КЪМ КРИТИКАТА

1. Науката като икономика

Постиженията на икономическата наука в България в дискусията на тема човешка екология са пренебрежимо малки до този момент. На какво се дължи това не е особено трудно да отгатнем. Ще посоча няколко прични, някои повече, други по-неумело прикривани. На първо място обаче трябва да се знае, че е нужна голяма промяна в областта от научното писмено творчество, която се нарича икономика, за да бъде тя приложима за решаване на съвременните проблеми.

Тъй като касае основите на човешкото общество и предлага екзистенциални решения, икономиката трябва да израства от нуждите и характерните особености на конкретното човешко общество (или народа), а не да бъде заемка от научни търсения в други държави, развили се в различни условия и предполагащи различни решения. Тоест освен в базовите си постулати като стремеж към щастие, избягване на нещастието, ефективност, показност и някои други, икономиката не може да бъде универсална, а е специфична по време и място. Познавайки най-доброто в света, трябва да се напише българска икономика.

Също толкова важен е въпросът за формалното представяне на икономическите разсъждения, като днес формата твърде често прикрива липса на съдържание. Формализираната по академичен образец икономика не дава възможност за изработване на решение и предприемане на благоприятно за околната среда действие, с което губи самото си право на съществуване в научното поле екологична икономика.

Влиятелната позиция днес продължават да имат моделите за икономически ръст input – output, които предполагат, че в икономическата система влиза някакво количество и качество ресурси за преработване, за да може на изхода да се получи ръст на продукцията. Точно срещу тази месомелачка движението за съхраняване на природните ресурси се бори. Но тъй като официозната икономика продължава да мисли в рамките на input – output модела, опитите за критичен поглед върху икономическия ръст целенасочено се дискредитират. Неокласическата икономика маргинализира възраженията срещу уместността от неспирно увеличение на икономическия ръст, криейки се вече зад удобната теза на “устойчивия ръст”.

От системи линейни уравнения, които описват пътя към равновесно състояние между цени и предлагани количества “природа”, нужно е да започнем да виждаме икономиката като съвкупност от човешки действия, които се разбягват от стабилността и са неразривно свързани с деструктивното начало. Настрана че човекът – машина за максимизиране функцията на удоволствията е непригодна предпоставка за построяване на равновесен модел, поне защото човекът се променя във времето, в епохите и континентите и големите идеологии. Какво ще сложи на блюдата на везната индианецът от племето сиукси и работникът в индустриалните предприятия на Манчестър (дори и двамата да живеят в “XIX век”), за да получим изравнени мотивиращи сили?

Главна житейска цел максимум богатство, а непосредствена цел – максимум удоволствие, има само човек – продукт на консуматорското общество. Дори да има изцяло такъв морален инвалид, консуматорът не би трябвало го осъзнава, в противен случай щеше да се изплаши от себе си и замисли. Обаче разсъжденията на официалната икономическа доктрина често звучат така, сякаш единственият тип човек или общество, който е бил, е и ще бъде, е индустриалният масов потребителски егоист. От този модел ние обаче трябва да се дистанцираме, ако искаме да разискваме за екологичната икономика.

Равновесието е безкрайно малък момент от икономическия процес, от гледна точка на социалното планиране по-скоро безполезен или пречещ. Описването на сърцевината на икономиката като път към равновесие, погледнато през процеса ентропия говори за това, че в бъдеще топлината на прометеевия огън ще изстине. Не се ли бори именно срещу това охлаждане човешката икономика, сила на негентропията? После, за какво равновесие говорим: на една аморфна социална маса ли? Или все пак има господство, което във времето гарантира не-равновесие на икономиката – дотогава, докато социалните страти в подчинение се борят за права и преразпределение?

Според мен икономиката като тотална икономика е част от социалната наука, третираща икономическото начало в хората и техните сдружения. Най-общо, това начало може да съдържа мотивите: да се спечели, а не да се изгуби; да се спечели възможно най-много; да се създадат предпоставки в бъдеще да се спечели отново. “Приятелят” да спечели също, но по-малко; врагът да загуби колкото се може повече; икономически правилно мислене е да се остави врагът да съществува на минимум. Икономическото “начало” определя принципите на групиране, не всички от тях са известни, също така има и нововъзникващи принципи на групиране.

Във всеки удобен случай изтъквам, че икономика означава разумно управление на домакинство (дом, фирма, богатство на нацията). Също така икономика има и по-широк смисъл като общовалиден принцип на ефективността и запазване на енергията: икономика на щастието, икономика на природата, икономика на вселената. Екология и икономика са думи със старогръцки произход, които имат общ корен. Когато говоря за економика, имам предвид такъв тип управление на икономическите процеси в човешкото общество и съставните му части, който съхранява и умножава доброто за човека и хората в границите на нашия дом: ойкос.

Тази огромна промяна, която настоява икономиката да се концентрира не толкова върху печеленето на пари и така да се самоизолира от другите области на познанието, а да изследва човека, взаимодействайки с техническите и биологическите науки, със социалните и културните, няма начин да дойде отведнъж. Изстраданата книга на Томас Кун “Структура на научните революции” (1962) ни убеждава, че срещу промяната в науката съпротива винаги ще има. Усвояването на дадена – прогресивна за времето си парадигма – от учения в силните му години става пречка за полагане на нови усилия за възприемане на ново знание. По-лошото е, че манталитетът поставя пречка не толкова пред собственото самоусъвършенстване, а най-вече пред млади учени, тръгнали към консолидация на новото знание. Не трябва да се учудваме, че екологичната икономика, или економиката, както предлагам с книгата си “Унизената Земя”, се затруднява да намери своя читател и изпълнител. Но така ще бъде само още малко време. Необходимостта поставя учението за принципите на пазещата икономика в центъра: за жалост нещата, които ще останат да се опазват, ще са безвъзвратно намалели.

