Икономика – между мършавия дракон и хапещата змия

Докато ни занимават с теории и партии, истинските икономически проблеми остават да висят като меч над света. Тези, които чакат финансов Армагедон, не са по-луди от астролозите оптимисти

Реалността е вредна за финансите. Днес повечето анализатори – кой по-явно, кой скришом, се ръководят от тази нагласа и представят желаното за вероятно, стремейки се да пречупят естествения песимизъм на измъчените от дългата криза фирми и потребители и да ги подтикнат към повече инвестиции и покупки. Напразно: вече пет години светът живее в неблагоприятни стопански условия и изгледи за подобрение има само в обзорните доклади на обърканите финансови институции. Тяхната неадекватност лъсна при пазарния срив от 2008 г., който милионите професионални икономисти по света чисто и просто проспаха. Още по-наивна бе пропагандата след края на 2009 г., че кризата била преминала и скоро всичко отново ще бъде наред. 2010, 2011, 2012… Хората в крайна сметка не са чак толкова глупави, че да вярват година след година на несбъдващи се прогнози.

Разбира се, заради икономическите трудности мрачните пазарни пророци бързо се превърнаха в бестселър. Но някои икономисти имат по-сериозни основания от машината за песимизъм Нуриел Рубини да се опасяват за съдбините на света. Това, което не е наред в глобалната икономика, не е просто „недостиг на кредит”, „твърде разточителна социална държава” или пък някакво случайно и твърде лошо стечение на обстоятелствата.

Световните икономически проблеми са структурни 

Те изразяват невъзможността на предишния постиндустриален модел да се възпроизвежда до безкрайност. Има купчини доказателства, че старият път, по който мандатите на Рейгън и двамата Буш стърчат като крайпътни табели, е изчерпан. Най-важните аргументи са екологичната и демографската криза. Днес седем милиарда човеци искат не просто да живеят, да ядат, да пият и да правят деца; в огромната си част те искат да станат богати, тоест да имат западен стил на живот. Произтичащият от това натиск върху природните системи клати основите на цивилизацията. Днес играем игра с нулев резултат: колкото по-богати стават малцината привилегировани, толкова по-малко остава за другите, все повече на брой. Напрежението между бедни и богати нации се засилва и това в условията на оскъдица лесно може да доведе до сериозни военни конфликти с предвидим изход: нова епоха на глобален империализъм. Икономиката трябва някъде да спре с тази опасна игра и приоритетът на икономическия растеж да се преосмисли. Но все още не виждаме нищо подобно.

Засилват се противоречията между бедни и богати и в рамките на нацията; доста уважавани западни икономисти заявяват, че в момента се води класова война. Допълнителни пречки за икономическото колело създава упоритата безработица, която няма да изчезне автоматично, в случай че икономическият продукт се върне до предкризисни нива. Виновни са машините, променящите се потребности и краткосрочната ориентация на днешния бизнес. По света има огромно количество несвършена работа и заедно с това поне 200 млн. безработни. Заедно с това производствените разходи в реалната икономика растат, тъй като оскъдните суровини се разпределят на непрозрачни пазари. Същевременно финансовата система изземва все по-голяма част от намаляващата принадена стойност в икономиката и оставя все по-малко средства за научна и изследователска дейност.

Загатнатите тенденции говорят, че за да остане цял, светът се нуждае от нов икономически модел. Дали той ще се нарича неокапитализъм, или ще получи някакъв друг етикет, не е особено важно. Новата икономика, която прави възможно дългосрочното добруване на хората, притежава редица свойства, които отсъстват от сегашната система. Светът се нуждае от по-ефективен начин за преразпределяне на ресурсите, от по-строг контрол върху екстерналиите (странични ефекти върху трети страни), от повече икономическа координация – включително от нова обща резервна валута и световна централна банка, която балансира интересите на кредитори и длъжници, както предлага например Жак Атали. Но най-важният дефект, който трябва да бъде поправен, е да се освободи мъртвата хватка, с която финансовите пазари са стегнали не само реалната икономика, но и политиката и дори душите на народите. Колко нормална е една система, в която спекулациите на шепа непознати от другата страна на планетата могат да фалират държави и да лишат от работа милиони производително заети хора?

Измеренията на търсената промяна са огромни и мнозина отказват да разсъждават върху подобни проблеми; те им се струват твърде абстрактни, макар да усещат ефектите по джоба си. Доста по-успокоително е да си припомним, че икономиката се развива циклично и съответно все някога и някак си ще изпълзим от дупката.

