Общество

На следващите редове ще прочетете нелицеприятни думи за неприятни факти и събития, но мисля, че трябва да ги напиша. Вие си решавате как ще ги прочетете. Един летящ човек видях миналата седмица, без криле и самолет, падна от осмия етаж долу пред блока си и се разби. Беше нещо нереално, размахваше мълчаливо ръце и крака в течение на една много дълга секунда и падна с тъп удар върху асфалта. Беше събота сутринта, десет и половина, свежо време и майките с колички тепърва щяха да започват да излизат. Човешкият труп лежеше върху асфалта, пред блока, минута, две, три, пет – и никаква реакция от околните, нито един прозорец не се разтвори, никой не се приближи.  

Къде съм бил аз? Аз държах на ръце дъщеричката ни Лили, която скоро ще проходи, и гледахме Боянската река и Витоша, показвах й гълъбчетата, когато видях с периферното си зрение падащия. Лили разбира се не разбра какво се е случило. Заради нея ме беше страх да се приближа по-близо до трупа, но направих няколко крачки в тази посока. Все пак отнякъде бяха излезли двама мъже и пушейки дискутираха от разстояние дали падналото е чувал или човек. Извиках им да бягат да се обаждат на бърза помощ. „112 е телефонът”, каза единия, и се отдалечи в противоположна посока. Другият стоеше с ръце в джобовете и чакаше. След още една – две мъчителни минути, в които нищо не се случваше, никой не се развика, но даже и не реагира по какъвто и да е начин, жена ми излезе от магазина. Тикнах Лили в ръцете й и взех мобилния телефон. Набрах 112. Казах на операторката адреса и още: „Не мога да ви изчакам, защото имам малко дете”. Няма нужда да  ни чакате – отговори ми тя. Запалих колата и бързо се отдалечихме.

Ужасно преживяване в събота сутрин, наистина, но колкото и смъртта ме порази това, че никой не реагира. Няма начин наоколо да е нямало никой – имало е, но са се изпокрили, за да не се занимават с неприятни истории. В понеделник вечер, на връщане от работа, видях в квартала единия от двамата, който беше с мене край трупа, оня с ръцете в джобовете. „Видя ли дали прибраха човека?”, попитах и получих следния отговор. „Сигурно са го прибрали, няма как да не са го прибрали, нали това им е работата. Ама аз бях надолу по улицата, не видях какво е станало”. Движена от смътно безпокойство, Стела след ден или два е минала под блока, където се разби човека, а и оттам е пътят на детските колички в квартала – и видяла некролога, човекът бил почти 90 годишен, сигурно не е искал повече да живее и е скочил, което може би прави човешката трагедия малко по-малко страшна, но обществената трагедия е същата, не намалява.    

Вече разбрахте какво имам предвид. Живеем в общество, град, квартал, в който смъртта на единия не е достатъчно основание околните да направят усилието да си вдигнат телефона. Оттогава все мисля за това, не ми е до научни анализи, но трябва да разтълкувам какво се е случило. Първо си спомних какво пише българският поет Никола Вапцаров на майка си след като излиза стихосбирката „Моторни песни” (писмото е цитирано в дисертацията на Георги Господинов): „В каква страна живеем, мале, каквото и да направиш, добро или лошо, няма да се намери кой една дума за него да каже”.

Говорил съм и с други автори, с писатели, и аз не щракам за първа година върху клавишите, изключително тежко и неприятно усещане е усилията ти да потъват в черната дупка на българската критика. Не искам да хуля българските критици, те сами са наказание за себе си, но е очевидно нежеланието им да кажат нещо встрани от утъпкания път на вековната посредственост. Венедикт Ерофеев подреди артистите на символичната Италия така: някой пише как другия рисува някой трети, който пее за четвъртия, който пише. У нас е даже по-зле! Изглежда българската „интелегенция” е змията, която мъти яйцето на националната апатия. Повярвайте ми, ако не се освободим най-бързо от тези дискредитирани и нищи хора, нямаме бъдеще като нация. 

От седмица не спирам да мисля какво се случва с нашето човешко общество. Спомням си цитати от книги, които съм чел и съм използвал в друга връзка. Където взаимопомощта в обществото изчезва, скоро изчезва и самото общество, настоява руският етнолог Лев Гумильов. Насим Талеб залага на ефекта на случайния наблюдател: колкото повече са свидетелите на мястото на престъплението, толкова по-малка е вероятността жертвата да получи помощ – феномен, доказан от американски психолози през 1960те. 

Сещам се и какво говореше баба ми за различните балкански националности: „Турците, Митко”, казваше тя, „румънците, сърбите и гърците, като са някъде в чужбина – много се държат един за друг, помагат си. Затова са богати. А българинът като отиде някъде и види друг българин, гледа да му попречи, да го унищожи. Такъв народ сме, прости ганьовци.” 