След краха на режима на планова икономика, академичните макроикономисти у нас биха искали да се разграничат от старото, прегръщайки новото. Нов за нас е примамливият за резигнирания интелектуалец либерализъм, който обаче в моите очи е доктринално непригоден за нуждите на економиката. Не чак толкова нова, но също примамлива е “темата” за “екологията”, вече долавят прозорливите умове. Така от екологичната икономика се очаква много – но всъщност повече, отколкото тя би могла да даде: да реформира нещо, което не подлежи на реформа, тоест да налее ново вино в стар мях. Както знаем от Евангелието, старият мях ще се спука, а не можем да допуснем новото вино да изтече, без да получим промяна в поведението на човека и човешките формации: организации и институции.

Има още няколко отбранителни линии срещу новата парадигма економика, които само ще изброя: алчен бизнес, хипнотизиран в максимизиране на краткосрочни и дългосрочни печалби. Правителство, потънало в корупция и леност. Ерозирали или още неоформили се граждански съпротивителни сили. Партии и политици, които не искат да се конфронтират, за да не загубят подкрепа. Липса на знание как да бъде изграден новият социален ред на икономиката. Грешни хора на грешното място. Продажни “автори” и анализатори, облужващи с писанията си интересите на вече изборените.

В тази недружелюбна среда избрах пътя на реалната промяна. Защото трябва да се признае, че темата “екологична икономика” е модерна и на никого не звучи чуждо. Още повече, тя е съдбоносно необходима. И все пак тя остава херметично затворена за природолюбители, академични среди и евентуално целящи мимикрия голям бизнес и политика и не се осъществява в практиката на всекидневието. Обаче нека знаем: ако ситуацията се запази, научната общност, която има отношение към темата, ще остане с вината си, както е според притчата: на слугите бяха раздадени десет, пет, един талант. Страхливият закопа своя талант, за да не му го открадне някой. Но когато дойде Господарят на Истината, той поиска отчет как са употребени талантите. Нямаме правото да херметизираме знанието. Икономическата теория и практика трябва да се промени.

2. Практическа морална философия

Промяната, която би оневинила академичната общност в часа на истината, е моралът. Става дума за включване на морала в системата на науката, нещо което среща огромна съпротива не толкова от аморалните, колкото от жадуващите за “чиста” наука. В тази връзка често се цитира “свободата” от ценности в науката, предложена от Макс Вебер. Само че ако се погледне първоизточникът на концепцията в труда “Науката като призвание”, няма да се намери и намек за липса на морал, даже напротив. Но в случая дори и поученията на Вебер следва да бъдат надраснати. Такова нещо “чиста наука” просто няма. Яслите на бика са мръсни, но голяма е силата на бика – учи ни притчата. Науката е като бик, който има пред себе нива за оран – тя не е недостъпна кула, в която мъдрец магьосник търси да се скрие.

Науката е ориентирана към човешките проблеми, както изтъкна Карл Попър в книгата си “Незавършеното търсене”. “Ние започваме нашите изследвания с проблеми. Винаги се намираме в някаква проблемна ситуация и винаги избираме проблем, който се надяваме, че ще бъдем в състояние да разрешим. Решението, което винаги е временно, представлява теория, хипотеза, предположение. Различните съперничещи теории се сравняват и критически обсъждат, за да се разкрият техните недостатъци … това може да се нарече съвременна наука”.

Науката се прави от хора, а не от машини. Ето как обяснява това Карл – Густав Юнг в програмното си произведение “Психологически типове” (1921): “Идеалът и целта на науката не са да даде колкото се може по-точно описание на фактите – тя не е в състояние да конкурира кинематографичното и фотографското изображение. Науката изпълнява предназначението и намерението си, като открива закономерността, която не е нищо друго освен един лаконичен израз на мноогбразни и все пак уловени в някакво единство процеси. Чрез възгледа тази цел се издига над обикновената емпирия и въпреки доказаната си общовалидност винаги си остава продукт на субективната психична нагласа на изследователя. Във формирането на научните теории и понятия активна роля играе субективната случайност”.

Колко по-различно е безкрайното търсене и възгледът на учещия се човек от “системите” на “чистата” наука, представящи познанието като храм, в който индивидуалното научно постижение е “тухличка”. Всъщност тази метафора съответства на някакво реално духовно значение, но акцентът в думите на Попър и Юнг е, че чрез науката ние се опитваме да дадем свое действащо решение на нещо реално, което решение обаче едновременно с това е и временно. В случая с екологичната икономика нашият проблем е, че има проблем: обърнете внимание на тази игра на думи. Научният проблем: тази главоблъсканица, която тръгнахме да решаваме, като впрегнахме общочовешката способност да се разсъждава, е че човешката икономическа дейност руши баланса в околната среда.

Отново изплува идеята за равновесие. Между устойчивост, доктрината заложена в основните документи на Европейския Съюз (която обаче под формата на мастило върху хартия няма да опази природните богатства на България от разграбване и унищожение) и равновесие разлика има. Ако разсъдим относно природното равновесие ще видим, че то представлява постоянна промяна към самоусъвършенстване в паузата между катастрофите. Масови измирания на биологични видове на Земята са регистрирани на всеки 25 или 28 милиона години. Едрите бозайници след последното Вюрмско заледяване като пещерна мечка и мамут са изчезнали вероятно без човешката намеса да изиграе решаваща роля (макар изтребването на тези животни от хората е доказано). Така че можем да сме спокойни за живота: природата разполага с механизми, които ще регулират човешката численост на земята, както и поведението на особено властните човешки формации. Можем да не се притесняваме за безпомощността на природата и в дългосрочен период онези 20% от биологичните видове на Земята, които човекът е изтребил, ще се появят отново под аналогична форма.

