Селото спасява българите от безработицата

Лозето не ще молитва, а данъчни лостове

След еуфорията около избора на правителство с мандата на БСП, социалистите ще трябва да се заемат с главното си предизборно обещание: намирането на работа за 250 хил. души. Това означава заетостта да се върне на нивата от „тлъстите” 2007-2009 години: трудна задача, с оглед дълбините, в които е изпаднала икономиката. Новият премиер Пламен Орешарски със сигурност ще изпробва различни способи за съживяване на трудовия пазар. Той би могъл да заложи и на една доказана, макар непривична за финансист карта – насърчаване на селското стопанство.

Българският аграрен провал е повече политически, отколкото икономически. В селското стопанство беше безразборно ликвидирано почти всичко, датиращо преди 1989 г. Секторът се върна много десетилетия назад: напоителните системи са запуснати, породистите животни изклани, отраслова координация и регионална специализация няма. На празното място се образуваха няколкостотин едри арендни стопанства, които отглеждат зърно за износ и печелят милиони (по данни от 2010 г., стопанствата с оборот над 1 млн. лв. годишно у нас са 730). Първоначалното натрупване на „аграрен капитал” беше моделирано и от разпределянето на европейските субсидии на единица площ и брой домашно животно, без оглед на региона, разходите и постигнатия резултат.

Големите производители на зърно, в интерес на истината, нямат пряка вина за това, че от родните магазини изчезнаха качествените храни, които ни правеха известни в света. В същото време фактът, че ябълки и домати внасяме от чужбина, не е най-лошото, което донесе новата аграрна структура. Бизнесът със зърно направи хората на село почти ненужни. Механизираните обработки и фокусът върху външния пазар оставиха стотици хиляди не просто без работа, а без житейска перспектива.

В началото бе зърното

Сухата статистика потвърждава наличието на проблеми, макар че разказана с езика на числата, историята не звучи толкова отчайващо. През последните три години сме изнесли храни, напитки и цигари за около 3.5 млрд. евро; вносът е малко над 4 млрд. евро. Дефицитът в търговския баланс по тези статии е над 1.1 млрд. лв. за периода 2010–2012 г., показват базите данни на БНБ. Сумата безспорно е висока, но се вписва в картината на хронични търговски дефицити след въвеждането на валутния борд. Реалната загуба от вноса на храни обаче е много по-голяма и се измерва в милиарди лева пропуснати ползи. Докато чуждестранните контрагенти реализират добавената стойност на своята готова продукция сред българското население, нашият износ на суровини ощетява и индустриалното ни развитие.

По официална информация, 4.2 млн. тона зърнени храни от последната реколта, в това число 2.5 млн.т. пшеница, са напуснали страната до края на април. България винаги е изнасяла зърно, но никога не е разчитала в подобна степен на експортното зърнопроизводство. Независимо че според плана „Ран-Ът” социалистическото село „боледува от масова неефективност”, то може да се похвали с добре разклонена отраслова структура; осигурено е с аграрни специалисти. Преди Втората световна война износът на плодове или яйца в определени години надхвърля по стойност износа на зърно, четем в задълбоченото изследване на Асен Христофоров „Развитие на конюнктурния цикъл в България (1934–1939 г.)”. Тогава зърнените култури формират под 15% от стойността на аграрния износ: днес делът е доста над 20%, а заедно със слънчогледовото семе и рапицата – 45%.

Експортно ориентираното производство и износ на зърно в подобни мащаби изпразва от съдържание селскостопанската система. Механизираните обработки на монокултури не се нуждаят от ръчен труд, нито от много агрономи. Щом няма животни, няма нужда и от фураж. Синдикатите твърдят за селски райони с над 60% безработица и хипертрофията на зърнения сектор без съмнение има вина за това. Безработицата и свързаната с нея ниска покупателна сила са допълнителна пречка за инвестициите в селските райони. Намалява поземленият, трудов и паричен ресурс за отглеждане на животни и производство на храни. Зърнопроизводството за износ позволява големи мащаби, но те са за сметка на разнообразието и на дребния фермер – рядка птица в социалната структура на днешното българско село.

Зърнопроизводителите също имат своите аргументи: според браншовата организация те плащат близо милиард лева ренти годишно. Тези пари отиват директно сред населението и подкрепят изтънелите доходи на хората. Почти 60 хил. души работят на трудов договор в селата: бройката е десет пъти под селската заетост в предишни години, но пък какво би станало, ако и тя бъде загубена? А кой осигурява насъщния хляб, толкова евтин по сравнение с европейските цени? Големите арендатори допълват, че техният бизнес е плод на свободния пазар и предупреждават, че държавната намеса в икономиката крие много заплахи.

