Погрешно е безработицата да се лекува с инфраструктурни проекти

Нивото на безработица, паралелно с равнището на инфлацията и енергийната интензивност, е ключов показател за устойчивото развитие на една икономика. Според Агенцията по заетостта, към 31.12.2009 г. регистрираните безработни в България са 338 114 души, или нивото на безработица у нас е 9.13%. Спрямо предходния месец безработицата се е увеличила с 0.47 процентни пункта, а спрямо предходната година – с 2.86 п.п. Тоест темпът на ръст на безработицата е сериозен. 

В европейски план България е в групата на страните с по-ниска безработица. Последните хармонизирани данни за безработицата според методиката на европейската статистическа служба Евростат са за м. ноември 2009 г. Според тях България регистрира 7.8% безработица, при 9.5% средно за ЕС и 10% за еврозоната. Двуцифрена безработица е регистрирана в Ирландия, Испания (19.4%), Франция, Латвия (22.3%), Унгария, Португалия, Словакия. 

На какво се дължи по-ниската безработица в България? Във всички случаи не само на несъвършенство на статистическите ни служби. Нивото на работната заплата в България остава най-ниско в Европейския съюз. Това, съчетано със сравнително добро качество на работната ръка, вече доведе до значителни чуждестранни инвестиции. Процесът на аутсорсинг на производства към България вероятно тепърва ще започне да се усилва. 

Не по-малко важно е развитието на микробизнеса в България, като през последните години значителна част от населението се причисли към категорията самонаети, главно в сферите търговия, туризъм, селско стопанство, но на места вече се формира и цехово производство. Затрудненията, произтичащи от глобалната икономическа криза, действат върху тези малки икономически субекти с много голяма сила, а същевременно държавната анти-кризисна подкрепа ги пренебрегва, насочвайки се основно по линия на големите предприятия. Когато микропредприятията замразят своята дейност заради икономически проблеми, официалната статистика няма да го отчете.   

Логичното предвиждане е, че ускореният темп на нарастване на безработицата ще се запази до преустановяването на спада на БВП, като след постигане на икономически растеж негативната посока в търсенето на труд ще се запази още известно време, но вече с по-бавен темп. Трудно е да се дават каквито и да е прогнози, но напълно е възможно безработицата и у нас да се увеличи с още няколко процентни пункта, т.е. до ниво 12 – 14%. Това ще бъде не само реакция към свитото производство на предприятията, но и поява на структурна безработица, свързана с преразпределение между водещите икономически отрасли у нас.  

Макар и болезнен, този процес е закономерен. Подхранена от нереалистични очаквания, българската икономика през последните години до 2009 г. страдаше от хипертрофия на сектори като строителство и недвижими имоти, приобщили основно ниско квалифицираната работна ръка, идваща от регионите на страната. В същото време традиционни за България отрасли като земеделие и хранително – вкусова промишленост не можеха – и не могат – да попълнят нуждите си от работна ръка, дори предлагайки нелоши за българските условия възнаграждения. 

Долавяйки нарасналия риск, в публичното пространство зачестиха изказванията, че към края на 2010 г. реалната безработица у нас (т.е. официалните цифри + нерегистрираните + обезкуражените + трайно безработните) може да надхвърли 20%. УС на Българската стопанска камара зае позицията, че пътят за излизане от назряващата социално – икономическа криза на заетостта е в осъществяването на големи, вкл. грандиозни инфраструктурни проекти. 

Според мен е силно наложително да се възрази на тази нагласа, първо по следната линия. Не трябва да целим създаване на работни места на всяка цена, а устойчива и качествена заетост. Така е и според Международната организация на работодателите в официална позиция от м. октомври 2009 г. 

При това картината, рисуваща срив на заетостта в България, премълчава факта, че в София все още има недостиг на квалифицирана работна ръка. Въпреки наплива от население от регионите, който през последните 10 години вероятно почти удвои жителите на столицата, голяма част от новите работници са с недостатъчна подготвеност за развиване на информационно общество, базирано на знанието (България е пълноправен член на Европейския съюз от 01.01.2007 г.). 

