Прокъсаният параван на България

Държава, в която половината икономика е концентрирана в един единствен град, не може да се развива устойчиво. „Голямото Местене” не е лоша идея, но то не отменя необходимостта от разумна регионална политика

Доскоро се говореше, че София не е България – толкова големи бяха различията между столицата и провинцията. Сега вече е по-правилно да се каже, че София реално е България. Градът, в който живее една четвърт от българското население, обсеби потоците информация, пари и хора и скри слънцето на другите градски центрове, които допреди две десетилетия може и да не процъфтяваха, но поне водеха прилично съществуване.

Нефинансовите компании от Югозападния регион, в който София има огромната тежест, днес формират повече от половината от оборота в държавата: 108 млрд. лв. при 206 млрд. лв. приходи на фирмите в цялата страна. Почти всички финансови дружества и институциите са в столицата – тоест може да се твърди, че в и около нея е концентрирана половината национална икономика. И когато човек се движи из неспирно ремонтираните софийски главни улици и гледа футуристичните сгради и обновените с европейски пари градинки наоколо, нищо чудно да види нейде в далечината през облаците прах и шум по-доброто,

европейско бъдеще на България

Но това впечатление ще се дължи на един параван към доста мизерно вътрешно пространство. Впрочем параванът прикрива не само привилегиите на столицата пред регионите, но и крещящите проблеми вътре в нея. Мизерия са също и циганските гета, глутниците кучета убийци, липсата на канализация в уж престижни квартали, отворената рана на битовите отпадъци, неумението да се пазят и поддържат зелените площи – в „най-добрия град за живеене в България”.

Разбира се, възходът на София може да мине и за история на успеха. Преди повече от век италианският пътешественик Вико Мантегаца пише: „Столицата на младото българско княжество не може да направи благоприятно впечатление на чужденеца … Същински лабиринт от тесни, криви, непостлани улици, из които, когато вали дъжд, се гази до колене в кал”. Само на централния площад може да се види „някоя права улица, двуетажно здание и фенери, наредени с известна правилност”.

Днес българите нямат основание да се срамуват от центъра на столицата си. Не е само архитектурата – богатството, създавано в София (7900 евро на човек от населението за 2010 г.) е на средното ниво в Латвия и Литва и е доста по-високо в сравнение с някои периферни региони в Румъния, Унгария или Полша. В това отношение София отстъпва само 3 пъти от средните европейски значения, докато за цяла България изоставането е над 5 пъти.

Обаче по-голямо внимание заслужава една друга пропорция: Северозападният регион създава 2.7 пъти по-нисък икономически продукт на човек от населението по сравнение с Югозападния. С други думи дистанцията в богатството между Западна Европа и София е приблизително същата, каквато е между София и западналите български региони.

Няма параван или витрина, който може да скрие факт като този: Северозападен, Северен централен и Южен централен региони са трите най-бедни в Европа, измерено като БВП на човек от населението.

Българските региони са най-зле в Европа

и по ред други показатели: например жизнените очаквания в целия Европейски съюз са най-ниски в нашия Югоизточен регион (72.7 години), следван от … нашия Северозападен регион със 72.9 години. В Испания, Франция, Италия, Скандинавия, дори в планините на съседна Гърция има ред области, където бебето при раждане се очаква да живее 83 години – с над 10 години повече от средния „провинциален” българин. Кажете сега, че икономиката няма власт над природата.

Да, горният парадокс се обяснява именно с това, че рискът от бедност и социално изключване в българските периферни региони е най-голям в ЕС. Рекордьор в това отношение е Северен централен регион, където над половината от хората (53.2%) са на ръба на бедността – или от едната, или от другата страна. С основание можем да се запитаме защо тези официални статистики на Евростат намират толкова трудно път до устите на политиците и до ушите на българите. Немалко столичани ще се фрапират, ако научат, че 44.2% от жителите на Северния централен регион реално живеят в условията на тежко материално лишение. Естествено, отново най-лош резултат в ЕС, тъй като в регионите на повечето държави – включително в „раздираните от кризи” и  „периферни” Гърция и Испания, процентът на страдащите от тежко материално лишение е едноцифрен.

