Отива ли си кризата

Прехвалените модели на икономистите не можаха да предвидят избухването на съвременната финансова криза. Промениха ли се те за изминалите седем години? Осигуряват ли по-надеждна представа на домакинствата и на фирмите за условията, в които се взимат инвестиционните и потребителските решения? Рано е да се каже. Във всички случаи след Голямата рецесия мненията на пазарните оракули станаха някак по-умерени, а и далеч по-разнородни в сравнение с общия хор, блеещ “пазарът ни носи несметно богатство”, точно преди най-големите западни банки да се изправят пред ръба на фалита.

Светът започва да се възстановява от кризата и да се връща към растеж, обобщи Международният валутен фонд в пролетната си прогноза за състоянието на глобалната икономика. Положителните тенденции, забележими още през октомври, са укрепнали. Макар че икономическите показатели все още са под нивата отпреди кризата, време е централните банки да се върнат към по-конвенционална политика – предупреди фондът.

Кризата като фаза от бизнес цикъла действително отминава, но по-важно е към какво състояние на стопанството сме се запътили. Мнозина вярват, че сегашните затруднения са вечни, тъй като „криза” е новото равновесно състояние на икономиката. По-вероятно е друго: за пръв път от десетилетия икономиката функционира в свят без пазарни балони и реалността разочарова.

Когато държавата си отиде

Големият въпрос, който днес занимава анализаторите в САЩ, е дали икономиката ще може да стои сама на краката си, след като монетарните и фискалните стимули бъдат преустановени. Подобрението на пазара на труда позволи Федералният резерв да обяви след 2014 г. не само край на количествените улеснения, но и вдигане на лихвите. От протоколите на Комисията по отворени пазари личи, че повечето членове предвиждат федералната фондова лихва да се покачи на 1% през следващата година, на 2% през 2016 г. и на 4% в дългосрочен период.

Нещо повече. В тежки препирни с Републиканската партия администрацията на президента Обама чувствително намали планирания за 2014 г. бюджетен дефицит до малко над половин трилион долара, или 2.9% от БВП. Надеждите са частният сектор да компенсира фискалното оттегляне на държавата. Официалните прогнози са, че растежът през следващите две години ще се движи около 3%, което е силен резултат за развита икономика. Те обаче не са съобразени с момента на изтегляне на стимулите и отказа от нулевите лихви, така че има риск икономиката на САЩ да поднесе неприятни изненади.

Така или иначе резултатът на еврозоната тази година ще е почти двойно по-нисък от американския. Оливър Бланшард, главният икономист на МВФ, счита, че условието за по-добро представяне на страните с обща валута е отхлабване политиката на Европейската централна банка. Действително, ЕЦБ толерира ниска инфлация – това действа като спирачка за растежа и насърчава по-висока безработица според основната теорема на макроикономиката. Страните от Европейския съюз извън еврозоната са в още по-неизгодна позиция, тъй като кредитът там е по-скъп, нивото на фирмена задлъжнялост е високо, търсенето на вътрешния пазар е оскъдно и износът не може да компенсира всичко това.

Двата големи икономически блока на богатия свят приложиха коренно различни подходи за справяне с кризата и резултатите говорят сами. САЩ се връщат към растеж, защото Федералният резерв има ангажимент да води монетарна политика, която подкрепя икономиката. ЕЦБ във Франкфурт е натоварена единствено със задачата да пази ценовата стабилност (и да спасява тихомълком дълговия пазар на периферните страни). Консервативната политика на ЕЦБ, обслужваща интересите на кредитора Германия, е в основата на мудния растеж на Стария континент. Потвърждение дава Великобритания с активната Bank of England: Островът през 2014 г. ще е “първенец” сред развитите държави по отношение на растежа.

В тази връзка авторитетният финансист Мохамед Ел-Ериан счита, че е време ЕЦБ да разшири сферата на интереса си, като се ангажира и с икономиката. В противен случай Европа рискува да изпадне в продължителна стагнация, което от своя страна ще увеличи финансовия риск. Ел-Ериан изтъква няколко условия за икономически подем в Европа, по-главните от които са националисти да не получат много власт на скорошните избори, нормализиране на отношенията с Русия, структурни реформи, както и “политиците да излязат от зоната си на комфорт”.

Ключовата фраза „структурни реформи” отново излиза на дневен ред – тя всъщност е сред най-важните пролетни послания на МВФ. Предстоят реформи на пазара на труда, на пенсионните и осигурителните системи, на бизнес регулациите. За политиците това вещае безсънни нощи, за населението е нов повод за стрес. Нагласата, че някога “кризата ще свърши” и след това ще настъпи продължителен период на спокойствие и просперитет, е измамна. Напротив, нужно е политическо усилие както за излизане от кризисното състояние, така и за отглеждане на по-устойчив и балансиран растеж. Държавната политика едва започва след преустановяване на преките публични стимули. Разбира се, истинските усилия ще се изискват не от политиците, а от хората, които трябва да преглътнат поредната порция реформи в името на икономиката.

Боли ли хистерезисът

Очакването, че скоро ще настъпи “край на кризата”, е несъстоятелно по още ред причини. Със заимствания от физиката термин “хистерезис” икономистите описват влиянието на периодите с повишена безработица върху заетостта в дългосрочен период. Парче желязо, поставено в магнитно поле, известно време се държи като магнит – по същия начин и след изчезването на условията, довели до криза, икономиката известно време се представя под своя потенциал. Обяснението е, че хората, които дълго стоят без работа, губят трудови умения и навици.

Неслучайно фирмите наемат по-лесно работещи, отколкото безработни хора, освен това те са склонни да плащат по-високи заплати за повече работни часове, отколкото да привличат нови служители. Ефектът на хистерезис се подсилва от факта, че икономиката не стои на едно място, докато хората принудително бездействат. В сферата на високите технологии, където знанието, а не разходите е основното оръжие на конкуренцията, този ефект е още по-изразен. Високата безработица, особено сред младите, се самовъзпроизвежда, това обуславя трайно високи социални разходи, което от своя страна отнема публичен инвестиционен ресурс.

Списъкът със спънките пред икономическото оживление е дълъг. Нобеловият лауреат Робърт Шилер например изтъква ролята на “наративите”: историите за успех и провал, които отразяват, но и диктуват нагласите в икономиката в даден момент. С други думи, пазарът е злопаметен. До средата на 2007 г. инвеститорите се опияняваха със светли перспективи, но сега махалото се връща и мрачната нотка доминира. Нужни са не само нови методи и техники за борба с кризата, но и нови политически лица, които да разкажат новите истории на успех и оптимизъм. За добро или лошо нашето време не познава личности като Рузвелт и Кенеди, които да омагьосват съзнанието на народите.

По-техническо обяснение дава хипотезата за “благотворния пазарен балон”. Според редица американски коментатори пазарната еуфория не е порок, а двигателят, нужен на икономиката, за да развие тя прилична скорост. Днешната финансова криза бе предизвикана от балона в цените на недвижимите имоти, надул се след 2000 г. Предишният балон беше в интернет: с какво сляпата вяра в “доткомите” се различава от холандската лудост по лалета през XVII в. и спекулациите на Джон Лоу със земите в Луизиана век по-късно? В момента обаче, изтъкват поддръжниците на тази теория, нито един продуктов клас или бизнес не внушава така нужната на икономиката ирационалност.

Всъщност повсеместното проникване на смартфоните и таблетите вероятно е вдигнало глобалния БВП с половин или един процент, но капацитетът на “джобните технологии” е ограничен. Секторът на възобновяемата енергия се сочеше като „кандидат-балон”, но той е твърде зависим от държавните стимули, а опозицията на конвенционалните въглеводороди е жестока. Не е толкова лесно да се намери нов хит: потребителският пазар на Запада е презрял, хората боледуват от преяждане и разполагат с предостатъчно средства за придвижване и развлечение. Нов жилищен балон надали ще се оформи през следващите 20 години. Циниците твърдят, че без скок във военната индустрия, която да намери приложение на бездействащите производствени фактори, световната икономика се е запътила към продължителна стагнация.

Подобни мисли навява и изследване на Банката за международни разплащания от 2012 г. То твърди, че има съществено разминаване между фазите на обикновения бизнес цикъл и на финансовия цикъл. Последният е поне двойно по-продължителен, в някои случаи може да трае и 30 г., средно е 18. Сравнявайки показатели като ръст на частния кредит, съотношение дълг/БВП, цени на недвижимите имоти и някои други, изследователите от Базел установяват, че финансовият цикъл във водещите западни страни е достигнал пика си през 2007 г. Тоест тепърва предстоят десетилетия на влошаване на финансовите параметри.

Капитализмът – враг на цивилизацията

Това, което обединява схематизираните по-горе подходи към кризата, е, че те виждат бъдещето в традиционните рамки на капиталистическия свят. Ново изследване на френски икономист поставя под въпрос не просто дали капитализмът е в състояние да се пребори с последиците от кризата, а дали обществената и икономическата форма „капитализъм” е въобще пригодна за нуждите на човешката цивилизация. Вече се чуха авторитетни мнения отляво и отдясно, че публикуваната през 2014 г. книга на Томас Пикет “Капиталът през XXI век” ще задава тона в теоретичните и в практическите търсения на гилдията през идните десетилетия.

Всъщност няма да чуем от проф. Пикет нищо кой знае колко ново. Той твърди, че неравенството е присъщо на капитализма и това е заплаха за обществото. Икономистът съпоставя темпа на нарастване на БВП и възвръщаемостта на капитала и установява тенденцията капиталът да изсмуква икономиката. Окончателно и безвъзвратно е приключил уникалният период от края на Първата световна война до началото на 1970-те, когато капитализмът носеше по-голямо равенство в обществото. Сега неравенството се е върнало на равнищата отпреди 1914 г.: 10% най-богати хора на планетата притежават 60-70% от богатството и 25-35% от дохода.

Капитализмът концентрира все повече ресурси в ръцете на все по-малко хора и според Пикет в един момент социалната бомба може да избухне. Единственото спасение според него е да се въведе глобален прогресивен данък върху имуществото, но авторът признава, че при сегашната политическа конюнктура това е малко вероятно.

На сходно мнение застана нобелистът Джоузеф Стиглиц: в серия статии от началото на годината той припомни, че средната реална заплата на работника в САЩ сега е по-ниска, отколкото преди 40 години. Наистина, „новата мрачна реалност” се отнася само за някои хора – за нещастие това са повечето хора, шегува се той. Съществено подобрение в обозримо бъдеще не се очаква, а „политическата система изглежда неспособна да въведе реформите, нужни за по-добро бъдеще”.

Икономистите по правило са мрачни хора. От гледна точка на теорията на Шилер за историите за икономиката е далеч по-добре да слушаме не професорите, а например родния нумеролог Цветанка Рангелова. Националният публичен телевизионен ефир й бе предоставен, за да може тя да заяви: „Най-накрая тази отвратителна криза си заминава през 2014 г.” Звучи далеч по-добре от Стиглиц и Пикет, но ще ви убеди ли това прозрение да си купите кабриолет на изплащане?

TEMA

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , , | Leave a comment

Украйна падна в лапите на спасителите

Икономиката на Украйна се нуждае от спешна операция и МВФ е на своя пост. Ще боли много, а изцелението далеч не е гарантирано

През миналата година коефициентът на безработица в Украйна бе 7.2%, а броят на заетите достигна 20.4 млн. души. След като на 28 март Киев се съгласи да приеме помощта на Международния валутен фонд, за да избегне назряващ държавен банкрут, предстои кардинално преструктуриране на украинската икономика. Ще бъдат закрити цели отрасли, стотици хиляди или дори милиони ще останат на улицата. МВФ не признава поражения, но хората имат различен аршин от икономистите – на първо място, дали имат работа и хляб. Така че нека историята помни: преди МВФ да дойде в Украйна, там безработни бяха само 1.576 млн. души.

Разбира се, заетостта не казва всичко – например каква е работната заплата. През февруари средното месечно възнаграждение в Украйна е 210 евро и българинът със своите 846 лв. може дори да изпита превъзходство. Далеч по-важно е как условията на МВФ за отпускане на помощи ще повлияят на тази богата, географски близка и по много начини сродна на България страна. Фондът все още ползва подсладители за горчивото хапче. Но изискванията към Украйна са на практика същите, каквито страните от Третия свят трябва да спазват от над половин век. Същността им се свежда до свиване на вътрешното търсене и повече износ. Дори да приемем, че политическото напрежение постепенно ще отшуми, много икономическа болка очаква украинците през следващите години.

