Петролни метаморфози

Има ли ЦРУ пръст в рязкото поевтиняване на петрола, което отново стяга обръча около Русия

Върколак вие под звездите на Сибир, клекнал до ръждясала сонда. Той плаче за „въжделената цена на барел” и моли старата майка земя да пусне още малко нефт, за да оцелее още година-две зомбираната власт в пропадналата държава. Така писателят Виктор Пелевин в роман от 2004 г., у нас преведен като „Върколашки метаморфози”, рисува отношението на Кремъл към нефта. Цените на петрола се понижиха с 40% от началото на тази година и вече настъпва отливът, който открива кой е плувал без гащи. Погледите на всички са вперени в руснаците.

Въпреки многократните предупреждения, с промишлената разработка на гигантските находища в Западен Сибир след 1968 г. Русия бързо попада в зависимост от петролните приходи – настига я „ресурсното проклятие”. Затова и ефектът от поевтиняването на суровината днес е тотален: нефтът формира две трети от износа и малко над половината от държавния бюджет на Русия – и, оказва се, всичко ценно в рублата. Има консенсус, че цените на нефта ще се задържат ниски поне до средата на 2015 г. Москва все по-трудно ще осигурява трансферите към ключови региони и социални групи, върху които се крепи популярността на властта. Ще се свие и влиянието й зад граница. Същото заплашва независимите държави, разчитащи на приходи от петрол като Бразилия, Венецуела и Иран.

Имало е и други периоди на петролно пресищане и Москва отново е била в центъра на събитията. Между 1981 и 1988 г. САЩ прилагат стратегия за отслабване на СССР, като с помощта на Саудитска Арабия умишлено подкопават цената на ресурса, носещ най-много експортни приходи на противника. Геостратегическото противопоставяне след Кримската криза, незабавно последвано от свиването на нефтените доходи на руския президент Владимир Путин закономерно повдигат въпроса дали ЦРУ не разполага с лостове за въздействие върху пазарите.

Безличните финансови пазари изглеждат по-неумолими от вражеска армия танкове. Действително ли идва краят на руския стопански национализъм? Със сигурност Москва ще трябва да полага повече усилия, за да се добере до „твърда валута”, нужна за плащанията по значителните външни заеми на държавните предприятия.

"Китайски петрол" - автор е исландският постмодернист Ерро

“Китайски петрол” – автор е исландският постмодернист Ерро

Кой продава петрола

Десетте най-големи петролни компании през 2014 г. имат общо 3 трилиона долара приходи, а планираните инвестиции до 2035 г. са над 12 трлн. – това е достатъчно свидетелство какви са интересите. Не липсват теории за огромни династии, водещи битки за глобално владичество чрез контрол върху основната търговска суровина, която пък крепи световната валута – щатският долар. Но официалните доклади на ОПЕК също крият любопитни подробности.

Свикнали сме да делим производителите на петрол в две групи: ОПЕК и не-ОПЕК. Картелът, който в момента включва 12 държави, стресна света с ембаргото от 1973 г., но днес твърди, че делът му в световния добив на нефт е намалял под 33%. Според Международната енергийна агенция, защитаваща интересите на богатите държави – вносители на петрол, делът на ОПЕК е 41.7%. Което и число да вземем, пазарът на нефт се прави от тримата големи: САЩ, Русия и Саудитска Арабия.

През 2014 г. Русия запазва предишното ниво от малко над 10 млн.барела нефт дневно. По-голямата част от това количество се изкупува от Европа, която е в стагнация. САЩ обаче рязко увеличават предлагането на нефт, добиван от петролните шисти. Според ОПЕК, САЩ през 2014 г. ще изкарат на пазара 12.25 млн. барела нефт дневно, увеличение от над 1 млн. барела дневно в рамките на годината. МЕА едва наскоро „призна” на американците над 9 млн.барела дневно, така или иначе има допълнително количество американски петрол, което натиска цените на два фронта: едновременно намалява вноса и увеличава износа от САЩ.

Третата петролна сила, Саудитска Арабия през юни доставя около 9.7 млн.барела дневно, запазвайки нивото от последните години. Преди срещата на ОПЕК през ноември витаеха слухове, че картелът ще намали добива, за да възстанови цените. Това не се случи и черното злато потъна с нови 10 долара. Основната заслуга е на Ер-Риад: Иран и Венецуела действително са искали свиване на квотите, но арабите имат превес и с производство, и с доказани залежи.

Предлагането на петрол в света е дърпане на въже от трима по формулата двама срещу Русия. Руската федерация е особено уязвима, защото от години води активна външна политика, финансирана с приходите от петрола. САЩ движат цената надолу в брилянтна финансова геостратегическа акция, която от гледна точка на добивните компании е самоубийствена. Действията на Саудитска Арабия са в съзвучие с интереса на САЩ за отслабване на Русия, но формално кралството е невинно. Чрез евтин петрол то дългосрочно разчиства конкуренцията на шистовия петрол. Той се извлича с по-високи разходи и много добивни проекти в САЩ ще се провалят. След години това би трябвало да позволи на арабите да диктуват цените. А те могат да чакат: имат 267 млрд. барела запаси и купища петродолари.

В „клуба на богатите” се осъществява 50% от търсенето на петрол, но ръстът на Китай има по-голямо въздействие върху цените, отколкото обемите на ОИСР. Азиатската сила с 10.4 млн. барела дневно консумира двойно по-малко нефт от САЩ, но тези количества са по-важни за цената, тъй като са пределни. Числата, които електронните борси посочват като „цена на петрола”, са най-високата цена. Тя е за фючърси за доставка след два-три месеца, а повечето доставки се правят чрез дългосрочни договори. Когато пределните количества отпаднат от пазара, маргиналната цена се установява значително по-ниско. По същия начин малък, но постоянен ръст на търсенето би причинил ценови шок във възходяща посока.

Трусове в Русия

„Перфектната буря” нарекоха анализаторите икономическите черни облаци, които се сгъстяват над Русия. Малко руски фирми бяха пряко засегнати от западните санкции, но възможността им да се финансират на международните пазари намаля. Външният дълг с адресат в Русия в края на 2013 г. е 727 млрд. долара, което съотнесено с БВП не е непосилно много, но рефинансирането му така или иначе изисква благосклонността на паричните пазари, която е под въпрос. Инвеститорите търсят над 4% рискова премия за руския държавен дълг и преценяват вероятността за държавен фалит на 5.7%, почти двойно над риска на Португалия.

Валутните резерви на Москва изтъняха с над 20% до 428 млрд. долара в края на октомври, според Principal Global Indicators. Вина за това носи основно Банк России, която се опитва да подкрепя падащия курс на рублата на свободния пазар, за да удържи инфлацията в социално приемливи граници. За отбелязване е, че Русия е планирала бюджетен дефицит от 0.6% и пространство за увеличаване на паричното предлагане има. Възможности дава и вътрешният дългов пазар.

Срив на цените на петрола с 30% би лишил Русия през следващата година от почти 100 млрд. долара приходи. Според службата за енергийна информация на САЩ, през 2013 г. Русия е получила 174 млрд. долара от износ на суров петрол, а износът на петролни продукти е на стойност 109 млрд. долара. Вероятно поевтиняването на петрола ще засегне и газовите пазари, от които Русия в момента събира 73 млрд. долара. Намалелите приходи от износ на горива свиват разходите на държавата. В бюджета за догодина разчетите са правени при цена 96 долара за барел и вече е издадено нареждане за 5% съкращения във всички ведомства.

Иронията е, че Русия има особена нужда от петролни приходи точно сега, за да компенсира ефектите от западните санкции върху руските фирми и население. Продоволствената и социалната политика не трябва да поставят на изпитание обществената подкрепа към властта. Освен това трябва да се финансира „Големият завой” – пренасочването на трасетата на газовите доставки от Европа към Китай в обход на Запада. Ход, който се оценява на 400 млрд. долара.

Именно новите инфраструктурни приоритети на Русия са това, което прави излишен „Южен поток” – газопровода за 40 млрд. долара, който можеше да мине през България. Накрая, пари са нужни и за приобщаването на Крим и гражданската война в Донбас. Проблемът е, че всичко това ще се прави по време на рецесия: според Световната банка руската икономика ще се свие с 0.7% през 2015 г. Мултипликаторът на държавните разходи ще подсили негативния ефект.

ЦРУ прибягва до стари хватки

Правени са сравнения между колапса на СССР и заплахата, надвиснала днес над Путинова Русия – все заради евтиния петрол, но детайлите се анализират рядко. От ЦРУ още през 1990-те дават да се разбере, че Америка е следвала стратегия за събаряне на СССР, която се увенчава с успех. Планът е включвал и подриване цената на петрола. Каспар Вайнбергер, министър на отбраната по времето на Роналд Рейгън, си спомня: „Те (саудитците) знаеха, че искаме колкото може по-ниска цена на петрола… Колкото по-ниска беше цената, толкова по-малко финансови приходи щяха да отидат в Съветския съюз от износ на нефт и газ“. (Peter Schweitzer, Victory, 1996, p. 205. Книгата е с подзаглавие „Тайната стратегия на администрацията на Рейгън, която ускори колапса на Съветския съюз”).

Сходството между двата периода е удивително: както и днес с газовите „потоци”, през 1980-те СССР тъкмо завършва газопроводната система през Украйна и за пръв път доставя синьо гориво на Западна Европа. За разлика от самодоволните европейски политици, САЩ гледат на това с опасение – газовата инфраструктура е далеч по-добра трансмисия за политическо влияние от фрагментирания петролен пазар. След първия пробив на СССР, за САЩ става „особено необходимо да се ограничат приходите на Съветите в твърда валута“.

Двигател на петролния заговор срещу СССР е директорът на ЦРУ Уилям Кейси (1913-1987). През 1985 г. именно той провежда със саудитския крал Фахд разговор при закрити врати, на който излага силни аргументи в полза на евтиния петрол. В този период арабите са свили производството до 3 млн. барела дневно и изчакват цените да се вдигнат. Кейси изтъква пред краля нуждата да се отслаби съветската хватка в Афганистан. За целта, както и за здравето на американската икономика, където саудитското кралско семейство държи милиардите си, петролът трябва да поевтинее. Фахд потрива ръце в знак на съгласие и скоро помпите на саудитските кладенци започват да работят с пълна пара. С новите количества пазарът се срива от 28 на 10 долара за барел (от 58 на 21 днешни долара). Ударът върху СССР е жесток – точно когато страната има отчаяна нужда от ресурси за осъществяване на стопанските реформи на Михаил Горбачов.

ЦРУ има пръст, но нещата не са толкова прости, за да кажем, че американското разузнаване е убило СССР с евтин петрол, уточнява Маршал Голдман, считан за един от големите западни познавачи на икономиката на СССР (Michael Goldman. Petrostate, 2008, p. 43-54). Империята на болшевиките има много по-дълбоки вътрешни противоречия, свитите експортни приходи от евтиния петрол само ги задълбочават. Вербалните атаки всъщност започват още от 1977 г., когато ЦРУ обнародва прогноза, че скоро Съветският съюз може да изчерпи петролните си залежи. Но през 1985 г. Саудитска Арабия действително има зъб на Москва заради Афганистан, което се потвърждава от оказваната помощ на муджахидините.

erro1Според американското разузнаване, фанатиците от „Ислямска държава” в наши дни успяват да пласират петрол за 1 млн. долара дневно – макар и на много ниски цени, тъй като официално никой не работи с тях. Тези маргинални количества също дават отговор за подкопаните фундаменти на петрола, но е трудно да мислим, че те отново са осигурени с умисъл на ЦРУ. Днешната стратегия на САЩ срещу Русия – ако има такава, разбира се, е по-скоро финансова, отколкото ресурсна.

Чрез все по-висока рискова премия за рефинансиране паричните пазари, базирани в западни финансови центрове, изцеждат руските ресурси капка по капка. За целта е важно да се създаде напрежение и тревога в противника, например да се напомни за старото му поражение. Тогава планът се самоизпълнява – компаниите и гражданите в пристъп на страх изнасят валута от страната, резервите изтъняват още повече и невъзможността да се плащат дълговете води до базисни политически размествания. Дали е случайно, че синът на Роналд Рейгън наскоро напомни в медиите за петролния импас от 1980-те? Рядко пазарни прогнози са били толкова консенсусни и конкретни, както днес: петролът дълго ще остане евтин. Надушили кръв, финансовите анализатори говорят в един глас.

Предизвестеният край на петролната ера

Има гледна точка, която набира критична маса, че политиката на неспирен растеж на паричния продукт, гонен като с камшик от кредитната експанзия, се сблъсква със своите природни, социални, технологични и организационни ограничения. В Европа растежът отдавна идва само чрез разширяване на членската маса. В САЩ без паричния стимул на Федералния резерв икономиката отдавна би се свила. А светът вече се задавя от горене на петрол. Консумирайки все повече, Западът прави точно това, за което се подиграва на „зависимата от продажби на ресурси” Русия.

През 2000 г. петролният геолог Колин Кембъл разработва сценарий за пик на петрола. Според изчисленията му, към 2010 г. стагнация на предлагането ще доведе до скок и след това нестабилност на цените на петрола. Това ще причини голяма икономическа криза – тогава търсенето на енергия ще намалее и цените на петрола ще се сринат. С икономическото възстановяване петролът пак ще поскъпне и цикълът ще се повтори няколко пъти, но всеки път възходите ще са все по-слаби, а сривовете – все по-дълбоки. Накрая икономиката ще потъне в руини. Финансовата система, изградена върху хипотезата за неспирен растеж, ще имплодира. (Richard Heinberg. The End of Growth, 2011, p. 16) Поне първата част от прогнозата е вярна.

По информация на МЕА, над 50% от световния петрол днес се използва за нуждите на транспорта. Това от своя страна означава, че появата на автомобили, работещи с електричество и водород отнема търсене от петролния пазар. Според една прогноза на McKinsey, към 2025 г. едва 50% от автомобилите ще работят с „класическите” бензин и дизел, а след това този дял ще се свие още повече. Дори метаморфозата да не се осъществи толкова бързо, търсенето на петрол дългосрочно ще намалява.

Неочаквано, но не изненадващо се оказва, че огромният пазар на петрол се крепи върху политиката за глобализация и свободна търговия. Предвиденият скок в световната търговия след 2018 г. кара МЕА да планира огромен ръст в търсенето на петролни продукти за нуждите на товарните превози. Това създава очаквания, подкрепящи цената на петрола. Съответно, ако споразуменията за свободна търговия между САЩ и Европа и между САЩ и тихоокеанските страни не се осъществят, пределната цена на суровината ще се понижи. В този смисъл Русия има изгода от Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции.

