Да заспиш в морето

Знаем от прочутите „Приказки от хиляда и една нощ“ за носачите на вода, които поят жителите на големите градове из арабския свят. Възможно е тази екзотика да сполети света отново. Учените твърдят, че със затоплянето на планетата сладководните ресурси са подложени на стрес. Разбира се, вина носи не климатът, който е една реактивна система, а неспирната човешка икономическа активност: разточителният бит в градовете, интензифицирането на селското стопанство и новите индустриални проекти. Тоест дали ще има или няма да има вода за хората засега зависи от хората.

Сингапур внася 40% от водата си от Малайзия; договорът е подписан през 1961 г. и е в сила до 2061 г., но заради спор за цени Сингапур инвестира 400 млн. долара в различни проекти, за да стане водно независим. Турция до 2010 г. изнасяше вода за Израел, преди двете страни да потънат в политически конфликт. Анкара все още има планове да доставя с танкери вода от анадолската река Манавгат за Сирия, Йордания и Ирак, като чака да печели от това 100 млн. долара годишно. Инвестирани дотук са 150 млн. долара.

В началото на 2008 г. Каталония беше принудена да внесе вода за 22 млн. евро от Марсилия и южна Испания. Карибските острови страдат от хроничен недостиг на вода. Куба и Доминиканската република, която успя да опази горите си, са специален случай, но в Ямайка, Гаяна, Антигуа и Барбуда освен строг воден режим със забрана за напояване на ливади и миене на коли (и водна полиция, която да следи за спазването на забраните), винаги стои открит и въпросът за внос на вода.

Русия, Канада, държавите от Скандинавия вече изразиха готовност да се превърнат в износители на вода и тези страни определено няма да си дадат водата безплатно или дори продадат евтино. Природозащитници в Канада през 2008 г. успешно се противопоставиха на план, предвиждащ износа на 1 млн. галона вода дневно за Близкия Изток. През 2000 г. се говореше за водни войни в Палестина между Израел, Сирия и Йордания. Можем да продължим да изреждаме, но надали е необходимо. Днес целият свят гледа на водата като на стратегически, включително политически ресурс.

България е сред страните, които според хуманитарната изследователска група DARA към 2030 г. ще изпитат възможно най-острия „икономически стрес“ заради промяната в климата. В използваната от изследователите методика, която беше представена през 2010 г. на форума в Канкун, под икономически стрес се разбира силен натиск върху селското и горското стопанство, водните ресурси и екосистемите като цяло. Тоест въздействието върху първичния сектор на икономиката, включително водите, у нас се очаква да е изключително силно и това неминуемо ще се пренесе и върху другите клонове на икономиката и цялото общество.

Последно, Министерството на околната среда и водите оцени водните запаси в България като изобилни, при средногодишен воден ресурс на човек над 5000 куб.м. Тоест от 2010 г. България е извадена от списъка на страните с ограничен воден ресурс. Но според Веселин Александров и Галя Бърдарска от БАН, това се дължи само на включения в новите изчисления външен приток от река Дунав. Дунав е обща за Европа река, инфраструктура за използване на дунавските води във вътрешността на България продължава да липсва, така че по-добре да смятаме прясната вода без Дунав: остават 2452 куб.м. на човек годишно.

Много или малко е това? Зависи какво правим с това количество. Според международни данни от 2009 г., България годишно използва 28.7% от водните ресурси, с които разполага. За сравнение, в Испания този процент е 29%, за Италия под 24%, а за Гърция под 13%. С изключение на ивицата държави „от хиляда и една нощ“, тоест страните от Мароко до Индия, държави с процент на натоварване на водните ресурси сходен с българския се броят на пръстите на едната ръка /Белгия, Корея/.

Според данни на FAO, в бита на хората се консумират само 10% от използваните пресни води. За нуждите на селското стопанство отиват 70%, а за индустрията 20%. В България, да отбележим, проблемите са обърнати с главата надолу. Напояването в селското стопанство е на твърде ниско ниво, изградените по-рано иригационни съоръжения едва започват да се възстановяват. Продължаваме да разчитаме на небето, тоест на валежите, за да създаваме селскостопанска продукция. Тези валежи в следващите десетилетия се очаква да намалеят, но за това после.

