Демофобия

Демографските тенденции у нас са стряскащи. Но тези, които плашат с  „изчезването на България”, най-честно преследват лични цели

„Аз не искам децата ми да живеят в подобна страна!” – викна мъж с политически амбиции по време на среща с кандидат-избиратели. Встрани, сякаш за по-голяма убедителност, седеше синът му, около 12-годишен. След края на събранието се опитах да заговоря момчето и се оказа, че то не знае български, защото живее в чужбина. Нищо фатално, но елементарният морал препоръчва да не демонстрираш публична тревога за бъдещето на цяла България, щом не си научил собственото си дете поне на няколко наши фрази. 

Описаната ситуация не е частен случай. Кой ли през последните години не предрече изчезването на българския народ. Турците ще ни превземат, циганите ще ни асимилират, някой ни подлага на геноцид и в крайна сметка България ще бъде заличена от политическата карта. Апокалиптичен сценарий разигра и Центърът за демографска политика; тази неправителствена организация в началото на 2013 г. публикува „Топ 10 на най-печалните демографски събития през 2012 г.

Трудно е да не се забележи, че поне половината „печални събития” са плод на емоции, а не на факти. Как например е установено, че българският е майчин език на по-малко от 50% от децата, които се раждат в България, без да са правени такива изследвания? Как е изчислено, че „разходите за издръжка на циганския етнос” са стигнали 3.2 млрд. лв., при положение че всички социални разходи в бюджета на НОИ и целият бюджет на социалното министерство са общо под 2 млрд. лв.? Подобни хаотични изявления всъщност правят лоша услуга на българския народ, тъй като замъгляват   

истинските измерения на демографските ни проблеми

– а те са наистина големи. Според актуалните прогнози на ООН през 2050 г. в България ще живеят едва 5.25 млн. души, тоест с два милиона по-малко, отколкото сега. Негативната демографска тенденция ще продължи и в края на века, през 2100 г. населението на страната ще спадне под 4 млн. души. През следващото столетие числеността на българите ще се стабилизира около и малко над 4 млн., след което народът ни бавно ще започне да се множи („Световното население до 2300 г.”, Таблица А11, стр. 198). 

Всяко дете ще се досети, че в такива времеви мащаби прогнозите са изключително условни; посочените числа са резултат от математически модели, докато броят на населението се подчинява на биологически, икономически и политически фактори, които имат навика да се променят внезапно и рязко. Все пак сме длъжни да вземем под внимание факта, че до 2050 г., което в демографски план е сравнително близък срок, населението на България ще намалее много чувствително. Дори се очаква страната ни да постави световен рекорд по обезлюдяване: минус 28.53% за периода 2010–2050 г. До средата на века населението на България ще намалява годишно с 0.86%, което пък ни носи бронзов световен медал след Естония и Латвия.

Днес средният българин е на 42.7 години; през 2050 г. се очаква той да е 50.6-годишен; това не говори никак добре за перспективите на днешните младежи да взимат пенсия. Друг кошмар за НОИ, който в човешки план вдъхва оптимизъм, е, че в средата на века ще живеем средно 82.5 години – колкото е продължителността на живота днес в богатите държави. Към 2300 г. ООН очаква българите да се превърнат буквално в столетници. Евростат дава и някои по-близки демографски прогнози: поне до 2030 г. България ще е нетен източник на емигранти, като ежегодно ще ни напускат с 10-15 хил. души повече от броя на заселилите се.