Към 2030 г. МЕА очаква пазарът на въглеродни горива да се състои от три равни части: петрол, въглища и газ. Сметките на парижката агенция може да се окажат грешни, защото към тази дата вече ще е проличало дали германският експеримент за пълно преминаване към възобновяема енергия, познат като Energiewende, може да се приложи в големи държави. Масово заместване на фосилните с възобновяеми горива не е невъзможно. Може да се окаже – противно на всекидневния опит, че краят на петролната ера ще дойде с ниски, а не с фантастично високи цени. Но докато настъпи този ден, вероятно ще има и доста периоди, в които ще изглежда, че петролът е по-скъп от всичко на света.

Български неволи

В сложната енергийна пиеса политическият елит на България не успя да получи дори поддържаща роля. Ескалацията на разходите за строителството на руския газопровод „Южен поток“ на наша територия до 3.5 млрд. евро без ДДС показа каква пищна трапеза си бяха сложили българските енергийни и партийни кръгове. Липса на политически качества, пък и сериозен натиск от САЩ не ни позволиха да прехвърлим „потока” на Сърбия и Унгария. България вече е заличена от картата на магистралните газопроводи. Може би все пак това е в наш интерес, тъй като една сенчеста, задушаваща екосистема губи хранителната си среда.

А Министерството на финансите губи заради евтините горива 400 млн.лв. приходи през тази година. Бюджетът за 2015 г. е разчетен при средна цена на петрола брент от 91 долара за барел. Ако фактическата цена е с 20 долара по-ниска, значителна част от заложените публични приходи няма да се осъществят. Акцизите от 2 млрд. лв. ще се запазят, но при ДДС от внос на горива понижението може да надхвърли 400 млн.лв. При „второто” ДДС върху горивата загубата за бюджета ще е по-ниска, тъй като при бензина и дизела стойността на суровините е по-малък дял в крайната цена. Но при сегашната консумация евтиният петрол ще отнеме от бюджета 500-600 млн.лв. и част от разходните бушони ще гръмнат още „на входа“. От значение, разбира се, е и ритъмът на работа на руската рафинерия в Бургас.

Тези сметки напомнят, че евтиният петрол често не е добър за икономиката. Хипотезата, че евтини горива ще стимулират растежа, защото в хората ще останат повече пари за харчене за други неща, действа – но в САЩ, където шофьорите вече наливат с 30% по-евтин бензин. Понижението за потребителите в Европа, включително у нас, се ограничава до 10% заради големия дял на косвените данъци в цените на горивата. От друга страна, това, че на бензиностанцията пълненето на резервоара струва с 10 лв. по-малко не означава, че в портмонето на задлъжнелия с ипотеки и всякакви други заеми потребител се е появила банкнота от 10 лв.

Дори търговците с опит нямат още отговор дали цените на другите суровини ще се понижат „солидарно“. Това би било неприятно за България, предвид 40% дял на суровините в структурата на износа. Зърното и по-специално царевицата вероятно ще последват петрола, но металите може да поемат в противоположна посока като ново реално убежище на стойност. По тази логика ще растат цените на златото и най-вече на втората по важност след нефта борсова стока – медта.

Евтиният петрол е сериозен дефлационен фактор и като такъв той е „внимателно следен“ в Европа. България е още по-пасивна към ефектите му. Това спокойствие не е оправдано – дефлацията съсипва реалната икономика, като увеличава товара на дълга. Пенсионери, учители, въобще хора с твърди доходи за момент разполагат с малко по-голяма покупателна сила, но постепенно работни места се съкращават, доходите изтъняват, а изплащането на социални помощи и пенсии става тежък товар за държавата. Ниските цени на енергията често са предвестник на трудности. Тази зависимост е нещо като закон за търсещата растеж форма на организация на икономиката – която става все по-проблематична.

TEMA

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Петропад

Надали точно разговорът между шефа на ЦРУ Уилям Кейси и саудитския крал Фахд през 1985 г. събаря Съветския съюз. СССР без съмнение изпитва значителни трудности след срива на петрола през 1986 г., особено след като САЩ като на игра вдига мизата на разходите за отбрана. Егор Гайдар, изпълнявал длъжността премиер на Русия през 1992 г., в мащабната си книга „Колапсът на една империя“ оприличава ниските цени на петрола с „последния удар“.

„В периода 1981 – 1984 г. СССР има само един инструмент да се справя с нарастващите трудности във външната търговия: да увеличава производството на петрол”, констатира Гайдар. Така производството на нефт нараства от 93 млн.тона през 1975 г. на 130 млн.т. през 1983 г. Но големият мащаб с случая е белег не на сила, а на слабост. Кейси, който по време на Втората световна война е изпълнявал важни задачи за нанасяне на икономически щети на нацистка Германия, бързо вижда уязвимото място на СССР. Той отчита и зависимостта на Съветския блок от западни кредити. След като през 1982 г. Рейгън подписва директива за националната сигурност, поставяща нанасянето на вреда на СССР за цел, ръцете на директора на американското разузнаване са развързани.

В интерес на истината в СССР има очи, които виждат – но няма кой да им обърне внимание. От централната банка алармират, че дългът на СИВ към Запада е достигнал рекордните 127 млрд. долара и способността на много социалистически държави да обслужват задълженията си е проблемна. От Академията на науките още през 1984 г. предупреждават за риска от огромен срив на цените на петрола. Мерки за намаляване зависимостта на руската икономика от петролните приходи – тема, която се коментира от плановиците още от 1974 г., не са взети.

„Последният удар” на скъпия петрол за СССР едва ли не е coup-de-grace, убийство по милост, внушава Гайдар. Зад вътрешните документи на властта от края на 1980-те, които той цитира, прозира една изморена, вече не вярваща в принципите си администрация. Промишлената система на социализма изисква непосилни инвестиции за модернизация, а институциите – непостижими в едно изтъкано от страх общество. Колапсът на СССР е срив на системата, не на ресурсите.

През 1989 г. се наблюдават безпрецедентни протести на работници във въглищните мини в Украйна, тъй като системата за доставки на храни и стоки от първа необходимост в регионите не работи. Планът повсеместно не се изпълнява. Това, в съчетание с технологичното изоставане, с невъзможността да се поддържат сателитните държави и с нуждата от нови западни заеми за внос на зърно и машини, обезкръвява режима в Москва. Може само да спекулираме дали СССР щеше да устои, ако въпреки организационната и морална разруха разполагаше с петролни приходи на нивото на 1980 г.

Кои са общите черти между „петропада” след 1986 г. и в края на 2014 г.? И двата периода са на засилено противопоставяне между Русия и САЩ. И в двата случая е замесена Саудитска Арабия: навремето тя увеличава добива, днес не го съкращава. Обща е нестабилността в Близкия Изток: тогава в Афганистан, сега в Сирия и Ирак. И в двата момента предстои руската газова инфраструктура в Европа да се разрасне. Чисто технически, пазарът дълго време е държан в изчакване – поддържа се баланс на ниско ниво. Следва рязко дръпване на въжето и срив на цените.

Предишния път „засечката” е увеличаване добива на Саудитска Арабия. Любопитно е, че фактическият ръст на арабския добив всъщност не е никак голям. Достатъчно е да се демонстрира действие и масовата психология върши всичко останало. В наши дни услугата стори Федералният резерв. ФЕД дълго поддържаше неконвенционална парична политика и при първото затягане, дори само вербално, оскъпи долара и стоковите пазари изпаднаха в потрес. САЩ си помогнаха и с лакти, увеличавайки физическия добив на шистов нефт. Саудитска Арабия този път по-скоро разчиства полето на двамата играчи – Русия и САЩ.

Докъде ще стигне това противопоставяне? Иде ли краят на независима Русия? Светът се нуждае от разнообразие на цивилизации, за да може да се развива. Дори водачът на ястребите Збигнев Бжежински в последното си интервю нарича Русия „потенциален съюзник”, станал безинтересен като враг заради засилването на Китай. Геостратегическата сила на западните финансови пазари ясно показа, че в днешния свят на електронните пари националистическите стремежи са силно уязвими. Методите за поддържане на национална независимост следва да се преосмислят.

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , , , , | Leave a comment

Генератор на доверие

Това, което е нужно на България, е шок на доверие, заяви на скорошна лекция у нас американският професор по приложна икономика Стив Ханке. Шоковата доктрина препоръчва на правителствата да прокарват непопулярните си реформи сред населението светкавично и без милост към потърпевшите. Шокът е отдавна познат като радикална управленска практика, но използването му като средство за постигане на доверие изглежда е откритие на проф. Ханке.

„Шок” е дума с корени в старогерманските езици, която първоначално е означавала яростен сблъсък на тежковъоръжени противници. От началото на XVIII век тя започва да се използва и в смисъл на „внезапно и смущаващо въздействие в ума”. Някъде тогава се появява и значението на шокирам като отблъсквам, отвращавам. Шокови вълни, шокова терапия и шокови войски са изрази, развили се през XX век. Нито един от тях няма нищо общо с доверие.

Свикнали сме да мислим, че доверието е нещо, което се изгражда бавно, руши се бързо и трябват значителни усилия на минимум две страни за създаването му. Американският икономист, който у нас определено е по-популярен, отколкото в родината си, явно има друго виждане. Ако удариш някого достатъчно силно достатъчно пъти с нещо достатъчно тежко по главата – тоест ако му вземеш всичко, на което е разчитал, накрая той ще започне да ти вярва. Но вместо доверие по-удачно е Ханке тук да използва думи като хипноза или промиване на мозъци.

Стив Ханке е школуван боец. Бил е важен икономически съветник по времето на президента на САЩ Роналд Рейгън. Стив и жена му Лилиан се считат за едни от първите и най-влиятелни популяризатори на идеята за приватизация на държавните предприятия. Наричат го „баща на валутния борд в България”, макар по-запознати да поставят в тази роля дългогодишния директор на Международния валутен фонд Мишел Камдесю. Които и да са „бащата” и „майката”, чадото им е валутен режим от колониален тип, който вече 17 години ощетява българските производители, жертвайки интересите им в името на „доверие” в стойността на лева. Дотук това „доверие” е довело основно до задръстване на банковата система с депозити и – с помощта на най-ниския в света корпоративен данък, до отказ от инвестиции.

Освен изследовател и автор на книги Ханке управлява и много пари. През 1995 г., спекулирайки с аржентински държавен дълг, той постига световен рекорд за годината с 80% доходност на фонда „Торонто тръст”. При положение че именно той няколко години по-рано дава насоките за създаване на аржентинския валутен борд, а и поддържа тесни връзки с преизбрания точно тогава президент Карлос Менем, въпросът за конфликт на интереси е уместен. Въпреки всичко и тогава Ханке е хвален в консервативната аржентинска преса като „генератор на доверие”. Професорът по приложна икономика към Университета Джонс Хопкинс в Балтимор днес ръководи големия хедж фонд „Ричмънд оптимус”.

Posted in Родни | Tagged , | Leave a comment

За рудодобива в Родопите

2700 души в Родопите днес са заети с добив и обогатяване на руда – сочат изчисленията, които направихме в съвместния проект с Руслан Йорданов „Социална икономика на рудодобива в Родопите”. Злато в Родопите в момента се добива само на едно място – в рудник „Чала” край хасковските Минерални бани, рудата оттам се извозва до обогатителните инсталации на „Горубсо – Кърджали” в центъра на града. От две години кърджалийският металургичен комбинат ОЦК не работи, но олово и цинк продължават да се добиват в рудните полета на Лъки, Мадан и Златоград.

В Рудозем функционира обогатителна фабрика, сега собственост на „Върба Батанци”, там е и седалището на „Рудметал” – дружество, преминало мениджърска приватизация, което днес разработва само един, но производителен рудник „Димов дол”. Северно от Златоград в село Ерма река е хвостохранилището на няколкото рудника на местното „Горубсо”, притежавано от Николай Вълканов. В Лъки функционират два рудника и флотационна фабрика, които дават заетост на половината възрастни в общината. В Мадан в местната минна компания са заети над 700 души, доста повече са тези, свързани с доставки и ремонти за нея. Общо взето, това е родопският рудодобив в момента – ако разбира се изключим проучванията, тъй като заявените минни проекти в следващите години са за 1 млрд.лв.

Последната оцеляла въжена линия до Рудозем

Последната оцеляла въжена линия до Рудозем

Родопските минни предприятия през 2012 г. формират годишна печалба от 13 млн.лв. и като цяло работят с добра рентабилност. Преработват общо 600 хил.т. руда – приблизително такъв е и отпадъкът, който се трупа в хвостохранилищата. Държавният бюджет не винаги разбира за добрите им резултати: обогатителните фабрики и рудниците са отделени като фирми и си „подхвърлят” печалби и загуби през годините. Минната индустрия в района на Мадан се разраства. Там през 2012 г. „Върба Батанци” – съвместно предприятие на КЦМ с Никола Добрев и „Минстрой” на Вълканов, пое и бързо изправи на крака „Горубсо – Мадан”, с години източвано от бившия си собственик Валентин Захариев . В рамките на три години предприятието е на път да увеличи добива си с 60%, до 300 хил.т. руда годишно. Средното съдържание на метал – олово и цинк, в маданската руда в момента е около 4.5%. Тя се обогатява в Рудозем и концентратът се продава на КЦМ – както впрочем правят всички родопски мини. В КЦМ от оловно-цинковите руди попътно се извлича и сребро.

Изброените обекти днес съответстват на 20% от добива, разгърнат в социалистическите години. От село с 200 къщи Мадан е превърнат в общински център и се разраства стократно. Благодарение на родопските рудни находища България през 1960-те заема осмо място в света по добив на олово и 12-то на цинк. Повече от четвърт век тук са се извличали по над 3 млн.т. руда годишно. Това е позволило и наложило изграждането на гъста комунална мрежа в планината.

През годините на социализма, включително с трудова повинност и доброволен бригадирски труд, възпяван от поети и действително носещ героична жилка, миньорските селища в Родопите се разрастват с басейни за миньорите, добре заредени магазини, градини и ресторанти, пълни детски градини. Сега разходката из тези селища е учебник по запустяване. Всъщност няма много пустеещи сгради, защото повечето са демонтирани за строителни материали. Детските градини са със срутени покриви и буренясали дворове, макар до тях да се кипрят ярки модерни площадки за игра, направени с европейски пари. В селището Фабрика, някога с няколко хиляди души, бетонните основи и асфалтът вече не личат, тухлите са извозени, гората бързо е запълнила празното място. Все пак другаде много къщи са прясно боядисани, тъй като новият собственик в Мадан в момента разпродава жилищата на миньорите на много ниска цена. Някои миньори изведнъж се оказват собственици на сграда на няколко етажа в красива планинска местност.SONY DSC

Средните доходи на миньорите тук са около 800 лв., като най-добрите мъже, работещи под земята, изкарват до 2000 лв. Това не е толкова зле за тукашните нужди, също и високите пенсии подкрепят социалния статус на миньора. Условията на труд обаче са тежки, след 2000 г. в медиите се съобщава за 19 смъртни случая заради трудови злополуки.