Спасителната ръка

През последните години МВФ направи два неуспешни опита да вземе Украйна под крилото си. Договорените през 2008 и 2011 г. заеми се провалиха, тъй като фондът спираше траншовете, щом правителството се отклоняваше от начертания път. След загубата на покровителството на Москва, можеше да се очаква Киев да е по-сговорчив. Въпреки това, първото гласуване на сделката с МВФ във Върховната Рада се провали, а при втория опит тя бе одобрена с гласовете на едва 55% от депутатите. Резултатът е напълно достатъчен, за да може премиерът Арсений Яценюк да приложи непопулярните мерки, закъснели според него с 20 години. Още при встъпването си в длъжност в края на февруари той декларира: „Вероятно ще бъда най-непопулярният министър председател в цялата история”. С предстоящото поскъпване на природния газ за домакинствата със 73% от първи май, както и с вече действащото 30% увеличение за индустрията, той изглежда напълно прав.

Споразумението между Украйна и мисията на фонда предстои да бъде одобрено от ръководството на МВФ във Вашингтон, очаква се това да стане в средата на април. Засега се предвижда двугодишен стенд-бай заем в размер на 14-18 млрд. долара, точната сума ще се уточни в зависимост от конкретните нужди. Общата помощ за Украйна с привличане на други международни донори се очаква да възлезе на 27 млрд. долара. В това число вероятно влизат обещаният от Световната банка заем от 3 млрд. долара „за реформи и инфраструктурни проекти”, помощта от ЕС в размер на 1.6 млрд. евро и още 1 млрд. долара от САЩ. Украинското министерство на финансите твърди, че страната се нуждае от 35 млрд. долара в следващите две години, а без външна помощ до няколко месеца ще фалира.

В замяна на помощта, новото правителство в Киев се съгласи на сериозни промени в пет ключови области: монетарна и валутна политика, финансов сектор, фискални политики, енергетика, бизнес климат. Няма съмнение, че досегашното управление не бе на ниво и в петте сфери. Например именно опитите на централната банка да пази стойността на гривната на международните пазари доведоха до драстичния спад на валутните резерви, съответно повикаха скъпо струващата помощ на МВФ. Гривната премина в началото на февруари към свободен обменен курс, но злината вече е сторена. Също така, по данни на фонда, тази година в Украйна се очертава публичен дефицит над 10% от БВП заради бюджетната дупка и дълговете на държавната „Нафтогаз”. Яценюк предвижда спад на БВП с поне 3%.

Украйна днес отчаяно се нуждае от стабилност и постигнатото споразумение с международната институция повлия положително на пазарите. Въпреки че бе очаквана, новината чувствително понижи залозите за фалит на Киев. Рязко спадна и цената на застраховката на украинския държавен дълг (CDS) – показател, внимателно следен от финансисти и политици. Спрямо най-тревожните дни в началото на март, CDS поевтиняха с 29%.

Въпреки всичко, някои фрази от споразумението с МВФ пораждат опасения, че със спасителната помощ от Запада украинската икономика губи суверенитета си, преди да го е получила от Москва. Фондът например изтъква нуждата централната банка да бъде приведена в съответствие с „най-добрите международни практики” – твърде многозначително изискване към суверенна институция. По-директна е заявката за намаляване на държавните разходи в борбата с бюджетните дефицити. На няколко пъти е подчертано, че уязвимите групи в обществото ще бъдат подкрепени, но българският опит говори друго.

Най-спорно е споразумението за преструктуриране на „Нафтогаз”. Националната компания за добив, транспортиране и преработка на нефт и газ дава работа на 175 хил. души и създава една осма от БВП на страната. Икономическият министър Павел Шеремета вече заяви, че фирмата трябва да се извади от забранителния списък за приватизация, защото била „непрозрачен монстер”. Големи риби се ловят в мътна вода: активите на „Нафтогаз” към 2010 г. са оценени на 194 млрд. гривни – 12 млрд. евро по днешен курс. Предвид междуконтиненталните тръбопроводи и обезценяването на гривната, реалната й стойност е поне двойно по-висока.

Българската следа

За него идеологът на българското либертарианство Красен Станчев заяви: „Николай Георгиев има най-значителен принос за успеха на стопанските реформи след 1997 г.” Заместник-министърът на финансите в правителството на Иван Костов от миналото лято е ръководител на мисията на МВФ за Украйна и в момента е в центъра на интереса на световните медии. Важната роля в исторически момент, която се падна на д-р Георгиев, е действително признание за българския интелект. Но има основания да подозираме, че той и бившият финансов министър Симеон Дянков са натоварени с еднаква мисия. Кризата от 2008 г. счупи клишетата в икономическата политика, но само за богатите страни. За бедните и финансово притеснените държави (тъй като Украйна в никакъв случай не е бедна), МВФ продължава да предписва лекарствата, които спестява на богатия свят. Георгиев, както и Дянков в работата си за Световната банка, са верни аптекари.

Показателна е позицията на Николай Георгиев от края на октомври, когато Киев и Москва още не бяха скъсали отношения и Украйна не беше „своя” за МВФ. Той призова за „амбициозна фискална консолидация” – убийствена за икономиката в случаи на тежка криза. Доказахме го самите ние с неразумното балансиране на бюджетите след 2010 г., вкарало икономиката в депресия. В края на март Георгиев даде на Украйна по-мек съвет: бюджетният дефицит постепенно да се свие до 2.5% през 2016 г. Това е добра заявка, но ако тя се изпълнява без оглед на ситуацията в страната, безработицата там бързо ще превиши тази в Испания и Гърция.

Българският представител на МВФ говори също за замразяване на заплати, спиране наемането на държавни служители, орязване на субсидиите, свиване на държавните разходи, рязко поскъпване на енергията. Паралелно с това той препоръча целеви социални програми да обхванат до 40% от населението. Не е състрадание, а стар принцип на Чикагската школа: намаляването на държавната роля в икономиката да се съпровожда от мащабни, но временни помощи. Размерът им никога не съответства на тежестта на реформите, а изпълнители често са „свои” компании. Независимо от това, „социалното изискване” формално е спазено.

Преди да стане български заместник-министър, Николай Георгиев работи няколко години в системата на МВФ. Вече в правителството, в серия интервюта за родната преса той даде да се разбере каква икономическа идеология изповядва. „Вътрешното потребление на малка, отворена икономика като България не може да бъде двигател на растежа” – по думите му, подобна идея е „мит”. Следствието от тази му (им) гледна точка е, че вече 17 години политика на ниски заплати измъчва българското население, в нашите магазини вече няма български продукти, а производството е главно добив на суровини и ишлеме.

„По дефиниция държавата не е добър собственик и не може да си контролира активите”, обобщи през 2000 г. Георгиев. Човекът, който днес спасява Украйна, също така счита, че „Публичните инвестиции са по дефиниция нискоефективни”. Недоверието към държавността, толкова свойствено за българския икономист, ще реши съдбата и на „Нафтогаз”. Всъщност, ако губещите, по ред причини, държавни предприятия бъдат тотално закрити, как ще се изпълни изискването, формулирано толкова точно от самия Николай Георгиев? „Ключът за трайно и устойчиво повишаване на благосъстоянието ни е да се произвежда повече и на тази база да се вдигнат доходите”, заяви той малко преди да бъдат затворени заводите у нас. Същото той повтори и в Молдова, където доскоро представляваше МВФ – ясен знак за приемственост в МВФ по отношение на незападните страни.

Размисли на родна почва предизвиква и датиращата от 2001 г. негова фраза „опорните точки на макроикономическата стабилност…”

Триумфът на реформите

Има и други гледни точки за икономическата политика – дори в МВФ. С благословията на главния икономист Оливър Бланшард, наскоро бе публикуван доклад, доказващ с исторически примери и иконометрически методи, че неравенството в обществото спъва растежа, а ролята на държавата в икономиката не може да бъде подценена. В този смисъл, големият проблем на Украйна е не дефицитът в платежния баланс или външният дълг, който всъщност е едва 17% от БВП (според централната банка външният държавен дълг към 01.01.2014 г. е 29.922 млрд. долара) – а чисто и просто наличието на олигарси. За съжаление, почти нищо от готвения стабилизационен пакет не помага за преодоляването му. Мисията на МВФ все пак препоръча прогресивен данък, чиято ставка за най-високите подоходни групи достига 25%. Изборът на плаващ валутен курс с таргетиране на инфлацията също е любопитен. Ако за Украйна бяха избрани нашите „запазени марки” плосък данък и валутен борд, щеше да е голяма беда.

Украйна, за разлика от България, е голяма икономика, което предполага различни политики. Впрочем също и различни макроикономически показатели: паричната политика в такава страна не следва да се съобразява твърде стриктно с бюджетните дефицити, например. Наистина е голяма и затова съвсем изкуствена изглежда кризата, която поставя Киев на колене заради толкова нисък външен дълг. Украйна има 1400 км излаз на Черно море, брегът е осеян с пристанища и заводи. Тя държи една четвърт от черноземите на планетата и е сред най-големите износители на пшеница в света. Има 15 големи ядрени реактора и е втори по важност производител на въглища в Европа. Населението й наброява 45 млн. души, повечето от тях добре образовани и с европейски трудови ценности.

Несъпоставими сме – и все пак украинците ще видят бъдещето си в развитието на нашата страна след 1997 г. Помощта и съветите на МВФ няма автоматично да превърнат олигархичния модел в егалитарно общество. Падането на износните мита за Европейския съюз надали ще компенсира загубата на огромните руски пазари, очаква се взрив на безработицата в промишлеността. Статистиката говори, че над 25% от износа на Украйна отива за Русия, освен това украинските гастарбайтери официално заработват там 2-3 млрд. долара. Селскостопанската земя на Украйна ще премине в ръцете на големите арендатори – в края на 2013 г. Китай преговаряше за дългосрочен наем на 30 хил. кв.км. черноземи, новината за споразумение бе опровергана, но неубедително. Да не говорим за най-богатия Донбаски район, който е интегриран с руската икономика и където въпросът за присъединяването към Руската федерация вече излезе на улицата.

Последните украински държавни активи, първо „Нафтогаз”, ще преминат в ръцете на олигарси, или пък в чуждестранни собственици – което от национална гледна точка не е по-добър изход. В тази връзка, трудно е да се скрие, че съветите на МВФ не са безкористни. Износът, който се препоръчва като спасителен изход от дългови кризи, в подобен момент може да е само суровинен. Нарасналите доставки свалят цената на суровините на борсите, за радост на консуматорите в богатите страни. Обаче заради по-ниските цени страната износител трябва да продава все повече и повече, за да обслужва дълга си – което пък е целта на МВФ. От другата страна, Украйна ще внася повече западни промишлени продукти, което не само ще донесе печалба на спасителите, а и ще изтласка от пазара местните производители. Като бонус, украинската валута ще поскъпне, което пък ще затрудни износа на продукция с добавена стойност – тоест индустрията е обречена.

Новият украински премиер, по собствените му думи, е готов да действа като „политическо камикадзе” и декларира, че ще се прости с политическото си бъдеще, само и само да прокара реформите, от които страната има нужда. Като доктор по икономика Яценюк все пак трябва да знае, че пътят, по който Украйна тръгва днес, е утъпкан. В страните, минали през менгемето на МВФ, се наблюдава или взрив на патриотизма и отхвърляне на чуждия икономически и финансов диктат (Корея, Малайзия и Аржентина), или държавата изпада в безпътица: националните идеали се подменят с радикален либерализъм, докато олигархичните структури остават непокътнати и дори се разрастват. В Източна Европа това е по-честият резултат.

“Тема”, 03.04.2014

Posted in Интернационални | Tagged , , | Leave a comment

Грамофонът на мира

Там между двете реки в хладния пясък лежи наблюдател и чака

Тя сама пристигна при мен. Лятото на 1989 г. прекарах сам в България, докато родителите ми доработваха договорите си в Москва. Когато се върнаха, изненадаха ме с подарък – грамофон. Странен избор в края на XX век, тогава в соцлагера пускаха първите CD плеъри, при това на същата цена. Но погледнато инженерно грамофонът беше правилният избор: „компактдисковете” бяха в самото начало на производството и това криеше рискове, докато моят грамофон беше своеобразен връх на технологията, с диамантена глава. Заедно с него ми донесоха трийсетина плочи – всичко „младежко”, което се предлагало в музикалния магазин.

