Родопската авантюра на Райха

Инженерна романтика, трудов героизъм и зловеща болест крие забравената история за началото на модерния рудодобив в България

Настъпил звездният час на германския инженер Шмикали. След 18 месеца усилен труд в изключително тежки условия, най-сетне била готова за пускане невиждана по тези земи инсталация: въжена линия с дължина 41.6 км., предназначена да пренася хиляди тонове скална маса от отдалечения планински рудник „Бориева река“ до новата обогатителна фабрика в Кърджали. Мнозина се питали дали някъде по трасето нещо няма да се счупи. За да разсее съмненията, инженерът се качил в първата вагонетка, наредил да натоварят жена му и децата на втората и заедно поели на 8-часова обиколка по въздуха. Посрещнали ги обратно с овации.

Миньорският фолклор в района на Мадан е съхранил този типичен български митологичен мотив: майсторът залага най-ценното, за да докаже изкуството си. Големите инвестиции до 1944 г. на Минно акционерно дружество „Пирин” в Източните Родопи обаче са напълно реални. Този българо-германски проект за разработване на оловно-цинковите залежи в Златоградския и Маданския край дълго време бе потулван, но споменът за „германците” не е напълно изличен.

Мина "Бориева" през 1943. Картината се пази в кабинета на директора на Горубсо - Мадан

Мина “Бориева” през 1943. Картината се пази в кабинета на директора на Горубсо – Мадан

Преди да дойдат германците

През 1950 г. е създадено българо-съветското обединение ГОРУБСО, което бързо се разраства до огромни размери. Годишната преработка на руда достига 3 млн. тона и България се изкачва на осмо място в света по добив на олово. Противно на внушението, ГОРУБСО не се появява на празно място. Макар с далеч по-малък мащаб, първата модерна родопска мина започва работа още през 1928 г., и то с роден капитал. Историята й също граничи с приказка.

Пътувайки из Родопите, писателят Антон Страшимиров попада в затънтеното село Боево. Докато разговарял със селските старейшини, те му показали късчета блестящи минерали. Част от богат оловно-цинков пласт се подавал като козирка на пещера, в която местните при лошо време подслонявали добитъка си. Връщайки се в София, Страшимиров дал камъчетата на добрия си приятел инж. Иван Савов. Минният инженер възкликнал: „Това е голямо богатство, особено ако запасите са промишлени!” Лабораторният анализ показал 10-15% съдържание на олово, над 20% цинк и наличие на сребро, злато, кадмий, мед и други ценни компоненти.

С присъща само на инженерите романтика, Савов продава големия си чифлик в Северна България, основава МАД „Родопски метал” и започва добив и флотация на оловно-цинкови руди. Концесията си кръщава „Страшимир” в чест на писателя. В един съвсем див район се прокарват пътища, изгражда се фабрика, строят се жилища и битови сгради за миньорите. Дори днес, потънала в бурени, административната сграда на входа на закрития рудник изглежда внушително. Предприятието на инж. Савов е национализирано през декември 1947 г.

Тези ранни успехи не оставят равнодушен „Гранитоид” – най-голямото индустриално предприятие у нас до национализацията. Днес бихме го нарекли конгломерат: то има поделения за строителство, цимент, електричество, въглища и търговски контакти от Южна Америка през Лондон и Виена до Близкия Изток. Негов двигател е Едуард Наудашер – инженер и предприемач с отлични връзки в Берлин. При ликвидацията през 1947 г. акции в „Гранитоид” притежават близо 400 лица, включително 53-ма швейцарци, а българи държат 42% от капитала.

В края на 1920-те „Гранитоид” прави подробно геоложко проучване на Източните Родопи и получава там няколко концесии. Разработването им явно е твърде голяма лъжица дори за такъв гигант. Деловата кореспонденция, която се пази в Държавния архив, показва, че през 1931 г. преговорите с германски концерни за финансиране на оловни мини в Родопите са в доста напреднала фаза. Но периодът след Голямата депресия е неподходящ за подобни начинания – цените на металите на световните борси са много ниски. Чак през 1936 г., когато Райхът влиза в ожесточена надпревара във въоръжаването с Великобритания и нуждата от ресурси става болезнена, Берлин насочва поглед към далечните планини на Балканите.

Защо „Пирин”, след като става дума за Родопите? „Гранитоид” прохожда в минния бизнес през 1918 г., разработвайки находището на въглища в днешното село Брежани, община Симитли. Когато учредява през 1934 г. ново минно акционерно дружество за цветни метали, „Пирин” е вече нещо като запазена марка на компанията-майка. Впрочем е напълно възможно да е търсена и географска дезинформация. Бизнес писма свидетелстват за нездравия интерес на британски информатори, представящи се за предприемачи, към оловните мини в Родопите.

Берлин възлага сериозни надежди на този проект. В едно вътрешно писмо на немски от 19.06.1936 г. се твърди: ”За да се придвижи това начинание възможно най-бързо и за да не се забута то из канцелариите на Райха, г-н д-р Шахт настоява всички материали във връзка с оловните залежи да му се изпращат лично по най-бързия възможен начин”. Това е не друг, а Хялмар Шахт – легендарният директор на Райхсбанк, победил хиперинфлацията през 1923 г., който по настояване на Хитлер през 1934 г. поема и икономическото министерство.

Инвазия в планината

В средата на 1930-те са положени значителни усилия, за да се докаже, че родопските концесии разполагат с промишлени запаси. Но договор за разработването им е подписан чак след като българската и германската държави дават гаранции за проекта. В началото на 1939 г. две силни компании от Кьолн – „Ото Волф” и „Фелтен и Гийом” стават съдружници на „Гранитоид” в МАД „Пирин”, като придобиват 50% от акциите. По договор т.нар. Немска група ще достави машините и ще финансира строителните дейности. В смесеното дружество германците си запазват техническото ръководство, а за „Гранитоид“ остава търговският отдел.

Разделението на функциите оставя впечатление, че двете страни са равнопоставени. На практика търговската схема е фиксирана от самото начало. Изкопаните руди ще се превозват до изградена от германците обогатителна фабрика, след което концентратът ще се изнася в германския металургичен завод „Щолбергер цинк” край Аахен. Българската функция по-скоро се свежда до доставчик на полезните изкопаеми и на евтин труд. Но пък „Гранитоид“, чийто интереси в минния бранш не се изчерпват с „Пирин“, получава достъп до безценно германско ноу-хау.

С известно забавяне, породено от трудните планински условия и военновременната обстановка, предприятието започва работа през август 1941 г. Вътрешна справка показва добив на 33 хил.тона руда в периода септември-декември 1941 г. От нея са произведени 7 хил.т. метален концентрат и по-голямата част е незабавно изпратена в Германия. През 1943 г. производството се повишава до 96 хил.т. руда, а общо за периода, когато предприятието работи за нуждите на военна Германия, от рудниците „Гюдюрска” и „Петровица” са извлечени 285 хил.т. руда.

Количеството е малко по сравнение със съветския размах, но е напълно съпоставимо с мащабите на родопския рудодобив след приватизацията на ГОРУБСО. Например през 2012 г. фирма „Рудметал“ от Рудозем добива под 60 хил.т. от рудник „Димов дол“. При това минните пионери са работели в условия, несравнимо по-тежки от сегашните. Онагледява ги следната история.

50_2_0001 При проучванията от 1929-1935 г. се е натрупало значително количество сурова руда – собственост на „Гранитоид”. За да се оползотвори тя, а и за да се провери новия търговски маршрут, през февруари 1940 г. няколкостотин тона са пратени за преработка в завода в Аахен. Извозени са с камиони от Златоградско до гара Пловдив. „При известните лоши планински пътища, при заснежавания и бури, ставаше нужда да се разтоварва често пъти (от камионите) поради невъзможност да се мине и да се претоварва на други коли”, докладва служител на компанията. В това отношение въжената линия, свързваща „Петровица” и „Гюдюрска” с „Бориева”, а „Бориева” с Кърджали, е изглеждала като Прометеев дар.

Модерната мина

Преди развитието на рудодобива големият град в областта е Момчилград, разказва Симеон Беловеждов в непубликуваните си спомени за началото на родопското рударство. Общинската управа на тогавашния Мастанли не пожелала да предостави на „Гранитоид” терен за фабрика, предпочитайки да запази мерите си за добитъка. Така шансът или бедата на индустриализацията пада върху Кърджали. Там се настаняват десетки германски техници и шлосери, които организират и надзирават дейностите в рудниците, фабриката и електроцентралите. На тази прашна строителна площадка през март 1940 г. слиза и инж. Шмикали.

Сред миньорите в „Бориева“ и до днес се носи славата на свръхестествената германска прецизност. Веднъж един нит на стълб от въжената линия се разхлабил и български техник понечил да го затегне. Охраната веднага опряла в нашия майстор автомат – да не пипа където не му е работа, има си отговорници за ремонта. Знае се със сигурност, че производителят на металната конструкция на въжената линия, фирма „Блайхерт” от Лайпциг, установява неточности в подадените й топографски данни и иска пълна повторна проверка. След което в Кърджали започват да пристигат в разглобено състояние железните части.

Изкопите за фундаментите на решетъчните стълбове се правели на ръка. Екип от 120 магарета и 12 камили доставял строителните материали, железните конструкции се издърпвали до мястото на монтажа с биволски каруци. По линията работели 180 български шлосери под надзора на 12 германски старши монтьори. Освен това група от 100-150 млади и силни работници от близките села пренасяли въжетата. Те се нареждали на малки разстояния един от друг и изтегляли въжето на рамо от стълб до стълб. На линията от Кърджали до „Бориева“ са монтирани 152 стълба с различна височина в зависимост от теренните условия.

Когато в началото на 1942 г. минният директор на „Гранитоид“ Константин Константинов – дипломиран инженер, владеещ до съвършенство немски език, посещава МАД „Пирин“, той отбелязва, че предприятието работи с най-модерна за времето си техника. Тази констатация не е похвала: всъщност той изтъква пред началството, че въпреки големите инвестиции дисциплината на обекта не е на нужното ниво. В мините трябвало да цари военен дух, а вместо това в МАД „Пирин“ имало интриги, дребни спорове за заплати и неуважение към началството.

Списание "Сигнал" през 1943 г. описва "Едно модерно минно предприятие в България"

Списание “Сигнал” през 1943 г. описва “Едно модерно минно предприятие в България”

По-голям немец от германците, инж. Константинов изразява несъгласие и с метода на прокарване на галериите: миньорите следвали рудните жили, а вместо това трябвало строго да се съобразяват със зададената им посока, т.е. да бият направо. На това германската страна учтиво отвръща, че дипломираният инженер сигурно е прав на теория, но практиката в Германия е различна. Това само наляло масло в огъня. Константинов се сдобива с информатори, които следят колко руда товарят германците на въжената линия и колко отчитат в тефтерите си. Несъответствия, макар и не фрапантно големи, били установени от самото начало.

Според цитирания доклад на инж. Константинов, в МАД „Пирин“ до началото на 1942 г. са вложени 250 млн. лв. (около 80-100 млн. днешни лева). Изчисленията му сочат, че предприятието ще се изплати след 300-350 хил.т. преработена руда. С други думи, то е национализирано малко преди да възстанови направената инвестиция. Но други документи намекват за прибиране на печалби още от първата година. Това не е чудно, предвид запазените позиции на германската група на входа и на изхода на дружеството. Според ръкописна бележка, запазена в Държавния архив, в рудниците и обогатителната фабрика в Кърджали към 28.02.1941 г. са работили 963 души, от тях 54 чиновници.

Супа от костенурки

Нека отново си представим контекста, в който това смесено българо-швейцарско-германско дружество е развивало дейност. След като през 1936 г. Фюрерът дава нареждане германската икономика да е готова за война след четири години, прагматичният Хялмар Шахт се вижда в чудо предвид оскъдните валутни резерви на Райха. Залежите на цветни метали в България, макар и не особено големи (при тогавашното ниво на проучванията) стават особено привлекателни, тъй като между София и Берлин действа клирингова спогодба и няма нужда да се плаща с чужда валута. Тоест на фирмите, изнасящи от България за Германия плаща не германският получател, а нашата БНБ – в лева по предварително уговорен курс. В края на годината Райхсбанк и БНБ си разчистват задълженията, т.е. правят клиринг.

50_5Германия продава на България собствените си минни машини и получава насреща десетки хиляди тона олово и цинк. При положение че годишното производство на Германия и Чехия към 1937 г. е 90 хил.т. олово, доставките на още поне 15% от България не са за пренебрегване. Освен това влиятелни немски индустриалци правят добра сделка. Само като пример, целевата печалба, обсъждана от „Гранитоид“ с германската индустрия през 1931 г. е минимум 18%.

Това е едната страна. Другата би трябвало да е интересът на България да се развие, да се индустриализира с помощта на мощна икономика на гребена на тогавашните технологии. На практика отсреща стои огромна изостаналост и бедност, която трудно се побира в днешния ум. В родопските рудници през 1940-те се наблюдава сблъсък на два свята, отдалечени един от друг с векове. Показва го например страхът на местните миньори от вибрациите на въздушния пистолет. Още по-многозначително е разпореждането на германския технически ръководител, че миньор, който не си изяжда храната в стола, се предупреждава с уволнение.

50_4 Родопчаните не били злояди. Просто вместо да си изяждат яденето, те предпочитали да го носят на децата вкъщи. Само че германците се нуждаели от силни, тоест добре нахранени работници и тази саможертва не ги устройвала. Какви ли мисли се крият зад усмихнатите лица на миньорите в стола, греещи от пропагандната снимка, публикувана в сп. „Сигнал“ през 1943 г.? Работниците, които не ползвали столове, преживявали с „малко царевичен хляб и едно лимонадено шише със силно разреден айран от козе мляко“, пише Беловеждов, като допълва: „в района на мините има много зайци и костенурки“.

Няма кой да разкаже

За предишния режим бе важно да внуши, че огромното ГОРУБСО с 13 хил. души персонал е плод на българо-съветската дружба. Това действително е така, но както видяхме, през 1950 г. планината отдавна не е девствена. В мълчанието за германския период има нещо много по-страшно от комунистическа пропаганда. Отдавна няма жив миньор, който да разкаже за онези години. И причината не е в срока на човешкия живот, който в чиста планинска среда често надхвърля 90 години.

Силикозата – миньорската болест, причинявана от вдишване на най-дребните частици кварцов прах, който се образува при дълбаенето на рудата, е покосила хиляди мъже в региона. Вина носи „сухото бурене“, когато пробивната машина троши скалата без овлажняване. 40 дни сухо бурене са напълно достатъчни да вкарат и най-силния човек в гроба, твърди специализираната медицина. А водното бурене е въведено чак в средата на 1950-те.

Медин от село Бориново има 27 години стаж под земята. Баща му работел в германските мини и починал на 40 годишна възраст – през 1960 г., когато синът бил на 5 години. „Сухото бурене“ – казва мъжът, извръща поглед и млъква. Бащата на Павел Каменов от село Ерма река – Хасан Ахмедов Карахюсеинов, си отишъл на 32 години, през 1954 г. Започнал като миньор при германците на 18 годишна възраст. Същата участ сполетяла и брата на Хасан – Мехмед Карахюсеинов. И той работил при германците, и той починал по същото време. Коментарът отново е „сухо бурене”. Но Павел е по-разговорлив. Той споделя, че баща му оставил четири деца. Тъй като работел за капиталистическо предприятие, жената и децата не получили пенсия и трябвало да преживяват с 30 лв. социални. Сега е добре, от 20 години взима голяма пенсия.

