Рецепти срещу депресия

Причината за икономическата безпътица не е материална – тя се крие в грешните убеждения на хората, които стоят на върха

„Всеки в по-голяма или в по-малка степен има какво да яде, но напълно отсъства каквото и да е очакване за нещо приятно.” Така големият британски икономист Джон Мейнард Кейнс през 1932 г. описа „депресираните германци”. Терминът „депресия” отдавна се използва и в икономиката, тъй като предлага точно описание за едно конкретно състояние на националното стопанство. В специализираната психологическа литература под депресия се разбира мрачно настроение, съчетано с избягване на активност, което има негативен ефект върху мислите, поведението, чувствата и физическото състояние на индивида. Икономическата депресия пък можем да определим като липса на импулс за съзидателни дейности, която се изразява в трайно влошаване на макроикономическите индикатори.

Да го кажем на човешки език с думите на Никола Вапцаров: „Животът гнети, животът без милост ни връзва крилата…” В края на 1930-е поетът е уловил отгласа от Голямата депресия, с която приключи младенческият период на капитализма и която доведе света до война. Макар икономистите рядко да говорят за това, има достатъчно основания да определим състоянието на световната икономика след 2008 г. именно като депресия – третата поред в новата история след паниката от 1873 г. и финансовата криза от 1929–1931 г. (според статията „Третата депресия” на нобелиста Пол Кругман  в The New York Times от 2010 г.).

Българската икономика е в депресия

Жестоко се бориха официозните икономисти, преди да признаят, че сме в икономическа криза. Още по-трудно преглътнаха те думата „рецесия”; показателно е и колко прибързано прогласиха възстановяването. Същата неохота да се признае очевидното виждаме и по отношение на депресията. Споровете за термини са безсмислено занимание, но е време българските икономисти да погледнат истината в очите: 14 поредни тримесечия брутният вътрешен продукт не може да достигне нивата от края на 2008 г. Истина е, че не сме в рецесия, т.е. БВП не се понижава, но за сметка на това отбелязва толкова незначителен прираст, че е неуместно да говорим за възстановяване – фазата, която в теорията на бизнес цикъла следва кризата. По-подходящо е да кажем, че „пълзим по дъното”.

Освен че запазваме пренебрежително нисък жизнен стандарт спрямо средния за Европейския съюз, след 2008 г. у нас безработицата се удвои. Бизнес инвестициите през 2011 г. са под нивото от 2005 г. Големият въпрос е: неизбежно ли беше това? Имаше ли икономическа политика, която да смекчи падането през 2009 г. и да помогне да се движим по-бързо след това? Или просто бяхме обречени и оставаме обречени да чакаме нещата да се оправят сами.

Същият въпрос е вълнувал умовете на специалистите и през 1930-е. Поразително е колко си прилича нашето време с тази отдалечена на 80 години епоха: както по отношение на обсъжданите обществени проблеми, така и по двата враждуващи лагера, които се образуват всеки път с поставянето на важен въпрос. Едните твърдят, че скоро всичко отново ще бъде наред – само хората да си затегнат коланите и да преклонят глава под невидимата ръка на пазара. Другите считат, че човешките мъки и недоимък заслужават усилията да се помъчим да направим нещо. Разликата е главно в това, че лагерът на „активните” тогава е предвождан от един забележителен ум: Джон Мейнард Кейнс.

Депресията е в ума

След като се е уталожил прахът от големия борсов срив през 1929 г., Кейнс обобщава: „Очаквам световната депресия да продължи доста време.” Както и днес, тогава се предполага, че обратът ще дойде от строителния сектор в САЩ. Но строителството упорито затъва, за което „помага” и първоначално приложената политика. Икономическият хаос кара консерваторите да реагират по единствения познат им начин в момент на затруднение: да започнат зверски да пестят. Властите внушават на хората, че отказът от всеки възможен разход е патриотичен дълг – и така кризата се задълбочава, преминавайки в депресията, която после ще бъде наречена Велика. „Произвеждаме, за да продаваме” – възразява британският икономист в статия, предназначена за населението в Америка. „Не е възможно да се стимулират производството и заетостта, като се въздържаме от харчене.”

Тогава? За Кейнс подобряване на ситуацията ще има само тогава, когато властите обявят, че истинският патриотизъм се изразява в „духа на експанзия и развитие”. В горния цитат думата „дух” е особено важна. Кейнс е категоричен, че пречките пред възстановяването не са материални. „Те (пречките) се съдържат в знанията, преценките и мненията на онези, които са седнали в креслата на властта” – пише той в началото на 1932 г. За икономиста най-важната причина за депресията – която предшества дори страховитата дефлация и изпразването на банките – се крие в липсата на финансово лидерство и в „дълбоката интелектуална грешка”.