Опасността от неустойчивото ни развитие е по-скоро опасност за нас самите, хората, за нашето човешко общество. Това е нашият истински проблем: да опазим човека в неговата естествена околна среда. Опазващ механизъм може да бъде моралът (в неговата форма на осъзнато поведение), тъй като изглежда социалната структура индустриално общество със свободни пазари не разполага с възпиращи механизми за икономическата ексцесия, която употребява повече ресурси от балансираното количество. Така че можем да заключим, че неосъзнатото саморегулиране на човечеството, на което залагаше Фридрих Хайек, не работи в настоящите условия. По-скоро опасността е да “изгърми” някой неосъзнат социален предпазител, водещ до хаос, насилие и авторитарно управление; това в известен смисъл ще опази човека в неговата естествена околна среда, но това вече ще бъде друг човек, а ценното в антропогенния ландшафт и историята ще бъде загубено.

По-горе изникна фразата “реално духовно” и мисля че тя е сърцевината за разбиране на моралното противоречие. Така Николай Бердяев във “Философия на свободата” (1912) настоява именно за гностически реализъм, разбрал опасността и вредата на номиналистичните разсъждения. Ние сме тук и сега и пред себе си имаме проблем за решаване. Проблемът се състои в това, че човешките действия унищожават природната среда и с това основите на собственото битие на този човек. Трябва да спрем унищожението, защото в човека има нещо добро, което заслужава да бъде опазено. Това е възможно при промяна на поведението. Промяна на поведението на човешкия индивид и на човешките групи (семейство, съседство). За да стане възможно това, нужна е промяна на принципите в човешките организации и институции. Можем ли да научим на нещо добро студента във влажното подземие, след като той вече знае, че навън има слънце и цветя? Трябва ли да учим хората от бизнеса на това, което ще им бъде полезно, след като виждаме, че днешният модел за бизнес много скоро ще стане невъзможен? Секирата е вече до дънера, трябва да пуснем морала в нашата икономическа система. В противен случай науката ще бъде безполезна. Тогава ще ни попитат: къде е талантът?

Това е главната особеност на модела, който предлагам: сплав от практическа морална философия и логика. Наричам го “научен” само заради сериозния му, не булеварден характер. Но не бих воювал за правото економиката да се нарече “научна” дисциплина. Борбата ми е за това, идеята за необходимост от опазване на природата при икономически теми и начинания да влезе в обществената дискусия в по-широк контекст от съобразяване със законодателните изисквания или възможност за бизнес печалба от продажбата на “екологични продукти”. В дългосрочен план съм за това, приоритетът в икономическата политика на България да бъде опазването на природната и културната среда.

3. Основни предпоставки

Така че избирам интелектуалните ми търсения да са на първо място приложими за решаване на конкретен обществен проблем, породен от хипертрофиралата икономика. Не мога да си позволя (поне умишлено) да направя компромис с дълбочината, до която достига критиката на фундаментите на икономиката. Само че критиката не гради, необходими са позитивно ориентирани разсъждения, дори така да рискувам те да не са кристално чисти, а животворно изцапани, както яслите на бика. Позитивно реших да съчетая статистически, качествен и ценностен (по-горе формулираната “практическа морална философия”) методи.

“В крайна сметка отчасти знаем, отчасти предполагаме. Един компонент от познанието се проявява при качествена трансформация на добитите статистически данни. В този случай говорим не толкова за интуитивно познание, колкото за конструиране на реалността от страна на учения. Генетическото, търсещо вътрешната същност, измерение на социално-научното познание, предопределя важността на гносеологически коректния метод. Емпиризмът отдавна се е дискредитирал като единствен светоглед в естественонаучните среди. По емпиричен (статистически) път може да се достигне до количествени зависимости, но за тяхното осмисляне е необходим другият, творческият и свободен подход. Икономиката като наука още робува на количеството на парите и на разкриващата само едната страна на медала „икономика на равновесието“. Напротив – дизайнът, естетиката, демонстрацията на ум (което е за профаните едно и също с богатство) и превъзходство, които като митични образи дирижират всекидневното човешко поведение, са оставени на „надничащи отвън навътре в икономиката“ учени и научни парадигми. Най-новите постижения сякаш се отразяват в невъзмутимото спокойствие на икономическото огледало”, твърдя с книгата “Унизената Земя”.

Статистически установяваме, че хората потребяват повече от възстановителните способности на планетата вече повече от четвърт век. “Качествени” разсъждения ни водят до заключението, че нещо следва да се промени. Възприех гражданската (научно – политическата) идея, че околната среда трябва да се опазва, и така съгреших към регистриращата наука, като изразих ценностна позиция. Реших да разсъждавам за това, което е добро.

Ценностите трябва да бъдат носени от някого и по-важното: в процес на обучение те трябва да се предават от своя носител. Предвид структурата на днешното общество, ученият няма зад кого да се скрие от отговорността си на учител на ценности (освен може би зад жените – майки). Ценностите в обществото са наистина ценни, когато се приемат от мнозинството. Не само да измисли, но и да предложи и убеди е задача на учения. Ценностният метод е целокупен и изисква личности. Целокупният метод културологът Едгар Морен нарича лично-въвлечен метод. За да поясни своя предмет – тенденциите и вълните на съвремието, или „духът на времето“, той се потапя в материята, която изследва, и става част от съвременния свят с всичките негови системи за забавления и творчество на (псевдо)ценности. Нещо подобно направих и в моя труд, за да изясня как Природата, Пазарът и Културата си взаимодействат и кой е посредник в тази игра между трима.

Нарекох статистическия компонент в изследването “Теория за демографско налягане”, качествен е логографският подход, а целокупният и ценностен метод е економиката с оглед дългосрочното добруване на хората.

Пример за научна смелост и изобретателност ще ни дадат личностите на микроскопиците от края на XVII век с най-виден представител откривателят на бактериите Антоан Льовенхук [Leewuenhoek]. За да изследват живота и материята, те сами изнамират техническото средство: оптическия микроскоп. По сходен начин, половин столетие преди тях Галилей си изобретява телескоп, за да може да изследва това, което възбужда научния му интерес. Днес социалните учени са изправени пред сходна липса на адекватни за техния проблем изследователски инструменти. С този труд разработих подходите демографско налягане и логография, методи хоризонтален и вертикален, обектен и атрибутивен, статистически и генетичен. И двата изследват взаимоотношението Икономика – Общество – Пририода, но първият акцентира върху разпределението на парите (свързано с активността в производството на блага), а вторият внимава в думите и търси идейни форми за въздействие върху масовата психология, моделирайки я в природопазеща насока.