Доста говори следната история за началото на рудодобива по германска инициатива през 1930-те. След сключване на договор за германско финансиране през 1939 г., местното минно дружество извозва с камиони подбрани късове руда до жп линията при Пловдив. Това трябва да стане през зимата, по заснежените родопски пътища, за да се направи пробна доставка за преработка в металургичния комбинат “Щолтенберг” край Аахен. На места пътят е затрупан или се е сринал и на няколко пъти се налага претоварване на тонове руда на ръка от камион в камион. Тукашните самоуки миньори много скоро получават в замяна група германски техници, които прокарват рудници, надзирават строежи на сгради и пътища, помагат за изграждането на електроцентрали, дори прокарват внушителна модерна въжена линия за рудата.

С идването на руснаците мащабът се променя, но принципът, а и повечето методи остават същите. Продължилият около 15 години след петдесетте бум на минната дейност за наше щастие съвпада с период на много високи цени на металите в света. След 1989 г. светът навлиза във фаза на евтини суровини, което задълбочава агонията от приватизацията. Тук добре се вижда как фазите в цените на металите на световните борси играят със съдбите на хората в един достатъчно изолиран планински район. Сегашната ценова фаза е позитивна, но може да се окаже, че сме на опашката й: добивните компании са закъснели с инвестициите си. Глобалната несигурност не изключва да се случи и нещо качествено различно с цените на основните ресурси, като глобална политика по отказ на добива им или ресурсен шок.

На площада на Батанци

На площада на Батанци

В Мадан миньорите доминират в града. 55% от възрастното население на Лъки е заето в „Лъки инвест” от групата на КЦМ, комбинат с 600 млн.лв. приходи и търсещ повече местен ресурс. Технологичното развитие в планината е най-високо именно в Лъки, а компанията в Рудозем се опитва да не изостава. В Златоград и Рудозем минната дейност вече не е структуроопределяща за общините: в първия случай измествана от туризма, във втория – от друга промишленост. В Кърджали предприятието е разработвало златен рудник в с. Еньовче, който вече е изчерпан. Селският кмет, който постоянно недоволствал от компанията по време на живота на рудника, сега пита дали случайно фирмата не иска да се върне – разказва изпълнителният директор на „Горубсо – Кърджали” Живка Ковачева. Градът е правил масови протести срещу използващата цианиди инсталация на дружеството, но днес томахавката е заровена.

На много места рудодобивът е последен шанс за местните жители да получат заплата. Мнозина, наистина, не знаят, че основаният им на чисти храни поминък ще пострада заради тази заплата. В село Седефче например с нетърпение чакат компанията да даде работа. Там впрочем ще се извършва само добив, а рудата ще се вози със закрити самосвали до Кърджали. „Горубсо – Кърджали” има планове за три, четири или дори пет нови златни рудника в Родопите. Те ще са със сравнително малки размери, но достатъчно добра възвращаемост при сегашните цени на металите. В Седефче, близостта на селските къщи надали ще е проблем, ако компанията обезщети собствениците – тоест ако цените на златото се запазят високи. Още един интерес за местните жители от мините.SONY DSC

Нямат такъв късмет в Крумовград, където открит рудник предстои да срине Ада тепе, исторически хълм до града. Там се е водил златодобив от най-дълбока древност, но явно „модерните способи” на канадската “Дънди Прешъс Металс” са това, което ще сложи край на прекрасния ландшафт. На пресъхващата през лятото река Крумовица ще се изгради флотационна фабрика и хвостохранилище, а отработките ще се поливат с пръскачки, за да не се запрашава градът. Който е на 3 километра. А хвостохранилището ще е до нивите на хората в регион, където днес може и да има бедни, но няма гладни. Според инвеститорите, проектът е жизнен при 973 долара за тройунция злато, текущата цена е 1203 долара.

Покарй Крушкова махала тече оловна река

Покарй Крушкова махала тече оловна река

Екологичната язва на минната дейност в региона е хвостохранилището на село Ерма река. Оловносив мътен хвост тече сред голямата махала Крушков дол. До реката от метал на идилични зелени поляни под еркерите на родопските къщи мирно пасат крави. Понякога мирише, а дали металната река вреди на здравето на хората тепърва ще се изследва. За съжаление, не успях да коментирам този въпрос с г-н Вълканов, имахме само един къс телефонен разговор, в който той обясни, че екологичен проблем от разрастването на рудодобива в Родопите биха могли да бъдат златните руди, тъй като в тях има арсен, но не и оловно-цинковите руди.

Изследването, осъществено в периода април-декември, бе финансирано от фондация “Фридрих Еберт” България и е съвместен труд с Руслан Йорданов. Текстът на доклада е достъпен и на английски.

Posted in Икономики, Обществени, Родни | Tagged , , , , , , | Leave a comment

В като Волфрам

Велинград, една от столиците на луксозния туризъм на Балканите, е настръхнал срещу плановете да се отвори огромна мина в близост до града

Сюлейман се усмихва под мустак пред ниската кръгла масичка и подканва пристигналите изневиделица гости от града: „Яжте, яжте! Ама кажете честно, такъв ли вкус има храната при вас там долу?!” 50-годишният мъж, както и много други в голямото помашко село Кръстава, отдавна не получава заплата и разчита за всичките си доходи на домашното стопанство. Той и голямото му семейство гледат крави и продават мляко, масло, телета, садят картофи на оскъдните парчета земя в този суров планински край, освен това през лятото берат манатарки, ягоди и боровинки в гората. Животът им не е лек, но се справят.

Стопанинът е информиран, че близо до Кръстава скоро ще заработи голяма мина за волфрам и гледа положително на това: „Я има петдесетина в нашето село, които се водят на работа, я не, а с мината ще има поминък за хората.” Но Сюлейман не предполага, че ако тежки машини запъплят в местността Грънчарица, отстояща на 3.5 км от селото и на 18 км. от Велинград, клиентите му вече няма да бият път по изронените шосета, само и само да купят чистите му храни. Мината и екоземеделието са класически пример на известната в икономиката trade-off ситуация: „или – или”, а не „и – и”.

Ако фирма „Ресурс – 1”, свързана с пловдивския металургичен комбинат КЦМ успее да разработи волфрамовото находище, което според геолозите съдържа над 30 хил. тона волфрамов оксид, ще бъде засегнат далеч по-солиден икономически интерес от този на малките лични стопанства. Във Велинград през последните десетилетия се вложиха огромни средства в туризма. Там днес се предлагат над 10 хил. легла в най-различни обекти за настаняване, включително 5 петзвездни хотели. Етикет на Велинград са недокоснатата природа, лековитият въздух и безценните топли минерални извори. Много експерти и бизнесмени са убедени, че добивът на руда е несъвместим с елитния туризъм. Срещу опасенията за здравето и поминъка на цял един град стоят планирани 150 млн.лв. инвестиции и старата държавна практика да не се кърши хатърът на добивната индустрия.

В околностите на село Кръстава

В околностите на село Кръстава

Ще строим завод

Волфрамовите залежи в местността Грънчарица са известни още от 1960-те благодарение дейността на български и съветски геолози. През 1980-те тук се води добив на волфрам в проучвателен режим, но след промените той заглъхва. През 2003 г. КЦМ обявява собствени проучвания и регистрира търговско откритие, което малко по-късно прехвърля на фирма „Ресурс – 1”. Става дума за едно от най-големите в Европа находища на волфрам – рядък метал с важно приложение в телекомуникациите, медицината и космическите технологии. Лидер по производство на волфрам е Китай, но азиатската сила води собствена политика за редкоземните метали и поддържа цената им висока. Европейският интерес е волфрамовата мина да заработи възможно най-скоро.

Първоначалният план е включвал обогатяване на рудата на място, тоест изграждане на флотационна фабрика и хвостохранилище, след което металният концентрат да се превозва към КЦМ в низината край Пловдив. Това би било тежко въздействие в чист от промишлени замърсявания район. Затова през 2011 г. инвестиционното предложение е променено: рудата няма да се обогатява, а само ще се сортира на място, след което ще се извозва до с. Елшица в Средна гора. Тамошните обогатителна фабрика и хвостохранилище имат свободен капацитет. По новия план, в течение на 30 години всеки работен ден по над 1000 тона руда ще се извозват от Родопите до Средна гора със самосвали. С обратните курсове, това прави девет големи камиона на час.

Инвеститорът изтъква, че новото предложение щади природата. Но в доклада за Оценката на въздействието върху околната среда може да се прочете, че то ще се остави и надземна следа. Т.нар. стерил – скална маса без руда, ще се трупа в прилежащ терен. Става дума за 55 хил.тона минни отпадъци годишно или над 1.5 млн.т. за срока на съществуването на рудника. Никак не е сигурно, че скалата ще е „стерилна”. Полиметалните родопски руди съдържат десетки компоненти. Мнозина във Велинград са убедени, че във волфрамовото находище се съдържат и „уранови ядра” и други опасни разсейки като кадмий и арсен. Хората се страхуват не просто за своя бизнес, а за живота и здравето си.

На книга инвеститорът е нов в минния бранш, но „Ресурс – 1” не крие връзките си с КЦМ. Мажоритарен акционер с 55% от капитала е фирмата „Минметинвест”, единият от управителите на която – Розин Ангелов, е същевременно и член на Съвета на директорите на КЦМ. Пловдивският металургичен гигант е рядък пример за успешно българско предприятие с 620 млн.лв. продажби и сериозен план за модернизация. В момента КЦМ се натоварва на 25% с български ресурс (скрап и оловно-цинкова руда от няколко родопски рудници). Три четвърти от мощностите се запълват с вносен метален концентрат.

Волфрамовата мина очевидно е част от отдавна заявения план на комбината да увеличи дела на родните суровини. В тази връзка Никола Добрев, дългогодишен директор на КЦМ, заяви в скорошно интервю: „България има възможност до 2020 г. да достигне едно впечатляващо производство на волфрамови продукти, в което металните единици да достигат 1500-1800 т/година. За целта са необходими сериозни инвестиции, които КЦМ е готов да организира след преминаване на законовите процедури.”

Сметката на туризма

„Престъпление, геноцид, екокатастрофа” би било разкриване на волфрамова мина толкова близо до Велинград, възкликва Таня Беличенова, управител на спа центъра в известния хотел „Двореца”. Д-р Беличенова е медик с 40-годишен стаж и е категорична, че това ще лиши Велинград от бъдеще, тъй като ще пропъди децата. От подобна мина градът не може да спечели нищо, а само да загуби. „Заетост? Та само в един петзвезден хотел работят толкова хора, колкото работни места ще открие мината”, посочва тя. В туризма във Велинград пряко са заети 3500 души, а мина „Грънчарица – център” ще осигури 200 постоянни работни места, не всички от които, заради изискваните специални умения, ще бъдат заети от местни хора.

В момента във Велинград трескаво се разпространява подписка против мината, която за броени дни са подкрепили над 6 хил. души. Населението на най-големия град в Западните Родопи наброява 24 хил. души, така че има да се събират още доста подписи, но това надали е проблем, тъй като противници на „волфрама” са лидерите на общественото мнение: общински съветници, директори на училища и детски градини, лекари, а и големите бизнесмени. С една съществена въпросителна – кметът Иван Лебанов, избран с подкрепата на БСП.

В интервю по телефона Лебанов, който е първият български медалист от зимна олимпиада, настоя за „цивилизованост”, тоест да се изчакат решенията на съответните институции и тогава да се заема позиция „за” или „против” мината. Подчертавайки, че не иска да насочва общественото мнение, Лебанов напомни за най-голямата в Европа волфрамова мина, отдалечена на 30 км. от австрийския курорт Кицбюел. Кметът допълни, че е против волфрамовата мина само в контекста на хипотетичния ски курорт „Сютка”.

Забравеният, но явно не напълно изоставен мегапроект „Сютка” със своите 14 ски писти и половин милиард лева инвестиции вещаеше на Велинград бъдеще на второ Банско. Преди десетина години той бе категорично спрян от МОСВ, а днес не изглежда жизнеспособен предвид новите климатични и пазарни условия, но пък в очакване нещо да се случи бяха изкупени доста терени на ключови места по трасето му. Мнозина са на мнение, че подобен курорт би нанесъл повече поражения за региона, отколкото подземната волфрамова мина.

В подписката срещу волфрамовата мина за броени дни бяха събрани над 6 хил. подписи

В подписката срещу волфрамовата мина за броени дни бяха събрани над 6 хил. подписи

Велинград се развива силно и без грандоманската „Сютка”. В условията на национална демографска криза градът запазва и даже увеличава населението си. При положение че само за един от големите хотели се наддава от цена 40 млн.лв., в „спа столицата на Балканите” действително се върти бизнес за стотици милиони. Може ли волфрамът да му попречи? Или хотелиерите във Велинград реагират прекалено емоционално на нещо, което ще отстои достатъчно далеч от града?

Експертите, наети от „Ресурс – 1” разбираемо доказват, че поводи за опасения няма. Но в случая научният анализ не е толкова важен. Същината на туризма е именно в емоциите. Хората не идват във Велинград заради хидрокарбонатните сулфатно-натриеви води, а заради убеждението, че тук е здравословно. Именно тази тяхна вяра е уязвима.

При отваряне на волфрамова мина край града всички останали спа курорти на Балканите ще нададат триумфален вик. Конкуренцията няма да пропусне да споменава при всеки повод за „кусура” на Велинград. В тази връзка, към любопитни изводи навежда другият голям акционер в „Ресурс – 1” – Росен Чаталбашев, който чрез фирмата „Асена Агро” притежава 40% от дяловете на кандидат-инвеститора.

Чаталбашев, който намира място в списъците на милионерите в България, е собственик на огромен спа комплекс край с. Огняново. Дори стъпкването на конкурентната дестинация да не е основната му цел, той надали би имал нещо против. А бизнесменът определено се нуждае от успех, тъй като винзаводът в Асеновград, на който той е мажоритарен собственик, от пет години работи на загуба.

Печели търпеливият  

„Подобно нещо ще наруши баланса в природата. На повърхността вече няма да излиза жива вода, а черна, мъртва” – възмущава се Цвета Андонова, собственик на малък хотел в града. Според нея поводите за тревога са много: Велинград е разположен в земетръсен район и всяко разместване на земните пластове може да причини страшно замърсяване на изворите. Тя си спомня също, че в годините, когато урановите мини край Сърница и Елешница са функционирали, във Велинград е имало скок на онкологичните заболявания.

