Домати в пустинята

Един проект, който обещава да реши проблемите с изхранването на света набира скорост в пустинята край град Порт Огъста в южна Австралия, на около 300 км. от Аделаида. Експериментални парници произвеждат тонове зеленчуци, като използват за напояване течността, която се получава след обезсоляване на океанската вода с помощта на слънчева енергия. Процесът е затворен и в него почти не се използват въглеродни горива. Всъщност инвеститорът Sundrop Farms вече излиза от експерименталния стадий и си поставя за цел да залее пазара със своята продукция, която при това не съдържа пестициди. Същите парникови инсталации започват да се строят и в Катар.

Крайбрежната пустиня не е пейзажът, който ще видим на туристическите дипляни от Австралия: ТЕЦ-ове, оловни заводи и мини; бодливи храсталаци, пиещи солената вода, просмукваща се през напуканата почва; силно отровни змии и паяци, облаци от мухи. Така че когато местните собственици са получили шанса да се отърват от част от земята си за няколко долара, те не са се колебали.

Купувачът е бил 33 годишен германец, бивш кадър на „Голдман Сакс”, а още по-рано – брокер в хедж фонд. От такъв човек не се очаква да хвърля парите си на вятъра, така и става. След първите 18 месеца на проекта инвеститори, зелени активисти, учени и доставчици на супермаркети се тълпят в Порт Огъста, за да се запознаят с това начинание – до такава степен, че в града става трудно да си намериш място за спане или маса за хранене.

Sundrop започва да строи нов парник на стойност 12 млн. долара на площ над 80 дка – 40 пъти по-голям от сегашния. Така производството ще се увеличи до 2.8 хил.т. домати, 1.2 хил.т. пипер и неуточнено количество краставици. Същата технология може да се приложи и към отглеждането на много други зеленчуци, а според мениджър на проекта– дори и на риба и пилета, след време.

Ползите далеч не са само за бизнеса: та нали 60-80% от прясната вода, която използва човечеството, се употребява в селското стопанство? За разлика от прясна, морска вода има предостатъчно, а тъй като обезсоляването се извършва със соларна технология, не е трудно да повярваме, че в Австралия се случва зелено чудо.

По-подробно за технологията: дълга 75 м. моторизирана система от параболични огледала следи пътя на слънцето през целия ден. Топлината се фокусира върху тръба, напълнена с масло. Горещото машинно масло затопля резервоари със солена вода – която се изпомпва от няколко метра под земята (брегът е само на 100 м.). Морската вода, нагрята до 160 градуса, се превръща в пара, която движи турбините и произвежда електричество. Част от горещата вода се използва за отопление на парниците през студените пустинни нощи, а останалата – в инсталацията за обезсоляване, която произвежда 10 хил. литра прясна вода дневно, използвани за напояване на растенията. Тази вода е напълно чиста; в нея се добавят само някои подбрани хранителни вещества. Въздухът в парника се поддържа влажен и хладен с помощта на поставянето на капки вода върху специални – намазани с мед, перфорирани и позволяващи изпаряване плоскости, през които въздухът преминава, движен от вентилатори и от външния вятър.

Цялата система е високотехнологична; градинарят – хипер ентусиазиран 27-годишен канадец – регулира всички условия в парника от своя iPhone. Също и когато е в града, дори и когато се прибира в родното Онтарио. Не е ли това историята, която футоролозите от миналото си представяха като „XXI  век”? Ако влизаш отвън, където температурата през по-голямата част от годината е над 40 градуса, във влажния парник, изпълнен със свеж аромат на зреещи домати, лесно ще повярваш, че този проект най-сетне е примирил бруталните страни на икономиката и природата. Защо да не спечелиш милиарди, докато доставяш евтина и хубава храна на човечеството и едновременно с това спасяваш климата на планетата? Не, трябва да има някъде уловка…

И действително има, но, иронично, само за един единствен човек – за този, който измисли всичко това. Това е Чарли Пейтън, 62 годишен осветителен инженер от Лондон, благодарение на чието откритие морската вода може да се използва в селското стопанство. Още преди 21 години той основава семейната фирма Seawater Greenhouse, за да развие тази своя идея. И ако някога австралийските Sundrop Farms завладеят световния пазар, отглеждайки зеленчуци в пустинята, именно Пейтън ще получи Нобеловата награда.

Преди време Пейтън и младият германец са си стиснали ръцете, за да осъществят големия австралийски проект. Първоначално всичко там е било направено от ръцете на семейство Пейтън, но с времето техният германски партньор е преценил, че ниско технологичните им решения са твърде „робинзоновски” и безнадеждни в бизнес отношение. Например домашно произведените соларни панели в дървени рамки, някои от които все още задвижват вентилаторите, но вече се разпадат. Почти всичко от първоначалната инсталация вече е подменено с високотехнологични материали.

