Горски контейнери

Подобни неща се правят в Европа от сигурно 80 години. Оказва се, че съм „открил топлата вода“ – шегува се Милен Иванов, лесничей с 15 годишен опит. Иванов притежава българския патент за производството на специални пластмасови контейнери, в които се развиват млади фиданки. Според горския специалист, тази технология обещава икономии от милиони левове, но българското горско статукво характерно нехае.

Въпрос за 4 милиона лева

Традиционният способ за производство на посадъчен материал в България е „в полето“. Там почвата първо трябва да се подготви, което е свързано със значителни разходи на труд, гориво, нужни са тежки машини. Семената се сеят нагъсто, след това издънките се разреждат, което пак е труд. Накрая фиданките за пресаждане се изкопават от земята – при което от кореновата им система остават сигурно 15%, обяснява Милен Иванов.

Освен че в този процес се вършат много безсмислени операции, от произвежданите по този способ фиданки се прихващат не повече от 30 – 40%. Отчитат се над 80%, но това надали е реално, твърди лесничеят. Тъй като се произвеждат много повече фиданки от нужното (по негови изчисления 2.5 пъти повече), плановете накрая все някак излизат. Това обаче се отразява на производствените разходи – по официални данни загубите са около 4 млн. лв.

По-добрите фиданки

Най-голямото предимство на метода „Контейнер за производство на фиданки със закрита коренова система“ е почти пълна кълняемост на посадените семена. Фиданките, които се развиват в конструираните от Милен Иванов контейнери, освен това растат двойно по-бързо: ако на полето за фиданките на иглолистните видове стандартно са нужни 2 години, в контейнера те са готови за присаждане още на първата година.

Експериментите показват, че дъб в подобен контейнер за 6 месеца достига 60 см. височина. Иноваторът лесовъд счита, че технологията му е особено приложима за залесяването на равнинни терени, например в Северна и Северозападна България, както и за широколистни видове като дъб, бряст и ясен. Сушата и ветровете в равнините стресират младите дървета, но фиданките, расли в контейнери, са много по-жизнени. Това е само едно от приложенията.

Самите контейнери, които Иванов е патентовал, са с обем едва 250 милилитра /17х5 см./. Фиданките развиват кореновата си система изцяло в тях, без досег с почвата, което позволява на корените да вървят право надолу. За това помага и специална рационализация на Иванов, която прави неговите контейнери по-добри дори от чуждестранните. Ако се сади дръвче с голи или заплетени корени – какъвто много често е случаят със стандартните фиданки – растението не може да се развие. „Садим загинали дървета“ – обяснява специалистът.

Лесничеят с лекота изрежда многобройните предимства на своята технология. Тя позволява например да се проследяват разходите за всяко растение: ток, тор, труд. Гарантирано е над 95%, почти 100% прихващане. Пестят се разходите за подготовка на почвата, както и голяма част от усилията по самото залесяване – един подготвен работник може да засади 60 контейнерни фиданки за час, което е несъпоставимо със сегашните норми.

Пести се време – освен че в контейнери се развива по-бързо, фиданката на практика може да се засажда във всеки период на годината. На стандартно произведената фиданка в България й е нужно време да се „окопити“, а това се спестява на контейнерната и тя се развива много по-бързо. Контейнерна фиданка може да се засажда целогодишно, докато „традиционна“ само ако е без вегетация. Спестяват се щети от болести и дивеч, разходи за отгледни сечи и т.н.

Контейнерното производство на фиданки позволява даже нещо повече – индивидуализация на всяко дърво. В България сякаш все още не се мисли много за това, но във Великобритания, където Милен Иванов работи в момента, маркетингът отдавна се е възползвал от новия порив на хората към природата. Една фиданка в контейнер е достатъчно компактна и устойчива, за да бъде изпратена по пощата. Тя може да се ползва например за корпоративен подарък или за различни социални инициативи.