Също и в провинцията се правят градинки. Но докато за последните десет години населението на София официално се е запазило без изменение, а неофициално е нараснало до 1.8 млн. души, град Видин губи 18% от жителите си. Попово се е свило с 16%, Малко Търново с 25%, Пазарджик с 10%, Разград с 15% и така нататък. Какво по-силно потвърждение за упадъка на един град от стремителното му обезлюдяване? Видин е показателен пример, тъй като градът разполага с много предпоставки да просперира: богата история, забележителности, излаз на река Дунав, следователно логистично предимство, плодороден земеделски район, а дори и голям инфраструктурен проект, който се строи наблизо. Градското пространство е благоустроено – и въпреки това градът е призрачен. Няма хора.

Да се говори за острия упадък на регионите не е „тъга по социалистическата романтика”, както биха искали да ни представят нещата управляващите. Толкова модното устойчиво развитие на практика означава балансирано развитие между център и периферия. Истина е, че в редица по-малки европейски страни се наблюдава същата като у нас узурпация на икономическата и социална мощ от столицата; виждаме го най-изразено в Атина, както и в Будапеща и Лисабон. Но това, че и други имат нашите проблеми, няма да ни ги реши.

Феодална република

Упадъкът на българските региони крие далеч не само демографски и икономически заплахи. С отлива на хора и дейности се разпада социалната тъкан на мястото: правилата, нормите, взаимоотношенията, които изграждат нормалното ежедневие. По принцип хората не би трябвало да се напиват всеки ден от сутринта или да се пребиват от бой заради малък заем – обществените норми се грижат за това. Там, където вече няма достатъчно активни хора, за да бъдат ефективни социалните санкции, простащината и грубата сила взимат връх.

Това от своя страна дава пространство за новия български социален феномен – регионалния феодализъм. Може би той ще е следващият ни принос към световната социология след „икономиката на бурканите” и „обществото на нещастието”. Новите български феодали залагат на мускули и оръжия. От своите дворци, скрити зад високи бели зидове, те контролират същите сфери, както колегите им през Средновековието: гората с лова и дърводобива, земеделието като крупни арендатори, животновъдството, оставено в ръцете на простите аргати. Техни са механите, хотелите и магазините. Няма шанс за спокоен живот в малкото градче или в селото, ако не се покориш – или сам не заемеш тяхното място.

Страничен ефект от този дрейф на властта е грозната престъпност, която пълни страниците на централните ежедневници. Тук разфасовали човек, там затрили бабичка за два лева – и сякаш няма престъпление, което ще накара обръгналото ни общество да потръпне. В регионите цари беззаконие и съзнание за обществен провал и повече от показателно е как сегашната опозиция си мълчи за всичко това. Днешното състояние на регионите е колективен политически грях.

Магистрали към ада? 

Наскоро по време на партиен курбан Движението за права и свободи обвини премиера Борисов, че в главата му имало само мускули и магистрали: държавата управлявал Асфалт Паша. Добре казано, макар че ДПС надали ще искат избирателите им да научат за асфалтовата афера около строежа на „Цанков камък” в Родопите. Но наистина сме свидетели, че правителството гледа на транспортните подобрения като на панацея. Разбира се, транспортът е ключов за хармоничното развитие на регионите. Но това не е точно онзи вид транспорт, възпят от рок легендите AC/DC като „магистрала към ада без ограничения за скоростта”.

Транспортът следва да служи на териториалната политика, а не обратното. Една от основните задачи в тази насока е изграждането на добър обществен транспорт, който да свърже големия град с околните селища и да позволи бърза трудова миграция и условия за уикенд туризъм, така че мотивът за изселване да изчезне. Оптималният сценарий е транспортната мрежа да не свързва само големите населени места, но и да запълва „междинното пространство”. Така регионално ориентираният транспорт би допринесъл за намаляване на социалните и икономическите различия между центъра и периферията.

Колко по-различен е описаният европейски научен подход от бляна по широката лента, по която да фучат колите на столичаните в повече, тръгнали на почивка на юг от Бургас. Освен бензинови пари и уморяващ шум, магистралното село няма какво да получи от асфалтовия параван, минаващ край него. Това, разбира се, не значи, че не трябва да се радваме на АМ „Тракия”. Но трябва да стане ясно, че магистралите не заместват държавната политика за развитие на регионите. Нито пък компенсират провала в организацията на железопътния транспорт.

