Ритник за заспалото ни общество

Сигурно не съм спал по-сладко: бях се сгушил на кравай и ми беше топло; сънувах красива, непозната млада жена с буйни руси коси, която ме милваше: „Всичко е наред, моето момче, вече си при мен, успокой се!” – галеше ме и ме целуваше. В този момент Пламен с ритници ме изкара от пряспата, в която бях приседнал, за да „почина за малко”. Началото на март в планината е върла зима; тръгнахме преди зазоряване от Калофер и умишлено се загубихме в деретата край Триглав – защото бяхме силни и смели мъже и можехме да прескачаме баири. Беше около полунощ, когато Снежанка ме целуна; трябваха ни още няколко часа изнурително газене из снега, преди да намерим подслон в хижа „Тъжа.”

Пламен обичаше живота и беше жертвоготовен приятел. Звучи твърде банално: сега, когато той телесно вече не е сред нас, всякакви медии и хора– най-вече тези, с които Пламен не би намерил общ език – искат да представят личността му в изгодната за тях светлина. Рисуват го като нещо средно между Жан Валжан, Робокоп и Че Гевара. Доколкото го познавах, Пламен Горанов, който пламна сутринта на 20 февруари пред сградата на община Варна и издъхна две седмици по-късно във Военноморска болница, беше по своему практичен човек. Светът, в който Пламен живееше, беше подреден като мит на архаичен народ: доброто е добро и това е прекрасно, но същевременно лошото е лошо и изисква специално отношение. Така мислеше Пламен: мнозина са си патили заради неговата непримиримост към нередностите. За Пламен например беше най-нормално да се скара с приятел, който не дава мигач, докато шофира. Пламен ненавиждаше скатавките и мърлячите и за да демонстрира как би трябвало да се работи, се раздаваше до степен, надхвърляща двойно и тройно парите, които получаваше за труда си.

И мен ме „ковеше”, защото след като започнах да работя на бюро, разредих риболова и походите в планината и качих доста килограми. Доста, доста, колко да са доста – така се шегуваше той – не повече от 30. След поредните му критики, а той знаеше как да ме жегне, реших да вляза във форма и от няколко месеца правех лицеви опори и подбирах храната си. Целта ни беше за 40-тата ни годишнина, с него сме набор 1976, да минем по гръбнака на Черно море, става дума за планинските вериги в Северна Турция, и да стигнем до Кавказ. Когато огънят свали кожата му и Пламен вече беше в кома в болницата, с Жиро – третият от рибарската ни тройка – през сълзи се уверявахме, че само да оцелее, каквито и поражения да има, ще направим с него този поход до Кавказ. „Ако не може сам, ако трябва, на ръце ще го носим – както правихме с Петко” – каза Жиро и непоколебимо вярвахме, че Пламен ще прескочи трапа. „Пламен е изключително силен”, уверявах аз пред вратата на реанимацията лекарите, които ден след ден излизаха, за да ни кажат, че положението на нашия приятел е изключително тежко.

През годините с Пламен сме обсъждали много неща, изпадали сме и в откровености, но наистина не знам как Пламен би реагирал на стотиците медийни публикации за запалването, състоянието му в болницата и за смисъла на саможертвата му. Не само че The New York Times го спомена – чак и в шоуто на Слави искаха да ме поканят, за да говоря за него. Сега цяла България знае кой бе Пламен Горанов: авангарден фотограф, весел поет, запален турист и рибар, принципен човек. При цялото струпало се върху личността му внимание, този хубав млад българин най-вероятно би направил някоя изцепка, за да върне хората на земята и да разсее нереалния ореол около личността си. Според мен той не би погледнал с добро око и на това, че политиците обявиха ден на национален траур за неговата смърт: траур по-скоро заслужава ситуацията в държавата, която го подтикна да протестира този по невъзможен начин; денят е за гняв, не за тъга. Пламен като цяло гледаше доста критично на себе си, беше суров със себе си. Мисля, че той не би пропуснал да отбележи: всички се втурнаха да харесват моите снимки и да ми четат стихотворенията, след като се запалих. Ами не би ли било по-смислено поне частица от това внимание да се беше насочила към мен – да не съм аз, да е към друг фотограф, писател или планинар – докато бях жив? Докато можех да правя нови неща и се нуждаех от поне малко насърчение…

