Краят на икономическите тигри

През последния половин век поне 20 държави бяха провъзгласени за икономически чудеса: следвоенните Германия, Италия и Япония, събуждащите се гиганти Бразилия и Китай, разбира се и „четирите азиатски тигъра” Хонконг, Сингапур, Корея и Тайван. В по-ново време тигри бяха наричани бившите балтийски съветски републики. Икономическият жаргон се обогати с прозвищата Келтски тигър (Ирландия), Скандинавски тигър (Исландия), Тигър от Персийския залив (Дубай), чухме дори за тигри в Татрите. Но както в света на животните истинските тигри стават все по-редки, така и журналистите имат все по-малко поводи да се възползват от тази удобна метафора за амбициозна бързо развиваща се икономика.

В скорошна статия харвардският професор Дани Родрик твърди, че в идните десетилетия ускореният икономически растеж ще е рядкост. „Вече няма да има чудеса на растежа” – пише той и се аргументира със спецификите на индустриализацията, която според него е в основата на всяко икономическо чудо. Грубо казано, страните, които успяват да превърнат фермерите във фабрични работници, постигат икономически напредък. Другият стълб на ускорения растеж според Родрик е човешкият капитал: знанията и уменията на работниците.

Тази изпитана двойна рецепта напоследък не иска да работи и вина за това носят технологиите и глобализацията. В модерния свят индустрията става все по-гладна за знание и капитал и все по-безразлична към „простия” труд. Няма нужда от средно квалифицирани „сини якички”, следователно ползите от индустриалния растеж ще се споделят от малцина. Второ, трудно е да се конкурираш с Китай с производствени разходи. При това глобалната криза затруднява експортно ориентираните стратегии и хитрини като евтина национална валута. Заключението на Родрик е, че индустрията ще остане „асансьор” за развиващия се свят, който обаче вече няма да лети шеметно нагоре. Растежът ще зависи от подобрения в човешкия капитал, институциите и управлението, тоест от твърде бавни неща.

Как ли ще ги стигнем

В зората на българската демокрация артистът Тодор Колев постави епохална интелектуална задача на националните икономисти с въпроса „Как ще ги стигнем.” Двадесет години по-късно България се радва на 45% от средния стандарт в Европейския съюз. Благосъстоянието се измерва спрямо това на съседите; критичният праг, за да не бъдем директно наричани „бедни”, е примерно 60% от средното. В една от първите си обществени прояви след избирането на поста, президентът Росен Плевнелиев постави национална цел да го постигнем до 2020 г.

За съжаление сметките показват, че това едва ли е възможно. За да имаме 60% от европейския брутен вътрешен продукт на глава от населението, би трябвало всяка година да регистрираме феноменалните 17% икономически растеж (ако приемем, че през следващите осем години ЕС се движи напред с 2% годишно). Дори ако поставим много по-ниската летва на паритета на покупателната способност (т.е. ако отчетем факта, че цените у нас са по-ниски от средните в ЕС), икономиката ни трябва да расте с по 6% годишно, тройно по-бързо от хипотезата за останалите европейски държави. Тази скорост докоснахме малко преди кризата, но да разчитаме на нещо подобно в обозримо бъдеще е утопия.

С други думи, за да ги стигнем – и то не съвсем, а поне малко да се изравним с „тях” – ни е нужно икономическо чудо в мащаб, който прескача тигъра и ще ни короняса направо за Балкански лъв. За това впрочем настояват редица наши икономисти, които прокламират, че страната ни може и трябва да гони двуцифрен икономически растеж, за да компенсира изоставането. Но може би няма по-опасна дума в света на икономиката, а и на политиката, от „трябва.” Има ли авторитет, който може да заповядва на тази извънредно сложна система от култура, капитал и умения, наречена национална икономика? Да не говорим, че чудесата следва да се търсят в изкуството и любовта, а не в реалната икономика.

Подмятанията за нужното ни икономическо чудо не са думи на вятъра. С тях „приказните икономисти” се опитват да аргументират един списък от реформи, които уж ще ни помогнат да си отгледаме лъвската грива. Дали е съвпадение, че всички предлагани рецепти за чудо облагодетелстват богатите (плосък данък), кредиторите (рестриктивна парична политика и високи лихви), самоуправниците (липса на държавна намеса), финансовите инвеститори (приватизация)? След всеки неуспех на либертарианската магия ни обвиняват, че не сме достатъчно вярващи, т.е. разколебали сме се насред „реформите”. А по мрачна ирония доказаните икономически чудеса в света са се сбъдвали с точно противоположни от предлаганите на България мерки: индустриални политики от държавата, правителствени корекции на пазара, превърнато в национална цел сътрудничество на фирми, работници и институции, както и прилагане на мерки, които насърчават равномерното разпределение на богатството.