Бъдещето е тревожно, настоящето – критично. Информационната система на Министерството на здравеопазването сочи, че през 2012 г. у нас са родени 63 437 деца – с 22% по-малко спрямо родените през 2009 г. и вероятно най-ниско число за последния век. Тъжен факт, и все пак с оглед на цитираните по-горе прогнози той сам по себе си не дава основание да говорим за „край на България” или за „геноцид”. Това, което се случва с населението ни, не идва като гръм от ясно небе; демографското ни развитие е следствие от всички икономически решения, вземани от управляващите партии през последните 22 години, а и преди това. Намираме се едва в началото на дългосрочна негативна демографска тенденция, която тепърва ще добива облик. Същевременно демографските проблеми все по-често ще се използват като политически аргумент – но от новите партии, които още не са се отъркали във властта. Тези, които са управлявали и очаквано не са успели да предотвратят демографския отлив, ще предпочетат да замълчат. И все пак:

Иде ли краят на България

предвид цитираните плашещи факти и прогнози? Историкът проф. Божидар Димитров се смее на този въпрос: според него държави с богата история и писменост не могат да изчезнат. Директорът на Националния исторически музей коментира, че населението на една свободна страна не представлява херметически затворена система. Основен демографски фактор в днешния свят не са раждаемостта или смъртността, а наличието на добре платени работни места. В момента, когато икономиката ни се подобри, също и демографските показатели ще се нормализират.

Демографската формула според Божидар Димитров е, че населението на една страна е равно на броя на добре платените работни места, умножен по три. Тоест население от 7 млн. души означава, че в момента у нас би трябвало да има 2.3 млн. добре платени. Ако имахме 4 млн. добре платени работни места, населението на България щеше да е 12 млн. души. В случай на нужда – и ако може да си го позволи – България може да попълни редиците си, като предложи гражданство на онези 3.5–4 млн. наши сънародници, които в момента живеят в околните страни, твърди Димитров.

Елица Димитрова, която ръководи секция „Възпроизводствени процеси” в Института за изследване на населението и човека на БАН, посочва: „Хората се индоктринират с това как ще изчезнем. Това е националистическо говорене, което се възползва от състоянието на криза и безизходица, за да разпалва напрежение, от което определени политически субекти извличат дивиденти”. Никой не крие, че раждаемостта у нас е спаднала драстично, а това е само един от елементите на уникално негативната демографска картина в България. Допълват я много високата смъртност, активният процес на стареене, интензивната емиграция, плашещото обезлюдяване в регионите. Но в същото време демографията е комплексна наука със строга математическа основа. „Не може да се съберат две цифри и да се каже – край, изчезваме – отбелязва доц. Димитрова, – винаги идва точка, в която демографските процеси се балансират.”

Все пак медийният глъч оставя впечатлението, че подобни гледни точки са по-скоро малцинство. Нашите демографски песимисти, вероятно, без да го знаят, се нареждат в армията на руския етнолог Лев Гумильов, според когото всеки народ си има начало и край; средно народът живее 1300 години (тук българското сърце се свива). Ако хипотезата на Гумильов е вярна, то българският национален заряд би трябвало вече да се изчерпва. Днес у нас цари неприязън към държавността, която неизбежно прераства в неприязън и към България. За ужас на патриота идеята за край на България допада на все повече хора. Дали пък в това не се крие нещо по-сериозно от „свободата от държавата”, насаждана от десните радикали?

Историята ни действително познава период, когато пламъкът на българската свещ е примигвал. В книгата „Българската народност през XV век” проф. Гандев говори за демографска катастрофа на българската народност след завладяването ни от османските турци. Към 1490 г. българите се свиват до 890 хил. души, което е  „биологичен колапс на народността”. Освен върху броя, османското завоевание оставя неизлечим отпечатък и върху душевността на българите. Копнежът по спасител се вкоренява у нас през този период; още по-типично е „самозащитното затваряне” в семейството, свързано с „предпазливост и изобретателност на обходни пътища”. В този план се прокрадва хипотезата, че българският народ, който се заселва на юг от Дунав, на практика изчезва още през XV век, след което се ражда нов български етнос, изживял в Априлското въстание родилните си мъки. Може би се намираме не в края, а в началото на своя 1300-годишен етногенезис?  

Какво правим с децата?

