Сабята българска

През 921 г. арабският дипломат Ахмед ибн Фадлан е изпратен от халифа на Багдад като посланик и наставник при волжските българи, наскоро приели мюсюлманската вяра. По пътя си към Волга (името на реката идва от болга, т.е. българска) изнеженият арабин минава през земята на „хиляди неверни племена” и е покъртен как башкирите ядат въшки от тялото си, а жените на гузите се чешат на публични места под „фарджа си”. Мръсотия и погнуса вижда Ибн Фадлан.

Но ето след хиляди опасности и премеждия той стига до добрата земя на българите и се среща с българския цар. Царят е величествен на вид, широк, т.е. много дебел, а гласът му сякаш излиза от делва. Къщите на волжските българи (все пак надали шатрите: използвам руския превод, а е известно, че в руските учебници до 1990 г. авторът на славянската азбука е Ленин) наброяват 50 хиляди. Ибн Фадлан с интерес отбелязва, че българките се къпят в реката голи и не знаят свян от телата си. Впрочем прелюбодейците във Волжска България се наказват с разсичане с брадва от темето до кръста.

Това, на което искам да обърна внимание, е следната забележка на арабския пътешественик. „Ако видят човек, притежаващ подвижен ум и знание за нещата, те казват: ‘Този е най-достоен да служи на нашия господ’. И така, те го вземат, слагат на шията му въже и го обесват на дърво, докато не се разпадне на парчета”.

Една от водещите български поговорки гласи „Превитата глава сабя я не сече”. Само за робската покорност към изстъпленията на турците ли става дума тук, или за една по-стара традиция? Според мен убийството, отстраняването на най-способните от народа е характерна, специфично българска институция, която не е изчезнала в хилядолетията. Не бяха ли Алеко, Гео Милев, Никола Вапцаров старателно убити?

Но може ли да процъфти народ, който целенасочено убива най-способните си хора? Зависи какво разбираш под процъфтяване. Спрямо трагедии като Голодомор в Украйна и масовия глад в Ирландия – независимо какво мислим за себе си, българите почти винаги сме живели в охолство. Изглежда за това много ни помага почти незабележимото национално достойнство.

В тази връзка, наскоро момък от Копривщица, който може би искаше да е интересен, но може би заедно с това изрази едно упорито, общоприето в България мнение, заяви пред мен: Освобождението доведе единствено до упадъка на града ни. В Османската империя копривщенските търговци са ходили до Египет, Персия, дори Китай. Градът беше богат. А след Освобождението тези пазари бяха загубени за нас. В робството си бяхме по-добре.

Според мен голямата слабост на съвременна България е невъзможността на държавните и културни институции да се споразумеят за това какво е „добро” и какво е „лошо” от гледна точка на българина. Нацията не спира да ражда хора с живи непокорни умове – и нашите, да, българските царе и шамани не спират да отсичат непокорните български глави. Те ни казват: „добре е да останеш жив и да има какво да ядеш (и ако може, повече свинско и ракия)”.

Надигнатата глава няма да спре да повтаря, че робските ценности в най-добрия случай са пълни глупости. Добре е да има за какво да се уважаваш. В противен случай българите можехме да си останем хищни маймуни и изобщо не ни трябваше да поемаме по този уморителен път на културната еволюция. Най-малкото можехме да си ядем въшките на воля.

Турският автор Зеки Валиди (цитиран от Артур Кестлер в противоречивата книга Тринадесетото племе) коментира наблюденията на Ибн Фадлан. „Няма нищо загадъчно в жестокото отношение на българите към хората с изключителен ум. То се опира на простото и трезво желание на средния човек да води нормален живот, да избягва всеки риск или приключенията, в които може да го завлече ‘геният’”.

Обичаят на българите да избиват умните си хора, който преди двадесет години бе толкова романтично пресъздаден във филма Аспарух и книгата Предречено от Пагане, според турския учен служи като средство за обществена защита срещу промени, наказание за потенциалните новатори. Здравей, Лисабонска стратегия.