Сенки в розовия рай

България и нейният символ – маслодайната роза, споделят обща съдба

Производството на розово масло е сравнително малък бизнес. В силни години изнасяме в чужбина до 1800 литра; дори при рекордните цени от последните няколко години оборотът едва надхвърля 20 млн. лв. Нищо работа, предвид експортните обеми на зърното и на цветните метали. Въпреки това няма как изцяло да пренебрегнем красивата маслодайна култура, защото цял свят търси розово масло от България. Природата е пожелала да предостави именно на нас монопола в качеството: според научни изследвания ароматните свойства на българското розово масло са двойно по-добри от турското и тройно по-добри от китайското. България има естествено предимство и по отношение на добивите (рандемана). Розите предпочитат ръчния труд пред механизираната обработка и са подходящи за съпътстващ семеен бизнес, което поставя социалната им функция на равна нога с икономическите, медицинските и символните им достойнства.

Не е случайно, че розата е символ на България: цветето и страната, която му осигурява най-благоприятна естествена среда, сякаш споделят обща съдба. Годините на подем в розопроизводството са силните години на българската икономика. Когато розовите насаждения се изкореняват, рушат се и устоите на държавата и обществото. Днес в нашето стопанство доминират чужди интереси, същото виждаме и в производството и пазара на розово масло. Маслодайната роза олицетворява българската орис: отлични предпоставки, затъмнени от глупави грешки, дребни интриги и вечен избор на лоши приятели.

Само за бедни и ранобудни

„Няма политик, който не е идвал да се снима в нашата розоварна, защото е много красиво. Но никой не е направил след това нещо за розопроизводството. Стигам до заключението, че розата не е важна за България”, заявява бизнесменът Филип Лисичаров. Семейната му фирма разполага с 500 дка розови храсти и с две дестилерии в село Търничане – едната е работещ музей, демонстриращ традиционния начин за извличане на масло от рози. „Независимо че в този бизнес преобладава ръчният труд, европейските субсидии за нас са същите, както за зърнопроизводителите”, допълва Атанас Радев, който притежава 200 дка розови насаждения край град Крън, а през 2008 г. е построил там с банков кредит и модерна розоварна. Според Радев розопроизводството в България всъщност може да се справи и без субсидии, по-актуален проблем е осигуряването на работна ръка за беритбата на розовия цвят. Парадоксално за регион с висока безработица.

За производството на килограм розово масло в България са нужни средно около 3500 кг цвят. Берачите трябва да са на полето още щом се съмне – работният им ден приключва в десет. Най-често „чорбаджиите” се разплащат с берачите още същия ден, те осигуряват и превоза до и от розовите насаждения. Събиране на килограм розов цвят тази година струва 70 стотинки; опитен работник може да набере до 30 килограма дневно. Ако си безработен, не е зле да се окажеш с 20 лв. в джоба още преди да изгладнееш за обяд – но това селско Елдорадо е „минирано”. Който работи, рискува да загуби социалните си помощи.

Проблемът е отдавна известен, но е достатъчно абсурден, за да спрем да му се полюбуваме. Кампанията по събирането на розовия цвят рядко трае повече от 20 дни. Парите, които безработният би получил, ако се включи в нея, са по-малко от помощите, които ще загуби, ако отпадне от социалното подпомагане. За него има два варианта: или въобще да не работи на розите, или да е без договор. Глобата за наемане на човек без договор е 1000 лв., а плащаните надници са разход, който се приспада от печалбата, така че работодателите се опитват да извадят труда на берачите на светло. Но надали имат сключени договори и с 5% от тях.

Освен че бюджетът губи осигурителни вноски и подоходен данък, липсата на държавен регламент за временната заетост спъва селскостопанския бизнес, пречи на поминъка на бедните и в крайна сметка действа деморализиращо на всички, тъй като ги принуждава да заобикалят закона. Не е ли по-разумно социалните помощи да се отпускат срещу минимално количество положен труд в рамките на годината, вместо инцидентният труд да се санкционира с отнемане на социални права?

Въпросните „берачи” са предимно цигани. Според Наташа Ковачева, директор на Института по розата и етеричномаслените култури в Казанлък, скоро брането на розовия цвят изцяло ще премине към „малцинствата”. А това са хора с интересен трудов морал: те са готови да зарежат работата си на мига, ако условията не им допадат. Новите мобилни технологии им помагат да се осведомяват в реално време къде се търси работна ръка и какви надници се плащат на всяка нива между Карлово и Мъглиж. Затова производителите ги ухажват и трудът им поскъпва въпреки безработицата.

