Търговия на килограм

За последните 30 години масата на търгуваните стоки е нараснала 2.5 пъти. Бедните продължават да са бедни, богатите – те си знаят

Сладките приказки за ползите от свободната търговия и призивите за повече международнa справедливост може и да воюват до кръв из социалните мрежи или по време на избори, но си съжителстват безконфликтно в дебрите на стратегическите документи. Програмата на ООН за околна среда (UNEP) наскоро публикува нов доклад, претендиращ да прави „биофизична оценка“ на глобалната търговия с ресурси. Задачата е амбициозна и належаща, предвид настъпващите блокови съглашения за свободна търговия TTIP, TPP, CETA, TiSA и кой знае още какво, обещаващи на народите безоблачно изобилие в лоното на размяната.

След 1980-те действително живеем в ерата на световната търговия. Средният размер на износа в брутния вътрешен продукт на една държава през 1980 г. е бил 19%, през 2010 г. е вече 28% (за България същия процент е почти 70%). Като изключим два периода на спад – петролната криза в началото на 1980-те и глобалната рецесия от 2009 г., световната търговия е нараствала средно годишно с 2.4%. В стойностно изражение тя се е увеличила с 640%, измерена в маса – 2.5 пъти…

Но няма ли скокът на световната търговия допълнително да влоши екологичния баланс, увеличавайки предлагането на стоки, с които малко ще си поиграем, преди да ги изхвърлим? Няма ли това неумолимо плискане на материали и енергия вътре в скачения съд „страни с евтин труд – страни с висока покупателна способност“ да породи конфликти и войни между народите, търсещи място под слънцето? Биофизичните измерения на търговията са нещо изключително сериозно, макар и получаващо оскъдно внимание от политици и учени.

Икономистите учим в училище, че световната търговия е път към върховна ефективност: всяка страна произвежда това, в което е най-добра, след което свободно разменя постиженията си с другите. Този модел, щастливо хрумнал на брокера Дейвид Рикардо, намира потвърждение в абстрактния свят, в който хората са само и единствено търговци. В един свят с история нещата се случват различно.

Хората първоначално се заселват там, където има достъпни ресурси и на базата на тези ресурси се развива икономическа структура. Постепенно ресурсите се изчерпват, или добивът им става по-скъп. Изградените икономически центрове се опитват да си набавят липсващи суровини посредством търговия – взимат ги от периферията, на която плащат със скъпи готови продукти. Търговията помага на центровете да останат „в центъра“ на икономическата сцена и закотвя доставчиците на ресурси в периферията (стр. 13, 36 в доклада, интерпретация по Раул Пребиш).

Поне до края на XX век тенденцията е ясна: развиващите се страни се развиват в посока на недоразвитост. До 1990-те години износът на бедния свят се състои от 50-80% суровини. През 2010 г. този дял достига 60-85% (стр. 30 от доклада). Това е поредното неумолимо доказателство, че свободната търговия е добра само за богатите и силните. Малко са страните, които са излезли от капана на бедността посредством търговия и включително затова Китай е уникален случай.

След 2000 г. се установява нова тенденция – „структурно нова ситуация” на материалния пазар. Цените на ресурсите рязко нарастват, взаимозависимостите между различните търговски стоки се увеличават, а недостигът на вода е на път да осуети добива на редица суровини. Всичко това може би ще даде в бъдеще нов авторитет на ресурсните гиганти – а може и да не. „Заплахата за търговията с фосилни горива значително е допринесла за избухването и развитието на поне няколко войни след 1940-те.“ (стр. 83)

Свикнали сме да си представяме китайската икономика като нещо, което ни засипва с продукция. Доста подвеждащо: погледнат като материални потоци Китай е не износител, а вносител – и то най-големият в света. Развитите страни имат „натрупани запаси от метали“: в сгради, заводи, пътища и т.н. Китай създава такива запаси в момента. За самостоятелен анализ остава фактът, че Китай не е чак толкова беден на метали и петрол, но е по-склонен да внася суровини, вместо да разработва собствените си залежи.

