Свободните пари: дремещият пожар

Те периодично губят малка част от стойността си, за да може икономиката да спечели от бързината на стопанското обращение

Сред всички полезни изобретения, ставали жертва на собствения си успех, специално място заслужават „свободните” пари, печатани през 1932 и 1933 г. в малката австрийска община Вьоргл. Амбициозният социалдемократ Михаел Унтергугенбергер, избран година по-рано за кмет на Вьоргл, решава да използва авторитетното си положение и за пръв път в света прилага на практика идеята на търговеца икономист Силвио Гезел за обезценяващи се пари. Същността й се свежда до това паричните знаци да губят част от стойността си, примерно 0.5-1% месечно, което би обезкуражило натрупването, стимулирало потреблението и производството и в крайна сметка отново задвижило закъсалата стопанска машина.

Времето е повече от подходящо за търсене на спасителни решения: след удара на Голямата депресия всеки четвърти във Вьоргл е без работа; 200 семейства нямат никакъв източник на доходи. „В един ден се случваше осем – десет просяци да тропат на вратата ми”, посочва съвременник. Кметът предлага революционно изобретение: общината да пусне собствени „спасителни” пари. С тях ще се заплаща изпълнението на общинската програма за благоустройство, към която ще се привлекат безработните. С впечатляващо единодушие, политическите противници в Градския съвет одобряват плана на Унтергугенбергер да помогне на бедстващите.

Новата икономическа Мека

Общинската каса разполага с едва 34 500 шилинга. Унтергугенбергер ги използва като своеобразен „валутен борд”, слагайки ги на сметка в местна банка – и нарежда да се отпечатат „удостоверения за извършена работа” на същата стойност. Това са малки сини, жълти и розови билетчета, имитиращи 1, 5 и 10 шилинга – всъщност парични знаци, тъй като стойността им е гарантирана с официална валута и общината се е задължила да ги разменя за австрийски шилинги във всеки момент (срещу 2% комисионна такса). Новите пари навлизат сред народа с помощта на няколко инфраструктурни проекта: настилка на улиците, бетонен мост над планински поток, туристически пътеки из околните долини, трамплин за ски скокове. С тези пари се плаща на работниците, които от своя страна пазаруват с тях в местни магазини, могат да си платят и общинските данъци.

Ползата е моментална: за броени месеци Вьоргл се преобразява. Безработицата намалява с 15%, докато в цяла Австрия и в света продължава да расте, яхнала дебелата опашка на Голямата депресия. Успехът е широко отразен от зараждащата се глобална журналистика: френски медии говорят за „нова икономическа Мека”, американски издания съветват идеята да се приложи отвъд Океана. Провинция Алберта в Канада впрочем действително пуска спасителни пари след 1933 г. Влиянието на Унтергугенбергер нараства: кметът на забутаната тиролска община споделя опита си пред 170 свои колеги в луксозен виенски ресторант. Собствени валути сериозно обмислят десетки австрийски общини, както и градове като Виена и Линц. В сърцето на еуфорията, през септември 1933 г. австрийската национална банка обявява общинските валути за незаконни. Унтергугенбергер коментира в тази връзка: валутата беше ликвидирана без усложнения в рамките на осем дни, но икономически заинтересуваните от нея тепърва ще страдат.

Потъпкването е в самото си начало: след февруарския пуч на 1934 г. левите партии в Австрия са забранени и големият (на ръст 160 см.) кмет на малката община трябва да напусне политиката. Освен световна известност, той завещава на родния си град много подобрения, осъществени с „пари отникъде”, включително железобетонен мост с табелка „Построен със свободни пари през 1933 г.” Тиролската долина въодушевява светилата на икономическата мисъл на времето; мнозина, включително френският премиер министър, идват да видят „чудото” на място. Влиятелният американски професор Ървинг Фишер се прехласва по „кмета с дългото име.” Джон Кейнс също не остава безучастен – в основния си труд големият британски икономист засвидетелства респект към „автора” на свободните пари Силвио Гезел, наричайки го „несправедливо пренебрегнат пророк”, чиито идеи в бъдеще ще повлияят на света може би по-силно, отколкото тези на Маркс.

