Неикономическият растеж

Има ли нещо, на което Америка е по-вярна от икономическия растеж? Движението му постоянно се следи, той се измерва с точност до десетичния знак. Учени и анализатори се надпреварват да му поставят диагнози дали е „здрав“ или „слаб“. Списания, вестници, телевизии до безкрайност говорят за него и вероятно насърчаването на икономическия растеж сега е най-популярната кауза в САЩ. Но ако си поиграем с предлозите, днес срещаме както проблеми за растежа, така и проблеми на растежа – пише американският професор Джеймс Густав Спет, специалист по екологично право.

Да видим сега проблемите на, произтичащи от, растежа. Макар постоянно да се твърди как се нуждаем от все повече растеж, има граници за това, което растежът може да направи за нас. Економистът Херман Дали /Herman Daly/ напомня, че ако неокласическата икономика иска да е вярна на себе си, тя ще трябва също да признае, че икономическият растеж има намаляваща пределна полезност: очевидно е, че полезността, произтичаща от увеличаването на дохода намалява, когато някой става все по-богат и по-богат.

По същия начин, в един момент пределните разходи на растежа започват да нарастват – например работниците трябва да работят твърде много часове или животинките наоколо изчезват. Тоест за икономиката като цяло има точка, след която допълнителните разходи за повече растеж надхвърлят допълнителните приходи от повече растеж. В тази точка растежът трябва да спре – иначе влизаме в зоната на „неикономичния икономически растеж“, според прекрасната фраза на Дали. Там разходите за растежа надхвърлят изгодата, която може да се извлече от него.

Според някои – също и според мен, пише Спет, САЩ в момента са в такъв неикономичен растеж. Ако някой би могъл да измери и събере всички екологични, социални, физиологични и т.н. разходи, произтичащи от икономическия растеж на САЩ в този исторически етап, ще види как те надхвърлят ползите от продължаващото надуване на щатския БВП на глава от населението, и без друго най-висок сред големите икономики в света.

Това не е особено популярно, но има сериозни основания да се твърди, че растежът в богатия САЩ сега носи повече зло, отколкото добро – продължава авторът. Днес влиятелната политическа ориентация е, че пътят към повече благосъстояние е икономиката да расте и нараства. БВП, производителността, печалбата, акциите, потреблението – всички те трябва да растат. Растежът е като коз, който цака всички останали карти – семейство, работни места, общност, природа, усещане за място и време – защото убедено се твърди, че растежът струва всяка цена, която трябва да се плати за него.

Но все повече доказателства ни карат да помислим отново. Безкрайният тласък за растеж (в икономиката на САЩ) съсипва околната среда. Той подхранва неуморно търсене на енергийни ресурси по света; но той не създава работни места, той опразва нашите общности, той се основава на изфабрикувано консуматорство, което не отговаря на нашите дълбоки човешки потребности.

Американците подмениха с растеж и консумация истинските неща – правенето на нещата, които наистина ще направят страната по-богата. Време е Америка да се превърне в общество след растежа, в което природата, трудовият живот, общността и семействата, както и публичният сектор няма повече да се жертват за още повече ръст на БВП. Където илюзорните обещания за все повече растеж няма да служат за извинение за пренебрегването на належащите социални въпроси. Където истинската демокрация няма да е заложник на императива за растеж.