50_3 Дали наистина „германците“ са виновни? Миньорите са категорични, че начинът им на работа днес не се различава от този през 1940-те. Надали инвеститорите фашисти са виждали в работниците нещо повече от средство за извличане на печалба. Но в ценните спомени на Беловеждов, който дълго е събирал документи и разкази на очевидци и през 1990 г. се осмелява да ги запише, на няколко пъти се споменава, че в „Пирин“ сухото бурене не е било практика и се е наказвало строго: „Миньор, който се хване да върти без вода, се изпраща временно канавкаджия“. Може би трябва да се помисли за въздействието на няколкото преходни години след август 1944 г., когато германските ръководители със семействата си тихомълком напускат Кърджали и рудниците и фабриката започват да се самоуправляват от работнически колективи.

Германската разработка на родопските мини е важен и недостатъчно осветлен момент от по-новата ни стопанска история. Очевидците са мъртви, архивните материали са непълни, голяма част от тях неволно или умишлено унищожени. Но тук-там из планината още се срещат следи от германската рудна авантюра. Ловците се натъкват на никелирани стълбове от германски електропроводи, носещи щампа „1941”. Те не просто още стоят изправени – те са поразително запазени благодарение на отличната си конструкция и качествени материали.

SONY DSC

С известен риск, авторът фотографира останките на товарната станция на германската въжена линия на „Бориева“. От немарливост, от сантименталност, от респект или неизвестно по каква причина, делото на инженер Шмикали е било оставено непокътнато на произвола на времето. Впрочем не всяко парче желязо ще изглежда по същия начин след 73 години в планината. По-голямата част от въжената линия, разширена по времето на ГОРУБСО – от същата лайпцигска фирма „Блайхерт”, няма този късмет. Преживяла залеза на две световни империи, през 1990-те тя е нарязана за скрап. Но това е вече друга, далеч не толкова увлекателна история.
SONY DSC

Posted in Истории | Tagged , | Leave a comment

Пенсионна нерадост

Държавата е в състояние да даде на възрастните хора много повече от 50 лева за Коледа

Когато любопитни западняци питат колко взема българският пенсионер, като правило разкрасяваме истината двойно и тройно. И пак отсреща ни гледат с почуда: как старите хора в България се справят с толкова малко пари? Към края на 2013 г. според Националния осигурителен институт средната пенсия е под 294 лв. Мрежите на семейна и съседска взаимопомощ, личното стопанство и граничещата с нищета скромност са чудото, което помага на българския пенсионер да оцелее.

Пенсиите у нас са извънредно малки не само като размер – коефициентът на заместване е най-ниският в Европейския съюз. Това означава, че у нас пенсиите компенсират много малка част от дохода, който човек е получавал в трудовия си живот: 39% при средно за ЕС 54%. При това става дума за заместване не на френски или германски, а на най-ниските доходи в Евросъюза. За сравнение – в Полша при двойно по-висок от нашия доход коефициентът на заместване е 60%.

Българските старини

Тогава не е чудно, че България е начело и в европейския списък за риск от бедност на хора над 65 години – 27.9%. Едничка наша привилегия доскоро бе сравнително ранното пенсиониране. Пенсионната реформа, която ежегодно вдига с 4 месеца възрастта за пенсиониране, през настоящата година беше спряна, но от първи януари надпреварата се възобновява. За масовата III категория труд при навършен стаж мъжете вече ще излизат в пенсия на 64, а жените на 61 години.

Световното сравнение показва, че работещите обикновено се пенсионират между 62 и 67 г., тоест България се позиционира в златната среда на нивото на Румъния, Македония, Чехия и Естония. Но реформата, а по-точно вдигането на пенсионната възраст ще продължи до 65 г. при мъжете и 63 г. при жените. Впрочем напоследък у нас привържениците на равноправието между половете стават все по-гласовити.

Страната е в демографска криза, НОИ от години поддържа милиардни дефицити и вдигането на пенсионната възраст само по себе си е оправдано. Уловките тук са две. Пенсионирането на 66-67 години за страни като Италия, Холандия или Дания не е изолирано решение, а е съпътствано от много развита здравна система – в общество, подчинено на грижа за хората. Докато българските работници нерядко избутват последните си години преди заветната мизерна пенсия в условия, сходни с избухналия завод в Горни Лом. В българска среда работата изхабява по-бързо.

Също така стотици хиляди „пенсионни гратисчии” компрометират самата идея за държавно пенсионно осигуряване – с тарикатлък, свойствен за нашето общество. Всяка година от силовите министерства излизат батальони пенсионери в разцвета на силите си, на които им предстои да се радват на платен отдих през следващите три-четири десетилетия. През 2013 г. те струваха на данъкоплатците 570 млн. лв. Според НОИ към края на 2013 г. отпуснатите пенсии за инвалидност общо заболяване са 449 хил., освен това има 507 хил. социални пенсии за инвалидност, без да броим над 24 хил. пенсии от фонда за трудови злополуки и професионални болести. Един милион инвалиди от седем милиона население е абсурд.

Повечето от изброените дотук факти са известни. Но е важно те да се повтарят, за да имаме правилен политически фокус: „пенсионни реформи” са необходими не за нуждите на бюджетния баланс, а на първо място за да се възстанови социалната справедливост. Бедността на старите хора е социална несправедливост. След като другите бивши соцстрани се справят по-добре от нас, значи някъде грешим ние.

Призракът на Бисмарк

В света са известни два основни пенсионни модела: разходнопокривен и капиталов. В първия случай общественото осигуряване „покрива” всички разходи за пенсии на хората, които отговарят на изискванията за възраст и осигурителен стаж. Нужните за целта ресурси се събират от всеобщи осигурителни вноски. Във втория случай работещите внасят средства в собствена пенсионна сметка, която най-често се управлява от пенсионен фонд. За родените след 1960 г. у нас е предвидена смесена форма и се очаква те някога да получават по две пенсии: държавна и капиталова.

Привържениците на изцяло пазарните решения изтъкват, че разходнопокривната схема е отживелица и следва да заложим само на капиталовата. Един от аргументите им е, че универсалният пенсионен модел е замислен в Германия по времето на канцлера Ото фон Бисмарк, когато хората са живели по-кратко. Тогава ангажиментът на държавата и на бизнеса да осигуряват старините на работещите не е струвал толкова, колкото днес. Солидарна пенсионна система е вече невъзможна.

Това внушение е статистически невярно. Към 1900 г. средната продължителност на живота в Германия действително е едва 47 години. Това обаче се дължи на високата смъртност при раждане и младенчество, характерна за миналите епохи. Веднъж достигнал до 65-годишна възраст, германецът в началото на XX век е живеел средно още 10.4 години. Това е по-малко, но съпоставимо с 14 години жизнени очаквания за днешните 65-годишни българи. В двата случая работниците получават пенсия почти равен брой години, макар да ги дели цял век.

През 1889 г. Бисмарк прокарва епохалния Закон за застраховка срещу инвалидност и старост, който задължавал почти всички германски работници да се осигуряват за пенсия. Вноските се плащали поравно от работници и работодатели. Застраховката влизала в сила най-късно с навършване на 65 години, а в случай на смърт на родителя рентата получавали децата му до достигане на 15-годишна възраст.

Германският осигурителен модел издържа изпитанията на времето – докато прехвалените у нас капиталови схеми са податливи на фазите на бизнес цикъла, позволяват големи злоупотреби с разходите за управление и са изложени на спекулативни атаки (справка – фонд „Доверие”). На всичко отгоре отчисленията в размер на 5% за задължителните частни пенсионни фондове, т.нар. трети пенсионен стълб, утежняват дефицитите в общественото осигуряване.

Има нещо дори по-съществено. Бисмарк далеч не е известен като привърженик на егалитаризма. Защо Германия решава първа в света да предостави на работниците толкова щедра придобивка като пенсия? Емиграцията от Германия към Америка в края на XIX век добива застрашителни размери. Набиращият сила германски бизнес е изправен пред опасността да се лиши от работна ръка. Комунистическите настроения сред работниците са във възход. Емиграцията отслабва военната мощ на държавата. Властта е принудена да гледа по нов начин на трудещия се човек.

Неведнъж Германия е давала пример как политици, банкери и едри индустриалци се споразумяват да ограничат апетитите си и да предоставят повече доходи и права на работещите. Всъщност те го правят за себе си – за да бъде националната икономика по-силна. Българската пенсионна система, пък и цялото ни общество днес се нуждаят от подобно национално отговорно мислене.

Любимото дете на капитала Джордж Буш за два мандата в Белия дом не се реши да приватизира пенсионната система на САЩ. Маргарет Тачър също отсъди, че тази идея „отива твърде далеч”. Много съмнителни предложения обикалят света и търсят рохкава почва. Само най-лековерните държави им позволяват да покълнат. Миналата година Световната банка ни посъветва във връзка с пенсиите да разкъсаме връзките на семейната взаимопомощ и да възложим надеждите си на капиталовите фондове. Които през 2008 г. загубиха 20-25% от стойността си.

Да направиш много с малко

В скорошна класация на страните, където възрастните хора живеят най-добре, България е на опашката. Парадоксът е, че тя е по-назад и от държави, които нямат пенсионна система. Едва ли ситуацията ще се промени само с обещанията на служебния кабинет, че догодина възрастта за пенсиониране в армията и в МВР ще се вдигне. Или пък с „рязане на живо месо”, по думите на победителя в предсрочния парламентарен вот Бойко Борисов. Предизборната му решителност блесна в контекста на уж случайно изтекли от НОИ оценки, че осигуровките трябва да се вдигнат със 7.7%, за да се изчисти дефицитът.

Пенсионната система не съществува, за да плаши, а за да вдъхва надежда на хората. Лека-полека стигнахме до положението държавата всяка година да превежда на НОИ от нашите данъци чудовищните 5 млрд. лв. Това говори, че пенсионната система се нуждае от радикални реформи, а не просто от бакалски сметки на база възраст и осигурителен стаж.

Такава реформа например може да е заличаването на третия пенсионен стълб – едно доста тлъсто „живо месо”. Юридическата безсмислица „задължителен частен пенсионен фонд” дотук не е показала, че е жизнена в български условия. Личните партиди може да се прехвърлят към Сребърния фонд или към доброволните частни фондове – в зависимост от избора на хората. Тази идея, която не е чужда и на някои десни икономисти, ще намали дефицитите в НОИ с поне 800 млн. лв. годишно.

Въпреки че по конституция подземните богатства са изключителна публична собственост, в момента те се стопанисват с неизгодни за обществото концесии. Сребърният фонд, който в сегашното си зародишно състояние е нито пенсионен фонд, нито оперативен фискален резерв, може едновременно да се попълва и от приходите от природни богатства, и да обезпечи мениджмънта им. За пример може да служи най-големият в света Правителствен пенсионен фонд на Норвегия.

Не на последно място трябва да знаем, че българските 2.179 млн. пенсионери със своето ниско потребление са като златна мина за бизнеса – защото те жадуват да консумират, и то не стоки на лукса, с които парите изтичат в чужбина, а потребителски стоки, което моментално засилва стопанския оборот в страната. В държава с широко скроени умове пенсионерите ни отдавна щяха да са получили ваучери за храна и енергия, с което родното производство щеше да бележи растеж. Румънските хотели се пукат по шевовете благодарение на правителствена програма за насърчаване на пенсионерския туризъм. У нас хем хотелите стоят празни и в регионите цари безработица, хем пенсионерите си седят у дома сами.

Двойно и тройно парично увеличаване на пенсиите е нужно в български условия – и предложението за това трябва да дойде не от финансовото министерство, а от Българската народна банка. БНБ разполага и с ресурси, и с механизми да го направи – разбира се, ако цени бъдещето на държавата повече от своя комфорт.

Намираме се в дълбока криза и политиците близо до властта не предлагат разумни решения как да излезем от нея. Най-доброто, което получаваме днес, са хитри способи за запазване на статуквото. Но Джон Кейнс през 1931 г. начерта пътя: „Това, от което в момента се нуждаем, не е да затегнем догоре жилетката си, а да имаме нагласа за експанзия, за действие – да правим неща, да купуваме неща, да произвеждаме неща.” Наскоро шефът на Европейската централна банка Марио Драги заяви в същия дух: „Рискът да направим твърде много е по-малък от риска да не направим достатъчно.” Българската централна банка все още се нарича „народна”.
Сп. ТЕМА

Posted in Икономики, Родни | Tagged , | Leave a comment

Изберете парите

Или как българските партии не глезят електората с нови икономически идеи

Изборите зачестиха, но възможността за избор се стесни. Не става дума за новите и старите лица в българския политически живот, а за икономическите идеи, които се предлагат за оценка на гласоподавателя. Докато в предишни години у нас се наблюдаваше нещо като „война на програмите” и големи и малки партии пишеха пространни тези за управлението и икономиката, днес сякаш основната цел е да не се заемат категорични позиции по важни теми. Пример дава финансовият ас на БСП Петър Кънев, който в скорошно интервю описа гледището си относно връщането към прогресивно данъчно облагане с фразите „това е стара идея”, „първо да видя числата” и „трябва да се обмисли внимателно”.

Да обмислят – но докато умуват, многоликата българска криза се задълбочава. Регионите обезлюдяват, инфраструктурата се руши, образователното ниво се понижава. Все повече пенсионери очакват от държавата достойни старини, все по-малко кадърни младежи намират у нас подобаващо професионално развитие. Няма да загинем незабавно, но страната от много време е в състояние на „порочно равновесие”, според силния израз на руско-американския професор Питър Турчин.

Българинът има учудваща склонност да си избира управляващи, които обещават да свият още повече ограничените му социални придобивки. Най-бедните в Европа упорито гласуват за интересите на богатите: на последните избори за Европейски парламент 77% от депутатските места у нас отидоха за десни формации, искащи икономии на публични средства. Ако това носеше заетост и доходи на всички, би било разбираемо, но резултатът е точно обратният. Поне не сме уникални – политическата наука отдавна е насочила внимание към този парадокс.

Ако някога стана богат

В двупартийния политически модел на САЩ през XX век Демократическата партия като цяло се обявява за по-голяма роля на държавата в обществото. Тя е по-толерантна към въпроси, свързани с етноса, религията и сексуалната ориентация. Демократите в Америка се приемат за застъпници на либералното начало, тоест те предлагат публични разходи, осигуряващи на хората равен старт. За разлика от тях републиканците – привържениците на „Голямата стара партия”, са силно консервативни. Те са за малко правителство, тоест искат възможно най-ниски данъци. Републиканската партия счита проблемите на религията за водещи и представя имиграцията като основна заплаха за просперитета на нацията.

Без да държи сметка за нагласите в отделните щати и за многобройните фракции в двете огромни партии, тази схема оставя впечатление, че повечето бедни хора би следвало да гласуват за демократите, а богатите – за републиканците. На практика половината бедни белокожи подкрепят Републиканската партия. А в по-заможните щати повечето професионалисти с високи доходи са за Демократическата.

Редица изследвания са посветени на този феномен. Хората, борещи се с живота, често връзват двата края само благодарение на социалните помощи, които републиканците обещават да премахнат, щом дойдат на власт. Въпреки това консерваторите имат устойчива подкрепа сред бедните слоеве. Отговорът на тази загадка е комплексен и сочи доста паралели с реалността в България.