Изминалото време не оправдава подобно сравнение, още повече, че експериментът във Вьоргл е бил разкрасен като една от първите световни медийни сензации в икономиката. Огромната задлъжнялост на общината не изчезва с новите пари. Икономическият продукт в „официални шилинги” в годините на опита не нараства. Заедно с това, ползата от експеримента е неоспорима – на първо място за бедстващите безработни, но след въвеждането на местните пари чувствително се подобрява и общият стопански климат. Дори търговците на едро, които не извличат пряка изгода от ускорения оборот, препоръчват въвеждането на паралелни пари в цял Тирол. В самия Вьоргл е осигурено препитание на стотици хора, построена е важна инфраструктура и в крайна сметка е съхранен социалният мир въпреки надигащият се в страната фашизъм.

Колко малко е нужно на една голяма идея

Поразително е колко малка сума е била необходима: напечатани са 32 000 общински шилинга, в употреба са вкарани само 12 хил., от които близо една трета се „изпаряват” заради търсенето от колекционери. При положение, че дневната надница е 3.5 „шилинга”, инжектираната сума в алтернативни пари не надхвърля равностойността на 100 хил. днешни български лева. С публични средства на стойност една къща, малка община компенсира последиците от Голямата депресия: подобно нещо е невъзможно без психологическия фактор. Това пък говори, че централните банки невинаги разбират паричните проблеми толкова добре, колкото твърдят за себе си – и че има много монетарни решения за смекчаване на последиците от кризата, които само чакат да бъдат приложени.

В тази връзка е важно да се отбележи, че експериментът във Вьоргл прилага едновременно две парични иновации: спасителни общински пари и обезценяващи се пари. Може само да гадаем кое от двете нововъведения е по-ефикасно: според повечето стопански историци решаваща за успеха е собствената „валута за бедни”, но с оглед уроците за бъдещето, социалната психология отдава предпочитания за парите, които губят стойността си, ако не се използват бързо. Така или иначе е безспорно, че съчетанието, което Унтергугенбергер прилага, носи много изгоди на Тиролската община и нейните жители.

Сред най-съществените ползи от спасителните пари на Вьоргл е намаляването на взаимната задлъжнялост: актуален проблем и за България, където междуфирмената задлъжнялост вероятно надхвърля двойно БВП. Получили от общината шарените билетчета, работниците бързат да върнат версиите си при бакалина. Който не иска да държи пари, губещи 1% от стойността си ежемесечно, и наема помощник, като му плаща в началото на месеца; останалите пари дава на дърводелеца за да му ремонтира дограмата. Дърводелецът си оправя сметките с бакалина и месаря, купува от обущаря обувки и си плаща данъците… Парите се стичат към общината с поразителна скорост: 90% от просрочените данъчни задължения са платени за година с тези собствени пари, емитирани върху труда на безработни. Имало е дори случаи на предсрочно плащане на данъци.

Друго достойнство на тези пари е, че са локални. С тях не могат да се купят стоки и услуги, произведени извън региона; парите не изтичат, а остават на място. Клиентите по неволя са принудени да предпочитат местни доставчици, които пък се радват на повече поръчки. Още по-важно е, че тези пари не могат да се трупат, защото това означава държателят им да се примири с 12% годишно обезценяване: те трябва бързо да се похарчат, и то на място. В малките общини с тези пари почти винаги се плаща на познат. Тук е следващият им силен момент: те укрепват общността и насърчават солидарността; неслучайно повечето от многобройните регионални пари, които днес циркулират в германоезичния свят, функционират и с благотворителна цел.

Тази „виртуална добродетел” не засенчва ползата от бързото движение на обезценяващите се пари – доколко тя е „естествена” или „изкуствена” теоретиците тепърва ще се произнасят. Дори при константни цени и количество на парите, засиленото обращение води до повишена покупателна способност на населението. Впрочем повишение на цените във Вьрогл по време на експеримента не е установено: вероятно заради общата за целия свят дефлация, а може би отчасти и заради локалния характер на тази валута.

