Малки страни с големи претенции

Величието на една държава не зависи от размера на паметниците и от броя на лифтовете й

Когато професорът по исландско право Сигурдур Линдал получил покана да участва на конференция в чужбина, посветена на проблемите на микродържавите, той дълго не можал да разбере защо са се обърнали точно към него – все пак той не е демограф или икономист. Чак накрая се досетил, че организаторите търсят знанията му за живота в Исландия. Сигурдур никога преди не бил мислил за родината си с население от 320 хил. души като за малка държава.

Според дефиницията на Световната банка, малки държави са тези, в които живеят по-малко от 1.5 млн. души. В тази граница попада огромно разнообразие от нации на различен стадий на икономическото и социалното си развитие – от Люксембург в сърцето на Европа до Тувалу в дебрите на Тихия океан. Самият факт, че една страна е малка оказва съществено влияние, но не предопределя задължително дали населението й живее добре или лошо.

Жителите на малките страни, както показва примерът с исландския учен, рядко приемат себе си за “малки”. Даже напротив: понякога претенциите им са толкова по-големи, колкото по-малки са ресурсите на държавата. Обяснение за това дават компенсаторните механизми, пуснали корен в националната психика. Ще открием подобни комплекси също и в страни с население далеч над 1.5 млн., тъй като думата “малък” има сравнителен характер.

В сянката на Крали Марко

Вероятно нищо не плаши столицата на бившата югославска република Македония толкова, колкото възможността тя да бъде взета за незначителен град. През последните години в Скопие се разгърна мащабно строителство, най-вече на публични сгради и монументи, в това число на триумфална арка. Мето, магистрант в Скопския университет “Св. св. Кирил и Методий” лаконично обяснява: “Построиха ги. Някои ги харесват, други – не”. Младият мъж лично по-скоро одобрява новите здания и дори намира някои от тях за забележителни. Но не са малко и жителите на Скопие, които изпитват гняв и срам заради помпозния облик на града си.

Чувството на срам често съпътства и българския посетител на македонската столица с оглед на архитектурата й. Въобще не става дума за това, че строежите са грозни или пък че паметниците нямат естетически достойнства. Просто те са извънредно несъразмерни. Те не са подходящи за подобно място и издават, че онези, които са ги издигнали, таят дълбоко чувство на малоценност. Начинът, по който македонците се опитват да го компенсират, е толкова незрял и плитък, че ни кара да изпитваме неудобство заради залитането на един толкова близък нам народ.

На двата съседни “исторически” моста над река Вардар са поставени общо може би шестдесет паметника на велики македонци. “Споменниците” на цяла плеяда прочути македонски художници и писатели имат за компания дузини бронзови герои, носещи табелки от типа “Крали Марко, крал” или “Пердика I”. За сведение, легендарният основател на династията на древните македонски царе Пердика е потомък на Херакъл, в Скопие това явно е исторически факт.

Новите сгради на операта и археологическия музей в неокласически стил, както и няколкото бетонни корабни корита, паркирани по бреговете на Вардар, подсилват усещането за абсурд. Това, което става при съседите си е работа на съседите и да се коментират в този дух архитектурни вкусове би било неуважение, стига македонският синдром да не завладяваше и нашата уж по-голяма нация. Известни наши историци начело с Божидар Димитров в книгите си громят неоправданите претенции на Македония към българската история, а в същото време лобират за това България да потъне в същия вид строителство, обезобразило центъра на Скопие.

Колкото и да сме обзети от национален песимизъм, след посещение на Скопие нашата София блести в светлината на европейски град. В центъра на българската столица има вътрешна хармония: сградите са съразмерни с предназначението си, не се “бият” една с друга, с тях и в тях е търсена не показност, а естетика. Дори разпръснатата тук-там архитектура от сталински тип, както и необмислените статуи, поставени на видни места след 1989 г. не могат да разрушат тихото очарование на централна София.

Същата умереност, обърнатост навътре е свойствена въобще за българските старини. Патината на времето не може да се придобие с пари и строителни кранове – а именно тя е онова, което говори на сърцето, което кара посетителя да дойде отново. И което мотивира кореняка да не напуска завинаги онова парче земя, с което е свързан по рождение. Тъкмо тези наши на пръв поглед скромни културни паметници ни извисяват в очите на света.