Този път обаче е различно

Каза го не друг, а Кенет Рогоф, бивш главен икономист на Международния валутен фонд, съавтор на нашумялата книга от 2009 г. „Този път е различно. Осем века финансова лудост”. В книгата се твърди, че пазарите се мислят за безпогрешни, но всеки път допускат едни и същи грешки и така губят страшно много пари; финансовите еуфории и кризи следват едни и същи закономерности през вековете. В скорошна популярна статия маститият икономист обаче поставя нещо като въпросителна след своя модел. Според Рогоф може да се окаже, че кризата този път действително е различна – не само финансова, а и криза на иновациите.

Както винаги заплахата идва от Русия – според бившия световен шампион по шах и опозиционен лидер Гари Каспаров в момента сме изпаднали в период на стагнация на технологиите и иновациите, което означава, че в скоро време няма да видим икономическо възстановяване. Противно на официалната представа, че живеем в ера на технологичен прогрес, Каспаров счита, че сега преобладава пасивното самодоволство: обществото се възползва единствено от бивши научни постижения и е склонно да избягва всеки технологичен и бизнес риск, разчитайки вместо това на хипертрофирала правителствена регулация. Резултатът е ниска производителност, която в съчетание с охлабената монетарна политика вещае нова финансова криза. Всичко това е описано в „Програмата” (The Blueprint), която ще излезе от печат в началото на март 2013 г. Съавтори на Каспаров са интернет предприемачите Макс Левчин и Питър Тийл.

Според вече публикуваната анотация към тази книга в нея се твърди, че изворът на иновациите в обществото е пресъхнал. По пътищата все още се движат коли, задвижвани от конструирания през 1876 г. двигател с вътрешно горене. Смъртността при ракови заболявания е приблизително същата, както през 1971 г. Основната част от днешните компютърни технологии е разработена през 70-те, дизайнът на интернет – още през 60-те. Впрочем Каспаров наскоро е внесъл смут на конференция в Оксфорд, задавайки въпроса с какво продукт като iPhone 5 допринася за човешките способности. „Програмата” вижда изход от капана на рутината в „подривните технологии”: иновации, които създават нови пазари и отрасли и така изместват, т.е. подриват пазара на старите (по същия начин, както CD подкопаха пазара на дискети). Чрез научно инженерство може да се разкрият милиони нови работни места и да се подобри инфраструктурата, така че човечеството „да встъпи в нова ера на глобален просперитет чрез неоползотвореното богатство на човешката изобретателност”.

Тази величава шахматна визия поражда някои притеснения. Тя вижда в иновациите средство за „спасяване на свободните пазари”, което в условията на неототалитарна Русия е разбираема цел, но нали тъкмо свободните пазарни нововъведения доведоха света до депресия? Също така не си струва да се вайкаме за загубата на откривателския дух на човечеството, щом монополите продължават да окупират новите обещаващи идеи – вмята Рогоф, – а компаниите произвеждат само това, което се патентова лесно. Проблемът не е в липсата на иновации, а в съдбата им.

Надбягването между иновации и икономически претенции

е старо колкото човека. Цивилизация след цивилизация са изчезвали, защото технологичната им база е губела тази надпревара. През последните няколко века технологията се справи с предизвикателствата на стръмно нарастващите човешки нужди и изчерпването на природните ресурси, но спечеленото предимство е само временно. „(Капиталистическата) система, която се е посветила на непрекъснатата интензификация, може да оцелее само ако по същия начин се посвети и на непрекъсната технологична промяна. При сегашните обстоятелства технологията ще загуби надпреварата”, обобщи през 1977 г. антропологът Марвин Харис.

Екологична, демографска, иновационна, финансова и дългова криза тресе света тези години. През 2013 г. по информация на финансовата агенция Bloomberg САЩ трябва да изплатят (т.е. да подновят) държавен дълг на стойност 2.9 трилиона долара – сума, която днешната икономика на България би произвела за повече от половин век. Общо падежът на държавния дълг на 11-те водещи световни икономики ще е 7.4 трилиона. А целият надвиснал дълг над правителствата по света по изчисление на The Economist е около 50 трилиона долара (виж картата).

