Слънце на покрива

Соларната енергетика има бляскаво бъдеще. България избра грешния модел за развитие на този бизнес

Много големи, тоест с капацитет над 1 мегават, са 86% от соларните инсталации в България, сочат данни на Агенцията за устойчиво енергийно развитие. В Германия, която е световен лидер във фотоволтаиката, по сведение на института за соларна енергия Fraunhofer този дял не надхвърля 15%. Зачестилите климатични бедствия, както и високите цени и несигурните доставки на нефта и газа ни убеждават, че бъдещето е на възобновяемите енергийни източници. Преходът към чиста енергетика трябва да се насърчава, въпросът е как. Изглежда България за пореден път избира грешния модел.

Над 800 мегавата соларни мощности – горе-долу колкото един приличен ядрен реактор, бяха присъединени към енергийната ни система през 2012 г. Този бум не се прие с добро око от обществото: от една страна, защото се разчу, че в соларния бизнес са влезли депутати, възползвали се от преференциалните изкупни цени, които самите те гласуваха в парламента. От друга, непосилните сметки за ток, изкарали хората на улиците, основателно или не се отъждествиха именно с увеличаването капацитета на ВЕИ.

Така под общия знаменател „зелени кожодери” попаднаха проекти, коренно различни и по размер, и по характер. Всъщност преференциалните цени са предназначени не толкова за големите инвеститори, колкото за самите потребители на енергия – домакинства, заводи, ферми. Няколко соларни панела на покрива ще помогнат на месечния бюджет, докато изпълняват националните цели за зелена енергия. Поне европейският подход е такъв.

В България приоритет за пореден път получиха чуждестранните капитали и партийните кръгове. След като големият бизнес обра каймака, изкупните цени бяха намалени, присъединяването към мрежата затруднено и днес само някой еко романтик ще тръгне по бюрократичната Голгота за изграждане на своя покривна соларна централа.

Над петнадесетия етаж

Ситуацията с електроцентралата на покрива на Блок 63 в столичния квартал „Гео Милев” е различна. След завършване строителството на 15-етажния блок, в жилищната кооперация остават свободни пари, които по закон може да се вложат единствено в сградата. Инсталиране на соларни панели на покрива, които ще носят постоянен доход на целия блок, през 2010 г. изглежда примамливо – при тогавашните цени инвестицията би се изплатила за 6 години. Но докато етажната собственост успее да подготви проект и да подаде нужните документи, преференциалните тарифи за соларните инсталации от този мащаб са намалени два и половина пъти. С новите цени инвестицията ще се възвърне след 15 години, ако отчетем стойността на парите във времето тя ще се изплати през 2033 г.

Вложихме 145 хил. лв. в този проект – разказва Антон Желев, председател на УС на кооперацията. Толкова струва закупуването и монтажа на 120 соларни панела с обща мощност 28.2 KWp (киловат пика), както и два италиански инвертора, преобразуващи постоянното напрежение в променливо – по думите му, те са сърцето на фотоволтаичната централа. За подобен проект е невъзможно да се получи банков кредит, твърди Желев. Нереалистично е да се събират и средства от всеки живущ. „Ако нямахме пари, които така или иначе трябваше да се оползотворят, нямаше смисъл да се пробваме”, счита той.

Въпреки че най-важният въпрос за капитала е решен от самото начало, операция „покривна електроцентрала” не протича безпрепятствено. Проектът трябва да се съобрази с шест закона и три наредби. Процедурата по получаване на разрешителни трае година и половина – после за доставка и монтаж на панелите стигат две седмици. Проблемът е, че ФЕЦ „Блок 63” се осъществява като етажна собственост, което е прецедент и никой не знае как да процедира с подобен групов инвеститор. Както по етажите на общинската и държавната власт, така и в електроразпределителното дружество гледат на тях като на „досадници”. И все пак упоритостта възтържествува. В следващите 20 години кооперацията ще получава 10 хил. лв. годишно от производство на ток.

Според публикации в пресата, година и половина са били нужни също и за реализирането на соларната централа с капацитет 50 мегавата край Първомай. Тя е с американски инвеститори и със своите 215 хил. фотоволтаични панела се обявява за „най-голямата на Балканите”. Контрастират не само мащабите – заработилата през пролетта на 2012 г. мегацентрала получава преференциална цена от 699.11 лв./MWh, докато забавената по трасето покривна мощност трябва да се задоволи с 284.18 лв./MWh.

Със сигурност в соларната енергетика място имат и големите, но толкова фундаментално разминаване на стимулите за финансовите капиталисти и за малкия комунален проект не е приемливо. Държавата би следвало да търси добавена стойност, като чрез субсидиране на ВЕИ подпомага и доходите на домакинствата. У нас норма можеше да станат разкази като този на Дейвид Уитфорд от сп. „Форчън” – собственикът на мини покривна соларна централа със задоволство гледа на лаптопа си как електромерът „цъка” и приближава изплащането на инвестицията от 13 хил. долара, предвидено след пет години. Вместо това получихме истории за гневни миньори, заплашващи да чупят със сопи соларни панели.

След като инвеститорите с големи връзки бяха успешно присъединени, в средата на 2013 г. Електроенергийният системен оператор регистрира „неустойчиво развитие на ВЕИ” и бе преустановено включване към мрежата на нови вятърни и соларни мощности. Изключение се прави само за ВЕИ върху покривни и фасадни конструкции с мощност до 30 kW (до 200 kW за индустриални обекти). Какво от това, щом няма паричен стимул?

По-евтино от въглища

В соларната индустрия дотук са се изсипали много пари. Само в България инвестициите във фотоволтаици възлизат на 4 млрд. евро, половината от които са чуждестранен капитал. Според Меглена Русенова, председател на УС на Българската фотоволтаична асоциация, има реален потенциал за привличане на още 5 млрд. евро. По думите й, още 200 мегавата соларни панели обезсмислят строежа на нови ядрени мощности у нас.

Инвестициите във фотоволтаици в Европейския съюз в периода 2000-2013 г. достигат 23 млрд. долара годишно, твърди нов доклад на Международната енергийна агенция. Сумата е значително по-висока от вложените във въглища или атомни централи средства, но според МЕА тенденцията ще се обърне. Към 2025 г. се очаква соларните инвестиции в ЕС да се свият тройно и бизнесът да се пренасочи към САЩ, Китай и Индия. За сметка на това, ядрената енергетика ще изживее европейски ренесанс.

Прогнозите на базираната в Париж МЕА не са безспорни. Възможно е да се случи точно обратното – в обозримо бъдеще поевтиняващите фотоволтаични инсталации да възвестят края на Атомната и Петролната ера. Според експертите на Goldman Sachs, към 2033 г., някъде и по-рано, соларната енергия ще се изравни по себестойност с конвенционалната. Близко е до ума, че който разполага с производствени мощности за нови панели, ще се издигне на гребена на вълната.

Гигантът Shell в един от сценариите си за енергийно бъдеще разглежда възможността соларната енергия, сега на 13-то място по значение като енергиен източник, още към 2040 г. да заеме четвърто място след нефта, газа и въглищата, а към 2100 г. да доминира с 38% дял в енергийния баланс. Експертите считат, че заради климатичните си дадености в този процес водещи ще са страните от третия свят. Още към 2060 г. те ще произвеждат 40% от електричеството си от слънцето.

Инвестициите в соларна енергия в Германия възлизат дотук на 80 млрд. евро, твърди Fraunhofer ISE. В слънчеви дни панелите задоволяват 35% от моментното потребление на ток в страната, а през почивни и празнични дни, когато консумацията е по-ниска, този дял нараства до 50%. Предвид ниското ниво на слънчева радиация в Централна Европа, резултатите на Федералната република във фотоволтаиката са впечатляващи. Поучителен е и избраният инвестиционен модел: по последни налични данни, 40% от инсталираните мощности са собственост на частни лица, 21% на фермери и 19% на заводи. Банки и проектни компании държат под една пета от сектора.

За разлика от България, където за инсталиране на панели се търси празно пространство на припек, в Германия стремежът е те да се интегрират в околната среда: да се оползотворят пустеещи повърхности, да се разкрасят фасади, да се придаде футуристичен облик на градовете. Интересът към фотоволтаиците се обяснява и с присъщото на германците желание за стопанска самодостатъчност, т.е. освобождаване от зависимостта от внос на нефт и газ. Нещо повече – Германия е водещ производител на соларни панели. Монтирайки ги на покрива си, бюргерът създава работни места за родината.

Още в началото на 2012 г. малките покривни централи в Германия постигнаха мрежов паритет – преференциалната цена се оказа по-ниска от брутната цена на тока, която заплащат домакинствата. На 1 юли 2013 г. преференциалната цена за соларната енергия в Германия се изравни с пълните разходи по производството на фосилна и атомна енергия.

Статистиката показва, че след 2006 г. цената на соларните инсталации в света спада с 13% годишно. Всяко удвояване на инсталираните мощности води до 20% спад в цената на инсталацията. По данни на агенция Bloomberg, от началото на тази година цената на панелите се е понижила с 12% и вече е 0.76 USD на ват. На този фон соларният бум в България при високите цени на панелите от 2011-2012 г. и последвалото замразяване на нови проекти при спадащи цени на технологията изглеждат последователно погрешни.

Пари, които живеят на покрива

Годишната консумация на ток на едно 4-членно домакинство със западен стандарт възлиза на 4000 киловатчаса. 30 кв.м. соларни панели на покрива са в състояние да ги осигурят. Това не означава, че домът незабавно ще стане енергийно самодостатъчен – нощем слънцето не грее, а зимните дни са къси, съответно ще са нужни и скъпи акумулатори, които да съхраняват и отдават енергията. Вместо създаване на „енергиен остров”, по-лесният и по-разпространен вариант е соларната инсталация да се включи към мрежата. Тя продава ток на електрическата компания, който се приспада от месечната сметка. Предполага се, че у нас има около 1000 домашни покривни централи.

Както видяхме от примера с Блок 63, осъществяването на подобен проект в България коства доста нерви. Далеч по-лесни за реализиране са широко разпространените в Гърция термосоларни инсталации – и като цена, и като монтаж, при това няма нужда да се вадят разрешителни. За около 800-1000 евро може да се закупи еднофамилна система, състояща се от соларен панел и 150 литров бойлер за топла вода, които се монтират на покрива. Термосоларна система в Гърция се изплаща за 3 години, у нас заради по-евтиния ток и по-ниската слънчева радиация вероятно двойно по-бавно. Въпреки това, поради дългия си живот и все по-горещите лета, тези системи печелят популярност и у нас.

Пример за независима енергийна система дава малката покривна инсталация в горския център в местността Чатъма край язовир Голям Беглик в Родопите. Най-близкото място, от което може да се вземе ток от мрежата отстои на 7 км., така че се е наложило да се търсят алтернативни решения. На покрива на една от къщичките на Чатъма са монтирани два соларни панела с обща мощност 2.5 kW, системата включва и два акумулатора. Произвежданото електричество осигурява осветлението на 4 къщи, т.е. за около 20 туристи, освен това има възможност за включване на малки електроуреди и за зареждане на мобилни устройства. По-голям консуматор, например хладилник, не може да се „подкара“, но това не е и търсено. През светлата част на деня произвежданият от панелите ток директно се консумира, през нощта и в облачни дни се задействат акумулаторите. Опитът показва, че един слънчев ден натрупва достатъчно енергия за нуждите на два облачни. Тази система струва 7000 лв., в това число монтаж и 150 м. окабеляване.

Чатъма @ Bikearea

Чатъма @ Bikearea

И трите описани варианта за оползотворяване на покрива съответстват на конкретна потребност: в първия случай вероятно виждаме стил на живот, във втория масов продукт, който спестява разходи на домакинствата, в третия – практично решение заради географска отдалеченост. Една от силните страни на соларните технологии е, че те са много разнообразни и отговарят на различни житейски нужди. Но това крие и своите рискове: хората се объркват коя е най-добрата технология за техния конкретен случай.

Затова по-широкото навлизане на фотоволтаиците трябва да се придружава от просветителска кампания. Другият важен механизъм е осигуряване на изгодни кредити за домакинствата чрез държавен насърчителен фонд или банка. У нас и двете изисквания липсват – дълго време преференциалните цени бяха „класифицирана информация“, а кредиторите предпочитаха проекти с промишлен мащаб. Но основната поука от соларния фалстарт на България е, че соларните инсталации са нещо, което расте не на полето, а по-скоро на покрива – включително сенници, фасади и други компоненти на сградния дизайн. Фотоволтаици в последно време се тестват дори като настилки на пътища и тротоари, но като покривало на плодородна земеделска земя те служат предимно у нас.

Слънчевата страна

Германският опит във възобновяемата енергия за сгради бе демонстриран на специализирана конференция в София в края на юни, организирана от Германо-българската индустриална и търговска камара. Представители на няколко експортно ориентирани немски фирми изнесоха презентации в своята област и направиха опит да се свържат с български бизнес партньори. За съжаление, тази сериозна проява премина в сянката на политическите трусове в България и не получи медийно отразяване.

