Как Британия опази свободната търговия в Южна Америка

Сбъдна се още една моя детска мечта – между 18 януари и 8 февруари пътешествах из Южна Америка. С двама български колеги пропътувахме няколко хиляди километра в Перу и Боливия: посещавахме мини, срещахме се с местни хора и организации, гледахме забележителности, попивахме култура. Предстоят неизбежните снимки и пътепис, освен това знаичтелно разширих  впечатленията си за процесите в световната икономика. Междувременно открих поразителна нишка от стопанската история на Америка, която ще разкажа като начало.

Парагвай – сравнително малка и бедна страна без достъп до море, масовият читател в най-добрия случай асоциира със зелени хълмове и огромни стада преживящи крави. Но в средата на XIX век – докато могъщи външни врагове не смазват прогреса, Парагвай е най-развитата икономика на континента. Населението е грамотно, на много места в страната работят модерни за времето си заводи. По река Парана парагвайските кораби стигат до океана, кръстосват Атлантика и Средиземноморието и дори започват да се конкурират с британските.

Трудно ще открием тези факти в англоезичните източници. В Уикипедия например този етап от парагвайската история е описан като изолационизъм, агресивна политика, потъпкани човешки права и смачкана опозиция. Но как да се скрие, че с Парагвайската конституция робството е отменено още през 1844 г. – само 11 години след Британската империя, близо 20 години преди Русия и южните щати на САЩ и 44 години по-рано от Бразилия? Впрочем за британските роби в притежаваните от Източноиндийската компания територии свободата идва чак през 1843 г.

И така, скоро след обявяването на независимост от Испания начело на Парагвай застава Гаспар Родригес де Франсиа – един от двамата души с докторска титла в цялата страна. Местните индианци го наричали „Великия господин“ и „Върховния“. Пропит от идеите на Просвещението, той искал да създаде в Парагвай невиждана по-рано държава въз основа на обществения договор на Жан – Жак Русо. За да даде време на изостаналия си народ да узрее за това авангардно начинание, Франсиа съзнателно прекъсва търговските връзки с външния свят и определя курс към стопанска самодостатъчност. Премахвайки прослойката на рентиерите и въвеждайки високи мита за вносни стоки и държавен монопол върху износа, за няколко години той на практика постига автаркия и с това поставя основите на парагвайското икономическо чудо.

DSC_0978За онези легендарни времена раказва военният инженер Джордж Томпсън, живял през 1860-те: „Вероятно в нито една страна по света поминъкът и имуществото не бяха така сигурни, както в Парагвай. Престъпленията бяха почти непознати, а и да се извършат, бяха незабавно разкривани и наказвани. Мнозинството вероятно бе най-щастливо, хората почти не трябваше да работят за поминъка си. Всяко семейство имаше собствен дом върху собствена земя. За няколко дена те сееха достатъчно тютюн, царевица и маниока за лична консумация. Всяка колиба имаше портокалова градника и няколко крави… Почти през цялата година те не изпитваха нужда“.

Разказват, че през 1820 г. цялата реколта в Парагвай била унищожена от скакалци. Франсиа заповядал полетата да се засеят отново – и те дали плод. Оттогава в Парагвай се отглеждали по две реколти… Тази легенда все пак пропуска да припомни, че двете реколти са обичайна практика преди идването на испанците.

Държавното висше образование в Парагвай било закрито с аргумента, че който желае да учи повече, може да го прави сам в библиотека (книгите и амунициите били единствените безмитни стоки), или да плаща за частно обучение. За сметка на това Франсиа прави началното образование задължително за всички мъже и така изкоренява неграмотността. Хопкинс, агент на САЩ, през 1845 г. информира, че в Парагвай няма дете, което не може да пише и чете.

Странностите на пожизнения президент нерядко прераствали в жестокост, особено към политическите му опоненти. Но не може да се оспори огромната му роля за развитието на страната. „В държавата няма големи частни богатства, когато Франсиа умира и тогава Парагвай е единствената страна в Латинска Америка, където просията, гладът и кражбите са непознати“, твърди Едуардо Галеано. „Политически свободи и право на опозиция там не съществували, нито щели да се появят по-късно, но на този исторически етап липсата на демокрация пречела само на онези, които изпитвали носталгия по загубените си привилегии“.

В общи линии политиките на Франсиа са продължени от Карлос Антонио Лопес, който развива родна индустрия с помощта на високи мита върху вносните стоки и привличане на стотици добре платени чуждестранни специалисти – инженери и военни. През 1860-те в Парагвай работят фабрики за хартия, мастило, стомана, текстил, порцелан, както и корабостроителница и голям оръжеен завод, произвеждащ оръдия и барут. Прокарани са железопътни и телеграфни линии. И всичко това се случва без нито един паунд външен дълг. Търговският флот и държавният експортен монопол създават голям търговски излишък и така допринасят за стабилната национална валута.