Вековни традиции

И така, Милен Иванов, почерпил челен опит от разсадниците в Полша и Великобритания и разработил своя полезен и усъвършенстван модел, тръгва да го внедрява в българската реалност. Годината е 2009. Реакцията на Държавната агенция по горите, днес Изпълнителна агенция по горите, е: „технологията не е ясна“.

Също така му казват: „тепърва започваме да я изпитваме.“ Защото в интерес на истината ръководството на горския фонд не е сляпо за практиките в производството на посадъчен материал, които се прилагат от десетилетия в чужбина. И след една обмяна на опит, също през 2009 г., най-сетне и у нас започва експерименталното производство на фиданки в контейнери.

В момента така се работи в разсадниците край Ветрен и край Асеновград, научил е Иванов. Но там опитите се правят основно с кедър, който не е местен вид. Вероятно и затова според данните, с които той разполага, експериментът е в застой и доста контейнерни фиданки нямат реализация на пазара. Но по-важното за него е друго.

Контейнерите, които сега се използват, са вносни – на фирмата „Майер“. Докато Милен Иванов е категоричен, че неговият полезен модел може да се произведе от българска компания, с всичките произтичащи от това ползи за икономиката и бюджета. Производството дори би могло да получи финансиране по ОП Конкурентноспособност.

Нещо повече – Иванов твърди, че може да привлече и преки британски инвестиции в България за осъществяване на интегриран проект за производство на контейнери и оранжерийно производство на зеленчуци с използване на торфени субстрати и компост.

Но сякаш и това не е достатъчно. Ако ще си усложняваме живота с контейнери, защо да си играем и да ги произвеждаме, щом можем да ги внесем? „Сигурно вече имат /ръководството на ИАГ/ план за внос на контейнери, обслужващ определени интереси на някои хора. Макар че едва ли е бил обявен търг за това. Вероятно вече са сключени и договорите за внос“ – разсъждава този лесничей.

Не всичко е загубено

Първоначално в ИАГ го отстраняват с аргумента „когато реформата стане, ще видим“. След преструктурирането на сектора с приемането на новия Закон за горите, когато за пореден път Иванов се е опитва да заинтересува някого в изпълнителната агенция със своето нестандартно предложение, му отговарят: търсете контакт конкретно в предприятията.

Това е откровено прехвърляне на отговорността. Пращат ме в девета глуха – разсъждава изобретателят. И за съжаление Иванов в края на краищата стига до заключението, че положението в ИАГ е такова, че повече няма смисъл да разчита на каквото и да е от там. Но според него не всички шансове за прилагане на българския патент в България са загубени.

Европейският земеделски фонд за развитие на селските райони в Програмата си за развитие на селските райони е предвидил безвъзмездна финансова помощ по мярка „Първоначално залесяване на неземеделски земи“ /мярка 223/.  В момента много собственици на земя се отказват да кандидатстват по тази мярка, въпреки че имат интерес – и причината до голяма степен е лошият посадъчен материал.

Плащането по европейските проекти е обвързано с прихващането на засетите фиданки – именно с това, в което технологията на Милен Иванов е най-силна. Разплащателната агенция би могла да разяснява предимствата на контейнерните фиданки на кандидатстващите стопани, а и директно да им препоръчва да ги избират – макар цената им да е с около 20% по-висока от „стандартните“ фиданки, резултатите са несравними.

Залесяване без фиданки?

Днес българските горски специалисти и еколози са съгласни, че в залесяването се крие голям шанс за българската икономика и общество. През ноември 2011 г. бе организирана конференция по темата, на която освен другото бе демонстрирана и впечатляваща самоувереност за „победите на българското залесяване през годините“. С 1.5 млн. ха залесени гори България се била превърнала в „зелената перла на Балканския полуостров“.

Да не слагаме сол в раната, да не влизаме в подробности за компрометираната стратегия след 1950-те за залесяване с несвойствени за нашите земи растителни видове: „войната“ с дъба и рушащите се днес „производителни“ иглолистни насаждения.

