Страх от вълци

“За нас, ловците и ловните специалисти, увеличаването числеността на този хищник и адаптирането му към нови местообитания не може да не буди тревога на фона на намаляване запасите както на дребния, така и на едрия дивеч като цяло … Борбата с този хищник трябва да продължи да се води целогодишно, без подценяване, за да се ограничи разпространението му, както и да се предотврати увеличаването на гъстотата му. В противен случай резултатът за дивеча може да стане катастрофален”. (инж. Красимир Пенчев, ДДС Болярка – В. Търново, 2003 г.)

Авторът на тези редове, „дългогодишен председател на комисията, която отчита отстреляните хищници, в т.ч. вълци”, се възмущава, че при обследване на лесостопанския район са установени останките на три сърни, изядени от вълци, при едва 10 сърни приплод. „Вярно, че причината за този нисък запас не са само вълците, но все пак фактът е показателен”, твърди той.

По-скоро нагласата на господин Пенчев е показателна. И най-големият наивник в България е наясно, че бракониерството у нас е добило огромни размери и държавата с всичките й структури и отдели по места и в центъра не може и не иска да се справи с този проблем. Но е далеч по-удобно за греховете на височайшите ловци да се обвини някой друг – някой, който не говори и при това вече е изял Червената шапчица.

Проблемът за враждата между човека и вълка е далеч по-дълбок от загрижеността на лесовъдите за състоянието на дивеча в регионите. Вълкът е бозайникът, който има най-голямо географско разпространение след човека и добитъка. Вълкът е силен, ловък, социален, интелигентен. Вълкът е независим. Вероятно именно неговите качества са му навлекли човешкото озлобление.

А не трябва да се подценява и факта, че кожата на убития вълк е трофей, далеч по-престижен от рогчетата на сръндака.

Не бяха нужни особени усилия, за да открия в Интернет илюстрации в различни статии и форуми за това, че враждата между човек и вълк пламти с жива сила:

„Вредата от вълка у нас е твърде голяма, но точно не може да се установи, защото не могат да се водят точни статистически сведения”. (Впрочем щетите, нанасяни от вълка у нас през 2007 г. са оценени на 3 млн. лева годишно; след малко ще видим как да разбираме тази цифра).

„Избиването му се насърчава във всички страни, където вълкът се среща. За всеки убит или отровен вълк се дават награди, а в някои страни отделно и земеделските стопани дават големи награди за изтребените вълци”.(Това е вярно, но само за Русия, където годишно се изтребват 15,000 вълка).

„Освен с оръжие вълците се унищожават и с отравяне. За целта се заколва овца, която се одира, а по тялото ѝ се правят нарези с нож в месото. В нарезите се поставя стрихнин и после постепенно се навлича кожата, като се почне от главата. Тази примамка се поставя на някоя пътека в гората, гдето най-често минават вълци. Така могат да се изтребят много вълци”. (Това е било практиката в България).

„Вълкът и човекът са разделени със зъби”.

„Не искам децата ми да ходят в гората въоръжени. Затова мисля, че вълците, мечките и дивите свине няма какво да правят извън зоопарковете или оградените резервати … Заради автомобилите децата вече не могат да играят на улицата в града, така че поне в природата трябва да имат тази възможност. Не става дума за лисици, сърни, мишки или мравки, а за хищници като вълци в глутници, мечки, диви свине”.

„Нашите предци са го знаели – не трябва да допускаме тези животни да отвоюват обратно жизненото ни пространство! Това е толкова глупаво, все едно да си простреляш сам крака.”

Специално за България, анкети на Сдружението за дива природа „Балкани” демонстрират, че населението в регионите, обитавани от вълци и мечки, има по-скоро положително отношение към мечката, но отрицателно отношение към вълка. Относно мечката, дори в Родопите, където популацията й е най-плътна, почти половината от анкетираните отговарят, че тя не нанася щети. В Централен Балкан този дял достига 70%.

Впрочем в Априлци, където преди години мечите набези станаха медиен хит, съм чувал как старите баби защитават мечките си: „Тя мечката нищо лошо не прави. Е, взела някой кошер, някое агне, ама толкоз! А телевизията я извика онази новата (т.е. която не е от този край), тя не ги е виждала преди и се уплашила”. В Родопите някои по-просветени местни говорят така: „По-добре човек да убиеш, отколкото мечка”.

Разбирам защо природозащитниците не са разпространили паралелно с мечката и данните от анкетата за вълка: вероятно поне 4/5 от българското население гледа на вълка като на вредител. В научната (?) литература статистически се обосновава нуждата от контрол на числеността на вълка в България в посока сериозно намаляване. Вълкът се сочи за вредител, а Червената книга от 1986 г. препоръчва на стр. 132 – очевидно ловно-политически – мерките за опазване на този вид да се сведат до „поддържане на популация в безопасна за развитието на животновъдството и ловното стопанство численост”. (?!)