Социалното село и неговите врагове

Ключът към българския аграрен проблем се крие в това, че селското стопанство не изпълнява само икономически, а и ред социални функции. Съответно държавната политика трябва да се ориентира не толкова към максималния паричен резултат в частните стопанства, а да включи и проблемите на ландшафта, на социалната и осигурителна политика, на здравето и туризма, на природното и културно наследство, а дори и въпросите на националната сигурност.

Освен изхранване на населението – тема, излизаща извън обичайните икономически съображения, селото осигурява заетост за голяма маса хора, която ще висне на публичната шия, ако загуби поминъка си от земята и животните. Според последното преброяване, селското население в България е около 2 млн. души и след 1989 г. намалява с 1 млн. човека (и при 5 млн. селяни сме нямали подобна безработица, но това е друга тема). Част от липсващия милион емигрира в чужбина, в Турция, но поне половината се вля в нискоквалифицираната трудова армия в нашия град. Неатрактивният живот на село, в добавка към недостига на модерни трудови умения, обясняват например защо толкова много хора са заети в търговията, доскоро и в строителството. В сила е и обратният процес – закриването на промишлените предприятия значително увеличи броя на селяните по принуда.

Руският етнограф Александр Чаянов доказва, че в полунатуралните стопанства –като старото българско село, трудовите усилия приключват, когато потребностите са удовлетворени. Селското семейство спира да се „самоексплоатира”, веднага щом определените от традицията нива на производство и консумация бъдат постигнати. Тази селска идилия е обект на остри критики от редица икономисти, считащи селското стопанство до войната за изключително изостанало. Ако проследим техните аргументи (например в Румен Даскалов, „Българското общество 1878 – 1939”) обаче ще видим как главната забележка към българския селянин е, че той не е истински беден, т.е. гладен. Той е зает със своето стопанство и предлагането на наемен труд е малко, затова надниците на село са сравнително високи – съответно истински градски пролетариат така и не се образува. Щом няма кого да експлоатира, икономиката не напредва. Друга критика е, че почти всички селски стопани са дребни и никой от тях не изпъква, нито използва нова техника. За капак на всичко, селяните рядко ползват и пари.

Изостаналостта е безспорна, въпреки това едно обикновено българско селско семейство, притежаващо само 50 дка земя, е можело да покрива непосредствените си нужди и с малко повече пот да даде приемливо образование на децата. Тайната на това постижение е в „безплатния” личен труд, в отношението на собственик, в традиционната интеграция на растениевъдство и животновъдство. Хиляди български семейства днес тънат в недоимък, макар че притежават земя, която отдават под нищожна аренда и предпочитат да търсят късмет в градовете. Странна разточителност за държавата е да подпомага материално подобни хора.

Самата дума „икономика” идва от село. Ойкос се нарича самозадоволяващото се стопанство в Древна Гърция, съответно „икономика” е принципът на разумното му управление. Тази благородна наука, която при извора дискутира ползите от брака и препоръчва умерен живот и разумен труд, с времето се изражда в неспирен стремеж към безкрайна печалба. Известният икономист Карл Полани твърди, че превръщането на земята – в най-общ смисъл – в обект на покупко-продажба е големият грях на западната цивилизация.

Новият плуг

Но да се върнем на нашите селски проблеми: има ли изобщо шанс за подобрение? Експертите не откриват топлата вода – това е правено още преди 80 години. В първия месец след встъпването си в длъжност президентът Франклин Рузвелт създава Граждански корпус за опазване на околната среда, който „набира млади мъже за борба с наводнения, предотвратяване на пожари и строителство на огради, пътища и мостове в селските райони”. Малко по-късно е приет Закон за земеделско регулиране, който цели да повиши цената на зърното посредством контрол на производството и намаляване на земеделската площ. Новият курс в САЩ пресушава блата и строи язовири, но най-топлата аграрна връзка на Рузвелт е друга и за нея се споменава по-рядко. Това е Джордж Уорън, затворен в себе си професор по управление на селското стопанство, нещо като ментор на президента в първите месеци. Покрай монографиите „Люцерна” и „Млечно животновъдство” Уорън изследва движението на аграрните цени през вековете и стига до прозрението, че доларът трябва да бъде девалвиран. Рузвелт е възхитен. Този ход среща огромна опозиция сред политици и банкери, но следва стопански подем.

