Икономически паразитизъм

В търсене на по-пълноценно съществуване хората правят чудеса; със смелост, упоритост и талант сякаш от нищото те създават империи, гигантски корпорации, отвоюват земя от морето, опитомяват животни, летят в космоса. Но докато едни леят пот и нощем не спят от грижи за проектите си, има и други, които гледат на труда като на нещо обидно.

В почти всички общества, в модерните като правило повече, има съществен брой индивиди, които напълно заслужават да бъдат наречени икономически паразити. Те правят обществото по-бедно на ресурси и потенциал и с това директно ощетяват работещите и творящите му членове. Но както лесно можем да се досетим, не само мързелът е проява на икономическия паразитизъм. Има организации и индивиди, които полагат наистина големи усилия, но в крайна сметка си остават само едно: социални паразити.

В началото беше трудът

Не баба, а сам апостол Павел каза: „Ако някой не иска да работи, не трябва да яде”. Според книгата – бисер „Човекът и неговият труд”, написана през 1942 г. от бъдещия български патриарх Кирил, голямата разлика между Новия Завет и елинския свят е в отношението към труда. Трудейки се, общувайки най-близко с трудовите хора, Спасителят „даде най-здравата обосновка на труда в съзнанието на човека, издигна труда до морална ценност, освети труда, отрече безделието, представи го като позорно и безчестно бягство от живота и от дълга”.

Тази идеология на труда, колкото и да е величествена, не е еднозначна. Трудът понякога се превръща в мания – както за тези, които сами се трудят, но така и за онези проповедници и надзиратели, които карат другите да работят. Не е случайно, че Христос укори Марта и похвали Мария (Лука 10:40 – 42).

Отбележете в тази линия и публикацията от 2010 г. „Намаляването на работното време като път към устойчивост”, в която авторът издига тезата, че увеличението на производителността на труда в развитите общества незабавно трябва да се размени за намалени работни часове вместо за продължаващо повишаване на консумацията. В противен случай скоро и четири планети няма да са достатъчни.

Манипулираното постмодерно общество не разбира значението на думите дълг и безделие и априори им се присмива. Единствено повишената консумация може да оправдае полагането на повече усилия. В един момент консумацията действително се превръща в задължение, в дълг към нацията, като тези, които следят макроикономиката на САЩ добре разбират за какво говоря. Труд, който бива заплатен, предимно за да може лицето да започне да консумира (и да влиза в дългове), говори за нещо повече от порочен кръг – това е то истинският паразитизъм.

Паразитизъм и симбиоза

Изкушението да се правят сравнения и търсят аналози и разлики между света на живата природа и човешката икономика е толкова силно, че учени като Чарлз Дарвин, Хърбърт Спенсър и Фридрих Хайек с готовност му се поддават. Както конкуриращият се бизнес търси печалба, така и листата на растението се разтварят към слънцето, затъмнявайки и оставяйки хилави по-задните от тях. Кой може да обвини лъва, че обича месо? – попита в началото на настоящата криза наш икономист.

Но съвременните бизнес мрежи отразяват и другото лице на живия свят: за да оцелееш трябва да си сътрудничиш. Трябва да сътрудничиш поне пасивно; ако си част от стадо, стратегията ти е да следваш масата и да не се отличаваш. Или спираш да мислиш за себе си, тоест губиш инстинкт за самосъхранение като индивид, изграждайки клетките на кошера и мравуняка на вида. Дивият свят показва и много по-сложно „икономическо” поведение, когато инстинктите на агресия и страх се потискат в името на взаимната полза.

Симбиоза, съвместен живот, в модерната социобиология е общо понятие за случаите, когато индивиди от различни видове разчитат на другия, за да оцелеят и да се размножат. Взаимната полза е само един от аспектите на симбиозата; понякога от контакта между видовете само единият извлича полза, докато другият е неутрален. Твърде често единият вид нанася вреда на другия вид – това наричаме паразитизъм.

Паразитизмът представлява истински икономически проблем, защото ако в своята експанзия паразитът нанесе твърде много щети на потърпевшия вид, то ще го омаломощи, понякога до смърт – и така ще загуби източника си на жизнени ресурси. Майсторството е да се паразитира най-продължително. Споменатият български икономист още твърдеше: убивайки най-силния си конкурент, убиваш пазара. Монополът е много ветровито място …

Паразити ли са банките

По данни на БНБ за първите 11 месеца на 2010 г., след като са платили приблизително 72 млн. лева данъци, банките в България са спечелили 583.5 млн. лева. Приходите им са нето 3.5 милиарда лева, в това число 2.66 млрд. лв. нетни приходи от лихви и 687 млн. лв. (почти 20%) приходи от такси и комисионни, след приспадане на разходите за събиране. Оправдани ли са тези приходи?

