За една паница леща

Имало едно време две племена. Те живеели, сравнително добре, преди 12 хиляди години в планината Загрос в Иран. Имали каменни брадви, лъкове и стрели, харпуни и въдици от кост, както и копия от заострени леки пръти, чийто връх обгаряли за по-голяма здравина. Драскали по пещерите картинки на любимите си животни и майсторяли човешки фигурки от кал. Племената уважавали огъня, който ползвали и с благодарност изпичали на него месото и хляба си. Да, хляба, защото в точния сезон събирали зърна от диви житни растения и ги стривали на брашно. Когато дивечът и реколтата от диви плодове и треви в ловния район започвали да намаляват, племената бързали да се преселят, следвайки пътя на храната си.  

Двете групи били напълно еднакви, наброявайки през различните сезони и години между 30 и 40 души, с изключение на едно: вождът, най-силният мъж на едното племе бил прекалено властолюбив. Или пък – защото приказката е протичала в различни варианти – водещата жена била болезнено привързана към децата си и отказала да се раздели с двете малки, които не можела да носи на гръб едновременно. Или пък другото племе не било склонно да променя традициите си. Причините може да са всякакви, засега те остават скрити, но последиците са ясни и са съдбовни: едното племе уседнало и развило земеделие, другото запазило бита си на ловци и събирачи.

Първоначално новоизпечените земеделци получили голямо преимущество. Когато дивечът в техния ловен район свършвал, те можели да отидат до общинската колиба и да вземат колкото им трябва от общите запаси зърно, което отглеждали заедно. Те не трябвало постоянно да се местят от хълм на дол, така че жените започнали да раждат по-начесто: едно бебе на всеки две, а не на всеки четири години – както преди им заповядвал номадският закон. Броят им бързо нараснал, така че веднъж като се скарали за една мома с другото, все още скитащо племе, те имали повече бойци; земеделците победили.

Земеделците ставали все повече и повече – съответно и вождът им все по-важен и важен. Същевременно по-големият брой на жителите изисквал и все повече храна. Оказало се, че за новите поколения единствената житейска възможност е да работят още повече върху земята, превръщайки битието им в наказание. Спиралата на този автокатализационен процес се развивала и развивала, като на всеки оборот социалният живот пораждал нова организационна форма: разделение на труда; нараснала власт на вожда – жрец; непроизводителна прослойка; воинско съсловие; зависимо положение на мнозинството; несъгласни бунтари; завоюване на околните племена; държава.

Също така и: стремеж към материален излишък за нуждите на властта и умишлено поддържане на зависимите в състояние на оскъдица.

Тези, които копаели земята от сутрин до здрач, трябвало да бъдат накарани да повярват, че това е тяхна участ (не че вождовете помнели какво е било няколко поколения по-рано като ловци и събирачи, но им харесвало другите да работят вместо тях и се стараели да запазят статуквото). Тъй като макар и победени, ловците продължавали да скитат наоколо свободни и давали лош пример, властващите се постарали, напрегнали по-добре нахранените си мозъци и измислили много приказки, описващи колко примитивно живеят ловците и колко сладка е  сигурността на земеделеца.

Тези приказки са част от съвременната ни култура. Без да се замисляме приемаме, че ловците и събирачите живеят бедно и спасението идва чак със земеделието и животновъдството. Съвременните научни изследвания обаче оспорват тази гледна точка.

Първо, изследвания на костните останки показват, че ловецът и събирачът е по-добре нахранен от земеделеца. Преди неолитната революция, довела до усядане, мъжете в днешна Гърция и Турция били високи средно 1,75 м. След въвеждането на земеделие, през 3,000 г.пр.н.е. средният мъжки ръст вече е едва 1,60 м., а при жените – 152 см. През последните хилядолетия мъжете в южните ни съседки постепенно са увеличавали ръста си, но все още не са толкова високи, както преди да изоставят ловния си бит.

След това, оказва се, че продължителността на живота за ловците и събирачите е била средно 26 години, спрямо 19 години на земеделеца. По-високите жизнени очаквания и здраве на ловците се дължат на две основни причини: по-разнообразни храни и по-пълноценно физическо натоварване, от една страна, а от друга по-интензивно действие на естествения отбор.