Границите на растежа стават ясни и от следващия дълъг списък от публични политики, които ще забавят нарастването на БВП, с което ще опазят природата и заедно с това ще подобрят социалното и индивидуалното благосъстояние. Сред тези политики се нареждат: по-дълги ваканции и по-кратки работни седмици с повече време за семейството; повече гаранции за работното място и социални плащания, включително щедри детски надбавки; гаранции за наетите на непълен работен ден и комбинации между частична заетост и обезщетения при безработица по време на рецесии; рестрикции за рекламите; нов дизайн на корпорацията през XXI век, с нови модели на собственост и по-силно влияние на стейкхолдърите пред акционерите; насърчаване на местното производство и консумация; силни социални и екологични клаузи в търговските договори; активно опазване на природата, здравето и потребителите включващо пълно инкорпориране на екологичните разходи в цените; по-голямо икономическо и социално равенство с прогресивна система за данъчно облагане (включително и прогресивен ДДС) и повече подоходно подпомагане на бедните; големи разходи за сега пренебрегваните публични услуги; инициативи за справяне с демографския бум в чужбина и в страната. Взети заедно, тези инициативи без съмнение ще забавят ръста на БВП. Но благоденствието и качеството на живота ще се подобрят – а те са нещата, които имат значение.

Разбира се, ясно е, че дори в след-растежен САЩ много неща трябва да продължат да растат: добрите работни места и доходите на работещите хора; достъпността и ефективността на здравеопазването; образованието и изследванията; сигурността срещу риска от заболяване, безработица, старост и нетрудоспособност; инвестициите в публична инфраструктура и опазване на природата; зелените технологии; възстановяването на екосистемите и местните общности на хората; невоенните разходи на правителството – за сметка на военните; международното сътрудничество за устойчиво развитие. Защото половината от човечеството живее в бедност. Това са области, в които публичната политика трябва да гарантира растежа.

Не мисля, че нашият фетиш икономически растеж ще ни липсва, когато се сбогуваме с него, посочва Спет. Имахме тонове растеж – докато заплатите биваха замразявани, работните места бягаха през граница, удовлетвореността от живота помръкна, социалният капитал ерозира, бедността нарасна, природата намаля.

А сега да видим и проблемите за, пред растежа: тоест вече не за причините, поради които не трябва да растем, а за причините, поради които не можем да растем. Според автора, влизаме в нова фаза на оскъдност и нарастващи цени, които ще ограничат растежа. Световната икономика нарасна тройно от 1950 г. досега и стана феноменално голяма – не само по сравнение с това, което е била преди, а и в сравнение с планетарната база. Днес огромната световна икономика консумира ресурсите на планетата в конфликт с тяхното предлагане, като връща почти всичко поето обратно, често под токсична форма, с бързина която надхвърля асимилиращата способност на планетата. Така икономиката силно засяга големите биогеофизични цикли на планетата. Природните ресурси стават все по-оскъдни, а боклукчийските ями на планетата до голяма степен са вече запълнени. Според анализа Ecological Footprint /екологичен отпечатък/, за нивото на сегашната икономика Земята би трябвало да е с 50% по-голяма, за да бъде екологично устойчива.

На практика хората навлязоха в нова геологична епоха – антропоцен. Както обясни скорошна статия в Yale Environment, антропоценът – човешкото доминиране на биологичните, химическите и геологични процеси на Земята, вече е неоспорима реалност.

Ако живеем в свят като описания по-горе, цените би трябвало да нарастват. И точно така става: бързо поскъпва петролът, въглищата, храните, многобройни минерали. Литият и другите редки минерали вероятно скоро ще ги последват. Ще се добавят и фактори като икономически загуби заради смущенията в климата и по-високи цени на енергията заради политиките по опазване на природата. Предвид всичко, трудно е да си представим, че икономическият растеж няма да се забави.

Ричърд Хайнберг и много други привличаха общественото внимание към назряващия петролен пик. След много възражения, сега реалността на петролния пик се възприема широко. Производството на петрол постигна максимум през 2005 г. и след това е в застой. Петролният пик – точката на максимално производство, след която производството започва да пада, може би вече се е случил. А ако не, днес е прието да се счита, че петролният пик ще настъпи преди 2030 г., може би 10 години по-рано.