Масово залесяване е невъзможно без ясна стратегия за производство на посадъчен материал. Сам по себе си този факт е достатъчен, за да ни направи строго критични към типичното отношение, демонстрирано от ръководството на българската лесничейска колегия към иновацията.

В специализираната германска литература често се използва определението, че горският сектор е „капсулиран“. Горските специалисти са склонни да създават стена между себе си и останалия свят, те сякаш се затварят „в контейнер“. Значи все пак могат да се намерят допирни точки с бунтовното предложение за повече ефективност в залесяването?

Когато хората и законите пречат

Снощи парламентарната комисия по икономическа политика, енергетика и туризъм прие 6 – месечен мораториум върху проучванията и добива на шистов газ с технологията хидравлично фрактуриране, или забрана до приемането на промени в Закона за опазване на околната среда, които да регламентират изготвянето на ОВОС за тази технология.

И/или

Както винаги, дяволът е в детайлите: думичката „или“ говори, че след промени в Закона за опазване на околната среда мораториумът и предвидената снощи гръмка глоба от 100 млн. лв. за нарушаването му ще увиснат във въздуха.

А самият Закон за опазване на околната среда точно в момента търпи корекции в пленарна зала. Министър Нона Караджова вече намекна, че между първо и второ четене допълнения, касаещи ОВОС за добива на шистов газ с фрактуриране, лесно могат да бъдат добавени.

Което само по себе си даде всички основания на природозащитниците и опозицията от БСП и Атака да заключат, че управляващите от ГЕРБ просто искат лекичко да тушират нарастващото обществено недоволство срещу твърдата шистова линия, олицетворена от икономическия, енергиен и туристически министър Трайчо Трайков.

Съответно медиите, които не заемат автоматична проправителствена позиция, определиха взетото от енергийната комисия решение като „мъгляво“, „мнимо“, „спорно“, „неясно“. Разтревожените граждани пак настръхнаха по Интернет форумите: „отравят водата и хляба ни“. Артистите запяха: „Вавилон иска да отрови Земята ни“.

От другата страна на барикадата министър Трайков предупреди за „шистови контрареволюции, които обричат България на бедност“. МИЕТ изскочи със социологическо проучване с 1000 души, което би трябвало да ни убеди, че три четвърти от България са „за“ добива на шистов газ, но ако има гаранции за околната среда – точно това, което ГЕРБ ще направи съвсем скоро.

ГЕРБ ще регламентира процедурата за Оценка на въздействието върху околната среда от технологията фрактуриране за добив на шистов газ. Властта ще демонстрира, че отговаря на обществените нагласи (такива, каквито са те според властта), тоест агнето ще остане цяло – поне виртуално. А вълкът, то е ясно, съвсем скоро ще бъде сит.

Шистовият риск събуди хората

Напоследък рядко сме виждали у нас такова обществено брожение, каквото се надигна по темата за добива на шистов газ. Това само по себе си показва, че българинът е практичен човек, свързан със земята. И ако по-абстрактни теми, като данъци или честни избори, го отегчават, българинът все още придава голяма стойност на истинските неща: земята и водата. Властта е неприятно изненадана, но народопсихолозите си отдъхват: народът е все още жив.

Настроенията в България днес са силно поляризирани и валят обвинения: привържениците на шистовия газ продавали страната ни на американските корпорации, противниците били платени клакьори на Русия, „милионери в зелено“.

Впрочем русофобията е сред най-силните козове на fracking партията. В ловко написан материал в mediapool.bg Илиян Василев вчера заяви, че българите са толкова свикнали на енергийно робство от Русия, та сегашната свобода и отговорност (разбирай правото да фрактурират скалите) ги прави неспокойни – кара ги да жалят за веригите си.