Пейтън никак не е лесен случай: модерните германски параболични огледала на стойност 160 хил. паунда и швейцарската инсталация за обезсоляване за него са финтифлюшки, които служат единствено да впечатляват инвеститорите. Капката прелива заради инсталирането на газов бойлер, който да служи като резервна мощност, в случай че няколко дни времето е облачно и няма достатъчно влага за зеленчуците. Според Пейтън, с това Sundrop е жертвал истинските принципи на устойчивостта в името на печалбата. Така се стига до излизането на Seawater от проекта. Англичанинът все пак е получил солидна компенсация, която му дава възможност да продължи на спокойствие своите изследвания в експерименталния парник върху покрива на бивша хлебарница в краен лондонски квартал.

Но в очите на повечето хора – включително на ръководителя на австралийския държавен институт по обезсоляване, младите момчета, които работят в пустинята, заслужават само адмирации. Те произвеждат храна без риск, елиминирайки фактори като наводнения, слани, суши. Проектът е икономически изгоден и може да се увеличи до невероятни мащаби – по света няма липса на пустини, слънчева светлина и морска вода. Произвежданите зеленчуци на практика са и органични, макар че според австралийските закони не могат да се продават като такива, тъй като са отгледани хидропонно, а не в пръст. Но в супермаркетите те се рекламират като етичен и екологичен качествен продукт, който не съдържа пестициди – и жънат популярност.

Парникът на Sundrop е цял затворен свят. Той е добре предпазен от вредители; тези, които все пак се вмъкват, се отстраняват по естествен път. Растенията се опрашват от „домашни” пчели. Освен това в парника специално се развъждат хищни дървеници от рода Orius, които са естествени врагове на вредителите „трипс” (thrips). Общо взето, ако не вярвате, че храната задължително трябва да расте в почва и да я уязвима от Божи напасти, налице е чист и достатъчно „еко” метод за производство на храна, който да задоволи претенциите на широката публика – освен, разбира се, на най-еко придирчивите.

Филип Заумвебер – така се казва германецът, който е основал и ръководи Sundrop – не изглежда като екоактивист. Той впрочем изглежда като идеалния злодей на капиталистическия свят. Богат, с американски акцент, безупречни маниери и тевтонска безпогрешност, завършил бизнес администрация в Харвард, след бърза кариера на Уолстрийт решава да продължи семейния бизнес с аграрни инвестиции. И все пак е факт, че точно този човек кара една гениална, но неуспешна идея да заработи, превръщайки я в градинарския еквивалент на Apple.

Заумвебер разказва как след влизането си в аграрния сектор той бързо е разбрал, че този бизнес представлява „превръщане на дизел в храна с добавяне на вода”. Това не му изглежда добър подход и той се заинтересувал от идеята за използване на морска вода в селското стопанство. След много прекарани дни в библиотеките Заумвебер стига до името Чарли Пейтън: британецът работи върху тази технология от 1991 г. и макар че всичките му пилотни проекти се провалят, неговият подход изглежда хитър. Пейтън решава проблема с водата двояко: парникът „елегантно” произвежда вода, в същото време морската вода се използва за охлаждане на парника – „нещо твърде обещаващо, за да се игнорира.”

Разделили са се миналия февруари, но за разлика от Пейтън, Заумвебер изпитва съжаление от този факт: англичанинът би могъл по-добре да пропагандира и да продаде устойчивата технология. Пейтън от своя страна твърди, че е много доволен от сумата, получена при раздялата, но не може да скрие огорчението си от посоката, която е поел австралийският проект. Германецът разказва: „В началото не разбирахме, а мисля, че Чарли и досега не разбира, че дори в пустините има студени дни и парникът се нуждае и от отопление – ето затова монтирахме и газовия бойлер, който се задейства само когато е много облачно или студено. Това разочарова Чарли, защото вече не бяхме 100% нулева енергия. Без топлина и охлаждане пак може да се произвежда, но външният вид на стоката не е перфектен и супермаркетите отказват да я купуват. Щеше да е идеално, ако нещата не стояха по този начин, но не можем да променим човешкото поведение. Той намери перфектната платформа да мисли и експериментира, а ние просто искахме да произвеждаме”.

И бегъл поглед върху семейство Пейтън показва, че работата не е била само в газовия бойлер – става дума за сблъсък на стилове. За разлика от банкера Заумвебер, Пейтън са артистични натури; част от времето си те прекарват в дървена къща без електричество на една горска поляна в Съсекс. Чарли Пейтън, който е по-скоро аматьор и мислител, отколкото учен, освен това е горд човек. Очите му горят, когато говори как някакви амбициозни млади хора са злоупотребили с неговото откритие. Идеалистът срещу прагматика.

Сега Seawater Greenhouse активно предлага парникова инсталация без обезсоляващо устройство, без соларни панели и почти без никаква електроника. Всичко е нискотехнологично и евтино; разчита се на дискретното взаимодействие между изпаряването и кондензацията на морската вода на вятъра – както естествен, така и изкуствен, създаван от вентилатори, задвижвани от соларни панели. Ако нещо в този модел се развали, просто трябва да убедите хората да ядат перфектните на вкус, но не съвсем добре изглеждащи зеленчуци – или да съберете по-малко продукция и да останете твърдо на устойчивите си принципи.

По статията на Джонатан Марголис „Отглеждане на храна в пустинята: това ли е решението на световната хранителна криза?” The Observer, 24.11.2012. Превод със съкращения и малки изменения

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Интернационални and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s