Със сигурност не всички страхове на хората във Велинград са оправдани. Например експертите са убедени, че волфрамовото находище е разположено в различна геологична структура и няма риск мината да засегне прочутите минерални води на града. От друга страна, в изготвения ОВОС не се разисква достатъчно опасността от промишлено замърсяване на река Грънчарица, приток на река Чепинска, която пък се влива в язовир „Батак”. Чрез Баташкия водносилов път волфрамовата мина, действително разположена в сеизмичен район, може да отрови и големи части от Горнотракийската низина.

Трябва да признаем, че подземният проект край Велинград изглежда по-щадящ от предстоящата открита златна мина с флотационна фабрика и хвостохранилище на 3 км. от центъра на Крумовград. Добре е велинградчани да анализират опита на по-малкия си родопски събрат. Почти цялото население на община Крумовград се бе подписало срещу мината, убедено, че тя ще донесе шумово и прахово замърсяване и ще стресира водните ресурси, освен това ще унищожи потенциала за туризъм и биоземеделие. След което местната полиция по сигнал на общинарите от ГЕРБ извърши показна акция по сплашване на непокорните. Точно в този момент БСП, обещала подкрепа на хората срещу инвеститора, се отметна. ДПС многозначително замълча. Оставени да се борят сами, след 8 години жителите на Крумовград се прекършиха.

Това е общата схема на обществената съпротива срещу минните проекти. От едната страна е компания със стройна организационна структура, разполагаща с финансови ресурси и ползваща се с подкрепата на влиятелна браншова организация, както и от съдействието на няколко ведомства. Тя може да чака колкото е нужно. Симпатизират й всички онези без работа и доходи, които се надяват да преживеят покрай мината и разбираемо не са особено загрижени за здравето си. От другата страна са несъгласните граждани и организации, които са „против” по най-различни, често противоречащи си подбуди.

В контекста на Велинград, някои се страхуват, че мината ще убие хотелиерския и ресторантьорския им бизнес. Други са разтревожени, че няма да може да реализират недвижимите си имоти – но ако бъдат компенсирани от компанията, с готовност ще сменят позицията си. Засега над всичко това се извисява тревогата на гражданите, изплашени за здравето и качеството на живота си. Дали тази емоция няма да „прегори” и да се трансформира в мрачна пасивност, ще покаже само времето.

Теснолинейката на ужасите  

Заплахата от „Ресурс – 1” днес прави доста неща във Велинград да изглеждат различно. Жителите на Кръстава, които би следвало да са най-големите противници на мината, по-скоро я подкрепят, защото искат доходи. При положение че те все още са производители на едни от най-чистите и качествени храни в страната, а ресторантите на Велинград рядко остават празни, ситуацията можеше да е съвсем различна. Ако само един процент от дохода на хотелиерския бизнес отиваше за регионалната икономика и покупки от местни производители, днес в община Велинград нямаше да има подобен троянски кон.

Местността Грънчарица. Ако планът за мината успее, тук ще бъдат натрупани 1.5 млн. т скална маса

Местността Грънчарица. Ако планът за мината успее, тук ще бъдат натрупани 1.5 млн. т скална маса

Ако металургичните интереси надделеят, минаващата оттук теснолинейка е все някаква надежда. Волфрамовата руда може да се извозва по релси, а не със самосвали: 9 камиона на час в близост до скъп курорт е много, независимо с какъв график и по какъв маршрут се движат те. Влаковият превоз на рудата би могъл да намали поне транспортното въздействие. Докладът за ОВОС разглежда този вариант, но го отхвърля като скъп. При положение че хвостохранилището в с. Елшица е всъщност 100% собственост на основния акционер в „Ресурс – 1”, свободен ресурс за теснолинейката може би все пак има.

Подобни съображения на този етап изглеждат пораженски и не се обсъждат от местните лидери. Първата гражданска реакция във Велинград действително е силна и това пролича на общественото обсъждане на ДОВОС на 28.11. Много влиятелни хора в България милеят за бъдещето на този град, затова на този етап има голям шанс гражданите да спрат мината, включително чрез бъдещ местен референдум.

ТЕМА

Posted in Икономики, Обществени, Родни | Tagged , , , , , , | 1 Comment

Национализирай това

Българският бизнесмен Васил Василев наскоро публикува във в. „Преса” списък съвети към второто правителство на Бойко Борисов. Има поне две причини да не занимавам с това събитие читателите на блога за економика: първо, да ме прости работодателят ми, но за мен „Преса” е най-реакционният български вестник, насърчаващ вредни за икономиката и обществото идеи и решения. Второ, да се дават на Бойко Борисов умни съвети е наивно. Все пак, без да познавам лично г-н Василев и без да знам какви точно идеи изповядва, ми се струва, че въпросната му публикация от 12.11.2014 г. се вмества в теорията за икономическото развитие на Ерик Райнерт, която изложих тук преди два месеца.

Да припомня съвсем накратко тази теория: нито една страна в света не е забогатяла със свободна търговия. Ключът към богатството на нациите е в индустрията, постигаща скок на производителността и съответно позволяваща работодателите масово да плащат по-високи заплати. Тези заплати влизат в икономиката като търсене и услугите, съпътстващите производства, но и образованието и науката също дърпат нагоре и обществото накрая постига благоденствие. Това е логиката, с която Хенри Форд първо удвои заплатата на работниците си и така втрещи корпоративна Америка, но именно заразителният му пример обяснява последвалият век на световно икономическо господство на САЩ.

Бедните страни трябва да развият своя индустрия, но как? Вече развитите държави се опитват да ритнат стълбата, по която са се изкачили, тоест да се освободят от конкуренция, като превърнат развиващите се страни в свои ресурсни, често и политически колонии. Бедната държава с национално отговорно правителство трябва да приложи за известно време протекционистични мерки – точно както са направили през XIX век днес най-либералните Великобритания и САЩ, когато тяхната собствена индустрия е набирала сила. Най-общо, мерките, познати от историята, са мита върху износа на суровини, предпазни вносни мита за конкуриращи родната индсутрия стоки, държавна подкрепа за обещаващи национални производители. Понякога се налага и грубо копиране на технологии от страна на развиващия се свят, но не са ли правили същото и богатите? Докато не успява да развие собствена химическа промишленост, Швейцария не признава патенти върху нови химически вещества…

За България това означава много неща. От две десетилетия над 40% от износа на страната съставляват суровини и материали. Общият обем на износа расте – расте и суровинният експорт, на първо място на цветни метали и зърно (в горния процент не се включват нефтените продукти). Изнасяме мед – внасяме проводници. Изнасяме слънчогледово семе – внасяме олио. Изнасяме розово масло – внасяме парфюми. Ситуацията лесно може да се промени с един сравнително скромен данък върху суровинния износ, който износ впрочем се осъществява главно от чужди фирми. Но нямаме това право, предвид изискването за свободно движение на стоки в Европейския съюз.

Васил Василев твърди, че може да си позволим да нарушим или поне да заобиколим това правило. Партньорите ни в ЕС и НАТО няма да преглътнат лесно подобна мярка, но „нашите” трябва да ги убедят, че е по-добре да загубят малко пари, отколкото един съюзник. Ето по-конкретно какво предлага той. По линия на вноса: облагане с 10% на всички вносни културни продукти, предлагани на българския пазар. Средствата да се насочат за „културно и естетическо възпитание на децата”. Тази такса може да се завоалира с някой благовиден предлог, например контрол по спазването на авторските права или качеството на превода, съветва Василев.

Освен това – незабавна забрана на износа на дървени трупи и непреработена дървесина. По думите му, при 5 млн.куб.м. незаконен добив годишно, след 10-15 години България ще стане пустиня. Той е и за облагане на вносните селскостопански продукти с такса в размер, равен на субсидията, която чуждите производители са получили. Да се обяви, че това облагане ще бъде премахнато, когато субсидиите за българските фермери се изравнят с тези в другите страни от ЕС.

Василев предлага обратна национализация на електроразпределителните предприятия и да се преразгледат договорите с американските ТЕЦ в Марица-Изток и неизгодните тарифи на ВЕИ, така че цената на тока в рамките на мандата да започне да се понижава, което да увеличи конкурентоспособността на нашата икономика и да способства за откриване на работни места. Василев се обявява за това да последваме примера на Германия и да въведем ТОЛ система за преминаващите нашите граници чужди камиони, от което счита, че може да се съберат 100 млн.евро годишно – които да се вложат в строеж на магистрали.

В организационен план, бизнесменът предлага управлението на еврофондовете да излезе от опеката на чиновниците в министерствата и да отиде при професионалисти, които ще имат само този ангажимент. Това може да стане или в структурата на Българската банка за развитие, или от специална нова държавна банка. При обществените поръчки – пълна прозрачност: „всичко, което е свързано с харченето на публични средства, трябва да бъде публична информация, достъпна за абсолютно всеки по всяко време”. Да не се продава „БДЖ – Товарни превози”, разбира се. Да се махнат скандалните учебници, представящи Левски като бандит, и да се забранят религиозните провокации, завършва списъка си бизнесменът, който е и председател на общобългарския комитет „Васил Левски”.

За протокола, 65-годишният Васил Василев до промените е журналист и кореспондент в Ливан, а след 1989 г. главен акционер на възстановената семейна фирма „Братя Василеви”. Тя първо внася чуждестранна преса в България, след това открива безмитни бензиностанции на изходните пътни коридори на България, става официален вносител на „Пежо”, приватизира през 1996 г. най-големия в страната завод за хладилници „Мраз АД” – от който, за съжаление, в момента най-ценни са земята и сградите. Освен това фирмата му участва активно в сделките „Храна срещу петрол” с Ирак, които поне в Америка се считат за изключително спорни заради колосалните печалби посредством груби злоупотреби. Да го кажем така: Василев е участвал активно в първоначалното натрупване на капитала и от висотата на опита си съветва новите управляващи да поправят ужасните управленски грешки, които унижиха и обедниха страната ни през 1990-те.

Две или три от идеите му са безспорно ценни, особено тази за еврофондовете. Но вече казах, че не виждам смисъл да се дават съвети на Борисов. С колеги коментираме, че той сам би желал да следва националистическа политика и да се превърне за българите в нещо като Виктор Орбан. Но Бойко просто няма тази възможност: очевидно има хора, и те вероятно се намират в чуждестранните посолства, които знаят много за неговото минало. С някое ново тефтерче или справки за „агент Буда” лесно може да се извият ръцете на опитите за национално ориентирана икономическа политика. Затова още години ще слушаме от него колко добри са „пазарите” и колко добра оценка дават рейтинговите агенции на България, докато съотншението на суровините в износа ни се запазва на 40%.

Редно е да отбележа още две неща. Първо, през 2003 г. Лиа Грийнфийлд публикува сериозно изследване „Духът на капитализма: национализъм и икономически растеж”. Оказва се, че „духът на капитализма” всъщност е национализмът: нито една страна не си е пробивала път от бедност до богатство без хората и управленците й да бъдат пропити от националистически чувства. Това е все по-явно за българите и вероятно затова ни подават все повече националистически сурогати. Второ, имаме ново потвърждение, че за добрите решения с оглед благосъстоянието на хората и опазването на природата няма „ляво” и „дясно”. До тях се стига интуитивно, на база теории и модели, или от дълъг практически опит. Общото е, че публичният интерес в икономическото развитие се тълкува в смисъл много хора да имат достатъчно ресурси, а не малко хора да имат възможно най-много ресурси. Забележете, това не е „класическото ляво”, съветващо, че е по-добре многото да имат малко, отколкото малкото да имат много.

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , , | Leave a comment

Евтин бензин, лош бензин

Защо поевтиняването на горивата е опасно за българската икономика

Пълненето на резервоара на автомобила на бензиностанцията поевтиня средно с до 10 лв. за последните четири месеца. Понижението на цените на бензина и дизела с 20 ст. на литър не е съдбоносно, но все пак е облекчение за затегнатите бюджети на фирмите и домакинствата. Работата е там, че това малко удоволствие може да има неприятни последици за националната икономика. Да видим защо.

Косвените данъци и най-вече данъкът върху добавената стойност са гръбнак на държавния бюджет. За разлика от акцизите, които не се влияят от продажната цена, приходите от ДДС пряко зависят от „числото на етикета”. Ако консумацията на горива през второто полугодие се задържи на нивото от миналата година и сегашните по-ниски цени се запазят без промяна, хазната ще се лиши от приходи в размер на над 40 млн. лв. (около 8 млн.лв. от бензин и 35 млн.лв. от дизел).

Бюджетът е още по-чувствителен към цената на нефта, тъй като доставките от Русия за голямата рафинерия в Бургас също се облагат с 20% данък. В мотивите си за актуализация на бюджета за 2014 г. финансовото министерство посочи, че приходите от ДДС върху внос на петрол през първите осем месеца на годината са с близо 174 млн. лв. по-малко спрямо същия период на миналата година. Вината си „поделят” свитите обеми и понижените цени.

Това разминаване е твърде неприятно за държавните разчети, тъй като прогнозите бяха за значителен ръст на приходите от данъка върху внос от трети страни. В приетата от правителството „Орешарски” средносрочна бюджетна прогноза е записано, че очакваната средна цена на петрола Брент през 2014 г. е 105.8 долара. На 30 октомври в 11 часа българско време барелът се търгува за 86.57 долара на електронната борса NYMEX. В интерес на истината, очаквания за понижение на цените на петрола в МФ имаше, но не и толкова скоро и толкова голямо.

Хазната тази година може да се лиши от до 300 млн. лв. заради по-евтини нефт и горива, но това не е най-голямата беда. Петролът е най-важната търговска стока (commodity) и като правило задава общата ценова тенденция на суровинните пазари. Например закономерност е царевицата да поскъпва, щом петролът повиши цената си и да го следва също и в низходяща посока. Зависимостта не е пряка, но корелация съществува: евтин петрол означава евтини зърно и метали. А те са най-важните компоненти на българския износ.

През първите седем месеца на тази година от България са изнесени суровини на стойност 5 млрд. евро. През същия период година по-рано сумата е била с 10% по-висока. Приходите от износ на цветни метали са се понижили с 8% до 1.3 млрд. евро, а на суровините за производство на храни (основно зърно и слънчогледово семе) – с над 30%.

Концесионерите на българските мини продължават да работят с добра печалба и най-много те да се откажат от някой инвестиционен проект, но ситуацията в селското стопанство е много по-сложна. Например реколтата от царевица, която в голямата си част е още на полето, ще трябва да се реализира по цени, с почти една трета по-ниски спрямо нивата на предходната година.

Земеделските производители в страната ще реализират много по-малки приходи, някои ще излязат на загуба и тези фермери, които зависят от банкови кредити ще се изправят пред риск от фалит. Масово ще се плащат по-ниски ренти, в бранша вече се коментира 15-20% понижение. По данни на НСИ през 2013 г. в страната са изплатени 476 млн.лв. ренти. Съответно доходът на населението от собствеността върху земята може да се понижи с до 100 млн.лв. Ако тази прогноза се реализира, вътрешната търговия, особено в малките населени места ще изпита затруднения.