Една пластинка бързо изпъкна сред еднообразния съветски хардрок и вносните попбози. На нея беше нарисувана приказна гора, река и поле в далечината, над тях греят едновременно слънце и луна, на преден план надничат лъв и благороден елен. Албумът „Равноденствие” на група „Аквариум” от 1987 г. Не бях чувал за тях, въпреки че няколко години поглъщах първа и втора програми на съветската телевизия. Чудна музика с вълшебни стихове, няма какво по-оригинално да кажа. Стилът е нещо като рок, макар че виолончело измества на много места електрическата китара, а щрайх от цигулки – барабаните. Поезията по-добре да опитам да преведа: „Вземи снежнобяло платно, докосни го със зелено и жълто, с ослепително синьо нарисувай дървета и те ще ти кажат как всичко, което исках, става на вятър, и вятърът целува клоните. Аз казвам Благодаря за тази радост…”

Порой от звуци и образи се изсипваше върху мен всеки път, когато си пусках „Равноденствие” на грамофона. Силно се пристрастих към тази музика и я слушах години наред, без да споделям на никого. По това време, в моето училище, имахме право само на метъл или диско – чалга още нямаше, а средният път с „Бийтълс” и „Пинк Флойд” не предизвикваше доверие. Ще напомня: през Перестройката България внасяше, много неохотно и още по-предпазливо, свобода от СССР.

Веднъж по някакъв повод споделих за моята музикална страст, уж под формата на шега, на по-големия ми братовчед, той вече беше студент в София. Ще си представите ли как се почувствах, когато научих, че „Аквариум” е едва ли не най-престижната група в университетските среди. Като се замисля, колко много приятелства завързах по-късно покрай нея. Знаехме наизуст текстовете на певеца и поета Борис Гребенщиков, служехме си с неговите сложни метафори и, докато чакахме „да започне джаза”, се стремяхме към непрекъснато и непосредствено изживяване на красотата и истината, както учеха песните му.

После пламъкът помръкна. Сам поетът го каза: „Станахме пристойни, станахме големи, приемат ни в прилични места. Вече не пиша съмнителни текстове, с които да ви бъркам в ума.” Гребенщиков междувременно заяви, че с Путин Русия е по-спокойна и уредена. Бунтарят, уволнен отвсякъде, подиграл се със системата така умно, че същата система му вдигна пиедестал, възпитал хиляди, повлиял стотици хиляди – сякаш потъна в мъглата над река Яндзъ. Или се превърна в охлюва, вярно пълзящ по склона на Фуджи, към невъзможната симбиоза на рокендрола с протяжната руска душевност и великата мъдрост на Изтока.

Нещо игличката се счупи. А в началото на март, след кървавата баня на Майдана, Борис Гребенщиков се обърна към управниците на Русия: „Спомнете си за народа, който ви делегира властта. Без този народ вие сте никой, престанете да го лъжете!” Музикантът заяви, че на този свят няма проблем, който не може да се реши по мирен път. Опитаха се да използват яростната му песен срещу съветския режим „Горящият влак”, като пропаганда за руското настъпление в Крим – „Няма накъде да отстъпваме повече.” Гребенщиков отвърна: Намерете смелост да цитирате целия стих, не пропускайте „Видях генерали, които ядат и пият нашата смърт!” Този месец написа и нова антивоенна песен, „Любов по време на война”. Там пее: „Нямат лица тези, които са с нас. Нямат лица и тези, които са против нас.” Враждата няма лице, тя се крие зад маски.

Сякаш съм ваксиниран срещу едностранчивостта, белязала българското Фейсбук общество и в Кримската криза: когато отсъждаме кой е добър, а кой лош, да се сещаме за равноденствието. Мигът и мястото, когато и където злото неволно твори добро, а общопризнатото добро вони като гърлото на ада. Особено ако променяме нивото на цивилизации, време и вечност, личност. Както пее: „Вечният сумрак на времето е от тази страна, великото утро – от другата.” Мирът в света практически се крепи върху опитите ни, ежедневни и непредубедени, да разберем другия – и на сънищата ни за нещо по-голямо.

Posted in Лични | Tagged , , | Leave a comment

Зелените работни места – шанс за България

Има неоспорими доказателства, че зелената икономическа политика работи. В България тя може да създаде поне 300 хил. работни места, считат Зелените

Автомобилостроенето в Европейския съюз през 2008 г. дава работа на 2.7 млн. души. През същата година в различни еко-индустрии в ЕС са заети 3.4 млн. души. Тези данни на Европейската комисия ясно показват, че опазването на природата и поддържането на по-добро качество на живота имат огромно икономическо изражение. По дефиниция, еко-индустрията включва „всички дейности, свързани с производството на технологии, продукти и услуги, които помагат да се измерят, предотвратят или поправят щетите, нанесени на водата, въздуха или почвата”. Тези индустрии предлагат решения за екологичните проблеми на обществото, като например отпадъци, шум или увреждане на екосистеми. Примери за еко-индустрии са управление на отпадъците, управление на водния сектор, рециклиране, контрол на замърсяването на въздуха, устойчив публичен транспорт, възобновяема енергия, опазване на биоразнообразието и много други.

В страни като Германия и Холандия на еко-индустриите отдавна се гледа като на двигател за създаване на работни места (само в Германия през 2008 г. с опазване на околната среда са заети 1.93 млн. души). За да успее зелената икономическа политика също и в страни като нашата, хората трябва да бъдат убедени, че тя носи заетост и по-добри доходи, а не им отнема поминъка. Брошурата „Зелени работни места. Успешни примери и възможности за Европа” си поставя подобна цел. Всеки икономически отрасъл може да се промени така, че да предлага повече и по-зелени работни места, но амбицията на групата на Зелените в Европейския парламент е по-голяма. Визията им „New Green Deal” („Новият зелен обществен договор”, по подобие на програмата „Ню дийл”, с която САЩ излезе от Голямата депресия през 1930-те) предвижда създаването и на ред нови, високотехнологични и не чак толкова, зелени отрасли. В зелена може да се трансформира цялата верига на стойността: от проучванията през производството до дистрибуцията и разделянето с продукта, без да забравяме строителството, туризма, селското стопанство.

Ако Европа избере нисковъглеродния енергиен сценарий, през 2050 г. сметките за енергия ще намалеят с 350 млрд. евро, изчисли Европейската фондация за климата. Политическата зависимост, свързана с внос на енергийни ресурси, ще отпадне. Освен това, нови зелени продукти ще позволят допълнителен износ в размер на 25 млрд. евро годишно. Тези макроикономически прогнози обаче не отговарят на притесненията на обикновения човек: какво ще стане, ако заради зелена политика загубя работата си в мината за въглища? (Този въпрос стои пред 15 хил. българи). Как ще преживея, щом зелената политика спира строителството на нови курорти? Засегнати със сигурност ще има и който твърди противното, лъже. Но зелената политика за работни места предвижда не само закриване на вредния за природата и обществото бизнес, но и превръщането му в по-добри, включително в по-добре платени, трудови възможности. Тоест тя работи за обикновения човек.

С един куршум – три заека

Зелените индустрии са по-интензивни за труд, тоест наемат повече хора – потвърждават го многобройни примери. Затова преходът към устойчива икономика ще помогне на голяма част от тези близо 25 млн. европейци, сред тях поне 500 хил. българи, които официално не работят, а биха искали. Ако Европа изцяло се откаже от нефта и газа, а това е напълно възможно технически, секторът на възобновяемата енергия ще даде работа на 6 млн. души. И сега във ВЕИ са заети около 1 млн. европейци, включително 13 хил. българи. Секторът оползотворяване на отпадъците дава хляб на други 1.4 млн. души в Европа. Бразилия вече реши значителна част от проблемите на градската бедност, организирайки бедстващите безработни в сметосъбирането. Подобно нещо е напълно възможно и у нас, ако днешното хаотично събиране на всякакви отпадъци от циганското население получи форма.

Всъщност това онагледява основен принцип в зелената икономическа политика: с един куршум поне три заека. От една страна, чистотата в градовете ще се подобри. От втора, ресурсите ще се оползотворяват пълноценно. От трета, бедните ще имат поминък. Като бонус, престъпността в градовете ще спадне. А плащането на държавни помощи ще намалее, или поне ще стане по-реалистично.

Голяма възможност предоставят и отраслите, пряко свързани с екосистемите и биоразнообразието: селско и горско стопанство и рибарство. В тях са заети почти 15 млн. европейци. Преминаването към устойчиви практики може да увеличи заетостта в тези сектори с 10-20%, считат експертите. По данни на Института по аграрна икономика, към 2012 г. в селското стопанство на България работят 738 хил. души, което е 12% от общия брой на заетите. Ако същата пропорция се приложи и при нас, заетостта в страната ще се увеличи със 150 хил. души. Механизираното производство на монокултури, което характеризира нашия аграрен бизнес, оставя големи групи хора в селата без работа и така силно стеснява жизнените им възможности, тоест способства за възпроизводство на бедността. Зелените работни места се възползват от уникалните почвени, климатични и генетични ресурси на България за производство на качествени храни и други органични материали. Зелената аграрна политика е значително по-трудоемка, но и много по-доходоносна от традиционната.

Подмяната на личния транспорт с обществен също крие огромен потенциал за разкриване на работни места… Но за да се осъществи цялостна политика за зелени работни места, са нужни дългосрочни финансови гаранции и значителна промяна в правната рамка. Ако Европейската комисия най-сетне приеме програмата за икономия на енергия, която обмисля от години, санирането и другите дейности за подобряване на енергийната ефективност ще разкрият допълнителни 2 млн. работни места, и то предимно в малки и средни предприятия. За България синдикатите преценяват, че програма за саниране ще създаде 80 хил. допълнителни работни места в регионите.

Ето ги вече обещаните от това правителство четвърт милион нови работни места, нужни на икономиката, за да си стъпи на краката. Но за целта е нужна нова зелена административна инфраструктура. Нужни са много по-големи промени от приемането на една или няколко зелени насърчителни програми. Нови зелени работни места ще се създават с

промяна на реда за провеждане на обществени поръчки

Ако фирмите, които се съобразяват със социални, екологични и честни търговски принципи, получат преимущество при доставка на стоки и услуги за държавата и общините, реалната заетост ще се повиши, а броят на „работещите бедни” ще спадне, твърдят европейските Зелени.

Разходите, свързани с персонала, формират под една пета от общите разходи на промишлените предприятия в Европа. За сметка на това, разходите за енергия и суровини достигат 60%. Според концепцията за зелени работни места, разходният натиск на пазара на труда трябва да отслабне, по-големи икономии могат да се постигнат, ако в индустрията се насърчава по-икономичен подход по отношение на енергия и материали. Малки предприятия ще повишат конкурентоспособността си, тоест ще останат на пазара, а хората ще запазят работата си.

В кризата натискът върху трудовите ресурси е много голям, дори в „традиционни зелени” сектори се наблюдават ниско заплащане, лоши условия на труд, пречки пред профсъюзите и т.н. Това са дадености, характерни далеч не само за България. Според европейските Зелени, политиците трябва редовно да се срещат със синдикатите и да си партнират с тях.

Като цяло, според тях системата за обществено осигуряване трябва да се засили в преходния период на преминаване към зелена индустрия, особено за хора, сменящи попрището си. Например, човек прекарал 30 години в мина, има право на обучение, както и на финансово подпомагане, докато се подготвя за нова, зелена работа. Тъй като от „озеленяване” най-силно се нуждаят „мъжки” отрасли като строителство и енергетика, зелената политика не трябва да изпуска от поглед и специалните образователни и квалификационни нужди на жените.

Гърция и Чехия успяха

Село Анавра в югоизточна Гърция приема програма за зелено развитие още в средата на 1990-те, когато многобройните малки животновъди се кооперират. В момента в селото има три големи ферми с 25 хил. глави добитък, овце, кози, крави и свине. Животните пасат свободно в планините. Селото е отворило собствена кланица и продава органично месо, отговарящо на всички изисквания. Заедно с това, хората съвместно инвестират във вятърни турбини, имат вече 20 „перки” с обща мощност 17.5 мегавата. Само едната носи на селото 60 хил. евро годишни приходи. Жителите на Анавра са изградили и свой екологичен и културен парк на площ 1000 дка, който също привлича туристи и създава работни места. С общи средства са построени медицински център, спортни площадки, приют за бездомни, старопиталище. Безработицата в селото е нула, броят на жителите на Анавра се е увеличил от 300 на 550 между 2000 и 2010 г.

Паралели с българската реалност има и в примера на Бремерхавен. Германският пристанищен град тежко понася кризата в края на 1980-те и към 1997 г. безработицата достига 21%, а населението спада с 30% (днес градът в провинция Бремен има 120 хил. жители). През 2001 г. градските власти избират нов път, залагайки на квалифицирания персонал и ноу-хау, останали след затварянето на доковете. Градът се заема с проектиране и строителство на вятърни паркове в морето. Днес в този бизнес пряко са заети 1000 души, но и много местни производители се възползват като доставчици. Безработицата в средата на 2013 г. е 11.1%, усилията на местната власт продължават.

Австрийската провинция Бургенланд през 1997 г. решава да стане енергийно независима. През 2013 вече задоволява нуждите от електричество на своите 284 хил. жители само от местни източници, включително от вятър, слънце и биомаса. Това е създало 5560 нови работни места, а БВП на човек се е повишил с 10 пункта. Във френския град Льо Ман работи програма за пренасочване на работници от западащите автомобилни заводи към производството на вятърни турбини. Сега безработицата там е 9.1%, сред най-ниските в страната.