За Бога, братя, купувайте!

В светлината на казаното по-горе, с основание можем да се запитаме не само дали днешната austerity – мания (политика за строги икономии) не е психологически рецидив на управляващите, а и дали сривът в първите години на българския преход не се дължи и на непознаване на учението на Кейнс. Няма особен мотив за производство, когато премиерът на страната от екраните на телевизорите умолява народа си: „За Бога, братя, не купувайте!”

В националната икономика разходите на един са приходи на друг – обяснява британският мислител. „Всеки път, когато ограничаваме разходите си, ние намаляваме прихода на някой друг и ако тази практика стане повсеместна, всички ще обеднеят.” Звучи логично, но какво да правим с инфлацията, която всъщност доведе до излиянието на премиера Димитър Попов през 1991 г.? Според Кейнс страхът от повишаване на цените е по-голям от опасността. Всъщност инфлацията е необходима на модерната икономика, тъй като е признак за растеж – на доходите, на производството, на заетостта. Разбира се, който има много пари в банки, ще се бои от инфлация. Богатите обикновено са влиятелните хора и най-често успяват да наложат интереса си парите да не поевтиняват във времето. Но в макроикономически план липсата на инфлация е по-страшна от наличието й.

Другото възражение е по отношение на задлъжняването. Кейнс препоръчва държавата да тегли кредити и да харчи пари, за да издърпа икономиката от ямата. Дискредитирано ли е това учение предвид днешната дългова криза? България не само може, а по-скоро трябва да повиши нивото на дълга от сегашните 17% до примерно 25% от БВП, но да погледнем проблема от друг ъгъл. Според Кейнс светът има само три изхода от депресията. Първият е съгласувана политика на капиталова експанзия и вдигане на цените (инфлация) в целия свят. Второто решение е всеобщ фалит по дълговете и фундаментално преустройство на световната кредитна система. Третата врата е войната.

Разбира се, Кейнс има да предложи повече от безогледно харчене. През годините той измисля доста лекарства срещу депресията, някои от които все още са във въоръжението на Федералния резерв – например LTRO, операцията за подмяна на краткосрочните ДЦК с дългосрочни с цел да се понижи лихвата им. Според Кейнс

първата стъпка за борба с депресията са евтините пари

Държавата трябва да направи всичко възможно, за да понижи лихвения процент. Възможна мярка в тази връзка е да се въведе максимална лихва, която банките имат право да плащат по спестовните депозити. Кейнс предлага таван за лихвите на банките от 2.5%, който след това да слезе дори до 1%. Ще е драстично, ако подобна мярка се приложи у нас: статистиките на БНБ показват, че средната лихва по депозити в лева остава над 5%. Но може би българската депресия се крие именно в схемата, при която високите лихви, плащани на населението, се превръщат в още по-високи лихви по кредитите. Скъпият кредит обезкуражава безброй бизнес начинания. Заедно с това доста високите лихви по депозити убиват стимула на предприемачите да търсят добавена стойност.

Действително, не е ли това класическият белег за депресия: никой не е доволен, но никой не иска да се помръдне? Валутният борд, това наше свещено животно, също е продепресионен фактор. Поддържайки покритие в твърда валута за всеки наш лев, България на практика работи със златен стандарт. Добре е да знаем, че отказът на различните страни от златния стандарт през 1930-те се превръща в първа крачка на икономическото им възстановяване. Способността да се осигурява повече кеш, съответстващ на нарасналото търсене, производство и доходи, е решаваща: недостигът на пари вдига лихвите, което пък се отразява на инвестициите и накрая се стига до „фатално въздействие върху доверието и кредита” – до депресия.

Трябва да отбележим, че дори иначе смели български икономисти само загатват за проблемите в икономиката ни, произтичащи от валутния борд. Опасността от колективна анатема от страна на гласовитата гилдия не е никак малка. Добре, така да е – не можем да си управляваме паричното предлагане, нужен ни е борд. Но защо заедно с това тихомълком се подминава, че нашият валутен борд поддържа не 100% (както е по закон), а примерно 170% покритие на парите в обращение? С други думи, икономиката ни е лишена от поне 5 млрд. лв. Този недостиг прави парите скъпи за българите, а България – евтина дестинация за чужди инвеститори. Прилаганата стратегия обаче гарантира депресия за родното производство.