В България консумацията в бита е свързана с чудовищни разхищения. Загубите във водоснабдителния сектор през 2009 г. са оценени на 59.2% от общото постъпило количество вода – или 1.07 млрд. куб.м. При положение, че средният разход на вода в България се оценява на 99 литра на човек в денонощие, само реализираните загуби са достатъчни за годишните нужди на 29 млн. българи!

Тук обаче все пак ще акцентирам на индустрията. Данните са доста противоречиви, но в една сонда за добив на шистов газ отиват между 4 и 30 млн. /примерно 20/ млн. литра вода. Това е загубена за хората вода, защото не вярвам някой да иска да пие вода, смесена със 700 химикала – сред които петролни дестилати, метилов алкохол и етилен гликол – дори след много внимателно пречистване. В САЩ в периода 2005/09 г. индустрията е ползвала за добив на шистов газ 550 млн. литра химически вещества (които са били смесени с неизчислимо количество вода), „в които има поне един неразкрит химикал поради търговска тайна“.

В една икономика, където се отчита пълната стойност на активите, за бедните на водни ресурси държави добивът на шистов газ е неизгоден, дори само по тази причина. Затова направо съмнителна изглежда преоценката на водните ни ресурси от страна на МОСВ точно в момента, когато инвестиционните намерения на добивните компании ни достигнаха.

Вчера в текст, озаглавен „Златото блести, но не се пие“, сдружение „За Земята“ оспори съображенията на Висшия експертен екологичен съвет, одобрил екологичната оценка на проекта за добив на злато в Крумовград. В самия ДОВОС, изготвен от Дънди прешъс метълс, се посочва, че за обогатителната фабрика са нужни 2.894 млн. куб.м. вода. Компанията твърди, че 98% от нея ще се пречиства – само че не е ясно как точно. Но това не пречи на ВЕЕС да одобрява. Нито пък фактът, че местното население е против златната мина.

Защо ли е против? Някои просто не разбират как един регион и хората в него могат да са богати, без да имат пари. Всъщност ако парите дойдат, тези хора ще обеднеят, защото ще загубят качеството на живота си. Пари не се пият. Проектът за златодобив ще използва огромни количества вода, която ще се вземе от пресъхващата река Крумовица. С изграждане на кладенец в алувиалната тераса на реката ще се изземват 157 хил. куб.м. вода годишно – повече от консумацията на цялото население на Крумовград.

Както и в примерите за международния внос на вода, изброяването на нарастващите претенции към водните ресурси в България може да отиде много далеч. В момента водата е евтина и казионните политици и анализатори няма да отделят голямо внимание на въпроса за опазването й. Компаниите, които не са принудени да плащат за своите екстерналии, тоест причинени външни щети, също няма да се трогнат особено. Но може би така е само в България – директорът на Nestle Брабек – Летмате, който управлява с печалба десетки милиарди парични знаци, твърди, че в бъдеще чистата вода ще стане скъпа.

Признак на икономическо и държавническо мислене е да се оцени оскъдността на един ресурс, преди той действително да стане оскъден. Водата има огромно значение за България – първо защото има заплаха за воден стрес, второ защото водата създава икономическа стойност. Властта в България сигурно си дава сметка, че примерно 9% от енергията ни се добива във водни централи. Но чистата вода стои в основата и на всички планове за развитие на балнеологически туризъм и биоземеделие.

Представете си ситуацията, когато клиенти на скъп спа курорт открият характерния мазен слой на повърхността на басейна или пък химически анализ в Западна Европа покаже, че българските домати и пиперки съдържат следи от арсен. Икономистите познават концепцията за trade – off, за алтернативната цена, когато даден икономически проект прави невъзможен друг бизнес. Но това, разбира се, няма да го чуем от политиците. За тях е възможно всичко едновременно, и то по много, стига да пълни хазната и да осигурява електорална подкрепа.

