Две истории за тежки раници

Уважаеми читатели и приятели, имам честта и удоволствието да ви поканя на среща – на представянето на книгата Унизената Земя, което ще се състои в национален музей Земята и Хората от 18:30 часа на 26 октомври.

С това приключвам официалната част на съобщението. Писал съм доста прессъобщения за много по-мащабни събития (поради естеството на работата ми), но ми е трудно да намеря думите за автореклама. Вероятно вина за това има и тежестта, която изпитвам заради множеството задължения, които съм поемал във времето, а както казва учителят, на високо място с тежка раница не се качвай. Раницата ми в момента е тежка и препълнена, а въздухът разреден.

В тази връзка си спомням две истории. Едната от преди десет години, бях се качил сам на Пирин от юг, задъхвах се под раницата и едва издрапах през Портите до над Тевно езеро. Там някъде, на зелените поляни, седеше сам дядо и се усмихваше. Сигурно ме е съжалил как измъчен се влача под тежката раница, заговори ме. Заръча ми никога да не изоставям багажа, с който съм тръгнал. Ще търпиш, каза, и ще носиш – не знаеш кога ще ти потрябва нещо, което имаш в раницата.

По-интересно е какво правеше дядото. Седеше и гледаше. Сигурно около осемдесетгодишен, усмихваше се и обясняваше как е избягал от къщи, защото дъщерите и внучките му нямало да го пуснат на такъв поход сам, а с друг да върви не си струвало. Дошъл да види за последно, каза, Пирин, реките и тревата, върховете и цветята. Всяко едно поточе ми говори, каза.

След като се разделихме, ме беше вече срам да страдам от тежката раница и изправих гръб. Стремях се дори да гледам на природата около себе си през неговите очи – като за последно. Надали съм го постигал, но понякога се сещам за човека и това ми дава нови сили. Да видиш за последно и да се усмихнеш щастлив, пожелавам ни го. Той впрочем беше с много лека раничка.

А другата история също е истинска, миналата година вървях по пуст асфалтов път из Дервентските възвишения и се превивах под поредната тежка раница, поне знаейки, че няма да се откажа от нищо, което нося вътре. Така след пет часа мина кола с двама млади мъже в нея, може би ги познавате. Взеха ме по пътя напред, спряхме пред една чешма да се освежим, а шофьорът започна да ми говори за мегалитите в този район.

Аз, впрочем, много се интересувах от мегалити едно време, а по някакъв случай даже в раницата носех една нова книга за странджанските мегалити.

Тежеше ми и с радост му я подарих, щом е станало дума. Той пък толкова се зарадва на книгата, изглежда мегалитният му интерес бе по-жив от моя, че си казах: да не би пък да съм я носил тази книга от Малко Търново дотук, само за да му я дам? Сигурно е било точно така.

Тези истории сякаш нямат особена връзка с екологичната икономика, темата на книгата Унизената Земя. Но за мен е много важно да кажа, че в тази книга не предлагам план за действие – тя е храна за духа и спиртно питие за душата. В нея няма практически указания. Стига вече сме работили на книга и чрез книги. Книгата трябва да ни даде идеология, не алгоритъм. При все това смятам, че ако чете с интерес и доверие, читателят на Унизената Земя в края й най-вероятно ще има по-ясна представа какво да направи за бъдещето ни.

Напоследък понякога си мисля за науката и по-специално за икономиката от научна гледна точка. Икономиката като наука иска възпроизводимост, т.е. всеки път при еднакви предпоставки да се стига до едни и същи резултати. Това като минимум изисква елементарно ясни разсъждения и отрича противоречия в логиката на изследователя. Изследването да започва оттам, откъдето са свършвали другите, и да гледа напред, а не назад – е другото изискване. Трето, споделените термини и дефиниции причисляват човека към една или друга школа в науката.

Като се замисля, не съм спазил нито едно от трите изисквания. Или съм ги спазил по начин, който ги обезсмисля. Изглежда не играя по правилата на икономическата наука. В това е силната ми страна, тук е моят и нашият шанс. Защото ако играем по правилата на играта, които правила не сме измислили ние, а силните на деня – хора със спорен екологичен морал е най-лекото определение, което мога да дам за тях – природното богатство на България ще бъде безвъзвратно загубено.

Изследването ми започна и продължава с тази цел – запазване и оползотворяване на природното богатство на България. Нивото на знанието в тази област с огромно практическо значение в нашата страна е обидно ниско. Знанието се опошлява от зелени по сметка. Мисля и се надявам, че изследването ми идва във важно време, навреме.

Откъси от книгата:
Осмисляне на проблема
Как да разбираме економиката
Мит и търговия
Из стихийната психология на економиката
Екошаманизъм