Боливия не пожела да връчи безграничен мандат на най-обичания си лидер
В неделя, 21 февруари в Боливия се проведе референдум за промяна на конституцията, която би позволила на настоящия президент Ево Моралес да се кандидатира за трети (а всъщност за четвърти) мандат. Предварителните резултати сочат, че е по-вероятно Моралес да загуби. По този начин популярният национален лидер ще е на кормилото на страната само до 2020 година – вместо поне до 2025 г., както се опитваше да постигне с референдума.
Западната преса побърза да види в този развой на събитията поредното поражение на левицата в Латинска Америка, след изборните провали на партиите на Мадуро във Венесуела и на Кирхнер в Аржентина. Да се мисли в плоскостта „ляво – дясно“ е подвеждащо в континент, обременен от столетия колониално господство и най-разнообразни диктатури, основен доставчик на суровини на световния пазар, в страна с пъстър етнически състав и население, едва наскоро вкусило демокрация.
В навечерието на референдума (между 1 и 8 февруари) пътувах в Боливия с автобус и влак по маршрута Десагуадеро – Ла Пас – Оруро – Уюни – Потоси – Сукре – Санта Крус, общо 1500 километра. Говорих с местни хора, четях местна преса, гледах плакати и човешки реакции – и установих факти, които няма да прочетем в Reuters, нито дори в Guardian. Имам по-нюансирано тълкуване на резултатите на референдума от дежурното „на народа му писна от леви“.
Голямата история, за която западните медии не говорят, е пътната блокада, обездвижила страната. Собственици на тирове, камиони, самосвали и какво ли още не решиха, че не са съгласни с данъчните реформи на правителството и струпаха тежките си машини на входа на по-важните градове на страната. В Боливия пътищата като цяло са добри, но само там, където има пътища. Заради тежкия планински релеф изминаването на стотина километра понякога изисква три-четири часа, без да говорим за пропастите. Няма много възможности за обход. Така че струпването на камиони на входа на градовете действително блокира Боливия.
Какво искаха превозвачите? Общо взето, да не плащат данъци. Обичайният данък за фирмите в Боливия е 13%, но за транспорта той е понижен наполовина – до 6.5%. Сривът на цените на суровините, износът на които крепи боливийската икономика, изправи Ево пред трудната задача да намери как да напълни държавния бюджет. Съответно данъчната привилегия за превозвачите беше отменена. Те отвърнаха с брутален протест.
Пътуването из Южна Америка на нашия екип от трима българи бе осъществено по европроект за данъчна справедливост – и макар и случайно, трудно можеше да се сблъскаме с по-пълноценен казус за данъчна правда и неправда. Тъй като 13% данък им се видя твърде висок, превозвачите прекъснаха комуникацията между градовете в Боливия. Например, за да пътуваме от Потоси до столицата Сукре, трябваше да наемем такси, което заобиколи блокадата по набучен с камъни, криволичещ черен път през Андите. Пътят беше тесен, използваха го много местни и едва се разминавахме с камионите и джиповете по него. А за да излезем от Сукре ни се наложи да вървим пешком над 10 км, лавирайки между безразборно спрени върху шосето камиони.
Нашите пътни неволи бледнееха пред икономическите последици за страната. Нямаше достъп на стоки до градовете, затова храните бързо поскъпнаха. Блокадата се случи в периода на карнавалите и много боливийци бяха принудени да изоставят плановете си за пътуване или да отделят много повече време, за да се придвижат от точка А до точка Б.
Но това не са претенциозни хора: промушваха се между камионите, късметлиите качени на мотопеди, но голямото множество пешком, теглейки ръчни колички, помъкнали на гръб деца, чанти, храни, стоки за продан. Особени хора – вървят и не ругаят, нито правителството, нито протестиращите. Минават покрай шофьорите безизразни, даже може и да поздравят бегло някого. Сякаш блокадата е природен феномен, нещо отвъд човешката воля.
На опитите ми да подпитам дали виждат връзка между предстоящия след две-три седмици референдум и блокадата, случайните ми спътници дипломатично отвръщаха: това са две различни неща. Но няма как да е така. Страната беше блокирана в най-неудобния за Ево Моралес момент. Ако той приложи сила, за да разчисти камионите, опозицията и западните медии ще ревнат: „Диктаторът погазва човешки права!“ В сблъсък с полицията един шофьор действително беше убит, това още повече настърви блокадата, а властите не се решиха да докарат бронетранспортьорите.
А ако остане безучастен – както и направи, хората ще си кажат: „Правителството не ни защитава интересите!“ Да, наистина добре подбран момент.