Показани бяха соларни покриви за ферми, училища, заводи, болници, както и „интегрирани в сградите фотоволтаици” с панели в най-разнообразни форми и подредба. Днес със соларни панели германски фирми декорират в цял свят автобусни спирки, парапети на балкони, спортни площадки, бензиностанции, сенници по крайбрежни алеи, без да говорим за соларните кемпери, камиони, яхти, напоителни системи. И, разбира се, организират се училища за соларни техници и консултанти. Поразителното е, че цялата тази активност се развива в страна, в която слънцето не е най-изобилният ресурс. За сравнение, годишното слънчево греене в Бургас е с 34% по-голямо спрямо Берлин.

В слънчева България германските соларни практици се запознаха с доста мрачна картина: те бяха залети от оплаквания за незаконни такси, замразени проекти, орязани цени. Накрая по-емоционален германски гост възкликна: „Не сме постигнали резултатите си за един ден, а в постоянна борба да убеждаваме хората и властта, че това, което правим, е необходимо за обществото!” Повече оптимизъм наистина няма да ни навреди: цената, по която соларната енергия днес се изкупува в Германия, е 9-13 цента за киловатчас. „Убийствено ниските” цени на ДКЕВР от 1 юли за покривни централи са близо 11 цента.

Цената все пак не е всичко. В общия случай в Германия действа уведомителен, а не разрешителен режим за монтиране на малка соларна инсталация. Същото се очаква някога да се случи и у нас с прилагането на разпоредбите на Директива 2009/28/ЕО, изискваща „опростени и облекчени процедури” за малките проекти и децентрализираните устройства (чл. 13 т. 1-е). Оценявайки неустойчивия соларен бум в България през 2012 г., германските експерти заключиха, че в следващите 2-3 години развитието на сектора у нас ще е основно върху индустриалните покривни конструкции.

„Как да убедим властта, че фотоволтаиката трябва да получи по-голямо разпространение в България?” – хитро попита модераторът в края на конференцията. Отговорът на гостите демонстрира кардинална разлика в ценностите: „Убедете хората, че запазването на природата е нещо изключително важно.” Докато защитават интересите на ВЕИ бранша у нас, лобистите изтъкват нуждата от предвидимост на средата, риска от загуба на доверие сред чужди инвеститори, защитата на частната собственост, правото на лихва върху капитала – и забравят за същинската причина, заради която зелената енергия всъщност получава субсидия. Възобновяемата енергетика в България витае в безпринципност, потвърждават го и стотиците перки, загрозили пейзажа на Калиакра.

По тази причина обществото се настройва негативно срещу ВЕИ инвеститорите, съответно политическото пространство за стимулиране на сектора е ограничено. А политиците дават нови и нови доказателства, че гледат на зелената енергия като на холщайнско говедо с рекорден млеконадой. През март депутатите от БСП Явор Куюмджиев и Таско Ерменков искаха да прокарат промени в Закона за енергията от възобновяеми източници, които мотивираха със стремежа да „продължат подкрепата за малки покривни централи до 30 kW”. Всъщност опитът им бе да дадат и на големите инсталации на биомаса и ВЕЦ до 1.5 мегавата привилегирован статус за присъединяване.

През седмицата служебният министър на енергетиката Васил Щонов обяви, че започва преговори с представители на ВЕИ сектора за създаване на нов модел на ценообразуване. Звучи наивно, тъй като едва ли някой доброволно ще се откаже от договор, гарантиращ му печалба за срок от 20 години – а подписаните договори се спазват дори в България. Все пак в това има някаква логика: ако браншът намери вътрешни механизми за убеждение и ценовият товар се преразпредели, може да очакваме в бъдеще отново да се изпълняват големи соларни проекти – в училища, болници, административни сгради. В противен случай, за много години напред соларни панели у нас ще си монтират единствено романтиците по покривите.

TEMA

Posted in Икономики, Интернационални, Родни | Tagged , , | Leave a comment

Последната книга, изгорена в Англия

Erik Reinert. How Rich Countries Got Rich … and Why Poor Countries Stay Poor. 2007, p. 79-81, 99

„Първата целенасочена и мащабна индустриална политика в света се базира на едно наблюдение какво е направило богатите региони в Европа толкова богати – че технологичното развитие на една сфера в една географска зона може да разсее богатството из цялата страна. Английският крал Хенри VII, който дошъл на власт през 1485 г., прекарал детството и младостта си заедно с леля си в Бургундия. Там той наблюдавал огромния просперитет на район, в който се произвежда текстил. Както вълната, така и материалът, използван за почистването й (алуминиев силикат) се внасяли от Англия. Когато по-късно Хенри VII поел бедстващото Английско кралство, където всичката вълна, която щяла да се остриже през следващите няколко години, била ипотекирана при италианските банкери, той си спомнил за младостта си на континента. В Бургундия не само производителите на текстил, но и хлебарите и другите занаятчии били богати. Кралят разбрал, че Англия се занимава с неправилния бизнес и избрал политика, която превърнала Англия в страна, произвеждаща текстил, а не износител на суровини.

Хенри VII завещал доста обширен наръчник за икономическа политика. Първият инструмент, който използвал, били износните мита, които гарантирали, че чуждестранните производители на текстил ще преработват по-скъпа суровина от английските си конкуренти. На новооснованите текстилни манифактури били предоставени временни данъчни облекчения, дадени им били и монополи за определени периоди и определени географски области. Имало и политика за привличане на умели работници от чужбина, главно от Холандия и Италия. Паралелно с нарастването на капацитета на английските преработватели растели и експортните мита – докато накрая Англия се сдобила с достатъчно производствен капацитет, за да преработи цялата вълна, която произвежда. Тогава, около сто години по-късно, Елизабет I вече можела да наложи и ембарго на износа на вълна от Англия. През XVIII век Даниел Дефо и други историци оценили мъдростта на тази стратегия и я нарекли „Планът на Тюдорите”,  по името на кралете и кралиците от тази фамилия. Както и Венеция и Холандия, и то със същите методи, Англия се сдобила със същата тройна рента: силен индустриален сектор, монопол върху някоя суровина (вълната) и търговия с чужбина.

Страните, които са вече богати, могат да си позволят много по-различни политики от тези страни, които са още бедни. На практика, когато една страна е вече силно индустриализирана, същите фактори, които се нуждаят от първоначална протекция – нарастващата възвращаемост и придобиването на нови технологии, вече се нуждаят от по-големи международни пазари, за да се развиват и просперират. Така че успешният индустриален протекционизъм носи семената на собственото си разрушение: постигне ли веднъж успех, протекционизмът, който в началото е наложителен, става непродуктивен. Както казва анонимен италиански пътешественик в Холандия през 1786 г., „Митата са толкова необходими при въвеждането на производството в една страна, колкото са вредни, щом то е вече изградено.” Това е ключът за разбирането на правилния момент за свободна търговия. Това прозрение днес е изгубено, когато икономическата теория се прилага в големи части на света. Но фундаменталните принципи на икономическата политика на Хенри VII остават задължителна съставка в икономическата политика на всички страни, които са успели да преминат от бедност към богатство…

В края на 1600-те Ирландия – британска колония, била на път да стане лидер в най-важната за времето си индустрия: производството на вълнени тъкани. За това помогнала и емигрантската вълна от умели католици от континента. Английските производители на вълнени платове, които в този момент взимали връх в битката с текстилната индустрия на Флоренция, не можели да си позволят точно сега да загубят водещите си позиции заради ирландците. Те изпратили петиция до английския крал и поискали той да забрани износа на вълнени платове от Ирландия; през 1699 г. те постигнали успех.

Това се случило преди търговската теория на Дейвид Рикардо, затова всички разбрали, че убиването на промишления сектор и принуждаването ирландците да изпращат вълната си в Англия е равносилно на насилствено обедняване на страната. Подобни действия обикновено се оправдавали с факта, че всички европейски сили правели с колониите си същото. Английският икономист Джон Кери по това време обсъждал ползата от свободната търговия за своята страна и предлагал „смъртно наказание за износ на суровини”. Същият Джон Кери бил ангажиран със спирането на износа на вълнени платове от Ирландия. Аргументът му се базира на икономическата метафора за човешкото тяло, която по него време се използвала широко. Кери твърдял, че Англия е главата на Commonwealth, докато Ирландия била периферия, крайник. Ако възникнат конфликти в тялото на общото благо, интересите на главата трябва да надделеят. Това, разбира се, породило чувство на дълбока обида в Ирландия, където Джон Хели-Хътчинсън (1724-1794), декан на Тринити колидж, написал книга как наложените на Ирландия търговски ограничения от 1699 г. са довели до обедняването й („Търговските ограничения на Ирландия, разгледани в серия писма до един благородник”). Тази книга, публикувана анонимно, била осъдена да бъде изгорена от професионален палач заради подривните си доктрини. В Англия това била последната книга, сполетяна от подобна съдба.”

 

Posted in Икономики, Истории | Tagged , , | Leave a comment

Когато богатите търгуват помежду си

SONY DSCБРЮКСЕЛ–ВАШИНГТОН–СОФИЯ. Над един от входовете на министерството на търговията във Вашингтон в каменна плоча е вдълбан заветът на Томас Джеферсън „Култивирайте мир и търговия с всички”. Поне на второто САЩ остават верни. В момента те водят преговори за две големи блокови съглашения за свободна търговия, TPP и TTIP, съответно с Тихоокеанския регион и с Европейския съюз, които чувствително ще променят характера на световния бизнес. Огромни търговски потоци и ключови икономически съотношения ще се пренасочат, ако подготвяните споразумения за търговско партньорство бъдат постигнати.

В САЩ тази инициатива среща сравнително слаб отзвук сред масовата публика. За сметка на това, в Европа се надига буря от аргументи „за” и „против” TTIP (Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции, ТПТИ). Европейската комисия, която продължава да държи в тайна какви заръки за преговорите с американската страна е получила от страните-членки, наскоро проведе обществена консултация по един от най-спорните въпроси в бъдещето споразумение. Близо 150 хиляди бяха становищата, които загрижени граждани и организации изразиха във връзка с ISDS – механизмът за уреждане на спорове между инвеститор и държава, който е ключова част в ТПТИ. Подобна обществена активност по толкова сложен технически проблем е безпрецедентна.

Освен възможността чуждите инвеститори да заобикалят националните съдилища и да атакуват в частни арбитражи онези решения на правителствата, които те смятат, че ги ощетяват, има още много спорни зони в подготвяното партньорство. Вносът на американски храни в Европа плаши фермери и потребители, тъй като стандартите за безопасност на продуктите в САЩ са различни. Под въпрос са европейските географски означения от типа „фета” или „рокфор”. Не помагат и периодично избухващите шпионски скандали. САЩ от своя страна нямат намерение да се отказват лесно от схемата „Купувай американското”, предназначена да създава търсене за националния бизнес по време на рецесията. Има и по-общи притеснения, свързани с работните места, които ще бъдат загубени от двете страни на Атлантика, щом конкуренцията нарасне, а големите компании изнесат производствените мощности в региони с по-ниски разходи.

„Ако беше лесно, вече да сме го направили” – отговарят въвлечените в процеса и заявяват, че са решени да постигнат амбициозен договор за свободна търговия, пригоден за нуждите на XXI век. На практика в него ще има много повече от търговия: продуктови и индустриални стандарти, инвестиционна защита, режими за конкуренция, интелектуална собственост, защита на личните данни и т.н. Но и твърде много лобизъм.

Богат свят, беден свят

Идеята за ТПТИ тръгва от легендарния баща на Сингапур Ли Куан Ю – разказва от кухнята Фред Бергстен, основател и почетен директор на влиятелния Peterson Institute. През ноември 2009 г. по време на първото си президентско посещение в Азия Барак Обама се среща с Ю и е впечатлен от предупреждението на 90-годишния мъдрец: „Ако Америка не вземе спешни мерки, тя ще остави цяла Югоизточна Азия в ръцете на китайците”. Това провокира президента на САЩ да нареди да се ускорят търговските преговори със страните от китайската сфера. Европа не трябва да остане с усещането, че е заобиколена и така стремежът към Тихоокеанска свободна търговия ражда проект за Трансатлантическа.

Всъщност Европа и Америка обсъждат подобни идеи още от времето на Кенеди, но тогава Конгресът е против. Въпросът периодично се връща на дневен ред, последно през 1990-те, когато журналистическо разкритие и последвалата остра обществена реакция в Европа провалят големите планове. На пръв поглед този път подходът е различен: шестте кръга на преговорите след официалния старт през лятото на 2013 г. бяха широко отразени в медиите. Поучила се от предишни грешки, Европейската комисия следва внимателно обмислена комуникационна стратегия и ползва опорни точки при чувствителни въпроси.