Добре известно е, че войната е майка на дълга; също и че популистките лидери бързат да теглят заем, когато искат да бъдат преизбрани. Но противно на внушенията на пазарните фундаменталисти за трупането на държавен дълг са виновни далеч не само правителствата. Само преди пет години, през 2008 г., нивото на държавния дълг в света бе двойно по-ниско, а в началото на века то бе „едва” 15 трилиона. Световният дълг сега набъбва със скоростта на гръцки дълг и причините за това са главно две. Първо, правителствата и централните банки помогнаха на финансовите институции в кредитната криза от 2009 г., поемайки техните загуби и пасиви. Бяха дадени малко обяснения защо се прави това, най-честите версии бяха „предотвратяване на световен финансов колапс” и „системна финансова криза”. Но докато хората трябваше да приемат на вяра, че помощта за банки и застрахователи е от публичен интерес, помощите за реалната икономика бяха твърде оскъдни. Тази

нескрита привилегия за финансите

пред другите елементи на икономическата политика постави „реалната” сфера – заетост, производителност, технологии и т.н. – в още по-неизгодна ситуация. След като едно предприятие се управлява така, че да има най-добър финансов резултат, включително цена на акциите и възможност за емитиране на корпоративни облигации (активи, чиято оценка по необходимост е краткосрочна), индустриалният резултат няма как да е блестящ.

С втората причина за набъбването на дълговата снежна топка сме свикнали до степен да не се замисляме за нея: формулата на сложната лихва. През 2013 г. Щатите ще платят под формата на лихви по държавни кредити 211 млрд. долара. Макар че САЩ имат отлични печатници за пари, тази огромна сума не идва съвсем от нищото; тя означава по-малко разходи за здраве, наука, развитие – така стоят нещата в почти целия свят. Икономистите са свикнали да повтарят, че лихвата е цената на парите. Но пък цената на лихвата е спадаща икономическа активност, тъй като тя оставя у хората и във фирмите по-малко средства за консумация и инвестиции. Освен че свива пазарите, лихвата намалява иновационния потенциал на фирмите. В крайна сметка разделението между кредитори и длъжници се задълбочава не само на държавно, но и на заводско равнище. Този, който има да плаща дълг, по-трудно се конкурира на световните пазари и накрая бива погълнат.

Американският учен Майкъл Хъдсън в последната си книга The Bubble and Beyond („Финансовият балон и след това”, 2012) защитава тезата, че сложната лихва е неестествена, вредна за икономиката приумица, която стои в основата на финансовите кризи и определя сегашното незавидно икономическо положение. Сложната лихва се подчинява на математически закони, а икономиката расте по органичен път и съответно не е в състояние да отговаря на финансовите претенции. Изчисленията на Хъдсън, който е признато име и в международните финанси, и в стопанската история, показват, че средният годишен икономически прираст в света през последните 2000 години е 0.2% – докато средната лихва по държавния дълг през 2013 г. ще е около 4.5%. Дори да не се връщаме толкова назад във времето,

лихвите по дълга упорито надхвърлят икономическия растеж

и това означава, че все по-голяма част от дохода на държавата и населението изтича в касите на финансовите институции – банки и инвестиционни фондове. Процесът се самоусилва, като според Хъдсън сега живеем непосредствено в „последните дни” преди финансовия апокалипсис – и финансистите знаят за това.

Показателен за силата на сложната лихва е следният пример: един шилинг, вложен на първата година от новата ера при 5% лихва, би натрупал към средата на XVIII век състояние, равно на плътна сфера от чисто злато с диаметър от Слънцето до Сатурн. Дори да отчетем инфлацията и вечно дебнещия банкера риск от революции или фалит на длъжниците, според формулата за сложна лихва лептата на бедната вдовица вече би трябвало да е златна топка поне колкото Земята. Експоненциалният растеж, който предполагат математическите финанси, чисто и просто е неестествен: „Естествената форма на икономическите феномени е S-образната крива, а не възходящата експоненциална крива към безкрайността.”

