Ва банк

Паниката е естествена като морските вълни. Безпричинните на пръв поглед пристъпи на страх, прерастващи в отчаяно бягство – нещо, което хората с лека надменност наричаме „стадно поведение”, са един от изпитаните способи за оцеляване на индивидите и групата. В това отношение човекът все още не прави изключение от света на животните и е напълно податлив, дори особено податлив на паника. Онези, които се стремят да властват над тълпите, разбират този механизъм и не просто се възползват от присъщите ни страхове, а и умишлено ги създават и насочват.

През изминалия месец България претърпя сериозно сътресение. В банковата система, за която считахме, че е еталон за стабилност – всъщност единственото останало стабилно нещо в тази страна, което би трябвало да компенсира политическия, енергийния, демографския и т.н. провал, зейнаха пукнатини. Ден след като четвъртата по размер банка с депозити за над 6 млрд. лв. беше поставена под специален надзор и сметките в нея бяха замразени за месец, пред клоновете на банка номер три се извиха опашки – вероятно от подставени лица, но със сигурност там е имало и доста изплашени вложители. През юни 2014 г. България се превърна в арена на краткотрайна, но истинска банкова паника.

Как се стигна дотам при положение, че ликвидността и капиталовата адекватност на банковата ни система са толкова солидни? Как така в един и същи ден централната банка обяви готовност да национализира закъсала голяма банка – и България получи най-изгодния в историята си външен кредит? Още дълго ще търсим отговорите, а и истинските въпроси. Може да кажем със сигурност, че разумните хора не се поддават на паника, но са предпазливи. В България те са още по-предпазливи, защото ресурсът от доверие в нашето общество е изчерпан. И вината не е в „материала”.

Банкова истерия по български

Близо 350 са банковите кризи в света през последните два века, в това число около 30 в САЩ и Великобритания, установиха икономистите Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф в известната си книга „Този път е различно”. Става дума за системни проблеми, не за отделни фалирали банки, чийто брой е несравнимо по-голям. Само в кризата на спестовните и кредитните каси в САЩ между 1984 и 1991 г. банкрутират 1300 банки и 1400 каси. България познава една мащабна банкова криза – тази от 1995-1997 г. Тогава около една трета от банковите активи у нас изгоряха.

От тази гледна точка кратката юнска банкова буря не е нещо извънредно. И все пак в обемното изследване на Райнхарт и Рогоф, както и сред стотиците примери в книгата „Мании, паники и сривове” на Чарлз Кинделбергер, няма нещо, което да напомня за скорошните атаки срещу български банки. Банкова паника например може да възникне непосредствено след рязък спад на цените на недвижимите имоти или на акциите. Проблеми вещаят внезапният приток на „горещи пари” и кредитният бум. Опасни са резките промени на валутния курс, нарастването на външния дълг, високата инфлация. Статистически е доказано, че сериозен риск за банките са (тук епигоните на свободния пазар може да си затворят очите) финансовата либерализация и липсата на надзор.

Не видяхме подобни буревестници. Всъщност когато у нас имаше всички условия за банкова криза – и при неразумната кредитна експанзия на 2004-2008 г., и по време на дълбоката рецесия от 2009 г., банковата система остана непокътната. Икономиката от доста време прави опити да се измъкне от фазата на депресия, така че банковата паника идва в необичаен момент на бизнес цикъла – в подножието на подема. Причините тук не са финансови или макроикономически, а субективни. Затова за коментар на банковия трус потърсих не банкери и финансисти, а социални психолози.

Очевидци твърдят, че настроението по опашките в петък, 27 юни, не било минорно или гневно. Хората се шегували със ситуацията, сякаш не става въпрос за собствените им пари. Не само подставените лица сред „опашкарите” обясняват тази привидна веселост. Нормално е човек да се почувства неловко, когато на улицата, пред очите на всички, се реди да си тегли парите, при положение, че държавата гарантира, че ще му ги върне.