Оказва се, че икономическите въпроси не винаги са първостепенни. В редица случаи ценностите и расовите предразсъдъци тежат повече. Две трети от американците членуват в църкви, една трета са силно религиозни. Ако на везните стоят забрана на абортите и по-високи данъци за най-богатите, фискалният интерес ще олекне. Републиканската партия с впечатляваща ловкост открива и издига теми с надикономическо значение: бъдещето на бялата раса, еднополовите бракове, свободата да се носят оръжия, терористичната заплаха. Тя се превръща в пазител на стария морал, за който се плаща с ощетяващи мнозинството стопански мерки.

Това е едната страна на медала: колкото и да е важна пропагандата, хората са тези, които гласуват в интерес на богатите. Когато бедните „награждават” със своя глас успелите богаташи, се задейства сложен психологически механизъм. На недоимъка в САЩ се гледа като на личен провал. Неуспелите са склонни да вярват, че в системата всичко е наред, причината е в техни собствени грешки. Гласувайки в полза на богатите, те дават отдушник на своя срам и се самонаказват. Дори когато Мит Ромни през 2012 г. се изпусна, че не му пука за „долните” 47%, една трета от американските бедняци го подкрепиха срещу Барак Обама.

Реакцията им е отчасти рационална: според често цитирано изследване на „Галъп”, 34% от хората в САЩ хранят надежда, че ще забогатеят. Когато дават съгласие за регресивна данъчна ставка за най-високите подоходни слоеве, те гласуват за себе си в едни по-добри дни. Друга част от отговора се крие в дълбоките пластове на душата. Хората инстинктивно подкрепят своите вождове, а нали в наши дни парите са мерило за силата на човека? Наблюдава се също така и класова неосъзнатост.

Бедните гласуват за богатите, защото богатите успяват да им го продадат – обобщава през 2008 г. известният романист Джон Гришам в едно от редките си политически интервюта. „Търговската камара им го продава. Корпоративна Америка им го продава, Републиканската партия им го продава – като начин да се предпази бизнеса, икономическото развитие, икономическия растеж. Да си добро място за правене на бизнес – това звучи добре. Ето така се продава”.

Софийския консенсус

Използването на етнически и патриотарски послания и дълбоките личностни комплекси на прехода са добре познати в България предизборни уловки. Но за съжаление сблъсък на противоположни възгледи между нашите партии отсъства. Особено след интервенцията на Международния валутен фонд през 1997 г., в страната се настани надпартиен консенсус какво е добро и какво е лошо в икономиката. Наричащите се по навик „леви” и „десни” партии дотолкова сближиха позиции по икономически въпроси, че станаха много трудно различими. Това впрочем стои в основата на слабото представяне на левицата.

Докато социалистическата БСП обещава да създава „предсказуема, нормална бизнес среда”, кандидат депутатите на дясната ГЕРБ грабнаха кофи и лопати и тръгнаха като бодри бригадири из претърпелите наводнения селища да помагат на пострадалите. В същото време ДПС уверява избирателите си, че се грижи за интересите на малкия човек. Ахмед Доган, създателят на движението, през 2005 г. заяви в ефир: „Сигурно половината бизнесмени, които са над средното равнище, са или с мое съдействие, или с най-много моя усмивка”.

АБВ настоява, че именно тя е истинската лява партия, но преди точно една година Ивайло Калфин обясни в интервю как решението за икономическите проблеми на България са не по-големите държавни разходи, а „да се създаде среда за частния инвеститор”. Държавните разходи не трябва да са повече от нужното, няма спор – но през 2012 г. в България те бяха най-ниски като процент от БВП в целия Европейски съюз и Калфин не видя в това проблем. Не е ясно само с какво се различава позицията му от Реформаторския блок – освен може би с това, че блокът, самоопределящ се като десен нападател на политическото игрално поле, междувременно поиска двойно увеличение на държавните разходи за образование.

Не е далеч от ума, че партиите отправят несвойствени послания в последен опит да надраснат твърдия си електорат. Но същината на въпроса е по-дълбока. Между икономическите възгледи на българските партии с шанс за власт всъщност няма особена разлика. У нас се използва много тесен набор от огромното разнообразие познати в света стопански концепции и мерки. Само „Атака” прави разлика, но след безпринципните си действия в парламента Волен Сидеров отблъсква избирателите от всяка тема, до която се докосне. Според политически анализатори, това се прави с умисъл. Другите партии не игнорират националистическия апел, но го изтикват извън опасната сфера на бизнеса и финансите.

Българските партии са фенове на глобализацията и на свободната търговия. Те са врагове на инфлацията – до такава степен, че не считат за нужно да се реагира, когато настъпва дефлация и с нея изчезват работни места. Всички свеждат ролята на държавата в икономиката до „осигуряване на условия” за частните фирми – вместо целенасочени инвестиции и трансфер на знания за създаване на национални бизнес шампиони.

Всички са за най-ниските възможно данъци, независимо че на едните не им стигат пари за инфраструктура, а на другите – за пенсии. Бюджетът трябва да е малък, заплатите в публичния сектор ниски. Почти никой не коментира търговския дефицит с Русия, нито последиците за България от договора за свободна търговия между Европа и Америка. Партиите без изключение са готови да жертват икономическия растеж в името на валутния борд. А в името на растежа те жертват природното и културното наследство – и се обявяват за благодетели на бизнеса.

Играта „Открий приликите”, както виждаме, е дълга. Този странен консенсус в страна с ужасни икономически резултати оставя в избирателя впечатлението, че няма друга алтернатива, по думите на Маргарет Тачър. Алтернативни политики, слава Богу, има – достатъчно е да погледнем Великобритания и действията на нейната централна банка. Същата свобода на мисълта виждаме в Германия, която гради стабилността си върху многообразието от стратегии. Какво ни пречи да сме като Полша или Корея? Икономически идеи липсват само на нашите политици.

Най-добрите обещания са неизпълнимите

Предсрочните парламентарни избори на 5 октомври потвърдиха аксиомата, че колкото по-близо е една партия до властта, толкова по-скромни са обещанията, които дава преди избори. Според социологическите агенции Бойко Борисов разполага с двойна преднина пред вторите БСП. През последните месеци той положи много труд, за да представи ситуацията в държавата в такава светлина, че самото физическо оцеляване на българския народ вече изглежда победа. Никой няма да смее да го укори за замразяване на разходи или заради ниска събираемост.

Служебното правителство подкрепи усилията на Борисов да сплаши народа. Важно бе цената на тока да се повиши именно по време на преходния кабинет, за да няма от кого да търсят отговорност гневните граждани. По поръчка на министъра на труда Йордан Христосков бе изчислено, че вдигане на осигурителните вноски със 7.7% ще разчисти дефицита в НОИ. За масовия избирател е трудно да прецени, че трансферът за НОИ открай време е основно перо в бюджета и надали някой ще се осмели на подобно повишаване на разходите за труд. Самото коментиране на „балансиращото число” граничи с умишлено раздухване на страх.

Междувременно от ведомството на Христосков излезе уж успокоителната новина, че догодина пенсиите няма да се понижават. Това допълнително сгъсти тревожните очаквания. Според социолозите, над 60% от българите вече мислят, че страната се намира във финансова катастрофа. В същото време активите на централната банка в размер на 30.5 млрд. лв. никога не са били по-големи, а във фискалния резерв има достатъчно пари, за да осигурим предстоящите плащания по външния и вътрешния държавен дълг. Благодарение на консервативната си политика България пласира ДЦК със завидно ниска доходност – но внушенията за надвиснала финансова беда, обслужващи интереса на следващото правителство, не секват.

Единственото конкретно предложение от ГЕРБ – да се даде на общините възможност да повишават по свое усмотрение плоския данък от 10 на 12%, не е работещо. През 2015 г. предстоят местни избори и никоя партия, желаеща да бъде преизбрана, няма да се възползва от този източник за попълване на общинските каси. Ако мярката въобще бъде приета, тя ще заработи чак през 2017 г.

Доста по-различно е отношението на младите партии към предизборната стръв. Коалицията на „България без цензура” обеща да осигури 1 млн. нови работни места за срок от два мандата. Не е напълно невъзможно: има страни в света, постигнали подобен скок – но с политики, коренно различни от традиционното българско меню. Например с мита върху износа на суровини, с държавно насочване на банковия кредит, с активна и самостоятелна външнотърговска политика. България трудно може да си ги позволи в рамките на общия европейски пазар.

Конкретно ББЦ разчита да постигне индустриален взрив, като осигури (отново) „по-добри условия за правене на бизнес”: може да си представим нещо от типа държавата да вдигне ръце и да остави бизнеса да работи на воля. Ако по този начин се създадат 1 млн. работни места, България ще направи пробив в икономическата теория и история. Все пак най-вероятно е ББЦ да не получи шанс да изпълнява обещанието си – също както Реформаторският блок да покаже колко сериозно иска да вдигне разходите за образование до 5% от БВП. Впрочем да не забравяме за нуждите на частните колежи.

Държавни пари за енергетика и банки

Единствената по-значима разлика в позициите на българските партии е относно енергетиката, но тя не е принципна, а касае различните геополитически интереси на Великите сили, към които те гравитират. Неизяснен остава само въпросът защо БСП, активен член на Партията на европейските социалисти, е загрижена за енергийните интереси на Русия – страна, управлявана от един меко казано консервативен режим. Иначе ситуацията е лаконично обобщена от Тома Белев във Фейсбук: „Южен поток е икономическа далавера с нисък екологичен риск, АЕЦ и фракинга са икономическа далавера с голям екологичен риск”.

Както се очакваше, въпросите кой (как, кога, къде и колко) избра „Уестингхаус” да строи Седми блок на АЕЦ „Козлодуй”, бяха заметени под килима. Този проект ще струва 10 или 15% от националния БВП, съответно може да увеличи с 50% държавния дълг, но явно проблемът е твърде сложен, за да се разисква преди избори. За сметка на това се нижат верижни протести пред сградата на енергийния регулатор срещу увеличението на тока с 10% – първо от „Атака”, после от БСП, за капак ще се включи и набиращият скорост „Патриотичен фронт”.

Предложените от новия състав на ДКЕВР цени ще натоварят домакинствата с допълнителна сума от порядъка на 250-300 млн. лв. годишно. Това, без съмнение, е бреме, но то бледнее пред размаха, с който БСП, ГЕРБ и партньори години наред одобряваха нови инвестиции в енергетиката. Без да вкарваме в сметката печално подранилата ВЕИ революция, само за яз. „Цанков камък” са хвърлени 700 млн. лв., а за АЕЦ „Белене” 1.5 млрд. лв. Това е десетократно повече от стойността на годишното увеличение, взето с решението на „правилния състав” на ДКЕВР. Тези пари в крайна сметка също ще се плащат от данъкоплатците, но, разбира се, вдигането цената на тока преди избори е много по-удобен повод за протест.

Летните трусове в банковата система дадоха удобен повод на партиите да отклонят вниманието от такива мъчни въпроси. Спестяванията на домакинствата стигнаха 39 млрд. лв. и съдбата им е въпрос, който при правилен начин на употреба ще осигури стотици хиляди гласове. Тук практиката е същата: говори се много, не се казва нищо конкретно. БСП отнесе основния негатив заради Корпоративна търговска банка, но това не попречи на Сергей Станишев да заяви, че партията му на два пъти е спасила страната от банкова криза.

Очевидно е, че и по тази тема социалистите са в отбранителен режим – докато Борисов, който преди да стъпи на предизборната финална права пророкуваше фалити и банкрути, е в настъпление. За начало той поиска оставката на управителя на БНБ Иван Искров, назначен през 2009 г. за втори мандат от самия него. За съжаление, с това конкретните предложения се изчерпаха. Останалото са приказки за наказване на виновници, за институционални гаранции и за спешно приемане на законодателни мерки, все още неясно какви.

Реформаторите, в чиито среди се очаква финансови експерти да не липсват, не можаха да извлекат пълния позитив от ситуацията, като предложат нови решения за справяне с банковите трудности. Те се обединиха около идеята да не се използват публични средства за спасяване на КТБ. Това ги открои сред другите партии, които с половин уста приемат възможността фискалните резерви да отидат за „оздравяване”, тоест за да не претърпят загуба най-богатите вложители. Но ако блокът наистина имаше експертен финансов потенциал, можеше да направи много, много повече.

Дефицит на избор – или избор на дефицит

Направеният кратък преглед показва, че различията в икономическите позиции на българските партии, доколкото такива различия има, не са толкова от концептуален характер, колкото са свързани с частни интереси или с опит да се разграничат от политическите си противници. Едните ще откриват 250 хиляди работни места, другите направо милион… Вероятно партиите са си направили сметката, че българският избирател не бива да бъде плашен с радикални идеи за промяна. В същото време сплашването е главна стратегия на очаквания победител.

„Ако не гласувате за нас, ще стане страшно” – но какво точно ще се случи, не е ясно. Пък и защо да се споменава? Българите като цяло гласуват „против”, а не „за”. Но БСП става все по-слаба, а с нея и силата на антикомунистическия апел. Явно надеждата за икономически възход на България минава през партия или движение, което/които ще формулират нови послания „против”: против паричната рестрикция, против злоупотребите с публични средства в енергетиката, против ощетяващи страната ни международни схеми. Против вечната административна реформа, против вечното предоставяне на „по-добри условия за бизнеса”, против вечната толерантност към неизгодни концесии и съмнителни чужди инвеститори. Здравият разум говори, че политиките, към които всичките партии във властта се придържаха след 1997 г., няма да ни измъкнат от капана на ниските доходи.

Сп. ТЕМА, 25.09.2014

Posted in Икономики, Родни | Tagged , | Leave a comment

Зомби банка души България

От три месеца КТБ е ни жива, ни умряла. Щетите са не само за измамените вложители

Корпоративна търговска банка, която на 20 юни поиска от БНБ да бъде поставена под специален надзор, тъй като масирано теглене на депозити пресуши ликвидността й, вече не може да бъде спасена. Не разполагаме с достатъчно информация, за да отсъдим дали по-енергични действия от страна на централната банка и основните акционери на КТБ през изминалите три месеца можеха да я извадят от блатото. Но положението изглежда неспасяемо. КТБ се превърна в нарицателно за сенчест бизнес и политически риск. Трудно е дори да си представим как граждани и фирми ще продължат да поверяват парите си на тази кредитна институция. Това се отнася както за очакваното групово изтегляне при първа възможност на замразените съществуващи депозити, така и за евентуални нови влогове. Как тогава КТБ ще продължи да работи?

Централната банка има други съображения. Също като в класическата басня за щрауса, тя зарови глава в пясъка, вирна опашка в небето и зачака споходилата беда да отмине сама. Междувременно все още управителят на институцията, на която България е възложила паричната си стабилност, разпраща наляво и надясно многословни писма, в които се опитва да докаже, че за банковия стрес е виновен не той, а всички останали. Дори да проявим снизходителност и да приемем, че БНБ наистина е невинна за ликвидната криза в КТБ, отговорността за превръщането й в зомби – в смучещо енергия създание, витаещо между световете на живите и на мъртвите, е именно на народната банка.