Предпоставката, с която осъществих анализа на човешките помисли, е система на приоритетите в последователност нужда – интерес – ценност – съзнание – действие. Макроприоритети, ако мога да се изразя така (виж Талкът Парсънс, “Обществата” ), или по-скоро йерархия в принципите на човешката природа, за мен са

Биологическо съществуване
Икономически принцип (използване)
Социален принцип (групиране и властване)
Култура като творчески акт и като осъзнато поведение
Трансцендентен източник, от него черпят културата и битието

Пояснение на по-високите нива: социалният императив властва над съдбата на човека, тъй като Човек разумен е биологически вид. Т.нар. класова борба представлява историческото развитие на действащия сред хората социален принцип. На по-горно от него място в нашата природа е разположен културният принцип, който е свойствен само за нас хората и ни отличава от другите социални биологични видове. Тоест социално и културно най-често воюват в изградената от мен система. За да може да се осъществи социалното групиране са нужни икономически предпоставки. Само излишъкът на хранителни средства след изнамирането на земеделието (намеса в установения социален ред на палеолита) е позволил социалната диверсификация и специализация на неолита, довела много по-късно и до държавата. Детето може да отиде в социалната група училище само ако баща му купи обувки – иначе другите деца ще отхвърлят босия, и т.н.

Икономическите предпоставки пряко следват от биологическите и по-широко от природните дадености. Но в един момент икономиката може да се окаже неикономична, т.е. социалните начинания да надхвърлят ресурсите, които са на разположение за биологично съществуване. Първо се изместват други по-претенциозни биологични видове, след това неефективните индивиди от нашия вид. В края самозабравилото се по социалния път човечество се самоизяжда. Разбира се, в социалния принцип се съдържат и възвишени неща като например привличане между индивиди от различни полове и помощ за слабите и изоставащи. Също така, единствено социалната структура и сигурност са направили възможни много творчески постижения. Но това не променя закономерността: водещото се от икономическия принцип общество черпи от нужните за биологическото съществуване ресурси, без да има механизъм, който да му каже: “Спри!”

Йерархията на научния процес (изразена в думи) на този етап виждам като последователна смяна на съмнение с предположение със знание и вяра. Вярата е комплексна убеденост в неща, които не могат да се видят. Вярата се основава на качествена промяна в знанието. Като вяра можем да оценим например гениалните прозрения на Вернадский за новата роля на науката и учения в книгата му “Научната мисъл като планетарно явление” (1937). Знанието, от своя страна, е превръщане на предположението в убеденост посредством: а) обективен критерий, колкото и трудно да е това – позитивно знание; и б) инспирирано знание.

4. Демографско налягане

Аналитичният компонент в теорията за демографско налягане отчита, че човешкото въздействие върху природната среда се проявява като налягане във физически смисъл: като отношение на сила спрямо повърхност. Силата на икономическа и социална активност на човешката популация, накратко сила на активността, зависи от различните практически навици и условия в живота на човека в конкретни ландшафти и демографски среди. Повърхността на естествения регион се обособява въз основа на природни и исторически фактори. Естествен регион е онази характерна част от Земята, в която устойчивата човешка група (етнос) обитава. Действието на силата на активността върху естествения регион дава значението демографско налягане, което е производна величина; тя не същестува сама по себе си, но ефектът от нея може да се наблюдава. Демографското налягане може да се определи при отчитане интензивността на силата и характера на региона, като естественият регион е знаменател.

На практика демографското налягане показва силата на въздействие, което населението със своята дейност оказва върху даден регион със специфичен носещ капацитет. Дейността на населението може да се опише широко като труд и консумация. Макроикономическият показател брутен вътрешен продукт отчита и двете, което го прави подходящ за економически цели. Приемам БВП за парично изражение на добавената стойност от човешката икономическа активност.

Силата на активността на хората и обединенията им отразява съвкупното действие на биологически, икономически, социални и културни предпоставки. Силата на активността зависи от фактори като плътност и териториална организация на населението, динамика на населението, урбанизираност, отраслова структура, технологична осигуреност на икономиката и не на последно място манталитет на хората, стабилност на социалната структура и провеждана държавна политика. Следователно количественият аспект на демографското налягане се установява от съпоставка на твърде разнородни компоненти.

За пръв път формулировката “демографско налягане” срещнах в научната фантастика на руските автори Аркадий и Борис Стругацки “Обитаемият остров”, където фразата е употребена като въображаем показател за човешка агресивност. (“Островната среда” е подходяща за економически изследвания, като например ООН миналия век проучва носещия капацитет на природата върху островите в Полинезия). Вероятно читателят ще направи паралел с малтусианската задача: за колко години и брой хора ще стигнат ресурсите (на острова)? Мисля обаче, че изследванията за демографско налягане тръгнаха в друга посока: не към аритметика, а към демографски стратегии.

Като мярка за агресивност, демографското налягане обяснява нарасналото търсене на ресурси от нововъзникващите икономики (emerging economies), от което търсене не само цените на основните търговски стоки се покачват, но и се очакват военни конфликти за вода и храни в света. Увеличаващата демографското налягане раждаемост и по-големия брой млади хора в развиващите се страни са друг източник на агресивност: младите се стремят да вземат властта от възрастните “експлоататори” и техните опити много често завършват с кървави репресии. Според другия сценарий старите мъдреци откриват социален отдушник. Страстите (пасионарността) трябва да се изпускат, за да се запазва структурата: хаосът да се изнесе извън системата. В миналото ролята на предпазни клапи са играели военните походи в съседни страни, а в наше време – да речем усвояването на космоса.