Може би горното звучи доста грубо и дори егоистично, но той винаги е бил много прям. Постъпката на Пламен принуждава да погледнем навътре в себе си, да стигнем по-дълбоко от епидермиса. Докато градим кариери и напредваме в живота, неусетно забравихме, че сме нищо повече от малки чупливи хора, които зависим от другите, за да бъдем пълноценни: не само от семействата, но и от приятелите си. Затворили сме за героични каузи входните врати, на които е изписана нашата почтена фамилия. Старателно сме забравили, че принадлежим към народ и като българи имаме не само права, но и отговорност. Не, Пламен определено не беше патриотар, нито пък левичар – той беше, той е, такъв, какъвто е: нито българският Ян Палах, нито Че на XXI век. Просто един горд човек с принципи, който иска нещата в неговата страна и град да се случват по правилния начин.

През последната година Пламен публикува десетина свои фотографии в списание „ТЕМА.” Най-стойностен според мен е фотоочеркът „Живите икони на Странджа” (брой 22 от 2012 г.) Седмица преди прочутия нестинарски събор в село Българи, в сърцето на планината – в местността Влахов дол, се провежда много интимен и сериозен ритуал. Посветените жители на петте нестинарски села Сливарово, Кости, Граматиково, Българи и Кондолово изнасят своите специални „опашати” икони и ги носят вдън гори Тилилейски до аязмата, където им свирят, пеят и танцуват. Обикновен турист няма да попадне на това скришно място, но местните хора ни приеха за достатъчно „свои”, за да ни допуснат там. Пламен се развихри. Тичаше като хала из поляната, огласяна от нестинарския тъпан и странджанската гайда, и успя да запечата на снимка всеки елемент от ритуала. Изведнъж – такова нещо не се е случвало на това място от десетилетия – нестинарите „прихванаха” и поискаха да играят в огън. Разстлаха жарава и затанцуваха като големи бели птици между въглените. Гледахме ги хипнотизирани.

Огънят ще изпита работата на всеки, казва Светото писание. Огънят изпита работата на Пламен и тя не просто оцеля, а се разрасна; тя настъпва да погълне тази стара българска земя, изсушена заради отдавна заключените над нея облаци. Толкова силно ни разтърси горящата кауза на този човек, че вече няма как да сме същите. И обществото, в което живеем – колкото и да е парадоксално – вече не може да е същото. Подпечатвайки думите и лозунгите с дело, Пламен направи невъзможно хората и властта да продължат да си затварят очите, че ТИМ съществува. Не е особено постижение това, че кметът на Варна подаде оставка след драматичния протест срещу корумпираното му управление. Твърде елементарно за човек като Пламен е да насочва възмущението си срещу някой от чергата на Кирил Йорданов – Пламен го наричаше „кукла”, а ТИМ – „кукловоди.”

Независимо дали приятелите му харесваме това или не, Пламен взе присърце каузата на уличния протест. После той дълбоко се възмути, когато осъзна, че и гневните хора на улицата се превръщат в марионетки в ръцете на кукловодите: здравият му разум не можеше да преглътне, че хората изливат яда си пред опразнената сграда на варненското ЕРП, докато истинските виновници за бедите на града се наслаждават на неделен комфорт в домовете си. Пламен чисто и просто показа на площада как трябва да се протестира. Представете си що за човек – той горчиво се е шегувал, дори когато е горял. Свидетели са го чули да вика: „Киро, Киро, сега трябваше да съм в Анталия!” (щеше да ходи да се катери с приятели в Турция само след няколко дни). Питат: ама той да не беше отчаян и затова да се е убил? Истината за мен е, че за да насочи бушуващата река на хорското недоволство, той избра екстремна форма на протест, за която само той имаше смелост. В същото време Пламен не направи никому нищо лошо: той просто искаше да протестира мирно. Ако се замислим, вероятно това е модерният еквивалент на обречения подвиг на Ботев.

