Инфлация, бифлация и други диагнози

Има и здравословна инфлация. Ако индексът на потребителските цени у нас нарастваше – каквато е тенденцията през последните месеци – догонвайки по-високите заплати, дължащи се на увеличено производство и търсене на труд, можехме да отваряме шампанското, че кризата е вече зад нас. Но сегашното поскъпване в България се обяснява предимно с външни фактори: с новите цени на ток, газ и горива в добавка към т.нар. агфлация. С този термин, производен от „аграрна инфлация”, се обозначава поскъпването на храните, което е световен проблем. Българската инфлация не е следствие от нараснала икономическа активност и затова вещае само обедняване: няма ръст на производството и доходите, който да компенсира по-високите цени.

Повишението на цените с 4.4% на годишна база през октомври е внушително постижение, което обезсмисля хвалбите на финансовия министър Симеон Дянков колко добре си живеем при управлението на ГЕРБ. Според статистическия институт инфлацията, натрупана във времето на това правителство е вече 12.25%. Седем лева на Станишев са осем лева на Борисов – нещо, което Дянков трябва да има предвид всеки път, когато ни замерва с милиарди. Но да обясняваме на главния финансист, че парите имат стойност във времето е, признайте, странна ситуация. Със същия успех можем да проповядваме Корана на рибите. Доста по-смислен би бил опитът да разберем какво изобщо е инфлация и имаме ли шанс да се предпазим от нея. Отговорът вероятно ще изненада мнозина. За година или пет може би ще успеем да опазим богатството си, но в по-дълъг период битката с инфлацията е обречена. В самата природа на парите е те да се обезценяват: те биват „пояждани от молец и ръжда” дори без Дянковата помощ.

Още преди 2600 години, когато в малоазиатското царство Лидия се появяват първите монети, стойността на парите е свързана с волята на господарите на държавата. Фактът, че в миналото са се разплащали със стокови пари, например със злато, не прави разлика: за да финансират войните си, владетелите отрано са се научили да изстъргват метал от ръбовете на монетите. Още по-лесно е да се секат монети с ниско съдържание на злато или сребро. Римската империя дава пример за обезценяване на държавната валута в мащаб, който в човешката история има паралел единствено с „олекването” на долара на САЩ. Сребърният денарий се е обезценил над 20 пъти за 200-те години от Нерон до войнишките императори. Рим е имал дори „германски” периоди: по време на гражданските войни между 258 и 275 г. инфлацията достига хиляда процента.

Както може да се очаква, хартиените пари не подобряват ситуацията – но, както става ясно,

носталгията по „стабилните” пари

е като валута без покритие: реалността в паричния свят е неспирната девалвация. Дори златото не е способно да изкорени инфлацията по една съвсем прозаична причина: щом бъдат открити нови находища и мините доставят на пазара нови количества, цената на благородния метал се смъква. Случвало се е, а средата на XIX век демонстрира и обратния процес – тогава световният икономически продукт чувствително нараства, в същото време десетилетия наред няма по-значителни открития на златни залежи. Недостигът на злато в условията на златен стандарт води до много висока стойност на парите, тоест до ниски и намаляващи цени на продуктите – до дефлация и ширеща се бедност.

Всъщност без инфлация капитализмът е обречен. Обезценяването на парите мотивира бизнеса постоянно да търси начини за изпреварващо умножаване на капитала. Освен това без инфлация няма шанс за социална мобилност: за израстване в обществото на способните и заслужен провал на некадърните богаташки деца. Богатството, както и бедността, щяха да са печат за цял живот. Големият британски икономист Джон Мейнард Кейнс описва този феномен така: „Тенденцията парите да се обезценяват действа като противовес на съвкупния резултат от сложната лихва и наследяването на богатства. Тя смекчава ефекта от разпределянето на спечелено в миналото богатство и разделянето на собствеността от активността… Но в резултат на начина, по който използваме парите в ежедневието, лесно го забравяме и гледаме на парите като на абсолютен стандарт за стойност” (Social Consequences of Changes in the Value of Money, 1923).