Макар че се намесват доста фактори: разчупване на двудетния модел, стремеж към по-високо образование и повече мобилност, главната причина за демографската ни регресия е икономическа. Демографските проблеми от своя страна също водят до икономически трудности, тоест процесът е спираловиден и се самоусилва. С по-малко население в бюджета на държавата ще постъпват по-малко приходи и разходите за поддържане на инфраструктурата стават непосилни; пенсионната система ще рухне. По-малко ще са и работниците, и купувачите. Това ще възпре от инвестиции големите чуждестранни производители, които търсят икономии от мащаба. Обезлюдяването влияе и на банковия бизнес: по-малко ще е търсенето на ипотечни и въобще на всякакви кредити. С търсенето ще намаляват и цените на имотите; строителството ще имплодира, а днешните енергийни и пътни мегапроекти след 40 години ще изглеждат като пръскане на пари на вятъра.

Но, ако сме честни, ние още влачим със себе си архаичния идеал за „народонаселението”, който вижда в децата на първо място войници или армия от работници, които ще продължат надпреварата с врага. Затова и страхът от загубата на тази „войска” е толкова голям. Всъщност малобройното население също има своите предимства. Ако законите се спазват, то означава по-малък натиск върху природата и съответно шанс за зелен бизнес. В един пренаселен свят демографският вакуум е ценност. Икономистът Ричард Естерлин пък счита, че малобройните поколения получават по-добър шанс за реализация и затова се радват на по-добър стандарт на живот.

Така или иначе децата са богатство: в епохата на ръчния труд – семейно, а днес – национално. При сегашните неблагоприятни демографски обстоятелства всяко родено у нас дете би трябвало да се обгражда със специални грижи. Дори по чисто прагматични съображения то трябва да расте здраво и образовано, за да стане производителен работник. Но световните сравнения за резултатите на българските ученици (например PISA) показват, че децата ни всъщност растат неграмотни. Това, а не бройката, трябва да е големият български демографски страх.

На практика у нас се дават доста пари за раждаемост: майката получава 90% от осигурителния си доход за срок от 410 дни, което вероятно е поредният български демографски рекорд. В Бюджет 2013 са предвидени солидните 400 млн. лв. обезщетения за бременност и раждане и за отглеждане на дете до двегодишна възраст. Но когато децата са вече родени, помощта секва – а нали истинските проблеми настъпват чак тогава? От едната страна е страховитият риск от безработица, която не прави разлика между родител и ерген. От другата страна е българската система на държавните детски градини, която освен че няма достатъчно места, травмира и деца, и родители. Тази рибарска примамка на държавата, която изсипва пари за раждане и вдига ръце при отглеждането и обучението на детето, трудно ще остане незабелязана от родителите. Затова и резултатите й са незадоволителни. А чисто и просто можехме да се огледаме наоколо: в развитите страни демографските политики си поставят по-широки цели от насърчаване на раждаемостта, отбелязва Елица Димитрова. Вместо за бройката на децата грижата е насочена към родителите, които получават възможност да съвместят ролите на работещ, учещ и родител. Тогава и децата се множат.

Циганите на българи

Имаме си и друг демографски страх, граничещ с глупост – плашат ни с броя на раждащите се циганчета. Вместо да се постараем да приобщим тези деца към нашата култура, ние ги дискриминираме още от бебета. Никой не иска да мисли, че това са наши сънародници, а всъщност цялата история на българите представлява поглъщане на екзотични народи: авари, узи, печенеги, кумани, татари… Печенегите, заселени в Софийското поле, с времето са се превърнали в прословутите шопи; дори името им е отглас от печенежкото племе „цопон”, отбелязва Божидар Димитров. Но само 30 години след заселването им чужденецът вече среща по пътя си българи, а не печенеги. Историкът импровизира: „Седи косматият печенег, бие се в гърдите и вика „булгар, булгар”! Да си българин е било голяма работа, нещо като да си германец в момента.”

Не идва ли часът, когато българите, стресирани от заселилите се у нас негри и монголоиди, за пръв път ще изпитат истинска солидарност със своите цигани?

* Демофобия: 1) страх от народа, страх да се влезе в досег с народа; 2) страх за бъдещето, внушаван на хората чрез манипулирани демографски факти и прогнози.

Сп. ТЕМА

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Uncategorized. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s