Евтиният петрол на теория е благотворен за индустрията и туризма, тъй като в първия случай означава по-ниски производствени разходи, във втория – по-голяма мобилност на населението. Двата фактора биха могли да компенсират с излишък по-ниските номинални бюджетни приходи, дължащи се на спада на цените. На практика българската икономика няма да успее да се възползва от този пазарен шанс. Известно е, че българите в последните години предпочитат да харчат парите си като туристи в Гърция и Турция, където срещат далеч по-добро обслужване и запазена природа. Туристическата полза от евтиния петрол ще изтече на юг.

Що се касае до индустрията, цената на енергията у нас се определя не от пазара, а от фиксирани договори: фиксирана е цената на въглищата, които копаят българските миньори, фиксирана е цената на тока за домакинствата, за дребния и за средния бизнес, в крайна сметка фиксирана с дългосрочни договори е и вносната цена на руския природен газ. Така че каналите, по които поевтинелият петрол ще облагодетелства родното производство, са стеснени – поне в средносрочен период.

Негативните ефекти от евтините горива тук умишлено са изведени на преден план, за да се демонстрира парадоксът как нещо, възприемано на индивидуално ниво като полза, на макроравнище може да доведе до фалити, загуба на работни места, бюджетни проблеми и свити доходи – в неподозирани размери. Разбира се, в един по-дълъг период намаляването на „запазения дял” на горивата в бюджетите на домакинствата и бизнеса ще се трансформира в по-голямо търсене на други продукти. Така икономиката, или поне търговията, ще изпита благотворен ефект.

Но ако тези очаквания вдъхват надежди за световната икономика, изкривените пазари и суровинната ориентация на българското стопанство ще ни лишат от повечето ползи от евтините горива, докато подсилват негативните им ефекти.

Евтиният бензин е лош по още една причина: той намалява мотивите за енергийни икономии. Съответно милиардните инвестиции във ВЕИ в България, които задълбочиха енергийната бедност на населението, ще изглеждат още по-абсурдни. Смогът ще продължи да се стели над столицата, а шофьорите да се държат за гушите заради отнето предимство. И докато се занимаваме с нашите важни битови проблеми, промяната в климата – в която са убедени 97% от световните учени, ще тече в пълен ход. Все по-често ще ни спохождат все по-разрушителни бедствия.

С кризи в бъдеще време българина няма да го изплашиш. Но не е ли тревожно, все пак, че скорошна проверка на Държавната агенция за метрологичен и технически надзор показа несъответствия в качеството на бензина в 43% от случаите? Бедата не е толкова в щетите, които некачествените горива може да нанесат на двигателите и ауспусите. Шефът на агенцията Стефан Цанков доказа, че във ведомството му са работели десетки „двойни агенти”, които информирали търговците на бензин за предстоящи проверки. Нещо повече – някой пипнал в базата данни и заличил 20% от обектите за продажба в страната, тоест освободил ги е от контрол за цяло десетилетие. А когато държавните служители все пак съставяли актове, те ги пишели с толкова грешки, че неизменно падали в съда.

Жилавият български бизнесмен и потребител ще се справи и със скъпи, и с евтини горива. Но да се преодолеят щетите, които се забъркват на толкова системно ниво, вече са нужни свръхестествени сили.

ТЕМА

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , | Leave a comment

Родопската авантюра на Райха

Инженерна романтика, трудов героизъм и зловеща болест крие забравената история за началото на модерния рудодобив в България

Настъпил звездният час на германския инженер Шмикали. След 18 месеца усилен труд в изключително тежки условия, най-сетне била готова за пускане невиждана по тези земи инсталация: въжена линия с дължина 41.6 км., предназначена да пренася хиляди тонове скална маса от отдалечения планински рудник „Бориева река“ до новата обогатителна фабрика в Кърджали. Мнозина се питали дали някъде по трасето нещо няма да се счупи. За да разсее съмненията, инженерът се качил в първата вагонетка, наредил да натоварят жена му и децата на втората и заедно поели на 8-часова обиколка по въздуха. Посрещнали ги обратно с овации.

Миньорският фолклор в района на Мадан е съхранил този типичен български митологичен мотив: майсторът залага най-ценното, за да докаже изкуството си. Големите инвестиции до 1944 г. на Минно акционерно дружество „Пирин” в Източните Родопи обаче са напълно реални. Този българо-германски проект за разработване на оловно-цинковите залежи в Златоградския и Маданския край дълго време бе потулван, но споменът за „германците” не е напълно изличен.

Мина "Бориева" през 1943. Картината се пази в кабинета на директора на Горубсо - Мадан

Мина “Бориева” през 1943. Картината се пази в кабинета на директора на Горубсо – Мадан

Преди да дойдат германците

През 1950 г. е създадено българо-съветското обединение ГОРУБСО, което бързо се разраства до огромни размери. Годишната преработка на руда достига 3 млн. тона и България се изкачва на осмо място в света по добив на олово. Противно на внушението, ГОРУБСО не се появява на празно място. Макар с далеч по-малък мащаб, първата модерна родопска мина започва работа още през 1928 г., и то с роден капитал. Историята й също граничи с приказка.

Пътувайки из Родопите, писателят Антон Страшимиров попада в затънтеното село Боево. Докато разговарял със селските старейшини, те му показали късчета блестящи минерали. Част от богат оловно-цинков пласт се подавал като козирка на пещера, в която местните при лошо време подслонявали добитъка си. Връщайки се в София, Страшимиров дал камъчетата на добрия си приятел инж. Иван Савов. Минният инженер възкликнал: „Това е голямо богатство, особено ако запасите са промишлени!” Лабораторният анализ показал 10-15% съдържание на олово, над 20% цинк и наличие на сребро, злато, кадмий, мед и други ценни компоненти.

С присъща само на инженерите романтика, Савов продава големия си чифлик в Северна България, основава МАД „Родопски метал” и започва добив и флотация на оловно-цинкови руди. Концесията си кръщава „Страшимир” в чест на писателя. В един съвсем див район се прокарват пътища, изгражда се фабрика, строят се жилища и битови сгради за миньорите. Дори днес, потънала в бурени, административната сграда на входа на закрития рудник изглежда внушително. Предприятието на инж. Савов е национализирано през декември 1947 г.

Тези ранни успехи не оставят равнодушен „Гранитоид” – най-голямото индустриално предприятие у нас до национализацията. Днес бихме го нарекли конгломерат: то има поделения за строителство, цимент, електричество, въглища и търговски контакти от Южна Америка през Лондон и Виена до Близкия Изток. Негов двигател е Едуард Наудашер – инженер и предприемач с отлични връзки в Берлин. При ликвидацията през 1947 г. акции в „Гранитоид” притежават близо 400 лица, включително 53-ма швейцарци, а българи държат 42% от капитала.

В края на 1920-те „Гранитоид” прави подробно геоложко проучване на Източните Родопи и получава там няколко концесии. Разработването им явно е твърде голяма лъжица дори за такъв гигант. Деловата кореспонденция, която се пази в Държавния архив, показва, че през 1931 г. преговорите с германски концерни за финансиране на оловни мини в Родопите са в доста напреднала фаза. Но периодът след Голямата депресия е неподходящ за подобни начинания – цените на металите на световните борси са много ниски. Чак през 1936 г., когато Райхът влиза в ожесточена надпревара във въоръжаването с Великобритания и нуждата от ресурси става болезнена, Берлин насочва поглед към далечните планини на Балканите.

Защо „Пирин”, след като става дума за Родопите? „Гранитоид” прохожда в минния бизнес през 1918 г., разработвайки находището на въглища в днешното село Брежани, община Симитли. Когато учредява през 1934 г. ново минно акционерно дружество за цветни метали, „Пирин” е вече нещо като запазена марка на компанията-майка. Впрочем е напълно възможно да е търсена и географска дезинформация. Бизнес писма свидетелстват за нездравия интерес на британски информатори, представящи се за предприемачи, към оловните мини в Родопите.

Берлин възлага сериозни надежди на този проект. В едно вътрешно писмо на немски от 19.06.1936 г. се твърди: ”За да се придвижи това начинание възможно най-бързо и за да не се забута то из канцелариите на Райха, г-н д-р Шахт настоява всички материали във връзка с оловните залежи да му се изпращат лично по най-бързия възможен начин”. Това е не друг, а Хялмар Шахт – легендарният директор на Райхсбанк, победил хиперинфлацията през 1923 г., който по настояване на Хитлер през 1934 г. поема и икономическото министерство.

Инвазия в планината

В средата на 1930-те са положени значителни усилия, за да се докаже, че родопските концесии разполагат с промишлени запаси. Но договор за разработването им е подписан чак след като българската и германската държави дават гаранции за проекта. В началото на 1939 г. две силни компании от Кьолн – „Ото Волф” и „Фелтен и Гийом” стават съдружници на „Гранитоид” в МАД „Пирин”, като придобиват 50% от акциите. По договор т.нар. Немска група ще достави машините и ще финансира строителните дейности. В смесеното дружество германците си запазват техническото ръководство, а за „Гранитоид“ остава търговският отдел.

Разделението на функциите оставя впечатление, че двете страни са равнопоставени. На практика търговската схема е фиксирана от самото начало. Изкопаните руди ще се превозват до изградена от германците обогатителна фабрика, след което концентратът ще се изнася в германския металургичен завод „Щолбергер цинк” край Аахен. Българската функция по-скоро се свежда до доставчик на полезните изкопаеми и на евтин труд. Но пък „Гранитоид“, чийто интереси в минния бранш не се изчерпват с „Пирин“, получава достъп до безценно германско ноу-хау.

С известно забавяне, породено от трудните планински условия и военновременната обстановка, предприятието започва работа през август 1941 г. Вътрешна справка показва добив на 33 хил.тона руда в периода септември-декември 1941 г. От нея са произведени 7 хил.т. метален концентрат и по-голямата част е незабавно изпратена в Германия. През 1943 г. производството се повишава до 96 хил.т. руда, а общо за периода, когато предприятието работи за нуждите на военна Германия, от рудниците „Гюдюрска” и „Петровица” са извлечени 285 хил.т. руда.

Количеството е малко по сравнение със съветския размах, но е напълно съпоставимо с мащабите на родопския рудодобив след приватизацията на ГОРУБСО. Например през 2012 г. фирма „Рудметал“ от Рудозем добива под 60 хил.т. от рудник „Димов дол“. При това минните пионери са работели в условия, несравнимо по-тежки от сегашните. Онагледява ги следната история.

50_2_0001 При проучванията от 1929-1935 г. се е натрупало значително количество сурова руда – собственост на „Гранитоид”. За да се оползотвори тя, а и за да се провери новия търговски маршрут, през февруари 1940 г. няколкостотин тона са пратени за преработка в завода в Аахен. Извозени са с камиони от Златоградско до гара Пловдив. „При известните лоши планински пътища, при заснежавания и бури, ставаше нужда да се разтоварва често пъти (от камионите) поради невъзможност да се мине и да се претоварва на други коли”, докладва служител на компанията. В това отношение въжената линия, свързваща „Петровица” и „Гюдюрска” с „Бориева”, а „Бориева” с Кърджали, е изглеждала като Прометеев дар.

Модерната мина

Преди развитието на рудодобива големият град в областта е Момчилград, разказва Симеон Беловеждов в непубликуваните си спомени за началото на родопското рударство. Общинската управа на тогавашния Мастанли не пожелала да предостави на „Гранитоид” терен за фабрика, предпочитайки да запази мерите си за добитъка. Така шансът или бедата на индустриализацията пада върху Кърджали. Там се настаняват десетки германски техници и шлосери, които организират и надзирават дейностите в рудниците, фабриката и електроцентралите. На тази прашна строителна площадка през март 1940 г. слиза и инж. Шмикали.

Сред миньорите в „Бориева“ и до днес се носи славата на свръхестествената германска прецизност. Веднъж един нит на стълб от въжената линия се разхлабил и български техник понечил да го затегне. Охраната веднага опряла в нашия майстор автомат – да не пипа където не му е работа, има си отговорници за ремонта. Знае се със сигурност, че производителят на металната конструкция на въжената линия, фирма „Блайхерт” от Лайпциг, установява неточности в подадените й топографски данни и иска пълна повторна проверка. След което в Кърджали започват да пристигат в разглобено състояние железните части.

Изкопите за фундаментите на решетъчните стълбове се правели на ръка. Екип от 120 магарета и 12 камили доставял строителните материали, железните конструкции се издърпвали до мястото на монтажа с биволски каруци. По линията работели 180 български шлосери под надзора на 12 германски старши монтьори. Освен това група от 100-150 млади и силни работници от близките села пренасяли въжетата. Те се нареждали на малки разстояния един от друг и изтегляли въжето на рамо от стълб до стълб. На линията от Кърджали до „Бориева“ са монтирани 152 стълба с различна височина в зависимост от теренните условия.

Когато в началото на 1942 г. минният директор на „Гранитоид“ Константин Константинов – дипломиран инженер, владеещ до съвършенство немски език, посещава МАД „Пирин“, той отбелязва, че предприятието работи с най-модерна за времето си техника. Тази констатация не е похвала: всъщност той изтъква пред началството, че въпреки големите инвестиции дисциплината на обекта не е на нужното ниво. В мините трябвало да цари военен дух, а вместо това в МАД „Пирин“ имало интриги, дребни спорове за заплати и неуважение към началството.

Списание "Сигнал" през 1943 г. описва "Едно модерно минно предприятие в България"

Списание “Сигнал” през 1943 г. описва “Едно модерно минно предприятие в България”

По-голям немец от германците, инж. Константинов изразява несъгласие и с метода на прокарване на галериите: миньорите следвали рудните жили, а вместо това трябвало строго да се съобразяват със зададената им посока, т.е. да бият направо. На това германската страна учтиво отвръща, че дипломираният инженер сигурно е прав на теория, но практиката в Германия е различна. Това само наляло масло в огъня. Константинов се сдобива с информатори, които следят колко руда товарят германците на въжената линия и колко отчитат в тефтерите си. Несъответствия, макар и не фрапантно големи, били установени от самото начало.

Според цитирания доклад на инж. Константинов, в МАД „Пирин“ до началото на 1942 г. са вложени 250 млн. лв. (около 80-100 млн. днешни лева). Изчисленията му сочат, че предприятието ще се изплати след 300-350 хил.т. преработена руда. С други думи, то е национализирано малко преди да възстанови направената инвестиция. Но други документи намекват за прибиране на печалби още от първата година. Това не е чудно, предвид запазените позиции на германската група на входа и на изхода на дружеството. Според ръкописна бележка, запазена в Държавния архив, в рудниците и обогатителната фабрика в Кърджали към 28.02.1941 г. са работили 963 души, от тях 54 чиновници.

