Изкуство

Под едно дървено стълбище в Стария Пловдив открихме българско списание от 1919 г. Казва се „Изкуство” и съдържанието му е впечатляващо. Това ме подтикна да проуча историята и контекста на тази находка, като тук по-долу ще споделя някои от откритията и изводите си в тази насока.

Страниците в това списание са 16, богато илюстрирани. На първата страница е картина на Николай Райнов, озаглавена „Скръбна приказка”. Като цяло Николай Райнов има много силно присъствие в това издание, което започва с началната глава на романа му „Между пустинята и живота” (озаглавена „Раждането на човека”) и завършва с негов критичен преглед за проблемите на модерното българско изкуство. Публикувани са и две графики на Райнов.

Относно критичния „обглед”, в него можем да прочетем следното: „Дойде книжен потоп от преводи и оригинали, купове безобразни книжки, зле писани, зле преведени, зле издадени. Те кряскат с хилавите букви на своя надслов и мамят четците с обещания; но книжката е бедна и откъм език, и откъм замисъл: тя гони само една цел – да се продаде”.

Списание „Изкуство” определено си поставя друга цел. Въпреки че в първия му брой – който, както разбрах, заради липса на средства остава и последен – манифест или програмна статия липсват, очевидно е желанието на издателя и редактора Крум Кюлявков (по-късно през същата година Кюлявков прави списанието „Червен смях” с Христо Смирненски) да представи младото, но вече утвърждаващо се модерно родно изкуство.

В „Изкуство” са публикувани за пръв път две стихотворения на Димчо Дебелянов („Сонет” и „Пловдив”), седем стихотворения от първата стихосбирка „Птици в нощта” на Николай Лилиев, четири отлични стихотворения на Димитър Подвързачов. Отпечатани са цветни рисунки на Васил Захариев и Райко Алексиев, графики на Емануил Ракаров и Димитър Гюдженов, карикатура на Борис Зографов. Всичко това струва 3 лв.

Първите ми впечатления, след като взех в ръце леко опърпаното „Изкуство”, бяха следните. Помислих си: ето какво оставя времето от литературния труд на хората. Тук времето обаче беше покорено. Тук Дебелянов, Лилиев и останалите са запечатани като младежи. Дали някое днешно съвременно списание за „изкуство” след 90 години ще се похвали, че толкова от печатащите в него младежи са станали „класици”?

Дори не става дума дали имената на творците ще се запомнят, става дума за качество, за изкуство. И днес, макар отлично познати като имена и дори патрони на улици и училища, Дебелянов, Лилиев, Райнов и Подвързачов остават рядко четени.

Признавам, че в „Изкуство” най-силно ме впечатли текстът „Раждането на човека” и ще поговоря по-надълго за романа на Николай Райнов, който е бил под печат, когато в списанието излиза този откъс. Наистина, и преди бях чел книга от Райнов (сборникът разкази и легенди „Самодивско царство”, разбира се и вълшебните приказки) и вече имах респект от този автор. Знаех, че той е написал много други произведения, които критиците определят като „мистични” – но толкова.

Сега, вече прочел „Между пустинята и живота” мога да кажа, че на съвестта на нашите филолози и литературни критици ще тежи това, че младите българи гледаме лентата на Скорсезе или в най-добрия случай четем „Последното изкушение на Христос” от Никос Казандзакис преди, а най-често вместо книгата на Николай Райнов.

Романът „Между пустинята и живота” възпява стремежа на човешката душа към Живия Вечен Бог, Който се почита с истина и дух, а не с папагалски молитви в мрачни храмове. Както и Казандзакис, Райнов е отлъчен от православната църква за труд, в който възхвалява житейския и духовния подвиг на Исус Христос.

В тази книга има много духовна сила; думите й потапят в големите дълбини на вярата и неверието. На повърхността тридесетгодишният писател е съчетал много различни литературни и стилистични влияния. Изглежда възприятието на автора е било разтърсено от страшни военни истини през годините, когато е писан текстът. Също така в книгата ясно се дочува ехото на Ницше – всевластен е стремежът към власт на душата, владей себе си за да владееш света, богът е мъртъв, върховната мисъл за самообожествяване и т.н. През същата 1919 г. Райнов публикува първия български превод на „Така каза Заратустра”.

