“Творци” на видове

Има ли „естествена”, още недокосната природна среда, или всичко в екосистемите вече носи човешкия отпечатък? Човекът се е отдалечил дотолкова от живия свят край себе си, че без да се замисля прокарва деление между природна среда и култура, често представяйки си последното като сгради, пътища и плажове с коктейли. Има ли все още девствена природа или „всички светилища са вече разграбени”, както пее поетът?

Казват, че интелигентността се измерва не според отговорите, а според умението да се задават правилните въпроси, а отговорът на този отдавна е известен. Владимир Вернадский още през първата половина на XX век определи антропогенната активност като геологичен фактор, като сила, която променя облика на Земята. Китай и Бразилия доказват това на практика през последните десетилетия, изравнявайки хълмове и издигайки огромни язовирни стени.

Но дори фанатиците геоинженери разбират, че човешката цивилизация е толкова крехка, колкото трае промеждутъкът между удара на един астероид (не е задължително да е от най-големите) и изригването на някой вулкан. Или натискането на червеното копче от някой психотик. Всъщност да унищожим вече няма проблеми, да променим – в по-малка степен, но се проваляме да създадем и най-простото едноклетъчно.

Що се касае до разпространението на животните, темата която изследвахме с „Предизвестено нашествие” и „Биологичен данък”, трябва да отбележим, че сама по себе си експанзията на човешката цивилизация улеснява това разпространение и то доста преди западния икономически апогей. Така дивото куче динго заселва Австралия, конници препускат на юг от Сахара, индианците в днешна Луизиана отглеждат пренесена от Мексико царевица, да не говорим за „културния набор” животни и растения, плъзнали от Плодородния полумесец във всички посоки.

Есетствено, и в онези златни времена не всички умишлено или неволно пренасяни видове са носели полза – по Пътя на коприната в Европа пристига черната смърт, чрез лодките на героичните полинезийски мореплаватели плъхове нападат тихоокеанските острови и изтребват гнездящите по земята птици и т.н. Самите хора, в качеството си на инвазивен вид, хилядолетия наред са променяли екосистемите, до които са се добирали, изтребвайки хищниците и вкусното месо.

На някои места по света социалните форми развиват културни механизми, които възпират употребата на жизнените сили на даден вид отвъд възстановителния му потенциал. Особено е в сила това за островите, където хранителните табута действат като забрана за лов през размножителния сезон в наши дни. Митологията предписва на природните народи респект към храната, която събират или ловуват – за да се върне храната отново, в противен случай ще дойде гладът.

Благодарение на развитието на селското стопанство днес гладът е надраснат и както е известно само нежеланието на световната власт да помогне истински на гладуващите им пречи да се заситят. Вследствие на това както в развития свят, така и в мизерните предградия на Третия свят респектът като морално, но и като материално основание е подкопан. Не мога в момента да си спомня точните цифри, но с храната, която британските домакинства изхвърлят в кофите за смет, поне една средно голяма африканска държава може да се нахрани изобилно.

Смелите астронезийци се качват в лодките си и отплават на изток, където слънцето изгрява. Вземат със себе си свине, кучета и кокошки. Откриват нов остров и бързо го заселват, отдавайки се на любов и добив на храна. Но някои острови нямат достатъчно ресурси и за хора, и за свине. Там свинете скоро стават лукс, храна за вождове. Където обществото е достатъчно силно, свинете се заколват поголовно, така че да се освободят повече ресурси за допълнително население. Където вождът е несломим и настоява за правото си да яде пържоли – революции и строги ограничения за населението. Също и насърчавана миграция.

Горното фактологически коректно заключение може да прозвучи и като алегория за нашия модерен свят, от който трябва да бъдат изгонени легион демони, които да се вселят в стадо свине, които от своя страна да се издавят.

Идеята, която искам да споделя, е за „човешката инфраструктура на биологичната еволюция”. Разселването на видовете съпътства миграциите на хората и така човекът действително се превръща в еволюционен фактор. От една страна, еволюция действа и по отношение на самия човешки вид. Миграциите на хората, за които знаем сравнително повече едва в рамките на последните 10 хиляди години, определено са също и биологичен феномен, само че народите се разселват в рамките не толкова на екологична, колкото на човешка среда.

Доминиращи народи населват някой край на Земята, който им е роден или пък примамливо богат. По-слабият народ е изтласкван по границите и тръгва да странства, като циганите например. Още на един сравнително ранен етап Земята е поделена между силните и незаети терени в Стария свят няма: така странното племе на кимврите не си намира свободно ъгълче от света и е изколено от римляните, така скитите са плътно подредени едни до други чак до страната на хипербореите. Така и българите на Аспарух след негостоприемния Онгъл отвоюват с много бой и кръв всяка педя от добрата земя на юг от Дунава.

От друга страна животните също се възползват ефективно от човешката екосистема, за да заемат нови терени и съответно се приспособяват към човека. Общата схема на непреднамерените разселвания е, че колкото по-всеяден и непретенциозен в размножаването си е даден вид, толкова по-лесно ще се закрепи в антропогенната природна среда.

