Убийствени икономии

„Всеки недостиг на приходи заради по-слаба от планираната в бюджета икономическа активност или пък заради забавяне на плащанията от фондовете на ЕС трябва да бъде компенсиран със заем, а не със свиване на разходите под установените в бюджета равнища. Така ще се предотврати натиска върху и без това крехкото икономическо възстановяване.”

Горното изказване на пръв поглед не крие изненади: сякаш е извадено от стандартен учебник по макроикономика. Но ако отчетем, че съветът е отправен преди броени седмици тъкмо към България, а автор е екип на Международния валутен фонд, то добива епохално измерение. Макар че вредата от твърде строгите икономии се коментира от доста време, фондът рядко е защитавал публичните разходи в някоя от своите 188 членки толкова директно. Експертите от МВФ всъщност интерпретират неоспоримия закон, че стремежът към балансирани бюджети в период на слаба икономическа активност спъва икономиката; те изтъкват, че в българския случай за предпочитане е известно качване на държавния дълг, отколкото сляпо следване на ортодоксалния фискален консерватизъм.

Вероятно подобна откровеност от страна на институция, която подбира думите си изключително внимателно, се е наложила заради прекомерно силния глас на привържениците на малката и слаба държава в нашата икономическа политика. Има ли кой да чуе този съвет?

Защо задлъжняха правителствата

Днес на масовата публика се поднася следната история за европейската криза: безотговорните правителства, които винаги са подкупвали избирателите с публични разходи, вкараха страните в прекомерен дълг – който сега всички ще плащаме. Че ще плащаме е ясно, но се оказва, че правителствата в Европа не са чак толкова разточителни. Испания, която сега се нарежда в групата на „прасетата” (страните PIIGS – Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания), през периода 2000–2007 г. води много предпазлива бюджетна политика и три последователни години отчита солидни бюджетни излишъци. Ирландия може да се похвали дори с пет години с бюджетни излишъци до 2007 г., докато за същия период Германия на три пъти нарушава Маастрихтското изискване за до 3% бюджетен дефицит.

Никой не оспорва, че Гърция, Португалия, Италия, пък и „дремещата заплаха” Франция десетилетия наред се простират извън чергата си. Това няма как да не им навреди: по данни на Евростат, за последните десет години Италия е платила 730 млрд. евро лихви върху държавния си дълг, а Франция – 490 млрд. Въпреки това примерът с Ирландия и Германия (за десетилетието дала 650 млрд. евро за лихви) показва, че по-високите държавни разходи не водят автоматично до дългови кризи, както и обратното – че бюджетното благонравие не гарантира безоблачни дни.

Всъщност огромните бюджетни дефицити в Южна Европа и Ирландия се появяват след 2008 г. и се дължат на държавния реверанс към финансовия сектор – който днес обижда суверените на „прасета” и настоява за строги икономии, тоест за рязко свиване на публичните разходи, единствено за да могат правителствата да плащат непосилни лихви на банки, пенсионни фондове и дялови инвеститори. Държавната помощ за закъсалите банки и финансови компании, или превръщането на дълга на финансовия сектор в държавен, е най-мащабната и ловка машинация с публични средства в паричната история (конкурира я само приватизацията в бившия СИВ).

У нас нещата стоят другояче. Българската народна банка по закон няма право да помага на закъсали банки и съответно нямаше кандидати да провокират нейното милосърдие. Разходите за лихви по държавния дълг са двойно по-ниски спрямо равнищата в началото на века. Държавният дълг през първото тримесечие на тази година е 18% от БВП – пет пъти по-нисък от средните за Европа 92.2%. Тогава, нужни ли са чак толкова строги икономии, при положение, че стандартът на живот у нас е в пъти по-нисък от средния европейски? Според МВФ – не. Нещо повече, икономиите свиват не само потреблението, а и възможността за публични и частни инвестиции. Разходите, които гарантират бъдещото ни богатство – инвестициите в основен капитал, в България като процент от БВП са над средните за ЕС, но отстъпват на по-сериозните „догонващи” Полша, Румъния, Латвия, Литва, Естония.

Дай ми, за да ти дам

Яростно оспорвана, но необорена остава Марксовата хипотеза за кризите на капитализма. Стремящите се към все по-голяма печалба капиталисти отделят все по-малък дял от приходите си за работни заплати и хората нямат възможност да купуват произведените от самите тях стоки. Това от своя страна свива пазарите и системата се саморазрушава. Всъщност още апостол Яков предупреждава за този проблем в Библията: „Заплатата на работниците, които са жънали нивите ви, от която ги лишихте, вика”. Големият предприемач Хенри Форд успешно се опитва да разкъса порочния кръг. Работниците в автомобилните му заводи получават най-високи надници не защото той е бил най-богатият човек в САЩ, а обратно – той е станал толкова богат, защото е плащал най-добре. От една страна, всеки негов работник можел да си позволи черния „Т” за няколкостотин долара; твърди се, че над 200 хиляди от служителите на Форд са станали и негови клиенти. От друга страна, с високите надници спира текучеството на персонала и производителността на труда рязко нараства. В заводите на Форд е нямало преуморени работници, нито мързеливци. Нямало е и синдикати: там хората просто са били доволни.