Системно важна ли е КТБ

Един от главните аргументи на привържениците на оздравяване на КТБ на всяка цена е, че тя е от системно значение. Затова в никакъв случай не бива да се допуска нейния фалит: щетите, които той би нанесъл на икономиката и на банковата система биха надхвърлили разходите по спасяването на банката. Това е по-лесно да се каже, отколкото да се докаже. За месеците, откакто КТБ хлопна кепенците, икономиката не се срути. Най-новите данни на Националния статистически институт са за юли – те показват ръст на индустриалната продукция с 0.2% на месечна база и 0.5% покачване на оборотите в търговията. Последното би могло да се дължи също и на спад на склонността към спестяване заради ръст на недоверието. Но отчетеният промишлен ръст се разминава с насажданото убеждение, че без КТБ българският бизнес не може да същестува. Разбира се, един месец е твърде малък срок, за да вадим заключения за истинското въздействие.

Без съмнение, трусовете в банковата система оказват въздействие върху реалния сектор. Поддържаната от БНБ база данни за новия кредитен бизнес показва, че от 2007 г. у нас не са отпускани толкова малко фирмени заеми в чужда валута, както през юли 2014 г. – на стойност само 350 млн. лв. За сравнение, през юни новите кредити в евро за нефинансови предприятия са почти 1.3 млрд. лв. При фирмените кредити в лева също има чувствителен спад, макар и не толкова изразен.

Как да си обясним това? Възможните отговори са поне три. КТБ – четвъртата по размер на активите в страната, вероятно е осигурявала голяма част от новия кредит за бизнеса. Но тогава идва следващият въпрос: защо индустрията не показва белези на дестабилизация след загуба на основен снабдител с финансов ресурс? През изминалите три месеца не чухме новини за закрити поради липса на оборотни средства предприятия и за тълпи безработни. Всъщност се множат сигналите, че кредитите на КТБ са били за вътрешна употреба, тоест за елегантно източване. Тогава банката не е от системно значение.

Вторият възможен отговор на загадката е, че именно фирмите са тези, които не искат да теглят нови заеми и да рискуват с нов бизнес в българската несигурна среда. Но ще реши ли „спасяването” на КТБ този проблем? Заинтересуваните внушават: „да, фалитът на голяма банка е убийствен за бизнес климата”. Има основания да се усъмним. За спасяване ще са нужни наистина много пари. Правителствените депозити, т.е. фискалните резерви, ще свършат. Съответно цената на държавния дълг ще нарасне. Бюджетът ще се товари с по-големи плащания по лихви, по-малък ресурс ще остане за провеждане на икономическа политика. Потенциалният ръст на БВП ще се свие. В крайна сметка реалният сектор има силен интерес да не се дават държавни пари за лечение на смъртоносно болната КТБ.

Третата хипотеза е, че банките са изплашени и са врътнали кранчето. Противоречи й статистиката за новите кредити за домакинствата, които задържат нивото си през юли. Най-вероятно действа комбинация между изброените и още няколко национални и международни фактори. Но вече е ясно, че проблемите на КТБ не са фатални за България. Дори е възможно, стимулирайки потреблението и обезкуражавайки спестяването, те да допринесат за оживяване на икономиката. Изпълнителен директор на наша водеща банка коментира, че лихвите по депозити вече стават „нормални”. Тоест намаляват – и парите започват да търсят друго приложение, вместо да прашасват в банките.

Да надскочиш закона

Последното решение на централната банка е, че специалният надзор на КТБ ще продължи до 20 ноември, съответно до 22 ноември за дъщерната й банка „Виктория”. Това означава, че вложителите няма да имат достъп до парите си най-малко пет месеца – и че с казуса ще се натовари следващото правителство и следващият парламент. За щастие на хората, в Закона за кредитните институции изрично е записано, че специалният надзор не може да надхвърля 6 месеца (ЗКИ, чл. 115 ал. 3). Иначе БНБ можеше да влачи многозначителното положение с години. От една страна, влоговете в размер до 196 хил. лв. са гарантирани от държавата. От друга, изплащането на тези суми няма да се задейства, докато БНБ не отнеме лиценза на КТБ. След което Фондът за гарантиране влоговете в банките има 20 дни, за да започне да се разплаща с хората. Изчисленията показват, че за целта са нужни 3.7 млрд. лв., а във фонда не достигат 1.6 млрд. лв. Но няма ли фалит, няма и проблем.

Скоростта, с която БНБ решава съдбата на ударената банка е такава, че дори тромава структура като българската прокуратура показа съпричастност към вложителите. Главният прокурор Сотир Цацаров коментира, че трябва да се „надскочи законът за гарантиране на влоговете” в търсене на финансово оздравяване на КТБ. Тези думи се тълкуват в смисъл, че държавната гаранция трябва да се разпростре и върху влоговете над 196 хил. лева. Това впрочем не е непосилно за страната ни, която е с най-ниското равнище на външен дълг в Европа. Може да се напишат цяла лавица трактати защо е нужно да се постъпи именно така – но това няма да промени факта, че докато отказва на редовите си граждани елементарни житейски подобрения или помощ при бедствия с мотива „няма пари”, държавата е на път да посегне на последните си резерви или да потъне в нов дълг, за да не позволи най-богатите да загубят. Колко типично.

Човекът, който може да каже най-много какво представлява КТБ – „скъпо банково украшение, поставено под похлупак от държавата” или пък черна каса за партийно финансиране, вече е в ръцете на властите. Но не на българските, а на сръбските. Цветан Василев, председателят на надзорния съвет на КТБ и собственик на мажоритарния й акционер „Бромак” ЕООД, на 16 септември се предаде на полицията в Белград, след като бе обявен за международно издирване от Интерпол. От лаконичните му коментари проличава, че банкерът не гори от желание да се върне в родината. Въпреки това габровецът най-вероятно ще бъде екстрадиран у нас след изборите през октомври.

В българските медии днес Василев е демонизиран. Но въпросите до Иван Искров, които Василев поставя на личния си сайт, продължават да не получават отговор. Какво е обусловило отказа на БНБ да откаже ликвидна подкрепа на КТБ, когато такава е била поискана – и да мери с друг аршин, помагайки веднага след това на друга банка, изпаднала в същото положение за втори път в рамките на шест години? Хаотичните изказвания на управителя на БНБ през изминалите месеци са неубедителни. Не се ли превръща „надскачането на закона” спрямо банките в България в твърде опасна практика?

Закъсняващо възкресение

Още в средата на август Експертният консултативен съвет по пролемите на КТБ, в който влизат влиятелни бизнесмени, финансисти и юристи, заключи, че има възможност банката да бъде оздравена и да продължи обичайната си дейност. Основният извод е, че преките загуби за клиентите и индиректните щети за икономиката многократно ще надхвърлят „най-песимистичните оценки за разходите по финансовото й стабилизиране”. Нямаме основание да се съмняваме в това експертно заключение, но то от своя страна води до два последващи въпроса, които настоятелно търсят отговор.

Сам консултативният съвет „категорично отхвърли” сценария, при който данъкоплатецът финансира спасяването на КТБ, също и да се черпят средства от публични фондове. Три седмици по-късно Сашо Дончев, шеф на „Овергаз” и председател на Българската стопанска камара, също така и член на експертния съвет, определи използването на публични средства за вече неизбежно. Какво тогава гарантира, че и други банки няма да поемат моралния риск, потопил КТБ?

Второ, какъв е „срокът на годност” на заключението на съвета? Дали една банка, която е можело да бъде спасена през септември, може да бъде спасена и през ноември? С всеки изминал ден бездействащите активи на банката се обезценяват. Десетки експерти жонглират с милиарди и твърдят в хор, че ликвидацията на КТБ ще е по-скъпа от нейното оздравяване. Но ако една банка е куха, „лекуването” й може да се окаже поредният циничен способ за смучене на публични пари. На практика, при ликвидация на КТБ единственият сигурен разход са депозитите до размера, гарантиран от закона. Поне част от тях ще се покрият при осребряване ативите на банката. А спасителна операция на всяка цена може да се окаже пълнене на вода в пробито сито.

Всъщност един от най-сериозните въпроси, който остава извън дискусията в медиите, е, че обявявайки КТБ в несъстоятелност, кредитите, които тя е отпуснала, стават предсрочно изискуеми. Почти няма граждани, които длъжат пари на КТБ. Квесторите установиха 137 крупни длъжници с общ дълг от почти 5.3 млрд. лв., при среден размер на отпуснатия заем 38.5 млн. лв. Логично е толкова големи интереси да оставят отпечатък върху начина, по който експертното войнство гледа на проблема.

Сребърният куршум

Дори да бъде оздравена с парите на народа, КТБ ще остане зомби: ще може да съществува само на системи. Възгледът на бившия финансов министър проф. Христина Вучева, че вложителите също трябва да се включат в спасяването на банката, като доброволно не теглят парите си от нея, граничи с преднамерена наивност. Вложителите имаха вяра в КТБ, въпреки подозрително високите й лихви, тъй като тя минаваше за „банка на държавата” и десетки публични структури държаха парите си в нея. Ще ги убеди ли след 5 месеца ходене по мъките, ако държавата вложи в КТБ милиард лева от фискалния резерв, както Вучева предлага? С какво реноме ще присъства КТБ на междубанковия пазар?

Може би „зомби” е твърде силна дума. Тибетският будизъм познава друг термин за състоянието между живота и смъртта – „бардо”. Още по-точно е да се каже, че бардо е интервалът между смърт и повторно раждане. Решението за КТБ е изплащане на гарантираните от закона депозити, след което да се основе „лоша” банка, която да управлява останалите банкови активи и с времето да компенсира крупните вложители. ФГВБ ще осигури липсващите в системата средства с облигационна емисия. Това е изходът, който съответства на духа на българските закони и на публичния интерес.

Posted in Икономики, Родни | Tagged | Leave a comment

Свободната търговия, Санчо

Големите блокови съглашения за свободна търговия целят да бетонират разделението на бедни и богати държави

Богатите страни не са станали богати със свободна търговия. Те са се замогнали след продължителен процес на индустриализация, по време на който държавата е внасяла технологии и внимателно е отглеждала производства, позволяващи постигането на икономии от мащаба. Две неща са нужни, за да се развие местна индустрия: първото е подражание на водещите, второто е протекция. Още старите германски професори констатират, че след като се изкатерят по този начин до богатството, развилите се страни предпочитат да ритнат стълбата зад себе си.

Това са част от възгледите на авторитетния икономист Ерик Райнерт, представени в книгата „Как богатите страни забогатяха и защо бедните страни остават бедни”. Норвежкият специалист по развитието твърди, че не количествени, а качествени фактори определят растежа. С други думи, решаващо е не колко усилия полагаш, а с какво се занимаваш: колкото и да търгуват помежду си, невидимата ръка няма да изравни доходите на метача в Кайро и на брокера от Уолстрийт.

„Големият шлем на глобализацията” – епохалните търговски споразумения Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) и Транстихоокеанско партньорство (ТТП), са опит на богатия свят да запази завинаги водещото си положение в световния бизнес. За да не бъдат изключени от световния политически процес, днес малките страни трябва да се присъединят към лагера на свободната търговия. Големите разбират свободата си по-различно.

Границите на износа

През първото тримесечие на годината България изнесе суровини и материали за 2 млрд. евро. „Сурови” са 42% от българския експорт. Това е най-важната категория в международния ни бизнес, включително с Европейския съюз. Ако сравним с данните преди десет години, ще установим трикратно увеличение на стойността на износа – но делът на суровините в него си остава абсолютно същия.

Брутният вътрешен продукт на България става все по-зависим от износа и това обикновено се отчита като успех. У нас не се разбира, че ако следва досегашния модел, страната ни никога няма да постигне стандарта на живот, свойствен за Централна Европа. Нито една държава в човешката история не е постигнала траен напредък и сравнително равномерно разпределен просперитет, изнасяйки суровини и внасяйки потребителски продукти с висока добавена стойност.

Не трябва да се притеснявате за структурата на износа си, тъй като суровините всъщност имат изключително висока добавена стойност – заяви на среща с журналисти в Брюксел икономическият анализатор с шведски паспорт Хосук Ли-Мукияма. Той е един от гласовитите ентусиасти на свободната търговия и твърди, че именно тя е източникът на богатството в света след Втората световна война. Само свободната търговия може да ни издърпа от ямата на кризата, твърди той.

В думите му може да се открие зрънце истина: бананите висят на дървото и ако не бъдат откъснати, няма да струват нищо, така че изкарвайки ги на пазара, фирмите реализират голяма добавена стойност. Но съждението, че тъкмо свободната търговия е донесла богатството на света, изкривява историческите факти. Далеч не само радикалната левица мисли така: още през 1986 г. влиятелният икономист от Станфордския университет Моузес Абрамовиц определи социалните способности като главен фактор за развитието на държавите. Решаваща е способността им да внедряват технологии и да подготвят опитни работници.

В световната търговия за да изнесеш нещо, някой друг трябва да го внесе. Богатият Запад, най-вече САЩ, поддържа дългосрочен дефицит в търговския си баланс, тъй като изнася нещо друго, което развиващите се страни в момента търсят – „твърда валута”. Изгряващите икономики трупат валутни резерви, за да се предпазят от превратностите на капиталовите пазари, но този процес има граници. Не е далеч времето, когато ще се появят глобални алтернативи на долара и еврото. Тогава Западът отново ще се фокусира върху търговските си излишъци.

Според теорията за сравнителните предимства на Дейвид Рикардо, слабо развитата страна задължително трябва да се включи в международната търговия, като се специализира в областите, в които е най-добра. Който отглежда банани, не трябва да инвестира във фабрика за консерви, защото няма сравнителни предимства в промишлеността. Ако следваха този съвет, Америка и Австралия още щяха да са ресурсни придатъци на Великобритания. Колкото и да се специализираш в метене или в бране на плодове, няма да стигнеш дохода на фабриканта.

Износът изисква транспорт, а транспортът – гориво. Европейският съюз воюва с глобалните въглеродни емисии, в същото време е най-голям търговец в света с оборот от почти 4 трлн. евро. Брюксел сякаш не вижда връзка между ангажимента си към околната среда и агресивната търговска политика, която води.

Тъмна Индия

Световната търговска организация – третата колона на глобалния следвоенен ред заедно с Международния валутен фонд и Световната банка, днес е разочарована от Индия. Ню Делхи в края на юли блокира Споразумението за улесняване на търговията, изготвено миналия декември на индонезийския остров Бали. Този договор цели да премахне митническата бюрокрация и според експерти ще донесе на търгуващите страни ползи за 1 трлн. долара. Но тъй като решенията в СТО се взимат с консенсус, индийският отказ за ратификация засега го осуетява.

Всъщност Индия принципно подкрепя мерките за улесняване на търговията. Тя отказва да ги подпише, тъй като опитва да изтъргува гласа си в замяна ревизия на правилата за търговия със селскостопански стоки. Според едно от тях, аграрните субсидии не може да превишават 10% от стойността на годишното производство в дадена страна. В Индия има 425 млн. дребни фермери, които живеят с по-малко от 1.25 долара на ден. Миналата година парламентът гласува програма, според която на бедните ще се осигуряват храни по субсидирани цени.

Правителството на Нарендра Моди с право се опасява, че тази амбициозна мярка ще наруши правилата на СТО и ще даде възможност на търговските партньори на Индия да заведат дела, които те ще спечелят. Въпросът за националните запаси от зърно от десетилетия остава нерешен: привържениците на свободния пазар считат, че те изкривяват цените, ангажираните с изхранването на народа изтъкват, че запасите всъщност спасяват хората от глад. Оказва се, че Индия дори не настоява за вдигане на 10 процентния праг на субсидиите, а просто иска да се осъвременят разценките от 1980-те, по които все още се изчислява процентът държавна помощ.