За поддържане на демографски оптимум сред традиционните народи се ползват методи, които грубо атакуват “цивилизованото” понятие за морал. Известно е, че инициацията при някои племена на остров Нова Гвинея завършва с представяне от младежа на несъмнени белези за убийство на възрастен мъж от друго племе, т.е. права за размножаване се дават на този, който ги е отнел от друг. В много австралийски племена балансът между популация и ресурси се поддържа с правила за женене и женско детеубийство: 15 до 30% от всички новородени се убиват от бабите им. Мярката е очевидно благотворна предвид ограничените ресурси на “острова”, но не знаем дали е именно следствие от оскъдността, или на “предвидливост”.

Отчужденият от природата индустриален свят губи традиционното екологично знание, включващо забрани за употреба на храни, предписания за сеитбооборот, табу върху добитък или диви животни, семейна организация, принципи на обща собственост или наследяване. Невидимо за икономическия агент, именно традицията определя къде трябва да спре активността. Не е задължително да отиваме в джунглите, за да търсим потвърждения за надчовешката жестокост на демографските стратегии. Безсмислени от геополитическа гледна точка военни намеси вероятно са именно такава контрамярка срещу засиленото демографско налягане (много млади мъже, за които няма достатъчно подходящи работни места).

Концепцията за естествен регион разработва, с думите на френския учен Фернан Бродел, своеобразна диференциална география. Всъщност още Адам Смит говори за пълна степен на богатството на една страна, възможно при характера на нейната почва и климат и положението й спрямо другите страни. Икономическата активност на населението е определяща за богатството на нацията, но вероятно по-голяма роля играят естествените ресурси, с които територията разполага. По сходен начин под въздействието на териториално-административното делене, на геополитическото положение и външно-политическите събития, в дългосрочен план естествен регион може да се формира, обаче по-силно влияят природните фактори като например планина, близост до воден път, подходящи за одомашаване животни.

Естественият регион взаимодейства (формира и е формиран) както със стопанството, така и с културата и духовността на населението Германският етнолог Лео Фробениус изразява тази концепция с термина paideuma. Ландшафтът не е друго, освен развивало се милиони години “лице на Земята”, преобразено от нас хората само за десет хилядолетия стопански и културен процес. Обаче по същия начин както социологията се бои от думата “социален организъм”, географската наука избягва тезата за географския детерминизъм, когато прави стопанските си предположения. Пределно ясно е, че природната среда определя начините на стопанисване на ресурси от хората. Но поради известния наивитет, който нашата епоха приписва на времето на Монтескьо и Хердер, сега се гледа с опасение на търсенето на закономерности в човешкото общество, дължащи се на природната среда. С проблема сериозно се е занимавал руският учен Гумилев, обогатил хорономическия (от гр. хорос – място) принцип на академик Берг. Гумилев посочва, че стопанската дейност на човека действително е обусловена от природните особености на географския регион, но тази зависимост не се разпростира върху всички форми на поведение на “хората и още повече на човечеството”: “Етносфера” (1968).

За да се изчислява демографско налягане е нужно прецизно да се дефинира естествен регион, за който се осъществява измерването на силата на активността. Това е така, защото в съответствие с избрания регион ефектите от силата ще са различни: нужна е компетентна в географско, биогеографско и историко-географско отношение работа. Може например да се счита, че демографското налягане в държави от един физико-географски и климатичен пояс е сходно. Различията (както например между Испания и Португалия, където по мои изчисления разлкиката в демографското налягане в днешни дни е около 30%) трябва да се отдадат на материалната, политическата и културна история на етноса. Обаче трябва да се знае, че изчисляването на демографско налягане в рамките на националните държави (което е най-лесно в момента, тъй като статистики за БВП се изготвят на национално и териториално – административно равнище) е свързано с редица ограничения и има политическо, но не биологическо или социално значение.

Територията на днешните държави не изразява задължително историческата етническа динамика на определена територия и е по-скоро изкуствена рамка върху постоянно “течащото” феноменално явление демографско налягане върху естествен регион. Може да се окаже, че някой естествен регион сам определя популационното и в частност демографско налягане, което може да носи. От друга страна даден етнос, независимо от региона, в който живее, запазва институциите и производствените си форми (пример е европейската инвазия в Северна Америка) и силата на активността му, която определя числителя на демографското налягане, е константна величина.

Да отбележим още два момента. Първо, демографското налягане действа и в тези природни региони, където хора не обитават (това доказва топенето на ледовете в Арктическите и алпийските райони). Второ, хората упражняват натиск върху екосистемите не само чрез активен труд, а и просто с битието си. Например при плътност 1.5 човека на хектар птиците изоставят 1/3 от гнездата си: познатият фактор на безпокойството.

Трудно е да се изведат принципи с важност за економиката от локалната емпирика – толкова разнообразно е лицето на земята, че демографското налягане от само един етнос дава изкривен образ например заради планински или равнинни терени. Същото се наблюдава в различни географски ширини, зони на влажност и от другата страна различни религиозно повлияни стопански модели. Тоест економиката, основана на отчитане на демографското налягане, стои между противоположните импулси на институционалната икономика на обществото и естествените науки: биология, теренна география, също и геология, палеогеография и палеонтология и т.н.

Теоретичната концепция, която описвам, е първа крачка на дълъг път, който тепърва трябва да се извърви, за да се прецизира функцията сила на активността и принципите на обособяване на естествени региони. Обаче разполагаме с предимства, които не трябва да останат скрити, за да можем да напреднем. Първо, хвърля се мост между природния и икономическия свят, а на економиката се дава фундамент. После, едновременно с широката концепция разполагаме и с проста формула, посредством която е възможно бързо, лесно и за големи аналитични цели достатъчно достоверно да се измерва икономическото въздействие върху природната среда. Най-важното, екологичният отпечатък на хората върху природата се описва посредством паричния ефект: отчитаме екологичната сила на парите, главен атрибут на хипертрофиралата икономика.