Ама как да й вярваме на тази държава?! Rолята на прокуратурата в дестабилизирането на Корпоративна търговска банка е несъмнена. А на 30-ти юни лидерът на най-голямата партия, който доскоро управляваше страната, изрече пред камера следните думи: „Ако искат в понеделник да няма опашки, днеска тези хора (премиер и финансов министър) трябва да са се махнали от кабинетите си… Ако това не се случи, на хората нищо хубаво не мога да им кажа! Една година казвах на хората, че ще ги фалират!” На 1 юли, след като банковата криза се размина, същият политик си приписа заслугата, че е потушил паниката.

Това е то българската участ: години наред да спираш кредита и да ограничаваш паричното предлагане, за да имаш може би най-консервативните банки в Европа, както и отлично снабдени с резерви централна банка и правителство. Макроикономическата среда бавно, но все пак да се подобрява. Изведнъж тази скъпо платена от цялото население стабилност става заложник на разчистване на сметки между олигарси и на непремерени думи на жадни за власт политици, под (евентуално) безучастния поглед на структурите, върху които се гради държавността.

Преди да затворят вратата

Думата „паника” е старогръцка и идва от името на бога с рога и копита Пан – покровител на пастирите и обитател на дивите гори. Ако залутал се пътник случайно нарушавал следобедната му дрямка, Пан надавал яростен вик – и изплашен до смърт, човекът хуквал да бяга, без да знае накъде. По същия начин козите и овчите стада търчали по склоновете, ако Пан искал да си направи шега и ги стряскал със свирката си.

Психолозите днес разбират под „паника” онова завладяващо усещане за объркване и страх, което те кара да действаш неадекватно. Паниката е тотална емоция, по-висока форма на страх. Докато при страха има обективна причина, при паниката източникът на тревога не е външен, а е вътре в самия човек. Както виждаме, този механизъм, който при животните служи за оцеляване, при хората се възприема по-скоро като болестно състояние или пък като признак на слаба воля и колеблив ум.

Що се касае до банковата паника, според Кинделбергер тя се причинява от внезапна загуба на доверие (repulsion and discredit) и приема формата на „страх от затваряне на вратата”. Инвеститорите се блъскат пред портата на банката, за да се измъкнат, преди резето да е хлопнало. В подобен момент всеки мисли за себе си, което е напълно рационално, стига останалите да не правеха същото. В блъсканицата някой може да бъде стъпкан, а вратите – изтръгнати от пантите. „Паниката се храни със себе си”, уточнява Кинделбергер. На света няма банка, която да устои на паническо теглене на депозити, тъй като самото предназначение на банката е да превръща краткосрочните депозити в дългосрочни кредити. Наличните пари са само малка част от банковите пасиви.

Това показва колко важно е да знаеш кога точно ще се затвори вратата, за да избегнеш тарапаната. Бен Бърнанке, бивш председател на централната банка на САЩ, през 1980-те доказва, че асиметричната информация между кредитор и длъжник усилва шоковете на паричните пазари. С други думи, колкото по-малко информация има сред хората, толкова по-голям е страхът им. Когато човек не знае какво се случва с парите му и вижда, че някои вече са започнали да се страхуват, рационалната преценка, че спокойствието намалява риска за спестяванията, отива на заден план.

Тази закономерност е добре позната в управлението на кризи. Когато надвисва масов страх и гняв, правилното решение е информацията да се пусне да тече. Следствие на този подход например е повишената финансова грамотност на населението след глобалната финансова криза. След 2007 г. финансовите експерти оставиха малко тайни за себе си и така вероятно се лишиха от доходи и пазарни предимства, но пък спасиха системата. Хората разбраха какво е токсичен дълг и застраховка срещу риск от фалит и приеха с доверие антикризисните мерки.

Тревожно ехо

Бизнес менторът Бъд Биланич, известен като Момчето със здравия разум, съветва: „Най-ефективното действие в случай на криза е бързо да разкриеш пред обществото подробности за проблема”. Този подход не е популярен у нас. Добре видяхме как до последно централната банка се опитваше да прикрива затрудненията в КТБ. А сегашният премиер в качеството си на финансов министър през цялата 2008 г. публично отричаше, че кризата може да стигне до България, макар отдавна да беше назначил „антикризисна” работна група. Мъдростта на становището „Да не плашим народа” е спорна, тъй като рецесията не беше предотвратена, но хората така и не успяха да се подготвят за нея. Да си спомним колко кредити бяха теглени именно в годината, в която хората във властта отричаха, че световната криза може да дойде на гости и у нас (11.7 млрд. лв).

