Доброволното отказване от властта

Отдавна мисля да го направя и днес е сякаш подходящ ден, високосен. От тук може да изтеглите текста на книгата ми „Унизената Земя”, която излезе на хартия през май 2010 г. Предупреждавам, че в този файл има две или три разминавания с отпечатания текст, така че продължавам поканата си да подаря хартиен екземпляр от нея на всеки, на който му се чете едно економическо изследване.

За написването на това книжле дадох много труд и сърце, на места надскочих себе си, но все повече мисля, че в бъдеще бих могъл да напиша и нещо друго, поне толкова добро. Отдавна, още доста преди юни 2010 г., обмислям проблематиката на доброволното отказване от властта. Колкото повече мисля по този въпрос, толкова по-важен ми се струва. Дори започвам да мисля, че той най-малкото е ключът към разбирането на цялата римска история и култура.

Доколкото си създавам впечатление от античните автори, с които се запознавам лека – полека, за върховна добродетел се счита да имаш власт, но да я презираш – тоест да се държиш със себе си и с другите така, сякаш си един от многото деца на боговете. Това значи да имаш истински приятели. Да се откажеш от власт на моменти е свръхчовешко, както например Цезар припаднал, когато му подали короната, а пък негодуванието на тълпата го принудило да я отклони. Така че античният идеал най-често си оставал идеал, освен в по-нови случаи като синът на Оливър Кромуел, който прекалено обичал да се забавлява и затова с облекчение се отказал да управлява.

Въпросът за доброволният отказ от властта е определено много дълбок. В някои случаи той е проява на страх и бягство от отговорност. В други – емоционална анархистична декларация. Ползва се като политически трик, както правеше генерал Дьо Гол. Наскоро пък гръцкият премиер Георгиус Папандреу подаде оставка, защото не искаше той да е начело на страната, докато властта в нея преминава в ръцете на чужденците. Така че можем да разсъждаваме както за псевдо – доброволното, така и за псевдо – отказването, така и за псевдо – властта. Любопитен пример дава кадрилът на Медведев и Путин.

В меланезийските общества пък добър живот имали само онези, които доброволно се отказвали от властта; ако не се лъжа на остров Тонга животът доскоро протичал така. Мнозинството се радва на спокоен живот под слънцето, а някои по-амбициозни единици решават да станат началници. Те започват да превиват гръб от сутрин до здрач, трупат прасета и картофи неуморно, за да могат в един момент да дадат разточително угощение и събралите се да им кажат: ти си голям човек. Аз бих се отказал от власт и предпочел да ръкопляскам в такова общество съвсем доброволно. 

Понякога отказът от властта не е личен, но обществен. Римляните се отказаха от царя и избраха републиката; пак имаше власт, но тя беше разпръсната между тях. Евреите пък се отказаха да няма материална власт над тях и помолиха Бога да им назначи цар. Ред древни африкански, но и тюркски общества познават институцията на безполезния цар: той е всесилен, но си стои заключен зад стените на двореца и няма право да вижда слънце, а понякога и го ослепяват. Хранят го в устата като малко дете и той въобще не се меси в делата на простосмъртните, сред които истинските властници с парите и оръжията колят и бесят на воля.

Нашето българското общество също дава множество теми за размисъл. Кой беше казал, че българинът е единственият народ, който ако го хванат на улицата и му предложат да го правят княз, ще се съгласи без да му мигне окото, за пет минути, убеден, че ще се справи най-добре от всички с владетелската длъжност?

Наистина, темата е толкова обширна, с толкова нюанси и авторитети, че може би е твърде смело да си обещавам, че ще напиша нова книга за това – но ще мисля по въпроса. Пък на следващата високосна дата, живот и здраве, пак ще говорим.

Струва ми се, че в тази формула, „доброволно отказване от властта”, се крие бъдещето на човешкото общество на планетата. Тя е механизмът, който ще сложи граници на разрастването на човешкия мравуняк – разбирано дори и в чисто биологичен смисъл. Превръщането ни в даващи и вземащи същества, от днешните ускоряващи се властогонци, е тясната врата в духовната ни еволюция. Отказваш се от власт и поемаш отговорност, все едно че дишаш. Не всички, които са го постигали, са ставали известни: ние трябва да се откажем от властта също и под формата на търсена знаменитост. Но човеците, които греят над земята на хората, не са търсили власт, дори да са родени царе.