Предтечата на свободните пари

Българската парична история също пази следи от алтернативни валути – църковните пари от XIX век. С тези кръгли щамповани тенекийки миряните купували свещи, правили дарения, с тях е можело да се плати и в чаршията. Има много примери за множества валути (особено преди ерата на книжните пари) и правилният подход е да заключим, че в исторически план те са по-скоро правило, отколкото куриоз. Голямата новост, модерността на експеримента във Вьоргл обаче е използването на обезценяващи се пари. За да разберем какво представляват те, ще разгърнем „Естественият икономически ред” на Силвио Гезел от 1920 г. – един оригинален труд, който банкерите биха предпочели да остане апокрифен.

„Само парите, които остаряват като вестник, гният като картофи, ръждясват като желязо, изпаряват се като етер, могат да служат като инструмент за размяна на картофи, вестници, желязо и етер. Защото тогава такива пари няма да се предпочитат пред продуктите – нито от купувача, нито от продавача. Тогава ще се разделяме с нашите стоки само защото се нуждаем от пари като средство за размяна, а не защото очакваме някакво предимство от притежанието на пари.” Изводът на Гезел гласи: „Трябва да направим парите по-лоши в качеството им на търговска стока, ако искаме да ги направим по-добри като средство за размяна.”

Централните банкери се хвалят със стабилната национална валута, но логиката на Гезел говори, че скъпите пари са лоши пари, от гледна точка на стопанския оборот. Парите според Гезел се радват на незаслужена привилегия в този материален свят: те запазват стойността си и дори трупат лихва, докато средствата на труда, стоките и въобще всичко наоколо се амортизира и остарява. (Този аспект обсъдихме в контекста на „магията на сложната лихва” и Майкъл Хъдсън). Силвио Гезел пише: „Настоящата форма на парите отблъсква благата, вместо да ги привлича. Хората, разбира се, купуват блага, но само когато са гладни или когато им е изгодно. Като потребител всеки купува минимума.” Решението, което предлага, е подкупващо просто: парите да придобият формата на талони, които се обезценяват по календарен график. Във Вьоргл идеята приема формата на марки, които трябва да се купуват и залепят на „паричния талон” всеки месец, за да запази той стойността си от примерно 10 шилинга. В противен случай банкнотата ще се приема за 9.90. Резултатът е, че обезценяващите се пари за близо 14 месеца са се завъртели феноменалните 400 пъти, според някои изследвания. Разбира се, подобна скорост на обращението на глобално ниво е твърде опасна – за финансовите институции, но и за природната среда.

Във Вьоргл името му носи малка централна уличка, в Аржентина на него е кръстен морски курорт – в днешно време не всички знаят кой е Силвио Гезел. Роденият през 1862 г. син на валонка и прусак отрано избира пътя на търговията – като седмо дете сам трябва да се грижи за прехраната си. Рано напуска и училище, което обяснява интереса му към сложната парична теория в следващите години. 25 годишен е, когато за пръв път заминава за Аржентина – там работата му потръгва; световната икономическа криза го провокира да публикува през 1891 г. труд с многозначителното заглавие „Реформата на паричното дело като мост към социалната държава.” По-голямата част от времето си все пак прекарва в Европа; издава и вестник „Физиократ”, където представя в дълбочина идеите си за свободни пари и свободна икономика. Макар с тираж 600 бр., „Физиократ” е достатъчно опасен, за да бъде забранен от цензурата – и ненапразно. През 1916 г. случайно запилял се на фронта брой на вестника пали фитила на Унтергугенбергер. Като финансов министър Гезел не е по-успешен, отколкото като издател: в Мюнхенската съветска република заема поста само 7 дни, след което е призован да се яви пред съд. Изцяло е оправдан след своята блестяща защитна реч.