Риск за околната среда

Аз съм противник на добива на шистов газ в България с хидравлично фрактуриране не защото съм фоб или фил, още по-малко защото изпитвам интимни чувства към някоя чужда държава или политика. Противник съм на първо място защото добивът и дори проучването за шистов газ на сегашното си технологично ниво представлява риск за околната среда и здравето на хората. Това се вижда отлично от разгарящата се дискусия, вече прерастваща в серия институционални забрани в Западна Европа и в самите Съединени щати.

На второ място съм ревностен противник на добива с хидравлично фрактуриране конкретно в Добруджа – един много плодороден и (все още) доста населен регион. Регион, който изпитва недостиг на вода и който в следващите години ще бъде подложен на остър климатичен стрес. Регион – в който съм роден – където зелената енергетика е най-силно развита в цялата страна.

Не мисля, че Житницата на България е мястото за фрактуриране още повече заради карстовия терен и подземното сладководно море на Добруджа, което лесно би могло да бъде замърсено от газовите сонди. За такова нещо гаранции не могат да се дадат.

Трето, може би за някой най-важно, но не съм съгласен с добива на шистов газ в България от ред икономически съображения. Те спадат основно в две групи.

Икономически аргументи против добива на шистов газ

Първата е, че добивът на шистов газ с хидравлично фрактуриране създава твърде големи екстерналии (външни разходи за трети страни). Разходите от загуба на чистота на водите, плодородие на почвите, имидж на чиста държава – която може да продава биопродукти и да кани зелени туристи – за обществото като цяло ще са по-високи, отколкото приходите от добивания в България газ.

При себестойност на шистовия газ поне 250 долара за 1000 кубически метра, след начисляване на печалбата на добиващата компания и на акциза за държавната хазна, не виждам как крайните цени биха могли да паднат с над 15% – 20% под сегашните. За подобен – твърде несигурен – социален приход ще жертваме сериозните перспективи на България за зелена икономика?

Още повече, ако великите проекти за газопроводи, в които участваме, бъдат осъществени, може да се окаже, че ще внасяме природен газ на много по-ниска цена, отколкото ще можем да го добиваме. Конкуренцията в газовия сектор се засилва, Газпром обещава по-ниски цени още тази година. Закъде бързаме?

Не бърза ли властта в България с разработките за шистов газ, тъй като в скоро време се очакват по-строги регулации от Европейския съюз и нещата бързо трябва да се поставят в положение “свършен факт”? Което води до втората група икономически възражения против: неясните икономически интереси.

Цялата тази индустриална инициатива е силно непрозрачна. Вече стана ясно, че на най-високо политическо равнище САЩ оказва натиск върху европейските политици. Това у нас е още по-явно с поведението на посланик Уорлик.

Макар да говори за риска „България да остане бедна“, министър Трайков тези дни се държи като лобист на интересите на една конкретна чужда държава, което според мен е твърде неприемливо. Наскоро пък стана ясно, че в най-запалената по шистовия газ европейска държава Полша хората, раздавали концесиите на компаниите за шистов газ, са арестувани за корупция. Снощното „или“ на парламентарната комисия е поредното доказателство, че ще се опитват да уловят рибата в мътна вода.

Когато законите и хората пречат

А ето и две гледни точки на топ специалисти, които ясно демонстрират, че бизнесът с шистов газ в момента не е икономически оправдан. Едната е на Петер Возер, шефът на енергийния гигант Shell. Преди дни в интервю за Bloomberg той категорично заяви: потенциалът за разработване на шистов газ в Европа е ограничен от  регулациите и гъстото население.

Значи ако приемем, че регулациите в България няма да са пречка, а потенциалните участъци бъдат съзнателно обезлюдени, то значи все пак има смисъл? Ужасен цинизъм, но може би някой у нас е помислил точно така. Возер разяснява, че неговата компания ще навлезе в бизнеса с шистов газ, но в места като Китай, Австралия и Украйна. Оказва се, че Shell получава с по-голяма лекота разрешение за добив на газ в Арктика, отколкото в Европа.