В Чехия между 2009 и 2012 работи програма за енергийна ефективност на жилища, като на домакинствата се възстановяват между 30 и 75% от направените разходи. Монтират се соларни панели, подменят се врати и прозорци, поставят се топлоизолации. Програмата се финансира с продажба на квоти за емисии, тоест не натоварва бюджета. За четири години около 250 хил. домакинства се възползват от субсидиите в размер на почти 1 млрд. евро. Създадени са 16 хил. нови работни места. Включилите се чешки семейства ще си спестят от сметки за енергия 1.5 млрд. евро годишно. Намалението на въглеродни емисии благодарение на програмата съответства на чешки град от 69 хил. жители.

Всеки от тези примери е намек (дори обвинение) към България. Зелената икономическа политика, по-специално политиката по създаване на зелени работни места, не влиза в интересите на българските управляващи. Нещо повече – зрелищни злоупотреби в би трябвало зелени отрасли като ВЕИ и туризъм, създават в много хора негативно отношение към нужната промяна. Огромният потенциал на страната ни за зелена икономика стои неизползван, всъщност интензивно се руши. Със зелена икономика България ще излезе от капана на бедността. Днешната пасивност ще се преодолее само по два начина: или след катаклизъм, демонстриращ неспособността на сегашния икономически модел, или с нови, отговорни и широко скроени политици.

Posted in Икономики, Родни | Tagged , | Leave a comment

Фалитът, който ни помогна да се освободим

Фалитът на Гърция разтърси финансовите пазари през 2010 г. Почти век и половина по-рано Турция – изконният враг на Атина, изживява сходен финансов колапс. Докато данъците от богата България плащат лихвите по османския дълг, свободата ни е политически некоректна. Но след като Истанбул обявява банкрут в началото на 1876 г., главната пречка пред Освобождението пада

Ако дължиш някому пари, имаш проблем. Но ако си взел назаем страшно много пари, проблемът вече е на този, който ти ги е дал. Тази азбучна финансова истина важи с пълна сила за Османския фалит от 1875/6 г.: изключително сътресение за европейските дългови пазари, което има съществена връзка с възстановяването на българската държавност и което, по ред причини, още не е намерило подобаващо място в писаната история за Освобождението ни.

Кримската война с Русия е първият механизиран военен сблъсък на Турция и разходите по нея се оказват непосилни за хазната на султана. След много колебания, през 1854 г. Високата порта тегли първия си външен заем, който е гарантиран от Лондон и Париж. Първоначалните 3 млн. паунда се оказват недостатъчни, западните банки отпускат още 5 милиона при отлични условия за длъжника. Само след 22 години Истанбул вече има да дава на Европа над 200 млн. паунда и отделя за изплащане на лихви и главници повече от половината от бюджетните си приходи. Плод едновременно на неопитност, безотговорност и корупция, фалитът на Турция отваря „стратегически прозорец” пред българското въжделение за свобода. И Априлското въстание, и последвалата Руско-турска война се развиват на фона на Османския фалит и черпят възможности от него.

Как болникът задлъжня

Британският историк и журналист Миша Глени нарича османския държавен дълг „един от най-успешните начини за сигурно и бързо забогатяване в световната история”. Това определение е оправдано: независимо, че номиналните лихви са ниски, реалните надхвърлят 9%. С други думи, инвеститор в Лондон, който е дал назаем на Турция 1000 паунда, след 10 години има да взима 2400. Този темп на забогатяване е нищо в сравнение с комисионните, които банкерите удържат, за да пласират османските облигации на пазара. За периода между първия си външен заем и първия си фалит, турското правителство натрупва чуждестранен дълг от над 228 млн. паунда (около 8 пъти БВП). Реално то получава 122 млн. паунда, тоест комисионните и таксите достигат 47% от общия размер на дълга.

Фамилията Ротшилд е сред най-активните кредитори на Турция, но рекордът принадлежи на прочутия строител на железници барон Хирш. През 1870 г. австриецът организира заем с номинал 32 млн. паунда, реално са получени малко над 10 млн. Впрочем лотарийният заем на Хирш е единственият, теглен с някаква инвестиционна цел. Огромната част от средствата, привлечени с общо 15 външни заема, са употребени непроизводително: за покриване на хроничните бюджетни дефицити, за военни цели (султан Абдул Азис е пристрастен към скъпите английски бойни кораби), за обслужване на предишни заеми – или просто за поредния пищен дворец на брега на Босфора.

Но как Високата порта е допуснала всичко това? Предвид балканските нрави, нормално е да подозираме, че турски чиновници, договаряли заемите, са извличали лични облаги. Роля има и ориенталската инерция: като същински наркоман, държавният бюджет се пристрастява към паричната инжекция и много скоро вече не може без нея. Често са повдигани упреци, че Западът принуждава Турция да задлъжнява, за да я подчини на интересите си. Със сигурност Лондон и Париж са отчели, че длъжникът е по-лесен за управление, но всъщност Турция е активната страна в операциите по дълга (Yackley, 2013).

В средата на XIX век капиталът в утвърдените финансови центрове Лондон и Париж е изобилен и евтин, благодарение на твърде изгодна търговия с колониите. Кредитирането на Османската империя е ценна възможност за по-висока доходност не само за банки, но и за многобройни дребни спестители. Ситуацията коренно се променя след паниката от 1873 г., когато финансовите потоци се пренасочват от периферията към центровете на западната цивилизация: за стопанския историк скорошният credit crunch не е нищо ново. Затягането на кредита води до фалит на десетина държави и Турция е само един от потърпевшите, макар и най-големият.

Когато България беше богата  

В страната на слепците едноокият е цар: на фона на индустриализираща се Европа, България през XIX в. е същински пущинак, но в рамките на Османската империя е доста развито ъгълче. Текстилните протофабрики, изникнали по протежение на Балкана, работят по големи поръчки за турската армия. Овцевъдството в Тракия и по Дунава се радва на несравнимо по-добри условия в сравнение с Анадола. Още през 1830-те българските земи формират 1/5 от експорта на Империята, макар че заемат едва 1/12 от площта й (Glenny, 2012). А през 1878 г. Турция губи, заедно с България, и 4.7 млн. паунда от данъци, ако се доверим на Корпорацията на чуждестранните притежатели на турски бонове. Това съответства на една пета от бюджетните приходи и на около 40% от годишните разходи по обслужване на външния дълг на Турция.

България рядко е описвана като икономически център, но мястото й в Османската империя всъщност е такова. Това от своя страна навежда на три фундаментални извода: първо и най-важно, за кредитора е от огромно значение въпросните територии, изнасящи на гърба си половината от товара на държавния дълг, да останат в Империята. Второ, стопанският възход по нашите земи обяснява усилията на новия български елит за освобождаване: не само национално, но и от данъчното бреме, наложено във връзка с обслужването на дълга. Трето, може да се очаква, че освободена от турския дълг, независима България бързо ще постигне благоденствие. Обаче ситуацията не се развива точно така.

Както споменах, спорен въпрос е дали Западът умишлено поражда дълговата криза на Турция. Интересът е по-скоро друг: Османската империя да действа като буфер срещу руската заплаха. Именно по тази причина Франция и Англия гарантират първите заеми на султана и организират доставки на модерни оръжия за турската армия. Но веднъж попаднала в дълговия капан, Турция покрай геополитическата си важност придобива ново значение – на брашнян чувал. Високата порта всъщност няма нищо против, поне в началото. В мемоарите си държавникът Али паша обяснява: „За да направим Европа директно и материално заинтересувана от запазването на страната ни, влязохме в много партньорски съглашения”. Ако дължиш наистина много пари, кредиторът има интерес да останеш жив…

Британската империя забранява търговията с роби още през 1807 г., тя превзема земи и сваля крале в Африка с мотива, че се бори с робството – и в същото време върти алъш-вериш с Турция и мълчи за поробените християнски народи. Уилям Гладстон надига глас за „българските ужаси” през 1876 г. – няколко месеца, след като Турция спира да плаща, като в прочутия си памфлет не пропуска да отбележи, че „дадохме на султана 200 милиона за оръжия”. С две думи, докато българските земи гарантират половината плащания по турския дълг, свободата на българския народ е политически некоректен въпрос в Европа.

Империята, превърната в колония           

Финансовият крах на Турция е предхождан от серия икономически „капитулации”, даващи търговски и ред други привилегии за западните държави. Договорът от Балта Лиман от 1838 г. на хартия е призван да насърчава свободната търговия и конкуренцията, но на практика означава стопанско самоубийство. Националните монополи са разтурени, вносните мита са понижени до 5%, износните – повишени до 12%. За вътрешните търговци е въведена и такса от 8%. Индустриална Европа си гарантира допълнителни предимства пред зародишните отрасли в Турция.

Плащанията по външни и вътрешни дългове отнемат възможността за инвестиции. Сякаш това е малко, учреденият още през 1844 г. валутен борд държи лирата скъпа, което допълнително спъва турския износ. С парите, които Европа дава на Турция, Турция купува стоки от Европа – но не машини, а предмети на лукса и оръжия. Икономическият историк Шефкет Памук (брат на Нобеловия лауреат по литература Орхан Памук) твърди, че „Европейският финансов контрол над Османската империя е една от най-поразителните форми на империалистическо проникване, де юре – почти колониализъм”.

Митническата капитулация е силен удар и за зараждащата се индустрия по българските земи, коментира директорът на Националния исторически музей проф. Божидар Димитров. Вносът на евтини западни фабрични платове разорява много български производители и това обяснява недоволството им от османския стопански режим. Неслучайно нашата „текстилна буржоазия” е сред основните спонсори на Българския революционен централен комитет в Букурещ.

Може да се открият още връзки между дълговата криза и българската свобода. Англия и Франция са традиционни крепители на Османската империя, но след банкрута през март 1876 г., те вече не стоят безусловно зад гърба на султана. Общественото мнение към Турция става негативно, изтъква доц. Росица Градева от Института по балканистика. Разочарование изпитват не само богатите банкери, но и широката прослойка на дребната буржоазия, купувала турски облигации, подмамена от добрите лихви. „Изгарят” гласоподавателите – хората, формиращи общественото мнение на Запад. Настроенията са такива, че Лондон и Париж не могат да окажат помощ на „болния човек на Европа” срещу Русия.

Потвърждение на казаното по-горе е следната публикация в лондонския вестник The Spectator  от 4 март 1876 г. „Пореден фалит на турското правителство. (Бел.авт. Фалитът протича на две части: през октомври 1875 г. и през март 1876 г.). Пашите просто отказаха да дадат парите и на турската хазна й е много добре от това. Тази случка може би най-сетне ще даде урок на инвеститорите. Банкрутът се промъкна на терлици, докато те си мислеха, че са си вързали гащите…”

Когато балонът се спука

Светът се удиви, когато през 2010 г. кредиторите нахлуха в Гърция и я принудиха да изкара на тезгяха пристанища, тръбопроводи, дори острови. Нищо ново под слънцето: гневът на Лондон след османския фалит е излекуван със скъп подарък – остров Кипър. Още тогава финансистите са толкова влиятелни, че дневният ред на Берлинския конгрес, събрал светилата на дипломацията, се променя в крачка за техните искания. Васалното княжество България, както и вече независимите Сърбия и Черна гора, трябва да поемат част от дълга на Турция, включително сериозните задължения на железниците. Още с раждането си Нова България е обременена с чужди заеми, но, в интерес на истината, не е добросъвестен платец.

Що се касае до Турция, след 1875 г. върху старата империя пада зла прокоба. Първо въстава ключовата провинция Босна, включително поради данъчното бреме. След климатични катаклизми реколтата пропада и в Цариград избухва нечуван глад. После идва фалитът: на 6 октомври 1875 г. Великият везир Недим паша обявява, че временно спира обслужването на половината държавен дълг. Кредитът секва, нуждата остава. Правителството печата все повече каймета, стойността им се срива, разразява се страшна инфлация. Войската и чиновниците не получават заплати с месеци. На трона се изреждат двама султани, след като Абдул Азис е самоубит. Малко преди това българите в Средна гора и Родопите надигат глава.

Макар да е най-героичен момент в българската история, за много западни автори Априлското въстание изглежда незначително на фона на трусовете в империята. Да добавим войната със Сърбия, трагичният инцидент в Солун, затрил консулите на Германия и Франция, твърдоглавието на новия султан Абдул Хамид II – и, най-вече, търсещият реванш изконен враг от север. За Русия голямата причина за войната с Турция е Априлското въстание, коментира доц. Градева – но другите европейски сили вероятно отдават по-голямо значение на банкрута.