Защо са тези негативни нагласи, щом свободната търговия цели икономически растеж и ще донесе благосъстояние за всички? Посланикът на САЩ в ЕС Антъни Гарднър хвърля вината върху „латентния антиамериканизъм” и нарасналото влияние на социалните медии, усилващи посланията на малобройните, но гласовити групи на несъгласните. В интерес на истината, много от възраженията срещу ТПТИ действително са от емоционален характер. Те се базират на несъзнавани страхове и на стари вражди, което прави конструктивната дискусия още по-трудна. Същият тип споразумение за свободна търговия между ЕС и Канада, което е вече почти подписано, мина почти незабелязано за европейците.

Вашингтонските дипломати разполагат с изпитан способ да парират опозицията, като използват „плашило” – първо Русия, после фундаменталистите, сега Китай. Дори да има малки временни стопански затруднения във връзка с ТПТИ, запазването на господстващата позиция на Америка и Европа в света си струва риска, внушават те. На ТПТИ може да се гледа и като начин да се извият ръцете на Русия: доставки на американски газ в Европа биха отнели най-важния лост за влияние на Москва. Добрите отношения със САЩ са още по-важни за Европа предвид напрежението в Близкия изток.

Нещо повече – споразумението, което ще обхване 30% от световната търговия и 45% от глобалния БВП, е замислено като „златен стандарт”. Търговията с богатия свят ще действа като магнит за останалите страни, но за да получат достъп до обединения пазар на Европа и Америка, аспирантите ще трябва да спазват инвестиционните и авторскоправни режими, изгодни за развития свят. По този начин, макар делът им в световната икономика в бъдеще да намалява, двата блока на богатите ще продължат да диктуват правилата за всички.

Митове за свободна търговия

SONY DSCВсе по-трудно е да се твърди, че свободната търговия е еднозначно благотворна, особено за страните, тепърва търсещи място под слънцето: това, което доскоро бе верую за икономическата гилдия, вече поражда скептични усмивки. Политиките на протекционизъм и държавна интервенция през 1960-те и 1970-те донесоха средно 3% годишен ръст на БВП в развиващите се страни. С възхода на неолиберализма през 1980-те прирастът се забави до 1.7%. В Южна Америка завзелите властта рицари на свободния пазар не постигнаха и една трета от ръста по време на „лошия” модел, предполагащ държавна подкрепа. Книгата на икономиста Ха Джун Чхан „Лоши самаряни. Митът за свободната търговия и тайната история на капитализма” дава още много такива примери. А трудът на Ерик Райнарт “Как богатите страни са забогатели и защо бедните страни остават бедни” предлага изключително силен икономически анализ на щетите, които свободната търговия може да нанесе на страните, които не са готови за нея.

Европейската комисия се опита да убеди масовата публика, че благодарение на ТПТИ всяко семейство от двете страни на Атлантика ще забогатее със сума от порядъка на 1000 долара годишно. Достоверността на съответните изчисления се оказа спорна, тъй като те са правени от организации, пропагандиращи от десетилетия ползите от свободния пазар. По-важно е, че използваните икономически модели се разминават с реалния живот. Те например предполагат, че хората, които загубят заради ТПТИ работата си в един отрасъл, незабавно ще намерят заетост в друг. Затова политиците бързо изоставиха аргумента за всеобщата печалба от свободната търговия и наблегнаха на геополитиката.

Междувременно Австрийската фондация за изследване на развитието OFSE изготви по поръчение на две леви фракции в Европейския парламент друга оценка на търговското споразумение между ЕС и САЩ. Заключението гласи: „Ще има ограничени икономически ползи, но и съществени негативни рискове”. Помощите, които държавите ще трябва да платят на новите безработни, може да достигнат 14 млрд. евро, без да броим пропуснатите ползи. Ефектът от премахването на митата може да доведе до загуба на още 20 млрд. евро публични приходи. Най-бедните държави в света може да се лишат от 3% от дохода си. Може би най-силният аргумент е, че заради новите търговски връзки със САЩ единният пазар ще загуби интеграция и вътрешно-общностната търговия може да спадне с до 30%.

Изброените рискове не означават, че непременно трябва да се откажем от ТПТИ. Те по-скоро показват, че в желанието си да убеди публиката, вече бившата Европейска комисия и нейната Главна дирекция „Търговия” не се занимаваха със сериозните прогнози, които се очакват при подготвянето на толкова важен международен договор. Вместо това, следвайки компрометирана идеология, те се опитаха да замажат очите на обществото. Дежурният отговор, който дават въвлечените в процеса на ТПТИ, е, че винаги има печеливши и губещи, важното е накрая да има нетна полза. Основателен аргумент, стига губещият да не си самият ти, а печалбите да не са предварително разпределени.

Най-малкото, което Европа трябва да направи, е да оцени критично ефектите от NAFTA – подписаният преди 20 години договор за свободна търговия между САЩ, Канада и Мексико. Американската търговска камара говори за „триумфалната NAFTA”, донесла 5 млн. нови работни места и 1.2 трлн. долара ръст на търговския оборот. Но според най-големия профсъюз на Америка AFL-CIO, огромните корпоративни печалби се дължат на замразяване на заплати, откриване на нови потилни в Мексико и нелегална емиграция. „NAFTA се оказа провал”, коментира профсъюзният експерт по търговски политики Селесте Дрейк. Според нея в бъдещите съглашения за свободна търговия TPP и TTIP грешките на NAFTA трябва да се избягнат, особено ISDS, който се е доказал като вреден. Наличието на две толкова противоположни позиции говори, че за да подпише изгоден за Европа договор, комисията трябва да свали както розовите, така и черните очила.

Има и друг поглед към ограниченията на свободната търговия. Лица във Вашингтон с влияние върху преговорния процес посочват, че САЩ надали ще се откажат от схемата „Купувай американското!”, както би изисквала либерализацията на обществените поръчки. Малко вероятно е заради ТПТИ да бъде отменен и Jones Act: датиращ от 1920 г. статут за насърчаване на американския търговски флот, изискващ стоките, които се пренасят по вода между американски пристанища, да се товарят само на построени в САЩ кораби, собственост на граждани на САЩ и с американски екипаж. За най-силната икономика свободната търговия е добра само ако не пречи на националния бизнес.

В подножието на ТПТИ

Многократно е повтаряно, че ТПТИ цели много повече от премахване на и без това ниските трансатлантически мита. „Долните плодове на дървото отдавна са обрани”: двете икономики и сега се радват на тесни връзки, като търговията през океана създава 5 трлн. долара стойност и поддържа 15 млн. работни места. Миналата година преките инвестиции на САЩ в Европа достигнаха 300 млрд. долара, а европейските поделения на американски компании са произвели 760 млрд. долара. Всяка стъпка към по-близко сътрудничество оттук нататък представлява балансиране на интереси: трябва да се пожертва нещо, за да се получи друго в замяна. За страни, които са свикнали да диктуват правилата в международните отношения, ситуацията е наистина необичайна.

Според проучване на Атлантическия съвет, най-сложен за договаряне в ТПТИ ще е въпросът за вноса на генно модифицирани храни в Европа. Трудности се очакват и по теми като лични данни, екологични стандарти, обществени поръчки, финансови услуги. Макар че е пропуснат в този списък, ISDS също няма да мине гладко, най-малкото заради опозицията на германските социалдемократи, които са част от управляващата коалиция в Берлин. Посланието на Атлантическия съвет е, че общественото внимание се насочва към въпроси, които всъщност не са най-важни за готвеното съглашение.

Едни и същи ли са най-важните въпроси за корпорация, целяща да поддържа непрестанен растеж – и за осъзнатия потребител, загрижен за здравето и природата? За съжаление на преговарящите и на големия бизнес, амбициозният търговски договор между Брюксел и Вашингтон вече излиза извън комерсиалната сфера, той надраства дори геополитиката и се превръща в универсален морален въпрос. Германският министър на селското стопанство Кристиан Шмид дори наскоро възкликна: „ТПТИ не е дело на дявола!” (въпреки постоянния шум около американския шпионаж, официален Берлин стои твърдо зад идеята да се засили трансатлантическата търговия).

Да се обръща внимание на факти от типа, че ЕС забранява 1400 вещества в козметичните продукти, а САЩ – само 11, едва ли е от нечестивия. Председателят на влиятелната датска потребителска организация Бенедикт Федершпил изтъква: „Ние принципно подкрепяме ТПТИ и сме съгласни, че това търговско споразумение трябва да е амбициозно, но нека амбицията се прояви във възприемане на по-високи стандарти за защита на околната среда и на потребителя”. Това без съмнение е сложен въпрос не само защото САЩ имат по-стриктни стандарти за играчките и автомобилите, а Европа – за храните и лекарствата. Различни са подходите: законодателството на ЕС следва принципа на предпазливостта (precautionary principle), който изисква да се предприемат ограничителни действия, ако има научно достоверен, макар и недоказан риск за живота и здравето. САЩ се придържа към „научно базиран подход”, прибягващ до забрани само при убедителни доказателства.

Днес всички европейски потребителски организации стоят твърдо против ISDS и предупреждават, че ако политиците не направят крачка назад, активистите може да повторят уличните протести, довели до отмяната на ACTA. Доколко тази решимост е рационална е трудно да се каже, тъй като и сега в стотици договори, особено в енергетиката, са предвидени арбитражни клаузи за споровете между държави и компании. Но аргументът, че ISDS е несправедлив и недопустим, защото „създава паралелен режим на правосъдие в интерес само на една малобройна прослойка”, е невъзможно да се обори. Горната формулировка впрочем е на американската организация Public Citizen.

А още не сме коментирали въпроса за прозрачността, по-скоро за строго контролираната прозрачност. За да си измият ръцете, преговарящите формираха Група на съветниците, включваща няколко представители от потребителски организации и от профсъюзите. Съветниците имат достъп до черновите на преговорните глави, но само в затворено помещение, оставяйки на входа електронните си устройства. Позволено им е да си водят записки на ръка, но не и да преснемат. С такъв подход постоянните медийни сензации с изтекли ТПТИ-документи не са учудващи. Самите текстове може и да не са лоши сами по себе си, но начинът, по който публиката достига до тях, възбужда негативизъм. SONY DSC

Днес всички са политици

В бизнес преговори конфиденциалността е задължителна и е вярно, че ТПТИ дотук е най-публичният договор за свободна търговия. Но обществената чувствителност по въпроса е силно повишена и явно това няма скоро да се промени. Гражданската опозиция не касае факта, че САЩ и Европа са най-важни стратегически и стопански съюзници. По-скоро тук виждаме нещо по-голямо: нежеланието на хората да бъдат само обекти на „голямата бизнес политика” и стремежът им да се конституират като неин субект.

От двете страни на Атлантика притеснения се изказват от хора със самочувствие, с високи постижения, които те са готови да бранят. Негативните социални ефекти от NAFTA и от европейския остеритет трудно може да се скрият. Обществената търпимост към неолиберализма, жертващ всичко в името на свободния пазар, е изчерпана. Обещания за още от същото не радват никой извън горния един процент, те вече не са приемливи.

Без съмнение, не всички възражения срещу ТПТИ са основателни. Има и трети страни, които ще загубят много от търговския договор между Европа и САЩ и с удоволствие гледат как гражданското недоволство срещу него ескалира. Москва например надали проспива очертаващата се загуба на европейския газов пазар, а Турция, невероятният кандидат за членство в ЕС и боен другар на САЩ, вече си поиска парче от баницата.

Макар официалните лица да го крият, през последните месеци темпът на преговорите за ТПТИ се забави. Очевидно на този етап има граници за по-нататъшната интеграция на най-развитите световни икономики. Предвид обществения натиск за запазване на потребителските и трудовите стандарти, тези граници изглежда вече се дължат на отказа на компаниите да поемат нови разходи и на нежеланието на преговарящите да рискуват с непопулярни сред националния бизнес отстъпки. Фред Бергстен, който е сред най-авторитетните стратегически анализатори в САЩ, прогнозира, че Трансатлантическо търговско споразумение в крайна сметка ще бъде постигнато, но по-бавно и с по-малък обхват по сравнение с Тихоокеанското, което е въпрос на месеци.

Що се касае до мястото на България в ТПТИ, то е много специфично, тъй като сме най-слабо развитият регион на Европа и може както да спечелим благодарение на евтиния си труд и енергия, така и да загубим: традиционни храни, сортове и генетични ресурси, ключовият за икономиката ни износ за Европа да се свие, а едва надигналите глава родни предприятия да бъдат смазани от конкуренция в американски мащаб. На тези проблеми ще посветя следващ анализ. Повече от сигурно е, че ако нямаме национална позиция по този толкова важен за бъдещето на Европа търговски договор, губеща ще е само България.

Публикувано в сп. TEMA

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , , | Leave a comment

Просто бедни

Самочувствието на българите през последните години сякаш падна в Марианската падина. Разбира се, има сънародници, които продължават да се тупат в косматите гърди с възгласа “Булгар, булгар”, но като цяло се е наложила крайно песимистична теория за нашия народ. Бедни сме, защото сме: лоши, глупави, прости, нечестни, мързеливи, безволеви, инертни, зли – поотделно и в комбинация. Или както каза царят, трябва да си сменим чипа.

