Колко да е силна кризата

Слабата криза е като слабата ракия – голяма полза от нея няма. Добрите кризи носят със себе си позитивна промяна. Един дълъг период на упадък е приемлив само за онези хора и структури, които са се окопали във властта и са обсебили парите.

Системата – било то държава и народ, фирма, отделен човек или цялата Земя – постоянно се нуждае от обновление, което винаги води до криза на статуквото. Лошото е, че хората ставаме все по-добри в замазването на кризите и отлагането на проблемите. В системата се трупа напрежение, което ще се освободи, но вече с катастрофа.

Затъваме в блатото

Това, в което живеем днес, е комплексна екологична, икономическа и морална криза; тя е започнала вероятно в края на XIX век и не само продължава, но се и задълбочава. Новият й цикъл, наричан в медиите „най-страшната финансова криза от Голямата депресия насам”, започна да си показва рогата от лятото на 2007 г. През последната година се говори много за “възстановяване от кризата”, но това за мен е недостоверно.

Първите сътресения по пазарите бяха съпроводени с много страх, но и с надежда. Сега, струва ми се, страхът е останал, но надеждата за промяна вече се е изпарила. Властта на парите със своите действия ясно демонстрира, че няма да охлаби хватката си около света. Тя попречи на фалита на няколко банки, които жонглираха с милиарди и заслужаваха да паднат.

Властта пренебрегна моралния риск, за да запази системата – и след като успя, то значи кризата не е била достатъчно остра. Това обаче крие много сериозни опасности за бъдещето. Икономистите знаят теорията за креативното разрушение, изказана през 1930-те от Йозеф Шумпетер. Според австрийския икономист само след като старите структури са паднали е възможно бизнес и технологично обновление.

Тази концепция има широко поле на приложение, включително за идеите и социалните структури. Но кризите не са с еднаква интензивност и някои ретроградни структури оцеляват при по-слаби кризи, продължавайки да се пречкат на развитието. Например въпреки кризата на държавността между 1990 и 2011 г., българинът по-скоро ще влезе в бой заради политическите си пристрастия, отколкото за род и вяра.

В други случаи, както при нашата финансова криза, креативна деструкция чисто и просто не бива допускана – твърде много е заложено на карта. Затова някои щатски икономисти твърдят, че най-късно към 2013 г. трябва да се готвим за ново Голямо Страшно Нещо. Но и тези коментатори забравят, че финансите са само един аспект на кризата, в която е изпаднало човечеството – без хората да го съзнават.

Това е само началото

Кризата винаги идва, но винаги й се учудваме. „Можеш да изхвърлиш природата с вила навън, ала тя винаги дотичва обратно и победоносно разбива глупавото ти пренебрежение”, казал го е Хораций. Ако някой през II век се беше опитал да обясни на средностатистическия римски император, че варвари сравнително скоро ще разрушат бляскавата му империя, сигурно щеше да бъде погледнат странно.

Вторачени във важни проблеми като цената на барел петрол и котировките на акциите на фондовата борса – или размера на работната заплата и цената на бензина, което е на практика същото, повечето хора днес не могат да видят връзката между неспирния зов за все повече икономически растеж и деградацията на природната среда и на нравите.

Да погледнем към нашата страна – потънали в строеж на магистрали и партийно пъпкуване, не можем да осъзнаем, че днешните образователни проблеми, конфликти между власт и наука, неумение на властта да реформира научните организации в страната, та дори толерантността на властта към заменките на гори и т.н. – обричат България на постоянна посредственост.

Посоката, в която сме поели, може и да ни донесе някой лев отгоре, но категорично ни превръща в заден двор на Европа. Изглежда кризата на прехода след тоталитаризма не беше достатъчно разтърсваща за българското общество. Явно е, че тази криза не доведе до позитивна промяна нито в държавното управление, нито в душите на българите.

Тя просто узакони нещата, които оставаха скрити от идеологията на тоталитарния режим: властта като средство за лично обогатяване, тотално разминаване между думи и дела на политиците, отказ от каквито и да е дискусии за политика и икономика в моралната плоскост, толерантност към лоялната посредственост, самосъхранителна дискриминация на таланта, ума, младежкия ентусиазъм.

Но колко дълго може още така? Миналата седмица не други, а работодателите алармираха: обречени сме при сегашното пренебрегване на квалификацията на персонала. Ниските заплати се оказаха лош залог, признаха почти едновременно влиятелните Божидар Данев и Огнян Донев. Това е истинската причина защо конкурентоспособността на нашата икономика се влошава из световните и европейски класации.

Не ни чака нищо добро, след като проучването PISA установи как 50% от българските момчета в 8-ми клас не могат едновременно да четат и да мислят. Очевидно действително не ставам за български политик, щом изпадам в потрес и недоумение как на това отгоре продължават да се отчитат големи, включително образователни успехи от премиер и министри.

И пак да погледнем света около нас. Докато богатите пишат доклади и изнасят речи за социалните последици от кризата, 44 милиона души изпаднаха в крайна бедност. 1 милиард хора по света ежедневно не си дояждат. Методичното унищожаване на животните на планетата продължава с темп, 1000 пъти по-бърз от всичко, известно от геологичните епохи.

Шефът на финансовата организация, която учеше целия свят на фискална въздържаност, не можа да удържи ципа на панталона си – и това буди сред глобалната публика по-скоро съчувствие, че са го хванали, отколкото възмущение относно принципите на избор на световните лидери. Ето това е то “слаба криза” – нещо далеч по-лошо от слабата ракия.

Криза на лидерството

Настоящата криза, в която сме изпаднали, отчасти може да се обясни като криза на непопулярните решения, тоест криза на лидерството, защото само лидерите могат да вземат истински непопулярни решения.