Икономическият историк Християн Атанасов счита, че макар да не е подробно разработена в родната историография, връзката между османския банкрут и българското освобождение е логична. Нашите революционери са използвали банкрута на Турция с пропагандна цел. Също логично е да спадне подкрепата към Турция в Европа, щом длъжникът спира да обслужва заемите си. Все пак, според Атанасов, са нужни още научни данни, които да докажат безспорно този факт. В сферата на предположенията е и това, че Турция се бави да изпрати редовна войска срещу Априлското въстание, именно защото е парализирана след фалита.

Но да разкажем докрай историята на османския дълг. Той надживява империята: последните вноски сто години по-късно връща Република Турция. Ключов момент е декретът от Мухарем от 1881 г., с който султанът учредява Администрацията по публичния дълг и плащанията са възобновени. Империята трябва да отстъпи на западните сили събирането и разпореждането с по-голямата част от приходите си. И макар че финансите на страната се стабилизират – годишните плащания са сведени до поносимите 2.9 млн. паунда, диктатът на международните кредитори се възприема като унизителен. Опарила се жестоко заради опита си да се европеизира, Турция коренно променя отношението си към „западните партньори”.

Все пак, за разлика от фалиралия също през 1876 г. Египет, Турция привлича от Германия независими финансови експерти, които представляват интересите й пред френските и британските кредитори и поражението не е пълно. Според изчисление на проф. Памук, за целия период 1854-1914 г. в Турция навлизат кредити за 180 млн. паунда, а са върнати 196 млн. паунда (Pamuk, 1987). Нетната печалба кредиторите от операцията е само 15.818 млн. паунда – ако не броим огромните зависими пазари. И ако се чудим защо цялата тази история е слабо известна на неспециалистите, причината е същата, поради която фалитът на Гърция скоро ще потъне в забрава: 57.9% от чуждестранните заеми на Турция биват опростени.

Без дълг, без пазар

„Ако Европа и да е защитавала досега Турция, тоя укор на съвременното човечество (…то е защото) нейните банкери и промишленици са извличали голяма материална полза от неспособността на полудивото азиатско племе. Но времената се измениха. Турция достигна до банкрут и заболя от болестта на своята естествена неподвижност”. Тези думи принадлежат на Христо Ботев, публикува ги във в. „Знаме” на 19 януари 1875 г. Още преди официалния банкрут, будните български революционери използват назряващата неплатежоспособност на Турция като аргумент, че империята е обречена. Ботевото перо е оставило и по-остри следи по темата, особено след като поетът осъзнава, че отказът на Турция да обслужва външния си дълг не прави европейската политика по-съпричастна към поробените.

Призракът на дълга броди и из Руско-Турската война от 1877 г. Турската войска не е получавала заплати от 1875 г. и разбираемо е деморализирана. Но руските главнокомандващи надценяват този факт, което в един момент поставя под въпрос изхода от войната. Но ето, България де факто е вече свободна – за кратко. Милитаристичната външна политика ни отрежда същата съдба като на Империята, от която се отскубнахме. В началото на XX век над една трета от държавния ни бюджет отива за военни цели, след което чуждите кредитори придобиват същия контрол над българските приходи и централна банка, който унижи турците след 1881 г. За отбелязване е, че финансовата независимост – тогава, както и сега с режима на валутен борд, не буди патриотични чувства у българина.

По-съществено е, че Княжеството не се възползва икономически от свободата си. Редица автори твърдят заедно с Майкъл Паларе, че „демонтирането на османската система в България води и до унищожаване на институциите, които дотогава са поддържали икономическия прогрес”. Британският икономически историк счита, че България чак в навечерието на Балканските войни се доближава до равнището на БВП на човек от населението от 1870-те. Тази гледна точка никак не е безспорна, от друга страна, затрудненията на освободеното княжество са логични: загуба на пазари, на пътища и партньори, липса на капитали, високи разходи за изграждане на държавна инфраструктура от нулата, и т.н.

Сходна загуба на просперитет сполетя България в края на XX в. с откъсването ни от поредната империя, към която гравитирахме. Търсенето на нови пазари и създаването на нови институции, нужни заради пренасочването от съветската към европейската сфера на влияние, изискваше огромни усилия и демографски разходи на българското общество. Този факт, разгледан в исторически контекст, силно повишава стойността на националната политика. Не винаги максималният икономически резултат съответства на националния интерес: да си спомним за Армения, „запазила пазарите си” в Османската империя и след XIX век.

Фалитът на Истанбул е предречен доста преди страната да тегли първия си външен заем. Наложеният от Концерта на Европа режим на свободна търговия – тогава, както и през втората половина на XX век, дава преимущество на развитите икономики и силно ощетява изостаналите. Въпреки опита за държавни реформи Танзимат, Османската империя не намира сили да се модернизира. Османският банкрут без съмнение е свързан със свободата на България, дори само защото той е съществен фактор в Голямата Източна криза – потвърди авторитетният историк проф. Пламен Митев. Посочих и няколко други косвени връзки, както и съвременните им паралели. Опитите на кредиторите да погълнат длъжника са извечни. Правителство, което мисли на първо място за националния интерес, не позволява загуба на финансова независимост.

TEMA

Posted in Икономики, Истории | Tagged , , | Leave a comment

Икономика без хора

Българската икономика показа слаби признаци на съживяване в края на миналата година, но оптимизмът не е уместен. Според първоначалната оценка на националната статистика, през четвъртото тримесечие на 2013 г. брутният вътрешен продукт се е покачил с 0.4% на тримесечна и с 1% на годишна база.

Това е най-бързият прираст на икономиката за последните две години – и въпреки това темпът е подчертано бавен, още повече за развиващ се пазар като нашия. Другите източноевропейци в Европейския съюз се справят далеч по-добре, на първо място Румъния, където БВП скочи с 5.1%. Анализаторите обясняват успеха на северната ни съседка с добрата реколта, с мощния износ от заводите на „Рено”, но и със съживяване на вътрешното търсене. Разполагаемият доход на румънците се покачва и това дърпа нагоре националната икономика. Далновидното решение на Букурещ по време на кризата да не преследва на всяка цена балансирани бюджети, както и привличането на международни кредити, е в основата на сравнително ниска безработица – 7.1% за декември, значително под нашите 13.1%.

България, както и другите нови членки на ЕС, силно зависи от конюнктурата в еврозоната. Покрай завръщането на растежа на Стария континент и потушаването на дълговата криза, може да се очакват по-добри дни и за нас. Така или иначе, сега България е в групата на бавно развиващите се. Причините не може да са само външни, щом страни като Румъния и Унгария се справят чувствително по-добре от нас. Някои от вътрешните пречки отдавна се коментират: политическа нестабилност, усещане за корупция, административна преса върху бизнеса.

Други задържащи фактори са по-скоро табу, най-вече отнемащият поне 5% от растежа валутен борд. Признава го сам Стив Ханке – професорът, неправилно сочен за „баща на българския валутен борд”. Назад ни дърпат и твърде скъпият банков кредит, и липсата на икономическа, в частност индустриална структура след приватизацията, дори ниските данъци и рекордно ниското равнище на държавен дълг, които обуславят липсата на публичен ресурс за интервенции в икономиката.

Но най-тежки удари българската икономика понася от влошената демографска ситуация. Напоследък често се коментира, че не се раждат достатъчно българчета. По-рядко става въпрос за това, че днес бейбибумърите масово излизат на пенсия и пазарът на труда се оголва. Оказва се, че онези почти 5 млрд. лв., които държавата допълва към изтънелия бюджет за пенсии, са маловажен проблем. Без достатъчно хора, които да произвеждат и консумират, икономиката се спаружва, независимо от внушителния износ на суровини, който „пудри” статистиката за БВП.

Правителството говори за повторна индустриализация, но тя няма как да се случи –не заради липса на капитали и управленски капацитет, а поради недостиг на хора. Дори в модерни времена, индустрия не може да се развива без пролетариат. Селата и малките градове на България почти изчерпаха потенциала си да осигуряват „заводско месо”. У нас се губи цяла прослойка, ключова за растежа – средните производствени специалисти, т.нар. сини якички. Хората се струпват около полюсите: на високообразованите, които най-често се изкушават от нещо по-добро в чужбина, и на непретенциозните работници с ниска трудова култура и с ниски житейски хоризонти. Затова обществената структура се огъва, може и да се счупи. Парадоксално, но факт – при висока безработица няма достатъчно трудов ресурс.

Представително изследване на БАН установи, че 11% от българите в трудоспособна възраст са готови да емигрират и да търсят препитание навън. Това съответства на 480 хил. души, а около 50 хил. души се готвят да напуснат страната още тази година. Това е почти толкова, колкото българчета се раждат годишно в наши дни. Според друга оценка на Министерството на труда и социалната политика, България обезлюдява с 35-40 хил. души годишно. Загрижени за бъдещето, работодателите искат да им бъде разрешено да наемат малолетни и да уволняват без обезщетение. Ако готвените от Българската стопанска камара промени в трудовия кодекс бъдат приети, избиращите работа в чужбина пред манчестърския капитализъм у дома ще стават все повече. БСК, на всичко отгоре, настоява за по-кратък отпуск по майчинство, за да могат майките да запълват пробойни на пазара на труда. Цената на този ход – още по-ниска раждаемост, явно не плаши бизнеса.

България няма да престане да съществува толкова бързо, защото гурбетчиите пращат пари вкъщи: официалната сума, която емигранти превеждат в България, миналата година е с 40% по-висока от преките инвестиции на чужди компании. Но обществото се омаломощава, държавността изтънява и това няма да остане без последствия в нашия сложен географски регион. Понякога ни предлагат утешението, че ако съвсем закъсаме за хора, може да поканим българите от диаспората. Всъщност действащата у нас след 1997 г. рамка е способна да омаломощи и отпъди още няколко милиона българи.

За да се възстанови икономиката на България са нужни не просто инвестиции, а радикални, системни промени. Нужни са нов паричен ред, институционално пренареждане, коренна промяна на мястото на държавата в обществото. Не е сигурно, че тези належащи промени ще се случат, тъй като тоталните реформи никога не са били по вкуса на управляващите партии. Оставени на маргиналите, в това число на „Атака”, сериозните идеи като например скъсване с неоколониалното робство, олекват в публичното пространство.

С отдавна забравен ангажимент към стопанския живот, правителството все пак се надява да събуди икономическия растеж. Не е трудно да се докаже, че само с покачване на БВП няма да се оправим. Вече споменах за спорния ефект от износа на суровини. А ако повишим енергийната ефективност, БВП на практика ще се понижи – но ще живеем по-добре. БВП, освен това, е агрегатен показател. Ако едно лице спечели 7 млн. лв., за статистиката това означава, че БВП на човек от населението се е покачил с 1 лев. За последната година, по данни на БНБ, броят на депозитните милионери сред българските граждани се е увеличил с 85, те са извадили от стопанския оборот и са сложили в банките близо 200 млн. лв. Тези пари не се просмукват надолу към населението, противно на пропазарните теории. Според сполучливия израз на проф. Джон Куигин, у нас има твърде много икономически зомбита, които смучат от живеца на обществото и икономиката. Бюрокрацията далеч не е единствен виновник за икономическата депресия.

Тъй като разполагаме с всички тримесечни данни за 2013 г., може да направим първа оценка на ръста на БВП за цялата минала година. При 0.9% средногодишна инфлация и 1.7% номинален ръст, реалният прираст следва да е 0.8%. Но тъй като през последните години средната грешка между експресната и крайната оценка на НСИ е 150 млн. лв. за тримесечие, на практика може да се окаже, че годишният ръст ще е 0.9 или 1%. Вероятно ще постигнем двойно повече от очакваните от Европейската комисия за нас 0.5% растеж. Но това не променя много.

TEMA

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , | Leave a comment

В снежен капан

По приятен семеен повод пътувах от София за Добрич в края на януари. Тръгнах в петък, в навечерието на първия за годината сняг. В ранните часове на неделя снегът пристигна и в Добруджа. Гледах го как навява, седнал до топлата печка – уют! После отидохме и до село, в полето вееше малка зимна виелица, но не изглеждаше, че ще затвори пътищата. Нали знаете, всяка зима сняг откъсва Добрич от света поне за няколко дни. Затварят шосето Добрич – Варна, което ни свързва със Стара България, понякога и влакът за Варна не може да се движи. В такова време по-добре да си стоиш вкъщи, но понеделник по принцип е работен ден.

Привечер задуха по-силно, натрупа, вариантът за автобус отпадна. За да се появя следобед на работа, реших да хвана сутрешния експрес от Варна за София. Пътниците от Добрич може да направят връзка с него на гара Повеляново, влакът тръгва в 5.45 часа.