Специалистите по териториално планиране съветват новите членки в ЕС да се стремят да разчупят моноцентричния модел на метрополиса, обсебил растежа и инвестициите в държавата, като търсят по-уравновесен териториален модел. За съжаление тази препоръка в български условия придобива гротескни измерения:

Голямото местене в провинцията

на централите на ведомствата. Правителството съобщи подобно намерение през пролетта, а в началото на юли сам вицепремиерът Симеон Дянков се закани, че ще посвети цяло лято на тази цел. Вече е решено, че седалището на Изпълнителната агенция по рибарство и аквакултури ще се мести в Бургас, Изпълнителна агенция „Морска администрация” отива във Варна. Митниците в Русе, НАП във Велико Търново, Агенцията по лозата и виното в Плевен. В Пловдив ще местят „туризма” – явно ГЕРБ обмисля някаква нова администрация, след като закри Държавната агенция за туризъм през есента на 2009 г. Има и други оферти.

Ходът е находчив, най-малкото защото подхранва регионалния шовинизъм в предизборен интерес на управляващите. А и сама по себе си идеята не е лоша, особено по отношение на „морските” агенции. Но дали регионалното неравенство ще се уравновеси по този начин? При това никой все още не е изчислил дали очакваните ползи ще надвишат неизбежните разходи. Голямото Местене е мащабно начинание, което е много вероятно да се препъне още при старта си, а провалът ще се изрази и в рязко влошаване на административните услуги.

Освен това то ще е твърде скъпо, и то не толкова за държавата, която вече пръсна стотици милиони в софийските сгради на ведомствата. Сериозните загуби ще понесе бизнесът, който ще бъде натоварен със значително по-високи транспортни и комуникационни разходи. Натам сочи и истинският анекдот за бургаските адвокати. След като преди десетина години окръжният съд в Бургас се премести на ново място наблизо, последва и масово местене на адвокатски кантори. Солидните юристи не можаха да си позволят да са отдалечени и на десет минути пешком от новата сграда на съда. Дали пък сега не става дума за пласмент на имоти?

Уверенията на правителството, че местенето ще излезе „евтино”, не дават отговор за наличието на квалифицирана работна ръка. Нито пък надеждите, че местенето ще стимулира бързото въвеждане на електронни услуги, ще ни предпазят от хаоса, който ще се възцари вероятно за години напред. Но най-важното е, че въпросната мярка е палиативна: тя иска да компенсира нещо друго, много по-сериозно, което отсъства – държавна регионална политика. Нещо подобно наскоро беше приложено в Русия, където, за да се разсее вниманието около железния юмрук, беше пусната „партенка”, че ще се строи нова столица на изток от Москва.

България си има Министерство на регионалното развитие и благоустройството, но за съжаление то от три години функционира като строително министерство. Регионалното развитие и благоустройството изчакват за след пускането на магистралите. Обаче и тогава няма да настъпи раят на регионите: те пак ще трябва да се развиват стратегически, с план, подкрепен с научни аргументи. И с голо местене на ведомства няма да изчезне, нито ще намалее управленската зависимост от София. Местенето е мярка от типа „отгоре надолу”, които по правило са неефективни в регионален мащаб. Все пак вероятно ще има някакъв положителен ефект за озаптяване на регионалния феодализъм, но и това са само предположения.

Държавната регионална стопанска политика

е комплекс от институционални, отраслови и маркетингови решения, чрез които се оползотворяват сравнителните предимства на регионите. Тя си поставя социално значими цели и насърчава възникването на устойчиви производствени цикли, по възможност национално интегрирани. Да се „произвежда много”, като се добиват и изнасят суровини, на практика означава липса на регионална политика. Самата държава не прави бизнес, но без нея не може: освен че осигурява ред и стимули, тя предлага организационно и научно обслужване на регионалните предприемачи.

Следвайки известната още на Адам Смит „пирамида на богатството”, българската регионална политика първо трябва да се концентрира върху проблемите на селското стопанство. 70% от земята в богатите Испания и Италия се обработват от собственици, а у нас едва 20%. В огромните простори на Щатите 90% от фермите са малки и семейни. В малка България обаче надделяха големите арендни стопанства, които обезкръвиха селото и доведоха до силно непропорционална концентрация на богатство. Не само закон за комасацията и данъци за арендаторите милионери – у нас няма помен и от аграрни социални политики, които са доказани мерки срещу мизерията, неграмотността, етническото разделение. За сметка на това отново имаме чокои.

В българските региони започват да навлизат средства от европейските фондове, но все още няма поминък, тоест липсват пари – и затова ценни неща като имоти, природни ресурси, труд и вот се продават на безценица. Където трудът и доброто име не струват много, народът и обществото падат жертва.

Публикувано в сп. ТЕМА

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики, Родни and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

One Response to Прокъсаният параван на България

  1. Koyna says:

    Life expectancy не са “жизнени очаквания”, а “средна продължителност на живота” 🙂

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s