Малко западни медии си направиха труда да анализират позицията на Ню Делхи в детайли. Вместо това заявиха: „Индия пречи на света да спечели 1 трлн. долара”. И какво от това? Индия е достатъчно голяма, за да покаже мускули. В политически план тя дори не губи, а печели авторитет – превръща се в пръв говорител на развиващия се свят. Също и по отношение на икономиката решението на Моди е правилно: то е функция на „водената от правителството стратегия за индустриализация, заместваща вноса” – по думите на политолога Джей Пи Синг.

Важно е да се подчертае, че смелият ход, засегнал интересите на търгуващите богати страни, е предприет от политик, хвален на Запад като „благосклонен към бизнеса”. Свободната търговия далеч не винаги съответства на интересите на националния бизнес. В един момент митата и субсидиите действително стават пречка за развитието, но Индия е на половин милиард бедни хора от него.

Свободни да се пазят

По сравнение с протекционистичните политики, провеждани от Западния свят в периода на натрупване на технологична мощ, индийската опозиция днес изглежда детска игра. До влизането на Финландия в ЕС чужденците нямат право да притежават над 40% от местна фирма. През 1990-те Nokia става икона на глобализацията, но преди това конгломератът, произвеждащ от ботуши и картон до гуми за велосипеди, десетилетия наред прави в „парникови условия” експерименти в сферата на комуникациите. Получава и солидни военни поръчки. Сходен пример за внимателно отгледан глобален лидер в Япония дава Toyota.

В определени периоди днешните основни застъпници за свободна търговия САЩ и Великобритания са налагали над 50% мита върху вноса на промишлена продукция. Франция и Германия, считани за протекционистични държави, не са доближавали подобни нива. Александър Хамилтън, първият финансов министър на Съединените щати, в плановете си за индустриално развитие цитира идеите на Адам Смит за държавна ненамеса – но като вреден пример. Ейбрахам Линкълн, президентът, превел САЩ през Гражданската война, завещава на родината си най-високите промишлени мита в света. До Първата световна война те се запазват 40-50%.

Когато през 1846 г. Великобритания отменя Царевичните закони, тя го прави не само от либерални подбуди. Ричард Кобдън, който стои начело на движението за премахване на високите мита върху вносните храни, констатира, че Америка и Германия са се индустриализирали, тъй като цели 30 години са нямали възможност да продават аграрните си излишъци на Острова. Без да иска, Англия си е отгледала конкуренти. Откажете се от индустрията, промишлена продукция ще ви продаваме ние, а вие пак се занимавайте със селско стопанство – увещава германците Джон Боуринг, член на британския търговски борд. Защото от зората на модерната икономика няма съмнение, че свободната търговия обогатява технически по-развитите. Както и че метрополиите умишлено пречат на колониите да се развиват.

Обяснението се крие в учебниците по икономика. Промишленото производство води до нарастващи икономии от мащаба: добавянето на заводски мощности намалява разходите за единица продукция и печалбата е по-голяма. В страни, които изживяват индустриален взрив, заплатите растат и вътрешният пазар се засилва. Свързаните с природата отрасли, както и технологичните „задънени улици”, за разлика от това имат спадаща производителност. Ако една страна произвежда и изнася картофи, първо се оползотворяват най-плодородните земи. Всеки допълнителен, по-каменист декар носи по-малък добив – но световният пазар дава една и съща цена. Тази логика може да се приложи към целия суровинен сектор.

Историята на икономическото развитие предлага универсален модел: богатите държави имат индустрия, бедните изнасят суровини. Дори в пост-индустриалните страни, залагащи на услугите, индустрията не изчезва, да не говорим, че услугите там също се характеризират с нарастваща възвращаемост. За да станат богати, тоест за да се индустриализират, са необходими специални условия. Мерките се повтарят през векове и континенти: износни мита върху суровините, вносни мита върху промишлената продукция, подпомаган от държавата трансфер на технологии и знание, субсидии за местните звезди. Качиш ли се горе, риташ стълбата зад себе си и отправяш умно звучащи призиви за свободна търговия.

Неравна битка

Ха Джун Чхан в известната си книга „Лоши самаряни”, посветена на митовете за свободната търговия, дава ярък пример за глобална асиметрия. Боксьорите се бият само с противници в своята категория, но свободната търговия не признава такива разграничения. Тя настоява „развиващите се страни да бъдат лишени от правото да използват специални политики за протекция, субсидии и регулация, тъй като те били нечестна конкуренция”, пише корейският икономист. Мачът между бразилския национален отбор по футбол и 11 малки момиченца би имал смисъл само тогава, когато се играе на наклонен терен и децата ритат надолу. Но богатите настояват за „честна конкуренция”, например между Хондурас и САЩ.

Либертарианството обича да споменава името на германския икономист от XIX век Фридрих Лист във връзка с убеждението му, че е във взаимен интерес всички в света да се отворят за свободна търговия. Но пълната идея на Лист е, че от гледна точка на националната икономика най-важен е моментът за отваряне към световните пазари. Той подчертава, че това трябва да се осъществи плавно. Ако държавата все още не е успяла да отгледа индустрии на световно ниво, от свободна търговия тя ще залинее. При ненавременна отмяна на мита и квоти най-тежко страдат най-модерните производства на „завладяната” от пазара слабо развита страна, гласи пък теоремата на Райнерт. Технологиите всъщност направо изчезват, да си спомним за „Правец”. Такива страни бързо се специализират да бъдат бедни.

Светът не е място за сантименталности. Мукияма, един от многото говорители на удобния за богатите търговски ред, след размяна на остри реплики призна, че от десетилетия Европа не е постигала икономически растеж, основан на иновации: икономии от мащаба в ЕС вече се реализират не с технологии, а с постоянно разширяване. Сигурно е, че големите споразумения ТПТИ и ТПП са предвидени да служат (също и) като поредната доза допинг за икономическия растеж на богатите – поднесена в примамливата опаковка на „свободата”. Да му мислят бедните.

Сп. ТЕМА

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , | Leave a comment

Краят на историята? (от Ноам Чомски)

Не е приятно да се разсъждава какви мисли би трябвало да минават през главата на Совата на Минерва, докато здрачът пада и тя се захваща със задачата да разтълкува ерата на човешката цивилизация – която може би се приближава към безславния си край.

Тази ера започна преди почти 10 000 години в Плодородния полумесец, простиращ се от реките Тигър и Ефрат през Финикия на източния бряг на Средиземно море до долината на река Нил, а оттам до Гърция и отвъд нея. Това, което се случва с този регион, дава горчив урок за дъното, до което нашият биологичен вид може да падне.

Земята на Тигър и Ефрат през последните години е сцена на неизразим ужас. Агресията на Джордж Буш и Тони Блеър през 2003 г., която много иракчани сравниха с инвазията на монголците през XIII век, беше поредният смъртоносен удар. Тя разруши онова, което оцеля след предизвиканите от Бил Клинтън санкции на ООН срещу Ирак – санкции, осъдени като „геноцидни” от известните дипломати Денис Халидей и Ханс фон Шпонек, които ги администрираха, преди да подадат оставка в знак на протест. С убийствените доклади на Халидей и фон Шпонек се отнесоха така, както се прави с нежеланите факти.

Една от ужасните последици от инвазията на САЩ и Великобритания е описана в „Нагледния пътеводител на кризата в Ирак и Сирия” на „Ню Йорк Таймс”: радикална промяна на Багдад от квартали със смесено население през 2003 г. в днешните анклави, отровени от вражда. Конфликтите, подпалени от инвазията, се разраснаха и сега раздират целия регион.

По-голямата част от областта на Тигър и Ефрат е в ръцете на ISIS и нейната самопровъзгласила се „Ислямска държава”, мрачна карикатура на екстремистка форма на радикален ислям, чийто дом е Саудитска Арабия. Патрик Кокбърн, кореспондент на „Индипендънт” в Близкия изток и един от най-добре информираните анализатори на ISIS, я описва като „много страшна, в редица случаи фашистка организация, много сектантска, те убиват всеки, който не вярва в точно тяхната марка ислям”.

Кокбърн също така изтъква противоречията в западната реакция при появата на ISIS: опитите да се спре настъплението й в Ирак съпътстват подривната дейност срещу главния й опонент в Сирия, бруталният режим на Башар Асад. Впрочем основна пречка за прехвърлянето на заразата ISIS в Ливан е „Хизбула”, омразният враг на САЩ и на съюзниците им от Израел. И да се усложни ситуацията още повече, САЩ и Иран сега споделят оправдана загриженост заради възникването на „Ислямската държава” – както и останалите в този силно конфликтен регион.

Египет се потопи в едни от най-тъмните си дни под военна диктатура, която продължава да получава подкрепа от САЩ. Съдбата на Египет не беше предначертана от звездите. От столетия той следва доста удачни алтернативи, но нерядко тежка имперска ръка му препречва пътя.

След подновилите се през последните седмици ужаси, не е необходимо да коментираме какво се задава от Ерусалим, който в далечното минало се смяташе за морален център.

Преди осемдесет години Мартин Хайдегер прославяше нацистка Германия, защото тя вдъхвала надежда, че ще спаси славната цивилизация на гърците от източните и западните варвари. Днес германските банкери смазват Гърция с икономически режим, целящ да умножи богатството и властта им.

Вероятният край на ерата на цивилизацията се намеква в черновата на нов доклад на Международния панел за промяна на климата (IPCC), един като цяло консервативен наблюдател на това, което се случва с материалния свят.

Докладът стига до заключението, че увеличаващите се парникови газове създават риск за „тежки, всеобхватни и необратими въздействия върху хората и екосистемите” през следващите десетилетия. Светът доближава температурата, при която загубата на огромния леден щит на Гренландия вече няма да може да се спре. Заедно с разтапящия се лед в Антарктика, това може да повиши морското равнище и да наводни огромни градове, както и крайбрежни равнини.

Ерата на цивилизацията до голяма степен съвпада с геологическата епоха Холоцен, започнал преди почти 11 000 години. Предишната епоха Плейстоцен е продължила 2.5 млн. години. Учените сега считат, че преди 250 години е започнала нова епоха, Антропоцен – периодът, в който човешката активност е оказала драстичен ефект върху материалния свят. Бързината, с която геологическите епохи се сменят, трудно може да се пренебрегне.

Един от показателите за човешко въздействие е измирането на видовете, счита се, че сега то протича със същия темп като преди 65 млн. години, когато голям астероид е ударил Земята. Предполага се, че това е сложило край на ерата на динозаврите, което от своя страна отваря пътя за разпространението на малките бозайници, в крайна сметка на съвременните хора. Днес хората са астероидът, обричащ голяма част от живия свят на изчезване.

Докладът на IPCC потвърждава, че „огромната част” от известните залежи на гориво трябва да бъдат оставени в земята, за да се избегнат недопустими рискове за бъдещите поколения. Междувременно огромните енергийни корпорации не крият, че целта им е да експлоатират тези резерви и да открият нови.

Ден преди да публикува резюме на заключенията на IPCC, „Ню Йорк Таймс” съобщи, че огромни запаси зърно в Средния Запад гният, за да може продуктите на петролния бум в Северна Дакота да се доставят с влак до (пристанищата за) Азия и Европа.

Една от най-опасните последици от антропогенно предизвиканото глобално затопляне е разтапянето на пермафрост – замръзналата от полярния студ почва. Изследване в сп. „Сайънс” предупреждава, че „дори малко по-топли температури може да започнат да разтапят пермафроста, което заплашва да освободи грамадно количество парникови газове, затворени в леда”, възможни са „фатални последици” за глобалния климат.

Арундхати Рой твърди, че „най-подходящата метафора за лудостта на нашата епоха” е глетчерът Сиачен, където индийски и пакистански войници се убиваха на най-високото бойно поле в света. Сега глетчерът се топи и разкрива „хиляди празни артилерийски снаряди, празни баки за гориво, брадви за лед, стари ботуши, палатки и всякакъв друг отпадък, който хиляди воюващи човешки създания може да създадат” в един лишен от смисъл конфликт. Топенето на глетчерите изправя Индия и Пакистан пред неописуемо бедствие.

Горкият ни биологичен вид. Нещастна сова.

Публикувано в In These Times

Posted in Интернационални | Tagged , , | Leave a comment

Зелените ливади на Калифорния

Сушата в Златния щат нанася щети за милиарди. Ползването на подпочвени води ще се регулира

Няма валежи през последната седмица, в скоро време дъжд не се очаква – за пореден път съобщава официалната сводка. 2014-а е вероятно най-сушавата година в Калифорния за последните век или два. Според текущата климатична статистика на САЩ 82% от територията на тихоокеанския щат е в състояние на екстремна суша. Множат се съобщенията за пресъхващи водоизточници, за спорещи фермери, за селища без достъп до течаща вода.

В западните части на Америка продължителните периоди без валежи не са изненада. Но сушата в Калифорния през 2014 г. е различна. Загубите са по-големи от обичайното заради развития аграрен сектор. Интензивното селскостопанско производство дотук показва гъвкавост, като преминава към по-производителни култури и търси водна ефективност. За този бизнес от над $40 млрд. климатичните рискове все пак остават водещи.

Сушата в Калифорния привлича световното внимание и по ред други причини. На нея се гледа като на ранно предупреждение за бъдещия климатичен и воден стрес в развитите страни. Ефективните битови и бизнес решения в щата, често постигани с методите на пряката демокрация, са модел за адаптация към сушата, който може да се окаже по-приложим от мерките, вземани на национално ниво.

Озеленяване по калифорнийски

SONY DSCГубернаторът Джери Браун още през януари обяви извънредно положение във връзка със сушата и призова жителите на щата доброволно да намалят ползването на вода с една пета. Резултатите не бяха окуражаващи – оказа се, че консумацията през май всъщност е нараснала с 1%. В средата на лятото мерките за пестене на вода станаха задължителни, определена бе глоба от 500 долара дневно.

Поливането на ливади в Калифорния вече е позволено само два дни в седмицата, изтичане на вода извън напояваната площ не се допуска. Има забрана за миене на автомобили в домашни условия, освен ако маркучът не е снабден с ръкохватка за спиране на струята. Преустановено е миенето на странични улици, ще работят само фонтани със затворен воден цикъл. Фокусът на мерките не е случаен – в някои окръзи половината от битовата вода се ползва от ландшафтната инфраструктура.

На пръв поглед забраните не са радикални, но те посягат на важен културен стереотип, част от американската мечта – зелената ливада пред дома. При сегашните температури и цени на водата изумруденият цвят на тревата е все по-трудно постижим. Това отвори странна бизнес ниша: вместо да се напояват, все повече зелени площи в Калифорния се оставят да изсъхнат и изгорялата трева се боядисва със зелена боя.

Подобна услуга за типична домашна ливада струва около 150-200 долара, като процедурата по „озеленяване” трябва да се повтаря от два до четири пъти годишно. Разходите за поливане в момента са доста по-високи. С боя по ливадата се избягва опасността от глоба, включително за недостатъчно поливане. Кафявата трева се приема за неизряден външен вид на имота и някъде „билетчета” от по 500 долара се плащат също и за това.