Този влак го изпуснах, не по моя вина. Станах в пет, но гарата е далеч, още повече в такова време. Улиците около блока бяха затрупани и колите директно засядаха в снега, нямаше смисъл да вадим нашата от гаража. Опитах се да взема такси до гарата, но и стоянката беше засипана с половин метър пресен сняг. В далечината примигваше слисан снегорин, встрани друг търкаше пешеходната зона. През няколко минути между преспите по булеварда се плъзгаха призрачни автомобили, но никой не спря, та се върнах вкъщи да пия чай и да следя времето.

Тогава ми се случи да гледам сутрешни телевизионни блокове. Улиците на София – излъскани до черно. Предаваха и за овладяната снежна стихия из Русенско, но тук в Добрич стихията не бе никак овладяна. Само по радиото признаха, че пътят Добрич – Варна бил „временно затворен”. Възможно било обаче при повишено внимание да се премине по маршрута Добрич – Балчик – Албена – Варна. За по-сигурно, разпитахме пътната служба по телефона. Шосето за Варна било почистено от добричка страна, до границата на Варненски окръг, след това не – а горе на платото големи навявания стават. Разбираемо е Варна да хвърли всички почистващи сили на магистралата за София, и на „Хемус” имаше блокада, голям сняг, не ги виня.

Не, в такова време от Добрич само с влак. Качих се на влака за Варна в 10 часа, той прави в 11.30 връзка с безценния бърз влак за София – ще ме закара тъкмо за вечеря. Мама ме снабди с достатъчно сандвичи, татко ми даде в ръцете бутилка вино за из път, която понеделнишки отказах – и много сбърках. Защото скоро имах нужда от нещо за стопляне: вече долу в равното, на гара Девня, точно преди заветното Повеляново, влакът спря – машината се развалила. Последваха два тихи часа без отопление във вагоните. Действително, ако си бях взел и планинарските обувки, можех да притичам по релсите няколко километра до Повеляново – и между другото да хвана варненския влак, който се движеше с голямо закъснение.

Няма да ви занимавам с престоя в студения влак, при минус осем навън – какво толкова, същия ден по маршрута Пловдив – Бургас се пътувало 15 часа. В един момент дойде машина от гара Синдел и ни издърпа до Повеляново, за късмет след още час оттам мина дневният влак за София. Междинният час до него прекарах в малка студена чакалня, в групово топлене с двайсетина студентки, тръгнали към Свищов на изпити.

Премеждията ми продължиха – качих се във вагон без отопление. Забелязах го чак към Търговище, защото радостта да се добера до влак за София ме унесе в лека дрямка. Преместих се, но пък другият вагон се оказа толкова горещ, че младежите стояха по тениски в купето. Студът хапе, но топлината изсмуква, така че слязох на гарата в София като пребит. На финала се предадох и предпочетох такси пред уюта на трамвай номер четири.

Снежната виелица безспорно беше голяма. Но тя ни духна и под килима. Какво ще кажете за почистеното наполовина шосе? За програмираното отразяване на зимната ситуация в новините? А за бързината, с която пристигна помощ от Синдел, който отстои на 10 минути? Още по-съществена е констатацията, че по влаковете през зимата пътуват предимно млади хора. Повече от половината пътници във влака за София бяха студенти, разгънали лекции, потънали във фентъзи роман или забучени в лаптоп или киндъл. Когато те напускат България, най-често посочват като причина, че „тук е ужасно неуредено”. В това „неуредено” със сигурност те включват, съзнателно или не, и БДЖ.

Posted in Лични | Tagged , , , , | Leave a comment

Пустинята Добруджа и Добротица

Понякога съм се упреквал, че си вра носа навсякъде из България, а за родна Добруджа знам сравнително най-малко. Затова се зарадвах, когато открих в мрежата трудът на проф. Георги Атанасов „Добруджанското деспотство” от 2009 г. Две години събирах смелост, преди да се нахвърля на електронната книга от 500 страници, но започнеш ли веднъж, върви. От този съвестен научен труд научих забележителни неща за този край, които ще е полезно да споделя по-сбито. Като лаик в медиевистиката, ще пресъздам по-любопитните за мен моменти в книгата, доверявам се на източниците на автора.

Между XI и XVI век Добруджа е полупустиня. Връхлетялата суша в Източното Черноморие прогонва хората и прави земята във вътрешността на Добруджа и Източното Лудогорие необитаема за цели 500 години. До края на X век тук има добре развита селищна мрежа с 280 неукрепени селища и 30 каменни крепости. Резки климатични промени (нашествие на скакалци, нечуван студ, глад, суша, земетресения, три години дъжд и загуба на реколтата, според различни хронисти) изтласкват хората оттук. Демографският вакум се запълва чак през XVI век с преселване на десетки хиляди алиани от Източна Мала Азия.

Предвестник на запустяването е руско-византийско-българската война: след 968 г. всички неукрепени селища във вътрешността на Добруджа са изоставени. Завинаги – за разлика от други подобни погроми, населението този път не се завръща. Освен зачестилите нашествия през Дунав, хората не могат да разчитат на земеделие за поминъка си. Добруджа се превръща в път за миграция на народите, включително в полуофициален коридор за преминаване на войски от север и от юг. Така е било още от времето на персийския цар Дарий. Впрочем в цяла Мизия през времето на Второто Българско царство населението обитава поречията, вътрешността е целина. Сушата оставя дълбок отпечатък върху българската държава и обяснява политиката й.

Сушата в Добруджа изтиква хората към морските пристанища и в укрепените селища край река Дунав. Във вътрешността земята остава необработваема, докато не пристигат италианските търговци да товарят жито за поразената от чумата Европа, с откъснати от турците зърнени пазари в Мала Азия. Но в средата на XII век византийски историк пише за Добруджа: „В тези пусти и отдавна необитаеми равнини живеят огромни стада диви животни”. А след краткия разцвет на търговията, венециански историк описва похода на султан Мехмед през 1475 г.  „през пустинята, която се наричала Аброзит (Добруджа)”, в която препускали невиждано количество полудиви коне. Показателни за условията в Добруджа са съобщенията за преселване на селджукски турци тук в средата на XIII век – императорът в Константинопол уж им отредил земя край Делтата, „годна за жилища, без горещина и с хубав климат”, друг източник говори за заселването им в цяла Добруджа – „хубав ъгъл с вода и чист въздух за здраве и красота”. Подходящата за жилища земя в Добруджа е „ъгъл”.

На тази територия в края на XIII в. започва да се оформя едно пара-държавно историческо образувание, ако позволите да се изразя така. След поражението на Търново от татарите, в региона на юг от устието на Дунав до Стара планина, властта на българската столица се „компрометира”, по думите на Г. Атанасов. Местните феодали са с кумански произход, може би от владетелския род на Тертерите. Те придобиват относителна автономия след 1320 г. и я запазват почти до края на века. Не е ясно в какви точно отношения са били с Търново, но те секат монети, избират търговски партньори, водят свои войни, намесват се в църковните дела. Според Г. Атанасов, в зенита си през 1370 г. Добруджанското деспотство притежава територията, която се простира от Дунав до Източна Стара планина на юг и от морето до линията Провадия – Тутракан на запад.

През по-голямата част от времето това обаче е било миниатюрно княжество с ограничени ресурси: сърцевината му са не повече от 15 крепости и тясна ивица по морския бряг между Варна и Калиакра. Освен корабоплаване, риба, зърно, евентуално вино и груби занаяти, трудно е да си представим какво е процъфтявало тук. Вероятно най-важният приход на феодала е било събираното 3% мито върху износа на зърно от венецианските търговци. За нематериалната култура можем да съдим по поне десетте скални манастири, съществували в пустинята на Добруджа през този период, най-известният от тях е Аладжа манастир край „Златни пясъци”.

В старите карти и хроники Добруджанското княжество е известно като „земята Карвуна”. Местоположението на крепостта Карвуна на архонт Балик още не е ясно за науката (ако изобщо е имало такъв град): според едни това е Каварна, според други Балчик, според трети – крепостта над Кранево, в която е открит владетелски златен пръстен – печат. Варна със сигурност е била под управлението на Добруджанското деспотство през третата третина на XIV век, дори десетина години и негова столица, но с нарасналата несигурност заради настъпващите от юг турци, седалището на деспота е преместено в защитената цитадела на носа Калиакра.

Ъгълче земя без ресурси за четвърт век се нарежда сред големите политически фактори на Балканите. Това се потвърждава от факта, че след поражение в битката при Никопол през 1396 г., император Сигизмунд се отправя към Калиакра, където се възстановява известно време. В предишните десетилетия, Добротица активно посредничи в международната политика на Балканите. За авторитета на княжеството всъщност огромна роля играе самата личност на Добротица – получил деспотско достойнство не от българския цар, а от византийския император. Това става на паметен поход в младите години на българина. Императрица Анна Савойска, майка и регент на малолетния император Йоан V Палеолог, се стреми да запази престола на сина си с всички средства. Тя не се скъпи да плаща с титли на лоялни съюзници. През 1346 г. тя изпраща молба за помощ до добруджанския архонт Балик и той отвръща с отряд от 1000 души, който марширува покрай морето и пристига в Константинопол. Предвождат го Добротица и Тодор, братя на Балик. Те се „надяваха да извършат нещо голямо”, по думите на хрониста, и в началото действително убеждават византийските градчета южно от Ахтопол да преминат към малолетния император.

Българите са легендарни бойци и явно респектират французойката въпреки малкия си брой. Императрицата огражда Добротица с големи почести, прави го главнокомандващ на армията, дори го жени за внучката на стария император. Така този добруджански бег е приет сред най-знатните ромеи, Добротица на практика се сродява с императорската фамилия Палеолог. Деспотската титла е голямо достойнство, може да я носи само близък роднина на владетеля, евентуално зет, брат или по-малък син. Например вторият син на Анна Савойска, Михаил, също е деспот.

Хронистите говорят за „щастливия деспот Добротица” и действително щастието го съпътства. През 1347 г. неговият патрон Анна Савойска е свалена от Йоан VI Кантакузин, но като управител на византийската крепост Мидия, Добротица единствен не слага оръжие, накрая и новият император го удостоява с почести. Вероятно след това Добротица се връща в родните земи и ги владее почти 40 години, до смъртта си през 1385 г., значително увеличавайки територията на деспотството си. Придобива големия Дръстър, Варна, Овеч (Провадия) и Емона, устието на Дунав – и това само с политика, без да води териториални войни, използвайки като аргумент височайшото си родство.

Добротица води продължителна война с Генуа. Републиката има големи търговски интереси в региона, но изкарва лош късмет, че Анна Савойска е приятел на смъртния й враг, Венеция. Добротица е отнесъл в родината ярък спомен от бляскавия Цариград, който предопределя завинаги симпатиите и антипатиите му. Начинът, по който е сключен мир след смъртта на деспота, говори, че Добротица е създавал големи проблеми на чуждестранните търговци. Тази война впрочем предпазва Добруджа от чума: черната смърт след 1348 г. се пренася с генуезки търговски кораби, тръгващи от Крим, а те нямат достъп в добруджанските пристанища.

Краят на княжеството е малко по-бавен, отколкото на Търновското царство. Добротица е наистина щастлив,че не вижда как делото на живота му рухва. Синът му Иванко не се ползва с авторитета на баща си. Силистра се отцепва, войводата на Влахия Мирчо I опустошава деспотството, после оттук минава Баязид. Източници дават основание да заключим, че големци във Варна са заговорничели срещу Иванко и са предпочитали да предадат града на турците, за да изгонят феодала. Сигурно това е допринесло за преместване столицата на деспотството в оградената с три крепостни стени Калиакра.  Турция е по-малко агресивна – вероятно владетелят в Калиакра своевременно е приел васално положение и е показал лоялност. През 1399 г. татарите вършат мръсната работа на султан Баязид и превземат Варна. През 1402 г. Калиакра има генуезки управител, за кратко, после влашки владетел, но след 1415 вероятно всичко европейско в управлението на Калиакра е заличено. В обширния Силистренски санджак Добруджанското деспотство запазва само своите контури.

Posted in Истории | Tagged , , , , , , , | Leave a comment

Странджа извън закона

Странджа е твърде важна за България, за да допуснем превръщането й в нов Слънчев бряг

Поутихналият гняв на гражданското общество в България отново набира сили. Поводът е решение на Върховния административен съд, което остави в сила оспорвания от природозащитниците Общ устройствен план на община Царево и така даде предимство на инвестиционните намерения пред опазването на природата в Странджа. С извивки, наподобяващи меандрите на река Велека, в рамките на шест години българското правосъдие на практика разреши мащабното курортно, вилно и голф строителство по най-южното ни Черноморие.