Самото събиране на лихва, толкова характерно в наше време, през първите столетия от развитието на икономическата мисъл в Европа далеч не е толкова саморазбиращо се. И в наши дни тук и там лихварството е укорявано. От предколедните послания на образовани лидери от различни християнски деноминации, обясняващи как търсенето на най-висока доходност смазва морала, икономиката и обществото, през уж благочестивите шария – облигации сред мюсюлманските страни, а и след успеха на експериментите с отрицателна лихва в някои Алпийски общини: светът все още не иска да повярва, че ще трябва вечно да плаща лихва на големите пари.

Предоставянето на работен капитал в никакъв случай не може да се разглежда като паразитизъм в едно просветено общество. Акумулирането на средства от спестявания, предимно с краткосрочен хоризонт и разпределянето им в дългосрочни проекти е ключова дейност в съвременното общество. Тази операция задължително трябва да се награди с парична премия.

Но както видяхме, претенциите на финансите не спират дотук. С подкрепата на банките, инвестиционни фондове влизат в произвеждащи предприятия като „инвеститори” и ги принуждават да вземат несвойствени пазарни решения, макар включително и с добри последствия. Но те искат не просто да печелят, а да контролират обществото и могат да си позволят да го правят, защото на практика те разпределят ресурсите му. Строят се и нови мощности, но чак когато рискът намалее, тоест когато се формира търсене. А от кулата на финансите търсенето може и трябва да се насочва.

Финансите, да обобщим в исторически план, не са особено съвместими със свободата. Те се нуждаят от свобода за действие, за да се наложат и да запазят периметъра си. Затова бе и тази теоретична мощ през първата половина на XIX век в оправдаването на частния интерес, пред надвисналата сянка на църквата и държавата – безспорни, пак в исторически план, икономически и социални паразити. Но за да функционира гладко една национална банкова система, тя се нуждае от нищо по-малко от послушанието на един народ.

Кърлеж, впил се надълбоко

Цяла научна школа, институционализмът, изучава органелите, от които е изградена клетката на обществото. Традиции, нрави и навици, авторитет, общоприети институции – това е структурата на обществата, техният скелет. Има цяло научно направление, наречено Институционална промяна. Тя, промяната, най-вече е трудна. Народът е гъвкава субстанция, но учредените институции са застинали във времето на основаването си. Те са като каменни сгради, които периодично се нуждаят от излъскване, понякога ремонти.

Някои институции още с раждането си са замислени като паразити. Как иначе да разгледаме класата на прислужниците на богатите, която по времето на Маркс е 15% от работната сила на Великобритания? В хода на събитията и с промяната на времето други органели са загубили своята първоначална конструктивна функция и сега са закърнели, но продължават да смучат социална енергия. Ограниченият характер на производството и платежоспособната консумация предполагат първи принцип в икономиката да е стремежът към ефективност; той обаче подминава институциите и е пренебрегван от политиците.

Като какво да разбираме факта, че според Банката за международни разплащания ежедневно равностойността на 5 трилиона долара обикаля света под формата на различни валути в търсене на добрия валутен курс, насъскани от наличието на няколко десетки валутни двойки, чието съотношение е в непрекъснато движение и дисбаланси някъде са неизбежни? Трудно е да се определи каква конструктивна работа вършат тези парични потоци.

Не е нова идеята тези спекулативни пари да се обложат с такса. Може да се пресметне, че с данък от 10 пипса (един промил) годишно ще се съберат 1500 млрд. долара, сумата е съпоставима с годишните инвестиции за овладяване на климатичните промени, изчислени от глобалните икономисти. Но е ясно, че подобен данък изисква нова, днес трудно мислима институция. Толкова дълбоко в нашето общество вече е загнездена ненакърнимостта на претенциите на частния капитал.

Професионалните паразити: армия без враг

Разбира се, трябва да погледнем паразитизма и по-широко от икономиката. Ефективността не е всичко – с този девиз безсмислени организации и учреждения се оправдават защо продължават да теглят социални ресурси. На примера на България, президентството може да ни струва в пари „само” 10 млн. лева годишно. Но от друга гледна точка то създава един важен политически полюс с дестабилизиращ потенциал в една скромна парламентарна република. Президентството отнема телевизионно време и обществен вот, който може да се използва не за избора на нов безгрижен шоумен, а примерно за първия в България народен референдум.