Всъщност България е имала своето икономическо чудо. През 1959 г. страната ни постига над 20% икономически растеж, а през 1960-те прирастът на БВП се движи около и над 10%. Всяко чудо си има цена и тогава тя е била загуба на национален суверенитет, доброволен задължителен труд, дискриминация на интелигенцията и тотална мрежа от страх. Заслужава ли си носталгията?

Тайното оръжие  

Каквото и да говорим, редица страни в света са успявали за много кратко време да преобърнат неблагоприятните предпоставки и да постигнат внушителен прираст на богатството. Възможно ли е и други държави да постигнат сходни резултати, като копират или адаптират техния опит? Воден от същия въпрос, нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц в доклад за Световната банка от 1996 г. синтезира някои основни характеристики на азиатското икономическо чудо.

Моделът на Стиглиц, най-общо, притежава един елемент повече от „двойната рецепта” на Родрик и това е активната роля на правителството. Действително, социалистическите бюрокрации се провалиха, но това не дискредитира изцяло и завинаги ролята на държавата в икономиката. Според Стиглиц основната разлика между социалистическите страни и азиатските тигри е, че първите се опитваха да премахнат пазара, докато вторите – да допълнят или да се възползват от пазара. В „Клуба на тигрите” правителствата носят главната отговорност за насърчаване на растежа. Където няма, те създават пазари; обезкуражават „търсачите на рента” и насърчават новаторите; инвестират в национален маркетинг и наука, от което фирмите се възползват. Правителствата дори си цапат ръцете, за да отклонят инвестициите в имоти и потребителски стоки към нещо по-производително.

Стиглиц е категорично несъгласен, че единствено етнически или културни фактори като например конфуцианството определят успеха на азиатските тигри: та нали само малко по-рано същото това конфуцианство се използваше като обяснение за изостаналостта им? Правилният отговор е, че ред устойчиви и съпричастни правителства са си поставяли за главна цел икономическия възход на нацията, без да робуват на идеологии. Според учения основните черти на азиатското чудо са четири: индустриални политики, умело съчетание на кооперация с конкуренция, равенство в доходите, експортно ориентиран растеж.

Тук ще засегна само човешкия аспект на азиатското икономическо чудо. Сериозен повод за размисъл дава прилаганата от „тигрите” политика по заплатите. Противно на наложеното и у нас англосаксонско гледище, че развитието е невъзможно без ръст на неравенството (т.нар. крива на Кузнец), политиката на азиатските държави е търсила широко разпределение на доходите сред работниците. Това е правено с разнообразни механизми, като например наложената в Япония максимум 10 – кратна разлика между заплатата на най-високо и най-ниско платения служител в компанията. Друг трик е, че голяма част от заплатата се дава като бонус от печалбата на компанията, което прави всички съпричастни към общия успех.

Покачващите се доходи водят до значително нарастване на спестяванията – нещо, което се наблюдава и в България, макар и по различни причини. Но азиатските държави са се ангажирали с насочване на акумулираните капитали в индустрии, които създават работни места и добавена стойност и печелят дохода си в чужбина. Всичко това е съпроводено с огромни инвестиции в образование, ноу-хау и технологии. Стиглиц твърди: „Работната сила, която притежава умения, е ключова за икономическия растеж.” Този цитат би следвало да краси стените на няколко български министерства, начело с финансовото.

Чрез диктатор към прогрес?

Наистина ли тази славна история е само минало? Действително ли е прав проф. Родрик, когато твърди, че икономически чудеса са вече невъзможни? Въпросът е наистина сложен, като на едното блюдо на везната стои глобалната оскъдност, с все по-скъпи ресурси и все повече гладни хора, следователно перспективи за глобални конфликти, насилие, хаос. Може би икономиките на някои страни ще растат много бързо при този сценарий, но общата загуба на богатство ще е несравнимо по-голяма. На другото блюдо е поставен човешкият откривателски инстинкт, който ще продължи трансформацията на индустрията в услуги и информация. Той ще използва все по-ловко ресурсите, ще насърчи новия глобален институционален дизайн и дори ще съдейства за налагането на нови човешки ценности – който, с две думи, обещава чудо.

Ако гледаме единствено в миналото, икономическо чудо конкретно в България сякаш е невъзможно. Първият аргумент за това е, че не разполагаме с достатъчно трудов ресурс – и като количество, и като специфична подготовка. Демографските тенденции са твърде неблагоприятни, етническият разрез ги прави още по-мрачни. В образователната ни система сериозно куцат (да го кажа най-меко) както преносът на водещите световни постижения, така и подготовката на самостоятелно мислещи индивиди, така и възпитанието на национално отговорни хора.