Истината е обратната, твърди известният икономист от корейски произход Ха Джун Чхан (Ha-Joon Chang). Икономическата история показва, че т.нар. простотия е следствие от, а не причина за бедност. И ако страната успее да постигне икономическо развитие, ако по някакъв начин тя успее да повиши равнището на доходите, в нея ще последва бърза и позитивна културна промяна. Изключително бързо, в рамките на само 20 години, онези черти на масовия български характер, които днес ни карат да се червим, може да изчезнат.

Чхан развива тази идея в деветата глава от книгата си “Лоши самаряни. Митът за свободната търговия и тайната история на капитализма”, за съжаление още непреведена на български език. Заглавието “Мързеливи японци и крадливи германци” от днешна гледна точка звучи като авторска шега, но това са точните думи, с които англосаксонските пътешественици са описвали въпросните народи, преди да сътворят икономическото си чудо.

Най-характерни са наблюденията на Сидни Гълик, мисионер с 25 годишен опит в Япония. Според него японците “създават впечатление на мързеливи хора, напълно безразлични към факта, че времето тече”. Живелият в началото на XX век Гълик не е расист, напротив, той е борец за правата на азиатците в Америка, въпреки това той възприема японците като лековати, радващи се на мига хора, нямащи грижа за бъдещето. По същия начин днес редица африкански автори описват собствените си държави като обречени на бедност, тъй като културата на местното население била “неподходяща”. Черните били мързеливи, без динамична представа за бъдещето и т.н. Така и нашия елит – политически, икономически и интелектуален, негласно твърди, че българите нямат бъдеще, защото са… лоши.

Прочутите с работливост, упоритост, спестовност, всъщност едва ли не с всички задължителни за просперитета добродетели германци също не са се родили в златна риза. Авторката на “Франкенщайн” Мери Шели от наблюдения върху германския си кочияш заключила, че “германците никога не бързат”. Британският военен лекар Артър Фолкнър намира немците за прекалено емоционални, даже психически неустойчиви. Може да допълним обзора на Чхан с известното германско пътешествие на хумориста Джером Джером, в което той описва народопсихологията на немеца без дори намек за точност и находчивост. Обаче днес казваме “като германец” и разбираме всичко добро за икономиката, което един човек може да притежава.

Обяснението, че пътешествениците, наблюдавали японците и германците, са се заблудили, не е убедително. По-вероятно е друго: бедността, икономическата изостаналост е това, което пречи на народа да разгърне положителните си страни. Никой, също и Чхан, не оспорва, че културата играе огромна роля за формирането на характерите в един народ, оттам и директно влияе на икономическия резултат. Но “културите се променят. Грешно е да се гледа на културата като на съдба, на обреченост”, твърди той.

В предишен текст тук обсъдихме идеята за “мързеливите балканци”. В тази посока Чхан коментира: хората от богатите страни са свикнали да гледат на мързела като на най-съществената “културна черта” на хората от бедните страни. Но това, което изглежда като мързел, всъщност е резултат от различна организация в обществото и на производствените сили. Например, ако работиш с лопата не ти е необходима тази стриктност и точност, задължителни за работника на поточната линия. При това, ако си безработен или частично зает, няма как отстрани да не изглеждаш мързелив. Безспорни са трудовите постижения на хора от “мързеливи” страни, когато попаднат в страни с по-висока организация. Но ако в една икономика нищо не се случва, ден след ден, година след година, няма нужда да се безпокоиш за бъдещето – то ще е точно такова, бедно и лишено от възможности, каквото е било години наред.

Що се касае до “нечестните” – крадливи и т.н. народи, много трудно е да си честен, ако си беден. Бедността неизменно отслабва правовия ред в държавата и насърчава незаконните дейности. По същия начин може да се отговори на упрека за “прекалената емоционалност”: според големия труд на Марко Семов “Българите и властта”, неовладяната емоционалност е сред основните черти, които затрудняват българите в условията на свободен пазарен ред. Само че, според Чхан, рационалното мислене е резултат от икономическото развитие, а не обратното. “Модерните икономики изискват рационална организация на действията на хората, която чак след това променя начина, по който хората разбират света”.

Всички считани за негативни черти в националната култура може да се променят изключително бързо, твърди корейският икономист и дава за пример собствената си страна. Само преди 20 години се е говорело за “корейско време”, т.е. за вероятността някой да закъснее за среща с час или два. С развитието на икономиката и повишаването на жизнения стандарт, довели до нова култура в Корея, този израз почти отпада от ежедневния език.

“Културата е резултат от, както и причина за, икономическото развитие. Ще е по-правилно да се каже, че страните стават работливи и дисциплинирани по причина на икономическото развитие, а не обратното”. Така Чхан възразява на културните детерминисти, които твърдят, че само страни с “правилни ценностни системи” може да се развият. Тези автори упорито търсят в традиционната култура на отделните страни черти, които загатват за бъдещо икономическо чудо. Например конфуцианството обяснявало възхода на Япония. Историкът с право би възразил, че японците и корейците всъщност са успели въпреки, а не поради конфуцианството. То предпочита съзерцателния подход към света и насочва хората към хуманитарни вместо към технически професии.

Икономическото развитие в една страна идва не от културни фактори, а от възприемане на нови знания и умения, които посредством държавна политика за насърчаване на собствено производство постепенно водят до изграждане на развита икономическа структура, обобщава в книгата си “Лоши самаряни” Ха Джун Чхан.

Обяснението му за успеха на Япония и Германия е, че именно подобна държавна политика е създала благотворния цикъл, който след това благоприятства развитието на позитивни за икономиката черти на националния характер.

Казват, че японците били лоялни, но между 1955 и 1964 г. в Япония са загубени повече работни дни в стачки, отколкото във Франция и Великобритания, страни със силни профсъюзи и традиции в гражданските протести. Чак след като японските работници са получили своите – днес считани за неизменно техни – пожизнена заетост и корпоративно социално осигуряване, те са се превърнали в “послушни машинки”. Същото касае Швеция. През 1920-те в Скандинавската държава има най-много стачки в целия свят, през 1938 г. е постигнат компоромис между корпорации и работници (споразумението Салтйобаден) и тогава започва възходът на Швеция като модел за социална държава.

Глупаво е да се проповядва висок трудов морал в държава като България, където почти една пета от хората в пълноценна възраст нямат работа. Лесно е да се обвинява за нашите неуспехи корупцията на политиците – какво друго да очакваме с толкова ниски заплати в държавния сектор? Този разговор е дълъг, но ако трябва да тръгнем отнякъде към развитието и по-доброто бъдеще на България, началната точка се нарича държавно управление.

Ha-Joon Chang. Bad Samaritans. The Myth of Free Trade and the Secret History of Capitalism. 2008. p. 182-202

Статия на Валери Найденов, която интерпретира цитирания текст

Posted in Икономики | Tagged , , | Leave a comment

Ва банк

Паниката е естествена като морските вълни. Безпричинните на пръв поглед пристъпи на страх, прерастващи в отчаяно бягство – нещо, което хората с лека надменност наричаме „стадно поведение”, са един от изпитаните способи за оцеляване на индивидите и групата. В това отношение човекът все още не прави изключение от света на животните и е напълно податлив, дори особено податлив на паника. Онези, които се стремят да властват над тълпите, разбират този механизъм и не просто се възползват от присъщите ни страхове, а и умишлено ги създават и насочват.

През изминалия месец България претърпя сериозно сътресение. В банковата система, за която считахме, че е еталон за стабилност – всъщност единственото останало стабилно нещо в тази страна, което би трябвало да компенсира политическия, енергийния, демографския и т.н. провал, зейнаха пукнатини. Ден след като четвъртата по размер банка с депозити за над 6 млрд. лв. беше поставена под специален надзор и сметките в нея бяха замразени за месец, пред клоновете на банка номер три се извиха опашки – вероятно от подставени лица, но със сигурност там е имало и доста изплашени вложители. През юни 2014 г. България се превърна в арена на краткотрайна, но истинска банкова паника.

Как се стигна дотам при положение, че ликвидността и капиталовата адекватност на банковата ни система са толкова солидни? Как така в един и същи ден централната банка обяви готовност да национализира закъсала голяма банка – и България получи най-изгодния в историята си външен кредит? Още дълго ще търсим отговорите, а и истинските въпроси. Може да кажем със сигурност, че разумните хора не се поддават на паника, но са предпазливи. В България те са още по-предпазливи, защото ресурсът от доверие в нашето общество е изчерпан. И вината не е в „материала”.

Банкова истерия по български

Близо 350 са банковите кризи в света през последните два века, в това число около 30 в САЩ и Великобритания, установиха икономистите Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф в известната си книга „Този път е различно”. Става дума за системни проблеми, не за отделни фалирали банки, чийто брой е несравнимо по-голям. Само в кризата на спестовните и кредитните каси в САЩ между 1984 и 1991 г. банкрутират 1300 банки и 1400 каси. България познава една мащабна банкова криза – тази от 1995-1997 г. Тогава около една трета от банковите активи у нас изгоряха.

От тази гледна точка кратката юнска банкова буря не е нещо извънредно. И все пак в обемното изследване на Райнхарт и Рогоф, както и сред стотиците примери в книгата „Мании, паники и сривове” на Чарлз Кинделбергер, няма нещо, което да напомня за скорошните атаки срещу български банки. Банкова паника например може да възникне непосредствено след рязък спад на цените на недвижимите имоти или на акциите. Проблеми вещаят внезапният приток на „горещи пари” и кредитният бум. Опасни са резките промени на валутния курс, нарастването на външния дълг, високата инфлация. Статистически е доказано, че сериозен риск за банките са (тук епигоните на свободния пазар може да си затворят очите) финансовата либерализация и липсата на надзор.

Не видяхме подобни буревестници. Всъщност когато у нас имаше всички условия за банкова криза – и при неразумната кредитна експанзия на 2004-2008 г., и по време на дълбоката рецесия от 2009 г., банковата система остана непокътната. Икономиката от доста време прави опити да се измъкне от фазата на депресия, така че банковата паника идва в необичаен момент на бизнес цикъла – в подножието на подема. Причините тук не са финансови или макроикономически, а субективни. Затова за коментар на банковия трус потърсих не банкери и финансисти, а социални психолози.

Очевидци твърдят, че настроението по опашките в петък, 27 юни, не било минорно или гневно. Хората се шегували със ситуацията, сякаш не става въпрос за собствените им пари. Не само подставените лица сред „опашкарите” обясняват тази привидна веселост. Нормално е човек да се почувства неловко, когато на улицата, пред очите на всички, се реди да си тегли парите, при положение, че държавата гарантира, че ще му ги върне.

Ама как да й вярваме на тази държава?! Rолята на прокуратурата в дестабилизирането на Корпоративна търговска банка е несъмнена. А на 30-ти юни лидерът на най-голямата партия, който доскоро управляваше страната, изрече пред камера следните думи: „Ако искат в понеделник да няма опашки, днеска тези хора (премиер и финансов министър) трябва да са се махнали от кабинетите си… Ако това не се случи, на хората нищо хубаво не мога да им кажа! Една година казвах на хората, че ще ги фалират!” На 1 юли, след като банковата криза се размина, същият политик си приписа заслугата, че е потушил паниката.

Това е то българската участ: години наред да спираш кредита и да ограничаваш паричното предлагане, за да имаш може би най-консервативните банки в Европа, както и отлично снабдени с резерви централна банка и правителство. Макроикономическата среда бавно, но все пак да се подобрява. Изведнъж тази скъпо платена от цялото население стабилност става заложник на разчистване на сметки между олигарси и на непремерени думи на жадни за власт политици, под (евентуално) безучастния поглед на структурите, върху които се гради държавността.

Преди да затворят вратата

Думата „паника” е старогръцка и идва от името на бога с рога и копита Пан – покровител на пастирите и обитател на дивите гори. Ако залутал се пътник случайно нарушавал следобедната му дрямка, Пан надавал яростен вик – и изплашен до смърт, човекът хуквал да бяга, без да знае накъде. По същия начин козите и овчите стада търчали по склоновете, ако Пан искал да си направи шега и ги стряскал със свирката си.

Психолозите днес разбират под „паника” онова завладяващо усещане за объркване и страх, което те кара да действаш неадекватно. Паниката е тотална емоция, по-висока форма на страх. Докато при страха има обективна причина, при паниката източникът на тревога не е външен, а е вътре в самия човек. Както виждаме, този механизъм, който при животните служи за оцеляване, при хората се възприема по-скоро като болестно състояние или пък като признак на слаба воля и колеблив ум.

Що се касае до банковата паника, според Кинделбергер тя се причинява от внезапна загуба на доверие (repulsion and discredit) и приема формата на „страх от затваряне на вратата”. Инвеститорите се блъскат пред портата на банката, за да се измъкнат, преди резето да е хлопнало. В подобен момент всеки мисли за себе си, което е напълно рационално, стига останалите да не правеха същото. В блъсканицата някой може да бъде стъпкан, а вратите – изтръгнати от пантите. „Паниката се храни със себе си”, уточнява Кинделбергер. На света няма банка, която да устои на паническо теглене на депозити, тъй като самото предназначение на банката е да превръща краткосрочните депозити в дългосрочни кредити. Наличните пари са само малка част от банковите пасиви.