Супа от костенурки

Нека отново си представим контекста, в който това смесено българо-швейцарско-германско дружество е развивало дейност. След като през 1936 г. Фюрерът дава нареждане германската икономика да е готова за война след четири години, прагматичният Хялмар Шахт се вижда в чудо предвид оскъдните валутни резерви на Райха. Залежите на цветни метали в България, макар и не особено големи (при тогавашното ниво на проучванията) стават особено привлекателни, тъй като между София и Берлин действа клирингова спогодба и няма нужда да се плаща с чужда валута. Тоест на фирмите, изнасящи от България за Германия плаща не германският получател, а нашата БНБ – в лева по предварително уговорен курс. В края на годината Райхсбанк и БНБ си разчистват задълженията, т.е. правят клиринг.

50_5Германия продава на България собствените си минни машини и получава насреща десетки хиляди тона олово и цинк. При положение че годишното производство на Германия и Чехия към 1937 г. е 90 хил.т. олово, доставките на още поне 15% от България не са за пренебрегване. Освен това влиятелни немски индустриалци правят добра сделка. Само като пример, целевата печалба, обсъждана от „Гранитоид“ с германската индустрия през 1931 г. е минимум 18%.

Това е едната страна. Другата би трябвало да е интересът на България да се развие, да се индустриализира с помощта на мощна икономика на гребена на тогавашните технологии. На практика отсреща стои огромна изостаналост и бедност, която трудно се побира в днешния ум. В родопските рудници през 1940-те се наблюдава сблъсък на два свята, отдалечени един от друг с векове. Показва го например страхът на местните миньори от вибрациите на въздушния пистолет. Още по-многозначително е разпореждането на германския технически ръководител, че миньор, който не си изяжда храната в стола, се предупреждава с уволнение.

50_4 Родопчаните не били злояди. Просто вместо да си изяждат яденето, те предпочитали да го носят на децата вкъщи. Само че германците се нуждаели от силни, тоест добре нахранени работници и тази саможертва не ги устройвала. Какви ли мисли се крият зад усмихнатите лица на миньорите в стола, греещи от пропагандната снимка, публикувана в сп. „Сигнал“ през 1943 г.? Работниците, които не ползвали столове, преживявали с „малко царевичен хляб и едно лимонадено шише със силно разреден айран от козе мляко“, пише Беловеждов, като допълва: „в района на мините има много зайци и костенурки“.

Няма кой да разкаже

За предишния режим бе важно да внуши, че огромното ГОРУБСО с 13 хил. души персонал е плод на българо-съветската дружба. Това действително е така, но както видяхме, през 1950 г. планината отдавна не е девствена. В мълчанието за германския период има нещо много по-страшно от комунистическа пропаганда. Отдавна няма жив миньор, който да разкаже за онези години. И причината не е в срока на човешкия живот, който в чиста планинска среда често надхвърля 90 години.

Силикозата – миньорската болест, причинявана от вдишване на най-дребните частици кварцов прах, който се образува при дълбаенето на рудата, е покосила хиляди мъже в региона. Вина носи „сухото бурене“, когато пробивната машина троши скалата без овлажняване. 40 дни сухо бурене са напълно достатъчни да вкарат и най-силния човек в гроба, твърди специализираната медицина. А водното бурене е въведено чак в средата на 1950-те.

Медин от село Бориново има 27 години стаж под земята. Баща му работел в германските мини и починал на 40 годишна възраст – през 1960 г., когато синът бил на 5 години. „Сухото бурене“ – казва мъжът, извръща поглед и млъква. Бащата на Павел Каменов от село Ерма река – Хасан Ахмедов Карахюсеинов, си отишъл на 32 години, през 1954 г. Започнал като миньор при германците на 18 годишна възраст. Същата участ сполетяла и брата на Хасан – Мехмед Карахюсеинов. И той работил при германците, и той починал по същото време. Коментарът отново е „сухо бурене”. Но Павел е по-разговорлив. Той споделя, че баща му оставил четири деца. Тъй като работел за капиталистическо предприятие, жената и децата не получили пенсия и трябвало да преживяват с 30 лв. социални. Сега е добре, от 20 години взима голяма пенсия.

50_3 Дали наистина „германците“ са виновни? Миньорите са категорични, че начинът им на работа днес не се различава от този през 1940-те. Надали инвеститорите фашисти са виждали в работниците нещо повече от средство за извличане на печалба. Но в ценните спомени на Беловеждов, който дълго е събирал документи и разкази на очевидци и през 1990 г. се осмелява да ги запише, на няколко пъти се споменава, че в „Пирин“ сухото бурене не е било практика и се е наказвало строго: „Миньор, който се хване да върти без вода, се изпраща временно канавкаджия“. Може би трябва да се помисли за въздействието на няколкото преходни години след август 1944 г., когато германските ръководители със семействата си тихомълком напускат Кърджали и рудниците и фабриката започват да се самоуправляват от работнически колективи.

Германската разработка на родопските мини е важен и недостатъчно осветлен момент от по-новата ни стопанска история. Очевидците са мъртви, архивните материали са непълни, голяма част от тях неволно или умишлено унищожени. Но тук-там из планината още се срещат следи от германската рудна авантюра. Ловците се натъкват на никелирани стълбове от германски електропроводи, носещи щампа „1941”. Те не просто още стоят изправени – те са поразително запазени благодарение на отличната си конструкция и качествени материали.

SONY DSC

С известен риск, авторът фотографира останките на товарната станция на германската въжена линия на „Бориева“. От немарливост, от сантименталност, от респект или неизвестно по каква причина, делото на инженер Шмикали е било оставено непокътнато на произвола на времето. Впрочем не всяко парче желязо ще изглежда по същия начин след 73 години в планината. По-голямата част от въжената линия, разширена по времето на ГОРУБСО – от същата лайпцигска фирма „Блайхерт”, няма този късмет. Преживяла залеза на две световни империи, през 1990-те тя е нарязана за скрап. Но това е вече друга, далеч не толкова увлекателна история.
SONY DSC

Posted in Истории | Tagged , | Leave a comment

Пенсионна нерадост

Държавата е в състояние да даде на възрастните хора много повече от 50 лева за Коледа

Когато любопитни западняци питат колко взема българският пенсионер, като правило разкрасяваме истината двойно и тройно. И пак отсреща ни гледат с почуда: как старите хора в България се справят с толкова малко пари? Към края на 2013 г. според Националния осигурителен институт средната пенсия е под 294 лв. Мрежите на семейна и съседска взаимопомощ, личното стопанство и граничещата с нищета скромност са чудото, което помага на българския пенсионер да оцелее.

Пенсиите у нас са извънредно малки не само като размер – коефициентът на заместване е най-ниският в Европейския съюз. Това означава, че у нас пенсиите компенсират много малка част от дохода, който човек е получавал в трудовия си живот: 39% при средно за ЕС 54%. При това става дума за заместване не на френски или германски, а на най-ниските доходи в Евросъюза. За сравнение – в Полша при двойно по-висок от нашия доход коефициентът на заместване е 60%.

Българските старини

Тогава не е чудно, че България е начело и в европейския списък за риск от бедност на хора над 65 години – 27.9%. Едничка наша привилегия доскоро бе сравнително ранното пенсиониране. Пенсионната реформа, която ежегодно вдига с 4 месеца възрастта за пенсиониране, през настоящата година беше спряна, но от първи януари надпреварата се възобновява. За масовата III категория труд при навършен стаж мъжете вече ще излизат в пенсия на 64, а жените на 61 години.

Световното сравнение показва, че работещите обикновено се пенсионират между 62 и 67 г., тоест България се позиционира в златната среда на нивото на Румъния, Македония, Чехия и Естония. Но реформата, а по-точно вдигането на пенсионната възраст ще продължи до 65 г. при мъжете и 63 г. при жените. Впрочем напоследък у нас привържениците на равноправието между половете стават все по-гласовити.

Страната е в демографска криза, НОИ от години поддържа милиардни дефицити и вдигането на пенсионната възраст само по себе си е оправдано. Уловките тук са две. Пенсионирането на 66-67 години за страни като Италия, Холандия или Дания не е изолирано решение, а е съпътствано от много развита здравна система – в общество, подчинено на грижа за хората. Докато българските работници нерядко избутват последните си години преди заветната мизерна пенсия в условия, сходни с избухналия завод в Горни Лом. В българска среда работата изхабява по-бързо.

Също така стотици хиляди „пенсионни гратисчии” компрометират самата идея за държавно пенсионно осигуряване – с тарикатлък, свойствен за нашето общество. Всяка година от силовите министерства излизат батальони пенсионери в разцвета на силите си, на които им предстои да се радват на платен отдих през следващите три-четири десетилетия. През 2013 г. те струваха на данъкоплатците 570 млн. лв. Според НОИ към края на 2013 г. отпуснатите пенсии за инвалидност общо заболяване са 449 хил., освен това има 507 хил. социални пенсии за инвалидност, без да броим над 24 хил. пенсии от фонда за трудови злополуки и професионални болести. Един милион инвалиди от седем милиона население е абсурд.

Повечето от изброените дотук факти са известни. Но е важно те да се повтарят, за да имаме правилен политически фокус: „пенсионни реформи” са необходими не за нуждите на бюджетния баланс, а на първо място за да се възстанови социалната справедливост. Бедността на старите хора е социална несправедливост. След като другите бивши соцстрани се справят по-добре от нас, значи някъде грешим ние.

Призракът на Бисмарк

В света са известни два основни пенсионни модела: разходнопокривен и капиталов. В първия случай общественото осигуряване „покрива” всички разходи за пенсии на хората, които отговарят на изискванията за възраст и осигурителен стаж. Нужните за целта ресурси се събират от всеобщи осигурителни вноски. Във втория случай работещите внасят средства в собствена пенсионна сметка, която най-често се управлява от пенсионен фонд. За родените след 1960 г. у нас е предвидена смесена форма и се очаква те някога да получават по две пенсии: държавна и капиталова.

Привържениците на изцяло пазарните решения изтъкват, че разходнопокривната схема е отживелица и следва да заложим само на капиталовата. Един от аргументите им е, че универсалният пенсионен модел е замислен в Германия по времето на канцлера Ото фон Бисмарк, когато хората са живели по-кратко. Тогава ангажиментът на държавата и на бизнеса да осигуряват старините на работещите не е струвал толкова, колкото днес. Солидарна пенсионна система е вече невъзможна.

Това внушение е статистически невярно. Към 1900 г. средната продължителност на живота в Германия действително е едва 47 години. Това обаче се дължи на високата смъртност при раждане и младенчество, характерна за миналите епохи. Веднъж достигнал до 65-годишна възраст, германецът в началото на XX век е живеел средно още 10.4 години. Това е по-малко, но съпоставимо с 14 години жизнени очаквания за днешните 65-годишни българи. В двата случая работниците получават пенсия почти равен брой години, макар да ги дели цял век.

През 1889 г. Бисмарк прокарва епохалния Закон за застраховка срещу инвалидност и старост, който задължавал почти всички германски работници да се осигуряват за пенсия. Вноските се плащали поравно от работници и работодатели. Застраховката влизала в сила най-късно с навършване на 65 години, а в случай на смърт на родителя рентата получавали децата му до достигане на 15-годишна възраст.

Германският осигурителен модел издържа изпитанията на времето – докато прехвалените у нас капиталови схеми са податливи на фазите на бизнес цикъла, позволяват големи злоупотреби с разходите за управление и са изложени на спекулативни атаки (справка – фонд „Доверие”). На всичко отгоре отчисленията в размер на 5% за задължителните частни пенсионни фондове, т.нар. трети пенсионен стълб, утежняват дефицитите в общественото осигуряване.

Има нещо дори по-съществено. Бисмарк далеч не е известен като привърженик на егалитаризма. Защо Германия решава първа в света да предостави на работниците толкова щедра придобивка като пенсия? Емиграцията от Германия към Америка в края на XIX век добива застрашителни размери. Набиращият сила германски бизнес е изправен пред опасността да се лиши от работна ръка. Комунистическите настроения сред работниците са във възход. Емиграцията отслабва военната мощ на държавата. Властта е принудена да гледа по нов начин на трудещия се човек.

Неведнъж Германия е давала пример как политици, банкери и едри индустриалци се споразумяват да ограничат апетитите си и да предоставят повече доходи и права на работещите. Всъщност те го правят за себе си – за да бъде националната икономика по-силна. Българската пенсионна система, пък и цялото ни общество днес се нуждаят от подобно национално отговорно мислене.

Любимото дете на капитала Джордж Буш за два мандата в Белия дом не се реши да приватизира пенсионната система на САЩ. Маргарет Тачър също отсъди, че тази идея „отива твърде далеч”. Много съмнителни предложения обикалят света и търсят рохкава почва. Само най-лековерните държави им позволяват да покълнат. Миналата година Световната банка ни посъветва във връзка с пенсиите да разкъсаме връзките на семейната взаимопомощ и да възложим надеждите си на капиталовите фондове. Които през 2008 г. загубиха 20-25% от стойността си.

Да направиш много с малко

В скорошна класация на страните, където възрастните хора живеят най-добре, България е на опашката. Парадоксът е, че тя е по-назад и от държави, които нямат пенсионна система. Едва ли ситуацията ще се промени само с обещанията на служебния кабинет, че догодина възрастта за пенсиониране в армията и в МВР ще се вдигне. Или пък с „рязане на живо месо”, по думите на победителя в предсрочния парламентарен вот Бойко Борисов. Предизборната му решителност блесна в контекста на уж случайно изтекли от НОИ оценки, че осигуровките трябва да се вдигнат със 7.7%, за да се изчисти дефицитът.

Пенсионната система не съществува, за да плаши, а за да вдъхва надежда на хората. Лека-полека стигнахме до положението държавата всяка година да превежда на НОИ от нашите данъци чудовищните 5 млрд. лв. Това говори, че пенсионната система се нуждае от радикални реформи, а не просто от бакалски сметки на база възраст и осигурителен стаж.

Такава реформа например може да е заличаването на третия пенсионен стълб – едно доста тлъсто „живо месо”. Юридическата безсмислица „задължителен частен пенсионен фонд” дотук не е показала, че е жизнена в български условия. Личните партиди може да се прехвърлят към Сребърния фонд или към доброволните частни фондове – в зависимост от избора на хората. Тази идея, която не е чужда и на някои десни икономисти, ще намали дефицитите в НОИ с поне 800 млн. лв. годишно.

Въпреки че по конституция подземните богатства са изключителна публична собственост, в момента те се стопанисват с неизгодни за обществото концесии. Сребърният фонд, който в сегашното си зародишно състояние е нито пенсионен фонд, нито оперативен фискален резерв, може едновременно да се попълва и от приходите от природни богатства, и да обезпечи мениджмънта им. За пример може да служи най-големият в света Правителствен пенсионен фонд на Норвегия.