Това подранило индустриално развитие е поразително за континент, който и днес се свързва не с промишлено производство, а с добив на природни ресурси. То е постигнато не чрез лес фер, а с помощта на централизирано насочване на публични ресурси. Парагвай е доказателство, че не „свободният“ износ на суровини, а експортното заместване води до просперитет. Да, аристокрацията не тъне в лукс – просто защото аристокрация няма. За сметка на това широките слоеве от населението не страдат от недоимък, а най-способните младежи се обучават на държавни разноски в Европа.

В течение на точно половин век Парагвай се развива по собствен път. Страната се справя прекалено добре, за да остане това безнаказано. В исторически момент, когато се полагат основите на най-добрия от всички възможни светове – този на глобалната свободна търговия, Парагвай дава лош пример на своите съседи. Няма външни дългове към британски банки, затваря се за внос на британска промишлена продукция и дори се конкурира с британските текстилни фабрики и корабни превозвачи.

През 1865 г. Прагвай е нападнат от Тройния съюз на Бразилия, Аржентина и Уругвай и след героична съпротива и реки от кръв, през 1870 г. малката държава в сърцето на Америка е смазана.

В англоезичната литература е прието да се твърди, че неоспорими доказателства за намесата на Великобритания в тази братоубийствена война няма. Читателят сам може да прецени. Още от 1859 г. британски военни кораби търсят конфликт с парагвайския търговски флот. Посланикът на Англия в Аржентина, сър Едуард Торнтън насърчава и дори лично присъства при  сключването на военния съюз между Бразилия и Аржентина през 1864 г. Британски банки (Bank of London, Baring Brothers, Rothschild Bank) осигуряват милионните заеми за войната и само с тази финансова инжекция могъщите съседи на Парагвай успяват да пречупят индустриализиращата се държава. А едно от първите решения на победителите е налагане на Асунсион на принудителен „заем за възстановяване“ в размер на 1 млн. паунда, който в последващите години заедно с операциите по рефинансирането му нараства до 3 млн. паунда.

През 1870 г. Франсиско Солано Лопес – синът на предишния диктатор води войната срещу Тройния съюз, пада в битка. До последно народът стои зад своя лидер: когато куршумите свършват, те замерят врага с камъни. В последната дружина на съпротивата са останали само момчета и старци. Децата си слагали изкуствени бради, за да респектират по някакъв начин противниците си отдалеч. Парагвай е подложен на геноцид – според някои източници загива 70% от мъжкото население. Заводите, машините и по-значимите сгради са зверски потрошени, корабите потопени или присвоени. Мините – закрити. Големи парчета от земята на Парагвай са лапнати от алчните съседи (за Уругвай, насилствено въвлечен в тази война, не се пада нищо).

Победителите не ги съдят, но и те си го отнасят. Бразилия и Аржентина изплащат военните си дългове с десетилетия, което има тежки последици за икономиката. Също и Парагвай, върнат в лоното на международния финансов ред и сведен до положение на доставчик на суровини и купувач на западни промишлени стоки, не закъснява с банковите и дълговите си кризи. За повече от столетие страната потъва в безпросветна бедност.

Edward_Thornton_Vanity_Fair_27_March_1886Тази поучителна история има изненадваща допирна точка с България. Английският посланик Торнтън, който подклажда войната в Южна Америка, 20 години по-късно е посланик в Истанбул. От него кралица Виктория очаква да се застъпи енергично за младия български княз Александър след Съединението на Княжеството с Източна Румелия. Инертността на дипломата се счита за една от главните причини за абдикацията. Симеон Радев нарича Торнтън „безпомощен“ и играещ „печална роля“, като разкрива, че кралицата в частно писмо го определяла като „тъп“.

Но по отношение на британските бизнес интереси той явно не е толкова безполезен. Торнтън пали фитила на банкерите в Сити с дълго секретно писмо, пропито от възмущение заради 40-45% вносни мита върху британските стоки в Парагвай и забраната на британски търговски кораби да плават по река Парана. Вероятно под негово внушение пресата в Буенос Айрес тръби, че Парагвай „оскърбява нравите на цивилизованите държави“ и затова трябва да бъде смазан с огън и меч.

През същата година, когато Тройният съюз напада Парагвай, президентът на САЩ Юлисис Грант заявява: „Столетия наред Англия разчиташе на протекционизъм, стигайки до крайности и извличайки удовлетворителни резултати. Няма съмнение, че тя дължи сегашната си сила именно на тази система. Два века по-късно Англия установи, че й е изгодно да възприеме свободната търговия, защото протекционизмът не може да й даде нищо повече. Е, добре, господа, доколкото си познавам страната съм уверен, че след 200 години, след като Америка вземе от протекционизма всичко, което той ще й предложи, тя също ще приеме свободната търговия“.

Историята показва, че републиканецът Грант е сгрешил само в едно: ако си достатъчно силен, не е задължително да се отказваш от протекционизма на своите интереси, докато налагаш на останалите страни ползите от свободната търговия. А в Парагвай – страната, в която преди 150 години е нямало неграмотни, в наши дни 15.8% от децата във възраст за начално образование не ходят на училище. 27.6% от децата между 5 и 14 години трябва да работят.

Повече по темата в: Eduardo Galleano. Open Veins of Latin America (1970) 

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Интернационални, Истории and tagged , , , , , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s