Втората гледна точка е на шефа на руския гигант ЛУКОЙЛ Вагит Алекперов. Преди месец в интервю за „Ведомости“ той заяви: по принцип нямам нищо против да инвестираме и в това, но според мен добивът на шистов газ вече не изглежда изгодна възможност. Преди пет – шест години в САЩ може би да, но днес – вече не.

Въглеродните емисии ще спасят света от нова Ледена епоха

Може и да ви е хрумвало, сега вече го твърдят и учените: въглеродните емисии от разрасналата се човешка дейност, които затоплят климата на планетата с помощта на парниковия ефект, всъщност може би ще ни спасят от следващата Ледена епоха.

Според група учени под ръководството на д-р Люк Скинър от Университета в Кеймбридж, в един момент в следващите 1 500 години – кога точно никой не може да каже – ледовете би трябвало отново да настъпят. Показват го моделите, отчитащи геометрията на земната орбита.

Но в статия, публикувана в авторитетното списание Nature Geoscience, Скинър твърди, че няма да има ново заледяване, тъй като концентрацията на въглероден двуокис е станала твърде висока.

Последната Ледена епоха на Земята завърши преди 11 500 години и краят й постави началото на безпрецедентната експанзия на човешкия вид. С индустриалната революция нивото на CO2 в атмосферата рязко нарасна и сега вече надхвърля 390 части на милион обем /ppm/.

Според екипа на д-р Скинър, докато концентрацията на въглеродния двуокис в атмосферата не спадне под 240 ppm, следващото заледяване не може да започне. И дори незабавно да спрем да емитираме CO2, настоящите концентрации са толкова високи, че не се вижда кога може да има условия за нова Ледена епоха.

Други научни изследвания установиха – посочва екологичен кореспондент на BBC – че дори емисиите от човешката икономика да спрат незабавно, още поне 1000 години концентрацията на въглероден двуокис в атмосферата ще е повишена. Океанът вече е затоплен до степен, която ще доведе до чувствително топене на полярния лед и покачване на морските равнища.

Цикли от по 400 000 години

Основният фактор за прехода от ледникови периоди към междуледникови затопляния и обратно са вариациите в земната орбита. Те са известни като цикли на Миланкович, на името на сръбския учен Милутин Миланкович, който пръв описа този ефект през 1920 г.

Земната орбита около Слънцето се изменя леко и много бавно. Промените се дължат на нейните ексцентритет /изпъкналост/, наклон на оста и прецесия /промяна в наклона на оста/. Но как точно тези фактори влияят на климатичните цикли на Земята все още е неизвестно.

Сами по себе си тези промени не са достатъчни, за да доведат до 10 градуса по Целзий разлика между глобалните температури в ледникови и междуледникови периоди. Първоначалните малки промени се подсилват от множество други фактори, включително освобождаването на CO2 в атмосферата, след като затоплянето започне, както и абсорбирането на парниковия газ от океаните, когато ледът отново започне да се образува.

Всеки преходен период от топло в студено е различен от предишните, тъй като конкретната комбинация от орбитални фактори /и реакцията на самата планета/ не се повтаря изцяло. Това определя защо ледниковите и междуледниковите периоди не са с еднаква продължителност и интензивност. Но на всеки 400 000 години условията са много сходни.

Екипът на д-р Скинър е анализирал данните за земната орбита, както и скални проби от земното дъно. Установено е, че периодът преди 780 000 години, условно наречен Морска изотопна степен 19 с (MIS19c), силно наподобява сегашните условия.

За преход към Ледена епоха говори период, когато рязко се сменят топлите и студените периоди в северното и южното полукълбо. Учените вярват, че тази „люлка“ се дължи на смущения в глобалната циркулация на океанските течения.

Край на Ледените епохи

Ако аналогията с MIS19c е вярна, то в рамките на следващите около 1500 години трябва да започне нова ледникова епоха. Това ни чака, ако концентрациите на парникови газове бяха на естественото си равнище. Но те не са. Може би трябва да започнем да ценим повече въглеродния двуокис, който ще спре заледяването?