Коя е страната с две официални валути

Искрата на Гезел, ако и да не се е превърнала в пожара, който ще изпепели финансовия капитализъм, не е угаснала. През 1934 г. в Швейцария, под влиянието на Гезел и въодушевен от успеха на Вьоргл, се появява кръгът WIR – система за размяна между дребни предприемачи, ползваща собствени виртуални пари. Мрежата започва като вътрешен кръг на 16 търговци и доставчици, днес е въвлякла 60 000 предприятия; с оборот от няколко милиарда франка тя е придобила статут на банка. Поучила се от грешката на Австрия, Швейцарската национална банка не създава пречки за новата валута и дори й помага. WIR не съществуват под формата на банкноти и монети и все пак са идеални за разплащане – например със зъболекар или в аптека, стига лекарствата и услугите да не са по здравната каса.

Включилият се в мрежата се задължава да приема минимум 30% от плащането на суми до 3000 евро във WIR, над тази сума валутата е въпрос на договаряне. Швейцарските виртуални пари не се обезценяват, но и не носят лихва. Много атрактивен е кредитът във WIR и то не само защото лихвата е от порядъка на 1%. Търговец, който има да връща кредит във WIR, е съгласен да приема по-голям процент от плащания във виртуалната валута, което от своя страна му гарантира повече поръчки, тъй като всеки гледа да се освободи по-бързо от „евтините” пари. Предприятията, включили се в мрежата, се сдобиват с търговски партньори от цялата страна; по правило оборотът им се увеличава с 20% до 80%. Това означава, че производствените мощности в икономиката са по-добре натоварени; има стимул за наемане на работна ръка. Проблемите са само за счетоводителите, които трябва да водят книжата в двете валути поотделно. WIR са се развили и като пълноценни пари за картово разплащане. След като парите на швейцарските МСП придобиха международния идентификатор CHW, Швейцария е единствената страна в света, която има две официални валути. По отношение на финансите на Швейцария може да се има доверие: съвременни изследвания показват, че паралелните валути не просто не се влияят от кризисните периоди, но имат свойството да въздействат на икономиката антициклично.

Две хипотези за възникването и развитието на паралелни валути се оформят в заключение. Първата е, че алтернативни валути се появяват при недостатъчно предлагане на пари от централната банка (монетния двор). Такъв е случаят в безрезервно отдалата се на икономии Австрия през 1933 г., в Османската империя, вероятно същият е случаят и в България днес: ниските пенсии и заплати, особено в периферните райони, гарантират ниско търсене, цени и качество на продуктите и услугите, тоест бедност. Видяхме, че увеличаване на паричната маса със спасителна валута е решение за развитието на изостанали, обособени общини – същото, без заплаха за валутния борд, би могло да се обмисли и у нас, например за Малко Търново или Трън. Идеята вече е обсъждана и прилагана в редица проблемни периферни региони на Европейския съюз.

Има и втора хипотеза – че прекомерното предлагане на пари от централната банка би принудило хората да търсят алтернативи за запазване на богатството си, като заобикалят официалните пари. Радикалните представители на Австрийската школа в икономиката се изказват за премахване на държавния монопол върху парите – и връчването му изцяло на банките, които ще могат да издават легални средства за разплащане върху своите валутни и златни резерви. Пари, основани върху злато и картини, по скоро биха поскъпвали, вместо да се обезценяват – и биха действали като спирачка на производството и търговията. Но трансформацията на паричните ценности в днешните общества на изобилието чертае съвсем различен път за развитие: в тях паралелните пари играят не толкова икономическа, колкото социална роля. Така или иначе, днешните книжни пари и международен доларов стандарт са само брънка в предългата верига на търговските инструменти. Вероятно стоим в самото начало на любопитната история на паралелните пари.

След като националната банка слага край на чудото, кметът Унтергугенбергер се оттегля с достойнство. Той доказва, че дори по най-консервативни оценки ползата от паралелните пари е била минимум 2240 шилинга, доста над годишната му заплата от 1800 шилинга. От няколко години – с появата на десетки регионални валути като химгауер и бергталер, Вьоргл отново печата „талони за пазаруване”.

“ТЕМА”