Днес Китай внася нетно 150 млн. тона храни и над 600 млн.т. метали. В обратната посока тече значително по-тънък поток от промишлена продукция с висока добавена стойност. Оказва се, че САЩ доставя на Китай (субсидирани) храни, а Австралия – метали, за да може след това Китай да продава на богатия свят евтина промишлена продукция. Това е възможно само заради многобройната, евтина и прилежна китайска работна ръка. Но също и заради толерантността към замърсяването в Китай, анализ на което можеше да се очаква от един биофизичен доклад за глобалната търговия с ресурси. Такъв за съжаление в текста отсъства.

Ако не с примери за реалните екологични поражения от глобалната търговия с ресурси, например в плантациите за палмово масло в Индонезия, докладът изобилства с цифри. През 2008 г. в света са произведени 70 млрд. тона суровини, оценките са, че 40% от това количество са за нуждите на световната търговия. Продуктите, които излизат на пазара представляват средно 15% от масата на ресурсите, използвани за направата им. Количествата търгувано месо в света са нараснали с 429% за последните тридесет години. За същото време търговията с метали се е увеличила с 216% до над 2 млрд. тона. За производство на 1 кг. злато са нужни 716 хил. литра вода, Азия внася 225 млн. тона биомаса…

Една от най-съществените статистически констатации на това изследване е, че промишлените стоки заемат само 20% от физическия обем на износа, но носят 70% от стойността му. Страна, която иска да забогатее посредством износ трябва да продава на света продукция, претърпяла преработка на нейна територия. България се гордее, че е експортно ориентирана държава, но близо 50% от нейния износ е суровинен. Както видяхме, с екстрактивна икономическа структура никога няма да увеличим благосъстоянието си до нивото на Произвеждащите страни.

Работата е там, че страните, които внасят ресурси и ги превръщат в по-сложни изделия печелят едновременно по няколко направления. Те създават заетост на своите квалифицирани работници и така – национална средна класа. Производителността на труда в ресурсния сектор е намаляваща, а в индустрията – нарастваща. Екологичните поражения от добива на ресурсите остават в страните – доставчици. „Природните ресурси на страните износители постепенно се изчерпват, докато доставят суровини на глобалния пазар. Страната износител остава да се чуди какво да прави с отпадъците и емисиите от първичната преработка, от която вероятно не печели кой знае какво“.

Разгледаният документ представлява ценно обобщение на наличната литература и предлага няколко нагледни графики. Направена е крачка в посока анализ на демографското налягане (за което може да прочетете повече в този блог). Ценността на положения труд е безспорна, но според мен той не отговаря на гръмкия анонс за „биофизичен“ подход към световната търговия с ресурси. Текстът може да се приеме за стабилна база, върху която в бъдеще ще се гради науката економика – ако евентуално се намерят достатъчно ресурси за финансиране на изследвания с развързани от политкоректност ръце.

Следващият текст в блога за економика ще се появи в средата на февруари и вероятно ще е изпъстрен със снимки от две екзотични страни

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики, Интернационални and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

2 Responses to Търговия на килограм

  1. inarry64 says:

    Отново един много интересен анализ. Чудя се, дали ще може да се разкъса някога порочния кръг от добив на все повече суровини – производство на все повече стоки – създаване на все повече отпадък. Както пишете в статията, основния проблем на човечеството – бедността, си остава. Може би, дори, нараства….Няма ли начин да бъде намалено това безконтролно производство на материални блага. Еволюцията, постиженията в техниката и електрониката ни правят все по-мързеливи и безпомощни. А все повече искаме да печелим и да имаме…дали този неутолим стремеж няма да се разбие в поредната катастрофа?!

  2. mittag says:

    Най-близко до ума е – и аз лично съм свикнал да мисля така, че промяната в човешките приоритети ще дойде след голям катаклизъм. Тъй като хората са разумни и упорити, те ще успеят да възстановят обществото и околната среда, поне до някаква степен, и повече няма да повторят грешките си… Но като виждаме войнствените нагласи на толкова близки до властта кръгове и политици, сякаш ужасът от двете Световни войни е вече забравен. Така че и този сценарий за мъдрост след упадъка избледнява. В другата гледна точка, че бизнесът много бързо ще оправи нещата, ако се даде мотив за печалба на чисти и скромни производства, от опит не вярвам.
    Струва ми се, че ако само един човек успее да постигне в живота си мъдрост и достатъчност, той ще внесе промяна в този свят. А ако са повече тези хора, промяната ще ,изпълни целия ни живот. Вярвам, че само духовни сили, действащи сред хората може да разчистят бъркотията.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s