасят печалбите в чужбина, а за нас остават трохите. Отчитаме висок ръст, но не и висок стандарт. Много ми допада концепцията за економиката – всички древни развити народи и цивилизации са се придържали към този начин на развитие – взимаш от природата, само това, което ти е нужно и оставяш и за децата си и за техните деца.

  3. Христо says:

    Услугите не могат да се натрупват, уважаеми господин Събев, те не са стоково-материални запаси, които да се държат на склад!

  4. Одитор says:

    Не съм много сигурен до какво ще доведе прогресивното данъчно облагане …

  5. все още има непокварени ( неконсуматорско-ориентирани ) общества. Така че, след покваряването им капитализмът ще поеме глътка въздух ( така се получи след 1989 г и отварянето на пазарите на изток от Берлин, вследствие, което кризата закъсня с 20 години). И така – до свършването на всички възможни пазари ( консуматорско ориентирани) общества, а след това … смяна на модела, какъвто и да е той.

  6. Nivas 5 says:

    С всяко следващо поколение, хората ставаме все по-големи консуматори на стоки от които не изпитваме нужда. Купуваме защото другите купуват. За съжаление това ни отдалечава от същноста ни да сме хора, да живеем в разбирателство с един с друг, с животните. Земята и ние сме едно цяло, което все повече се скапва, с напредването на времето.

  7. casadimaya21 says:

    Много обстоен и добър материал! Благодаря!

  8. Petko Marchev says:

    Една държава става богата, не от чуждите псевдо инвеститори като ЛИДЛ и БИЛЛА, а от продуктите и услугите, които изнася зад граница. Иначе най-доброто нещо, което можем да направим в България е да образоваме народа си, за да може всеки сам да се погрижи за себе си- както е описано тук: https://investmentsbg.wordpress.com. 7 милиона сме, няма да е толкова трудно.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s