Говоря с опитен колега икономист за глобалното изменение на климата и за срещата в Копенхаген. Така е устроено човешкото общество, че не може да съществува дълго време в блаженство – твърди тя. „Ето, виж, и да няма войни дълго време – появяват се епидемии и глад”. Според нейните думи обществото се саморегулира чрез страданията си, така че винаги да оцелява по-борбеното и упоритото начало; спокойствието и блаженството водят до израждане. Нещо подобно съм чел в късния труд на Фридрих Хайек „Фаталната самонадеяност”, авторът го е писал къде с помощта, къде под диктовката на издателя си, на същата възраст като онзи, полетял от осмия етаж. 

Аз мисля, че началата на християнството са взаимопомощта между хората, която не търси отплата. Помощта за някого, защото той е човек като теб, Божие творение, а не защото в големия тефтер Петър или Михаил ще ти запишат червена точка. „Нова заповед ви давам: обичайте се!” Кой е ближният, когото да обичаме? Прочетете притчата в Евангелието, това не е митрополитът – фарисей, това е човекът. По същия начин като за човека, ще се смилиш над добичето, над животното, ще обичаш света, който е около теб, защото ние сме едно и ако ти живееш добре и справедливо – целият свят живее малко по-добре. 

Аз знам, че най-голяма заплаха за изграждането на по-добро общество са не тези, които рушат и унищожават, а скептиците – тези които заявяват, че всякаква промяна към по-добро е не само невъзможна, а безсмислена. Някои, като Волтер в новелата си „Задиг” дори остроумничат, че човешкият стремеж към добро може да доведе до големи нещастия. 

В тази връзка ще си позволя един пример. Откраднали апарата на една жена на средна възраст, добре известна във фотографския форум. Пацо, нали си го знаем какъв е, решил да задвижи всички онези десетки форумци, които са изразили дълбокото си съчувствие към ограбената, да съберат по 10-20 лева, който колкото може да даде – и да се купи на жената нов фотоапарат. Незабавно Пацо получи пространни разяснения защо тази му инициатива е безсмислена, как „не се прави така”, как жената би се обидила на подобен жест и как това изглежда като „Тимур и неговата команда”. Развръзката на този поучителен диалог във фото форума е следната: фотографът известен под псевдонима Луиджи изпратил на ограбената фотографка  колет със стария си апарат. Луиджи е италианец, женен за българка, и прави феноменални фотографии на диви животни.

Дали Луиджи е изпратил фотоапарата, защото е много богат? Или по-скоро защото не е българин, а италианец? Дали Италия е такава икономическа и футболна сила, защото хората си помагат – а България едва започва да излиза от калта, защото в главите ни е набивано недоверие? Недоверие към съседи и приятели, на първо място. От малък знам колко коварни са гърците, колко покварени сърбите и колко глупави румънците, това знание стана част от възпитанието ми като българин. Откакто започнах да контактувам активно, виждам че умишлено съм бил подвеждан към недоверие и омраза. 

Това хронично недоверие бе блестящо осмяно от нашия голям писател Георги Данаилов в книгата му „Весела книга за българския народ”. Но как да ви повярвам и на Вас, господин Данаилов, след като в нито една от всичките си много издадени през последните години книги не намерихте смелостта да си признаете, че сте сътрудничили на Държавна сигурност и трябваше да го научаваме от медиите?! 

От нас българите, да не кажа без – с по-малко, предразсъдъци, зависи да направим нещо от тази страна. Старото поколение на сега 55 + годишните зверски ни се противи. Но нещо трябва да се направи за нашето българско общество, защото общество без взаимопомощ е обречено. Библията казва: За какъв се мислиш ти, че презираш деня на малкото начало? Ето, Аз ще благословя тяхното дело.

Advertisements

About Dimitar Sabev

I am economist and journalist, interested in “ecohomics”: the interaction between economy, nature, and culture. I have been working as economic editor, chief editor, columnist, and investigative journalist at different Bulgarian media (“Tema” weekly magazine, DarikFinance.bg, webcafe.bg, money.bg, evromegdan.bg etc.), and have publications at many more. I also develop a kind of "terrain economics", doing research and preparing reports for different projects concerning the social and environmental impacts of mining, monetary assessment of ecosystem services, fiscal justice issues of foreign investments, development of quantitative indices for regional development, sustainable forest management, feasibility of trans-border biosphere reserves, etc.
This entry was posted in Обществени and tagged . Bookmark the permalink.

One Response to Общество

  1. lazaraza says:

    Амин!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s