След като се остави да бъде изненадана с КТБ, а опашките плъзнаха пред ПИБ, народната банка предложи промени в Наказателния кодекс, предвиждащи до 10 години затвор за всеки, който „разпространява заблуждаваща или невярна информация или други сведения”, подтикващи към паническо теглене на депозити от банки. Опасно е депутатите да се поддават на този призив. Забраната да се изказват съмнения относно практиките на една или друга банка е най-добрата хранителна среда за паниката. И сега у нас има строги санкции да се злослови срещу банки, а като едни от най-големите рекламодатели, банките отдавна са фактор, с който автори и редактори се съобразяват. Паниката не бе създадена от безсъвестни писачи, напротив – журналистите бяха в предните редици и гасяха пожара. Известни политици и държавни структури насърчиха пристъпа на страх с думи и дела. Само че „отмъщението” на БНБ ще удари не тях, а икономическите журналисти.

Слуховете са винаги по-силни от залостените врати. Показателно е какво си спомня днес участник от „голямото теглене” от финансовите пирамиди през зимата на 1994 г. „Никой не ми каза, че ще има проблем с тази банка. Просто една сутрин видях, че някакви хора са се наредили отпред – наредих се и аз и останах там 36 часа. Бях един от последните, които успяха да си вземат парите”. Забележете – „никой не ми каза”. При наличието на мобилни телефони, блогове и социални мрежи, на практика е невъзможно да се установи произхода на злонамерен слух. Ако се запуши устата на журналиста, опитващ се да бъде обективен, ще се даде по-голямо поле за изява на злосторниците.

Да продължим алюзията с гръцката митология: Пан е известен със своята пан флейта. Тя е направена от седем тръстикови ствола и единият от тях е нимфата Ехо. Рогатият похотливец я видял веднъж в гората и я пожелал, но Ехо побягнала и за да го заблуди се превърнала в тръстика. Пан я скъсал, за да утеши с музика накърнените си чувства. Дори да отсечеш нечия глава за назидание, тревожното ехо продължава да звучи.

Между Пойаис и Танганайка

Успокояващо е да си припомняме за финансовите паники на миналото във време на банково напрежение – все пак то се случва не само на нас, и други са минали по този път. Сравнително рядко се разказва за английската банкова паника от 1825 г., може би първата финансова криза с глобален ефект. Фалират шест банки в Лондон и шестдесет в провинцията, но интересното е друго. Дискусията за причините й е доста объркана, но изпъква името на шотландския авантюрист Грегър МакГрегър. След като взел дейно участие във войните за независимост в Южна Америка, той се заселил в Лондон и се представил за касик (принц) на несъществуващата страна Пойаис на границата с Хондурас. Населението й било мирно и обичало англичаните, имало много неразработени златни и сребърни мини, а земята била особено плодородна. Който искал, дори можел да си купи: един акър струвал 4 шилинга, което съответствало на средна месечна заплата.

Шотландецът успял да пласира облигации на „Република Пойаис” на стойност 200 хил. паунда (над 200 млн. в днешни пари). Появили се желаещи да се заселят в тази обетована земя и така през 1823 г. два кораба с емигранти отплавали в търсене на щастието (МакГрегър междувременно обменил ненужните им английски пари за пойаиски долари). Заварили само джунгла и болести. От заминалите 240 смелчаци само 50 се върнали в родината. Въпреки пропиляното имущество и загубените роднини, оцелелите считали МакГрегър за невинен, само че „някой” го бил подвел. Шотландецът побързал да избяга във Франция – където успял да продаде ДЦК на Пойаис за 800 хил. паунда, а английските банки останали с много лоши облигации и срутено доверие. Последвала паника и криза.