Избралите боята получават като бонус убеждението, че пестят вода, тоест правят нещо за околната среда, което в Калифорния не се счита за маловажно. На пазара вече се предлагат десетки видове бои за ливади, например с изцяло биологични пигменти или с наторяващи съставки, а и с различен от зеления цвят. Боята изсъхва за час и се рекламира като безвредна за хората и за домашните любимци.

Практиката да се боядисват тревни площи всъщност не е нова. Преди години така се поддържат голф игрищата във Флорида. Също и в Калифорния по време на краха на имотния пазар за продавачите е по-изгодно да боядисват, вместо да напояват тревата пред пустеещите къщи. Но в момента напливът е необичаен. Дейвид Бартлет, собственик на бояджийска фирма, споделя пред регионалния „Сакраменто Бий”, че по-рано е получавал до 10 поръчки за ливади месечно, а сега – няколко дневно. Някои се дразнят от кафявия цвят, други искат да спестят от глоби, трети – да продадат къщата си по-изгодно. „С какво боядисването на коса е различно от боядисването на ливада?” – аргументира се предприемачът.

Колко струва безоблачното бъдеще

Исторически спомен за снежни върхове

Исторически спомен за снежни върхове

В скорошно изследване специалисти от Калифорнийския университет Дейвис изчислиха щетите от сушата през 2014 г. на база обема вода, от която аграрният сектор на щата ще се лиши. Общата загуба е 2.2 млрд. долара. 1750 кв.км площи ще останат незаети. Намалелият с 8.1 млрд. куб.м отток на повърхността отчасти се компенсира с ползване на подпочвени води, но енергията за изпомпване от своя страна струва близо половин милиард долара. 17 100 души ще загубят сезонната си работа заради сушата тази година.

И в други години селското стопанство в Калифорния е свивало обема си по климатични причини, включително са действали забрани за градско напояване. Но климатолозите твърдят, че този път тенденцията е особено изразена. Предните две години бяха по-сухи от обичайното, статистическите функции обещават същото до 2016 г. Нови милиарди ще се добавят към щетите от сушата, включително заради увеличаващите се горски пожари.

За загубите скоро може да се наложи да използваме различни мерни единици. В изданието на Американското метеорологично общество наскоро бе публикувано изследване, което изчисли вероятността през XXI век в югозападните щати на Америка да се разрази суша, която да продължи десет години: резултатът е над 80%. Вероятността за „мегасуша”, траеща 35 години, се оценява на 20-50%. Предишните епохи познават Калифорния като много по-безводно място.

Основания за подобни страхове вече има. В момента „Шаста”, най-големият язовир на щата, е запълнен само 29% от капацитета си. В други водохранилища като „Ню Мелонес” и „Сан Луис” има още по-малко вода. В резултат на усилена експлоатация на подпочвените води вече пресъхват кладенци в Централната долина. Щетите за пътища и тръбопроводи поради слягания на земни маси след изпомпването на водата се измерват в милиарди.

Щатът Калифорния отдавна се опитва да наложи общи правила за регулация на водния сектор, но дотук среща съпротива от фермерите. Тревожните условия в последните месеци оправдаха въвеждането на скъп план за справяне със сушата, в рамките на който фермерите вече не може да защитят старата си привилегия да черпят вода, без да се отчитат. След пет години собствениците на кладенци ще трябва да монтират водомер и да плащат, ако дърпат повече.

Според конституцията на Калифорния всеки заем от името на щата на стойност над 300 хил. долара първо трябва да бъде одобрен от две трети от местния конгрес, след което гражданите да потвърдят, че са съгласни. Политиците вече се споразумяха и през ноември паралелно с щатските избори калифорнийците ще гласуват нова водна облигация на стойност 7.12 млрд. долара. Голяма част от тази сума по искане на републиканци ще отиде за строителство на два нови язовира, за които не е ясно дали ще се изплатят. Водната реформа си заслужава цената: в сухи години 60% от водоползването на Калифорния идва от подпочвения слой.

Приемането на облигацията и на регулацията за водите още не е гарантирано. Почти всички валежи в Калифорния падат от ноември до март. Често няколко пороя делят сухата от обилната година. Ако през следващите седмици небето се отвори и язовирите отново се напълнят, данъкоплатците може да не погледнат с добро око на плана да се тегли многомилиарден заем за следващите 40 години. Ангажиран фермер се шегува: „Дано сушата продължи до ноември!”

Оцеляват производителните

SONY DSCИкономиите в бита са важни, но 80% от потреблението на вода в Калифорния са за сметка на селското стопанство. Калифорнийците осигуряват две трети от плодовете и ядките и една трета от зеленчуците на САЩ, а и много месни и млечни продукти – стотици артикули храни. Земята тук е твърде скъпа, за да се гледат зърнени и технически култури. Също и ягодите и доматите на някои места вече не отговарят на изискването за по-висока производителност. Калифорния постепенно изоставя едногодишните култури и се ориентира към трайни насаждения.

Бадемите са сред най-важните калифорнийски култури, като тук се събират 82% от световната реколта. През тази година по данни на големия производствен кооператив Blue Diamond се очаква да се произведат 950 хил.т бадемови ядки – двойно увеличение за последните 10 години. Интересно е, че ръстът на предлагането не понижава цената, напротив – световният пазар е готов да приеме и допълнителни количества от ценната култура.

Освен бадеми, шамфъстък и авокадо в Златния щат се гледа и много грозде. Калифорнийските вина се приемат добре в чужбина, макар местните винарни да имат предостатъчно поръчки от бързо растящия американски пазар. Само че посочените скъпи култури, които изискват технологии за отглеждане и преработка и създават висока принадена стойност, не са устойчиви. Те са водоемки и не могат да се самоподдържат: зависими са от намесата на човек. Нуждата от постоянно подаване на вода ги прави уязвими, още повече по време на суша.

Експертите от UC Davis предлагат като дългосрочна политика да се засили възможността за „доброволна търговия с вода между желаещи страни”, при спазване на екологични изисквания. Тоест този, който има в кладенеца си, да може да продаде на онзи, който няма. На практика и в момента има свободен воден пазар, улеснен от гъстата мрежа акведукти, тръби и канали, организирана около големия воден трансфер от север на юг. Високите върхове на Сиера Невада в Северна Калифорния, получили през последната зима само 20% от обичайната си снежна покривка, осигуриха по-малък отток през плодородната Централна долина към сухия урбанизиран юг, което увеличи ролята на „помпите”.

Притеснените потребители на много места ще спечелят, ако към силно развитата система от стотици комунални доставчици се включат и малките водоизточници. Щатският пакет мерки за водата също насърчава на първо място локалните решения. Има обаче и проблемни региони, където вече се раздава хуманитарна помощ от бутилирана минерална вода. Обитателите на поселище с над 300 къщи в окръга с пресъхнало езеро Туларе от месеци нямат течаща вода и си мълчат, за да не им вдигат наема. Оскъдицата е неизбежен страничен продукт на пазарния ред.

Водният сектор в Калифорния все още не е балансиран. Водата, която се икономисва с капково напояване на лозя и овощни градини, често се губи в полета с люцерна. Фуражът се сее, тъй като цената му е висока заради търсенето от животновъдите и експорта на прясно сено в Азия. Люцерната осигурява по-бърз паричен поток, но с нея се изнасят и 380 млн. куб.м вода годишно.

„Историята на Калифорния е история на вода и железници” – обобщава Джак О’Конъл от центъра за развитие на международната търговия в град Сакраменто. Технологичната съставка на прогреса е в постоянно движение: информационните технологии, концентрирани в Силициевата долина, днес играят сходна роля, каквато влаковият превоз имаше в ерата преди интернет. Водата остава основен ограничителен фактор. Колкото по-находчиви решения за справяне със сушата намира едно развито общество, толкова по-ясно е, че в уравнението на икономиката и живота няма какво да замести водата.

Posted in Интернационални | Tagged , , , , , , | Leave a comment

Слънце на покрива

Соларната енергетика има бляскаво бъдеще. България избра грешния модел за развитие на този бизнес

Много големи, тоест с капацитет над 1 мегават, са 86% от соларните инсталации в България, сочат данни на Агенцията за устойчиво енергийно развитие. В Германия, която е световен лидер във фотоволтаиката, по сведение на института за соларна енергия Fraunhofer този дял не надхвърля 15%. Зачестилите климатични бедствия, както и високите цени и несигурните доставки на нефта и газа ни убеждават, че бъдещето е на възобновяемите енергийни източници. Преходът към чиста енергетика трябва да се насърчава, въпросът е как. Изглежда България за пореден път избира грешния модел.

Над 800 мегавата соларни мощности – горе-долу колкото един приличен ядрен реактор, бяха присъединени към енергийната ни система през 2012 г. Този бум не се прие с добро око от обществото: от една страна, защото се разчу, че в соларния бизнес са влезли депутати, възползвали се от преференциалните изкупни цени, които самите те гласуваха в парламента. От друга, непосилните сметки за ток, изкарали хората на улиците, основателно или не се отъждествиха именно с увеличаването капацитета на ВЕИ.

Така под общия знаменател „зелени кожодери” попаднаха проекти, коренно различни и по размер, и по характер. Всъщност преференциалните цени са предназначени не толкова за големите инвеститори, колкото за самите потребители на енергия – домакинства, заводи, ферми. Няколко соларни панела на покрива ще помогнат на месечния бюджет, докато изпълняват националните цели за зелена енергия. Поне европейският подход е такъв.

В България приоритет за пореден път получиха чуждестранните капитали и партийните кръгове. След като големият бизнес обра каймака, изкупните цени бяха намалени, присъединяването към мрежата затруднено и днес само някой еко романтик ще тръгне по бюрократичната Голгота за изграждане на своя покривна соларна централа.

Над петнадесетия етаж

Ситуацията с електроцентралата на покрива на Блок 63 в столичния квартал „Гео Милев” е различна. След завършване строителството на 15-етажния блок, в жилищната кооперация остават свободни пари, които по закон може да се вложат единствено в сградата. Инсталиране на соларни панели на покрива, които ще носят постоянен доход на целия блок, през 2010 г. изглежда примамливо – при тогавашните цени инвестицията би се изплатила за 6 години. Но докато етажната собственост успее да подготви проект и да подаде нужните документи, преференциалните тарифи за соларните инсталации от този мащаб са намалени два и половина пъти. С новите цени инвестицията ще се възвърне след 15 години, ако отчетем стойността на парите във времето тя ще се изплати през 2033 г.

Вложихме 145 хил. лв. в този проект – разказва Антон Желев, председател на УС на кооперацията. Толкова струва закупуването и монтажа на 120 соларни панела с обща мощност 28.2 KWp (киловат пика), както и два италиански инвертора, преобразуващи постоянното напрежение в променливо – по думите му, те са сърцето на фотоволтаичната централа. За подобен проект е невъзможно да се получи банков кредит, твърди Желев. Нереалистично е да се събират и средства от всеки живущ. „Ако нямахме пари, които така или иначе трябваше да се оползотворят, нямаше смисъл да се пробваме”, счита той.

Въпреки че най-важният въпрос за капитала е решен от самото начало, операция „покривна електроцентрала” не протича безпрепятствено. Проектът трябва да се съобрази с шест закона и три наредби. Процедурата по получаване на разрешителни трае година и половина – после за доставка и монтаж на панелите стигат две седмици. Проблемът е, че ФЕЦ „Блок 63” се осъществява като етажна собственост, което е прецедент и никой не знае как да процедира с подобен групов инвеститор. Както по етажите на общинската и държавната власт, така и в електроразпределителното дружество гледат на тях като на „досадници”. И все пак упоритостта възтържествува. В следващите 20 години кооперацията ще получава 10 хил. лв. годишно от производство на ток.

Според публикации в пресата, година и половина са били нужни също и за реализирането на соларната централа с капацитет 50 мегавата край Първомай. Тя е с американски инвеститори и със своите 215 хил. фотоволтаични панела се обявява за „най-голямата на Балканите”. Контрастират не само мащабите – заработилата през пролетта на 2012 г. мегацентрала получава преференциална цена от 699.11 лв./MWh, докато забавената по трасето покривна мощност трябва да се задоволи с 284.18 лв./MWh.

Със сигурност в соларната енергетика място имат и големите, но толкова фундаментално разминаване на стимулите за финансовите капиталисти и за малкия комунален проект не е приемливо. Държавата би следвало да търси добавена стойност, като чрез субсидиране на ВЕИ подпомага и доходите на домакинствата. У нас норма можеше да станат разкази като този на Дейвид Уитфорд от сп. „Форчън” – собственикът на мини покривна соларна централа със задоволство гледа на лаптопа си как електромерът „цъка” и приближава изплащането на инвестицията от 13 хил. долара, предвидено след пет години. Вместо това получихме истории за гневни миньори, заплашващи да чупят със сопи соларни панели.

След като инвеститорите с големи връзки бяха успешно присъединени, в средата на 2013 г. Електроенергийният системен оператор регистрира „неустойчиво развитие на ВЕИ” и бе преустановено включване към мрежата на нови вятърни и соларни мощности. Изключение се прави само за ВЕИ върху покривни и фасадни конструкции с мощност до 30 kW (до 200 kW за индустриални обекти). Какво от това, щом няма паричен стимул?

По-евтино от въглища

В соларната индустрия дотук са се изсипали много пари. Само в България инвестициите във фотоволтаици възлизат на 4 млрд. евро, половината от които са чуждестранен капитал. Според Меглена Русенова, председател на УС на Българската фотоволтаична асоциация, има реален потенциал за привличане на още 5 млрд. евро. По думите й, още 200 мегавата соларни панели обезсмислят строежа на нови ядрени мощности у нас.

Инвестициите във фотоволтаици в Европейския съюз в периода 2000-2013 г. достигат 23 млрд. долара годишно, твърди нов доклад на Международната енергийна агенция. Сумата е значително по-висока от вложените във въглища или атомни централи средства, но според МЕА тенденцията ще се обърне. Към 2025 г. се очаква соларните инвестиции в ЕС да се свият тройно и бизнесът да се пренасочи към САЩ, Китай и Индия. За сметка на това, ядрената енергетика ще изживее европейски ренесанс.

Прогнозите на базираната в Париж МЕА не са безспорни. Възможно е да се случи точно обратното – в обозримо бъдеще поевтиняващите фотоволтаични инсталации да възвестят края на Атомната и Петролната ера. Според експертите на Goldman Sachs, към 2033 г., някъде и по-рано, соларната енергия ще се изравни по себестойност с конвенционалната. Близко е до ума, че който разполага с производствени мощности за нови панели, ще се издигне на гребена на вълната.

Гигантът Shell в един от сценариите си за енергийно бъдеще разглежда възможността соларната енергия, сега на 13-то място по значение като енергиен източник, още към 2040 г. да заеме четвърто място след нефта, газа и въглищата, а към 2100 г. да доминира с 38% дял в енергийния баланс. Експертите считат, че заради климатичните си дадености в този процес водещи ще са страните от третия свят. Още към 2060 г. те ще произвеждат 40% от електричеството си от слънцето.

Инвестициите в соларна енергия в Германия възлизат дотук на 80 млрд. евро, твърди Fraunhofer ISE. В слънчеви дни панелите задоволяват 35% от моментното потребление на ток в страната, а през почивни и празнични дни, когато консумацията е по-ниска, този дял нараства до 50%. Предвид ниското ниво на слънчева радиация в Централна Европа, резултатите на Федералната република във фотоволтаиката са впечатляващи. Поучителен е и избраният инвестиционен модел: по последни налични данни, 40% от инсталираните мощности са собственост на частни лица, 21% на фермери и 19% на заводи. Банки и проектни компании държат под една пета от сектора.