Нека не оставаме с грешно впечатление – историята познава и продължителни периоди, когато парите са поскъпвали. Последният по-изразен такъв момент е Голямата депресия на 1930-те, когато цените на потребителските стоки падат с 30%. Сянката на дефлацията е надвиснала и днес над САЩ и голяма част от действията на Федералния резерв целят предотвратяването й. Всъщност не е преувеличение, че макроикономистите стоят пред вечна дилема: инфлация или дефлация. С рестриктивни мерки (повишаване на лихви, резерви на банките и др.) централната банка може да постави инфлацията под контрол, дори да предизвика дефлация. Инфлацията ощетява интересите на спестителите, на хората с фиксирани доходи (пенсионери, чиновници, учители) и като цяло на богатите. Обезценяването на парите боли, но дефлацията носи още по-сериозни рискове. При падащи цени предприятията не инвестират, безработицата скача. И ако инфлацията дава глътка въздух на длъжниците, при дефлация кредиторът потрива ръце, а длъжникът стене.

Инфлация или дефлация?

Самото поставяне на този въпрос при демократичния ред определя за коя партия ще гласува по-бедното и потънало в дългове мнозинство. Затова от много време насам една от големите задачи на обслужващата икономическа гилдия (следваща прословутата максима на властта: „Икономистите съществуват не за да ми обясняват какво да направя; на тях им се плаща да обясняват на хората какво съм направил”) – е да няма такъв въпрос.

През 1958 г., когато на Запад политическият идеал на пълната заетост за момент е реалност, Уилям Филипс открива интересна статистическа закономерност: има обратна зависимост между промените в работните заплати и равнището на безработица. Въз основа на това заключение малко по-късно е формулирана т.нар. крива на Филипс: ниската инфлация означава висока безработица. И обратното: щом безработицата е ниска, значи работодателите трябва да плащат по-високи заплати и съответно цените на стоките ще могат да растат. Това е близко до логиката, но твърде опасно внушение. То означава, че в името на обществения интерес политиците биха могли да толерират инфлация, която ще ощети притежателите на парично богатство.

За щастие на последните 70-те им поднасят мощен аргумент срещу валидността на кривата на Филипс. Това е стагфлацията – макроикономическа ситуация, подобна на настоящата българска, когато цените се покачват, а заедно с тях расте и безработицата. Има много обяснения за този феномен, но най-човешкото от тях отдава поскъпването на външни фактори (като петролния шок от 1973 г.), а безработицата на вътрешни структурни размествания. Чикагският икономист Милтън Фридмън се възползва от открилия се шанс и постулира, че кривата на Филипс се проявява само в кратък период, а в дългосрочен не важи. Вместо хлъзгавия избор между инфлация и безработица Фридмън предлага концепцията за естествен процент на безработица, който не влияе на равнището на цените. В практически план новият прочит на Фридмън оправдава поддържането на ниска инфлация и така интересът на капитала е запазен. Друго следствие от учението му е, че правителствата и централните банки всъщност изобщо не трябва да се занимават с равнището на безработицата в обществото.

Логически издържаната аргументация на Милтън Фридмън бързо се налага в професионалните среди. Обаче следвайки я, икономистите загубиха досег с реалния живот, поне що се касае до инфлацията. Интересен експеримент в тази връзка прави професорът от Йейл Робърт Шилер. Той задава един и същ въпрос на група икономисти и на „нормални хора“ (тоест такива, които не са се занимавали с теоретична икономика). 77% от нормалните хора се страхуват, че инфлацията ги прави по-бедни, но само 12% от икономистите. За сметка на това икономистите горещо поддържат тезата, че инфлацията води до увеличение на заплатите: 60% от спецовете са съгласни със следния сценарий: „Конкуренцията между работодателите ще увеличи заплащането ми. Мога да получа по-добри оферти от други работодатели, затова моят работодател ще трябва да ми вдигне парите.“ Само 11% от нормалните хора мислят по този начин.

Значи инфлация все пак има? Тогава болшевиките може би ще дочакат своя шанс. Защото Ленин и съратниците му възлагат големи надежди, че тъкмо инфлацията ще подрие основите на гнилия строй. Революционерът икономист Евгений Преображенски сравнява печатницата за пари с „картечница, която атакува капиталистическия строй в тила.“ Е, наивното преувеличение е натоварено с не повече идеология от убеждението, че между инфлация и безработица връзка няма. А и от хоризонта на 1920 г. действително е лесно да се заключи, че паричният – тоест общественият ред – е неизлечимо повреден. Но макар че в победена Германия цените са девет пъти по-високи спрямо 1914 г., а във Франция и Великобритания положението не е по-розово, нещата все още са под контрол. Ваймарската република тепърва ще покаже на света

майката на всички инфлации

Поразително, тази злощастна страница от паричната история все още не е затворена. Страхът от девалвация е пуснал дълбоки корени в германската психика и 90 години по-късно стопанският мотор на Европа не позволява на Европейската централна банка (със седалище във Франкфурт) да помогне за преодоляване на дълговата криза посредством охлабване на паричната политика. По същия начин Федералният резерв, пазещ спомен за дефлацията преди 80 години, ще продължи да залива света с долари, за да попречи на падането на цените. Същата национална парична травма от миналото дирижира и днешната българска монетарна политика: всяко предложение за промяна на статуквото получава отговора „ще стане като при Жан Виденов”.