Това показва колко важно е да знаеш кога точно ще се затвори вратата, за да избегнеш тарапаната. Бен Бърнанке, бивш председател на централната банка на САЩ, през 1980-те доказва, че асиметричната информация между кредитор и длъжник усилва шоковете на паричните пазари. С други думи, колкото по-малко информация има сред хората, толкова по-голям е страхът им. Когато човек не знае какво се случва с парите му и вижда, че някои вече са започнали да се страхуват, рационалната преценка, че спокойствието намалява риска за спестяванията, отива на заден план.

Тази закономерност е добре позната в управлението на кризи. Когато надвисва масов страх и гняв, правилното решение е информацията да се пусне да тече. Следствие на този подход например е повишената финансова грамотност на населението след глобалната финансова криза. След 2007 г. финансовите експерти оставиха малко тайни за себе си и така вероятно се лишиха от доходи и пазарни предимства, но пък спасиха системата. Хората разбраха какво е токсичен дълг и застраховка срещу риск от фалит и приеха с доверие антикризисните мерки.

Тревожно ехо

Бизнес менторът Бъд Биланич, известен като Момчето със здравия разум, съветва: „Най-ефективното действие в случай на криза е бързо да разкриеш пред обществото подробности за проблема”. Този подход не е популярен у нас. Добре видяхме как до последно централната банка се опитваше да прикрива затрудненията в КТБ. А сегашният премиер в качеството си на финансов министър през цялата 2008 г. публично отричаше, че кризата може да стигне до България, макар отдавна да беше назначил „антикризисна” работна група. Мъдростта на становището „Да не плашим народа” е спорна, тъй като рецесията не беше предотвратена, но хората така и не успяха да се подготвят за нея. Да си спомним колко кредити бяха теглени именно в годината, в която хората във властта отричаха, че световната криза може да дойде на гости и у нас (11.7 млрд. лв).

След като се остави да бъде изненадана с КТБ, а опашките плъзнаха пред ПИБ, народната банка предложи промени в Наказателния кодекс, предвиждащи до 10 години затвор за всеки, който „разпространява заблуждаваща или невярна информация или други сведения”, подтикващи към паническо теглене на депозити от банки. Опасно е депутатите да се поддават на този призив. Забраната да се изказват съмнения относно практиките на една или друга банка е най-добрата хранителна среда за паниката. И сега у нас има строги санкции да се злослови срещу банки, а като едни от най-големите рекламодатели, банките отдавна са фактор, с който автори и редактори се съобразяват. Паниката не бе създадена от безсъвестни писачи, напротив – журналистите бяха в предните редици и гасяха пожара. Известни политици и държавни структури насърчиха пристъпа на страх с думи и дела. Само че „отмъщението” на БНБ ще удари не тях, а икономическите журналисти.

Слуховете са винаги по-силни от залостените врати. Показателно е какво си спомня днес участник от „голямото теглене” от финансовите пирамиди през зимата на 1994 г. „Никой не ми каза, че ще има проблем с тази банка. Просто една сутрин видях, че някакви хора са се наредили отпред – наредих се и аз и останах там 36 часа. Бях един от последните, които успяха да си вземат парите”. Забележете – „никой не ми каза”. При наличието на мобилни телефони, блогове и социални мрежи, на практика е невъзможно да се установи произхода на злонамерен слух. Ако се запуши устата на журналиста, опитващ се да бъде обективен, ще се даде по-голямо поле за изява на злосторниците.

Да продължим алюзията с гръцката митология: Пан е известен със своята пан флейта. Тя е направена от седем тръстикови ствола и единият от тях е нимфата Ехо. Рогатият похотливец я видял веднъж в гората и я пожелал, но Ехо побягнала и за да го заблуди се превърнала в тръстика. Пан я скъсал, за да утеши с музика накърнените си чувства. Дори да отсечеш нечия глава за назидание, тревожното ехо продължава да звучи.

Между Пойаис и Танганайка

Успокояващо е да си припомняме за финансовите паники на миналото във време на банково напрежение – все пак то се случва не само на нас, и други са минали по този път. Сравнително рядко се разказва за английската банкова паника от 1825 г., може би първата финансова криза с глобален ефект. Фалират шест банки в Лондон и шестдесет в провинцията, но интересното е друго. Дискусията за причините й е доста объркана, но изпъква името на шотландския авантюрист Грегър МакГрегър. След като взел дейно участие във войните за независимост в Южна Америка, той се заселил в Лондон и се представил за касик (принц) на несъществуващата страна Пойаис на границата с Хондурас. Населението й било мирно и обичало англичаните, имало много неразработени златни и сребърни мини, а земята била особено плодородна. Който искал, дори можел да си купи: един акър струвал 4 шилинга, което съответствало на средна месечна заплата.

Шотландецът успял да пласира облигации на „Република Пойаис” на стойност 200 хил. паунда (над 200 млн. в днешни пари). Появили се желаещи да се заселят в тази обетована земя и така през 1823 г. два кораба с емигранти отплавали в търсене на щастието (МакГрегър междувременно обменил ненужните им английски пари за пойаиски долари). Заварили само джунгла и болести. От заминалите 240 смелчаци само 50 се върнали в родината. Въпреки пропиляното имущество и загубените роднини, оцелелите считали МакГрегър за невинен, само че „някой” го бил подвел. Шотландецът побързал да избяга във Франция – където успял да продаде ДЦК на Пойаис за 800 хил. паунда, а английските банки останали с много лоши облигации и срутено доверие. Последвала паника и криза.

Пойаис според виденията на спекуланта имал площ от 120 хил. кв.км. Да се надяваме с това да се изчерпват приликите с България. Някой би казал, че днес подобни машинации са невъзможни. Нищо подобно – всевъзможните средства за комуникация и информация правят измамите още по-лесни. Та нали българският гений пръв се сети да напада банки не с вестници, а с есемеси и компетентно звучащи имейли? И с какво сме по-информирани от заселниците на Пойаис, щом разбираме за действията на българското правителство първо от чуждестранни медии? Например за съгласието на Брюксел да използваме в помощ на банките 3.3 млрд. лв. от фискалния резерв, т.е. народни пари.

Психолозите с право казват, че българинът гледа на живота твърде мрачно. От масовите психози сме възприели единствено прозаичната и неприятна банкова паника. Светът знае много други примери за масова лудост – например епидемията от смях, заразила преди 50 години Танганайка. Случаят е описан в Медицинския журнал на Централна Африка. На 30 януари 1962 г. без видима причина три момичета в мисионерско девическо училище започват да се смеят. Скоро две трети от ученичките прихванали пристъпите на смях, редуващи се с плач. Епидемията от смях върлувала половин година и поразила стотици младежи в близките градчета и села. Училищата затваряли, нормалният живот на общността се разстроил. Не се стигнало до смъртни случаи, но засегнатите не можели да работят и да учат. Многобройните проверки за вируси, натравяния и т.н. не дали резултат.

Доверие на изплащане

Струва си да се замислим дали смехът не е последното оръжие, с което разполагаме, за да вкараме българските политици в правия път. То си е за смях, че те се изживяват като национални кормчии, докато доверието към парламента е паднало до 8%. Всъщност вече не вярваме и на социолозите. Невъзможно е това тотално недоверие да не се пренесе и върху здравата глава. А тя, да признаем, е здрава само в количествено отношение.

„Как психологията движи икономиката и защо това е от значение за глобалния капитализъм” е подзаглавие на книга с двама автори – нобелови лауреати по икономика. В Animal Spirits Джордж Акерлоф и Робърт Шилер формулират пет „неикономически” аспекти, които имат пряко въздействие върху стопанските резултати. Това са доверието, усещането за честност, корупцията, паричната илюзия и накрая историите, които определят начина на мислене в обществото. Икономическите предпоставки като ниски данъци, евтин труд и обилен капитал може и да са отлични, но ако въпросните пет нагласи са негативни, хората нямат мотив да създават стойност и икономиката се представя зле.

Да преценим накратко тяхното значение за България. Стана дума какво е доверието на хората към институциите, вероятно сходен е делът на тези, които вярват, че у нас може да се издигнеш в живота с честен труд. Пък и събитията потвърждават тази уж чисто българска мнителност. За външните наблюдатели „корупция в България” е устойчиво словосъчетание от типа на „сладък мед” и „храбър войн”. Върху паричната илюзия няма да се спирам, но историите, които се разказват в България и моделират мисленето на хората, са за насилие, престъпност и бедствия, размесени с ярки примери за демонстративната консумация на псевдоелита. Това е рамката на мисленето, която определя икономическите ни резултати.

В подобна среда бихме се изкушили да кажем, че се нуждаем от катарзис, но рискуваме да предизвикаме опасна епидемия от смях. А нещата са сериозни: историята на банковите кризи сочи, че три години след тях размерът на държавния дълг почти се удвоява. Вече поехме натам със спешното емитиране на ДЦК за 1.23 млрд. лв., изкупени от банките с цел да се помогне на банковия сектор (както и с предстоящото вдигане на тавана на новопривлечения държавен дълг в рамките на годината). По-тревожно е, че след пристъп на паника човек е емоционално изцеден и енергийно пасивен – той става като восък в ръцете на социалните шамани. Които повтарят „стабилност, стабилност”, докато дори децата вече виждат, че всичко, от което се нуждаем, е малка, но истинска промяна.

TEMA, 02.07.2014

 

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , | Leave a comment

Общ боклук

Карнобат отскоро се радва на великолепен градски парк, модернизиран по европейски проект за 1.6 млн. лв. С толкова подредена и изпипана градина трудно може да се похвалят градове като Варна, София и Пловдив. Сред обилно напояван райграс, под дебелата сянка на високи дървета десетина добре оградени площадки за игра радват децата с все още здрави люлки и катерушки. Нагъсто разположени са прясно боядисаните кошчета за отпадъци. Проблемът е, че тези кошчета пустеят, докато около пейките се търкалят опаковки от вафли, чипс, боза, мляко, купчини излюпени семки, чашки за кафе, празни бирени бутилки и мазни хартии от баници.

Това нерадостно впечатление си съставих за половиния час, докато почивах там с децата по пътя от морето към София. Градината на Карнобат дълго стоеше разкопана и като я видях отдалеч най-сетне оправена, изпаднах във възторг. Като се разходих наоколо ме обзе яд. Накрая направо избухнах, като видях как две бели момичета си седяха на уютна масичка и гледаха на лаптоп детски филмчета, потънали до глезените в боклуци. “Толкова мръсно ли държите в къщите си, бе!” – им извиках и юрнах цялото семейство към колата.

Промитите мозъци на тоталния пазар ще видят в тази случка поредно потвърждение колко вредни са публичните стоки и услуги. Колко лоша е публичната собственост: ако няма личен интерес, никой не се грижи за нищо, затова всичко трябва да е частно, за да се поддържа. Добре, но какво да кажем тогава за прекрасния плаж Кабакум на север от Варна? (Оттам се връщахме.) Освен десетки работещи хотели, от зелените му склонове са надвиснали шест масивни бетонни скелета: поне толкова преброих със замъглен от солената вода поглед, докато се поклащах по гръб в морето. От 1997 г. не бях идвал тук, помнех го романтичен, чист, дори пуст. Пак е чудесен, но в един нормален свят грозни незавършени хотели няма да стърчат на такова място.

Дълбоко се съмнявам, че и три от шестте призрачни строежа ще бъдат някога завършени. Вероятно също така няма да бъдат и разрушени и още дълги години ще грозят и ще се разпадат: символ на боклука, който създава частната свободна бизнес инициатива.

Плажът в България също е публично благо, на теория той е изключителна държавна собственост. Строежи на морския бряг не са разрешени, но това не се отнася до плажния имот на Кабакум на аптечния бос с политически апетит Веселин Марешки. Също както и банковият надзор не се отнася до българските банки на властта. На плажа се наблюдава боклук от по-висок ранг. Докато градинският боклук в Карнобат пъди само случайния посетител, строителният боклук в Кабакум, резултат от пълна бизнес свобода, убива бизнеса. Пропъжда претенциозните туристи, които по правило са платежоспособни. Икономическият резултат намалява, събират се по-малко данъци, губят се потенциални работни места.

Рецептите са две. Първата е частна собственост до дупка: плажът да престане да се води на хартия за държавен, а да се продаде на някой, който да се грижи за него – да го чисти и т.н., и да събира такса за ползването му от туристите или от околните хотели. Ако е амбициозен, изпълнителният директор на плажа ще задейства икономически, правни и други силови методи, за да се отърве от загрозяващите постройки. Така ще си получим чистия плаж и пейзаж. Ще загубим достъпност и демократичност: хора с малки финансови възможности не са добре дошли. За тях са ставащите все по-малко и все по-претъпкани публични плажове.