Така, ако съотнесем силата, изразена чрез брутния вътрешен продукт (добавена стойност в пари), създаван в даден естествен регион, с площта на тази територия, и прецизираме полученото значение със степените на плътността на населението, икономическата му активност и темпа на урбанизация, в прибавка към аналитичния коефициент на природна деградация (например обезлесяване), ще получим едно число, което тълкувам като демографско налягане: въздействието, което човекът оказва с икономическата си активност (предприемчивост и потребление), а обществото със специфичната си демографска структура – върху регион с определени ресурсни особености, специфична природа.

Значението на демографкото налягане, изчислено не върху естествен регион, а за територия на национална държава, до голяма степен е изкривено, тъй като големите създатели на БВП като САЩ, Китай, Русия, Канада, Австралия, Бразилия, са страни – континенти, включили много “места” с различни природни особености. Но отчитайки ограниченията на районирането по национален принцип, извърших изчисления за 50 ключови държави. Мястото, което България заема по този показател, е уникално: демографското налягане у нас е сред най-ниските в света, макар през последните години стремително да нараства. Демографското налягане е с 50% по-ниско, отколкото в Румъния, с 40% по-ниско по сравнение с Турция (въпреки огромните територии в Мала Азия, където създаваният БВП е незначителен) и близо два пъти по-ниско по сравнение с Гърция. Демографското налягане в България е значително по-ниско също и спрямо страните от източна Европа, приети в ЕС през 2004 г. За сведение, страните с най-високо демографско налягане в света според моите изчисления са както следва: Република Корея, Нидерландия, Япония, Великобритания, Германия, Швейцария, Италия.

Какво следва от това? Нашата държава разполага с уникалното предимство на нисък натиск на икономика върху природа. Това предимство има конкретна икономическа стойност и се долавя от пазара; пазарът започва да се стреми към “равновесна ситуация”. Има търсене на запазена природа, предприемчивостта формира предлагане. В равновесната ситуация при липса на ограничения за пазара, свръхстойността на неизползваната природа и биоразнообразието изцяло се разпределя между ранните купувачи в сектора, които след това формират вторичен пазар. Но с разпределянето на природната свръхстойност изцяло по ценови принцип приключва именно това, което е ценно.

Да подчертаем, че силата на човешката активност е една много гъвкава величина, казано направо с нея може много да се манипулира. Да вземем като пример високата плътност на населението във втората по сила икономика в света, Япония (и свързаното с това високо демогафско налягане, трето от изчислените страни), и пазещото отношение, което минимизира натиска върху природата в страната, сравнено с по-ниската плътност на хората в Австралия или Канада, но “фосилното” отношение към природата там. Културни модели предопределят характера на човешкия натиск върху природата. Вероятно само чрез подобно пазещо отношение земята под далекоизточните култури издържа на активността на хората.

Следователно както отделните типове екосистеми имат различен поемен капацитет, така и различните икономически модели – ресурсни претенции. Избраният икономически модел определя темпа на промяна на човешката екосистема. Западният потребителски модел става образец на подражание в развиващите се страни, само че планетата не може да понесе всичките човеци да живеят като американци. Ако икономическият ръст в Китай се запази, през 2031 доходът на населението ще е равен на доходите в САЩ през 2004, обаче населението на Китай тогава ще е 1,45 млрд. души. Ако те консумират по същия начин, както сега това правят 300 милиона американци (САЩ създава 1/3 от световния боклук), не можем да знаем какво ще се случи още в обозримо бъдеще. Или развитите икономически системи трябва да ограничат потреблението си (нещо, което те не искат да правят), или в бъдеще ни очакват глобални конфликти за преразпределяне на ресурси.

Нарасналата сила на активността води до деградация с темп, който от определена точка се самоусилва и промяната става необратима. Достигането на този етап може и да не е свързано с видима катострофа, хората продължават да сеят и да жънат. Но първоначалната природа на естествения регион, преди хората да тръгнат по спиралата на прекомерната активност, започва необратимо и безвъзвратно да деградира. Измират биологични видове с уникален генетичен комплект. Екосистемите обедняват, това е опасно за хората. Биолози твърдят, че биологичното разнообразие, “бароковата пищност на природата” в противовес на монокултурната ефективност на масовото селско стопанство, е гаранция за устойчивост на съществуването. Деструктивният ефект от популационната сила на доминантния биологичен вид има очевидно близко родство с биохимическата енергия, открита от Вернадский още преди сто години, обясняваща феномени като миграцията на пустинните скакалци, масовите самоубийства на лемингите или преселението на степните народи през IV – VI в.

Върху фундаментите на Вернадский, разсъжденията на историка икономист Фернан Бродел значително обогатиха разработвания модел на демографско налягане. Френският учен е установил наличие на прагове в плътността на населението, отвъд които социално – икономическите процеси се интензифицират или забавят, дори разрушават. Критичната плътност за синергия в съвместното съществуване на хората се определя (до голяма степен хазартно, посочва сам Бродел), от 30 души на кв.км. Достигнали тази плътност на населението, в средновековните градове разцъфтяват занаятите, изкуствата, създават се социални институции, добрите плодове от което някои западни европейски градове събират и днес.

Но лесно може да се открие пример и за противоположен ефект от прекрачване на прагове в плътността на популацията. В Югоизточна Азия почвата и климатът позволяват да се прибират по две реколти от земеделската земя и така да се поддържа многочислено население, в противоположност например на засушливите степи, където ловецът има нужда от голям ареал – не само заради оскъдността на дивеча, а и заради нравите на “самотничество”, предопределени от ловния бит и морал. Интензивното земеделие търси “освобождаване” на все повече площи за нуждите на спиралообразно нарастващото население и природата губи първоначалното си естествено разнообразие, което я прави уязвима. В случай преминаване на критичната граница, която засяга плодородието или при неблагоприятни природни условия, прекомерно нарасналото по брой население вече няма с какво да се изхранва и е принудено да мигрира. Ако населението не разполага с възможност бързо да се изсели, ставаме свидетели на масово измиране на хора, както е било в Ирландия през XIX век.