Високо ниво на качествена заетост ще се постигне с използването не на push-, а на pull подход: да се предоставят условия за развитие на иновативни и глобално конкурентни отрасли, които сами да генерират търсене на качествена работна сила. Това означава осигуряване на благоприятна икономическа среда за стартиращия бизнес вкл. рисково финансиране, намаляване на ненужните регулации, трансфер на технологии, ефективна защита на интелектуалната собственост и други. Паралелно с това е нужно да се пристъпи към ефективно разрешаване на трайните проблеми на българското образование и да се регламентира държавна политика за финансиране на изследователската дейност. 

Опасностите от осигуряване на заетост посредством самоцелни инвестиционни проекти са големи. Можем да ги обособим в четири групи: социални, икономически, екологически, процедурни опасности.

Социалните последици се изразяват в това, че строителството на пътища и тунели не дава голяма възможност за впрягане на интелектуален потенциал. Малко на брой инженери и геодезисти извършват планирането, немного икономисти следят за логистиката и надзора. Останалата работа е по-скоро физическа. Следствието от това е, че привлечените работници не получават възможност да се специализират и след приключването на проекта остават с ниски социални възможности. Също така, участието в големи инфраструктурни проекти създава у тях състояние на зависимост и потиска инициативността им. 

Част от икономическите опасности се крие в това, че големите инфраструктурни проекти са като „черна дупка” за публичните финанси. Дори аргументът на публично – частни партньорства е несъстоятелен, предвид че и в Европейския съюз тази инвестиционна схема все още не е достатъчно разработена. В хода на изпълнение на проекта сумите търпят многократно завишаване, за да се окаже накрая, че чрез друга форма на инвестиции е можело да се постигне заетост на по-ниска цена. 

Екологичните опасности от развитието на инфраструктурни проекти заради целта да се развиват инфраструктурни проекти виждаме в неудачната локализация на заводите в Кремиковци и Девня, в разрушената от морето естакада на нос Шабла, построена за пълнене на нефта, който така и не бе извлечен, в за щастие нереализирания канал между Дунав и Черно море с цел ускоряване превоза на насипни товари – докато развитият свят преминаваше към контейнерните превози, в множеството пустеещи производствени площадки и залети от ненужни язовири плодородни долини.    

Процедурните опасности се крият в това, че за да се постигне европейското ниво на административна прозрачност, за всеки инфраструктурен проект следва да бъдат обявени открити обществени поръчки. За да няма дискриминация, в тези поръчки ще се допускат и фирми от други страни. Чуждестранните фирми, спечелили обществената поръчка, са свободни да наемат по-евтини или по-подготвени според тях работници от съседни държави или дори от развиващия се свят. Тогава проблемите със заетостта в България отново остават нерешени. 

Специално внимание заслужава неудачната идея за финансиране на инфраструктурните проекти с продажба на права за емисии според Протокола от Киото. Първо, нарушава се правилото приходите от отчуждаването на дадена дейност да остават в сферата на дейността: приходите от продажба на емисии следва да се предназначат не за пътна инфраструктура, от която емисиите всъщност само нарастват, а за постигане на по-високо качество на околната среда. Второ, очакваните постъпления от продажба на емисии при сегашния разколебан пазар не могат да са достатъчно големи, за да имат повече от частично значение. 

В обобщение за опасностите, Новият Път на президента Франклин Рузвелт създаде заетост за 8.5 млн. души в периода 1935 – 1943 чрез много на брой големи инфраструктурни проекти, но не успя да реши еднозначно проблемите с безработицата в САЩ. Безработицата от почти 25% през 1933 г. спадна до близо 15% през 1940 г., но само военната ситуация успя да превъзмогне масовия й характер.  В тази връзка влиятелни икономисти изтъкват неоспоримия аргумент, че след завършването на инфраструктурния проект, който е поел „излишната” работна сила, проблемите на пазара на труда пак се завръщат (като например рецесията в САЩ през 1937 г.). 