Ако същият подход се възпроизведе в цялата икономика, ще трябва да се приготвим да плащаме за немислими по-рано неща: за въздух, за разходка в гората, за междуселски пътища. Химерата на тоталната частна собственост драстично ще намали, вместо да увеличи свободата на хората, противно на уверенията на индоктринираните пазарници.

Другият начин да се справим с боклука е да има публична регулация и санкции за дейности, които нанасят щети на трети страни, независимо дали “третите” са граждани, селяни, фирми, общини или държавен бюджет. С други думи, който не си построи хотела в рамките на три години, да се принуждава със съдебни изпълнители да си го събори. Който бъде хванат да хвърля боклук по земята, да се глобява с 5 лв. и два часа общественополезен труд в градината.

Всъщност е добре, че строежите на хотели остават във фаза боклук: плажът Кабакум и така е пренаселен. Ако още хиляда туристи опитат да опънат хавлии тук, демографското налягане ще избие в агресия. Публичното планиране следва да осуети и този риск, като държи на нормативите – а те съществуват, за плажна площ на едно хотелско легло. Или за квадратни метри ски писа на легло. Бизнесът няма да се самоограничи. Дори да го стори, то ще е след фаза на саморазруха. В интерес и на природа, и на бизнес е да има активна и креативна, видима публична ръка (целенасочена намеса, състояща се от планиране, изпълнение, мониторинг). В този смисъл подигравките на българските природозащитници с публичното и възхвалата на частното като опозиция на разкапаната БСП са подвеждащи и е редно да престанат.

Публиката трябва да вмени на частните инвеститори ред други правила, освен приемлив срок за завършване на проекта, например в какъв вид да поддържат прилежащата инфраструктура. В противен случай никога няма да постигнем онзи вид, на който се възхищаваме в Гърция и Белгия и за който негодуваме, че го нямаме у нас. Говоря за публично, не задължително за държавно. Но всъщност чистотата, или по-скоро липсата на боклук, не зависи толкова дали собственик е частно лице, община или министерство. Всичко зависи от начина на управление, а начинът на управление зависи от принципите на управление. Ако принцип на държавно ниво е безогледно забогатяване, почитане на богатия без значение как е придобил богатството си, чистота не чакай. Освен под формата на плаж със затворен достъп.

Боклукът – и по земята, и в душата, и в главата, е въпрос на култура. Върху културата може и трябва да се влияе. У нас отдавна никой партиен шеф не е показвал респект към културата. Напротив – некултурното се въвежда в ролята на модел. Има предостатъчно глуповати германски и британски медии, но за такива, които се прекланят пред некултурното, а-културното, както това се случва в България, аз лично в момента не се сещам.

Прането на пари също създава боклук. Един от зеещите панелени колоси на Кабакум вече се е килнал на една страна – строежът е върху свлачище. Който инвестира спечелени с труд пари, не би си позволил подобна глупост. Kакто и да е. Може би истинският проблем у нас е, че боклукът в парка и на плажа сякаш вече не прави никому впечатление.

 

Posted in Икономики, Обществени, Родни | Tagged , , | Leave a comment

Доверието в банките е фантазия (от Пламен Димитров)

Автор на следващия текст е д-р Пламен Димитров, председател на Дружеството на психолозите в България. За мен беше удоволствие да разговарям с него, да запиша нашия разговор и след това да редактирам думите му във формата на статия, отпечатана в сп. ТЕМА

Когато в една човешка система съществува устойчива тенденция да нараства тревожността – онова, което наричаме екзистенциално безпокойство, е естествено да очакваме от обществото, от отделни индивиди и групи в него да мобилизират своите защитни механизми. Част от тях са на съзнателно ниво, но по-голямата част – както всичко, което се случва в икономиката, политиката и обществения живот, в това число в банковия сектор, лежи под нивото на осъзнаване, включително от неговите оператори. Политиците оперират с властта, банкерите оперират с парите, но това не значи, че те осъзнават какво се случва и че имат контрол върху това, което произтича. Особено когато става въпрос за масово поведение.

Когато самоуважението на хората заради хроничната екзистенциална тревожност е силно снижено, те вече не разчитат на обичайните си модели на справяне и прибягват към безсъзнателното. Тогава те са много податливи на слухове и мълви, стават лесна мишена за политическа и медийна манипулация. В такива ситуации хората действат на по-ниско ниво, отколкото интелектуалният им капацитет им позволява и лесно може да бъдат тласкани в една или друга посока. Това всъщност е в основата на груповото поведение на хората.

Българите не сме по-различни. Ако американците живееха в нашите условия, паниката щеше да е много по-голяма заради тяхната изключителна чувствителност към парите – за разлика от българина, който е претръпнал заради липсата им. Това, което се случи наскоро с банките ни, е буквално повторение на лабораторната действителност в социалната психология. Когато е под стрес, човек прибягва към по-ранни известни форми. Хората започват да си припомнят какво беше 1996 г., помнят инфлационни процеси, помнят загуба и фалити, проектират и пренасят емоционален опит от други исторически времена. Много компетентни в икономическо отношение хора също стават податливи, в това число и банкерите. Защото тези защитни механизми действат на такова ниво, където тяхната квалификация не работи.

Тази теория в социалната психология се нарича теория за управление на терора (ужаса). Хората изпитват хронична тревожност, те имат екзистенциален ужас. Как ще оцелея, какво се случва, какви са перспективите пред мен? Защо животът е такъв? Това българинът го знае от десетилетия и нееднократно е бил в положение на ужас. Този ужас няма нужда да бъде само банков, той е екзистенциален. Един го усеща, защото вижда какво е състоянието на здравната ни система, друг вижда поколенията, които вече не са в България.

При екзистенциален ужас защитните механизми доминират над рационалните модели за справяне. Тогава и хората, и банките започват да действат така, че да защитят себе си и забравят за първичните си задачи. Банките лесно забравят, че първичните им задачи са да създават условия за икономическо развитие, а не да плащат крупни хонорари и заплати на ръководителите си. Дори не да печелят за акционерите е тяхна първична задача. Първичната им задача е да създават продукти, услуги и условия. Затова те са били разрешени като корпоративна възможност – още тогава, когато онзи папа е казал, че лихварството не е смъртен грях. Това е станало със закон, а не по естествен начин.

Съгласно теорията за управление на ужаса, възникването и поддържането на хронично високо ниво на тревожност мобилизира първични и вторични защити и регресия. Много от тези защити се преструват, че са рационални – такива са например опитите да се регулират слуховете за банките. Това не е постигнал нито един папа, дори диктаторите не са успели да го направят. Може да пратиш хората в концлагер, те пак ще разказват вицове за теб. Няма как да спреш психодинамиката: тя е невидимата ръка на икономиката, психодинамиката движи света, включително този на политиците, икономистите и медиите.

Когато се появи регресия, тя обикновено има два потока на действие. Първият е насочен към силното сплотяване на групи, обединени около едни и същи мирогледи. Така веднага разбирате кой с кого е в структурата на обществото. Със светкавична скорост службите за сигурност и банково-корпоративният сектор намират решение за опашките пред банковите гишета. Това говори много кой с кого споделя мирогледи и защитни системи. Другото, което се забелязва, е, че обществото моментално се фрагментира и разцепва на „ние” и „те”.

Теория за управление на ужаса не значи, че някой седи в мистичен конспиративен център и го управлява. Това са процеси, които текат на интимно ниво, защото обществото, институциите, включително банките, са възможни само затова, защото човек функционира на ниво психика и проекции. Те не биха могли да съществуват, ако хората не проектират върху тях своите потребности, нужди, очаквания, ако не се идентифицират с техните възможни функции. Така изчезват цели вероизповедания, когато хората спрат да вярват. Така може да престане идентификацията и с дадена национална доктрина.

Де-идентификацията се проявява и в това, че хората, приели да спестяват в една определена банка, може да изтеглят от нея най-важния капитал, който се нарича доверие. Или по-скоро фантазия, че тук са на сигурно място с активите си. Банките съществуват благодарение на един психичен процес, който се нарича пренос – хората пренасят върху организации, институции, политически партии и т.н. своите преживявания и опит, чувства, емоции, надежди, фантазии – и по този начин ги овластяват да се грижат за тяхната реализация. Също както детето, безсилно да реши много от проблемите в живота си, изпитва преносно свръхпочитание към своите родители, способни да решат абсолютно всеки въпрос. Разбира се, с порастването, както и с еманципацията в едно развиващо се гражданско общество това изчезва. Идеализацията се стопява и остава място само за това, което правят зрелите хора в едно семейство: установяват равноправни, симетрични, реципрочни отношения.

Когато са зависими, и децата, и гражданите няма нужда да анализират. Те получават ясно обяснение: спокойно, татко и мама знаят, ти не се тревожи, играй си, ние имаме грижата. Това е фантазията на управляващите. Това обаче не е съвременната ситуация. Хората разполагат с все повече ресурси. Твърде много хора са образовани и знаят за какво става дума в обществения живот. Има достатъчно алтернативни обяснения. Някои дори успяват да получат ясно прозрение, че трябва да се смени картината, не само телевизионния оператор. Да се смени мирогледа, който обяснява света и начина, по който трябва да се подредят нещата в него. За да не възниква постоянно безпокойството, че съществуването на големи групи хора е обезсмислено или физически застрашено.

Posted in Uncategorized | Leave a comment

Гости за къщи

Къщата била довършена само до груб строеж, но била хубава, просторна, здрава – и се продавала. Софиянците Венцислав Давидков и Петрина Стойчева, които обичали да посещават Вършец, я гледали близо година, преди да се решат да я купят. Продали имот в столицата, стегнали я и се преместили да живеят в малкия врачански град като стопани на къща за гости „Гарата”.

Оттогава са минали почти десет години и много неща са се променили. Скоро двамата разбират, че не може да се издържат само с микротуризъм. А и добрият бизнес климат в онези години ги мотивира да се върнат към специалността си на проектанти. Сега посрещат гости предимно в почивните дни и по празници. Променил се е и самият Вършец, включително благодарение на техния проект. Местните трябвало да се съобразят с новия стандарт на софийската конкуренция: реклама в интернет, зелен двор, съвременно обзавеждане, кухня за готвене и т.н.

Всъщност нещо се е променило в самото отношение на българите. Туризмът извън курортите трудно подлежи на контрол и бившият режим насърчаваше населението да почива в заводски станции, в краен случай в хотели или хижи. Но посещението на чужда къща на село или в планината вече не е избор само на ексцентрични чужденци. Освен икономична алтернатива на хотела, къщата за гости дава на гражданите забравен досег със земята. А на стопаните – ценен страничен доход.

На гости у българина

Според представително проучване по поръчка на Министерството на икономиката, българите, които избират да почиват в страната извън летните месеци, отдават най-голямо предпочитание на селския туризъм (31.1%). Хората, ползващи къщи за гости са още повече, тъй като голяма част от феновете на културния, кулинарния и еко туризма се спират на същия тип настаняване. Предвид 60-те млн. лв., платени през 2013 г. от българи за нощувки извън летния сезон, къщите за гости изглеждат доста сериозен бизнес в национален мащаб. Дори през летните месеци, 20% от почиващите нашенци отново се спират на селски къщи. Приблизително същия е делът на хората, разпускащи в собствен имот или при роднини.

Това изразено предпочитание към дома вместо към хотела надали се дължи само на пресметливост. Вероятно то се родее с онези психологически черти, които обуславят и високия дял на собственост на жилища сред българите. Хотелът, дори евтин, е безличен, къмпингът – спартански и винаги малко несериозен. Докато къщата за гости е стабилно нещо. Освен това в нея може да размениш клюки с домакините, да си сготвиш храната сам и така да спестиш пари и болки в корема, да надникнеш в чужд бит и да го съпоставиш със своя, а и да заимстваш идеи.

Въпросът за парите, разбира се, не е маловажен. Бюджетът за селски отдих е средно 34 лв. на ден на човек, докато другите форми на туризъм гълтат поне 30% повече. Селският туризъм има и ред други предимства. Рядко изисква повече от един уикенд. Гостите сами търсят информация и звънят на домакините, което е предпочитан начин за организиране на почивка за половината българи. В истинска къща винаги ще се намери място за нечакан гост, което съответства на нагласите на други 26%, които държат да пристигат без резервация. В село Бръшлян в Странджа например има 12 къщи за гости, все някоя ще те приюти.

Къщата за гости крие и своите рискове. Българската домакиня обича да изразява гостоприемство с огромни порции и някой по-фин гост може и да се засегне от това. Въпреки парите, с които си плащаш нощувката, все пак не си на хотел: стопаните може да направят забележка на децата, че крещят в полунощ или късат цветята. Не е изключено и известно персонално любопитство от тяхна страна. Но в общи линии гостите остават удовлетворени и най-често се връщат.

