Пленници на дълга

Бедният има малко, но за сметка на това бедните хора са толкова много на брой, че и малкото, взето от всеки от тях се натрупва в големи количества. Тази сентенция от последната книга на Нобеловия лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц отлично обяснява интересите на големите компании на българския пазар. Масовите доходи у нас може и да са ниски в европейски план, но това не е пречка за бизнеса, който доставя стоки и услуги, без които хората не могат. Още повече, ако този бизнес има възможност да въздейства на цените.

Разходите за храна и енергия и сметките за комунални услуги са неизбежни в днешното общество. Почти без изключение, насъщните ни нужди се задоволяват от огромни компании, които реализират икономии и съответно печалби благодарение на мащабите си. Българинът, съзнателно или не, купува храната си от магазините на големите международни вериги; зарежда автомобила си с горива, продавани от едрите дистрибутори; доставките на електричество, вода, газ, топлина също се осигуряват от бизнес структури, които търсят доминираща позиция на националния или локалния пазар.

Икономическият модел, който обърка света след 1980 г., а у нас беше наложен с абдикацията пред Международния валутен фонд през 1997 г., предоставя значителни привилегии на тези големи бизнес структури. Компаниите и банките, които владеят нашия пазар, не са български, а чуждестранни – заради държавния провал преди 16 години. Националната принадлежност на бизнеса не би трябвало да е от решаващо значение, ако правилата бяха еднакви за всички. Те не са, а още по-страшно е, че след помощта на МВФ икономиката ни от сфера за търсене на поминък и благоденствие се превърна в система за заробване на населението с дългове. В този смисъл протестите на хората от последните месеци са напълно оправдани. Исканията им трябва внимателно да се формулират, за да не се загуби напразно конструктивната енергия на социалното недоволство.

Пътят към крепостничеството

Около три четвърти от кредитната активност в САЩ и Великобритания е свързана със строителство и недвижими имоти, докато у нас този дял официално е една пета. Българите притежават жилищата, в които живеят и това се оказва голям плюс за тях в днешните несигурни времена. Поне на теория, по тази причина българите би трябвало да са и по-свободни хора: който е теглил голям заем, не може да спре да работи, защото има да изплаща ежемесечно голяма сума. Длъжникът не разполага с време и сили за гражданска активност и протести. Заради народопсихологията един основен механизъм за контрол на населението по света – жилищната зависимост, у нас отпада. По тази причина в България наблегнаха на другите методи на закрепостяване: с битови сметки и вносни храни.

Радикалната икономическа теория отдавна е обърнала внимание на това какви форми приема неоколониализмът по света. Първият обект, към който се насочва интересът на инвеститори, приватизатори и въобще на всички предприемачи, които се възползват от липсата на регулация в една страна, е земята и подземните богатства. Втора точка са utilities – големите доставчици на комунални услуги. Когато вече и комуникациите и транспортът, например железници и платени пътища, преминат в ръцете на финансовия капиталист, то можем да кажем, че във въпросната страна е наложен неолибералният идеал и социалният бунт е близко.

Всичко това се прави в името на икономическата рента – извличането на печалба от собственост, а не от труд или производство. По същия начин, както през средните векове благородниците чрез наеми и ренти са отнемали от простите хора голямата част от дохода и са ги закрепостявали да работят земите им, днешната финансова върхушка си създава огромни класи от зависими поданици. Заробването на населението с непосилни дългове е целенасочена стратегия, провеждана през годините на много места по света. Достатъчно е да си припомним как библейският патриарх Йосиф превърна с лоста на дълга народа на Египет в роби на фараона. В наши дни, хората в развитите страни стават зависими с помощта на кредитни карти, студентски заеми, ипотеки, лизинг. Животът на хората се превръща в постоянно взимане и изплащане на дълг, което моделира поведението им в желаната за кредитора насока: покорство и потребление.

На редица места по света – оказва се и в България, хората предпочитат да пестят, за да купят жилищата си и нямат навика да ползват кредитни карти. Тогава на преден план излиза доставката на комунални услуги. Рентата от тях не е толкова ефектна, както при ипотеките, но в редица случаи е също толкова ефективна. Може би най-ярък пример за дългово заробване с комунални услуги са водните бунтове в третия по големина град на Боливия, Кочабамба. Само седмици, след като градското ВиК е приватизирано от компания с английски капитали (същата, която концесионира и „Софийска вода“)– хората започват да получават огромни сметки за вода – в някои случаи за по-големи суми, отколкото те дават за храна. Новите собственици заплашват, че който не си плаща, ще стои жаден. Месеци наред десетки хиляди души демонстрират против водното робство, в сблъсъците с армията и полицията се стига до смъртни случаи. В крайна сметка през април 2000 г. боливийското правителство отменя приватизацията.

Големият британски икономист с австрийски произход Фридрих Хайек през 1940-е написа бестселъра „Пътят към крепостничеството”, където твърди, че единствената възможна последица от правителствения контрол върху икономиката е тиранията. Но събитията на днешния ден, включително в България, дават повече основания да заключим, че когато правителството изоставя контролните си функции, тиранията на монополите не закъснява.