За съжаление, родният бизнесмен не е запознат и с тази учебникарска история. С помощта на работодателски организации и късогледи медийни коментатори той води тотална война за по-ниски разходи за труд. Натискът за икономии за сметка на работниците не само обрича населението на мизерия и руши вътрешния пазар, но вече застрашава и живота на хората. Сякаш незабелязана остана новината от 30 юли, че български машинист е карал влак 21 часа, без да спре. Управленският хаос, вървящ ръка за ръка с вечните икономии в железниците (впрочем режимът на строги икономии е отлична среда за крупни кражби), е довел дотам, че стотици пътници са возени от изтощен до неадекватност човек. „Така стават влаковите катастрофи”, твърди синдикалист, но кой ще го чуе.

„Правена е икономия с човешки живот” – така бивш миньор от рудник „Ораново” коментира срутването, засипало преди седмици четирима миньори; спасителните екипи все още се борят да намерят (телата на) двамата. През 2007 г. в „Ораново” пак имаше тежки злополуки, припомня блогът „Работнически глас” – но мерки не са взети. От икономии не са правени укрепвания, нито обрушаване, не е спазвана и паспортната технология на въгледобива. И докато взимащите по 500 лв. месечно миньори скърцат със зъби, че босовете „правят икономия с цел само собствените си джобове да пълнят”, Красен Михайлов – син на собственика на мината Красимир Михайлов, пълни колонките със светски клюки, подхвърляйки пачки из Слънчев бряг и натискайки педалите на новото си „Ламборгини” за 800 хил. лв.

Да съпоставим тази типична картинка със социалната отговорност, демонстрирана от икономическия елит в развитите страни. Бил Гейтс и Уорън Бъфет са само две от 113-те имена на милиардери, ангажирали се да дадат за благотворителност поне половината си имущество. Предприемачът успява не въпреки, а благодарение на хората и затова чувства, че има отговорност към обществото. Предприемаческата култура у нас е в младенчески стадий и за да съзрее й е нужен морален коректив. Такъв не са казионните икономически експерти, които говорят за „харчове” вместо за разходи и инвестиции; за „борчове” вместо за солидарни или производствени заеми. За тях държавният служител е „хрантутник”, а данъците „наказание”. Можем да сме сигурни, че несвойствени за съвременния български език думи като „харчове” са внимателно подбирани, за да внушават с тях неприязън сред хората.

Реформираната Южна Европа

„Пътят, който чертаят яростните противници на дефицитите и привържениците на строгите икономии, едновременно отслабва икономиката в наши дни и вреди на бъдещите перспективи”, твърди в скорошна публикация нобелистът Джоузеф Стиглиц. Какво бъдеще може да очаква младият грък или испанец, който с 53-55% вероятност е безработен? А какво бъдеще имат икономиките на тези страни, щом цяло поколение е лишено от право на труд? Наскоро германският финансов министър Волфганг Шойбле посети Гърция и реши да подготви почвата, публикувайки преди това програмна статия в няколко европейски издания. Гръцкият икономист Янис Варуфакис, в момента професор в Тексаския университет в Остин, й прави безмилостна деконструкция в блога си.

Когато Шойбле пише, че в ударените от кризата страни „трудовият пазар и социалната система вече са реформирани”, Варуфакис чете: „премахнаха всяка защита за работника, превърнаха безработицата в норма и наричат това реформа… Намалиха заплатите до равнищата в третия свят и оставиха цяла армия работници да чакат подаяния – и го наричат „повече конкурентоспособност”. Ред след ред в задочния диалог между двамата зейва непреодолимата пропаст, деляща тези, които са доволни от нещата, които имат и съответно искат да ги запазят – тоест да „икономисват”, и тези, които жадуват за промяна, защото вярват, че заслужават повече. Варуфакис обобщава позицията на Шойбле: „Все едно да приказваш на гладен човек на ръба на смъртта, че той се нуждаел от витамини, че не трябвало вече да пуши и че трябвало да се калява – и да премълчиш, че човекът се нуждае преди всичко от хляб и чиста вода.”

На срещата на финансовите министри от Г-20 на 20 юли в Москва великите сили заключиха, че строгите икономии трябва да отидат на заден план, за да се оживи световната икономика и да се създадат повече работни места. Но глобалното признаване на проблема не води до локални отстъпки. Италианският премиер Енрико Лета заяви, че „тройката” на МВФ, Европейската централна банка и Европейската комисия е допуснала сериозни грешки в Гърция: времето и инструментите на намесата били грешно подбрани и са влошили ситуацията, вместо да помогнат на закъсалата страна. Застъпничеството на Лета не намери добър прием. Дори Кристин Лагард, шефката на МВФ, която първа разчупи стереотипа със строгите икономии, настоя, че реформите в Гърция трябва да продължат с повече усърдие. А в Португалия премиерът Педро Коелю изключи възможността за каквато и да е промяна в плана за съкращаване на публичните разходи и с това послание успя да премине през вот на доверие в парламента.

Съветът, който МВФ отправи към България в началото на юли, може и да не е съвсем безкористен: фондът има интерес да се ползват услугите му на кредитор. Вярно е и това, че който дълго време харчи повече, отколкото може да си позволи, става роб на своите заемодатели. Но този естествен закон не влиза в противоречие с модерната макроикономика, която препоръчва държавните разходи във време на криза контролирано да нарастват, за да компенсират свитите потребителски пазари и заедно с това да осигурят производствена база за фазата на възход. Рядко някоя страна е успявала да изпълзи от капана на бедността само със строги икономии.

“ТЕМА”

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики and tagged . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s