Евтините пари са само първа фаза в процеса на изпълзяване от депресията. Ако болестта е твърде тежка, Кейнс предлага „директна държавна интервенция, която да насърчи и субсидира новите инвестиции”. Щом населението и бизнесът не искат да харчат, държавата трябва да го прави вместо тях. Лекарството срещу депресия се нарича „програми за развитие”: жилища и обществени сгради, градоустройство, училища, газификация, пречиствателни станции, транспорт. И тук стигаме до

побългареното кейнсианство

Премиерът Бойко Борисов по време на правителствено заседание отсъди: онези 80 млн. лв., които френската компания Total плати като първа концесионна такса за газовото находище в Черно море, ще отидат за „пътища, училища и спортни зали”. Ето това се казва размах. С какво Бойко Борисов не заслужава да се нарече кейнсианец, щом приоритетите на правителството – ако се абстрахираме от фетишизираната „археология” – се изразяват главно в строителството на пътища? Не стана ли изведнъж кейнсианец и заклетият неолиберал Симеон Дянков, който (без никаква връзка с наближаващите избори) се загрижи за повишаване на разполагаемите доходи на хората?

Истина е, че през 1930-те Кейнс настоятелно препоръчва строителството като лек срещу депресията. Но щеше ли да се запази гледната му точка без изменение предвид новите реалности 80 години по-късно? Да се разчита на строителство за излизане от кризата днес изглежда анахронизъм. Изминалите десетилетия, а и очертаващите се мегатенденции откроиха доста други сфери за държавна намеса, за да може топката отново да започне да се търкаля.

Кейнс предлага на политиците следния пробен камък: „Евтини пари, умно харчене”. Парите в България са ужасно скъпи, дори когато идват като подарък от структурните фондове на ЕС. А умно ли се харчат? Строителството е доста по-лесна форма на организация на капитала от например инвестиции във високи технологии или подготовка на програмисти. Не се изисква интелектуален напън. Ако разчитаме единствено на „археология” и строителство, което не отчита полезността на построеното, никога няма да бъдем подготвени за бъдещето. А то, за съжаление, може да се окаже мрачно.

Неизбежна ли е войната

„Доста често в миналото е трябвало да чакаме война, която да приключи някоя тежка депресия” – отбелязва в началото на 1930-те Кейнс. Обяснението е просто: в случай на война държавата се осмелява на инвестиции, финансирани с кредити, и намира производствено приложение за свободните капитал и труд в обществото. Тогава, оправдава ли една работеща с пълен капацитет икономика подклаждането на война? В прочутото си отворено писмо до президента на САЩ Рузвелт икономистът заявява: войната винаги води до интензивна индустриална активност, но сега има шанс същото да се постигне с мирни средства. А през септември 1938 г. той споделя: „Само ако можехме да се отнасяме към въпросите на мира със същата енергия и сърцатост, както към въпросите на войната!” Но така или иначе е факт, че военните разходи решават проблема на безработицата, и това е известно както на политиците, така и на индустриалците.

Опасно е да крием лице от истината: на крачка от президентското кресло в Белия дом е човек, който е сериозно готов да застане до Израел и да нападне Иран, и отсега обтяга отношенията на страната си с ядрена Русия. Освен в Кейнс разликата между двете депресии е в атомната бомба. Дали човечеството отново не стои на ръба? В светлината на епохалния труд „Социобиология” на Едуард Уилсън бихме могли да заключим, че войната е прастар инстинкт на човечеството: механизъм за регулиране на числеността на популацията, сходен с масовото самоубийство на лемингите. Науката ни изведе едно стъпало нагоре; ако на това стъпало не проявим разум и не надмогнем инстинктите си, действително ще се самоубием.

Трябва също така да знаем, че популярната днес идея за „креативно разрушение”, авторството на която се приписва на Йозеф Шумпетер, всъщност е директна заемка (на Вернер Зомбарт) от творчеството на Ницше. Ницшевият Заратустра декларира: „Трябва да обичаш мира само като средство за нова война, а краткият мир – повече от дългия.” Ето какво стои в основата на икономическата мъдрост, препоръчвана от издания като The Economist за спасителен път на капитализма и човечеството. Впрочем самият Шумпетер отчита, че за капитализма е свойствено да се саморазрушава – по същия начин, по който разруши основите на феодализма.

Днес се предлагат доста плацебо лекарства за излизане от депресията, например идеята за „спасителния балон”. Интернет балонът спаси света от Азиатската криза, а имотният балон отложи часа на разплатата. Той гръмко се пукна, но сега просто трябва да чакаме новата спекулативна област, която да повлече икономическия вагон. Трябва обаче много добре да разберем, че се намираме в епоха, когато невинни на пръв поглед икономически нагласи водят директно към война. Неосъществената мечта на Кейнс е силите, които водят до възраждане с помощта на войната, да заработят и за „производителните цели на мира”. Очевидно е, че тази надежда е празна с laissez – faire. Но все още не са победени онези, които призовават за активност и за мир.

Цитатите в статията са по том 21 от събраните съчинения на Джон Мейнард Кейнс: Activities 1931–1939: World Crises and Policies in Britain and America.

Публикувано в сп. ТЕМА

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s