Зависимост и консумация

Благодарен съм за сутрините, които напоследък мога да посветя на попълване на икономическите си знания в обществената библиотека.  Няколкото твърде разнородни книги, които изчитам без да бързам, глава по глава, създават в главата ми рядкото и позабравено усещане за разширяване.  Интересно е, че в това състояние идеите сякаш нямат авторство – те не са мои, не са авторски изобщо, те просто витаят наоколо и чакат да бъдат забелязани.

Разширяване – а даже инфлация, тъй като многото нови насоки, които мисълта поема, ме правят по-критичен или снизходителен към внезапните ми хрумвания. Но едно заключение, подсилено от забележителната книга Общество на изобилието на Джон Галбрайт от 1958 година, бих искал да споделя, за да не му позволя да се изпари. Зависимостта на населението е най-големият актив на управляващите.  

Зависимостта се постига или чрез заплахи, или чрез предоставяне на облаги. Относно първия аспект най-интересна ми се струва зависимостта, създавана сред населението посредством заплахата от бедност. Още на Макиавели е известно, че както крайната бедност, така и спокойното охолство са опасни за властта. Препоръчително е поддържането на състояние на задоволеност, над базовите нужди, но не много над тях – за да може да се поддържа чувството на завист, което мотивира дребните душички да действат по начин, облагодетелстващ системата.

Предполагам, че това е една от скритите причини, когато управлението на нашата страна противостои на елементарните принципи, свързани с повишаване благоденствието на българските граждани. Ако възрожденските ни търговци не бяха натрупали имане, те нямаше да създадат проблеми на султана и владиката. Ако колонистите по Северноамериканския бряг не бяха станали заможни, те нямаше да настояват за свой представител в Парламента в Лондон, нямаше да я има и т.нар. Чаена партия в Бостън. Тогава защо партийният елит от всички цветове на дъгата да си създава затруднения?

И така приходите от приватизацията не сбъркаха местоназначението си, а то бе в джобовете на малцината. Народът затягаше колани, не купуваше, за Бога, и носеше последиците от предишни грехове, които така и не станаха ясни какви са и кой отговаря за тях. При прехода от тоталитаризъм към другото, българите останахме бедни.

Бедността, заяви Достоевски и век след него американските антрополози, е психическо, а не материално състояние. Но поддържането на състоянието на недоимък твърде продължително време може да пречупи и костеливия орех. Или както стана в нашия случай, орехчето се търкулна, търкулна и емигрира в по-богати страни. Което отново е изгодно за властта, тъй като тя 1) има по-малко критици; 2) може да наема отвън спасители – българи, увенчани с ореола на емигрантския успех.

Макар че заплахата, в частност от бедност и с „криза”, продължава да се използва широко в политическата ни пропаганда, е ясно, че в страната ни, чиято територия е част от епохален политикономически експеримент (имам предвид Европейския съюз), не може да се натиска само този педал. Вече сме в НАТО – както и повечето ни съседи – така че страхът от вражеско нападение избледнява. Упорито сме на последно място в Европа по доходи, така че заплахата как ще обеднеем до шушка не е твърде въздействаща. Затова е нужно да се приложат другите механизми за създаване и поддържане на зависимост – облагата.

Модерният свят е развил най-силно облагата от високата консумация. Доволството от пълната пазарска кошница те кара някак си да забравяш, че на изборите имаш като алтернативи един шут и един луд, един ненормален и един неморален. Да прибавим и големия автомобил и някои градски забави според темперамента на шофьора – и ето ти средата, в която на предложенията за морално и екологично възраждане се гледа като на плевели, а на политическия живот – като на риалити шоу.

Стоп! Консумацията може да създава зависими хора, но какво ще стане с техните деца? Някои могат да си зададат въпроса за цената на доволството и така да застрашат социалния ред. Затова е наложително активирането на защитен механизъм – и той е в кредитите.

Тук нека перефразирам Галбрайт: за нуждите на производството е нужна консумация. Този „ефект на зависимост”, поставил каруцата пред коня, е ангажирал безчет пиари, маркетьори, рекламни специалисти, мърчандайзъри или както там се казва целия отбор на продавачите. Стотици милиарди отиват за реклама. Цялата тази система не можеше да не се досети, че на масовата консумация трябва да се помогне със система за масово кредитиране.

Така че маркетингът е задействан също и в посока да се променят традиционните ценности на хората , предпочитащи спестяването пред дълга. Концепцията за добродетелта на спестяването вече е променена в посока алчния „Чичо Скрудж” и ужасния наказващ децата си пуритан, особено ужасни по сравнение с неустоимите социални герои, които пилеят с шепи и живеят за мига.

Най-стряскащото е, че съвременната мъдрост не вижда противоречие във факта, че политиците масово говорят за „устойчиво развитие”, а в същото време не позволяват да се подлага на съмнение обществения ефект от настоящата кредитно – консуматорска система.

Защитният механизъм на кредитите действа много просто: ако имаш да изплащаш ипотека, няма да членуваш в подривни движения за социална промяна. Ще внимаваш какво пишеш в блога си. Интелектът на човека може да се впрегне по много разнообразни начини; най-безобидно с оглед изплащането на дълга към банката е да се диференцира консумацията, като се постигнат висоти в знанието за продукти и марки. Може да се мисли и за по-сериозни неща, за икономика например, но системата „производство – консумация – потребителски кредит – капиталови финанси” се охранява като свещена крава. И това напълно доброволно, и то от страна на най-адекватните и млади членове на обществото – просто чрез създаденото многослойно ниво на зависимости.

От една страна е успокоително, че българите нямат културата на консумация на кредит. От друга страна е стряскащо, че по-базовите и по-примитивни средства за поддържане на населението в зависимо положение изглежда при нас все още са ефективни.

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Обществени and tagged , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s