За разлика от България, където за инсталиране на панели се търси празно пространство на припек, в Германия стремежът е те да се интегрират в околната среда: да се оползотворят пустеещи повърхности, да се разкрасят фасади, да се придаде футуристичен облик на градовете. Интересът към фотоволтаиците се обяснява и с присъщото на германците желание за стопанска самодостатъчност, т.е. освобождаване от зависимостта от внос на нефт и газ. Нещо повече – Германия е водещ производител на соларни панели. Монтирайки ги на покрива си, бюргерът създава работни места за родината.

Още в началото на 2012 г. малките покривни централи в Германия постигнаха мрежов паритет – преференциалната цена се оказа по-ниска от брутната цена на тока, която заплащат домакинствата. На 1 юли 2013 г. преференциалната цена за соларната енергия в Германия се изравни с пълните разходи по производството на фосилна и атомна енергия.

Статистиката показва, че след 2006 г. цената на соларните инсталации в света спада с 13% годишно. Всяко удвояване на инсталираните мощности води до 20% спад в цената на инсталацията. По данни на агенция Bloomberg, от началото на тази година цената на панелите се е понижила с 12% и вече е 0.76 USD на ват. На този фон соларният бум в България при високите цени на панелите от 2011-2012 г. и последвалото замразяване на нови проекти при спадащи цени на технологията изглеждат последователно погрешни.

Пари, които живеят на покрива

Годишната консумация на ток на едно 4-членно домакинство със западен стандарт възлиза на 4000 киловатчаса. 30 кв.м. соларни панели на покрива са в състояние да ги осигурят. Това не означава, че домът незабавно ще стане енергийно самодостатъчен – нощем слънцето не грее, а зимните дни са къси, съответно ще са нужни и скъпи акумулатори, които да съхраняват и отдават енергията. Вместо създаване на „енергиен остров”, по-лесният и по-разпространен вариант е соларната инсталация да се включи към мрежата. Тя продава ток на електрическата компания, който се приспада от месечната сметка. Предполага се, че у нас има около 1000 домашни покривни централи.

Както видяхме от примера с Блок 63, осъществяването на подобен проект в България коства доста нерви. Далеч по-лесни за реализиране са широко разпространените в Гърция термосоларни инсталации – и като цена, и като монтаж, при това няма нужда да се вадят разрешителни. За около 800-1000 евро може да се закупи еднофамилна система, състояща се от соларен панел и 150 литров бойлер за топла вода, които се монтират на покрива. Термосоларна система в Гърция се изплаща за 3 години, у нас заради по-евтиния ток и по-ниската слънчева радиация вероятно двойно по-бавно. Въпреки това, поради дългия си живот и все по-горещите лета, тези системи печелят популярност и у нас.

Пример за независима енергийна система дава малката покривна инсталация в горския център в местността Чатъма край язовир Голям Беглик в Родопите. Най-близкото място, от което може да се вземе ток от мрежата отстои на 7 км., така че се е наложило да се търсят алтернативни решения. На покрива на една от къщичките на Чатъма са монтирани два соларни панела с обща мощност 2.5 kW, системата включва и два акумулатора. Произвежданото електричество осигурява осветлението на 4 къщи, т.е. за около 20 туристи, освен това има възможност за включване на малки електроуреди и за зареждане на мобилни устройства. По-голям консуматор, например хладилник, не може да се „подкара“, но това не е и търсено. През светлата част на деня произвежданият от панелите ток директно се консумира, през нощта и в облачни дни се задействат акумулаторите. Опитът показва, че един слънчев ден натрупва достатъчно енергия за нуждите на два облачни. Тази система струва 7000 лв., в това число монтаж и 150 м. окабеляване.

Чатъма @ Bikearea

Чатъма @ Bikearea

И трите описани варианта за оползотворяване на покрива съответстват на конкретна потребност: в първия случай вероятно виждаме стил на живот, във втория масов продукт, който спестява разходи на домакинствата, в третия – практично решение заради географска отдалеченост. Една от силните страни на соларните технологии е, че те са много разнообразни и отговарят на различни житейски нужди. Но това крие и своите рискове: хората се объркват коя е най-добрата технология за техния конкретен случай.

Затова по-широкото навлизане на фотоволтаиците трябва да се придружава от просветителска кампания. Другият важен механизъм е осигуряване на изгодни кредити за домакинствата чрез държавен насърчителен фонд или банка. У нас и двете изисквания липсват – дълго време преференциалните цени бяха „класифицирана информация“, а кредиторите предпочитаха проекти с промишлен мащаб. Но основната поука от соларния фалстарт на България е, че соларните инсталации са нещо, което расте не на полето, а по-скоро на покрива – включително сенници, фасади и други компоненти на сградния дизайн. Фотоволтаици в последно време се тестват дори като настилки на пътища и тротоари, но като покривало на плодородна земеделска земя те служат предимно у нас.

Слънчевата страна

Германският опит във възобновяемата енергия за сгради бе демонстриран на специализирана конференция в София в края на юни, организирана от Германо-българската индустриална и търговска камара. Представители на няколко експортно ориентирани немски фирми изнесоха презентации в своята област и направиха опит да се свържат с български бизнес партньори. За съжаление, тази сериозна проява премина в сянката на политическите трусове в България и не получи медийно отразяване.

Показани бяха соларни покриви за ферми, училища, заводи, болници, както и „интегрирани в сградите фотоволтаици” с панели в най-разнообразни форми и подредба. Днес със соларни панели германски фирми декорират в цял свят автобусни спирки, парапети на балкони, спортни площадки, бензиностанции, сенници по крайбрежни алеи, без да говорим за соларните кемпери, камиони, яхти, напоителни системи. И, разбира се, организират се училища за соларни техници и консултанти. Поразителното е, че цялата тази активност се развива в страна, в която слънцето не е най-изобилният ресурс. За сравнение, годишното слънчево греене в Бургас е с 34% по-голямо спрямо Берлин.

В слънчева България германските соларни практици се запознаха с доста мрачна картина: те бяха залети от оплаквания за незаконни такси, замразени проекти, орязани цени. Накрая по-емоционален германски гост възкликна: „Не сме постигнали резултатите си за един ден, а в постоянна борба да убеждаваме хората и властта, че това, което правим, е необходимо за обществото!” Повече оптимизъм наистина няма да ни навреди: цената, по която соларната енергия днес се изкупува в Германия, е 9-13 цента за киловатчас. „Убийствено ниските” цени на ДКЕВР от 1 юли за покривни централи са близо 11 цента.

Цената все пак не е всичко. В общия случай в Германия действа уведомителен, а не разрешителен режим за монтиране на малка соларна инсталация. Същото се очаква някога да се случи и у нас с прилагането на разпоредбите на Директива 2009/28/ЕО, изискваща „опростени и облекчени процедури” за малките проекти и децентрализираните устройства (чл. 13 т. 1-е). Оценявайки неустойчивия соларен бум в България през 2012 г., германските експерти заключиха, че в следващите 2-3 години развитието на сектора у нас ще е основно върху индустриалните покривни конструкции.

„Как да убедим властта, че фотоволтаиката трябва да получи по-голямо разпространение в България?” – хитро попита модераторът в края на конференцията. Отговорът на гостите демонстрира кардинална разлика в ценностите: „Убедете хората, че запазването на природата е нещо изключително важно.” Докато защитават интересите на ВЕИ бранша у нас, лобистите изтъкват нуждата от предвидимост на средата, риска от загуба на доверие сред чужди инвеститори, защитата на частната собственост, правото на лихва върху капитала – и забравят за същинската причина, заради която зелената енергия всъщност получава субсидия. Възобновяемата енергетика в България витае в безпринципност, потвърждават го и стотиците перки, загрозили пейзажа на Калиакра.

По тази причина обществото се настройва негативно срещу ВЕИ инвеститорите, съответно политическото пространство за стимулиране на сектора е ограничено. А политиците дават нови и нови доказателства, че гледат на зелената енергия като на холщайнско говедо с рекорден млеконадой. През март депутатите от БСП Явор Куюмджиев и Таско Ерменков искаха да прокарат промени в Закона за енергията от възобновяеми източници, които мотивираха със стремежа да „продължат подкрепата за малки покривни централи до 30 kW”. Всъщност опитът им бе да дадат и на големите инсталации на биомаса и ВЕЦ до 1.5 мегавата привилегирован статус за присъединяване.

През седмицата служебният министър на енергетиката Васил Щонов обяви, че започва преговори с представители на ВЕИ сектора за създаване на нов модел на ценообразуване. Звучи наивно, тъй като едва ли някой доброволно ще се откаже от договор, гарантиращ му печалба за срок от 20 години – а подписаните договори се спазват дори в България. Все пак в това има някаква логика: ако браншът намери вътрешни механизми за убеждение и ценовият товар се преразпредели, може да очакваме в бъдеще отново да се изпълняват големи соларни проекти – в училища, болници, административни сгради. В противен случай, за много години напред соларни панели у нас ще си монтират единствено романтиците по покривите.

TEMA

Posted in Икономики, Интернационални, Родни | Tagged , , | Leave a comment

Последната книга, изгорена в Англия

Erik Reinert. How Rich Countries Got Rich … and Why Poor Countries Stay Poor. 2007, p. 79-81, 99

„Първата целенасочена и мащабна индустриална политика в света се базира на едно наблюдение какво е направило богатите региони в Европа толкова богати – че технологичното развитие на една сфера в една географска зона може да разсее богатството из цялата страна. Английският крал Хенри VII, който дошъл на власт през 1485 г., прекарал детството и младостта си заедно с леля си в Бургундия. Там той наблюдавал огромния просперитет на район, в който се произвежда текстил. Както вълната, така и материалът, използван за почистването й (алуминиев силикат) се внасяли от Англия. Когато по-късно Хенри VII поел бедстващото Английско кралство, където всичката вълна, която щяла да се остриже през следващите няколко години, била ипотекирана при италианските банкери, той си спомнил за младостта си на континента. В Бургундия не само производителите на текстил, но и хлебарите и другите занаятчии били богати. Кралят разбрал, че Англия се занимава с неправилния бизнес и избрал политика, която превърнала Англия в страна, произвеждаща текстил, а не износител на суровини.

Хенри VII завещал доста обширен наръчник за икономическа политика. Първият инструмент, който използвал, били износните мита, които гарантирали, че чуждестранните производители на текстил ще преработват по-скъпа суровина от английските си конкуренти. На новооснованите текстилни манифактури били предоставени временни данъчни облекчения, дадени им били и монополи за определени периоди и определени географски области. Имало и политика за привличане на умели работници от чужбина, главно от Холандия и Италия. Паралелно с нарастването на капацитета на английските преработватели растели и експортните мита – докато накрая Англия се сдобила с достатъчно производствен капацитет, за да преработи цялата вълна, която произвежда. Тогава, около сто години по-късно, Елизабет I вече можела да наложи и ембарго на износа на вълна от Англия. През XVIII век Даниел Дефо и други историци оценили мъдростта на тази стратегия и я нарекли „Планът на Тюдорите”,  по името на кралете и кралиците от тази фамилия. Както и Венеция и Холандия, и то със същите методи, Англия се сдобила със същата тройна рента: силен индустриален сектор, монопол върху някоя суровина (вълната) и търговия с чужбина.

Страните, които са вече богати, могат да си позволят много по-различни политики от тези страни, които са още бедни. На практика, когато една страна е вече силно индустриализирана, същите фактори, които се нуждаят от първоначална протекция – нарастващата възвращаемост и придобиването на нови технологии, вече се нуждаят от по-големи международни пазари, за да се развиват и просперират. Така че успешният индустриален протекционизъм носи семената на собственото си разрушение: постигне ли веднъж успех, протекционизмът, който в началото е наложителен, става непродуктивен. Както казва анонимен италиански пътешественик в Холандия през 1786 г., „Митата са толкова необходими при въвеждането на производството в една страна, колкото са вредни, щом то е вече изградено.” Това е ключът за разбирането на правилния момент за свободна търговия. Това прозрение днес е изгубено, когато икономическата теория се прилага в големи части на света. Но фундаменталните принципи на икономическата политика на Хенри VII остават задължителна съставка в икономическата политика на всички страни, които са успели да преминат от бедност към богатство…

В края на 1600-те Ирландия – британска колония, била на път да стане лидер в най-важната за времето си индустрия: производството на вълнени тъкани. За това помогнала и емигрантската вълна от умели католици от континента. Английските производители на вълнени платове, които в този момент взимали връх в битката с текстилната индустрия на Флоренция, не можели да си позволят точно сега да загубят водещите си позиции заради ирландците. Те изпратили петиция до английския крал и поискали той да забрани износа на вълнени платове от Ирландия; през 1699 г. те постигнали успех.

Това се случило преди търговската теория на Дейвид Рикардо, затова всички разбрали, че убиването на промишления сектор и принуждаването ирландците да изпращат вълната си в Англия е равносилно на насилствено обедняване на страната. Подобни действия обикновено се оправдавали с факта, че всички европейски сили правели с колониите си същото. Английският икономист Джон Кери по това време обсъждал ползата от свободната търговия за своята страна и предлагал „смъртно наказание за износ на суровини”. Същият Джон Кери бил ангажиран със спирането на износа на вълнени платове от Ирландия. Аргументът му се базира на икономическата метафора за човешкото тяло, която по него време се използвала широко. Кери твърдял, че Англия е главата на Commonwealth, докато Ирландия била периферия, крайник. Ако възникнат конфликти в тялото на общото благо, интересите на главата трябва да надделеят. Това, разбира се, породило чувство на дълбока обида в Ирландия, където Джон Хели-Хътчинсън (1724-1794), декан на Тринити колидж, написал книга как наложените на Ирландия търговски ограничения от 1699 г. са довели до обедняването й („Търговските ограничения на Ирландия, разгледани в серия писма до един благородник”). Тази книга, публикувана анонимно, била осъдена да бъде изгорена от професионален палач заради подривните си доктрини. В Англия това била последната книга, сполетяна от подобна съдба.”

 

Posted in Икономики, Истории | Tagged , , | Leave a comment

Когато богатите търгуват помежду си

SONY DSCБРЮКСЕЛ–ВАШИНГТОН–СОФИЯ. Над един от входовете на министерството на търговията във Вашингтон в каменна плоча е вдълбан заветът на Томас Джеферсън „Култивирайте мир и търговия с всички”. Поне на второто САЩ остават верни. В момента те водят преговори за две големи блокови съглашения за свободна търговия, TPP и TTIP, съответно с Тихоокеанския регион и с Европейския съюз, които чувствително ще променят характера на световния бизнес. Огромни търговски потоци и ключови икономически съотношения ще се пренасочат, ако подготвяните споразумения за търговско партньорство бъдат постигнати.

В САЩ тази инициатива среща сравнително слаб отзвук сред масовата публика. За сметка на това, в Европа се надига буря от аргументи „за” и „против” TTIP (Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции, ТПТИ). Европейската комисия, която продължава да държи в тайна какви заръки за преговорите с американската страна е получила от страните-членки, наскоро проведе обществена консултация по един от най-спорните въпроси в бъдещето споразумение. Близо 150 хиляди бяха становищата, които загрижени граждани и организации изразиха във връзка с ISDS – механизмът за уреждане на спорове между инвеститор и държава, който е ключова част в ТПТИ. Подобна обществена активност по толкова сложен технически проблем е безпрецедентна.