Доста по-лесно е било в годините на социалистическия АПК, когато розоберът се извършвал изцяло с детски труд. Ценка Богданова, тогава главен специалист в „Българска роза”, си спомня: „Учениците от елитните гимназии бяха най-добрите ни берачи. Не е вярно, че сме ги експлоатирали: в бригадирските лагери всичко беше организирано – храна, спане, забавления. Сегашните деца не знаят това удоволствие.” По-работливите гимназисти си тръгвали с внушителните за времето сто лева. Впрочем днес в средите на доброволците се търсят розови полета, тъй като ранното ставане и розоберът имат терапевтичен ефект. Помощ никой не отказва, но на стресираните граждани, разбира се, не може да се разчита сериозно.

От казана в трезора

Атанас Радев не крие гордостта си, когато ме въвежда в модерната си дестилерия, разположена в непосредствена близост до розовия му масив. С труда на десетки хора в края на деня от лъскавите инсталации се изцеждат няколко литра гъста жълтеникава течност – прословутото българско розово масло. Поставят го в специални алуминиеви съдове и незабавно го изпращат в банковия трезор (един трилитров буркан днес струва 40 хиляди лева). Най-важният клиент са САЩ, следват Япония и Европейския съюз.

Цената на розовото масло се движи по синусоида, разказва Димитър Кунов, управител на Държавната лаборатория „Българска роза.” Според него липсата на държавна регулация е сериозен проблем, водещ до нестабилност в сектора. След като държавното предприятие през 1992 г. е закрито, за насажденията не се полагат грижи, а търговските контакти са загубени. Съответно през 1994 г. пазарът изпитва недостиг, цените скачат и това привлича частните производители. Периодът между засаждането и икономическата рентабилност при маслодайната роза трае четири години; точно когато производителите очакват възвращаемост на инвестициите, на пазара има свръхпредлагане и цените отново поемат надолу. През 2005 г. пак има свръхпредлагане и розовият цвят се изкупува почти по себестойност. Който не се е отказал, е постъпил умно – цената на розовото масло се е повишила с над 40%. Миналата 2012 г. е уникална: най-добрата реколта за последните 20 години съвпада с рекордни цени, доближаващи 6500 евро за литър.

Обобщения за тази стопанска година е рано да се правят, тъй като търговия с тазгодишното розово масло още няма. Филип Лисичаров твърди за 20 до 25% по-нисък добив от предходната година, което всъщност означава нормално бизнес постижение. По-сложен е въпросът за цената. Заради скъпия розов цвят, достигащ 2.70-3.40 лв. за килограм, продажната цена за литър розово масло вероятно ще се ориентира към 7000 евро: близо 8% над миналогодишния рекорд. Не е ясно как ще реагира на това световният пазар и напрежението в бранша нараства. Кунов обобщава: „Навремето започнахме от 3500 долара. С все по-високите цени сами си копаем гроба. Ще слагат друго, ще слагат синтетика… Не ми се мисли какво ще стане, ако веднъж излезем от рецептурите на големите парфюмерийни компании.”

Високата цена е опасна за българското розово масло и по друг начин. В средите на розопроизводителите и експертите има консенсус, че всеки път, когато розовото масло става твърде скъпо, чуждестранни фирми натискат цената му надолу, като разпространяват информация за неговите уж вредни свойства.

На всеки домат – страшен етикет

През юни 2012 г. Научната комисия по безопасност на потребителите към Европейската комисия публикува становище от 334 страници, посветено на ароматните алергени в козметичните продукти. Там се твърди, че между 1 и 3% от жителите на ЕС страдат от алергии, предизвикани от досег на ароматични продукти с кожата. (Да вметнем, че според Националния институт по алергии на САЩ 5% от децата и 4% от възрастното население имат алергии към определени храни). Според европейската научна комисия едно от „ароматните вещества, които според сегашното ниво на знание са най-често докладвани и добре известни като потребителски алергени”, е гераниолът. Това заключение означава, че и самото розово масло е алерген, тъй като гераниолът е негова основна съставка.