По времето на еднопартийния режим в България бяха останали по-малко от 200 вълка (при 40 размножаващи се двойки. Показателен за „екологичната интелигентност” на този вид е фактът, че само доминиращата двойка в глутницата се размножава). Тази численост се определяше като „минимално необходимата” за поддържане на дивеча в що годе добро състояние.

Защото дори индустриалният подход към дивеча, който по съветски образец се фокусира върху постигането на максимум ловни обекти, не може да отрече ключовата роля на вълка за стабилността и здравето на популациите на копитните животни. Тук говоря за другия вид страх: за благотворния „климат на страх” (по думите на биолога Джулия Хъдсън), който хищниците създават в екосистемата.

Христоматиен пример за сложните отношения хищник – копитни дава развитието на популациите на вълка и лоса в Айл Роял (Isle Royale), резерватен остров в щата Мичиган с площ от 530 кв.км., където човешката намеса е почти напълно избягната, а проучванията продължават вече над 50 години. В началото на XX век стадо лосове доплува до острова, на който не живеят хора, няма пътища, нито пък едри хищници или други едри тревопасни конкуренти.

Както може да се очаква, популацията на лоса експлодира, зелената маса е намалена драстично, развиват се болести, числеността на животните се срива – което позволява на тревната покривка и листната маса да се възстановят; оцелелите лосове отново започват да се умножават. Този сценарий се повтаря два пъти – преди на острова по замръзналата повърхност на езерото при една сурова зима през 1950-те да се добере вълча глутница.

Днес изследванията показват, че противно на изводите от красивите уравнения на Лотка – Волтера, двете популации не достигат равновесна численост (но за това вероятно роля играят и пренасяните от човека болести, за които очевидно не може да има достатъчно строг режим на контрол); по-скоро развитието на популациите е синусоидално, с очакваното изоставане за хищника.

Също толкова интересна е и забележката на биолога Едуард Уилсън: за разлика от времената преди появата на вълци на острова, днес лосовете са в отлично здравословно състояние. Средно веднъж на всеки три дни вълците убиват лос. Но това е много трудна задача, свързана с продължително и уморително преследване; самите хищници често стават жертва на своята плячка. Що се отнася до лосовете, те са постоянно нащрек и от малки се учат да бягат бързо.

В контекста на концепцията за заплащане цената на екосистемните услуги, която разгледахме в предишен материал, в идеалното устойчиво общество хората следва да открият начин как да плащат мотивиращо възнаграждение на своите вълци.

Горното е в кръга на шегата, но съществува и друга възможност: да се плаща не НА, а ЗА вълци. По информация от Националния план за действие за кафявата мечка, Международния център за вълка в Минесота носи 3 млн. долара на местната икономика годишно. Показателно е, да повторим израза на г-н Пенчев, че в съседна Румъния в рамките на Карпатския проект за едрите хищници е разработена програма за развитието на “туризъм  с едри хищници” в малък регион на югоизточните Карпати, който за няколко години формира 560 хил. евро годишен оборот, като 260 хил. от това число остават в местната общност (семейни хотели, местни гидове, конни бази и т.н.)

Значи дори и на Балканите развитието на само един малък регионален център за туризъм с наблюдение на едри хищници компенсира поне една трета от – според мен завишените – оценки за нанасяните от вълка щети за цялата страна.

Да не говорим за безценната роля на вълка за регулиране на здравето на копитните животни, а по-общо – за поддържането на по-богато видово разнообразие и по-стабилни екосистеми.

Само че при подхода комплексен регионален екотуризъм се изисква действително много работа: маркетинг и реклама, развитие на качествени и нови продукти, просветителска дейност сред населението, поддържане на добра инфраструктура.

Колко по-лесно е да  се пусне един джип по разбитите горски пътища, от него да излезе някой височайши политик или магнат, да се заведе той на пусията, да се остави да гръмне по каквото излезе (случва се и вълк), пък после иди обяснявай на народа колко полезни са вълците за родната икономика.

Днес числеността на вълка в България се счита за сериозно нараснала, достигайки до 1000 – 1200 индивида. Тази цифра изглежда на някои хора толкова голяма, че призовават ловците да излизат на масови хайки. Дори вълците у нас да не са на ръба на изчезването днес, нека не забравяме силното негативно влияние, което изграждането на двете магистрали по протежение територията на България все някога ще окаже върху миграциите и жизненото пространство на животните. Възможно е – предвид актуалния внос на лешояди от Испания в България нищо чудно да стане точно така – в един момент да ни се наложи да плащаме за внос на вълци.

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Животни. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s