Освен възможността чуждите инвеститори да заобикалят националните съдилища и да атакуват в частни арбитражи онези решения на правителствата, които те смятат, че ги ощетяват, има още много спорни зони в подготвяното партньорство. Вносът на американски храни в Европа плаши фермери и потребители, тъй като стандартите за безопасност на продуктите в САЩ са различни. Под въпрос са европейските географски означения от типа „фета” или „рокфор”. Не помагат и периодично избухващите шпионски скандали. САЩ от своя страна нямат намерение да се отказват лесно от схемата „Купувай американското”, предназначена да създава търсене за националния бизнес по време на рецесията. Има и по-общи притеснения, свързани с работните места, които ще бъдат загубени от двете страни на Атлантика, щом конкуренцията нарасне, а големите компании изнесат производствените мощности в региони с по-ниски разходи.

„Ако беше лесно, вече да сме го направили” – отговарят въвлечените в процеса и заявяват, че са решени да постигнат амбициозен договор за свободна търговия, пригоден за нуждите на XXI век. На практика в него ще има много повече от търговия: продуктови и индустриални стандарти, инвестиционна защита, режими за конкуренция, интелектуална собственост, защита на личните данни и т.н. Но и твърде много лобизъм.

Богат свят, беден свят

Идеята за ТПТИ тръгва от легендарния баща на Сингапур Ли Куан Ю – разказва от кухнята Фред Бергстен, основател и почетен директор на влиятелния Peterson Institute. През ноември 2009 г. по време на първото си президентско посещение в Азия Барак Обама се среща с Ю и е впечатлен от предупреждението на 90-годишния мъдрец: „Ако Америка не вземе спешни мерки, тя ще остави цяла Югоизточна Азия в ръцете на китайците”. Това провокира президента на САЩ да нареди да се ускорят търговските преговори със страните от китайската сфера. Европа не трябва да остане с усещането, че е заобиколена и така стремежът към Тихоокеанска свободна търговия ражда проект за Трансатлантическа.

Всъщност Европа и Америка обсъждат подобни идеи още от времето на Кенеди, но тогава Конгресът е против. Въпросът периодично се връща на дневен ред, последно през 1990-те, когато журналистическо разкритие и последвалата остра обществена реакция в Европа провалят големите планове. На пръв поглед този път подходът е различен: шестте кръга на преговорите след официалния старт през лятото на 2013 г. бяха широко отразени в медиите. Поучила се от предишни грешки, Европейската комисия следва внимателно обмислена комуникационна стратегия и ползва опорни точки при чувствителни въпроси.

Защо са тези негативни нагласи, щом свободната търговия цели икономически растеж и ще донесе благосъстояние за всички? Посланикът на САЩ в ЕС Антъни Гарднър хвърля вината върху „латентния антиамериканизъм” и нарасналото влияние на социалните медии, усилващи посланията на малобройните, но гласовити групи на несъгласните. В интерес на истината, много от възраженията срещу ТПТИ действително са от емоционален характер. Те се базират на несъзнавани страхове и на стари вражди, което прави конструктивната дискусия още по-трудна. Същият тип споразумение за свободна търговия между ЕС и Канада, което е вече почти подписано, мина почти незабелязано за европейците.

Вашингтонските дипломати разполагат с изпитан способ да парират опозицията, като използват „плашило” – първо Русия, после фундаменталистите, сега Китай. Дори да има малки временни стопански затруднения във връзка с ТПТИ, запазването на господстващата позиция на Америка и Европа в света си струва риска, внушават те. На ТПТИ може да се гледа и като начин да се извият ръцете на Русия: доставки на американски газ в Европа биха отнели най-важния лост за влияние на Москва. Добрите отношения със САЩ са още по-важни за Европа предвид напрежението в Близкия изток.

Нещо повече – споразумението, което ще обхване 30% от световната търговия и 45% от глобалния БВП, е замислено като „златен стандарт”. Търговията с богатия свят ще действа като магнит за останалите страни, но за да получат достъп до обединения пазар на Европа и Америка, аспирантите ще трябва да спазват инвестиционните и авторскоправни режими, изгодни за развития свят. По този начин, макар делът им в световната икономика в бъдеще да намалява, двата блока на богатите ще продължат да диктуват правилата за всички.

Митове за свободна търговия

SONY DSCВсе по-трудно е да се твърди, че свободната търговия е еднозначно благотворна, особено за страните, тепърва търсещи място под слънцето: това, което доскоро бе верую за икономическата гилдия, вече поражда скептични усмивки. Политиките на протекционизъм и държавна интервенция през 1960-те и 1970-те донесоха средно 3% годишен ръст на БВП в развиващите се страни. С възхода на неолиберализма през 1980-те прирастът се забави до 1.7%. В Южна Америка завзелите властта рицари на свободния пазар не постигнаха и една трета от ръста по време на „лошия” модел, предполагащ държавна подкрепа. Книгата на икономиста Ха Джун Чхан „Лоши самаряни. Митът за свободната търговия и тайната история на капитализма” дава още много такива примери. А трудът на Ерик Райнарт “Как богатите страни са забогатели и защо бедните страни остават бедни” предлага изключително силен икономически анализ на щетите, които свободната търговия може да нанесе на страните, които не са готови за нея.

Европейската комисия се опита да убеди масовата публика, че благодарение на ТПТИ всяко семейство от двете страни на Атлантика ще забогатее със сума от порядъка на 1000 долара годишно. Достоверността на съответните изчисления се оказа спорна, тъй като те са правени от организации, пропагандиращи от десетилетия ползите от свободния пазар. По-важно е, че използваните икономически модели се разминават с реалния живот. Те например предполагат, че хората, които загубят заради ТПТИ работата си в един отрасъл, незабавно ще намерят заетост в друг. Затова политиците бързо изоставиха аргумента за всеобщата печалба от свободната търговия и наблегнаха на геополитиката.

Междувременно Австрийската фондация за изследване на развитието OFSE изготви по поръчение на две леви фракции в Европейския парламент друга оценка на търговското споразумение между ЕС и САЩ. Заключението гласи: „Ще има ограничени икономически ползи, но и съществени негативни рискове”. Помощите, които държавите ще трябва да платят на новите безработни, може да достигнат 14 млрд. евро, без да броим пропуснатите ползи. Ефектът от премахването на митата може да доведе до загуба на още 20 млрд. евро публични приходи. Най-бедните държави в света може да се лишат от 3% от дохода си. Може би най-силният аргумент е, че заради новите търговски връзки със САЩ единният пазар ще загуби интеграция и вътрешно-общностната търговия може да спадне с до 30%.

Изброените рискове не означават, че непременно трябва да се откажем от ТПТИ. Те по-скоро показват, че в желанието си да убеди публиката, вече бившата Европейска комисия и нейната Главна дирекция „Търговия” не се занимаваха със сериозните прогнози, които се очакват при подготвянето на толкова важен международен договор. Вместо това, следвайки компрометирана идеология, те се опитаха да замажат очите на обществото. Дежурният отговор, който дават въвлечените в процеса на ТПТИ, е, че винаги има печеливши и губещи, важното е накрая да има нетна полза. Основателен аргумент, стига губещият да не си самият ти, а печалбите да не са предварително разпределени.

Най-малкото, което Европа трябва да направи, е да оцени критично ефектите от NAFTA – подписаният преди 20 години договор за свободна търговия между САЩ, Канада и Мексико. Американската търговска камара говори за „триумфалната NAFTA”, донесла 5 млн. нови работни места и 1.2 трлн. долара ръст на търговския оборот. Но според най-големия профсъюз на Америка AFL-CIO, огромните корпоративни печалби се дължат на замразяване на заплати, откриване на нови потилни в Мексико и нелегална емиграция. „NAFTA се оказа провал”, коментира профсъюзният експерт по търговски политики Селесте Дрейк. Според нея в бъдещите съглашения за свободна търговия TPP и TTIP грешките на NAFTA трябва да се избягнат, особено ISDS, който се е доказал като вреден. Наличието на две толкова противоположни позиции говори, че за да подпише изгоден за Европа договор, комисията трябва да свали както розовите, така и черните очила.

Има и друг поглед към ограниченията на свободната търговия. Лица във Вашингтон с влияние върху преговорния процес посочват, че САЩ надали ще се откажат от схемата „Купувай американското!”, както би изисквала либерализацията на обществените поръчки. Малко вероятно е заради ТПТИ да бъде отменен и Jones Act: датиращ от 1920 г. статут за насърчаване на американския търговски флот, изискващ стоките, които се пренасят по вода между американски пристанища, да се товарят само на построени в САЩ кораби, собственост на граждани на САЩ и с американски екипаж. За най-силната икономика свободната търговия е добра само ако не пречи на националния бизнес.

В подножието на ТПТИ

Многократно е повтаряно, че ТПТИ цели много повече от премахване на и без това ниските трансатлантически мита. „Долните плодове на дървото отдавна са обрани”: двете икономики и сега се радват на тесни връзки, като търговията през океана създава 5 трлн. долара стойност и поддържа 15 млн. работни места. Миналата година преките инвестиции на САЩ в Европа достигнаха 300 млрд. долара, а европейските поделения на американски компании са произвели 760 млрд. долара. Всяка стъпка към по-близко сътрудничество оттук нататък представлява балансиране на интереси: трябва да се пожертва нещо, за да се получи друго в замяна. За страни, които са свикнали да диктуват правилата в международните отношения, ситуацията е наистина необичайна.

Според проучване на Атлантическия съвет, най-сложен за договаряне в ТПТИ ще е въпросът за вноса на генно модифицирани храни в Европа. Трудности се очакват и по теми като лични данни, екологични стандарти, обществени поръчки, финансови услуги. Макар че е пропуснат в този списък, ISDS също няма да мине гладко, най-малкото заради опозицията на германските социалдемократи, които са част от управляващата коалиция в Берлин. Посланието на Атлантическия съвет е, че общественото внимание се насочва към въпроси, които всъщност не са най-важни за готвеното съглашение.

Едни и същи ли са най-важните въпроси за корпорация, целяща да поддържа непрестанен растеж – и за осъзнатия потребител, загрижен за здравето и природата? За съжаление на преговарящите и на големия бизнес, амбициозният търговски договор между Брюксел и Вашингтон вече излиза извън комерсиалната сфера, той надраства дори геополитиката и се превръща в универсален морален въпрос. Германският министър на селското стопанство Кристиан Шмид дори наскоро възкликна: „ТПТИ не е дело на дявола!” (въпреки постоянния шум около американския шпионаж, официален Берлин стои твърдо зад идеята да се засили трансатлантическата търговия).

Да се обръща внимание на факти от типа, че ЕС забранява 1400 вещества в козметичните продукти, а САЩ – само 11, едва ли е от нечестивия. Председателят на влиятелната датска потребителска организация Бенедикт Федершпил изтъква: „Ние принципно подкрепяме ТПТИ и сме съгласни, че това търговско споразумение трябва да е амбициозно, но нека амбицията се прояви във възприемане на по-високи стандарти за защита на околната среда и на потребителя”. Това без съмнение е сложен въпрос не само защото САЩ имат по-стриктни стандарти за играчките и автомобилите, а Европа – за храните и лекарствата. Различни са подходите: законодателството на ЕС следва принципа на предпазливостта (precautionary principle), който изисква да се предприемат ограничителни действия, ако има научно достоверен, макар и недоказан риск за живота и здравето. САЩ се придържа към „научно базиран подход”, прибягващ до забрани само при убедителни доказателства.

Днес всички европейски потребителски организации стоят твърдо против ISDS и предупреждават, че ако политиците не направят крачка назад, активистите може да повторят уличните протести, довели до отмяната на ACTA. Доколко тази решимост е рационална е трудно да се каже, тъй като и сега в стотици договори, особено в енергетиката, са предвидени арбитражни клаузи за споровете между държави и компании. Но аргументът, че ISDS е несправедлив и недопустим, защото „създава паралелен режим на правосъдие в интерес само на една малобройна прослойка”, е невъзможно да се обори. Горната формулировка впрочем е на американската организация Public Citizen.

А още не сме коментирали въпроса за прозрачността, по-скоро за строго контролираната прозрачност. За да си измият ръцете, преговарящите формираха Група на съветниците, включваща няколко представители от потребителски организации и от профсъюзите. Съветниците имат достъп до черновите на преговорните глави, но само в затворено помещение, оставяйки на входа електронните си устройства. Позволено им е да си водят записки на ръка, но не и да преснемат. С такъв подход постоянните медийни сензации с изтекли ТПТИ-документи не са учудващи. Самите текстове може и да не са лоши сами по себе си, но начинът, по който публиката достига до тях, възбужда негативизъм. SONY DSC

Днес всички са политици

В бизнес преговори конфиденциалността е задължителна и е вярно, че ТПТИ дотук е най-публичният договор за свободна търговия. Но обществената чувствителност по въпроса е силно повишена и явно това няма скоро да се промени. Гражданската опозиция не касае факта, че САЩ и Европа са най-важни стратегически и стопански съюзници. По-скоро тук виждаме нещо по-голямо: нежеланието на хората да бъдат само обекти на „голямата бизнес политика” и стремежът им да се конституират като неин субект.

От двете страни на Атлантика притеснения се изказват от хора със самочувствие, с високи постижения, които те са готови да бранят. Негативните социални ефекти от NAFTA и от европейския остеритет трудно може да се скрият. Обществената търпимост към неолиберализма, жертващ всичко в името на свободния пазар, е изчерпана. Обещания за още от същото не радват никой извън горния един процент, те вече не са приемливи.

Без съмнение, не всички възражения срещу ТПТИ са основателни. Има и трети страни, които ще загубят много от търговския договор между Европа и САЩ и с удоволствие гледат как гражданското недоволство срещу него ескалира. Москва например надали проспива очертаващата се загуба на европейския газов пазар, а Турция, невероятният кандидат за членство в ЕС и боен другар на САЩ, вече си поиска парче от баницата.

Макар официалните лица да го крият, през последните месеци темпът на преговорите за ТПТИ се забави. Очевидно на този етап има граници за по-нататъшната интеграция на най-развитите световни икономики. Предвид обществения натиск за запазване на потребителските и трудовите стандарти, тези граници изглежда вече се дължат на отказа на компаниите да поемат нови разходи и на нежеланието на преговарящите да рискуват с непопулярни сред националния бизнес отстъпки. Фред Бергстен, който е сред най-авторитетните стратегически анализатори в САЩ, прогнозира, че Трансатлантическо търговско споразумение в крайна сметка ще бъде постигнато, но по-бавно и с по-малък обхват по сравнение с Тихоокеанското, което е въпрос на месеци.

Що се касае до мястото на България в ТПТИ, то е много специфично, тъй като сме най-слабо развитият регион на Европа и може както да спечелим благодарение на евтиния си труд и енергия, така и да загубим: традиционни храни, сортове и генетични ресурси, ключовият за икономиката ни износ за Европа да се свие, а едва надигналите глава родни предприятия да бъдат смазани от конкуренция в американски мащаб. На тези проблеми ще посветя следващ анализ. Повече от сигурно е, че ако нямаме национална позиция по този толкова важен за бъдещето на Европа търговски договор, губеща ще е само България.

Публикувано в сп. TEMA

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , , | Leave a comment