Две истории за тежки раници

Уважаеми читатели и приятели, имам честта и удоволствието да ви поканя на среща – на представянето на книгата Унизената Земя, което ще се състои в национален музей Земята и Хората от 18:30 часа на 26 октомври.

С това приключвам официалната част на съобщението. Писал съм доста прессъобщения за много по-мащабни събития (поради естеството на работата ми), но ми е трудно да намеря думите за автореклама. Вероятно вина за това има и тежестта, която изпитвам заради множеството задължения, които съм поемал във времето, а както казва учителят, на високо място с тежка раница не се качвай. Раницата ми в момента е тежка и препълнена, а въздухът разреден.

В тази връзка си спомням две истории. Едната от преди десет години, бях се качил сам на Пирин от юг, задъхвах се под раницата и едва издрапах през Портите до над Тевно езеро. Там някъде, на зелените поляни, седеше сам дядо и се усмихваше. Сигурно ме е съжалил как измъчен се влача под тежката раница, заговори ме. Заръча ми никога да не изоставям багажа, с който съм тръгнал. Ще търпиш, каза, и ще носиш – не знаеш кога ще ти потрябва нещо, което имаш в раницата.

По-интересно е какво правеше дядото. Седеше и гледаше. Сигурно около осемдесетгодишен, усмихваше се и обясняваше как е избягал от къщи, защото дъщерите и внучките му нямало да го пуснат на такъв поход сам, а с друг да върви не си струвало. Дошъл да види за последно, каза, Пирин, реките и тревата, върховете и цветята. Всяко едно поточе ми говори, каза.

След като се разделихме, ме беше вече срам да страдам от тежката раница и изправих гръб. Стремях се дори да гледам на природата около себе си през неговите очи – като за последно. Надали съм го постигал, но понякога се сещам за човека и това ми дава нови сили. Да видиш за последно и да се усмихнеш щастлив, пожелавам ни го. Той впрочем беше с много лека раничка.

А другата история също е истинска, миналата година вървях по пуст асфалтов път из Дервентските възвишения и се превивах под поредната тежка раница, поне знаейки, че няма да се откажа от нищо, което нося вътре. Така след пет часа мина кола с двама млади мъже в нея, може би ги познавате. Взеха ме по пътя напред, спряхме пред една чешма да се освежим, а шофьорът започна да ми говори за мегалитите в този район.

Аз, впрочем, много се интересувах от мегалити едно време, а по някакъв случай даже в раницата носех една нова книга за странджанските мегалити.

Тежеше ми и с радост му я подарих, щом е станало дума. Той пък толкова се зарадва на книгата, изглежда мегалитният му интерес бе по-жив от моя, че си казах: да не би пък да съм я носил тази книга от Малко Търново дотук, само за да му я дам? Сигурно е било точно така.

Тези истории сякаш нямат особена връзка с екологичната икономика, темата на книгата Унизената Земя. Но за мен е много важно да кажа, че в тази книга не предлагам план за действие – тя е храна за духа и спиртно питие за душата. В нея няма практически указания. Стига вече сме работили на книга и чрез книги. Книгата трябва да ни даде идеология, не алгоритъм. При все това смятам, че ако чете с интерес и доверие, читателят на Унизената Земя в края й най-вероятно ще има по-ясна представа какво да направи за бъдещето ни.

Напоследък понякога си мисля за науката и по-специално за икономиката от научна гледна точка. Икономиката като наука иска възпроизводимост, т.е. всеки път при еднакви предпоставки да се стига до едни и същи резултати. Това като минимум изисква елементарно ясни разсъждения и отрича противоречия в логиката на изследователя. Изследването да започва оттам, откъдето са свършвали другите, и да гледа напред, а не назад – е другото изискване. Трето, споделените термини и дефиниции причисляват човека към една или друга школа в науката.

Като се замисля, не съм спазил нито едно от трите изисквания. Или съм ги спазил по начин, който ги обезсмисля. Изглежда не играя по правилата на икономическата наука. В това е силната ми страна, тук е моят и нашият шанс. Защото ако играем по правилата на играта, които правила не сме измислили ние, а силните на деня – хора със спорен екологичен морал е най-лекото определение, което мога да дам за тях – природното богатство на България ще бъде безвъзвратно загубено.

Изследването ми започна и продължава с тази цел – запазване и оползотворяване на природното богатство на България. Нивото на знанието в тази област с огромно практическо значение в нашата страна е обидно ниско. Знанието се опошлява от зелени по сметка. Мисля и се надявам, че изследването ми идва във важно време, навреме.

Откъси от книгата:
Осмисляне на проблема
Как да разбираме економиката
Мит и търговия
Из стихийната психология на економиката
Екошаманизъм

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Лични. Bookmark the permalink.

One Response to Две истории за тежки раници

  1. Pingback: Покана за представяне на книгата "Унизената Земя" на Димитър Събев | ЗЕЛЕНИТЕ

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s