И в други държави – например Зимбабве и Унгария – цените са скачали с милиони проценти. Но Германия е първата и единствената (засега) световна сила, която позволява хиперинфлация. Този факт е от интереса на психиатрите точно толкова, колкото на икономистите. Задълбочени изследователи намекват, че достолепният управител на Райхсбанк Фон Хавенщайн през 1922 и 1923 г. залива страната с хартиени пари в израз на безсилна ярост срещу непосилните репарации и изобщо заради опозоряването на победената си родина. Каква стабилна валута, щом Рур е окупиран? Каква „имперска марка“, щом кайзерът е избягал? Типично по германски, за да има възраждане, трябва първо да се падне до дъното, до нечувано унижение. Малко преди края на паричната истерия возенето в градски трамвай струва 15 млрд. марки, а килограм сланина 180 млрд. След като един долар купува трилиони марки, дори бедните чужденци в Берлин си палят пурите с банкноти или пък ги използват като тапети. С цената на нечуван черен пазар и епидемия от самоубийства хиперинфлацията в крайна сметка заличава не само спестяванията, но и вътрешните дългове, както и аристократичните отломки. Германия започва начисто.

Именно заради този легендарен период днес Германия е така вярна на каузата на „скъпите пари“, включително на златото. Затова и сателитна България трябва да преглътне неудоволствието да работи със скъпи пари, макар че за догонваща икономика, разчитаща на ускорен икономически растеж, по-слаба валута е за предпочитане. Ниската инфлация, която е сред свойствата на валутния борд, твърде вероятно е една от причините за високата безработица у нас.

И докато политикономистите бранят своите доктрини, работещите икономисти напипват пулса на живота. Според мен вярната диагноза на българските инфлационни проблеми е „бифлация”. С този необичаен термин един американски финансов анализатор през 2003 г. означи ситуацията, когато в икономиката едновременно се проявяват и дефлация, и инфлация. Обикновено се повишават цените на горивата и храните, а се понижават цените на дълговите активи. Такива са например имотите, чийто пазар е тясно свързан с бизнеса с ипотеки. В България цените на имотите са се понижили с 38% спрямо пика от 2008 г. В същото време общият индекс на цените в селското стопанство от началото на 2010 г. е нараснал с 47%.

Бифлацията се появява

когато в икономиката има изобилие от пари. Такъв, колкото и да е странно, е българският случай – та нали всеки месец стотици милиони левове намират убежище в банковата ни система. Заради ръста на паричната маса насъщните стоки, главно храни и облекла, бързо поскъпват: много пари преследват малко продукти. В същото време безработицата е висока, а покупателната способност на населението намалява. Тоест парите отиват за закупуване на насъщни неща и търсенето на останалите стоки и услуги спада. Автомобилите и къщите не са насъщни и съответно цените им се понижават.

„Бифлация” е нов термин, който все още не е придобил гражданственост у нас, но той обяснява доста добре българските парични феномени. Например това, че последните данни на НСИ показват едновременно ръст на цените, измерени според националната методика, и месечен спад, т.е. дефлация на цените, измерени с европейската хармонизирана методика. Не е далеч от ума, че европейските стандарти за потребление включват по-малко насъщни стоки.

Освен обезценяване, „инфлация“ във физиката означава и пълнене с въздух. Нещо подобно се наблюдава в речите на финансовия ни министър, който без да държи сметка за инфлацията упорито твърди, че доходите на българите се увеличават стремглаво, а правителството на ГЕРБ е похарчило милиарди повече от предшествениците си за социални дейности. Медиите засега му обръщат внимание, но с времето възприеманата стойност на подобни изказвания ще стане много ниска и никой (освен рупорите на властта) няма да си прави труда да ги слуша или чете. А дали Дянков не се надува, защото без инфлация Бюджет 2013 г. е обречен? Повече от половината от приходите от ДДС догодина се чакат от облагането на горивата. Всеки път, когато международните игри на петрола свалят с 5 или 10 стотинки цената на бензина у нас, Дянков се облива със студена пот.

“Тема”

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики and tagged , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s