Пойаис според виденията на спекуланта имал площ от 120 хил. кв.км. Да се надяваме с това да се изчерпват приликите с България. Някой би казал, че днес подобни машинации са невъзможни. Нищо подобно – всевъзможните средства за комуникация и информация правят измамите още по-лесни. Та нали българският гений пръв се сети да напада банки не с вестници, а с есемеси и компетентно звучащи имейли? И с какво сме по-информирани от заселниците на Пойаис, щом разбираме за действията на българското правителство първо от чуждестранни медии? Например за съгласието на Брюксел да използваме в помощ на банките 3.3 млрд. лв. от фискалния резерв, т.е. народни пари.

Психолозите с право казват, че българинът гледа на живота твърде мрачно. От масовите психози сме възприели единствено прозаичната и неприятна банкова паника. Светът знае много други примери за масова лудост – например епидемията от смях, заразила преди 50 години Танганайка. Случаят е описан в Медицинския журнал на Централна Африка. На 30 януари 1962 г. без видима причина три момичета в мисионерско девическо училище започват да се смеят. Скоро две трети от ученичките прихванали пристъпите на смях, редуващи се с плач. Епидемията от смях върлувала половин година и поразила стотици младежи в близките градчета и села. Училищата затваряли, нормалният живот на общността се разстроил. Не се стигнало до смъртни случаи, но засегнатите не можели да работят и да учат. Многобройните проверки за вируси, натравяния и т.н. не дали резултат.

Доверие на изплащане

Струва си да се замислим дали смехът не е последното оръжие, с което разполагаме, за да вкараме българските политици в правия път. То си е за смях, че те се изживяват като национални кормчии, докато доверието към парламента е паднало до 8%. Всъщност вече не вярваме и на социолозите. Невъзможно е това тотално недоверие да не се пренесе и върху здравата глава. А тя, да признаем, е здрава само в количествено отношение.

„Как психологията движи икономиката и защо това е от значение за глобалния капитализъм” е подзаглавие на книга с двама автори – нобелови лауреати по икономика. В Animal Spirits Джордж Акерлоф и Робърт Шилер формулират пет „неикономически” аспекти, които имат пряко въздействие върху стопанските резултати. Това са доверието, усещането за честност, корупцията, паричната илюзия и накрая историите, които определят начина на мислене в обществото. Икономическите предпоставки като ниски данъци, евтин труд и обилен капитал може и да са отлични, но ако въпросните пет нагласи са негативни, хората нямат мотив да създават стойност и икономиката се представя зле.

Да преценим накратко тяхното значение за България. Стана дума какво е доверието на хората към институциите, вероятно сходен е делът на тези, които вярват, че у нас може да се издигнеш в живота с честен труд. Пък и събитията потвърждават тази уж чисто българска мнителност. За външните наблюдатели „корупция в България” е устойчиво словосъчетание от типа на „сладък мед” и „храбър войн”. Върху паричната илюзия няма да се спирам, но историите, които се разказват в България и моделират мисленето на хората, са за насилие, престъпност и бедствия, размесени с ярки примери за демонстративната консумация на псевдоелита. Това е рамката на мисленето, която определя икономическите ни резултати.

В подобна среда бихме се изкушили да кажем, че се нуждаем от катарзис, но рискуваме да предизвикаме опасна епидемия от смях. А нещата са сериозни: историята на банковите кризи сочи, че три години след тях размерът на държавния дълг почти се удвоява. Вече поехме натам със спешното емитиране на ДЦК за 1.23 млрд. лв., изкупени от банките с цел да се помогне на банковия сектор (както и с предстоящото вдигане на тавана на новопривлечения държавен дълг в рамките на годината). По-тревожно е, че след пристъп на паника човек е емоционално изцеден и енергийно пасивен – той става като восък в ръцете на социалните шамани. Които повтарят „стабилност, стабилност”, докато дори децата вече виждат, че всичко, от което се нуждаем, е малка, но истинска промяна.

TEMA, 02.07.2014

 

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики, Родни and tagged , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s