Тук не говоря за непопулярни решения като късно пенсиониране или ограничаване на социалните плащания; такива се взимат и ще се взимат все повече, с аргумента “в криза сме”. Говоря за истинските мерки, за решенията, които биха ни дали шанс да се интегрираме в света, който за наша беда завладяхме.

Следващите идеи далеч няма да изглеждат толкова драстични, ако отчетем пълната, включително икономическа цена на очертаващата се катастрофа. Ще започна с това, че за да бъде средното образование успешно, при сегашната ситуация поне 40% от учениците в България трябва да се оставят да повтарят един – два класа.

Неграмотността ще се шири и даже насърчава дотогава, докато няма сериозни критерии за преминаване на ученика от клас в клас. По-високи критерии за диплома – повече повтарачи; точно така впрочем е било навремето в България. Същото се касае за висшето образование – настоящата система е търговия с дипломи, прикрита с няколко години търкане на столове и купуване на преподавателски учебници.

Интересно ми е кой е българският лидер, който ще дръзне да предприеме подобни реформи. На световните лидери ще им е даже по-трудно. Например според мен още след 7 години, към 2018 година, масовото производство на автомобили с ДВГ трябва да бъде изцяло преустановено. Това е невъзможно – ще каже читателят; не коментирам дали е възможно или не, а че е разумно и наложително, предвид тежката екологична ситуация, в която се намираме в момента.

Огромните пълчища автомобили с бензинови и дизелови двигатели според мен незабавно трябва да започнат да се рециклират. Бъдещето е на рециклирането, но днес се постарайте да намерите къде да си хвърлите старата прахосмукачка или касетофон.

Заедно с това, според мен минната и добивната индустрия трябва да се поставят под строг наднационален контрол, който постепенно – но не много бавно – да наложи ефективна забрана за извличането на нови природни ресурси от Земята. Невероятно – но в противен случай хората ще се засипем със собствените си отпадъци.

Също така трудно мога да си обясня защо при всичките притеснения за демографска експлозия и очертаващ се глад, при милиардите помощи за развитие за Третия свят, все още няма ефективна програма за ограничаване на раждаемостта, включително сред българските малцинства. Крайно непопулярно решение за религиозните, но реалността просто го изисква. Светът се нуждае от ефективна забрана за повече от три деца на семейство, като за третото родителите нека си платят.

А какво става с парите и лихвите на банките? Чакайте нова криза след нова криза, докато парите продължават да служат като средство за натрупване. Пари – купони, обезценяващи се във времето без скритата помощ на инфлацията, са находчив начин да се запази полезната функция на парите и да се премахне част от техния заробващ ефект.

Находчива, доказано работеща – но крайно непопулярна в онези среди мярка. Днешните световни лидери не са способни да вдъхновят промяна от сходен мащаб. Саркози се опитва да прави нещо подобно, но му липсва тежест. Меркел се оказва прекалено зависима от електоралните прищевки на консервативните си сънародници. Обама е повече дим, отколкото огън, Путин с основание е непопулярен. Строс – Кан си пада по камериерки, азиатците са прекалено потайни … Българските политици няма да коментирам. Няма лидери. Няма качествени командири.

Колония на Луната или строги бюджетни икономии

Промяната не идва с революции. Революцията носи премахване, но не промяна. Промяната така или иначе ще настъпи, както водата тече в реката. Доказана мъдрост е, че тръстиката е по-твърда от дърветата, защото се превива пред брадвата. Ако блъскаме глава в стената, най-много да си счупим главата. Но все пак – имаме ли толкова време, за да се доверим на естествените процеси на социална саморегулация?

Пожарът, запален през 2008 г., вече е локализиран. Пробойните в кораба са запушени, помпите за отводняване на трюма работят в пълен ход. Продължаваме да пътуваме към светлото бъдеще на безкрайния капитализъм. Последната криза, обнадеждила толкова много хора за идващата промяна, е вече пропиляна за реформите.

В подобни теми много мислене не помага. Но когато гледам бъдещето пред себе си, както за България, така и за света, не виждам позитивна промяна, ако се запази настоящия курс, а той очевидно се запазва. Магистрали за нискочели хора с промити мозъци – превръщане в борсово търгуван продукт на всичко материално и нематериално: това е перспективата по света и у нас.

Представяте ли си какво можеше да настъпи, ако въпросните 2.3 трилиона долара, с които Федералният резерв при последната финансова криза подпомогна банковата и застрахователната система на капитализма, за да не фалират, бяха вложени в космически изследвания например?

Първата човешка колония на Луната. Можехме да имаме болница във всяко африканско градче и биоферми в дълбините на океана; да произведем стотици милиони електромобили и да се откажем веднъж завинаги от петрола – и още, и още. С 2300 милиарда долара, инвестирани в устойчиво развитие, можехме да сме няколко стъпки по-близо до Човечеството.

Представяте ли си къде щеше да бъде България, ако година – две след като се опомнихме, през 1993 г. да речем, бяхме започнали да инвестираме в чисто земеделие и качествен туризъм. Ако бяхме прегърнали идеята за национална специализация във високи технологии и държавата беше оказала подкрепа на предприемчивите инженери, вместо за по-лесно да ги гони на улицата. Ако бяхме реформирали, а не разградили България. Ето тогава щяхме да кажем, че кризата след падането на режима ни е донесла само добро.

Но явно кризата не беше чак толкова сериозна, колкото се надявахме. Предишната посока е запазена. Тя няма да ни доведе до благоденстващото общество на устойчивото развитие. Да се готвим за катастрофи. Междувременно аз лично се придържам към максимата “Правя това, което трябва, пък да става каквото ще” – и това е позитивният съвет, който мога да отправя към всички уважаеми читатели.

Публикувано в webcafe.bg

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики and tagged . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s