Не на последно място трябва да знаем, че българските 2.179 млн. пенсионери със своето ниско потребление са като златна мина за бизнеса – защото те жадуват да консумират, и то не стоки на лукса, с които парите изтичат в чужбина, а потребителски стоки, което моментално засилва стопанския оборот в страната. В държава с широко скроени умове пенсионерите ни отдавна щяха да са получили ваучери за храна и енергия, с което родното производство щеше да бележи растеж. Румънските хотели се пукат по шевовете благодарение на правителствена програма за насърчаване на пенсионерския туризъм. У нас хем хотелите стоят празни и в регионите цари безработица, хем пенсионерите си седят у дома сами.

Двойно и тройно парично увеличаване на пенсиите е нужно в български условия – и предложението за това трябва да дойде не от финансовото министерство, а от Българската народна банка. БНБ разполага и с ресурси, и с механизми да го направи – разбира се, ако цени бъдещето на държавата повече от своя комфорт.

Намираме се в дълбока криза и политиците близо до властта не предлагат разумни решения как да излезем от нея. Най-доброто, което получаваме днес, са хитри способи за запазване на статуквото. Но Джон Кейнс през 1931 г. начерта пътя: „Това, от което в момента се нуждаем, не е да затегнем догоре жилетката си, а да имаме нагласа за експанзия, за действие – да правим неща, да купуваме неща, да произвеждаме неща.” Наскоро шефът на Европейската централна банка Марио Драги заяви в същия дух: „Рискът да направим твърде много е по-малък от риска да не направим достатъчно.” Българската централна банка все още се нарича „народна”.
Сп. ТЕМА

Posted in Икономики, Родни | Tagged , | Leave a comment

Изберете парите

Или как българските партии не глезят електората с нови икономически идеи

Изборите зачестиха, но възможността за избор се стесни. Не става дума за новите и старите лица в българския политически живот, а за икономическите идеи, които се предлагат за оценка на гласоподавателя. Докато в предишни години у нас се наблюдаваше нещо като „война на програмите” и големи и малки партии пишеха пространни тези за управлението и икономиката, днес сякаш основната цел е да не се заемат категорични позиции по важни теми. Пример дава финансовият ас на БСП Петър Кънев, който в скорошно интервю описа гледището си относно връщането към прогресивно данъчно облагане с фразите „това е стара идея”, „първо да видя числата” и „трябва да се обмисли внимателно”.

Да обмислят – но докато умуват, многоликата българска криза се задълбочава. Регионите обезлюдяват, инфраструктурата се руши, образователното ниво се понижава. Все повече пенсионери очакват от държавата достойни старини, все по-малко кадърни младежи намират у нас подобаващо професионално развитие. Няма да загинем незабавно, но страната от много време е в състояние на „порочно равновесие”, според силния израз на руско-американския професор Питър Турчин.

Българинът има учудваща склонност да си избира управляващи, които обещават да свият още повече ограничените му социални придобивки. Най-бедните в Европа упорито гласуват за интересите на богатите: на последните избори за Европейски парламент 77% от депутатските места у нас отидоха за десни формации, искащи икономии на публични средства. Ако това носеше заетост и доходи на всички, би било разбираемо, но резултатът е точно обратният. Поне не сме уникални – политическата наука отдавна е насочила внимание към този парадокс.

Ако някога стана богат

В двупартийния политически модел на САЩ през XX век Демократическата партия като цяло се обявява за по-голяма роля на държавата в обществото. Тя е по-толерантна към въпроси, свързани с етноса, религията и сексуалната ориентация. Демократите в Америка се приемат за застъпници на либералното начало, тоест те предлагат публични разходи, осигуряващи на хората равен старт. За разлика от тях републиканците – привържениците на „Голямата стара партия”, са силно консервативни. Те са за малко правителство, тоест искат възможно най-ниски данъци. Републиканската партия счита проблемите на религията за водещи и представя имиграцията като основна заплаха за просперитета на нацията.

Без да държи сметка за нагласите в отделните щати и за многобройните фракции в двете огромни партии, тази схема оставя впечатление, че повечето бедни хора би следвало да гласуват за демократите, а богатите – за републиканците. На практика половината бедни белокожи подкрепят Републиканската партия. А в по-заможните щати повечето професионалисти с високи доходи са за Демократическата.

Редица изследвания са посветени на този феномен. Хората, борещи се с живота, често връзват двата края само благодарение на социалните помощи, които републиканците обещават да премахнат, щом дойдат на власт. Въпреки това консерваторите имат устойчива подкрепа сред бедните слоеве. Отговорът на тази загадка е комплексен и сочи доста паралели с реалността в България.

Оказва се, че икономическите въпроси не винаги са първостепенни. В редица случаи ценностите и расовите предразсъдъци тежат повече. Две трети от американците членуват в църкви, една трета са силно религиозни. Ако на везните стоят забрана на абортите и по-високи данъци за най-богатите, фискалният интерес ще олекне. Републиканската партия с впечатляваща ловкост открива и издига теми с надикономическо значение: бъдещето на бялата раса, еднополовите бракове, свободата да се носят оръжия, терористичната заплаха. Тя се превръща в пазител на стария морал, за който се плаща с ощетяващи мнозинството стопански мерки.

Това е едната страна на медала: колкото и да е важна пропагандата, хората са тези, които гласуват в интерес на богатите. Когато бедните „награждават” със своя глас успелите богаташи, се задейства сложен психологически механизъм. На недоимъка в САЩ се гледа като на личен провал. Неуспелите са склонни да вярват, че в системата всичко е наред, причината е в техни собствени грешки. Гласувайки в полза на богатите, те дават отдушник на своя срам и се самонаказват. Дори когато Мит Ромни през 2012 г. се изпусна, че не му пука за „долните” 47%, една трета от американските бедняци го подкрепиха срещу Барак Обама.

Реакцията им е отчасти рационална: според често цитирано изследване на „Галъп”, 34% от хората в САЩ хранят надежда, че ще забогатеят. Когато дават съгласие за регресивна данъчна ставка за най-високите подоходни слоеве, те гласуват за себе си в едни по-добри дни. Друга част от отговора се крие в дълбоките пластове на душата. Хората инстинктивно подкрепят своите вождове, а нали в наши дни парите са мерило за силата на човека? Наблюдава се също така и класова неосъзнатост.

Бедните гласуват за богатите, защото богатите успяват да им го продадат – обобщава през 2008 г. известният романист Джон Гришам в едно от редките си политически интервюта. „Търговската камара им го продава. Корпоративна Америка им го продава, Републиканската партия им го продава – като начин да се предпази бизнеса, икономическото развитие, икономическия растеж. Да си добро място за правене на бизнес – това звучи добре. Ето така се продава”.

Софийския консенсус

Използването на етнически и патриотарски послания и дълбоките личностни комплекси на прехода са добре познати в България предизборни уловки. Но за съжаление сблъсък на противоположни възгледи между нашите партии отсъства. Особено след интервенцията на Международния валутен фонд през 1997 г., в страната се настани надпартиен консенсус какво е добро и какво е лошо в икономиката. Наричащите се по навик „леви” и „десни” партии дотолкова сближиха позиции по икономически въпроси, че станаха много трудно различими. Това впрочем стои в основата на слабото представяне на левицата.

Докато социалистическата БСП обещава да създава „предсказуема, нормална бизнес среда”, кандидат депутатите на дясната ГЕРБ грабнаха кофи и лопати и тръгнаха като бодри бригадири из претърпелите наводнения селища да помагат на пострадалите. В същото време ДПС уверява избирателите си, че се грижи за интересите на малкия човек. Ахмед Доган, създателят на движението, през 2005 г. заяви в ефир: „Сигурно половината бизнесмени, които са над средното равнище, са или с мое съдействие, или с най-много моя усмивка”.

АБВ настоява, че именно тя е истинската лява партия, но преди точно една година Ивайло Калфин обясни в интервю как решението за икономическите проблеми на България са не по-големите държавни разходи, а „да се създаде среда за частния инвеститор”. Държавните разходи не трябва да са повече от нужното, няма спор – но през 2012 г. в България те бяха най-ниски като процент от БВП в целия Европейски съюз и Калфин не видя в това проблем. Не е ясно само с какво се различава позицията му от Реформаторския блок – освен може би с това, че блокът, самоопределящ се като десен нападател на политическото игрално поле, междувременно поиска двойно увеличение на държавните разходи за образование.

Не е далеч от ума, че партиите отправят несвойствени послания в последен опит да надраснат твърдия си електорат. Но същината на въпроса е по-дълбока. Между икономическите възгледи на българските партии с шанс за власт всъщност няма особена разлика. У нас се използва много тесен набор от огромното разнообразие познати в света стопански концепции и мерки. Само „Атака” прави разлика, но след безпринципните си действия в парламента Волен Сидеров отблъсква избирателите от всяка тема, до която се докосне. Според политически анализатори, това се прави с умисъл. Другите партии не игнорират националистическия апел, но го изтикват извън опасната сфера на бизнеса и финансите.

Българските партии са фенове на глобализацията и на свободната търговия. Те са врагове на инфлацията – до такава степен, че не считат за нужно да се реагира, когато настъпва дефлация и с нея изчезват работни места. Всички свеждат ролята на държавата в икономиката до „осигуряване на условия” за частните фирми – вместо целенасочени инвестиции и трансфер на знания за създаване на национални бизнес шампиони.

Всички са за най-ниските възможно данъци, независимо че на едните не им стигат пари за инфраструктура, а на другите – за пенсии. Бюджетът трябва да е малък, заплатите в публичния сектор ниски. Почти никой не коментира търговския дефицит с Русия, нито последиците за България от договора за свободна търговия между Европа и Америка. Партиите без изключение са готови да жертват икономическия растеж в името на валутния борд. А в името на растежа те жертват природното и културното наследство – и се обявяват за благодетели на бизнеса.

Играта „Открий приликите”, както виждаме, е дълга. Този странен консенсус в страна с ужасни икономически резултати оставя в избирателя впечатлението, че няма друга алтернатива, по думите на Маргарет Тачър. Алтернативни политики, слава Богу, има – достатъчно е да погледнем Великобритания и действията на нейната централна банка. Същата свобода на мисълта виждаме в Германия, която гради стабилността си върху многообразието от стратегии. Какво ни пречи да сме като Полша или Корея? Икономически идеи липсват само на нашите политици.

Най-добрите обещания са неизпълнимите

Предсрочните парламентарни избори на 5 октомври потвърдиха аксиомата, че колкото по-близо е една партия до властта, толкова по-скромни са обещанията, които дава преди избори. Според социологическите агенции Бойко Борисов разполага с двойна преднина пред вторите БСП. През последните месеци той положи много труд, за да представи ситуацията в държавата в такава светлина, че самото физическо оцеляване на българския народ вече изглежда победа. Никой няма да смее да го укори за замразяване на разходи или заради ниска събираемост.

Служебното правителство подкрепи усилията на Борисов да сплаши народа. Важно бе цената на тока да се повиши именно по време на преходния кабинет, за да няма от кого да търсят отговорност гневните граждани. По поръчка на министъра на труда Йордан Христосков бе изчислено, че вдигане на осигурителните вноски със 7.7% ще разчисти дефицита в НОИ. За масовия избирател е трудно да прецени, че трансферът за НОИ открай време е основно перо в бюджета и надали някой ще се осмели на подобно повишаване на разходите за труд. Самото коментиране на „балансиращото число” граничи с умишлено раздухване на страх.

Междувременно от ведомството на Христосков излезе уж успокоителната новина, че догодина пенсиите няма да се понижават. Това допълнително сгъсти тревожните очаквания. Според социолозите, над 60% от българите вече мислят, че страната се намира във финансова катастрофа. В същото време активите на централната банка в размер на 30.5 млрд. лв. никога не са били по-големи, а във фискалния резерв има достатъчно пари, за да осигурим предстоящите плащания по външния и вътрешния държавен дълг. Благодарение на консервативната си политика България пласира ДЦК със завидно ниска доходност – но внушенията за надвиснала финансова беда, обслужващи интереса на следващото правителство, не секват.

Единственото конкретно предложение от ГЕРБ – да се даде на общините възможност да повишават по свое усмотрение плоския данък от 10 на 12%, не е работещо. През 2015 г. предстоят местни избори и никоя партия, желаеща да бъде преизбрана, няма да се възползва от този източник за попълване на общинските каси. Ако мярката въобще бъде приета, тя ще заработи чак през 2017 г.

Доста по-различно е отношението на младите партии към предизборната стръв. Коалицията на „България без цензура” обеща да осигури 1 млн. нови работни места за срок от два мандата. Не е напълно невъзможно: има страни в света, постигнали подобен скок – но с политики, коренно различни от традиционното българско меню. Например с мита върху износа на суровини, с държавно насочване на банковия кредит, с активна и самостоятелна външнотърговска политика. България трудно може да си ги позволи в рамките на общия европейски пазар.

Конкретно ББЦ разчита да постигне индустриален взрив, като осигури (отново) „по-добри условия за правене на бизнес”: може да си представим нещо от типа държавата да вдигне ръце и да остави бизнеса да работи на воля. Ако по този начин се създадат 1 млн. работни места, България ще направи пробив в икономическата теория и история. Все пак най-вероятно е ББЦ да не получи шанс да изпълнява обещанието си – също както Реформаторският блок да покаже колко сериозно иска да вдигне разходите за образование до 5% от БВП. Впрочем да не забравяме за нуждите на частните колежи.

Държавни пари за енергетика и банки

Единствената по-значима разлика в позициите на българските партии е относно енергетиката, но тя не е принципна, а касае различните геополитически интереси на Великите сили, към които те гравитират. Неизяснен остава само въпросът защо БСП, активен член на Партията на европейските социалисти, е загрижена за енергийните интереси на Русия – страна, управлявана от един меко казано консервативен режим. Иначе ситуацията е лаконично обобщена от Тома Белев във Фейсбук: „Южен поток е икономическа далавера с нисък екологичен риск, АЕЦ и фракинга са икономическа далавера с голям екологичен риск”.

Както се очакваше, въпросите кой (как, кога, къде и колко) избра „Уестингхаус” да строи Седми блок на АЕЦ „Козлодуй”, бяха заметени под килима. Този проект ще струва 10 или 15% от националния БВП, съответно може да увеличи с 50% държавния дълг, но явно проблемът е твърде сложен, за да се разисква преди избори. За сметка на това се нижат верижни протести пред сградата на енергийния регулатор срещу увеличението на тока с 10% – първо от „Атака”, после от БСП, за капак ще се включи и набиращият скорост „Патриотичен фронт”.