Розовото масло се търси в парфюмерийната индустрия не само заради собствения си аромат, а и заради свойството да прави чуждия аромат траен; качественият парфюм се отличава по това. Ако нашето масло бъде заклеймено като алерген, потребителите и производителите ще го избягват, а празното място ще бъде заето от мултинационалните химически компании, които произвеждат синтетични аромати. Има предложение употребата на обявените за алергени естествени аромати да се ограничи до нищожните 0.01 грама на литър. Всичко това навежда нашите специалисти на мнението, че „синтетиците” мътят водата на етеричните масла.

Нищо ново под слънцето. Д-р Косьо Зарев, дългогодишен директор на историческия музей в Казанлък, посветил 44 години от живота си на историята на розата по нашите земи, напомня, че през 1930-те германски химически компании, произвеждащи синтетика, са осъществявали сходен натиск върху нас. Тогава впрочем са успели да ни се наложат: през 1940 г. под предлог, че трябва да се разчистват площи за сеитба на ягоди – за да се доставя ягодов пулп на Вермахта, се пристъпва към премахване на розовите насаждения. Предвиден е бонус от 400 лв. на всеки изкоренен декар. Както и след приватизацията от 1992 г., на българската роза й трябват десетилетия, за да се съвземе.

Темата за „алергичното” българско розово масло изплува периодично: в края 1990-те, през 2004 г., миналата година отново. Специалистът по експериментална и клинична фармакология и терапия доц. Гео Нешев, който над 30 години изследва лечебните свойства на розовото масло, се възмущава: „Та розовото масло преодолява последствията от алергии!” Ученият е убеден, че данните в европейския доклад са скалъпени. „Как са установени алергичните ефекти от гераниола, след като той не се среща самостоятелно в природата? В опитите сигурно е използван синтетичен гераниол, тогава страничните ефекти не са учудващи.”

Идеята, че синтетичното вещество е по-безвредно за човека от природното, е повече от спорна, но тя разполага с влиятелно лоби. Засега опасността за българското розово масло е дремеща. Но розопроизводителите намират за неубедителни уверенията на бившия земеделски министър Мирослав Найденов, че въпросът е уреден. „Някакъв еврокомисар му обещал нещо по телефона, но през XXI век бизнес с обещания не се прави”, отсъждат от бранша. И макар че според Ковачева по този въпрос не трябва повече да се говори, Димитър Кунов е на друго мнение. Ръководителят на държавната лаборатория, основана през 1929 г. с указ на цар Борис III, предлага да контраатакуваме: българските учени да убедят Европа не само че розовото масло е безвредно, но и че е полезно за здравето.

Рози за мирисане, рози за ядене

През 1971 г. младият асистент по клинична фармакология д-р Нешев е извикан да се яви по спешност при своя началник. Малко по-рано „Фармахим” започва да произвежда „перли” от българско розово масло за лечение на възпалителни заболявания на жлъчните пътища. Лекарството има отличен ефект и нашите решават „да направят удар” с износ в СССР. Натоварват три вагона с „Розанол”, но месец по-късно си ги получаваме обратно: разчитайки на вечната дружба, българските износители не са снабдили медикамента с нужната документация. На Нешев е възложено да създаде медицинско досие на препарата, като проучи фармакологичните и токсикологичните свойства на розовото масло.

Комичното начало има обещаващо продължение: в периода 1976-1986 г. в СССР са реализирани 408 000 опаковки „Розанол” на обща стойност 2.73 млн. преводни рубли. Същевременно изследванията на д-р Нешев и още дузина водещи български учени разкриват нови възможни приложения на розовото масло в медицината. Освен при болна жлъчка то има лечебен ефект при бронхиална астма, тъй като разпуска бронхите и преодолява задуха. Преодолява и смъртоносните спазми, предизвикани от бойните отровни вещества зарин и зоман. Потиска вирулентността на хеликобактер пилори – причинител на стомашната язва. Според Нешев у нас е създадено вероятно първото в света антивирулентно лекарство. Впрочем за розата като лекарство говори още Хипократ, а българската медицинска литература през 1930-е години акцентира върху антисептичното, успокоителното и противоглистното действие на розовото масло.

„Розанол” е изпитан на над хиляда души, с него са лекувани стотици хиляди хора – и няма нито едно съобщение за алергии. Преди лекарството да се пусне в масова употреба, в нашите лаборатории е извършен имунологичен мониторинг на световно равнище и се доказва, че имунологичен отговор, тоест алергии, не се наблюдават. Установява се още, че розовото масло не се включва в структурата на ДНК и не предизвиква алергични реакции. Напротив, розовото масло преодолява последиците от алергичните реакции, а именно бронхоспазъма. „За съжаление днес никой в България не се занимава с тези въпроси. Тази информация ще си отиде с моята смърт”, горчиво отбелязва 75-годишният медик.

