Риба без сос

Историята е добре позната, но ще я припомня в оригиналния й вид – разказа на Хайнрих Бьол. Турист се разхожда из пристанище и вижда заспал рибар. Гледката е толкова живописна, че туристът изкарва фотоапарат и снима, но от щракането рибарят се събужда. Туристът опитва да замаже ситуацията, като предлага на рибаря цигара и завързва разговор. Защо сте в пристанището? Времето ли е лошо, риба ли няма? Не, всичко е наред, за риба ходих сутринта, сега почивам – отвръща местният. Тогава чужденецът се развихря и му рисува ярка картина какво можеше да се случи, ако ходеше за риба не само сутрин, но и следобед: да си купиш мотор, втора лодка, катер, хладилник за съхранение на продукцията, ехолот, кораб, рибен ресторант, флотилия от кораби…

„И после?” – пита рибарят. „После ще можеш да седиш в пристанището, да дремеш на слънце и да зяпаш прекрасното море”, казва туристът. Ами аз и сега правя точно това, само че ти ме събуди – забучва гвоздея рибарят. Посланието е повече от ясно: човек полага тежки усилия не само за да се добере до материалните неща, но и за да затвърди своето субективно убеждение, че е успял. Но „успехът” в крайна сметка не носи чак толкова големи придобивки. Този чудесен разказ е кръстен „Анекдот за упадъка на трудовия морал” и е публикуван на първи май 1963 г.

Предисторията на тази поучителна история всъщност се случва на Балканите. В ролята на туриста са влизали десетки пътешественици, ходили из нашите земи. Подведени от изобилните природни ресурси, те са заключвали, че ако населението беше по-работливо, този край щеше да просперира. Тук ценен ракурс предлага словенският антрополог Божидар Йезерник в книгата „Дивата Европа”, наскоро преведена на български. В една от главите професорът обобщава пътеписите на европейските пътешественици за Далмация. Мнозина, дори по принцип добронамерени към местното население европейци, са се възмущавали от „мързела” на рибарското население, живеещо покрай Адриатическо море.

Такъв е случаят с абат Алберто Фортис, публикувал през 1774 г. „Пътувания из Далмация”. Фортис е много просветен човек, освен това желае на хората из този забутан край да се замогнат и може би дори да възприемат италианските изтънчени нрави. В тази връзка, той се възмущава защо в неговата Венеция се продават риби от северните морета, докато рибните ресурси на намиращата се под венецианска власт, но бедна Далмация са изобилни. Фортис стига дотам, че иска „да обяви война на северните риби”.

Но абатът счита, че не друго, а мързелът пречи на далматинските рибари да превземат италианските пазари. „Въпреки голямото изобилие и многообразие от риба, мързеливият жител на Злосело (днешен Пировац) пренебрегва всякакво средство за оползотворяването й: той е доволен, ако успее да намери провизии за през деня и често изяжда без хляб и какъвто и да е било сос всичката уловена риба” (Дивата Европа. София, „Марин Дринов”, 2013, стр. 65 и нататък). Фортис стига до заключението, че местните ще си стъпят на краката, само ако някоя здрава ръка ги вкара в правия път – същото, което днес ние мислим за циганите. Селяните от Далмация са „мързеливи и злонамерени”, твърди той: „Подчинението е абсолютно необходимо, за да бъдат тези морски хора щастливи, а в някои случаи дори насилствените методи биха били полезни, за да се пробудят от обичайната си леност”.

Не само естествоизпитател, но и ловък писател, Фортис е влиятелно име в своята епоха и неговата гледна точка оставя отпечатък върху мисленето на европейците за балканците десетилетия напред: през 1783 г. френски художник твърди, че да се характеризират морлаците (власите) от Злосело просто като диваци би било „обида към човешката раса”, а през 1793 г. италиански съвременник ги нарича „варвари, човекоядци, непокорни и окаяни хора”.

Фортис пътува из Далмация в служба на Венеция. Това му пречи да забележи, колкото и да се врича в научната си добросъвестност, че Венецианската република полага големи усилия, за да попречи на подобряване положението на населението по завладяния от нея Адриатически бряг, с цел по-лесно да го контролира. „Венецианският Сенат открито пречеше на създаването на училища в тази страна”, твърди друг пътешественик от епохата, сър Гарднър Уилкинсън. Англичанинът без труд напипва истинската причина защо рибарите морлаци изгълтват рибата без сос:

Венецианското правителство е наложило изключително висок данък върху солта в Далмация. Поради това, съхраняването на рибата с цел последващата й продажба става невъзможно. В книгата „Икономическа история на Югославия” историкът Мийо Маркович изчислява, че една шестдесеткилограмова каца осолена риба (съхранението на риба изисква една част сол и две части риба) с венецианския налог върху далматинската сол би струвала толкова, колкото три крави или един вол. Тоест непродаваема. Уилкинсън твърди, че „ако (венецианците) разбираха принципите на политическата икономика и ако бяха премахнали неразумния данък върху солта”, търговията щеше да се отпуши и доходите на местните хора да нараснат. Но венецианците не го правят и затова рибарите, живеещи край богати на риба брегове, не ловят повече риба, отколкото са дневните им нужди.

Уилкинсън е много по-прозорлив от Фортис, но на мъгливите Балкани и той не е застрахован срещу грешки: венецианците всъщност чудесно разбират принципите на политикономията. Венеция умишлено иска провинция Далмация да е потънала в бедност и невежество, за да я държи по-ефективно в подчинение. Това не е просто подозрение, а изрично заявена стратегия на Сената: „Кралицата на Адриатика” се нуждае от пушечно месо, а не от заможни поданици в колонията си.

Тази интересна история, съставена по цитираните от Йезерник източници и съответни гледни точки, позволява следния извод: колкото и да е безскрупулно, всяко колониално управление се нуждае от оправдание за заграбването на ресурсите на завладените земи. Изостаналостта на подчинените е оправдание за някаква цивилизационна, едва ли не Прометеева мисия – и умишлено или несъзнателно, пътешествениците от страните с имперски амбиции я доказват.

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Истории and tagged , , , . Bookmark the permalink.

One Response to Риба без сос

  1. Перфектна статия! Браво! Единствената досега, по която нямам какво да възразя…

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s