Предложените от новия състав на ДКЕВР цени ще натоварят домакинствата с допълнителна сума от порядъка на 250-300 млн. лв. годишно. Това, без съмнение, е бреме, но то бледнее пред размаха, с който БСП, ГЕРБ и партньори години наред одобряваха нови инвестиции в енергетиката. Без да вкарваме в сметката печално подранилата ВЕИ революция, само за яз. „Цанков камък” са хвърлени 700 млн. лв., а за АЕЦ „Белене” 1.5 млрд. лв. Това е десетократно повече от стойността на годишното увеличение, взето с решението на „правилния състав” на ДКЕВР. Тези пари в крайна сметка също ще се плащат от данъкоплатците, но, разбира се, вдигането цената на тока преди избори е много по-удобен повод за протест.

Летните трусове в банковата система дадоха удобен повод на партиите да отклонят вниманието от такива мъчни въпроси. Спестяванията на домакинствата стигнаха 39 млрд. лв. и съдбата им е въпрос, който при правилен начин на употреба ще осигури стотици хиляди гласове. Тук практиката е същата: говори се много, не се казва нищо конкретно. БСП отнесе основния негатив заради Корпоративна търговска банка, но това не попречи на Сергей Станишев да заяви, че партията му на два пъти е спасила страната от банкова криза.

Очевидно е, че и по тази тема социалистите са в отбранителен режим – докато Борисов, който преди да стъпи на предизборната финална права пророкуваше фалити и банкрути, е в настъпление. За начало той поиска оставката на управителя на БНБ Иван Искров, назначен през 2009 г. за втори мандат от самия него. За съжаление, с това конкретните предложения се изчерпаха. Останалото са приказки за наказване на виновници, за институционални гаранции и за спешно приемане на законодателни мерки, все още неясно какви.

Реформаторите, в чиито среди се очаква финансови експерти да не липсват, не можаха да извлекат пълния позитив от ситуацията, като предложат нови решения за справяне с банковите трудности. Те се обединиха около идеята да не се използват публични средства за спасяване на КТБ. Това ги открои сред другите партии, които с половин уста приемат възможността фискалните резерви да отидат за „оздравяване”, тоест за да не претърпят загуба най-богатите вложители. Но ако блокът наистина имаше експертен финансов потенциал, можеше да направи много, много повече.

Дефицит на избор – или избор на дефицит

Направеният кратък преглед показва, че различията в икономическите позиции на българските партии, доколкото такива различия има, не са толкова от концептуален характер, колкото са свързани с частни интереси или с опит да се разграничат от политическите си противници. Едните ще откриват 250 хиляди работни места, другите направо милион… Вероятно партиите са си направили сметката, че българският избирател не бива да бъде плашен с радикални идеи за промяна. В същото време сплашването е главна стратегия на очаквания победител.

„Ако не гласувате за нас, ще стане страшно” – но какво точно ще се случи, не е ясно. Пък и защо да се споменава? Българите като цяло гласуват „против”, а не „за”. Но БСП става все по-слаба, а с нея и силата на антикомунистическия апел. Явно надеждата за икономически възход на България минава през партия или движение, което/които ще формулират нови послания „против”: против паричната рестрикция, против злоупотребите с публични средства в енергетиката, против ощетяващи страната ни международни схеми. Против вечната административна реформа, против вечното предоставяне на „по-добри условия за бизнеса”, против вечната толерантност към неизгодни концесии и съмнителни чужди инвеститори. Здравият разум говори, че политиките, към които всичките партии във властта се придържаха след 1997 г., няма да ни измъкнат от капана на ниските доходи.

Сп. ТЕМА, 25.09.2014

Posted in Икономики, Родни | Tagged , | Leave a comment

Зомби банка души България

От три месеца КТБ е ни жива, ни умряла. Щетите са не само за измамените вложители

Корпоративна търговска банка, която на 20 юни поиска от БНБ да бъде поставена под специален надзор, тъй като масирано теглене на депозити пресуши ликвидността й, вече не може да бъде спасена. Не разполагаме с достатъчно информация, за да отсъдим дали по-енергични действия от страна на централната банка и основните акционери на КТБ през изминалите три месеца можеха да я извадят от блатото. Но положението изглежда неспасяемо. КТБ се превърна в нарицателно за сенчест бизнес и политически риск. Трудно е дори да си представим как граждани и фирми ще продължат да поверяват парите си на тази кредитна институция. Това се отнася както за очакваното групово изтегляне при първа възможност на замразените съществуващи депозити, така и за евентуални нови влогове. Как тогава КТБ ще продължи да работи?

Централната банка има други съображения. Също като в класическата басня за щрауса, тя зарови глава в пясъка, вирна опашка в небето и зачака споходилата беда да отмине сама. Междувременно все още управителят на институцията, на която България е възложила паричната си стабилност, разпраща наляво и надясно многословни писма, в които се опитва да докаже, че за банковия стрес е виновен не той, а всички останали. Дори да проявим снизходителност и да приемем, че БНБ наистина е невинна за ликвидната криза в КТБ, отговорността за превръщането й в зомби – в смучещо енергия създание, витаещо между световете на живите и на мъртвите, е именно на народната банка.

Системно важна ли е КТБ

Един от главните аргументи на привържениците на оздравяване на КТБ на всяка цена е, че тя е от системно значение. Затова в никакъв случай не бива да се допуска нейния фалит: щетите, които той би нанесъл на икономиката и на банковата система биха надхвърлили разходите по спасяването на банката. Това е по-лесно да се каже, отколкото да се докаже. За месеците, откакто КТБ хлопна кепенците, икономиката не се срути. Най-новите данни на Националния статистически институт са за юли – те показват ръст на индустриалната продукция с 0.2% на месечна база и 0.5% покачване на оборотите в търговията. Последното би могло да се дължи също и на спад на склонността към спестяване заради ръст на недоверието. Но отчетеният промишлен ръст се разминава с насажданото убеждение, че без КТБ българският бизнес не може да същестува. Разбира се, един месец е твърде малък срок, за да вадим заключения за истинското въздействие.

Без съмнение, трусовете в банковата система оказват въздействие върху реалния сектор. Поддържаната от БНБ база данни за новия кредитен бизнес показва, че от 2007 г. у нас не са отпускани толкова малко фирмени заеми в чужда валута, както през юли 2014 г. – на стойност само 350 млн. лв. За сравнение, през юни новите кредити в евро за нефинансови предприятия са почти 1.3 млрд. лв. При фирмените кредити в лева също има чувствителен спад, макар и не толкова изразен.

Как да си обясним това? Възможните отговори са поне три. КТБ – четвъртата по размер на активите в страната, вероятно е осигурявала голяма част от новия кредит за бизнеса. Но тогава идва следващият въпрос: защо индустрията не показва белези на дестабилизация след загуба на основен снабдител с финансов ресурс? През изминалите три месеца не чухме новини за закрити поради липса на оборотни средства предприятия и за тълпи безработни. Всъщност се множат сигналите, че кредитите на КТБ са били за вътрешна употреба, тоест за елегантно източване. Тогава банката не е от системно значение.

Вторият възможен отговор на загадката е, че именно фирмите са тези, които не искат да теглят нови заеми и да рискуват с нов бизнес в българската несигурна среда. Но ще реши ли „спасяването” на КТБ този проблем? Заинтересуваните внушават: „да, фалитът на голяма банка е убийствен за бизнес климата”. Има основания да се усъмним. За спасяване ще са нужни наистина много пари. Правителствените депозити, т.е. фискалните резерви, ще свършат. Съответно цената на държавния дълг ще нарасне. Бюджетът ще се товари с по-големи плащания по лихви, по-малък ресурс ще остане за провеждане на икономическа политика. Потенциалният ръст на БВП ще се свие. В крайна сметка реалният сектор има силен интерес да не се дават държавни пари за лечение на смъртоносно болната КТБ.

Третата хипотеза е, че банките са изплашени и са врътнали кранчето. Противоречи й статистиката за новите кредити за домакинствата, които задържат нивото си през юли. Най-вероятно действа комбинация между изброените и още няколко национални и международни фактори. Но вече е ясно, че проблемите на КТБ не са фатални за България. Дори е възможно, стимулирайки потреблението и обезкуражавайки спестяването, те да допринесат за оживяване на икономиката. Изпълнителен директор на наша водеща банка коментира, че лихвите по депозити вече стават „нормални”. Тоест намаляват – и парите започват да търсят друго приложение, вместо да прашасват в банките.

Да надскочиш закона

Последното решение на централната банка е, че специалният надзор на КТБ ще продължи до 20 ноември, съответно до 22 ноември за дъщерната й банка „Виктория”. Това означава, че вложителите няма да имат достъп до парите си най-малко пет месеца – и че с казуса ще се натовари следващото правителство и следващият парламент. За щастие на хората, в Закона за кредитните институции изрично е записано, че специалният надзор не може да надхвърля 6 месеца (ЗКИ, чл. 115 ал. 3). Иначе БНБ можеше да влачи многозначителното положение с години. От една страна, влоговете в размер до 196 хил. лв. са гарантирани от държавата. От друга, изплащането на тези суми няма да се задейства, докато БНБ не отнеме лиценза на КТБ. След което Фондът за гарантиране влоговете в банките има 20 дни, за да започне да се разплаща с хората. Изчисленията показват, че за целта са нужни 3.7 млрд. лв., а във фонда не достигат 1.6 млрд. лв. Но няма ли фалит, няма и проблем.

Скоростта, с която БНБ решава съдбата на ударената банка е такава, че дори тромава структура като българската прокуратура показа съпричастност към вложителите. Главният прокурор Сотир Цацаров коментира, че трябва да се „надскочи законът за гарантиране на влоговете” в търсене на финансово оздравяване на КТБ. Тези думи се тълкуват в смисъл, че държавната гаранция трябва да се разпростре и върху влоговете над 196 хил. лева. Това впрочем не е непосилно за страната ни, която е с най-ниското равнище на външен дълг в Европа. Може да се напишат цяла лавица трактати защо е нужно да се постъпи именно така – но това няма да промени факта, че докато отказва на редовите си граждани елементарни житейски подобрения или помощ при бедствия с мотива „няма пари”, държавата е на път да посегне на последните си резерви или да потъне в нов дълг, за да не позволи най-богатите да загубят. Колко типично.

Човекът, който може да каже най-много какво представлява КТБ – „скъпо банково украшение, поставено под похлупак от държавата” или пък черна каса за партийно финансиране, вече е в ръцете на властите. Но не на българските, а на сръбските. Цветан Василев, председателят на надзорния съвет на КТБ и собственик на мажоритарния й акционер „Бромак” ЕООД, на 16 септември се предаде на полицията в Белград, след като бе обявен за международно издирване от Интерпол. От лаконичните му коментари проличава, че банкерът не гори от желание да се върне в родината. Въпреки това габровецът най-вероятно ще бъде екстрадиран у нас след изборите през октомври.

В българските медии днес Василев е демонизиран. Но въпросите до Иван Искров, които Василев поставя на личния си сайт, продължават да не получават отговор. Какво е обусловило отказа на БНБ да откаже ликвидна подкрепа на КТБ, когато такава е била поискана – и да мери с друг аршин, помагайки веднага след това на друга банка, изпаднала в същото положение за втори път в рамките на шест години? Хаотичните изказвания на управителя на БНБ през изминалите месеци са неубедителни. Не се ли превръща „надскачането на закона” спрямо банките в България в твърде опасна практика?

Закъсняващо възкресение

Още в средата на август Експертният консултативен съвет по пролемите на КТБ, в който влизат влиятелни бизнесмени, финансисти и юристи, заключи, че има възможност банката да бъде оздравена и да продължи обичайната си дейност. Основният извод е, че преките загуби за клиентите и индиректните щети за икономиката многократно ще надхвърлят „най-песимистичните оценки за разходите по финансовото й стабилизиране”. Нямаме основание да се съмняваме в това експертно заключение, но то от своя страна води до два последващи въпроса, които настоятелно търсят отговор.

Сам консултативният съвет „категорично отхвърли” сценария, при който данъкоплатецът финансира спасяването на КТБ, също и да се черпят средства от публични фондове. Три седмици по-късно Сашо Дончев, шеф на „Овергаз” и председател на Българската стопанска камара, също така и член на експертния съвет, определи използването на публични средства за вече неизбежно. Какво тогава гарантира, че и други банки няма да поемат моралния риск, потопил КТБ?

Второ, какъв е „срокът на годност” на заключението на съвета? Дали една банка, която е можело да бъде спасена през септември, може да бъде спасена и през ноември? С всеки изминал ден бездействащите активи на банката се обезценяват. Десетки експерти жонглират с милиарди и твърдят в хор, че ликвидацията на КТБ ще е по-скъпа от нейното оздравяване. Но ако една банка е куха, „лекуването” й може да се окаже поредният циничен способ за смучене на публични пари. На практика, при ликвидация на КТБ единственият сигурен разход са депозитите до размера, гарантиран от закона. Поне част от тях ще се покрият при осребряване ативите на банката. А спасителна операция на всяка цена може да се окаже пълнене на вода в пробито сито.

Всъщност един от най-сериозните въпроси, който остава извън дискусията в медиите, е, че обявявайки КТБ в несъстоятелност, кредитите, които тя е отпуснала, стават предсрочно изискуеми. Почти няма граждани, които длъжат пари на КТБ. Квесторите установиха 137 крупни длъжници с общ дълг от почти 5.3 млрд. лв., при среден размер на отпуснатия заем 38.5 млн. лв. Логично е толкова големи интереси да оставят отпечатък върху начина, по който експертното войнство гледа на проблема.

Сребърният куршум

Дори да бъде оздравена с парите на народа, КТБ ще остане зомби: ще може да съществува само на системи. Възгледът на бившия финансов министър проф. Христина Вучева, че вложителите също трябва да се включат в спасяването на банката, като доброволно не теглят парите си от нея, граничи с преднамерена наивност. Вложителите имаха вяра в КТБ, въпреки подозрително високите й лихви, тъй като тя минаваше за „банка на държавата” и десетки публични структури държаха парите си в нея. Ще ги убеди ли след 5 месеца ходене по мъките, ако държавата вложи в КТБ милиард лева от фискалния резерв, както Вучева предлага? С какво реноме ще присъства КТБ на междубанковия пазар?

Може би „зомби” е твърде силна дума. Тибетският будизъм познава друг термин за състоянието между живота и смъртта – „бардо”. Още по-точно е да се каже, че бардо е интервалът между смърт и повторно раждане. Решението за КТБ е изплащане на гарантираните от закона депозити, след което да се основе „лоша” банка, която да управлява останалите банкови активи и с времето да компенсира крупните вложители. ФГВБ ще осигури липсващите в системата средства с облигационна емисия. Това е изходът, който съответства на духа на българските закони и на публичния интерес.

Posted in Икономики, Родни | Tagged | Leave a comment