Въпреки влиянията, не може да се остави без коментар фактът, че романът „Между пустинята и живота” предхожда написването на „Последното изкушение” с 40 години, но и на „Майстора и Маргарита” с 20 години. Фалернското вино, символът на Исус като мост, смесицата на уважение и скептицизъм на римските философи към учението на Христос, изопачаващите думите на Учителя ученици – това са теми, добре познати на читателите на Булгаков. Разбира се, не говоря за заемки от Райнов – и тримата автори черпят от един творчески извор, в който символите са универсални, защото са вечни. Но на първопроходците дължим уважение.

След толкова старателни родолюбиви изследвания за българския принос в световната култура, защо не се намери авторитет, който да покаже на българите (без филологическо образование) какво е сътворил нашият модерен автор върху вечния образ на Христос?

Разбира се, литературни авторитети и критици много има, сред тях и Едвин Сугарев. Книгата му за Николай Райнов от 2007 г. може и да има научно – познавателна стойност, но аз лично спрях да я чета на деветата страница, където в изречение от 10 реда Сугарев с изрази от типа „спиралообразно да реконструира закодираната в отделни митологеми цялостност” се старае да обясни Райнов. Това определено не е моят тип анализ на нещо, което ме е уловило за душата. Друг български литературен критик твърди, че романът „Между пустинята и живота” третирал „библейски мотиви във философско – естетически план”. Това е пълна лъжа. В този роман става дума за човека.

Може би по-горе бях прекалено критичен и към нашите лековати лит издания, по причина защото след 90 години те няма да впечатлят някой литературен лаик. В крайна сметка сега действително се работи за пари, включително и се пише за пари. В парите няма нищо лошо, казват.

В тази връзка, преди време слушах литературно четене в София, в квартала, където самият Райнов е живял и бохемствал. Имената на трима модни автори бяха привлекли голяма публика, много бяха красивите дами, нямаше място за всички желаещи да присъстват. И – нямаше прочетено произведение, в което авторите, тогава числящи се към кръга на „Капитал Лайт”, не говореха за пари: за заплата, кредит, криза, ипотечни ценни книги и т.н. Чак можеха да засрамят икономиста в мен.

Когато е писал материалите си за „Изкуство”, Райнов определено е нямал пари. Той се жени на 10.XI.1918 г. за пловдивчанката Диана. Няколко месеца след това съпругата му моли близките си да им помогнат, да им намерят продукти, „иначе рискуваме да умрем от глад”. Тя пише на майка си: „Виж да мога да получа по една тенекия сирене, масло, маджун. Към вас картофи има ли и по колко са?”

Дали само затова критическият му материал в разглежданото списание „е насочен срещу търгашеството с културни ценности”, както се изразява негов изследовател? На друго място, но през същата 1919 г. Райнов посочва: „Изглежда, че на онези, които са се нагърбили да творят културно дело със собствени сили, без да чакат помощ, лежи и дълга търпеливо да носят бремето на неволята, вечна спътница на художника”.

С право бедните години 1918 – 1920 г. се определят като културен връх в България. Премахването на цензурата и надеждата, че с края на Войната човечеството ще открие за себе си по-съвършен и зрял път, както и забавянето на публикациите заради военните години, изсипват върху българския читател бисери с шепи. Голяма част от новото изкуство е дело на кръга около Райнов – Дебелянов, Лилиев, но и по-млади автори като Гео Милев и Ангел Каралийчев.

Те се събирали да говорят за изкуство и да пият в малката стаичка на Райнов в къщата на стария му баща, на приземния етаж на ул. Софроний Врачански 9. Влизали през прозореца, за да не тревожат домашните, само нежният поет Лилиев държал да спазва правилата на гостуването и винаги минавал през входната врата, през затрупано с покъщина антре. Тази стая била „гнездо на бохеми, потънали в безпаричие и беднота, богати и щастливи в своя творчески полет”, спомня си братът Стоян Райнов. Настроението става ясно от следния ред в писмо до Лилиев: „Димчо често спи у дома, когато пием заедно”. С Райнов се шегували: Той иска да подражава на френските писатели, затова пие.

Можем да го разбираме по много начини, но втората национална катастрофа е време на нечуван подем в изкуството ни. Ако не бях го изживял лично, бих казал: Гладът е добър за изкуството. Но нека гледаме малко по-задълбочено на този проблем.