През вековете дискусията за и против лихвата в икономиката се е водела с нестихващо упорство, но днес тя звучи непривично в нашите уши. Както отбелязва Хъдсън, хората са по-склонни да слушат призиви за всеобщи стачки и революции, отколкото за опрощаване на дългове или премахване на сложната лихва. Тази подозрителност не е чудна – финансовата власт бързо се превръща в политическа, медийна и дори в културна власт и „формира възприятията на електората по начин, който служи на нейните цели”. Затова в скорошна обширна статия във влиятелния консервативен вестник Frankfurter Allgemeine Zeitung Майкъл Хъдсън директно говори за „война на банките срещу народа”. Трупането на държавен и частен дълг, който не може вече да бъде изплатен, означава само едно: контролът върху икономиката и политиката преминава изцяло в ръцете на финансистите. Ето как:

„Банките искат да им се изплаща под формата на лихви добавената стойност в икономиката, а не добавената стойност да се използва за повишаване на жизнения стандарт, за държавни разходи или пък за инвестиции. Изследователска и развойна дейност – това трае твърде дълго. Финансовият свят мисли в по-кратки времеви периоди. Този начин на мислене е антипродуктивен, но ни се дава като истина от последна инстанция. Алтернативата – държавна намеса на „свободния пазар“ чрез регулиране и прогресивни данъци – ни водела към робство.” Ето го новият път към крепостничество, с който ни плашеше Хайек, но ролите в него са преобърнати.

От дракон на змей   

Дефлация на дълга, задушаващ монополизъм, куп безсмислени джунджурии, мъчителна борба за съществуване и безработица на фона на показно разточителство – това са икономическите реалности, с които влизаме в новата 2013 година. Оптимизмът вдъхва сили, но нека знаем също и в каква среда живеем. Според Джоузеф Стиглиц реално икономическо подобрение ще изпитаме най-рано през 2018 г., като Нобеловият лауреат вижда главната причина за това забавяне в огромното неравенство в доходите, което отнема покупателна сила от населението и обрича икономиката на недостатъчно търсене. Чувството за неравенство и несправедливост също така демотивира хората да се катерят по стълбата на успеха и със своите стремежи да тикат каруцата напред. Неравенството коства поне 1% от икономическия ръст годишно, твърди Стиглиц. Кенет Рогоф отписва още 1% от потенциалния ръст заради товара на дълга. Но колко по-важен от растежа е въпросът докога този растеж – това автоматизирано „постигане на все повече заради постигането на все повече” – ще бъде единственото възможно средство за подобряване качеството на човешкия живот. При сегашната система увеличаването на икономическия продукт ще задълбочи неравенството и няма да смекчи бедността и оскъдицата. Общо взето, икономическата промяна може и да се е прокраднала тук-там из света на идеите, но в практически план си е бутафория.         

Вероятно нещата ще стоят по този начин дотогава, докато все още има какво да се изстисква от „седемте тлъсти крави”. В самото начало на последната криза, регистрирана в средата на 2007 г., брокер ветеран се досети за съня на фараона, видял на брега на Нил седем тлъсти крави, погълнати от други седем, мършави. Евреинът Йосиф разтълкувал този сън като седем сити и седем гладни години и предложил на фараона хитър план. Народът на Египет се спасил, като ял натрупаното през седемте тлъсти години жито, но платил за храната със свободата си, отдавайки я „доброволно” на фараона. Аналогията с икономическия цикъл и заробващия дълг е твърде силна, за да я отминем с лека ръка. Ако вече сме навлезли в истински мършавите години – а според някои анализатори все още доим тлъстите крави и тепърва ще видим какво е глад, – трябва да извикаме на помощ цялата си съобразителност, за да не се събудим един ден внезапно като роби.

А може би все още не сме стигнали дотам. Финансистите ще разберат, че дейността им застрашава икономическия организъм, и ще се съгласят да бъдат регулирани от политиците, които от своя страна ще станат по-смели лидери. Ще изкопаем от недрата на Земята нови ресурси, ще свикнем да живеем с глобалното затопляне, а корпорациите ще открият начин да доставят на народа вода, храна и зрелища при много ниски пределни разходи, така че надпреварата на икономиката с ентропията ще се удължи с още няколко века. Ако ще вярваме в тази реалност, да припомним, че според китайския зодиакален календар след хаотичната и страхлива Година на Водния дракон (който се оказа доста мършав звяр) през февруари идва Годината на Змията. Тя е огнен знак и е благоприятна за бизнеса: инвеститорите ще се заредят със смелост и доверие, ще има повече купувачи. През пролетта и лятото китайските астролози дори очакват голямо раздвижване на финансовите пазари. Позитивната енергия на змията ще се прелее в следващата, още по-могъща Година на Коня и глобалната икономика най-сетне ще изпълзи от кризата. Все пак внимавайте с астрологията: финансов консултант твърди, че мнозина през 2013 г. ще открият как онова, което за тях досега е било сигурен актив, изведнъж се е превърнало в хапеща змия.

Сп. ТЕМА

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики, Интернационални and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s