Професор Лорънс Майзък /Mysak/ от Монереал, Канада, се съгласява с общите изводи, изложени в статията. Климатологът Майзък е математик, физик и океанограф; известен е с трудовете си върху естествените климатични промени в Арктика. Той също е изучавал прехода между ледниковите и топлите междуледникови епохи.

„Те гледат 800 000 години назад. Това е двойно повече от цикъла от 400 хиляди години“ – посочва капацитетът за BBC. Според него, Скинър избира правилен времеви период, който ще помогне да се установи какво би се случило, ако го нямаше човешкия ефект.

Оценката на Майзък е, че 240 ppm CO2 може би са твърде ниска граница за задействане на ледниковите процеси; може би реалната стойност е с 20 или 30 ppm по-висока. Но дори да е така, не е ясно какво би могло да понижи концентрацията на CO2 толкова много. Поглъщането на въглероден двуокис от океаните изисква десетки хиляди години.

„Не мисля, че е реалистично да мислим, че следващият ледников период ще настъпи естествено“ – твърди професор Майзък.

Няма да замръзнем, но може да се изпържим

Противниците на идеята за ограничаване на емисиите въглероден двуокис с цел „предпазване на климата“ вече радостно цитират изследването на д-р Скинър. Те припомнят, че още през 1999 г. астрономите Фред Хойл и Чандра Викрамасинге твърдяха:

„Подновяването на условията от Ледниковата епоха ще направи неизползваеми големи части от най-важните райони за производство на храни в света – и така неминуемо ще доведе до измирането на съвременната човешка популация. Трябва да целим устойчив парников ефект, за да съхраним сегашния климат, който ни осигурява предимства. Това включва инжектиране на парникови газове в атмосферата“.

Коментарът на Скинър е, че е очаквал изследването му да се приеме по подобен начин. „Това е интересна философска дискусия – дали щяхме да сме по-добре в топъл свят, отколкото в леден? Вероятно щяхме. Но пропускаме момента, че там, където отиваме, няма да запазим настоящия топъл климат, а ще го загреем много повече – а да се добавя CO2 в топъл климат е много по-различно, отколкото да се добавя в студен“.

„Промяната на концентрацията на CO2 е безпрецедентна и ще има огромни последици, ако не се справим с това“.

Човечеството – инструмент на Земята?

Мислейки за всичко това, можем да отидем още една стъпка напред. Британският независим учен Джеймс Лавлок, който в края на 1960-те беше сред първите, които говореха за парников ефект и глобално затопляне, е авторът на теорията за Гея, която твърди, че животът на Земята в известен смисъл е един суперорганизъм.

Според Лавлок, биосферата на Земята реагира синхронизирано, за да поддържа условията на околната среда в устойчиво състояние. Животът слага спирачки на процесите, които променят химичния баланс на планетата – или ги ускорява при нужда; Земята действа като кибернетична машина.

Тази идея, която в началото беше приемана като налудничава, днес едва ли не е част от научния консенсус. Няма ли да се окаже в крайна сметка, че еволюционната интелигентност на биосферата намира върха си в човека, който с икономиката си й служи, за да предотврати поредния ледников период?

Дори да сме склонни да мислим по този успокояващ начин, 390 ppm е сякаш вече достатъчно.

Фидел Кастро: човечеството върви към пропаст и тя е шистовият газ

Човешкият вид върви към пропаст – заяви бившият президент на Куба Фидел Кастро в статия, публикувана в официалния кубински сайт CubaDebate. Провалът на човечеството може би вече не може да се предотврати, твърди той. Неслучайно във всички религии по света е заложена идеята за края. Но „фундаментална отговорност на всички отговорни хора, а те са милиони“, е да се борят да отложат и дори спрат края на света, който е близо.

По думите на Кастро, многобройни са заплахите, надвиснали над човечеството, но две от тях са ключови – ядрената война и климатичните промени. Решението и на двата проблема е много далечно, за което се грижи „демагогията на тиранията, наложена на света от Америка и нейните могъщи и безусловни съюзници“.