След 1989 г. розовият период на българската фармация приключва: както износът на лекарства на основата на розово масло, така и разработката на нови подобни медикаменти. Като например кремът чудо „Алгозан Р” с противомикробен и ранозаздравяващ ефект, образуван от смесване на розово масло и сладководни водорасли. Не успява да стигне до пазара и „Розабул” – разработена от доц. Нешев хранителна добавка, която помага при хронични възпалителни заболявания на жлъчко-чернодробния тракт, стомашни язви, състояния след остър хепатит и др. Медикът, който пази разочарование не само от загубата на интерес в България към труда на живота му, но и от два пъти отказаната му титла „доктор на науките”, с изненада научи, че в Япония наскоро бе създадена хранителна добавка, съдържаща българско розово масло. Тези дни го изненада и внезапно посещение на японски бизнесмен.

Кавалери на розата

Японците са най-добрите ни клиенти според производителите на розово масло. Азиатците трудно се доверяват, но ако веднъж изградят партньорски отношения, на тях може да се разчита. Те силно ценят – вероятно повече от нас – уникалните природни дарове на България. Търсят българско розово масло заради трайния му дезодориращ ефект, тъй като основна част от менюто им са морските продукти, а те отделят газове и създават лош дъх в устата. Купували са от нас и скъпите изсушени розови листа, които използват в сватбените церемонии. Японците обаче ни изпревариха в използването на розовото масло като хранителна добавка и вероятно е въпрос на време да разкрият още повече от лечебните му свойства.

Интересен момент е, че новите китайски богаташи имитират японците в интереса им към розовото масло. На пръв поглед това обещава по-голямо търсене, но всъщност потвърждава, че маслодайната роза и България споделят обща съдба. Страната ни отново е източник на суровини, които се преработват другаде по света; други държави прибират добавената стойност. Опитите за развитие на производство на база собствени суровини у нас по правило удрят на камък. Явно ни липсва прозорливост или смелост – или  потискането на новаторите е генетично заложено в нас. При нас много по-лесно успяват начинания като „Жирозитал”: медикамент от ерата на социализма, рекламиран като средство за подмладяване. Той също е на основата на розовото масло, но то е в нищожни дози, т.е. с нулев ефект. „Жирозитал” обаче се продава в аптеките, тъй като носи името на Вожда: „Жи” идва от Тодор Живков, обявен за съоткривател на източника на вечна младост, което широко отваря вратите пред тази панацея.

Ветераните в бранша пазят спомен и как Живков искал да закрепи отличните си отношения с шаха на Иран, като му предоставил български розови храсти и дестилационна технология. Добре, че природата се грижи за българските интереси – иранското розово масло не е добро като нашето, независимо че Rosa Damascena вероятно е пристигнала у нас оттам. Но невинаги глупостта е без последици. Печелившата фирма „Българска роза” е в списъка на първите 30 държавни дружества, заличени от правителството на Филип Димитров. Разрухата е пълна, тогава бизнесмени от Турция безпроблемно купуват и изнасят от България розови храсти, както и запусната дестилерия (освен в селекцията на маслодайната роза българите имат принос и в усъвършенстване на дестилационния процес).

20 години по-късно Турция произвежда толкова розово масло, колкото и България, като съседите компенсират по-ниското качество с по-ниски цени и така печелят пазари. Зарев разказва, че държавата там осигурява нисколихвен кредит с 5-годишен гратисен период на всички желаещи да произвеждат розово масло. Ако до десетата година кредитът бъде изплатен, насажденията и инсталацията остават собственост на предприемача. Докато ние сме изкоренявали, конкурентите са садили…

Днес у нас има близо 15 по-големи производители на розово масло, както и много на брой дребни производители на розов цвят. Общата площ на насажденията с маслодайна роза към 2010 г. е 3500 ха: след като в края на 1990-те розите се свиха до едва 1000 ха, частните стопани постепенно успяха да възстановят нивото от времето на социализма. По-съществено и малко известно е, че френски компании започнаха производство на розово масло в България; две от най-големите розови стопанства у нас са френски. Защо ли Европа се бави да регистрира защитеното географско указание „Българско розово масло?” Не е ли причината, че преди това България ужасно закъсня?

ТЕМА

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики, Истории, Родни and tagged , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s