В опит да потуши страстите, министърът на околната среда и водите Искра Михайлова декларира, че реанимираният ОУП на община Царево няма да доведе до презастрояване на крайбрежието. Напротив, планът ще помогне за опазване на природата в региона. Със странна за този орган експертиза, ВАС потвърди: ОУП не значи бетониране, тъй като за всеки отделен обект се изискват строителни книжа.

На теория това е така, на практика голямата част от крайбрежието на страната се превърна в бетонна джунгла именно със схемата на индивидуалните разрешителни. Недопустимо е този сценарий да се повтори в Странджа – край с изключителна природа, наследство не само на Царево и Бургас, но и на България, а и на Европа. Самият опит за това говори, че прогресът ни през последните години не е голям.

На тебе план, на мен – оценка

Изменението на ОУП на община Царево, изкарало хората по софийските улици, е изготвено през 2008 г. от фирмата на арх. Калин Тихолов – несъстоялият се министър на инвестиционното проектиране в правителството „Орешарски”. В този нов общински план е предвидено създаване на туристическа база от 43 хил. легла, половината от тях в границите на природен парк „Странджа” – без да броим вилите. Картата ясно показва за какво иде реч: готви се плътна стена от хотели и къщи по брега на морето между село Лозенец, град Царево, село Варвара и град Ахтопол. Разширяването на базата южно от Ахтопол засега е невъзможно, тъй като там се намират защитените зони „Устие на р. Велека” и „Силистар”. За компенсация е предвидено площта на селата Синеморец и Резово да се увеличи 2-3 пъти. Навътре в Странджа, по течението на реките, горите ще се „разредят”.

Знае се, че за този мащабен план за развитието на общината, който би отворил на строителните фирми бизнес за десетки милиони, фирмата на Тихолов „А.С.А.” ООД е получила скромната сума от 19 620 лв. По това време границата за задължително възлагане на такава обществена поръчка е… 20 000 лв. Свои хора вършат работата най-добре. Въпроси повдига и инвестиционната активност на самия Тихолов, придобил междувременно поне 6 имота в Царево. „А.С.А.” е проектант на доста комплекси около Несебър и Слънчев бряг. Илюзиите, че става дума за нов вид отговорно строителство, са излишни.

Добър или лош, за да влезе в сила, един устройствен план се нуждае от екологична оценка. Не и в България през 2008 г.: министерството на регионалното развитие и благоустройството го одобрява и така. По-късно екологична оценка все пак е изготвена – и то каква. Според изискването на специализираната наредба, авторите на оценки за съвместимост трябва да са магистри по биологични науки, но трима от четиримата оценители на плана на Царево не са. Двама от потърсените външни експерти се оттеглят, тъй като техните изводи за нанасяне на вреди за популациите не са отразени в крайния доклад – но имената им са оставени в списъка на авторите. Не е разгледан натискът от масовия туризъм върху водния режим, не е проследен ефектът от фрагментацията на терена. Допуснати са грешки в границите и площите на природния парк и на защитените зони. От природния парк алармират във Висшия експертен екологичен съвет, напразно.

Природозащитници внасят жалби и във ВАС, но Европейската комисия чува по-бързо техните аргументи. През есента на 2009 г. новият шеф на МОСВ Нона Караджова оттегля положителното становище на ведомството по екологичната оценка на ОУП на Царево, за да избегнем европейски санкции. Без екологична оценка ОУП „увисва”, но желаещите да строят не се примиряват. По думите на Петко Арнаудов, дългогодишен кмет на Царево, Европейската комисия не разбира проблемите на жителите на Странджа. Пострадали от изключително строгия граничен режим при социализма, сега те трябва да получат някаква материална и морална компенсация. Настойчивостта на хората зад ОУП е впечатляваща: жалбите срещу изтеглянето на становището на МОСВ минаха през няколко тричленни и петчленни, дори два седемчленни състава на ВАС. Имаше върховни съдии, определящи предишни присъди на колегите си по казуса за „недопустими”. В средата на януари петчленен състав се произнесе, че ОУП в България въобще не подлежат на обжалване. Така ВАС шест години по-късно легитимира строителните планове на Царево.

За това много помогна завърналият се в МОСВ заместник-министър от времето на тройната коалиция Чавдар Георгиев, който депозира обратно в съда оттегленото през 2009 г. становище по ЕО. Георгиев е категорично против изготвянето на нова екологична оценка – старата също вършела работа. Георгиев, според регистрите за фирмена информация, е бил собственик на фирма за голф туризъм и дори в момента участва в голф сдружение и в голф фондация. В ОУП на Царево е предвиден голф комплекс с площ от 1500 дка на север от Варвара.

За милиони няма закони

За да бъдеш природозащитник в България, препоръчително е да си работил дълго в държавната администрация или да си поне магистър по право. Бившият министър Нона Караджова напомни за чл. 156, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс: „Оттегленият акт може да бъде издаден повторно само при нови обстоятелства”: по закон, веднъж изтеглен, административният акт спира да съществува. Ново обстоятелство в случая е само нова екологична оценка. Петко Цветков от Българска фондация „Биоразнообразие” счита, че това би било отлично решение: да се оцени реалното въздействие на инвестиционните намерения върху природата на Странджа и на тази база да се прецени къде може да се допусне строителство и къде то е напълно неприемливо – нужен е нов общ устройствен план. Според Цветков, проточилият се съдебен спор е безсмислена загуба на време.

За природния парк е по-добре урбанизираните територии да се изключат от него, потвърждава Тома Белев от Асоциацията на парковете в България. В плана за управление на природен парк „Странджа” – почти 10 години неприет от МОСВ, са уточнени зоните, подходящи за урбанизация. Но застрояването, предвидено в ОУП, е четири пъти по-голямо от допуснатото от еколозите. Белев обръща специално внимание на две законови норми. Според чл. 122, ал. 1 от Закона за биологичното разнообразие „Министърът на околната среда и водите спира реализацията на планове и проекти в нарушение на този закон”. В компетенцията на министър Михайлова е да обяви сега ОУП на Царево за невалиден – какъвто е всеки план без екологична оценка в защитена територия, според чл. 31 от ЗБР.

Разнообразните позиции на различните състави на ВАС по казуса през годините са любопитни, но не друго, а три европейски директиви изискват общият устройствен план на Царево да има сериозна екологична оценка. Такава няма – а ОУП на практика е в сила. След последното решение на ВАС, даващо път на спорния план, природозащитниците призоваха главния прокурор да свика седемчленен състав на върховния съд, който да се произнесе окончателно по делото. Евентуално колегиум на ВАС следва да се произнесе дали ОУП на общините може да се обжалват, тъй като различни състави дават противоположни решения. Въпросът е от огромно значение за бъдещото на регионите, решението му трябва да се съобрази и с Орхуската конвенция, ратифицирана от България през 2004 г. и гарантираща на гражданите достъп до правосъдие по въпросите за околната среда.

Тъй като ВАС се очертава като най-важен екологичен фактор в България, редно е да припомним, че през 2007 г. съдилището се сдоби с почивна станция на самия бряг в престижното село Лозенец. Земята е предоставена без търг от тогавашния общински кмет Петко Арнаудов, срещу сумата от едва 40 000 лв. Малко по-рано ВАС реши, че кметът нямал вина за продажбата на 130 дка крайбрежие край къмпинг „Корал” по цена, в пъти по-ниска от пазарната. Върховните съдии имат страст към южното Черноморие, видяхме го и в съседно Приморско през 2011 г. Съдиите Генков, Урумов и Икономов са се облагодетелствали като социално слаби с имоти на първа линия – и продължават да раздават правосъдие. Тогавашният шеф на ВАС Константин Пенчев коментира, че някои магистрати прикриват имотните си далавери много по-изкусно. Още от 1995 г. бившият кмет на Царево Стоян Йовнов, близък на Арнаудов, започва да раздава в Ахтопол имоти на важни съдии. Според Световния корупционен барометър, най-силно засегнатият от корупция сектор в България е съдебната система.

Дефицит на вода и гледки

Често изтъкван аргумент на привържениците на застрояването на Странджанското крайбрежие е, че земеделските земи по морето са на техните деди и потомците имат право да спечелят от наследството си. Стефан Златаров, дългогодишният, отскоро бивш директор на ПП „Странджа”, намира този довод за несъстоятелен. С ниви покрай брега през 1925-30 г. са оземлени бежанци. По това време населението на Царево е само 1500 души. За тези земи цяла България води две кървави войни, затова не е морално хората, на които те са подарени, да ги предоставят за застрояване при първа възможност.

Всъщност малцина от старите собственици са запазили земите си край брега. В по-голямата си част атрактивните терени са вече купени от инвеститори и строители, често на безценица. Доста местни са се оставили да бъдат убедени, че „щом е Натура, тука нищо няма да става”. Царево има и други приноси към народопсихологията: инвеститор, който най-сетне успее да вдигне хотел, става пламенен привърженик на природния парк и противник на новите строежи. Така той иска да си гарантира, че пред неговия хотел няма да изникне някой нов, който да му открадне гледката.

Може да сме сигурни, че развитието на туризма в Царево според модела, заложен в ОУП, няма да привлече платежоспособни туристи с културни интереси, а само още алкохолни консуматори, които ще затвърдят подобаващата слава на България по света. Така етнографията на Странджа, цикълът на нестинарските обичаи, светилищата, песните, кухнята, спомените за българските въстания, ще се превърнат в евтина панаирджийска атракция. Масов туризъм в Царево означава не възраждане, а окончателен упадък на Малко Търново, сърцето на Странджа.

Страшно ще е и за живия свят – и то не само защото бетонната стена ще спре миграционния път към морето, ще засегне редки видове, намерили местообитания в обработваемите ниви, ще унищожи пейзажа. Петдесет хиляди туристи на сутринта ще поискат да пият вода. Язовир „Ясна поляна” няма достатъчно капацитет, ще трябва да се строи нов. Природният парк бе учреден именно за да опази поречията на реките Резовска и Велека – последните в страната, рядкост и в Европа, големи реки, които текат в естествените си корита. Турция има интерес към техните води и за съжаление изворите и на двете са в съседната държава. Очертаващият се натиск върху водните ресурси при извора е повече от тревожен, какво да говорим за десетократно нарасналата жажда при устието.

Ще изгрее ли ясният месец

Климатът на Странджа е наистина странен: над 1000 мм годишни валежи поддържат уникална не просто за Европейския съюз, а за нашата геологична епоха растителност. Привидно далечни решения по крайбрежието са риск за невероятната странджанска зеленика, преживяла превратностите на стотици хиляди години.

Надали ще се стигне дотам. Апетитите за бърза печалба на хора, поставили се над и извън закона, ще се сблъскат в единствения сигурно действащ у нас механизъм за преразглеждане на противоречиви съдебни решения: Европейският съюз. След като размаха пръст заради лоши екологични оценки във ветропарковете на Калиакра (виж сп. ТЕМА, бр. 42/2013), Брюксел този път може да удари: чакат ни или парични санкции, или спрени плащания по оперативните програми за околна среда и за регионално развитие. Уличните протести за Странджа, стреснали властта през 2007 г., в началото на 2014 г. се завърнаха с достатъчно импулс, за да се намерят сред политиците защитници на планината. Които политици, впрочем, след като взеха властта, обещаваха не просто да няма застрояване на Странджа, а да се учреди нов национален парк „Българско Черноморие”.

Странджа е твърде важна, за да бъде поверено решението за съдбата й на община Царево, впрочем и на България. Тук явно на никой не му дреме за конфликтите на интереси: например общинският съветник Георги Атанасов – Джонката не вижда проблеми едновременно да отговаря за устройството на общинската територия и да строи затворен комплекс на плажа на къмпинг „Арапя”. Местните вече установиха, че за урбанизация са предвидени предимно закупените на безценица от тях земи. Лобито на ОУП цитира малките като дял от парка проценти на предвиденото застрояване – и пропуска да отбележи, че става дума за линейна урбанизация, за откъсване на брега от планината. Не се предвижда изграждане на нови къмпинги: явно от тях не се печели достатъчно. Никой не е изследвал екологичното въздействие от разширяването на пътната инфраструктура. Развитие, туризъм, възможност на местните да печелят – разбира се, че да. Ама всичко си има граници.

—-

Публикувано с малки съкращения в сп. ТЕМА. Снимка Пламен Горанов, 2012. Текстът беше подготвен за печат в четвъртък, 30 януари. На следващия ден се състоя парламентарен контрол с трима министри от сегашното правителство по въпроса за ОУП на Царево. Разбра се, че на 30 януари явно притесненият министър на регионалното развитие е издал заповед за промяна на ОУП, което налага нова екологична оценка. От трибуната на народното събрание на няколко пъти се чу: “Няма да допуснем да се строи в природния парк”. Да видим. Image

Posted in Обществени, Родни | Tagged , , | Leave a comment

Европа в кошара не вкарва

Общата селскостопанска политика търпи промени. Ще помогнат ли реформите след 2014 г. на българската аграрна (де)формация

След десет години търпеливо членство в клуба на богатите, България ще бъде възмездена с четири пъти по-високи субсидии на единица земеделска площ. Според присъединителния договор с Европейския съюз, през 2007 г. имахме право само на 25% от средната за ЕС субсидия, но процентът плавно расте и през 2016 г. най-сетне ще станем пълноправни европейски земеделци със 100% от средния размер на директните плащания.