Всъщност през 1930-е години нашата държава не е чак толкова изостанала в аграрните дела: държавният монопол „Хранизнос” установява завишени изкупни цени на зърното и така оказва голяма подкрепа на стопаните. Държавата разчиства и натрупалите се земеделски кредити чрез Погасителната каса. Публичната Българска земеделска кооперативна банка е най-големият кредитор в страната и работи за развитието на малкия и средния бизнес, бихме казали днес. Държавен контрол на износа, преструктуриране на земеделския кредит, субсидиране на най-дребните стопани – подобни идеи ще хрумнат на загрижения политик. Впрочем съпоставката между държавното управление преди войната и в годините след идването на МВФ определено е в полза на миналото: днешните импрегнирани управленски принципи бледнеят пред находчивостта и ентусиазма на онези дни.

Потвърждава го развитата също през 1930-е мрежа за аграрни консултации: десетки лектори изнасят „сказки” по селата и съветват стопаните за практични неща – например да инвестират в метален плуг, вместо да карат с дървеното рало. Не трябва ли да изглежда така консултантът по европейски проекти? В сегашната уредба сходна държавна намеса е може би по-уместна от „комунарския манифест” на финансиста Емил Хърсев, който най-сетне се съгласи, че пазарът има дефекти, които могат да бъдат поправени само от държавата. Хърсев препоръча на България в случай на глад самозадоволяващата се трудова комуна. Такава не е изключена, но в повечето случаи няма да е нужна: българите все още имат лична земя. Те имат и свободата да избират къде да живеят и с какво да се препитават. За да се привлекат отново към селото, са нужни невиждани фискални лостове – например данъчна санкция за износ на суровини. С тристепенна система, в която първата категория на суровините ще се облага, втората на материалите ще е по-свободна, а третата на продуктите ще ползва преференции, зърнопроизводителят има стимул да развива животновъдство и индустрия и да открива работни места на село.

Самостоятелните стопани се нуждаят най-вече от благоустройство на жизнената среда, кредит, обучение, прозрачно изкупуване, държавен маркетинг – и закон за кооперирането.

Земеделие за млади и образовани   

Броят на кравите в края на миналата година намаля до 315 хил. глави: двойно по-малко, отколкото в годините на социализма. Българските свине са на изчезване, броят им се е свил шест пъти. Загубата на ниво през последните години е такава, че всеки призив за селскостопанско възраждане се приема с песимизъм. Защо да е иначе, щом България вероятно е държавата с най-много стратегически документи на глава от населението (дано поредната Стратегия, която скоро ще представи научният и бизнес съвет към земеделския министър, е нещо различно). Глух за тази логорея, българинът загуби манталитета си на селски човек, за съжаление. Сега само гладът или наистина големите пари биха го доближили пак до земята.

За щастие има и по-модерни хора, за които връщането на село е натоварено с престиж, в него има стил. Те не търсят платена работа, а създават стопанства. Някои развиват собствен бизнес и осигуряват доход на „традиционното” селско население. Множат се селата, до които достига чудото на пермакултурите –  прилежни стопани, често младежи с висши образования, в своите градини наподобяват естествения ред в екосистемите и постигат изобилни реколти от разнородни култури. Според наставниците на тази градинарска школа, ако знаеш какво правиш, и няколко декара са достатъчни за продоволствието на семейство. Въпрос на време е техните изгодни екстравагантности да се наложат по-широко.

Проблемът на пермашип градинарството е, че изисква пипкава работа, а традиционните зеленчукопроизводство, овощарство и животновъдство в бизнес мащаб – организиране и контрол на много хора. Производството на зърно е движение по пътя на най-малкото съпротивление. Така се оформя поредният български парадокс: безработицата на село е висока, защото на селото е нужен твърде много труд. Можем да го решим, ако приложим данъчни стимули, ако осигурим достъп до кредит и информация, както и ако по-внимателно обмислим принципите на субсидиране, които ще защитаваме в Европа.

От здравословна гледна точка, най-добрата храна за човека е тази, която е расла там, където той живее. Упражнението да изнасяме зърно и да внасяме всичко останало за ядене работи не само в наш икономически, но и в здравен, пък и социален ущърб. Бизнесът за осигуряване на качествени родни храни с лекота би погълнал „излишното” население, което в условията на демографска криза сега губи време в градовете. Това, естествено, е процес, който няма да завърши в рамките на един мандат, но поне може да започне сега. След земеделието и животновъдството, на вратата чука и горското стопанство – независимо че една трета от страната е покрита с гори, те не фигурират в името на нито едно министерство. Ако ще откриваме нови работни места, нека започнем с тези, които в момента не съществуват единствено заради управленската инерция.

ТЕМА

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики, Родни and tagged , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s