Няма алтернатива на промяната

Маргарет Тачър, „желязната лейди”, е известна с крилатата мисъл, че алтернатива няма. Лозунгът TINA (There Is No Alternative) се използва в смисъл, че светът не е измислил нищо по-добро от икономическата система, базирана на свободния пазар. Подобни големи обобщения няма как да не доведат до терминологични спорове. От какво / кого трябва да бъде свободен пазарът? Отговорът, внушаван на българското общество две десетилетия, гласи: „Пазар, свободен от държавата.” Днес нашата държава не се меси, или почти не се меси, в ценообразуването на пазара на електричество, да го вземем за пример. Няма случай държавният регулатор да не удовлетвори, повече рано отколкото късно, исканията на компаниите за по-високи цени и такси. Тази „свобода от държавата” доведе страната до състояние на дълбока енергийна бедност. След време България ще бъде давана за пример на енергийно заробване по същия начин, както днес припомняме за Кочабамба; десет години след боливийския воден бунт в България бушува яростен електрически бунт, който вече отне човешки живот.

Оказва се, че за да има „свобода” на пазара не е достатъчно, ако държавата е атрофирала. Напротив, необходима е активна държавна намеса, която да гарантира, че монополите или твърде големите компании няма да скубят безпрепятствено населението: търси се свобода от монопол. Монополите са нежелателни не просто защото са твърде големи и силни и изкривяват социалния баланс. Освен в редки случаи, монополите имат интерес да спират промяната и иновациите. Те са напълно съгласни с високата безработица и то не само заради по-ниските разходи за труд. За да постигне по-висока печалба, монополът намалява производството и така дърпа нагоре цените. Недостигът е част от уравнението.

Монополната икономика определено има алтернатива. В края на XIX в. в САЩ е приет антитръстовият закон на сенатор Шърман, който обявява за незаконни монополите, извличащи изгода от пазарната си позиция; законът действа до днес. Важно е, че макар и приет с голямо мнозинство от Конгреса, този законодателен акт е бездействал, докато Теодор Рузвелт не е започнал да го налага в практиката след 1901 г. Трудно е даже да си представим в каква ситуация се е осъществявало това: в „Меката на капитализма” президентът със сигурност е понесъл обвинения, че убива националната индустрия и задушава икономиката. И все пак разбиването на монополите е допринесло най-много за американската мечта.

Разбира се, алтернатива на всяка форма на социална организация има, още повече на тази форма, която прави мнозинството зависимо и облагодетелства горния 0.1% от населението. Усещането за безнадеждност, което лъха от формулата TINA, е много изгодно за статуквото, защото обезкуражава хората да се борят срещу неправдите на деня. Няма ли алтернатива, тъкмо в Европейския съюз, на политиката по ниски доходи, която мъчи България? Наистина ли няма алтернатива на това България да отдава златните си находища, най-богатите в Европа, срещу 4% концесионна такса? Няма ли алтернатива на корупцията? Наистина ли няма алтернатива на това българските младежи вкупом да емигрират в чужбина, защото и тяхното поколение е загубено? Който отговаря с „да” на тези въпроси, със сигурност счита днешните размирици за напразно хабене на калории и емоции.

Контрареволюцията на рентиерите

Една трета от стоте най-големи компании на българския пазар (според класацията на „Капитал” с данни от 2011 г.) са заети в секторите енергетика и горива. Общият им оборот възлиза на 32.2 млрд.лв. – чудовищна сума, съответстваща на 15% от всички приходи на родния бизнес за годината. Тези компании не бива да бъдат обвинявани само заради това, че са големи, но техните печалби, които се измерват в много милиарди, така или иначе са за сметка на хората. При сегашната пазарна структура за баланс или за някаква форма на компенсация не става и дума.

По-специфична е ролята на чуждестранните търговски вериги, които за годината са отчели „едва” 3 млрд. лв. приходи, формирани от ежедневните покупки на хранителни стоки. Тези мегамагазини в огромната си част продават вносни стоки и печалбата се изнася навън, тоест значителна част от парите, които българинът харчи за храни и напитки, напускат нашата икономика, без да са й донесли някакъв живец. Ето една алтернатива, която е прилагана с успех по света: заместване на вноса. Друга възможност за промяна, приложима към монополите в енергетиката, е местната собственост, local ownership: когато общината, пенсионният фонд, предприятията притежават дялове в местния енергиен доставчик.

Но тези алтернативи се коментират твърде рядко в страните, в които се е наложил неолибералният ред (като България). Вместо това хорът на експертите припява TINA. Така наскоро бившият енергиен министър и още по-бивш кадър на EVN Трайчо Трайков убеждаваше чрез медиите, че потенциал за намаляване на цената на енергията в България няма; едва ли не, ако населението плаща по-евтино електричество, вместо да го изнасяме на безценица, България ще рухне. По същата логика вероятно няма алтернатива и на неизгодните енергийни договори, сключвани от всички правителства на прехода! И сигурно няма алтернатива и на това да плащаме огромните технически загуби на топлофикациите, скъпите газови договори с Русия, печалбите на посредниците, екзотичните консултантски услуги и т.н.