Действително, нивото на развитие на инфраструктурата в България е много ниско. Това се оказва пречка пред търговията, включително международната, туризма и производството; заради некачествени транспортни връзки редица чуждестранни инвеститори се разколебават да влагат парите си в производство у нас. Ясно е също така, че в следващите няколко години в България предстои бум на инфраструктурни проекти. Но е задължително самата нужда от инфраструктурно развитие да създава своята потребност от работна сила, а не обратното. 

В популяризирането на „обратната” идея се крие нещо повече от популизъм. Прекият резултат от подобно кризисно говорене е „сплашване” на инвеститорите, но заедно с това се оказва и натиск върху работниците за поддържане на ниско ниво на заплащане. Основателни са опасенията, че този хитроумен капак върху работните заплати ще се отрази и в по-ниска производителност на труда, от което на първо място страда качеството на българската продукция.    

Рискът от нарастване на безработицата в България е осезателен, но решението на този проблем трябва да се потърси в интензивна, а не в екстензивна насока. Насочените към количество вместо към качество решения ще породят повече негативни, отколкото позитивни ефекти. Ако се оцени комплексното въздействие от натискането на инфраструктурния лост, ще проличи колко сериозни социални и екологични разходи ще се направят за постигане на един само временен икономически подем, който в крайна сметка ще бъде за сметка на малкия предприемач.

Но дори преглъщането на инфраструктурното хапче няма да помогне срещу  безработицата, ако се осъществи предлаганата от правителството реформа на пенсионната система. Повишаването на пенсионната възраст е сигурен път към ръст на безработицата, при това сред младата част от населението, която тепърва трупа опит на пазара на труда. По-високата безработица сред младите българи ще ускори емиграционните процеси и „изтичането на мозък” – а където това е невъзможно, ще отнеме стимула за повишаване на квалификацията им. Това илюстрира, че макроикономиката не търси изолирано решение на един проблем, а мисли комплексно, държавнически, отвъд сензацията и популизма.    

Изходният път от затрудненията на пазара на труда е обиколен: той се състои в полагането на сериозни усилия за ускореното приемане на България в еврозоната, което ще доведе до освобождаване на валутния ни резерв, служещ като покритие на циркулиращата в икономиката национална валута. Валутният резерв, който е в порядъка на около 8 млрд. евро, следва да се използва за инвестиции в образователна, научна и целева транспортна инфраструктура, както и за стабилизиране на публичния пенсионен фонд. 

Приемането на България в еврозоната е реалистично в срок от 4 до 6 години, чак след това можем да очакваме въпросният паричен ресурс да се освободи. Едновременно с това, решения за справяне с безработицата ще трябва да се вземат в непосредствено бъдеще. Още повече, България е сред страните в Европа, където рискът от разширяване на бедността заради кризата е най-висок (за 21% от населението), заедно с Латвия, Румъния, Гърция, Испания, Литва. 

Облекчаването на социалните проблеми свързани с безработицата в следващите една  – две години може да се осъществи чрез подпомагане посредством включване в текущи обществено полезни задачи: общински програми за чистота и саниране на сгради; охрана и безопасност; социален патронаж; обслужване на детските градини. Същевременно голяма част от безработните вишисти, които отговарят на нужните критерии, на първо време могат да се привлекат като преподаватели в училищата.

Средносрочно, общинската и държавна собственост следва да се използва по-пълноценно за производство на ориентирана към пазара продукция. Държавните активи, които по някои оценки достигат до 40 – 50 млрд. лв., могат да се използват за създаване на заетост, вместо усилено да се търсят начини за тяхната приватизация. Паралелно с това да се работи за повишаване на трудовата мобилност на населението. 

А в дългосрочен план, у нас действително трябва да се вложат много средства в инфраструктура, но в идейна инфраструктура за постигане на по-качествена заетост. Другото – мрачни пророчества и популистки решения –освен по-ниските работни заплати има за следствие също и отпъдени инвеститори, тоест – безработица.

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Икономики and tagged , , . Bookmark the permalink.

One Response to Погрешно е безработицата да се лекува с инфраструктурни проекти

  1. Pingback: Ненаучени уроци « Dimitar Sabev's Blog

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s