Енергийното министерство на САЩ през 2005 г. публикува доклад, в който посочи, че проблемите в света след достигане на максимума на петролното производство няма да са временни; опитът ни от предишните енергийни кризи не е достатъчен, за да ни помогне да си представим какво може да се случи. В този доклад се препоръчва да се ускори разработката на нефтоносни пясъци, втечняването на въглища и още няколко стъпки – които ще задълбочат и ускорят предизвикателствата на глобалното затопляне. Спет твърди, че двата въпроса: доставки на енергия и промяна на климата, не трябва да се разделят един от друг. Трябва да им се търси общо решение, и то бързо – но светът не е готов да посрещне нито едно от двете предизвикателства.

Според мнозина, които са осъзнали предизвикателството на едновременен недостиг на енергия и изменение в климата, цивилизацията ни се е насочила към драматично опростяване и релокализация на живота; след периода на разцвет за нашата цивилизация идва краят на икономическия растеж, какъвто го познаваме. Някои дори считат, че колапсът е само въпрос на време. Роб Хопкинс от разрастващото се движение Transition Town предлага три сценария: адаптация („все ще намерим някакъв изход“), еволюция – изискваща колективна промяна на мисленето („обществото ще запази своята кохерентност – макар и с по-малко енергия и в по-локализирана форма“), колапс, тоест дезинтеграция и фрактуриране на обществото, каквото сега го познаваме.

На различни места и в различно време и трите сценария могат да се осъществят, счита Хопкинс – както и някаква комбинация между тях. Добрата новина е, че според него еволюционният сценарий ще надделее. А в списание Foreign Policy канадският политолог Томас Омер – Диксън тази година заяви: в рамките на настоящия век екологични и ресурсни ограничения ще спрат икономическия глобален растеж. Не можем с растеж, не можем и без растеж, коментира канадецът, който допълва: докато конвенционалната мъдрост твърди, че растежът може да продължи вечно, ние няма да можем да се справим с това противоречие.

Ето какво стана накрая: традиционното решение, което САЩ дава на почти всеки проблем, повече растеж, е много тревожно. Ако искаме да отидем отвъд растежа, ще трябва да построим нов вид икономика. Американците трябва да измислят нова икономика, а не да оправят сегашната. Устойчивата икономика, основана на ново мислене и нови политики, всъщност може да се дефинира и като оставаща икономика: тя има за цел хората, общностите и природата да останат. Не просто хората, общностите и природата да оцелеят, а да останат в отлично състояние – това са истинските цели на икономическото развитие. А не страничен продукт на пазарния успех, на самоцелния растеж и липсата на регулация. Нека започнем да следваме и налагаме тази нова парадигма.

Преводът ми от английски на места е по-свободен и заинтересуваните могат да се обърнат за справка към оригинала.

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики. Bookmark the permalink.

One Response to Неикономическият растеж

  1. Натиска за постоянен растеж не е само в САЩ, макар, че там (както и в много други неща) истерията е най-голяма. Проблема не е толкова в самия растеж, а в това, че съвременната ‘пазарна’ икономика е основана на непрекъснатия растеж. Без него тя не може да съществува. Затова тя трябва да си отиде и както казва автора “… ще трябва да постоим нов вид икономика”. Но има твърде много хора, които ще я защитават на ВСЯКА цена.
    Затова днес сме изправени пред съдбоносен избор – или цивилизацията ни ще оцелее (ако всеки поеме истинската отговорност за своя живот) или ще ще загине (ако повечето хора останат вкопчени в личните си удобства).
    В тази връзка ще цитирам канадския природозащитник Дейвид Сузуки:
    “Ако смалите земята до размерите на баскетболна топка, биосферата – зоната на живота – ще се окаже по-тънка от целофан. Така стоят нещата, това е нашия дом. Той си има граници, не може да расте до безкрай. Нищо, което живее в биосферата, не може да расте до безкрай. Това се опитват да правят раковите клетки и накрая ни убиват. Но ето че икономистите идват и ни казват, че икономиката трябва постоянно да расте. Как е възможно икономиката постоянно да расте, когато живеем в ограничения свят на биосферата?”

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s