Повярвайте, няма! – казват ни. Големите компании с монополни позиции винаги работят поне на два фронта: от една страна, те тихомълком точат доходите на населението, лишено от правото да преговаря за цените. Другият фронт на въздействие е те да гарантират своето бъдеще, като влияят на нагласите и убежденията на населението. Именно по тази причина икономистите, които се застъпват за свободен от държавата пазар, са добре финансирани – „експертите”, които виждаме и чуваме около нас, са проводници на интересите на големите.

Бунтът на улицата първоначално дестабилизира техните позиции, но те бързо се окопитиха. Точка първа от плана им е да се смекчи тона. Тези, които доскоро настояваха за приватизация на държавния горски фонд, за бюджетни излишъци и за нови съкращения в държавната администрация, започват да говорят как истинската цел на икономиката е да направи хората богати. Идеята е да се спечели време и да не се буди излишен гняв, докато масите на възмутените не се разпаднат от само себе си. Цената на тока, оправдано или не, беше понижена с 8% от първи март – новина, достойна да измести доскорошното облъчване, че с всяка следваща година токът ще става все по-скъп. Снишаването на неолибералните експерти няма да трае дълго: в скоро време някой наш неуспех на международната сцена (вече се фабрикува такава информация) ще им даде нови аргументи в полза на това държавният брашнен чувал да се изтупа още веднъж. Всъщност социалната дестабилизация в страната може да се окаже най-изгодна за либертарианците.

Има ли живот след протестите

Не съм убеден в това, но да приемем, че уличните протести от последния месец се дължат на високите сметки за ток. Сравнени с европейските, българските цени на горивата, тока и газа са по-скоро ниски, но това е без значение предвид много слабата покупателна способност. Ако се сравнят цените и доходите ще се окаже, че българинът плаща най-скъпата енергия в ЕС. За да поевтинее реално енергията за българина, намаление на цените с 8%, след като те вече бяха повишени с 13 – 16%, не е решение. Изход от създалата се ситуация е единствено ръст на доходите.

Този въпрос е коментиран много пъти от българските икономисти – за съжаление основно в линията TINA. Положението с българските доходи далеч не е толкова безнадеждно. Вече няколко пъти повдигам въпроса за икономическата спирачка на БНБ и ощетяването на стопанския ни живот с над 5 млрд. лв., които според принципите на валутния борд в момента би следвало да са в обращение. Не е за пренебрегване варианта част от тези пари да се вкара в стопанския оборот чрез пенсионерите, а друга – като държавно гарантирани заеми за родни производства.

Хората у нас са бедни не толкова заради наследството на комунизма, а заради институционалния ред, наложен от МВФ и Световната банка след 1997 г. Тогава беше взето и решението за приватизация на ЕРП, която очаквано доведе до взрив на народното недоволство. Има и други гледни точки, но според мен национализацията на ЕРП в този момент няма да повлияе особено благоприятно на икономиката. Във всички случаи това не е кауза, която заслужава да се лее кръв по улиците. От моята гледна точка България в момента чисто и просто се нуждае от един цял мандат на правителство, което ще постави интересите на България на първо място – над личните и партийните.

Заместване на вноса, местна собственост на стратегическите активи, строга регулация на монополите, по-свободен валутен борд, премахване на регресивните данъци, кредитни гаранции за обещаващ местен бизнес, ефективни присъди за икономически и политически престъпления (например подписаните от Иван Костов договори за изкупуване на енергията от ТЕЦ Марица 1 и 3 и атомните консултации на Богомил Манчев) – е, с тези 6 или 7 мерки няма изведнъж да стигнем чехите, но във всички случаи социалното напрежение ще намалее, защото хората ще имат работа и нарастващи доходи. Тогава вече може да се мисли и за по-сериозни институционални промени. Алтернативата е да продължим да бъдем хипнотизирани от мъдри латерни и да останем чужденци в собствената си страна, пленници на стари и вече изплатени дългове.

сп. ТЕМА

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики, Обществени. Bookmark the permalink.

3 Responses to Пленници на дълга

  1. Димитър Смилянов says:

    Проблема с пазарната икономика е само един: фирмите се държат адекватно само ако са принудени. Дали от държавата, дали от гражданското общество или от двете заедно – няма значение.

  2. Димитър Смилянов says:

    Иначе, перфектен анализ – думите кънтят като заковани – силни и верни. Трудно ми е да намеря дори и една дума, която не си е на мястото. Поздравления! Ех, ако имаше повече български икономисти като вас, г-н Събев… За съжаление, аз не знам друг, дотолкова адекватен на днешните български реалности…

  3. Съвсем прясна информация. Прехвалените чуждестранни инвеститори изнасят като инвестиционен доход от България по-голяма сума , отколкото е сумата която влиза в страната от Еврофондовете и приходите от работещите в ЕС български граждани. А напоследък и преките частни инвестиции не успяват да компенсират този теч.
    Чуждестранните инвеститори са една прехвалена матра. Създават доход в България, но създават не по-малък разход, и така все пак губим от това. Продаваме природни богатства, земи, имоти, права, за да компенсираме този теч, вместо за да забогатяваме.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s