Като истински наследници на древните латини, боливийците (и перуанците) масово използват огради и стени на къщи за предизборните си послания. Стотици и хиляди надписи „С Ево имаме бъдеще – Да!“ се мяркаха встрани, докато поглъщахме километър след километър от планинската страна. Но тук – там имаше и надписи „Не, не и не!“ Колкото по-далеч от Ла Пас отивахме, толкова повече ставаха Не-тата. В Потоси, град жестоко обиден на Ево, блокадата си беше чисто антиправителствена. Плакатите с лика на президента бяха нарязани, „Да“-тата замазани, вместо тях крещяха лозунги „Потоси трябва да се уважава!“
Става дума за това, че президентът грубо пренебрегнал настойчивото искане на потосяни да им построи летище. Потоси не е случайно място: над града е надвиснал Серо Рико, Богатият хълм, от който през XVI – XVIII век е изкопано среброто, наводнило Испанската империя и акуширало на капитализма в Европа. Жителите негодуват: Ево построи стадиони в джунглата и спортни салони в безлюдни села, но пари за по-модерна болница в Потоси нямаше! Дори не намери време да дойде да ни изслуша…
В двумилионния тропически град Санта Крус де ла Сиера се чудиш наистина ли си в същата държава на безводните пустини и на високите плата. Населението тук говори гуарани и не изпитва особена симпатия към президента, фаворизиращ своите сънародници аймара. Последната ни вечер в Боливия съвпадна с първата нощ на карнавала в Санта Крус. В бляскавото шествие на твърде много места се мяркаха политически аксесоари – чантички, тениски, значки с „Не“. Видях двама готини танцьори, единият с буква N, другият с буква O на гърба, те се държаха близо един до друг, правеха забавни фигури и искрено веселяха зрителите.
Има още много причини защо „Не“. През 2004 г., две години преди профсъюзният лидер и производител на кока да дойде на власт, 13.3% от възрастното население на Боливия са неграмотни, днес този процент е сведен до 5.5%. Има закон, забраняващ на децата да работят и задължаващ ги да учат. Сега и в най-малкото боливийско село има начално училище. Грамотността при момчетата на възраст до 15 години е 99.2% – по-висока, отколкото в България.
Средно за периода 1990 – 2004 г. близо една четвърт (23.2%) от населението е под абсолютния праг на бедността от 1 долар дневно. В периода 2002 – 2012 този процент пада до 8%. Публичните разходи за здравеопазване през 2002 г. са 4.3% от БВП, през 2013 – 6.1% от БВП. Едва ли са нужни още доказателства, че управлението на Ево Моралес и неговата партия MAS е донесло внушителен социален напредък. Това не оспорват дори политическите врагове.
Но прогресът в предишното десетилетие не е достатъчен да оправдае застоя в настоящето. Сривът на цените на суровините доведе до спад на валутните резерви на Боливия и значително ограничи възможността за публични инвестиции, с които се печели масова популярност. По-притеснително за хората в Боливия е, че Ево видимо се е самозабравил. Той се възприема за нещо като пожизнен вожд, за стопанин на страната. Коментарите на боливийците, с които разговарях и които се съгласиха да споделят политическите си възгледи, бяха именно такива.
Добавиха се и разкрития за корупция – „търговия с влияние“, както е прието да се казва в Боливия. Оказа се, че бивша дългогодишна партньорка на Ево, от която той има и дете, е работила на висш пост в китайска корпорация, спечелила обществени поръчки за 500 млн. долара. Ройтерс твърди, че този факт не бил известен на боливийците – нищо подобно, в боливийската преса и по радиостанциите въпросът за „търговията с влияние“ се разискваше подробно. Хората, с които разговарях бяха недоволни заради многобройните примери за разхищения и злоупотреби в кръга около Моралес и се заканваха заради тях да гласуват с „Не“.
Тук не става дума за „ляво“ и „дясно“, а за почтеност и за демокрация. Малко известно е, например, че почти всички мини в Боливия са национализирани, с изключение на най-печелившата – Сан Кристобал. Едно от най-големите находища на сребро в света се намира в ръцете на японски инвеститори. Витае слух, че мината е останала частна с помощта на голям пакет акции, тайно прехвърлен на партия MAS или на самия Моралес. Доказателства няма – както няма и следа от публичен фонд в размер на 250 млн. долара, попълнен от приходи от продажба на суровини, изчезнал внезапно заедно с дама от близкия антураж на президента.
Боливийското „Не“ на референдума не означава „Да“ на обратната приватизация на мините, на „оптимизирането“ на училищата, на зачеркването на социалните програми. То е израз на несъгласие с кривата пътека, по която е поел един изключително популярен в миналото лидер. В крайна сметка всеобщото правило за ограничаване на мандатите на властимащите се е доказало от практиката. Би било смислено нещо подобно да се приложи и за друг строител на безполезни стадиони – вездесъщия български премиер Бойко Борисов. Дори да започнеш с добри намерения, властта измаря, властта променя, властта покварява.
Някои казват: горко на Боливия, защото Моралес има още четири години, в които, огрочен, ще краде безобразно. Но каква е разликата за страната дали ще я краде нечестен лидер или чужда корпорация? Боливия днес е сред най-изостаналите страни в Латинска Америка, но недрата й крият внушителни природни ресурси. Критиките на западните медии към боливийската (аржентинската, венецуелската, бразилската и т.н.) политика са отражение на първо място на спрения достъп на западните корпорации до тези богатства. Защото се вижда, че тук има и демокрация, и споделен икономически напредък.
Има и друг любопитен факт, обясняващ защо е почти невъзможно в западната преса да се прочете за пътната блокада в Боливия. Свалянето на законния президент на Чили Салвадор Алиенде през 1973 г. също започна с препречване на пътищата от тежки камиони. Току виж някой се зачудил какво се крие зад това поразително сходство.
Dimitar Sabev's Blog 