В посочения период Райнов сътрудничи на поне дузина издания и дори сам ръководи списание. Но той е оставил след себе си много повече – писменото му наследство е около 80 тома. Скоро авторът излиза от младежката стаичка и тръгва из света. Първо Северна Африка и Близкия Изток, после главен библиотекар в Пловдив, две години прекарва в Париж. През 1928 г. е вече професор по история на изкуството в София. В последващите години издава 12 томна „История на пластичните изкуства”, в която първия том от 1931 г. е озаглавен „Вечното в изкуството”.

Прелистих го, щом стана дума за изкуство. Що е изкуство? Първо на този титаничен въпрос Райнов иска да даде отговор. Той цитира десетки светли умове, сред тях Бергсон, Соловьов, Кроче, Достоевски, Гьоте, и заключава: изкуството е посредник между личността и колектива. „Изкуство в общ смисъл е сборът от всички съзнателни действия, с чиято помощ една личност открива пред другите света на своите образи, за да ги приобщи към преживелиците си, да ги зарази със своите чувства”.

Това е биологичното определение за изкуство, което има научна (социологическа) стойност, но не е достатъчно да се разбере съдържанието на изкуството. Изкуството е най-естественото занимание на човека, посочва Райнов. Но човекът в неговите очи не е двукрако без пера, а представлява „онова стъпало, на което се борят за надмощие духът и веществото”. Изкуството е духовна работа. То се ражда от вдъхновението, от „напрегнатата будност на ума”.

Зрителят твърде често не може да разбере новото изкуство. Причината е там, пише Райнов, че наблюдателят търси във видимата творба познати черти. „Той не допуска до преддверието на своята представа чуждото, новото, необяснимото, неразбраното; неговото лениво сечиво за синтеза борави само с онова, което му е напълно известно – и то по стар начин, едва ли не по навик”. (Затова неразбирането е толкова чест спътник на човека на изкуството, както и гладът).

След светкавицата „Богомилски легенди” през 1912 г., това е съдбата на Райнов. Известен съвременен български критик, професор, твърди: „Националната ни култура всъщност се защитава от явлението Николай Райнов и отказва да го приеме в себе си (защото) този несвойствен елемент ще я разруши отвътре”. Райнов е „заседнал в преддверието на духовния свят и в преддверието на българската литературна класика …”

Ех, това преддверие, водещо към ярко осветената зала, в която е издигнат светлият пиедестал на нестихващата признателност на българския народ към неговите хора на изкуството ….

Както ортодоксалната църква се брани с анатема от дълбоката мисъл и духовните търсения, така и родната литературна критика със заучените си многословия и смътни нападки, но по-страшното – с бича на тоталното игнориране, иска да затръшне вратата пред големия творец.

Но ето какво е изкуството – след 100 години някой любознателен лаик попада на захвърлен из мазетата ръкопис, и истината се открива. И историята се повтаря.

Райнов, разбира се, не е светец. И надали той е знамето, което ще сбере и поведе жадуващите за ново, истинско, модерно българско изкуство. Но ако съм разбрал посланието му правилно – той не вярва в непорочното зачатие, защото според него порочно зачатие няма – нашето съвременно авторитетно списание „Проблеми на изкуството” е добре да си потърси нов кръстник. Защото изкуството няма проблеми, които да се разнищват от многоучени глави. Изкуството е правене.

About these ads

About mittag

I am an economist with media profile. For several years I have been developing a PhD thesis about “Environmental Marketing” but soon it has turned out that my theme is rather “Marketing and the Environment”. The resistance in my Home University urged me to go in the wide world and to promote my ideas working as a journalist: freelancer, economic editor, editor-in-Chief, columnist, and most resently weekly observer at "Tema" magazine. I also develop some kind of "terrain economics" expertise contributing as an economic expert to some environmental projects in Bulgaria. I have specialized in ecological economics, and also have interests in institutional economics, macroeconomics, social psychology, and media impacts. I like mountains, hiking and playing the guitar. I love my family: my wife and my beautiful daughters.
This entry was posted in Истории. Bookmark the permalink.

One Response to Изкуство

  1. Pingback: Карта Булгаково « Эхо блогосферы

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s