Носталгия, когато си у дома

Психолог от Университета в Мичиган си направил следния експеримент със студенти: разделил ги на две равни групи и ги накарал да се разходят 5 километра, преди да се явят на тест. Едната група трябвало да мине покрай езерния бряг, другата – по оживена улица. Марк Берман тествал теорията за възстановяване на вниманието, според която природната и урбанизираната среда рязко се различават във въздействието си върху човешкото възприятие.

Групата, която преди теста се разхождала из природата, показала значително по-добри резултати. Природата повишава концентрацията и паметта, тъй като е изпълнена с „нежни впечатления” (шумолящи дървета, бълбучещи потоци) – докато градът е изпълнен с резки стимули (клаксони на коли, крещящи реклами), които могат да създадат когнитивно претоварване. Това е една от насоките, в които работи новото научно – терапевтично направление екопсихология, разяснено в обширна статия в The New York Times от миналия месец.

Всъщност идеите, които развива тази нова американска екопсихология, са отдавна известни: природата е влияла и влияе не само на човешката физика и възприятия, но и на човешките емоции. Знаем го от старите гърци и римляни, от романтиците, от хипитата. Широко разпространение през последните десетилетия получи създадената от биолога Едуард Уилсън теория за биофилията: идеята, че човешкото същество е на първо място биологично и за нормалното си функциониране човекът има нужда от живи неща край себе си: животни, растения и пръст, а не бетон и пластмаса.

Статията, която прочетох с удоволствие, ме стимулира да си припомня и своите предишни занимания с екологична психология. През 2005 г. с помощта на близки и доброволци осъществих проучване на екологичното съзнание на 70 души на ключови бизнес и държавни позиции, които вземат решения с ефект върху качеството на природната среда в общините на северното Черноморие. Чест за моите усилия е, че 5 години по-късно виждам как хипотезите и предположенията, които ме движеха, в Америка вече са изследователски програми.

Една от предусетените от мен идеи, които американската екопсихология днес развива, е за наивистичното романтизиране на природата. Дори в умерения климатичен пояс дивата природа и по-специално горите представляват среда за живот, която умовете и телата на голямата част от пламенните природозащитници не биха понесли. Сам нощем в гората, в планината е преживяване, което малцина дръзват да си доставят. Дивата природа не е дивна градина; в нея някой постоянно изяжда другия и бива изяждан.

Нито пък нашите предци, в постоянна борба за набавяне на средства за живот, са имали кой-знае какво време да се наслаждават на света около себе си. Може би историческият процес, грубо казано, от робовладелство до капитализъм, в еволюционен план е бил недостатъчен за нашия вид. Става дума за това, че човекът природен, Homo naturalis, е движен от постоянни желания да си напълни тумбака. След като човекът се научава на земеделие и животновъдство, неговите умения и инструменти изключително се подобряват и той има повече потенциал да си осигурява желаното. Но трескавото неутолено желание, двигателят на човешката активност, не се е свило паралелно с по-големите възможности. Така новите възможности са задвижвани от същото дивашко желание и –

и се стига до институцията на пазара, където се разменят излишъци, а не достатъци. Производството на излишъци не е пътят към устойчиво икономическо, социално и природно развитие, каквото и да казват почитателите на онова, което според мен се описва най-добре с фразата „пазарна анархия”.

Как реагират човешките души на промяната на средата според нуждите на производството? Австралиецът Глен Албрехт обяснява, че душите наистина реагират, с едно ново състояние, което той нарича „соласталгия”. Този неологизъм най-лесно се описва като чувство на носталгия, когато си у дома. Човекът чувства безпокойство, тревога, безсилие. Десетки години той е живял в околна среда, с която е започнал да се отъждествява. След това вижда как неговият свят си отива – дърветата се изсичат, полето се разорава, гледката се скрива – и идва нещо чуждо, например се издигат нови постройки със странна архитектура.

Соласталгията е напълно обяснима, но обществото, в което живеем, изблъсква това чувство като „нерационално” и най-често не счита за уместно да го коментира. Западният индустриален капитализъм, който дирижира нашето училищно и семейно възпитание, не може да възприеме като нормално съжалението по нещо, което не носи пари, за сметка на недоволство от нещо, от което някой печели.

Но как човекът да се зарадва на развитието, от което той лично най-често не извлича изгода, когато вижда как най-важните за качеството на живота му неща се губят – лично пространство, съседска общност, чист въздух и вода, тишина?!

„Твърдите” представители на новата екопсихология твърдят, че не само природата определя начините на мислене и чувствата на хората – и обратното е в сила. Човек и природа са в динамично единство, като вярванията и мислите на хората също оказват влияние на състоянието на природата. Дават се примери за части на света, в които се развиват преимуществено т.нар. устойчиви стопански отрасли, жилищната архитектура е вписана в околната среда, на чистотата се държи изключително силно, а замърсяващите производства отдавна са изнесени.

Проверка на манталитета на населението в тези облагодетелствани земи показва, че междуличностните, междусемейните и въобще общностните връзки между хората там са изключително силни. За тях се прилага противоположният термин – солифилия (от solacium – успокоение, утешение (лат.)). Може да се заключи, че тези хора долавят наличието на неизброимите връзки в екосистемата и затова са много внимателни към ефекта от действията си. Ясно е, че класически настроените психолози се противят на подобни термини и генерални заключения, които според тях не са верни, защото не са научни, защото не са доказуеми (на този етап на развитие на науката).

Екопсихолозите в замяна се позовават на мислители като Грегъри Бейтсън, за когото екологичната криза се корени в нашите умове. Човечеството е изпаднало в епистемологичната заблуда на дуализма, предполагайки, че съзнанието функционира независимо от природата. Тази базова грешка, с помощта на социалната система, се е разпространила силно, като в човешкото съзнание привилегированата позиция заема „преднамереността”: нещата, включително природата, уж съществуват само за това да задоволят някоя наша потребност – храна, енергия, долари.

Напълно съм съгласен, че дуализмът, т.е. разделянето на човек и природа, е в самата основа на днешната екологична криза. За заинтересуваните от психологията на природопазенето ще разкрия малката тайна, че в момента подготвям за печат първата си книга, в която разглеждам този проблем доста сериозно; надявам се до два или три месеца да предложа на вниманието на публиката и моята лична гледна точка по темата.

Големите проблеми на човечеството често идват от масовото възприемане на – малки – мисловни грешки. Решенията на тези проблеми са толкова близки до нормалния ум, че чак звучат нереално, един вид – това е толкова просто и всички го знаят, не може целият голям проблем да се дължи само на това. Но тогава как да си обясним повтарящите се примери от психотерапията, когато хора, страдащи от депресии и апатия, са били разтърсвани и духовно обновени само от простото действие да потопят босите си крака в леденостуден планински поток?

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Обществени. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s