Народът на САЩ също ще стане жертва на неизбежната трагедия, твърди Фидел Кастро. В Европа вече назрява възмущение заради масовата безработица, глада, спада в доходите, дълга, дискриминацията, лъжите, политиките и бруталните репресии от пазителите на реда.

Кастро твърди, че разпространението на военните технологии може да разруши единствената обитаема планета на светлинни години наоколо. Вероятно ще е необходима еволюция за още милиони години, преди след човека да се появи друг вид, способен да мисли.

Броят на атомните бомби в хангарите вероятно е над 20 хиляди. Само сто от тях са достатъчни да причинят ядрена зима, която за кратко време ще доведе до мъчителната смърт на всички човешки същества на планетата. Кубинският революционер тук се позовава на компютърни модели, разработени от американския професор по физика Алън Робик.

Рискът от ядрена война нараства със засилването на напрежението в Близкия Изток, където правителството на Израел има стотици ядрени бомби в пълна бойна готовност. Напрежението на ядрената война нараства и заради изграждането на противоракетен щит около Русия.

Космическото пространство около нашата планета е пълно с шпионски сателити на САЩ, предупреждава Фидел Кастро. Животът и навиците на всеки човек са предмет на шпионаж. Стотици милиони мобилни телефони се подслушват, частната информация е изцяло в ръцете на тайните служби на САЩ – въпреки че в конституцията на Америка от 1776 г. пише, че всеки човек е роден свободен и равен и Създателят му го е надарил с определени права.

Войната е трагедия, която ще настъпи с по-голяма вероятност, ако човечеството не успее да овладее също толкова драматичния факт на промяната в климата – твърди кубинският лидер. Кастро демонстрира загриженост заради повишаването на равнището на Световния океан с топенето на ледовете в Гренландия и Антарктида, което пък съвпада с безпрецедентното нарастване на броя на хората по света.

„Ще се загрижат ли онези, които бомбардираха държави и убиха милиони души през последните 50 години, от съдбата на другите хора?“

Фидел Кастро продължава със забележката, че на интелигентността, приписвана на нашия вид, е чуждо колосалното разхищение на енергия, създавана със стотици милиони години. През последните 12 месеца ситуацията значително се е влошила, според него, тъй като технологичният напредък вместо да спре разхищението на фосилни горива, всъщност е влошил нещата.

Кастро ни съветва да гледаме повече документални филми като Home на френския режисьор Ян Артус – Бертран от 2009 г. и също френската продукция Oceans от 2011 г. Преди да разберем, че харчим невероятното наследство от последните 4 млрд. години, не можехме да бъдем обвинявани. Но днес всички, които знаем какво се случва в реалността, и не правим нищо да се опитаме да поправим нещата, носим вина – твърди кубинецът.

Интересите на транснационалните корпорации, които през последните месеци излязоха наяве, ме карат да пиша всичко това – заявява Кастро. Тези интереси дават ясно доказателство за объркването и политическия хаос, царящи в света. Става дума за шистовия газ – един проблем, с който Кастро се е запознал преди няколко месеца и веднага е потърсил консултации от експерти от Куба и чужбина.

Той цитира американския енергиен анализатор Дениъл Йергин: „Една платформа с шест сонди консумира 170 000 кубични метра вода и причинява редица вредни ефекти като земетресения, замърсяване на подпочвената и надземната вода и загрозяване на пейзажа“.

Сега една трета от природния газ, добиван в САЩ, е от земните шисти. Според данни на британската компания BP, доказаните резерви на традиционен природен газ са около 187 трлн. куб.м., а залежите на шистов газ се оценяват на същото количество: 187.4 трлн. куб.м. Най-много шистов газ има в Китай, с 40% повече от вторите САЩ. В Аржентина и Мексико има почти толкова залежи, колкото и в САЩ.