Псевдоархитектурна зараза днес е плъзнала по българските градове и природни красоти. В археологическия резерват Яйлата на север от нос Калиакра, който доскоро оставяше в посетителя усещане за досег с морската шир и с най-старата история, световно признатите принципи за опазване на паметниците на културата бяха грубо погазени. С цел мястото да се превърне в туристическа атракция, като покажем колко голяма е историята ни, там щръкна грозна, построена с калпави камъни крепостна стена. Радетелите за българското културно наследство загубиха битката за Яйлата, но огорчението им е на път да се превърне в отчаяние заради това, което се готви на най-високо равнище на старините в цялата ни страна.

В самия център на бъдещата европейска културна столица Пловдив, като поникнал от античния стадион отдолу, на двайсетина метра от джамията доскоро стърчеше върху пилон нескопосаният бронзов паметник на Филип II Македонски. За щастие статуята бе премахната, но на ред е Небет тепе в Стария град: мястото, с което градът диша, където се целуват влюбени, младежи свирят на китара, а любопитни туристи от цял свят бродят със замечтан поглед. Ако там, както е по план, поникне 15-метрова бутафорна крепостна стена, гледката към заснежените върхове на Балкана и Рила ще се скрие, но ще се открие директна панорама към центъра на Скопие.

(Не)удобно малки 

Да бъдеш малък може да носи и привилегии. Това демонстрира настоящият шеф на Европейската комисия Жан – Клод Юнкер. Като премиер на най-малката от старите членки на Европейския съюз Люксембург той е идеалният компромис между големите Франция, Германия и Италия, които винаги са подозирани, че дърпат чергата към себе си.

Впрочем Люксембург отдавна се е специализирал в това да бъде малък. Когато си малък, по-лесно може да минеш незабелязано, а може и да претендираш за специален режим. Великото херцогство е известен финансов център с някои характеристики на офшорна зона, едно от предпочитаните места за избягване на данъци в света на богатите. В рамките на ЕС Люксембург разгърна потенциала на малкия си размер, придържайки се към минималните общи стандарти в областта на данъчното облагане. Заслужава да се замислим например защо в Люксембург цената на дизела е най-ниската в Европа.

Малката държава е лошо място за разследваща журналистика. Това потвърждава Пиер Лайе, автор в двуезичния вестник “Люксембургер Ворт”. Хората в малките общности са свързани с множество връзки, разказва журналистът. Кой би желал да изкара на показ нечии тайни, когато те, в крайна сметка, в една или в друга степен са мръсното бельо на някой от неговите близки?

От друга страна, в малките държави е много по-лесно да постигнеш мечтите си – просто защото конкуренцията е по-малка. Там е по-лесно да намериш място като титуляр в хандбалния отбор или в джазов оркестър. Всеки трябва да изпълнява едновременно няколко социални функции в плоскостта на бизнеса, на запазването на местните традиции, на културата, на образованието, дори на държавното управление. Подобно нещо впрочем може да се види не само в малки държави, а и въобще в локалните затворени общности. Председателят на Общинския съвет в Малко Търново – достолепен и образован човек, изпълнява наследствена роля в странджанския нестинарски ритуален комплекс, облечен в народна носия.

Да се върнем на проблемите на малките държави: техните икономически резултати са предмет на немалко анализи на Световната банка и на Международния валутен фонд и е установено, че темпът им на растеж на брутния вътрешен продукт в периода 1980-2010 г. е с близо един пункт по-нисък по сравнение с по-големите страни в света. Причината за това все още не е напълно изяснена и се предлагат няколко обяснения, които най-вероятно взаимно се допълват.

Независимо дали е голяма или малка, страната се нуждае от правителство, от органи на реда, от съдебна система и т.н. При малките държавици разходите за поддържане на институциите се разпределят сред по-малък брой данъкоплатци. Също така, малките страни по-често се поддават на заблудата да се специализират в един или в малък брой продукти за износ, включително в туризъм, което ги прави уязвими при негативна глобална конюнктура. Единици са страните като Мавриций, които въпреки малкия си размер разполагат с диверсифицирана индустриална структура. Явно правилото е едно за малки и за големи: страна, която иска да се радва на благоденствие, трябва да притежава разнообразни производствени мощности.

Докато политическият мотор мърка приспивно

Независимо че по площ и по население България еднозначно се нарежда в групата на средно големите държави, българският манталитет е на една малка страна. Това се доказва от гражданствеността на израза “И ний сме дали нещо на света” – сякаш за нашето себеуважение е от решаващо значение да получим външно одобрение. Корените на този комплекс за малоценност ще търсим или в късно извоюваната (и то от други) национална независимост, или в продължителния период на гравитиране около съветския блок, когато, за да извлечем максимум ползи от нашия спонсор възхвалявахме огромните му размери, принизявайки своите.

