Двойно дъно (Можем ли да станем по-зле?)

Вчера отчаян бездомник проникна в дома на известен политик и буквално го помоли да повика полицията, за да може беднякът да влезе в ареста и да не спи под открито небе. Днес друг гладен престъпник беше заловен на местопрестъплението, изпразвайки хладилника в чуждия дом; към парите и скъпоценностите в съседните стаи дори не погледнал. Случки като тези придават плът на статистиката, че почти една четвърт от българските граждани живеят под прага на бедността. Възможно ли е да има по-голямо падение за страна членка на Европейския съюз, която само допреди четвърт век се гордееше, че в нея бедни няма – макар също така (на теория) да нямаше и богати?

Не е възможно: достигнали сме дъното и пространство за влошаване оттук насетне няма – твърдят известни икономисти и политици, макар и в различен от горните редове контекст. Финансистът и икономически коментатор Емил Хърсев в скорошно интервю посочи: „За България смятам, че на този етап, по-надолу от там, където сме, не можем да стигнем.” В късната есен на 2012 г. старшият икономист на Института за пазарна икономика Петър Ганев прогнозира: „След пет години на спад може би сме достигнали повратната точка, в която ще започнат да се появяват новите работни места.” Дано е така. Но има основания да се усъмним в този много предпазлив оптимизъм. Още през октомври 2010 г. тогавашният лидер на СДС Мартин Димитров прокламира, че „по-зле не може да станем”, след което икономиката загуби 150 хил. работни места.

Отворени и уязвими

Има поне няколко причини, поради които не можем с лека ръка да отхвърлим възможността за драстично влошаване на икономическите параметри през следващите години. Отворената икономика на България е силно зависима от световните пазари – както по отношение на търсене, така и на борсови цени. Рекордно скъпите аграрни продукти и цветни метали след 2008 г. позволиха у нас да се направят инвестиции и да се открият допълнителни работни места точно по време на кризата; износът на суровини отчасти компенсира спадът в останалите сектори. Днес пазарните анализатори са в недоумение каква посока ще поемат цените на стоковите борси: общо взето, има консенсус, че дългосрочно енергията, металите и храните ще стават все по-скъпи. Но същевременно е възможно да има междинен период, който може да трае дори десетилетие, когато борсовите стоки ще станат евтини по ред причини: икономии, породени от дълговата криза; протекционистични бариери, включително валутни войни; свиване на международната търговия заради военни конфликти – и т.н. Спадът в цените без съмнение ще се отрази на съответните български сектори и ще доведе до уволнения, по-малко приходи в бюджета, по-високи публични разходи за помощи при безработица. По-вероятно е нещата да не се развият по този начин, но ако все пак стане така, сегашното „дъно” ще ни се види висок хълм.

Световните пазари могат да обърнат към нас и другия край на тоягата: сякаш много бързо забравихме, че цената на нефта има навика да скача като бълха. Ако американската енергийна революция се окаже балон, петролът ще поскъпне поне с четвърт. Ако литър бензин по бензиностанциите започне да се продава за примерно 3.50 лв., потребителските разходи за останалите продукти рязко ще се свият и ще се образува вълна от фалити. Шансът да се случи нещо подобно в скоро време също не изглежда голям. Но тогава какво правим, когато основните ни експортни пазари в Западна Европа изживяват безпрецедентни трудности и съкращават търсенето си? През миналата година 58% от износа ни е насочен към страните от ЕС – които са изпаднали в трайна рецесия (Франция – в тройна). Вече седем поредни тримесечия брутният вътрешен продукт на еврозоната се понижава. Въздействието на този факт върху българската икономика все пак не трябва да се преувеличава. За Европа изнасяме не толкова крайни потребителски продукти, а суровини и междинни компоненти. Ниската цена на труда в България позволява да продаваме евтино, което в кризата работи за нас. Неслучайно през 2012 г. износът ни за Гърция нараства с близо 5%; леко се увеличава и износът за Италия.

Освен от глобалните пазарни движения българската макроикономика трябва да се опасява и от глобалните промени на климата. Чуждестранни и наши учени от доста време публикуват модели, според които в следващите десетилетия селското ни стопанство чувствително ще пострада заради задаващото се засушаване. Водните ресурси ще бъдат подложени на стрес и ефектите от това ще засегнат много сектори, включително енергетиката. В момента се провеждат изследвания за въздействието на климатичния фактор върху горското ни стопанство и първоначалните резултати внушават сериозни опасения също и за този отрасъл, който създава икономическа стойност от почти половин милиард лева и осигурява поминък в периферни райони с висока безработица. Високите температури са заплаха също и за летния и за зимния ни туризъм.

Който каквото сам си направи…

Като говорим за заплахи пред българския туризъм и икономика, ще трябва да признаем, че обективните фактори – тези въздействия, които са извън наш контрол, не са по-страшни от субективните: тези, които зависят единствено от нас. С други думи, сами си създаваме икономически проблеми и застрашаваме бъдещия просперитет. Според конституцията (чл. 18, ал. 1 и 6), крайбрежната плажна ивица, подземните богатства, водите и горите с национално значение са „изключителна държавна собственост”, която трябва да се стопанисва „в интерес на гражданите и обществото”. Недопустимо беззаконие представляват многобройните „инвестиционни” попълзновения спрямо природни ресурси и обекти, които не само са част от националното наследство, а притежават и изключителен туристически потенциал.