Ние сме една шепа страна – казват възрастните българи. Всяко нещо, добро или лошо, което се прави на едно място в България, има сериозни странични ефекти върху цялата страна. Затова в светлината на европейското си бъдеще България трябва да се заеме с по-различни неща от водоемки мегапроекти. Например с въпроса за рентата в горското стопанство, когато водоподдържащите функции на горите ще се заплащат: научните изследвания стигнаха до справедлива цена от 2 стотинки за всеки кубичен метър воден отток на горите.

Или с въпроса за залесяването. Причината днес Добруджа да е „житницата на България“ е, че през 1950-те години се създадоха полезащитни пояси – широки десетина метра пояси от широколистни дървета, които не само че спряха суховеите от североизток, но и увеличиха влажността на почвите. Поясите станаха убежище за диви животни, спряха ерозията, приятно разнообразиха ландшафта. Разполага ли България днес с толкова адекватен отговор на заплахата за сериозно засушаване в близките години? Има ли отговор в горското стопанство, заемащо една трета от територията на страната ни? Има ли разработени подходящи селскостопански сортове? Надеждна ли е доставката на вода за населението?

Отново според Александров и Бърдарска (в статията им „Годишни валежи и воден режим“, сп. Екология 21, бр. 1-2/2011), тенденцията в България през последните десетилетия е за намаление на количеството прясна вода, получавана чрез естествения хидрологичен цикъл. Учените са изготвили климатичен сценарий за 2035 г. и според реалистичния му вариант очакват валежите да намалеят с 9 – 14% в сравнение с периода 1961 – 1990 г. /съвременен климат/. През най-горещата 2000 г. валежите са били с 40% по-малко спрямо съвременния климат. През онази година 18% от населението на България е било на воден режим.

Остра суша – и след това опустошителни порои, надхвърлящи т.нар. хилядолетна вълна. Може би точно това ни чака към 2035 г. С малката подробност, че тогава има вероятност да са се осъществили някои от онези грандиозни проекти със спорен (макро)икономически ефект, но с ясно негативно въздействие върху водните ресурси на страната. Тоест точно когато стане горещо и сухо, България ще е лишена от своите чисти води. Според цитирания сценарий, към 2035 г. по-голямата площ на Добруджа ще получава между 350 и 500 мм валежи годишно, което ще стресира земеделието. Ясно е, че подземните води няма да стигнат едновременно за зърно и за шистов газ.

Някои вярват сляпо във всесилния човешки прогрес. Те бързо ще посочат технологично решение на обезводняването – например обезсоляването. Цяло Черно море мие бреговете ни. Можем да построим няколко завода по брега и да доставяме вода за цялата страна. Ако стигнем дотам, ще сме разбили основния принцип на водното стопанство по света: „Там, където има останал някакъв потенциал за подобряване ефективността на използването на водата, консервацията и ефективността при ползване са най-икономичният начин да се отговори на нарастващите водни нужди на населението“.

Нещата не спират до ефективността. Установено е, че римският император Хадриан през 135 г. е решил да прекара една цяла зима в Пауталия /Кюстендил/, тъй като снегът го сварил увлечен в дела по устройството на римската провинция Тракия. Това е бил наистина голям момент – императорът на света решава да остане в един малък провинциален център, който не е можел да му предложи нищо друго освен … минералните си бани. Мога да си представя тълпи от богати туристи, идващи в България заради минералните й бани, но не ги виждам, ако до банята изникне сонда или мина. Те няма да дойдат тук с обезсоляващи заводи.

За тези, които не гледат в миналото, а вярват само на бъдещето, според новите оценки на ООН след 20 години търсенето на вода ще надхвърли предлагането й с 40%. Тоест цените ще се покачат. Оценката говори за 200 млрд. долара годишни инвестиции във водния сектор в следващите 40 години. Водата се очертава като един отличен бизнес и е просто недопустимо България да го проспи.

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики, Родни and tagged . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s