Само че 100% от средните плащания не за текущата година, а за 2004 г. Естествено, в „стара Европа” субсидиите междувременно са се повишили. 2004 неслучайно бе избрана за базова година: тогава десет държави наведнъж се присъединиха към ЕС. Те незабавно получиха право да бъркат в аграрната каца, но по същата схема – 25% в началото. Съответно средният размер на плащанията на ниво ЕС рязко намаля. Дори след като сме получили „стоте процента”, стари страни членки ще взимат значително по-голяма субсидия на единица площ от българските фермери.

Европейският съюз е сериозен донор и подобни сметки може да обидят еврофила. Но историческото неравенство не изчерпва възраженията относно Общата селскостопанска политика. Едно на ръка, че институционалната подкрепа за европейските фермери ощетява третия свят. Така, както бе приложена у нас, ОСП на практика лиши българското село от стимули за производство на добавена стойност. Тя насърчи изтичането на национален доход под формата на внос на храни, увреди социалната структура в селата, освен това дестабилизира бюджета.

Ненужна гъвкавост

Щедри аграрни субсидии са цената, поискана през 1962 г. от Франция в замяна на съгласието на Париж за либерализация на общия индустриален пазар. ОСП дотук претърпя няколко реформи. Първоначалните интервенции в подкрепа цените на земеделските култури и субсидиите за износ след 2003 г. се трансформираха в плащания на единица площ. За последните се счита, че по-слабо изкривяват пазарната среда, или поне така доказват икономистите от ОИСР (Организация за икономическо сътрудничество и развитие, наричана „клуб на богатите страни”).

Още през 2007 г. Швеция настоя за премахване на директните плащания и запазване на аграрните субсидии единствено с цел опазване на природната среда. Великобритания отдавна и с основание изтъква, че селската политика в Европа гълта много повече ресурс, отколкото науката и иновациите. Независимо че през годините обхватът на ОСП бе намален, днес 38% от бюджета на ЕС все още отиват за фермерите. През 2011 г. Европейската комисия извърши задълбочен анализ на ОСП и очерта три сценария за развитие; единият действително предлагаше директните плащания да отпаднат и подкрепата за фермерите да стане по-фокусирана.

В задаващия се нов програмен период до 2020 г. промени в ОСП ще има, но те не отиват толкова далеч. Запазват се и двата стълба на общата политика: и директните плащания на единица площ, и програмата за развитие на селските райони. Основните политически параметри на реформата бяха договорени в края на юни, в следващите месеци се изпипваха детайлите и на 20 ноември Европейският парламент със значително мнозинство одобри новия дизайн на ОСП, който влиза в сила от 2015 г., а за 2014 г. са приети преходни правила.

Накратко за промените в директните плащания: 30% от тях се обвързват с екологични изисквания. Фермерите ще трябва да практикуват сеитбооборот, за да получат „екологичната третина”: ако обработват над 30 ха площ, ще трябва да сеят поне три култури. Освен това да поддържат „приоритетни екологични площи”: пасища, синори, плетове и т.н., съответстващи на поне 5% от обработваемата площ. Предвидени са 25% доплащания за единица площ, обработвана от млад фермер: като добавки за младите се отделят 2% от средствата в националния пакет. За малките стопанства страните ще определят минимално плащане, независещо от размера. Големите търпят „дегресия”, т.е. изплащаните суми над 150 хил. евро се намаляват с най-малко 5% за размера над този таван (страната може да избере границата да се вдигне до 300 хил. евро, с приспадане на работните заплати).

Вторият стълб за развитие на селските райони се запазва и разширява, в него например са записани допълнителни мерки в областта на иновациите. За млади фермери е предвидена стартова помощ до 70 хил. евро, за дребни ферми – до 15 хил. евро. Наскоро преформулираните цели на ОСП гласят: достъпни цени на храните, жизнени селски общности, дружелюбно към природата фермерство, честно разпределение на фондовете.

За малките са предвидени привилегии, трябва ли да сме доволни, предвид манталитета и раздробената собственост на българските земи? Директните плащания се превърнаха в хит у нас именно защото са на единица площ: документите доказват не резултат, а това, че земята се обработва (поддържа). Уловката е в документите, в хартията – първият стълб не минава без бюрокрация, но много по-малка, отколкото в Програмата за развитие на селските райони. И в момента ПРСР има разнообразни и гъвкави схеми за подпомагане, но контактът с Разплащателната агенция е такъв, че фермерите явно не искат да се възползват.

Доказва го поредният инфарктен момент по „усвояването”: този път става дума за 286 млн. евро, значителна част от които за агроекология, договорени през 2011 г. По правилото N+2 те ще бъдат загубени за страната, ако не бъдат разплатени на бенефициенти до края на 2013 г. Похвално е усилието на министерството, наложило командироване на десетки експерти от страната, за да помагат за обработката на документите в София, но каква политика, какви селскостопански цели и задачи? Бързешката се допускат грешки, които струват пари. Оказва се, че в условията на българското село и документооборот, „гъвкавост” е по-скоро пречка.

Голям фермер, добър фермер

Държавен фонд „Земеделие” борави с милиарди и е абсурд, че негови шефове като същински първолаци крият преписки, в които Брюксел ни критикува. Земеделският министър проф. Димитър Греков на два пъти прибягна до групови уволнения на ръководството. Наистина, липсата на прозрачност при отпускането на аграрни субсидии изглежда общоевропейски феномен. Говорим за сума, която в ЕС до 2020 г. ще възлезе на 380 млрд. евро, у нас над 7 млрд., включително 5.5 млрд. евро директни плащания – за която липсват ключови референтни данни, както и прогнози за паричните потоци. Няма публична информационна система, не се разкриват големите бенефициенти. Дори условността на „усвояването” не оправдава такъв офшорен, извънбалансов хаос.

Проектът farmsubsidy.org, хвален в европейските медии, поставя въпроса: при положение, че харчим 60 млрд. евро годишно за субсидии, да видим кой какво взима и защо го взима. Във Франция, Испания, Португалия и Италия структури са субсидирани със суми от порядъка на и над 50 млн. евро, но и в България размерите поразяват. Фирма „Сортови семена – Вардим” ЕАД, управлявана от Светлозар Дичевски, според този сайт за периода 2009-2012 г. е получила близо 8.6 млн. евро, главно директни плащания. За същия период „Омега Агро” ЕООД е субсидирана с 6.9 млн. евро, а „ЯНК-100” ЕООД на Стоян Ковачев – с над 4 млн. евро. Всъщност Дичевски чрез „Октопод Инвест Холдинг” контролира няколко големи получатели на аграрни субсидии; има изчисления, че само през 2012 г. „октоподът” е прибрал 21.3 млн. лева при ниските за страната „европейски ренти”.

Този предприемачески мащаб не е безвреден за българското село. Субсидиите на единица площ насърчават производството на зърно, но обезкуражават другите подотрасли и допринасят за демографската криза. Механизираната обработка на зърнени култури позволява големи икономии от мащаба: един модерен трактор е достатъчен за обслужването на 3000 дка на ден, тоест със зърно селото няма нужда от хора. Плащат се малко, макар по-големи заплати. Освен това, субсидиите от ЕС покриват до една четвърт от производствените разходи на единица площ със зърнени култури, докато при производството на по-интензивни култури те не компенсират и 5%. При положение, че българинът е забравил да бъде фермер и предпочита да дава земята си под наем, а арендаторът рядко има нагласа да инвестира дългосрочно, но има възможност всяка година да получава субсидии на единица площ, решението действително е да се сее зърно.

Износът на аграрни суровини от България се ускори след приемането ни в ЕС през 2007 г. Точно в същото време се ускори и вносът на храни, улеснен от Общия европейски пазар. По-високите субсидии за хранителния сектор в Западна Европа срещат по-ниската конкурентоспособност на родното производство и го изтласкват от нашия пазар. Да, Европа дава пари за българското село – но големите ферми, често по-големи от европейските, събират 80% от парите. Разнообразието, качеството, надпреварата за по-висока добавена стойност у нас стават жертва на страничните ефекти от една програма за подпомагане, която няма и идея за проблемите на България.

Под диктовката на тракторите

„Пари от Програмата за развитие на селските райони? Хубаво би било, но е почти невъзможно при тази бюрокрация” – отсъжда Младен Симов, животновъд от Годеч. Според актуално допитване на Асоциацията на млекопреработвателите в България до малки и средни фермери в западната част на страната, 84% от интервюираните нямат необходимите възможности за съвременна комуникация. Благите думи на политиците как Европа ще се погрижи за българското село остават точно толкова нечути, колкото недостъпна е информацията за кандидатстване по една или друга мярка, „качена онлайн”.

Фермерите демонстрират недоверие към свързаните със земеделието институции на областно, национално и европейско равнище – е изводът от това изследване. Земеделските производители считат, че при разпределението на средствата цари беззаконие и институциите защитават интересите на едрите собственици. Хората са убедени, че „големите” имат съвършено различна възможност да се възползват от схемите за европейско финансиране, защото „контактуват на по-високо равнище”. Според Георги Апостолов, експерт по международни проекти и програми към АМБ, резултатите от изследването никак не са обнадеждаващи. „Връзката се къса. Какво ще правим, ако не успеем да привлечем младите към селото?”

Периодично избухващите аграрни пожари очевидно не са отказали земеделския министър проф. Димитър Греков да мисли в перспектива. В работния вариант на годишния Аграрен доклад за 2013 г. екипът на Греков разсъждава за приоритетите и мерките в аграрния сектор през 2014 г. В проектодокумента е намерило място онова, заради което българското селско стопанство през последните десетилетия преглъща горчиви критики. Записана е необходимостта от възобновяване на напоителните системи и нуждата от затваряне на цикъла с хранителна промишленост. Биологичното земеделие и производството на традиционни качествени храни се подразбират като приоритет. Дадено е обещание, че ще се работи за преодоляване на дисбалансите в отрасъла, тоест подкрепа за животновъди, овощари и зеленчукопроизводители за сметка на зърнения сектор. Малките ще се подпомагат при излизането им на пазара.

Най-сетне! – но няма гаранция, че тези политики ще се реализират. Касата не е бездънна. Реформата на ОСП бе разводнена на европейско равнище, та нашите ли арендатори ще се откажат от привилегирования си статус… Имаше идея да се въведе таван за плащанията на ферма до определена сума, а спестените средства да се усвоят в проекти за селско развитие. Тя не мина в толкова радикален вид, но големите действително ще получават пропорционално по-малко, германските провинции вече се договориха за това на 4-ти ноември, извоюва го румънският еврокомисар Дачиан Чолош. Във втория стълб с програмата за развитие на селските райони с 90 млрд. евро ще се създават екоферми и селска инфраструктура – нали 47% от земята на Европа е земеделска, други 31% са гори.

Германските бизнес структури отдавна са се научили да се самоограничават, за да подобрят или променят бизнес средата си. Друг развой се очертава у нас: големите арендатори диктуват на политиците, и то не само под заплахата да оградят парламента с кордон трактори. Големите например не се съобразяват с бюджетните реалности: според европейските регламенти, субсидии се изплащат до средата на следващата година, но нашите хора настояват това да става тъкмо през януари – месеца с най-малко приходи в хазната. Всяко зло за добро, нали в началото на годината точно това свали от власт финансовия министър Симеон Дянков, причинил тежки поражения на икономиката с неразумни икономии. Във всички случаи, след 2015 г. арендаторите ще трябва да удостоверяват екологични резултати и проверяващите със сигурност ще са подложени на особено внимание.

Концентрирали значителна икономическа мощ, големите арендатори дотук са дестабилизиращ фактор за развитието на селските ни райони. Те прокараха своите интереси за по-евтина цена на земята и по-ниски ренти чрез объркания мораториум, който парламентът наложи върху покупките на земеделска земя от чужденци. И това може да е за добро, в крайна сметка – но поне до 2020 г. опитите на властта да стимулира традиционното разнообразие на селското ни стопанство за сметка производството на зърно ще се разбиват в железния икономически закон, породен от щедростта на европейската обща селскостопанска политика. Големите, освен това, ще опитат с национални доплащания да си гарантират зелената третина, в която малките имат предимство.

TEMA

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , | Leave a comment