Същото важи за армията. Приемам, че сигурността на границите е важна цел. В социалния бюджет бих допуснал разходи за малка, активна при бедствия, авторитетна и професионална армия, още повече щом армията е институция на народността и като такава има голям възпитателен периметър. Бих отделил за нея максимум 1% от брутния вътрешен продукт. Впрочем през 2011 г. са предвидени „само” 934 млн. лева за българската армия, около 1.3% от очаквания БВП и 4.5% от очакваните данъчни приходи. Но предвид диспозицията на световните сили, днес армията ни още има да доказва, че не паразитира.

Държавният апарат като цяло лапа наистина големи дялове от българската пита. Системата с главно С в бюджет 2011 г. ще получи 6.11 млрд. лева ( в това число включвам и финансирането на съдебната система с почти половин милиард). Това е повече, отколкото разходите за здравеопазване, образование и наука взети заедно.

Държавата винаги е обвиняем номер едно в разследването на социалния паразитизъм – и очевидно има защо. Гражданите трябва да окажем натиск върху държавата, за да получим от нея поне някаква форма на взаимноизгодна симбиоза. Продължавам да негодувам, че в цялата си грижа за потребителски права тя начислява ДДС върху приходите от благотворителност, третира безработните като самоосигуряващи се и субсидира със стотици милиони неизгодни за народа проекти.

Затрудних се да обхвана толкова различните аспекти на икономическия паразитизъм в подобен обем. Повече по някои от засегнатите теми, включително мотивът, че консуматорското общество е глобален екологичен паразит, можете да прочетете в книгата ми, която излезе миналата година,. В края обаче искам да акцентирам на още два нюанса, без които упражнението няма да е пълно.

Първият е „паразитизмът като дълг”: безделието е най-почитаното занимание, след войната, за древното тракийско племе гети – пише Херодот (Histories, 5(6)). Националният персонаж „скатавка” не просто е напълно жив, той се надува. Сред широки кръгове от населението българският Пулчинела е моделът за подражание. Поне не сме сами, макар компанията да не ни е в категорията: класата на безделниците и в най-развития свят се стреми да доказва, че е богата и няма нужда да работи.

Другият важен момент е, че паразитите – било индивиди, било организации, било институции – смучат далеч не само пари. Емоционалният паразитизъм е също толкова икономически, колкото корупцията и мързелът.

Насочваща литература:

Торстейн Веблен. Теория на безделната класа [1899]
Йозеф Шумпетер. История на икономическия анализ. т. I [1952]
Дъглас Норт. Институции, институционална промяна и икономически резултати [1990]
E.O. Wilson. Sociobiology. Harward, 1975
F.A. Hayek. Die Anmassung von Wissen: neue Freiburger Studien. Tubingen, 1996

***
Транзакционните разходи, или „парите, които плащаме, за да се въртят парите”, се крият навсякъде около нас. Нобелистът Дъглас Норт ги оценява на 25 до 40 процента от икономическия продукт в САЩ.

Трудно е да си представим, че 5.5 трилиона долара само съпътстват или обслужват „реалната” икономическа дейност в Щатите. Перспективите за оптимизация са огромни – като съпротивата. Човешкото незнание за ефектите от намесата в институционалния ред се приема за достатъчно тежък аргумент, за да се спира стремежът към промяна. Същевременно подкупите в най-различната им форма, традиционно, са транзакционните разходи с най-голяма частна ефективност.

Вижте това: според американския антрополог Пол Бохенън, индустрията на разводите, всичките съдии, адвокати, детективи, консултанти и т.н., които пряко се занимават с разводи, са отрасъл, съперничещ по размер на автомобилния сектор.

Има теория, според която всичко, на което ставаме свидетели в социалния живот, е „нормално”, защото е „естествено”. С това аз не съм съгласен.

Социална Регенерация – възстановяването на изгубен орган, е физиологичен процес, недостъпен за висшите гръбначни животни, но следвайки аналогията с живия организъм, според мен той се проявява при евентуални социални условия и в човешкото общество. Ако заради императивите на времето някоя институция бъде загубена, а обществото продължи да функционира, без да губи ефективност и вариантност, въпросната институция се оказва излишна.

Ако институцията с времето бъде възстановена (а държавата е най-голямата съвременна институция), голяма е вероятността това общество да е жизнено, а институцията – функционално необходима.

Само времето може да се изказва за институции, които претендират за думите „изкуство” и „красота”. Не само че изкуството не е паразит – то е своеобразна обществена памет, аналогична на генетичната памет, централна за развитието на народа. Изкуството на един народ служи за самоидентификация и действа като социално лепило. Един народ винаги твори нещо различно и качествено; винаги има „официално” и отблъснато изкуство. Времето накрая винаги показва колко стойност има в институциите на един народ, извършили оценката между приемливо и чуждо по отношение на новото.

Публукувано в webcafe.bg

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s