Особено място в модела демографско налягане има урбанизацията. Градовете са концентрирана форма на човешко обитаване, която отразява диференциацията и усложняването на отношенията в обществото. Градовете са “природоемки”: за изхранването на град с население един милион души е необходима площ от 500 км2, изчислява Световната банка. Урбанизацията отразява техногенните тенденции и демографската зрялост на обществото. В общия случай, колкото по-напреднало в информационно и технологично отношение е дадено общество, толкова по-голям брой от населението му живее в мегаполиси (макар по-богатите да се възползват от чистотата на предградията). Информационно напредналото общество потребява повече и по-разнообразни природни продукти, освен това градът е люлка на демонстративното потребление. Само че от друга гледна точка концентрацията на хора в градове може всъщност да е най-ефективното от екологична гледна точка решение, тъй като улеснява човешкия бит и оставя повече жизнено пространство за другите видове. Така поне е на теория – на практика също и в селските или икономически неразработени райони виждаме натиск с икономическа природа, водещ до изтласкване на екосистеми с високо биоразнообразие за сметка на територии, заети от еднотипни “културни” биологични видове: показателно следствие от демографското налягане.

Концепцията за демографско налягане може да бъде полезна в макропланиране, изградено върху принципите на устойчивото развитие. Още повече, нормативна база за това у нас има в строителството и туризма. Христоматиен пример за ценността на концепцията “поемен капацитет” в туризма дават два български черноморски курорта със сходна територия, посрещащи съответно около 20,000 и 60,000 гости. В по-малко натоварения курорт се залага на повишаване качеството на услугата, а не на строителство на нови хотели, в следствие на което комплексът има добър международен имидж, печалби и перспективи. Самоограничението е възможно, защото собствеността е концентрирана в акционерно дружество, което централизирано взема инвестиционните решения. В по-натоварения курорт инвеститорите и собствениците на хотели са много на брой, те се конкурират помежду си и се стремят да застроят, т.е. употребят за печалба, колкото се може повече терени. В следствие носещият капацитет на микросредта е надхвърлен, удовлетвореността на потребителите спада и приходите на всички започват да намаляват. Проличава, че сам пазарът не може да се справи с въпроса за екстерналиите и да се самоограничи.

От държавата, от нейното знание и компетентна намеса, економиката има нужда. Да се инвестира в знанието на хората винаги си е заслужавало, макар като правило изгодата от инвестицията да остава за сетнешните поколения, а не за сега. Сякаш забравени са твърденията на “отците на икономиката” Адам Смит и след него Алфред Маршал, че истинското богатство на една държава са не парите, а населението й, и то не абсолютния брой на населението, а неговото физическо и психично здраве и трудовата му сила. Нека си отбележим накрая как писателят Олдъс Хъксли описва утопичния Остров: “Ленин казваше, че електричество плюс социализъм е равно на комунизъм. Нашите уравнения са по-различни. Електричество минус тежка индустрия плюс контрол на раждаемостта е равно на демокрация и изобилие. Електричество плюс тежка индустрия минус контрол на раждаемостта е равно на мизерия, тоталитаризъм и война”.

5. Земя на хората

Човешките раси са изградени от суперетноси, формирани както от природната си среда, така и от завещаните от предшествениците институции, така и от генетичния материал, който се е влял в тях. За тези най-малко 50 000 години на кроманьонския човек, хората, разселвайки се, попадат в различни по природно налягане среди. Някъде мястото си подбира хората – както Югоизточна Европа е поле на засилена популационна динамика, в която може да се задържи само етнос, имащ достатъчно военни способности и амбиция, както и производствени навици, които могат да оползотворят геостратегическото положение и високото плодородие на почвите. Така също обитателите на планинските терени вероятно са по-сурови, по-изразени философи. Хората, живещи край морски маршрут, са космополитни и съзидателно настроени.

Екокултурният ефект в нашия биологичен вид действа в генетичен и поведенски план. Генетичният импулс, в тесен смисъл, е насочен към придобиване на разширени квоти за размножаване. Това е “толерантността” на биологичната еволюция чрез естествен отбор. Поведенският аспект, или културната еволюция, е следствие на трудовия и на творческия импулс. Поради това може да се каже: двете начала на човешката икономика са трудът и творчеството. Много вероятно е в първите форми на труд да се е съдържало единствено творчество.

Тези често противоречащи си начала, човешка култура и природа, ме преследват неотстъпно в “Унизената земя”. Не можем да избягаме много далече от природата, но се оказва, че в природата ни е да сме културни, творчески настроени. От друга страна, поглеждайки в човешката култура, ще се учудим колко голяма част от нея се подчинява на биологическата или икономическата целесъобразност. В определени случаи творческият стремеж на хората да преобразуват натурата в култура се изражда в мъчителен труд, водещ след себе си пустиня. Наскоро антропологията установи, че първата антропогенно предизвикана екологична катастрофа по нашите земи не трябва да се очаква в бъдещето, а ще открием в миналото: тъмният период между медната и ранната бронзова епохи е свързан с ерозията на почвата и изсичането на горите, започнали с екстензивната икономика на неолита. Така че още преди шест хилядолетия обществените формации са разполагали с нужното, за да разрушат субстанциалната си структура.