Така или иначе, България сама се е лишила от правото да води независима парична политика, признавайки по този начин, че на днешната й политическа класа не може да се разчита. България твърди, че е уникален случай на малка и бедна страна и затова вече близо десет години поддържа данъците си на равнището на тропическо данъчно убежище. Доскоро България поддържаше също и фрапантно ниско ниво на външния дълг с аргумента, че е твърде слаба да връща заеми. Дълговата ни позиция наскоро се влоши, без това да донесе насрещни ползи за икономиката. Но пък нали това ни дава основание постоянно да молим Брюксел за дерогации…

В малката и слаба страна, за която мислим себе си, има широко поле за корупция, тъй като не считаме, че имаме сили да се преборим с нея. Външната ни политика неизменно следва схемата на Големия брат, като прословутите целувки между Живков и Брежнев не са с нищо по-добри от сервилността на днешния държавен глава пред американските сенатори. За родните политици страната ни е твърде малка, за да се развива в нея фундаментална наука, а за практически научни изследвания винаги липсва стартов капитал. Затова върху всичко младо и мислещо се оказва натиск да емигрира. Нашите учени и мислители често срещат признание в големи страни в чужбина, но родината им е твърде малка понякога дори да им даде диплома.

И въпреки този синдром на малкия народ, който кара българите да се примиряват със средна месечна заплата от 400 евро, докато набъбналата прослойка на свързаните с политиката едри бизнесмени тъне в разкош, публичната собственост е раздирана от непотърсени концесии за милиарди, купища нагли заменки и нестихваща “прихватизация”, а група медийни шамани, наричани още “анализаторите” хипнотизират народа, че всичко това е в реда на нещата, все още не сме се освободили от комплексите си, подтикващи ни към смешни и неразумни постъпки, стига те да успеят все някак да ни вдъхнат изплъзващото се усещане за важност.

Доколкото е известно, в България има не една, а две Айфелови кули: едната стърчи в хисарските градини, другата е нейде из пернишките села. Това че те са умалени копия с височина само 5-6 метра не прави съществуването им по-малко комично. Съкровищата на тракийските царе се изпращат с апломб в Париж, освен това в София ще се подрежда “български Лувър” – докато дупката на площад “Независимост”, запазила частица от спомена за император Константин Велики, вече трета година грозно зее, а стотици бъдещи творци и артисти ежедневно трябва да доказват, че изкуството е по-важно от храната.

България не е малка, но става малка, тъй като не цени онова голямо нещо, с което разполага – талантливите си хора. Затова демографската криза ще се задълбочава: прогнозите говорят, че към края на века числеността на населението в България ще спадне значително под 5 млн. души, а това далеч не е равнозначно на броя на българите. Ако продължава да се влачи по същия път, насочвана от приспивното мъркане на политическия си елит, след време България ще загуби дори и сегашното си значение на износител на таланти.

На щик

Хиляди българи закачат на стените си картата на Санстефанска Велика България и въздишат пред нея, но те не могат да разберат, че една страна става велика не с голямата си територия, нито дори със силната си икономика. Нито пък “на щик”: в началото на миналия век България отделя една трета от дохода си за военни цели и вследствие на това претърпява две национални катастрофи. Другаде се крие ключът към величието. Една страна е голяма, когато не допуска умните и благородните й хора да се обругават и пропъждат, природните й красоти да се цапат и рушат, а историческите й ценности да се превръщат в пошла атракция.

През първата половина на миналия век Владимир Димитров – Майстора е обругаван от родната критика, че рисува твърде битово и натуралистично – че има фалшив, декоративен стил. Майстора дълги години се издържа, като изпраща със сандъци картините си в САЩ, в замяна получава от американски ценител месечна стипендия от 100 долара. Надживяно минало? Днес построени от офшорни фирми лифтове пренасят стотици хиляди градски туристи до циркуса на Седемте Рилски езера. Този несъобразен туристически поток тежко натоварва крехката планинска екосистема, за която Петър Дънов каза, че е сърцето на България.

“Големите” в Брюксел преди години се бяха загрижили за нашето природно наследство, тъй като в замърсената от туристите високопланинска среда езерата обрастват. От родните ведомства бързо ги успокоиха, че лифтът всъщност е много екологичен: ако го няма, туристите ще ползват коне и мулета, за да не бият път догоре пеша. А добичетата, както разбирате, цапат по пътеките.

Това е последният ми текст като редактор в сп. ТЕМА

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Обществени, Родни and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s