Вторият аргумент срещу българското чудо е, че у нас индустриализацията отдавна вече приключи и ако сме честни – неуспешно. Така че вече няма асансьор, който да ни заведе на по-висок етаж от богатството. За да стане сега икономическо чудо или трябва да надупчим България като швейцарско сирене със сонди и мини, или да се надяваме на чудото у нас да се пръкнат глобално търсени услуги и заедно с това отнякъде да се появят много и добри работници, които да служат самоотвержено в тях.

В дрешника ни обитава и един упорит призрак, познат не само на специалистите, но и на доста широк кръг заинтересувани. Това е привидението на благотворната за стопанството диктатура. Изглежда диктаторът е неизживян комплекс за много българи, които считат, че „без твърда ръка няма да се оправим”. Те очакват да потекат реки от мед и масло, ако последваме светлия пример на Франко, Пиночет и гръцките полковници. Испания чак през 1955 г. постигна икономическото ниво от 1936 г., но какво струват фактите пред убежденията? Интересно как ли ще реагират копнеещите за стопански диктатор българи, ако пак бъдат принудени „доброволно” да купуват държавни облигации или всяка събота да бъркат бетон за магистралите.

Не е лесно да си национален диктатор в страна от Европейския съюз през 2012 г. Но поне можеш да си даваш вид, че си такъв. Междувременно за (псевдо)диктатора работи самата история: неолибералните „тигри” от второ поколение, които разчитаха на слободия, а не на устойчивите усилия на ангажираните правителства, тежко се препънаха. Любимите либертариански примери за успех от Балтика през 2009 г. показаха срив на БВП с 14.3% в Естония, със 17.7% в Латвия, с 14.8% в Литва. Келтският тигър през 2008 г. рухна с 14%, Скандинавският тигър се скри в бърлогата си, а Персийският тигър в края на 2009 г. технически фалира.

Зеленият растеж

Не е реалистично да чакаме в България да се случи „класическо” икономическо чудо, тъй като не разполагаме нито с човешки капитал, нито с технологична подготовка, а и нямаме късмет със съпричастни към националния просперитет правителства. Но това не означава, че нямаме полезен икономически ход. Някои наричат зелената икономика „алтернатива” за България. Доколкото зелената икономика в момента е единственият възможен път за по-мащабно повишаване благосъстоянието на нацията, по-вярно е да кажем, че тя няма алтернатива.

Зеленият растеж не е спирачка за стопанското развитие, а икономически модел, който търси и намира пазари благодарение на съхранената природна среда и пълноценните общности. Минимално изискване в зелената икономика е растежът да не уврежда природата и да не разстройва обществото; препоръчително е той да съдейства за преодоляване на бедността и подобряване на жизнената среда. Може да се каже, че това вече е и „официалната линия”: в обемист доклад тази пролет Световната банка се обяви за „всеобхватен зелен растеж”, който е „необходим, ефективен и достъпен” път към устойчиво развитие.

По обща преценка България все още разполага с изобилен природен капитал, за разлика от човешки и физически капитал. Но вместо да се зарадваме на това богатство, мисленето у нас остава сковано в рамките „сега ще развиваме икономиката, пък с опазване ще се заемем по-късно.” Грешка е да се мисли по този начин: всъщност чистотата и запазената природа помагат на растежа. Да не говорим, че не знаем нито цената на това, което сега унищожаваме, нито цената на възстановяването (стига да можем) в бъдеще. Традицията говори, че само богатата икономика се грижи за социалното развитие и опазването на природата. Но днес монетата се обръща и се оказва, че всъщност именно опазената природа и социалното развитие са основните фактори за печалба в икономиката.

На практика икономистите от Световната банка предлагат модел за зелен растеж, не по-различен от този, който приложиха икономическите чудеса на Азия през 1960-те: най-важни са инвестициите в човешки капитал и технологии. Освен масова подготовка на специалисти, зеленият растеж изисква култивиране на хората, което трябва да започне още в началното и средното училище.

Нужни са и национални политики по растежа. Директните „зелени” интервенции на институциите не са изключени, но правителството следва да заложи повече на техниката „nudging” – лек натиск, внушение, дори и манипулация на хората с позитивна цел. Тук любителите на диктатурата може би ще открият нещо сродно. Но зеленият растеж е твърде „умен”, за да разчита на силови методи: свободата е точно толкова важна за устойчивото развитие, колкото и редът. Наистина, да видим нещо подобно и в България ще е истинско чудо – и все пак това е възможно.

Публикувано в сп. ТЕМА

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики and tagged , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s