Цял град потръпна потресен, цялата страна сведе глава – но тези, срещу които Пламен се бунтуваше, продължават да плетат паяжини. Бившият кмет Йорданов се оправдаваше, че Пламен не бил влизал в документални отношения с общината, не е подавал жалба, не го е търсил в приемен ден – следователно кметът е непричом. Лидерите на ТИМ демонстративно дариха кръв за Пламен (за което им благодарим) и услужливи варненски медии побързаха да прославят тяхното великодушие. Органите на реда във Варна се движат по същата плоскост: прокуратурата наруши основни морални принципи (за закона да се произнесе главният прокурор), като предостави на медиите материали от разпитите на близките приятели на Пламен – само че в изкривен формат. Следствието още се бави да разбере какво се е случило в тази фатална сутрин, като две седмици след датата на инцидента оригиналните записи на охранителните камери оставаха непотърсени.

Има ли вече всичко това значение? Властта и свързаните с нея силови структури, конкретно във Варна, ясно демонстрираха от какви принципи се ръководят. Тяхната морална проказа беше извадена на показ толкова явно, колкото е възможно да го стори един човек. Сега само малоумници биха помислили, че властта и органите на реда във Варна милеят за своя град. Опасна игра играят политиците и „обществениците”, които искат да обсебят протеста на Пламен. Шокирани, близките му приятели в началото реагирахме с остра ревност на желанието на този и онзи – журналисти, политици, шоумени, търговци, всички с претенции за публично въздействие, да обсебят жертвата. После оставихме на съда на висшата справедливост да опази чиста паметта му. Часът на заплаването – 7:30, говори достатъчно ясно какъв човек беше Пламен. Той много обича децата и в никакъв случай не би стресирал умишлено някой малчуган със страшна гледка.

И все пак по-голямата част от моето сърце отказва да приеме, че Пламен ни остави просто така. Сигурно нещо се е прецакало в последния момент, някой зъл демон е натиснал камъчето на запалката. Може би Пламен, замаян от покачилия се адреналин, е поискал да запали цигара, след като се е залял с бензин? Може би е искал да изпробва дали запалката работи? Може би служителят в общината, който чак след две седмици се разбра, че е видял как Пламен се облива с бензин, го е провокирал? Уважавам протеста на Пламен, но хората искат герои и са готови с лека ръка да жертват някого, за да го направят после свой герой. Не искам да вярвам във версията за самоубийство, дори само защото с Пламен имахме много планове. Например този – да проучим дали действително през последната година има епидемия от самоубийства на хора, скачащи от Аспаруховия мост. Във Варна витае упорит слух, че истинският брой на отчаяните, хвърлящи се от моста, е огромен – и се крие от публиката. Пламен предложи да се заемем с този проблем в журналистическо разследване и дори беше набелязал хора, които да разпитаме. Малко след това пламна.

Много сълзи се проляха за Пламен тези дни. Разбира се, ние плачем не толкова за него – защото тялото е просто обвивка на волния дух – а за себе си, защото вече го няма до нас. Ако и с тази своя последна постъпка той не успее да ни събуди и да изтръгне българското общество и своя град Варна от смъртоносния сън, не знам какво повече би било нужно.

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Лични and tagged . Bookmark the permalink.

4 Responses to Ритник за заспалото ни общество

  1. Katerina says:

    И аз така го чувствам Митак. Като ритник
    И живота ми като че ли никога няма да е същия. Не искам да е същия

  2. Nick says:

    Без коментар! … !!!

  3. Дано поне на другото поколение оставим живота да се случва истински.

  4. mariah says:

    tugno mi e za Plamen,za sebe si i za Bulgaria

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s