Както във всеки развиващ се бизнес, предлагането става все по-разнообразно. Доста къщи са без домакини: компания наема за 120-150 лв. целия дом и си поделя разходите по престоя. Има и high-end варианти с луксозно обзавеждане, автентични храни и напитки, дори фолклорни изпълнения. Търсене в Гугъл на „къща за гости” дава внушителните 8.9 млн. резултата – сякаш цялата страна се е юрнала да дава къщи и стаи под наем. Силно ще се усъмним в това, ако четем новата „Стратегия за устойчиво развитие на туризма в България 2014-2030 г.”. Покрай „тенденции” и „иновации” там не е останало много място за „къщи”.

Стратегическа шизофрения

Че в България стратегиите не се изпълняват е ясно и на децата. Но авторите поне може да се постараят плановете им за светло бъдеще да не влизат в противоречие с други светли планове на други отдели. В проекта за държавна енергийна стратегия, разпространен от в. „Преса”, например се посочва, че половината инсталирани соларни панели трябва да се демонтират. Защо тогава години наред харчехме парите, които Европа даваше на българското село, за фотоволтаици? В списъка с бенефициентите на Програмата за развитие на селските райони към 1.04.2014 г. откриваме 440 „слънчеви” проекта, глътнали поне 150 млн. лв.

Същата (липса на) логика виждаме в одобрената преди дни от Министерския съвет стратегия за развитие на туризма. Гръмките фрази за развитие на специализирани видове туризъм и опазване на природното и културното наследство там, разбира се, присъстват. Но сред малкото конкретика в документа четем за нуждата от „мултиплициране на модела „Камчия”” и разширяване на хотелската база – този път за нуждите на медицинския туризъм с богати западни и азиатски пенсионери.

Огромният брой изградени по проекти, със собствено финансиране или банков кредит къщи за гости в България в новата туристическа стратегия търпят критика, че били „твърде разнородни по качество и достъпност”, нямало „достатъчно чистота в обектите”, липсвали и „вериги, които да обединяват предприемачите”.  Чиновниците сериозно грешат поне по отношение на последното. Вече няколко години селищата в Странджа, без държавата да има пръст в това, поддържат такава верига. Собствениците на къщи доброволно се сертифицират по регионалната марка „Странджа”, с което поемат редица ангажименти за туристическото предлагане (автентични храни и обзавеждане, чистота и гостоприемство, опазване на природата и др. под.). Мрежата вече наброява близо 30 обекта.

Да не говорим, че в новата стратегия за туризма като проблем на селския туризъм се посочва липсата на стратегия.?! Не липсата на „вериги” и „чистота” е проблем на малките предприемачи. Радостина Ценова, регионален координатор на проект „Странджа” на фондация „Биоразнообразие”, пояснява: това най-често са възрастни хора, които дават стаи не само за да добавят някой лев към пенсията си, а и за да поддържат мястото живо, да направят нещо за региона. Всеки, ходил в този край има представа на какви приходи от нощувки може да се разчита. След 2011 г. тези хора бяха задължени да плащат здравни осигуровки, дори да са пенсионери. Те не го знаеха, осигуровките се трупаха – и изведнъж последните мохикани на Странджа се оказаха задлъжнели към бюджета с непосилни за техните възможности суми.

Имаме поредно потвърждение как държавата в България с едната ръка дава и с другата спира. В случая грехът е споделен с Европейската комисия: докато хиляди животновъди и производители на зеленчуци, тютюн и плодове негодуват срещу липсата на държавна подкрепа за аграрния сектор, по мярка 311 на ПРСР „Разнообразяване към неземеделски дейности” и сродната мярка 312 са предвидени 400 млн. евро. Пари за земеделие в селата няма, но за не-земделие – бол.

По план, 166 млн. евро по двете мерки трябва да отидат за селски туризъм. Вместо да направят план как тази финансирана с публични средства и разпръсната из цялата страна леглова база да се интегрира и управлява, чиновниците аргументират защо вместо това в България трябва да се изградят 20 нови голф игрища. Така те потвърдиха собствения си извод за заплахите пред България като туристическа дестинация: „неустойчива и недостатъчно ефективна държавна туристическа администрация”.

Извън пътя и сезона

Когато услужливи хора разбрали за намерението на Давидков и Стойчева да си направят къща за гости, предложили им сигурна сделка: да кандидатстват по европроект. Щели да усвоят 100 хил. лв., от които 60% да отидат за къщата, а 40% – за консултанта. Това било през тъмните години на САПАРД, но с приемането ни в ЕС злото не е заспало. Показа го скорошният масиран опит да се източи ПРСР със стотици проекти за луксозни високопроходими автомобили. Програмата дава преференции за туристически дейности в селата, осъществявани от млади хора, по възможност жени. Изведнъж масово се регистрираха фирми на името на селски момичета между 18 и 40 г. и „те” подадоха проекти за купуване на скъпи возила, с които уж да развеждат чужденци из селата. Брюксел пак трябваше да се намесва.

Къщи с европари никнат на най-затънтени места, което навежда на друга схема: те надали се строят точно за гости, а по-скоро за лични нужди. Защо Европа да не помогне с едни 400 хил. лв. на информирания човек?

Злоупотребите не дискредитират идеята: България има огромен потенциал за развитие на туризъм в къщи за гости. Може и да е селски, може и да е планински или морски, съчетан с местни гозби и пиене на много вино, с работа в градината, разходки с коне, лов и риболов, занаяти, търсене на долмени, наблюдение на птици: 55% от територията на страната дава възможност за развитие на микротуризъм сред природата. Конкретната форма зависи единствено от въображението на домакина и госта.

Ползите за страната от този самороден бизнес са много. Приходите от данъци няма как да са големи, но стопаните имат интерес да поддържат пейзажа чист. Туризмът дърпа след себе си производството на храни, т.е. животновъдство и градинарство. Той способства за запазването на традиционни занаяти и обичаи, намалява зависимостта от социални помощи, смекчава бедността в слабо развити региони. Помага за преодоляване на сезонния фактор в туризма. А, в крайна сметка, също така създава и един по-приличен образ на страната ни от разгула по Слънчев бряг.

Национална мрежа от къщи за гости вече съществува. На микрониво тя е достатъчно жизнена, тъй като е частна и като цяло се крепи на семеен труд. Въпросът е да се наложат някакви най-общи стандарти и да се организира нейният национален маркетинг и реклама. Това не е по силите на множеството малки предприемачи – а държавата в новата си стратегия отново стреля извън мишената, козирувайки на интересите на голф и спа хотели.

ТЕМА

От ДФ Земеделие ми изпратиха с известно закъснение следната статистика:

От стартирането на ПРСР 2007-2013 до 4 юни 2014 г. по мерки 311 и 312 са одобрени общо 530 проекта за къщи за гости, ваканционни  и вилни селища. Договорената субсидия за тях е в размер е 154,7 млн. лева. По мярка 311 са одобрени 132 проекта със субсидия – 42,6 млн. лева, а по мярка 312 са одобрени 398 проекта със субсидия малко над 112 млн. лева. До момента по двете мерки са изплатени общо над 91,8 млн. лева. От тях малко над 26 млн. лева са получили бенефициентите по мярка 311 а близо 65,8 млн. лв. са изплатени на одобрените кандидати по мярка 312.

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , , , | Leave a comment

Кредитът, големият враг на природата

Тези дни се занимавам с Програмата за развитие на селските райони и се удивявам колко много проекти за строителство на фотоволтаици из селата са финансирани с европейски пари – и неволно се подсещам за последния проект за енергийна стратегия, уж предвиждащ демонтаж на половината соларни панели.  С едната ръка ги строим, с другата ги разрушаваме – няма проблем, всички тези операции накрая увеличават БВП. Не е важно какво се работи, важното е да се работи…

Горе-долу същата логика има в думите на политиците, които използват в речника си „устойчивост” и „природна среда” и заедно с това се обявяват за възстановяване на икономическия растеж посредством засилване на кредитирането. Този момент сякаш все още не е напълно ясен, така че ще повдигна накратко въпроса за майката на екологичната криза. При сегашната парична система „устойчиво развитие” е невъзможно. Не може да имаме едновременно търговски банки, рейтингови агенции, долари, евро, йени и т.н. – и заедно с това съхранена природа.

Обяснението е просто: неспирният икономически растеж изсмуква природата, а кредитът е основен мотиватор за икономически растеж. Кредитът се отпуска с лихва и за плащането й трябва да се произведе допълнителен продукт – повече, отколкото е взето назаем. По данни на Банката за международни разплащания, съвкупният дълг на хората, фирмите и държавите на Земята е над 100 трилиона долара. При нищожна 3% лихва това означава, че годишно трябва да се създаде допълнителна стойност в размер три хиляди милиарда долара, само за да се обслужва този дълг – да не говорим да се плащат главниците. При консервативна оценка, само за обслужване на дълга към финансовия елит работят едновременно Русия и Австралия – някъде към 60 Българии.

Трябва да се създава все повече и повече икономически продукт, за да се плащат лихвите, а този продукт се създава с природни ресурси и енергия. Преди време имаше очаквания, че икономиката ще се трансформира във виртуална, тоест хората вече няма да искат да ядат три хамбургера, а примерно ще изядат два и ще погледат третия по телевизора. Такъв процес действително протича, но заместването на реалната стойност с виртуална се случва значително по-бавно, отколкото нарастването на потребностите за растеж на кредита.

Обикновено като двигатели за екологичната криза се посочват нарастващият брой на населението и нарастващите потребности на хората от третия свят. Действителността е различна. Поне една двадесета, а може и 1/10 от годишния икономически продукт потъва под формата на лихва в света на финансите – който пък усилено търси как да предостави тази печалба като нов кредит. И тъй като хората действително нарастват като брой и потребности, от една страна имаме тежка финансова криза, по-точно глобално влошаване на условията за живот, от друга – безмилостно посягане към природата.

Всичко това все още не ме е отказало да си държа парите на депозит в банка, но си струва да се мисли за цената на лихвата. Както твърди Томас Греко в книгата The End of Money and the Future of Civilization: “Не е възможно хората да живеят устойчиво на планетата при сегашния монетарен режим… Начинът, по който парите биват създавани от банковата система сам създава дълговия императив, който пък поражда императива на растежа, подтикващ към разрушителна конкуренция…”

Posted in Икономики | Tagged , , | Leave a comment

Колко кита струва свободната търговия?

На 17 май сдружение Солидарна България и фондация Фридрих Еберт направиха конференция за TTIP – готвеният договор за свободна търговия между ЕС и САЩ. Организаторите ме поканиха да изложа своята гледна точка. По-долу е текстът на изказването ми, леко редактиран и допълнен. На заинтересуваните, тази статия от януари може да послужи като добър встъпителен текст

В тази събота сутрин, чудесно време за икономика, искам да се спра върху седем проблема във връзка с TTIP – Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции. В дирекция „Търговия” на Европейската комисия му казват галено „титип”. Служители споделиха: по цял ден се занимаваме само с титип, титип, накрая ще започнем да чуруликаме. За Европейската комисия това е огромен залог: „титип” трябва да се превърне във връх на политиката за пълна икономическа либерализация, водена през последните десет години. Европейският съюз през последните десет години следва неолиберална политика, аз съм уверен в думите си.

Ще започна с проблема за прозрачността. Най-показателно е как лично аз стигнах до въпроса за TTIP. Бидейки повече икономист, отколкото журналист, бях препоръчан на Европейската комисия като достатъчно компетентен участник в семинар по тази тема в Брюксел в края на ноември. На семинара имаше по един представител от всяка европейска страна. Никой не е предполагал, че в България би могло да има достатъчно самостоятелно мислене, за да отхвърли някой български журналист това, което се предлага от Брюксел. Не са ми направили предварителна проверка и вълкът беше допуснат до кошарата, имам предвид себе си.

Преди това имах само най-бегли впечатления за преговорите за свободна търговия между САЩ и ЕС. Когато говорителите – сред тях също и комисарят по търговията Де Гухт, започнаха да излагат пред нас стъпка по стъпка идеите си за TTIP, косата ми настръхна. Това беше венец на неолиберализма, неоконсерватизма, или както щете го кажете. На тази политика, която доведе света и до финансова криза, и до екологична криза, а най-вече до криза на морала и ценностите. Когато домакините чуха въпросите, които задавах по време на семинара, телефоните веднага се завъртяха. И така, вече в България, получих интересно обаждане от Европейската комисия: ако имам намерение да пиша за TTIP, строго желателно е да се обърна и към българския официален представител, който е говорител за TTIP.

Значи в България има официални тълкуватели на TTIP?! Тоест Европейската комисия плаща на тези хора, за да защитават прокарването на това споразумение. Доколкото знам, те са трима, единият от тях е Левон Хампарцумян, другият е Красен Станчев, с когото имах удоволствието да говоря по темата. Впрочем Станчев за мен е умен човек, но възгледите ни са толкова противоположни, колкото би могло да бъдат въобще. Уважавам го за ума му, но не мисля, че нещата, които той говори, са добри за хората. Както и да е: изрично ми бе препоръчано да разговарям с официалния тълкувател, за да не си разваля отношенията с комисията.