Трето, в обществата на ловците цари взаимопомощ; ако някой е уловил плячка, всички пируват. Докато в обществата на земеделците много бързо се развива климат на оскъдност и се засилва вътрешногруповата конкуренция за ресурси.

Една от причините за заблудите ни за бедния ловец  и богатия земеделец е неправилната идея, че само щом са открили земеделието, първите селяни са започнали да се радват на изобилни реколти и лесно достъпна храна. Нищо подобно. Съвременни експерименти показват, че средният добив на декар при използване на неолитни технологии и посевен материал не е надхвърлял 30 кг/дка. Изчисленията сочат, че за да може едно неолитно село от 150 човека да се изхранва единствено със земеделие, то всички членове на общината е трябвало да обработят площ от 9,000 дка, за да получат дажба по не повече от половин килограм зърно на ден. Земеделието като водещ поминък просто не било оправдано.

Така че вероятно животновъдството, а не земеделието е осигурило калориите на социалната еволюция. Но разкопките (в село Езеро) показват, че чак до средната бронзова епоха, т.е. преди 5 хил. години, месната диета на първобитните хора била поравно домашни, поравно диви животни.

Същевременно изследвания сред бушмените показват, че в племе от 150 души само 65% са заети с набавяне на храна; другите почиват. Но и тези, които събират прехрана, не работят повече от 3 часа дневно. Набавяните калории с този лежерен дневен режим са повече от необходимото за дребничките бушмени, от което най-много печелят туземните кучета.

Очевидно е, че възприемането на селско стопанство е донесло на нашите предци много странични, неочаквани проблеми. Като цяло те трябвало да работят повече, хранят се по-зле, включват се в система на икономическо господство (най-често на губещата страна). Какво е тогава онова свойство на земеделието, което го налага в човешкото общество?

Първо, голямата роля, която земеделската реколта играе във време на недостиг – когато дивечът изчезва, а плодовете свършват. Тогава зърното, което позволява трупането на запаси, е истинско чудо.

Второ, възможността на земеделието да осигури усядане на населението; отказът от номадския бит води до рязък ръст на броя на хората. По-многобройното общество печели междуплеменните конфликти – което е третият, агресивният и властови фактор за земеделското закрепване. Накрая, вероятно първите изобилни дни в живота на земеделеца с нищо не са вещаели задействаните по-късно икономически процеси на оскъдност.

Със земеделието започва психическото разделение „природа – общество”, което е главният, скрит двигател на днешната екологична криза. „Ние”, една малка група културни хора, се чувстват така, сякаш са надхитрили цялата останала природа.

Тази мисловна нагласа, която видяхме не е силна в биологическите си аргументи, касаещи качеството на живот, трябва да се пропагандира: неолитният селянин трябва да чувства превъзходството си над палеолитния ловец. Така че ние, продуктът на хилядолетната западна цивилизация, едва ли не генетично вярваме в приказката за бедните изостанали ловни племена и в предимството, което засега ни дава нашата продоволствена сигурност.

Този мит, както и противоречието между двете първични форми на човешкото битие, е пресъздаден в Битие, първата от книгите на Библията. Исав е умел ловец, той е по-големият син и по право той ще получи благословията на баща си. По-малкият Яков е земеделец, който обича да стои вкъщи до огнището, но е любимецът на майка си (шерше ла фам, разбира се). Веднъж ловният късмет изневерил на Исав. Умирайки от глад, той помолил брат си за една паница леща. Яков му дал да се нахрани, но в замяна поискал правото на първородството. И го държи до днес.

Какъв ли живот щяхме да живеем, ако не кроткият земеделец Яков, а косматият Исав беше любимецът на майка си?

Допълнителни четива:

1. Jared Diamond. The Worst Mistake In The History Of The Human Race. Discover-May 1987
2. Ана Радунчева. Късноенеолитното общество в българските земи. Организация на поминъците, домашните занятия, занаятчийски производства и търговия. (откъс)
3. Marshall Sahlins. The Original Affluent Society (from): Stone  Age Economics. London, 1974

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Истории and tagged , . Bookmark the permalink.

One Response to За една паница леща

  1. 5KOG says:

    Браво, г-н Събев, много добро !

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s