Вече споменах плъховете, действително в градски условия те са неприятни същества, та по-добре да използвам като илюстрация гларуса. По време на скучна работна среща миналата седмица гледам през прозореца – над министерския съвет в центъра на София се рее гларус. Доколкото съм информиран, гларусите се разселват във вътрешността на България към средата на миналия век, превземайки град след град, все по-далеч от морето. Варненци знаят колко ефективни са те в кофите за боклук.

Нашата гугутка е сред най-силно разселилите се видове – ползвайки човешката инфраструктура, ареалът й след 1900 г. се е увеличил многократно, от първоначално Мала Азия и Балканския полуостров към цяла Средна Европа, включително Копенхаген и Лондон, и то в рамките само на 50 години. Не че са еволюирали специално – врабчетата и гълъбите просто са достатъчно непретенциозни, за да процъфтят в човешката градска среда с редица хищници покрай тях.

Трудно е да се обхване изцяло човешкия принос в еволюцията на видовете. След пренасянето на банани на Хаваите, в рамките само на 1,000 години са се формирали 5 вида палмови мухи. Изтребвайки едрите хищници, хората пряко влияят на конкуренцията в живия свят. Интелигентни животни като мечките, 500 – 700 от които все още населяват нашите планини, със сигурност вече са развили сетива и механизми, които да ги предпазват още по-добре от неприятните срещи с човека.

За мечката по-специално се знае, че ако България построи отдавна чаканите магистрали, ареалите й у нас ще бъдат изолирани, т.е. Старопланинските мечки трудно ще се срещат с Рило-Родопските. Интензивността на кръстосването ще спадне и популациите ще понесат щети. Решенията на проблема могат да са само половинчати, тъй като добри пътища искаме всички. Ще сподели ли мечката съдбата на лъва, който е обитавал планините между Струма и Вардар поне до времето на Херодот? Или Баба Меца ще развие по-съвършени съпротивителни механизми? Отговорът на този въпрос до голяма степен зависи и от времето, което ще й отпуснем до завършването на магистралната мрежа.

Вече съм към края, отбележете следните две интересни истории. Журналист на британския вестник „Индипендънт” посетил Кипър и се впечатлил от биоразнообразието по демаркационната линия, отделяща северната от южната част на острова. Там сега живеят 3,000 муфлона, които са се развъдили благодарение на  изоставените селскостопански земи. В Зелената линия, която на най-тясното си място е 3.5 м, а на най-широкото 7.5 км., човешкото присъствие е рядкост още от 1974 г. Освен местния подвид на муфлона, кипърското лале и една изключително рядка орхидея, там процъфтява и птичия живот, като е установено, че голям брой прелетни птици вече пристигат всеки сезон. Помиряването на Северен и Южен Кипър, което прогресивната общност искрено желае, ще доведе до загуба на този неочакван оазис за диви животни.

Втората е по отношение на екзотичните птици. Орнитолози са изследвали птичите инвазии в Източна и Западна Европа и са установили, че по сравнение със западната част на континента Изтокът е почти „девствен” откъм пришълци. Така те доказват заплахите за Изтока от папагали и канарчета, необходимостта от нови изследвания върху моделите на инвазиите, а изобщо – че социално – икономическите условия имат директен ефект върху биоразнообразието. Според мен статията по темата, публикувана в БиБиСи, се гради също и върху внушението за огромната изостаналост на социализма в световната търговия и естетиката. Не само това, че вместо западните над 55 на Изток чуждите видове птици са едва 13: на запад става дума предимно за избягали от кафеза декоративни птици, докато на изток за умишлено интродуциран дивеч, като фазана.

Що се отнася до Източна Европа, Хулме в труда си за биологичните инвазии в Европа, който вече цитирах, посочва връзката между гъстота на населението, размер на БВП, транспортни мрежи, търговия и броя на навлезлите чужди видове. Във връзка с евроинтеграцията авторът очаква бъдещо нарастване на броя на инвазивните видове в Източна Европа. Специално България е петата най-незасегната от инвазивни гръбначни видове страна в Европа (стр. 64), изпреварена по „девственост” само от Европейска Турция, Исландия, Албания и Гърция и непосредствено пред Югославия, Финландия, Ирландия, Полша и т.н. Вижда се, че не само икономическия строй , а и историята (колко време страната е обитавана от цивилизован народ), ресурсите и географската ширина определят интензивността на инвазиите.

Освен че транспортните и търговските ни връзки са слабо развити, предвид несравнимото биоразнообразие в България спрямо изброените горе страни, за какво още ни намеква това? Към опазване на биоразнообразието, а не към борба с вятърните мелници на климатичните промени следва да бъде насочена екологичната ни политика. Но всъщност в редица случаи борбата с вятърните мелници е борба за опазване.

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Животни and tagged , , . Bookmark the permalink.

One Response to “Творци” на видове

  1. Pingback: Предизвестено нашествие « Dimitar Sabev's Blog

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s