Вчера изсипаха тонове бетон край археологически резерват, днес строят незаконен обект върху самия пясък на пренаселен плаж – а тези, които оня ден заличиха редките крайбрежни дюни, остават ненаказани. Въпросът не опира до ограничаване на стопанската инициатива, а до забрана и преследване на начинания, които развалят качеството на туристическия продукт, наречен България. Над 100 хил. души годишно посещават региона на Калиакра и плащат билети, пазаруват от местни магазини, отсядат в къщи за гости – оставят пари. Те се наслаждават на гледките и правят фотографии: когато тези удоволствия, неразбираеми за необразования „инвеститор”, им бъдат отнети, туристите просто няма да идват. Същото се отнася за стотици други места по морето и в планините. Неумението или нежеланието на българската държава да приложи собствените си закони, за да предотврати ощетяване на „интереса на гражданите и обществото”, със сигурност е по-голяма заплаха за нашия туризъм от глобалното затопляне. Иначе туризмът е обявен за приоритет: той създава почти 15% от БВП, потенциалът е далеч по-голям – и ежегодно спасява платежния ни баланс.

Друг аспект от българската реалност, според мен по-скоро субективен, може да ни поведе към нови дълбини: демографският. Би трябвало да е известно, че тази година осигурителните вноски на работещите ще покрият едва 47% от разходите на НОИ, планирани в размер на над 9 млрд. лв. Натискът върху пенсионната система е огромен и сега, но нещата тепърва ще се влошават. Според официалните прогнози на НСИ, през 2020 г. българите на възраст над 65 г. ще са със 130 хил. души повече, отколкото сега. Същевременно икономически активните на възраст между 25 и 64 г. ще са със 100 хил. по-малко. Само след седем години у нас „ще се отвори ножица” в размер на над 200 хил. души – дали общественият пенсионен фонд, захранван с пари от бюджета в страната с най-ниски данъци, наистина ще издържи? А ако същите изчисления се направят с хоризонт 2030 г.?

Прогресивното обезлюдяване свива потребителския пазар, трудовия пазар, приходите в бюджета; то затруднява поддържането на инфраструктурата и отблъсква сериозните чуждестранни инвеститори; разрушава социалната тъкан, и така нататък. А какво да кажем за неспирната емиграция на най-качествените български студенти и специалисти? За нарастващия брой неграмотни, които гласуват под строй и във все по-голяма степен определят съдбините на България? Какво да кажем за обширните региони, където младите хора не могат да кажат две думи на български език (справка: село Гугутка в Източни Родопи)? Не са ли те най-страшната заплаха за икономиката и обществото ни? Някой би възразил, че тези проблеми се дължат на „обективни” фактори: не, по-скоро ние сме си виновни, тъй като демографската стратегия и прилагането на съответните мерки винаги са били страничен проблем за политиците, които сами си избираме.

Забележете, още не сме разисквали проблемите, които може да ни навлече ангажимент с някой нов скъп и безсмислен проект от рода на АЕЦ „Белене”. Така че скоро време нещата действително могат да станат много по-зле.

С дебела пръчка и без морков

Малко неща са по-устойчиви в нашето общество от заплахата, че може пак да настъпи 1997 г. Защото хората, които чертаха икономическия курс на България през последните 15 години, общо взето и сега задават тона в публичното пространство. Глобалната криза се превърна в чудесно извинение за провала (справка: 49% от населението са изложени на риск от бедност) на избраната макроикономическа политика. Въпреки всичко, внушението е, че сме на правия път, но бедите ще ни споходят веднага, щом се отклоним от сегашните политики. Плашат ни с думата фалит; в тяхната митология държавният фалит е по-страшен и от загубата на национални територии: той може да се отъждестви само с вечните мъки в деветия кръг на ада. Държавният фалит действително е твърде негативно явление, но да се вслушаме и в думите на Мартин Улф, известният коментатор на „Файненшъл Таймс”.

„Чухме много истерични гласове колко ужасни ще са последиците от това да завещаваме на децата и внуците си планини държавен дълг. Но всичко, което ще им оставим в наследство в такъв случай, са финансовите претенции на едни хора спрямо други хора. В най-лошия случай ще настъпи фалит. Някои хора ще са недоволни. Но животът ще продължи. Да се завещае една планета (или страна, бел.ред.) в състояние на хаос сякаш изглежда по-притеснително”.

Това, което ще завещаем на нашите деца и внуци, е страна без промишленост, без собствена икономическа политика, с чуждестранна собственост на ключовите ресурси, без дългосрочни международни търговски партньори. Освен това – прогресивно обезлюдяваща, оглупяваща и нездрава; звучи грубо, но също и с изстиващ труп на националния идеал. Инерцията от социалистическия режим, който, макар и по нехуманен път, постигна добри икономически и социални резултати, е почти загубена. Да се задържим на сегашното равнище, което както видяхме далеч не е гарантирано, не е особено утешение.
Разбираемо е защо икономист като Емил Хърсев се опитва да внесе успокоение в този несигурен политически период: „В никакъв случай не трябва да се правят опити за съставяне на песимистични сценарии.” Тази мъдрост е овехтяла. Фактите говорят, че дори да има моментна стабилизация на икономиката в следващите две-три години, факторите на средата за нас остават негативни. Нещата са дори по-лоши, защото България се бави да реши субективни проблеми като демографската криза, убийствения внос, беззаконието. На страната ни са нужни не толкова нови дози чуждестранни капитали или дори спасителни партийни програми с хитри полумерки, колкото нов модел за икономическо развитие. Новият модел изисква нищо по-малко от нов политически, стопански, граждански, трудов морал.

сп. ТЕМА

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики, Родни and tagged , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s