В Брюксел дълго ни говориха колко прекрасно ще бъде TTIP, как ще премахне немитническите бариери и всички ще станат по-богати, и буквално на тръгване бутнаха в ръцете ни документ, касаещ най-важното: Investor-to-State-Dispute, ISDS, механизмът, който ще урежда споровете между инвеститори и държава. Бих могъл да кажа още неща за прозрачността, но да продължа по същество. Позицията на Европейската комисия за ISDS е, че опасенията, изказвани от обществото – как инвеститорите ще могат да съдят държавата, ако тя въвежда регулации, увреждащи техните печалби, са неоснователни. В Европа имало 1400 споразумения за предпазване на инвестициите и именно те създавали правна несигурност и възможност на някои от компаниите да злоупотребят. В тази връзка, с най-добри чувства, Европейската комисия предлага в TTIP да се включи и клаузата за ISDS, който да предпази страните от злоупотреби на инвеститорите.

ISDS включва няколко неща. Едното е правото на държавите все пак да регулират, ако става дума за обществен интерес, но вторият момент е „индиректната експроприация”. Ако дадена регулация пречи на бизнеса, компанията може да се позове на индиректна експроприация и да получи възмездие: компенсация или отмяна на спорната норма. Развивайки своята гледна точка, ЕК твърди: ние не искаме да дадем на инвеститорите права над държавните регулации, а да дадем възможност на европейските страни членки да се предпазят от недобросъвестни инвеститори.

Четейки внимателно, защото дяволът се крие в детайлите, установих, че над десет пъти в позицията на ЕК се споменава за „недискриминационно”. Новорегулираните арбитражи, които ще решават споровете между държава и инвеститор, ще се ръководят на първо място от това дали някоя регулация вътре в някоя индустрия не облагодетелства националните фирми за сметка на чуждестранните.

Това е хубаво на теория, но какво означава на практика? Ако България случайно някой път пожелае да изравни пазарните условия за електропроизводителите, американските инвеститори, закупили ТЕЦ „Марица изток” 1 и 3, може да се позоват на това, че са дискриминирани. Същото се отнася до чуждестранните инвеститори във ВЕИ. Защото ще излезе, че цената на изкупуване на тока от повечето български производители ще се повиши – а за чуждестранните ще се понижи. Друг добър пример е златодобивната индустрия. „Дънди прешъс” у нас е най-голям фактор в нея. Каквато и регулация за добива на цветни и благородни метали да приемем, „Дънди” може да я тълкува като дискриминационна спрямо него – чисто и просто, защото е най-голям играч на златния пазар у нас.

Трето, връзката между TTIP и околната среда. Това за мен е най-важния аргумент защо съм концептуално против глобалната свободна търговия. Мой колега подхвърли: „Добре, големите инвеститори ще имат предимство, но не си ли си мислил, че в Турция след свалянето на митническите бариери със САЩ икономиката е във възход? Текстилната и автомобилната индустрии получиха възможност да изпълняват повече поръчки за САЩ и т.н. Турция всъщност си стъпи на краката след един аналог на TTIP.” Отговорих – да, в този аргумент има резон, не съм фанатик против бизнеса със САЩ. Но какво ще стане, когато презокеанската стокова търговия нарасне с нови 28% във връзка с TTIP, както се очаква? Това означава с една трета повече кораби да пресичат Атлантика. А това пък означава допълнителен стрес за големите морски бозайници. Измирането на китовете ли е цената, с която трябва да платим за свободната търговия?

Тук може и да се усмихнете – по същия начин, както в Брюксел се усмихнаха, като ни казаха: изчислили сме емисиите на въглероден диоксид, те всъщност няма да се увеличат. Един вид, това е абсолютно маловажно, но за да видите какви сме загрижени, и това го направихме. Първо, тези изчисления не са надеждни. Проверих конкретно в доклада, който е нещо като официална позиция на комисията по въпроса. Там просто пише „очакваме, че”. Не е посочено защо се очаква емисиите да не се повишат, няма конкретни изчисления, само приказки.

Помислете до какво ще доведе увеличението на морската търговия между САЩ и Европа. Атлантическият океан и сега е претоварен в екологично отношение от морски транспорт. С ръста на търговията той ще се превърне в магистрала. В света, към който ни води крачката TTIP, няма място за див живот. Аз смятам, че морската биология, по-специално големите морски бозайници, ще бъдат пряко засегнати от този търговски договор. Ако сметнем, че сме човеци с разум, трябва да отчетем този риск и да се опитаме да го минимизираме по всеки възможен начин.

Продължавам към четвърта точка: защо се прави всичко това? Дали наистина за да се увеличи заетостта? Брюксел обещава 2.2 млн. нови работни места, ако всички сегашни преговори за свободна търговия завършат успешно. Но има твърде много индикации, че с TTIP заетостта всъщност ще намалее. Показва го и примерът на NAFTA. Поне що се касае до интензивните за труд отрасли – със сигурност.

Браншовата организация на европейската химическа индустрия изрично посочва, че вижда главната полза от TTIP в ръста на конкуренцията, който ще насърчи компаниите да преминат към “lean structures”. Тоест компаниите очакват да бъдат освободени от натоварвания с излишни работници, организационни структури и т.н. Смисълът от TTIP за предприятията, които виждат ползата от това, е в намаляване на разходите. Тоест – намаляване на заетостта.

Може много да говорим как технологичният прогрес, оставяйки стотици хиляди хора без поминък, всъщност накрая ще доведе обществото до нещо по-добро. Както станалият известен напоследък Томас Пикети доказа, а и доста други преди него, за последните 40 години, откакто ни говорят, че свободната търговия ще доведе до ръст на благосъстоянието – да, тя води до ръст на благосъстоянието, но то изтича в определени джобове. Брутният вътрешен продукт на една страна може да нараства, а бедността да се увеличава. Така и става.

Та защо се прави всичко това? Има няколко държави в Европа, които силно натискат за TTIP: Холандия, Белгия, отчасти Германия, за Обединеното кралство не говоря, то всъщност е в лагера на САЩ. Голям пропонент на TTIP е Португалия. Главният търговски преговарящ е португалец, Хосе Антонио Берсеро. Слушах негово експозе в рамките на час. Има ужасен, по-лош от моя английски. Но е сънародник на председателя на еврокомисията г-н Барозу. По време на официалната вечеря дойде да агитира журналистите за TTIP още един португалец, евродепутатът Витал Морейра. Случайно или не, Португалия е по-близо до САЩ от България.

С TTIP пристанищната търговия в Западна Европа рязко ще нарасне – но това е само подхвърлен къшей хляб. В действителност, според мен, всичко това се прави за целите на финансовия капитал: да се осигури онзи растеж, който ще помогне на европейските страни да обслужват своите държавни дългове. Приходите от TTIP няма да се отразят в по-високо благосъстояние за хората, напротив: допълнителните пари ще гарантират повече приходи за финансовата индустрия.

Пето, какви ще бъдат ефектите за България от TTIP? Теоретично може да спорим колкото си щем, но никой в Европейската комисия не си е направил труда да анализира как това споразумение ще се отрази секторно на България. С половин уста признават, че се очаква спад в европейската текстилна индустрия. В нашата текстилна индустрия официално са заети 120 хил. души и мнозина от тях може да си загубят работата. Другият потърпевш ще е селскостопанското ни производство. Така или иначе, още не е изчислено как това споразумение ще се отрази на отделните индустрии в България. Защо тогава нашите политици бързат да вдигнат ръка и да кажат „Ние сме за!”? Ясно защо, защото се движат по инерция. Всичко което е за свободната търговия, за увеличаването на БВП и т.н., е добро.

Но защо да е добро, при положение, че то не увеличава благосъстоянието на мнозинството, а на една конкретна клика? Трудно е да си представим какво точно (и с какъв ресурс) ще изнасяме за САЩ, за да можем да извлечем полза от TTIP. Но лесно може да си представим вълна от американска селскостопанска продукция, която залива магазините и оставя родните производители без поминък. Да не говорим за въпросите, свързани с безопасността на храните, които се надяваме да срещнат силен граждански отпор в ЕС.

Преминавам към шестия проблем на TTIP – теорията за сравнителните предимства във външната търговия. Идеята е, че една държава трябва да произвежда само това, в което е най-добра, а другите неща да ги внася – да ги остави на други страни, които са по-добри. Тази теория е формулирана от Дейвид Рикардо през 1817 г. и е мейнстрийм вече 200 години. Отдавна е време да й се възрази. Първо, една страна става „най-добра” в дадено производство по естествен, спокоен начин, а не бързешката. Но движението за свободна търговия не дава това време, то търси икономическия резултат тук и веднага – и обрича едни страни завинаги да бъдат „най-добри” в доставките на евтин труд и природни ресурси, а други – в доставката на идеи и капитали. Второ, преместването на стоки от една страна в друга има все по-висока екологична цена. Трето, „най-добро” от гледна точка на международната търговия не винаги е най-добро за самата страна. Пример е България, която през последните години стана „най-добра” в добивната промишленост и загуби битката за добавената стойност.

Професорът по международни финанси Майкъл Хъдсън в последната си книга хвърля известна светлина върху мисленето на Дейвид Рикардо. Прочутият икономически класик всъщност е търговец на държавен дълг. Той е назначен от бондхолдърите в Лондон да представлява техния интерес в английския парламент. Като много буден ум –представям си Красен Станчев като съвременния Дейвид Рикардо, той развива една теория, в която казва, че всеки трябва да произвежда това, в което е най-добър – супертеорията за трудовата стойност. Но в нея той не споменава и дума за финансовите разходи за производството. Нито дума за това, че по негово време три четвърти от данъчните приходи на Великобритания се изплащат като дивиденти на собствениците на държавните облигации.

Рикардо не включва финансовите разходи в своя анализ, докато твърди, че стойността се крепи единствено върху труда. Съответно, за да се увеличи стойността, трябва да се намалят разходите за труд. Затова трябва да се премахнат митническите бариери, за да бъдат храните по-евтини, така че компаниите да плащат на работниците по-малко и съответно да бъдат по-конкурентни. Ако под това разбираме „сравнително предимство” – не, благодаря.

Седмата точка от изложението ми всъщност представлява една добра новина: на 14 май Главна дирекция „Търговия” на ЕК публикува позицията си по пет области от TTIP – за химическите вещества, за лекарствата, за козметиката, за автомобилните части и за текстила. По отношение на химическата индустрия, официалната преговорна позиция на ЕС е, че стандартите в САЩ и ЕС са толкова различни, че нито хармонизацията им, нито взаимното им признаване са подходящи. Ще се работи на парче. А бъдещият трансатлантически договор няма да е чак толкова всеобщ, каквите бяха първоначалните заявки.

Изравняването на стандарти в случаите, когато доказването на съответствия на едно и също ниво на потребителска защита ненужно раздува разходите, е несъмнено полезно начинание. Въпросът е, че лобистите видяха в TTIP възможност да пробутат всичките си мечти за бърза печалба – пък каквото мине. Само че натискът на хората, които се притесняват, че техните интереси няма да се вземат под внимание в готвения договор между големите икономики и корпорации, започва да се увенчава с успех.

 

В заключение, TTIP е не просто икономически, а геополитически проект. Освен доход за икономически силните държави, целта му е да заобиколи Русия, Беларус, Казахстан и Китай. Но покрай сухото гори и мокрото: много от най-слабо развитите страни с TTIP ще загубят много проценти БВП, твърди го впрочем и изследването на фондация Bertelsman и германския институт Ifo. Европа и САЩ може и да ги компенсират с насрещни помощи, но това ще бетонира разделението на света на все по-бедни и все по-богати държави.

Като става дума за изследвания, Европейската комисия е поръчала четири доклада, които хвалят TTIP. Само една засега е по-задълбочената критична позиция. ЕК още не е опровергала предположението, че свободната търговия със САЩ ще намали интегритета на Общия пазар – за който се работи от половин век насам. Освен това страните членки ще загубят съществени постъпления от мита, България около 20 млн. лв. годишно, горе-долу колкото сумата, която ни дели от качествена Бърза помощ. Докладът за ползите от TTIP, който е почти официален на Комисията, е дело на силно предубедена организация. От 1980-те лондонският CPER работи по европейски проекти, които целят да демонстрират ползите от свободната търговия и да преодолеят „някои страхове” в публиката. Тази организация е получила пари не за безпристрастно научно изследване, а за пропаганден материал.

Вижте и това: Европа ще продава стоки на САЩ срещу долари, а ще купува с евро. Каква свободна търговия, при положение, че стойността и на еврото, и на долара е дирижирана от централните банки, които водят разминаващи се политики? В Брюксел поставих този въпрос на представител на Американската търговска камара. Отговорът не ме учуди: перспективата е политиките и на централните банки в бъдеще да се уеднаквят. Стъпката към свободна глобална търговия, която опитва TTIP, означава за хората загуба на много други свободи.

Posted in Икономики, Интернационални, Uncategorized | Tagged , | 1 Comment