Аграрен джихад

Не американските изтребители са най-голямата заплаха за Иран сега – твърди в „Ню Йорк Таймс” известният журналист Томас Фрийдмън. За последните 30 години населението на страната се е удвоило: по време на революцията през 1979 г. иранците са били 37 милиона, днес те са вече 75 милиона. (Впрочем, ако се доверим на Самюел Хънтингтън, това е пряко следствие от призива на аятолаха към иранските семейства да раждат бойци за войната с Ирак). Жителите на Иран, освен че са все повече, във все по-голяма степен искат да се насладят на потреблението на средната класа, счита Фрийдмън. Иран изпитва сериозен продоволствен проблем, тъй като потребностите на населението неумолимо растат, докато почвите губят плодородие и се очертава страшен дефицит на вода. Едва ли не, майката природа се грижи за геостратегическите интереси на САЩ.

Като основно потвърждение за това се цитира интервю на ирански вестник с бившия земеделски министър Иса Калантари, в момента съветник на новия президент Хасан Рухани. Аграрният експерт използва много черни краски, за да очертае наследството на Ахмадинеджад: „Нашият главен проблем… е че Иранското плато става неподходящо за живот. Подпочвените води намаляват, негативният воден баланс е повсеместен и никой не мисли за това.”

В огромен Иран се обработват малко повече от 10% от територията на страната – 18 млн. ха. Според аграрните специалисти, още 10 млн. ха имат потенциала да бъдат усвоени за земеделски цели. За сравнение, обработваемата земя в България през 2011 г. е 3.3 млн. ха, а общо използваната за земеделие площ с трайните насаждения, ливадите и т.н., е 5 млн. ха: почти половината ни страна. Иран внася огромни количества храни, въпреки че над една пета от хората са заети в селското стопанство. Продоволствените проблеми се задълбочиха след налагането на жестоките международни санкции и през март върховният лидер Али Хаменей подписа декрет за постигане на самодостатъчност в индустрията, отбраната и селското стопанство, включително при храните.

Но изпълнението на тази директива може да се окаже повече от мъчно: Калантари предупреждава, че през есента (коментарът е от юли) цените на хранителните стоки ще се повишат. Той си измива ръцете: „Получихме празни складове… казвам ви го отсега, за да не мислите, че вината е на Рухани. Ще трябват две години, за да се върнем там, където бяхме през 2005 г.” – т.е. преди идването на Ахмадинеджад на власт. Явно да се държи предшественикът виновен за текущите неуспехи не е запазена марка на българските политици. Тази предпазливост на новите във властта обаче е сладка като мед за наблюдатели като Фрийдмън.

Калантари продължава: „Много съм притеснен за бъдещите поколения… Ако ситуацията не се реформира, след 30 години Иран ще е призрачен град. Дори да има някакви валежи в пустинята, няма да има реколта, защото подпочвените води ще пресъхнат и водата на повърхността ще се изпарява”. Аграрният съветник на новия президент говори за „назряваща криза, която заплашва живота на хората”: всички естествени пресноводни басейни в Иран пресъхвали – езерата Урумиех, Бакхтеган, Ташак, Паришан и други.

Пустините настъпвали. „Предупреждавам ви, че Южен Алборз и Източен Загрос ще бъдат необитаеми и хората ще трябва да мигрират. Но къде? От 75 млн. иранци, 45 млн. имат несигурно бъдеще”. Все пак експертът дава капчица надежда: „Ако започнем да се борим срещу това веднага, ще са нужни 12 до 15 години, за да постигнем отново баланс” – казва Калантари.

И други ирански експерти алармират за тревожното състояние на водния сектор. Икономистът и консултант Биджан Хаджепур говори за грешно управление на водния сектор през изминалите години, като ефективността на водоползването е едва 40% (тоест по-ниска дори от позорните български 55%). Близо 90% от използваната в Иран вода отива за нуждите на селското стопанство – което увеличава значението на факта, че при все скъпия внос и високите гарантирани изкупни цени на вътрешното производство, 30% от земеделската продукция се похабява заради грешки в производството, съхранението и дистрибуцията. Хаджепур призовава за внедряване на нови световни технологии и нау хау във водния и въобще в аграрния сектор: има възможност, защото международните санкции не касаят производството на храни.

Алиреза Бозорги, член на важен държавен комитет за селско стопанство, вода и природни ресурси, коментира, че основният проблем на иранското земеделие е липсата на достатъчно инвестиции: при положение, че секторът създава 13% от БВП на страната, в него се влагат само 5% от националните инвестиции. Липсата на пари не е всичко: политиката на Ахмадинеджад била насочена много повече към развитие на селските райони, отколкото към създаване на земеделска продукция. Да не говорим, че аграрните въпроси доскоро са поставяни на много по-заден план от петролната индустрия или отбраната. Явно от Рухани се очаква много в земеделието, и то не само решаване на въпроса със самозадоволяването предвид международната обсада, но и справяне с природните стихии, модернизация, както и балансиране на социалните проблеми на селото като например безработица и миграция към градовете. Затова една от наложителните задачи била да се реорганизира Министерството на – забележете – Аграрния Джихад.

Американският журналист, то се знае, не изпитва нужда да се задълбава толкова навътре в иранските проблеми: на Фрийдмън му стига да заключи, че сушата е съюзник на американските геополитически интереси и всъщност проблемите на изхранването били истинската причина, която сега принуждавала Техеран отново да си „сътрудничи с международната общност” за ядрената си програма. Та нали в Сирия бунтът срещу режима дойде след „най-лошата суша в модерната история на страната, на която правителството не успя да даде подобаващ отговор”?

Често коментарите под програмните статии в интернет казват онова, което авторите премълчават – особено в страни, където не е нужен форумен морализатор като Димитри Иванов, за да се спазва добрият тон. Кой говори за оскъдността на водата – възмущава се читател на New York Times – не беше ли Фрийдмън горещ привърженик на добива на шистов газ?! Тъй като водата в САЩ в момента е евтина, разточителството с нея ще продължи дотогава, докато Америка не стигне иранското дередже.

Още по-любопитно е да си поиграем с наименованието на иранското министерство: фразата „аграрен джихад” насочва към поне три възможни прочита. Първият е сценарият за човешките вълни, които ще рукнат към богатите на вода и храни умерени ширини, щом сушата и жегите станат нетърпими. Вторият прочит намигва, че за стратегическата дезинформация – в случая с Фрийдмън по-скоро става дума за ловко, едва доловимо внушение, екологичните сътресения на врага са от първостепенно значение. Накрая – може би точно това, което иранските революционери са се опитвали да си внушат, то ще е от все по-голяма полза и за нас, че изхранването на народа в битка със сушата, бюрокрацията, валутните курсове, подскачащите цени на световните борси и т.н., си е истинска битка, на която е заложен животът на милиони хора: истинска свещена война.