Само че неолитната “революция” е не само и не толкова революция на производството, а на човешката култура. Надали очакваме каква част от управляващите поведението ни институции идва от онова не толкова далечно време. Взаимопомощ и сътрудничество, а най-вероятно и вяра в свръхестественото, са атрибути още на старокаменните човешки ловни групи. Новите институции на новокаменната и каменно-медната епоха според мен на първо място се свързват с културното геройство: с преобразуването на материята, възможно чрез грънчарството и ковашкия занаят, и с борбата с божеството, изразяваща се в появата на митологията. Вероятно тогава човекът е започнал сериозно да воюва със смъртта и разпознавайки времето като главен фактор за умирането, се опитва да задържи знанието и творчеството, борейки се за писменост и все по-изразително, натоварено със смисъл изкуство. Само накратко ще споделя идеята си за митологичен комплекс. Този комплекс – констелация от митологични вярвания идва от дълбокото минало, бил е обогатен с културната революция и всъщност продължава да работи в нас. Коренно бе трансформиран с идването на Исус Христос, който премахна завесата между реалната духовност и сенките. Но дори Христос в поученията си използва притчи и символи като сигнали, с които задейства човешките съзнания и дух.

Материалистичната икономика очевидно не може да изтълкува културните значения на човешкото обитаване в природата. Трудно ще обясним дори такива прости въпроси като скалните фрески и писменост само чрез обществено-необходимия труд или с неговата противоположност: съзнателно непроизводственото занимание. Да не говорим за сложни неща като език или музикалните хармонии. Културното развитие винаги се основава на инспириране, вдъхновение, което черпи от един невидим с икономически и материални сетива източник. Разбирам митологичен комплекс като констелацията от всички вярвания за живота и световния порядък (и начините за изразяването им), които не се прекратяват със смъртта на отделния индивид. Горното определение допълва идеята за самостоятелно съществуване на митологичните символи. Символите според Шилер и Юнг са живи образи, които казано с мои думи изграждат картината на живота, комплексната митология на хората. Символите имат междинно положение и се захранват от два източника – от това, което означават, и от тези, които го наблюдават.

“Митологичният комплекс на дадено общество изразява върховите постижения в търсенията на творческите малцинства, но от друга страна и мрачната истина за стадния ефект в масата и потискане стремежа към свобода. Творецът твори мита, той възпроизвежда стар модел, или архетип, в който пътуващият през живота се трансформира, дава своите дарове и получава своите уроци … Творческото малцинство не е наследствено, професионално и съсловно формирано, а е основано на прилагането на творческа активност от конкретни хора”. Смятам че територията, в която предстои да се развива науката икономика, е човешката и груповата психология.

Съвременното общество поддържа много разраснал се митологичен комплекс. Чрез средствата за масова информация броят на митологичните образи (супергерои, анимационни принцеси, ‘работещи момичета’, ексцентрични учени и т.н.), които летят около съзнанието на съвременния човек, неимоверно се увеличи. Но възниква и друго предположение: съзнанието притежава капацитет на поемане, тоест вероятно е, че то представлява митологична, културна матрица. Новопоявяващите се митологични образи не се впечатват в чисто поле, а се ре-дуплицират. Матрицата не е безгранична: новите образи изместват стари идеи, каквато е идеята за Земята.

Погледът в древността в един момент ще ни убеди, че икономическите отношения в днешния свят, макар и приемащи несравнимо по-разнообразни форми, в съдържанието и идейната си натовареност са много по-бледи, отколкото са били някога. Тракийските одриски владетели, например, истински индо-европейци, били любители на златния разкош, но за тях демонстрацията на скъпоценно богатство е имала ритуално и свещено значение. Да притежават златни предмети и да даряват скъпи подаръци по време на приеми – пирове за тях е било осъществяване на царската им функция. Богатството за царете не е било цел, напротив, то е било тяхно задължение – както и днес на някои места в арабския свят жената съпруга е принудена да носи на себе си златни семейни бижута, тежащи килограми. Отношението на древните и природните народи към богатството подробно се дискутира в книгата на Карл Полани “Голямата трансформация”.

Също както златното богатство, в древността размяната и по-сложната й форма – търговията, е имала свещен характер. Първична представа за размяна дава жертвата за духовете. Отдавна е известна неприсъствената размяна, когато на морския бряг или на друго традиционализирано място двете разменящи групи оставят стоките си и след време идват за онова, което е оставила насрещната страна. Тази практика говори за свръхестествено доверие, страхопочитание, табу върху търговията. Първите търговци са смели пътешественици. Показателно е и как Омир възхвалява съобразителността и ума на Одисей търговеца. Одисей героя, който покорява земните простори. “Плодете се, и се размножавайте, и напълнете Земята …”

Образът на Земята е устойчив елемент в човешкия митологичен комплекс. Земята е твърда, тя ни носи върху себе си. Земята е плодородна, тя ражда, тя е свята. За да имаш право над земята, трябва да си нейна рожба. Забележете в в колко човешки митове Земята е поругавана – но след това Земята се възражда, а врагът й сякаш го е нямало. Човешките власти не си вадят заключение от този факт. Използвам символа Земя, за да покажа как околната ни среда се унищожава заради властващи сред хората идеологии. Това са идеологии, унизителни за разумни същества. Унизените сме ние. Така нареченият екологичен проблем, пред който стои човечеството днес, е не толкова демографски – макар да сме свидетели на демографски бум, не толкова проблем на икономическия растеж или на човешкия стремеж към по-добро социално положение. Екологичният проблем дори не е политически, въпреки че вещае скорошни драматични промени в политическата структура. Екологичният проблем на човека е морален и включва готовността за съпротива срещу чужда неморалност. Земята, която е осквернена, са човешките души. Пръст сме и в пръстта ще се върнем.

“Икономиката ни се гради върху Земята”: Лекция в ИНГА, София, май 2008

Advertisements

2 Responses to КЪМ КРИТИКАТА

  1. зара says:

    Относно теорията за научните роволюции на Томас Кун и развитието на науката вижте и това
    http://sfera.zonebg.com/SFERA_DogMat.pdf

  2. Димитър Смилянов says:

    Поразен съм от тази лекция! За първи път чета текст, който свързва икономика, психология, духовност, екология и др. по такъв “гладък” начин и достига до съдбоносни изводи за бъдещето на Земята и човешкия род. Просто уникално!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s