Кастро продължава с цитати: методът хидравлично фрактуриране представлява инжектиране в земята на голямо количество вода, примесена с химикали като канцерогенните бензен и толуен. Въглеродният отпечатък /количеството CO2, освободено в атмосферата/ от добива на шистов газ е много по-голям от конвенционалното производство на газ. Нараства рискът от замърсяване на почвите, подземните и надземните води, пейзажа, пътищата.

Според енергийния експерт от Монтерей Лурд Мелгар, тази технология е твърде дискусионна за региони, където водата е оскъдна. Освен че се използва много вода в добива, след това се създава и голямо количество течни отпадъци, в които има разтворени химикали.

Добивът на шистов газ се разраства: от 11.037 млн. куб.м. през 2000 г. до 135.840 млн. куб.м. през 2010 г. Ако експанзията продължи със същия темп, през 2035 г. 45% от общото производство на газ ще идва от шистите. Но новите научни изследвания говорят, че екологичният ефект от добива на шистов газ е негативен.

Кастро се позовава на научни изследвания, според които в 20 – годишен период добивът на шистов газ създава двойно по-голям въглероден отпечатък отколкото въглищата. Добавя се и увеличаването на емисиите на метан, по-силен парников газ от въглеродния диоксид.

През април 2010 г. Съединените щати учредиха Глобална инициатива за шистовия газ, която да помага на страните, които искат да се възползват от този ресурс, завършва Кастро.

Западните медии свързват написването на голямата статия, която носи собственоръчния подпис на Кастро, със слуховете, разпространени по социалната мрежа Twitter, че 85 годишният революционер, взел властта в Куба през 1959 г. и управлявал 49 години, е мъртъв.

Атина губи островите си?

Фрау Меркел, изглеждате ми бледа напоследък. Нужно ви е да почивате повече на слънце. Какво ще кажете за Гърция? А какво ще кажете за някой друг гръцки остров, който Германия да си купи?

Макар че горният текст е публикуван преди няколко дни в канадския Globe and Mail над името на финансовия министър на ФРГ Волфганг Шойбле, това разбира се е майтап на редакторите. „Решението на европейската дългова криза е да се продават активи. Какво бихте си купили: Акрополa, Лувърa, Колизеумa или Алхамбра?“

Извън кръга на шегата, икономическите проблеми са най-добрата среда за развитие на сепаратизма. Ще е странно, ако подобни тенденции не се засилят и в Гърция.

Има заплаха, макар поне засега скрита, Атина да загуби контрола върху някои от своите острови. Но противно на общото мнение, рискът се крие не във възможността Атина да продава острови на едро – а самите острови да „отплават“ от бреговете на Елада.

Черно слънце свети над Гърция

На петата година на рецесията, служебният премиер Пападимос вдига или въвежда нови 12 данъка – Тройката иска през 2012 г. в хазната да влязат 7.5 млрд. евро повече от данъци. Браншова организация очаква фалита на още 60 000 търговци на дребно през тази година. От новия пакет от 89 млрд. евро, който Гърция ще се бори да получи до началото на март, почти половината /39 млрд. евро/ ще отидат за рекапитализация на банковата система.

Към всичко това се прибавя и нова заплаха, която може да унищожи поминъка на стотици хиляди гърци и несъмнено ще засили недоволството на частния сектор от политиците в Атина. Установено е, че пред бреговете на Гърция – и то не къде да е, а в едни от най-известните туристически региони на Средиземноморската държава – има нефт.

Днес Атина е склонна да разработи находищата на черно злато, които ще облекчат поне частично финансовото й положение. Но ако се стигне дотам и така дребните частни собственици бъдат жертвани в безпрецедентната „национализация“ на трупания скришом и с десетилетия от политиците в столицата дълг, можем да прогнозираме, че не само платежоспособността – и политическата цялост на Гърция ще бъде поставена под въпрос.

Нефт има. Има и германски интереси

Наскоро Кипър с радост установи, че разполага с достатъчно нефт за следващите 200 години. Но отдавна е известно, че нефт има и пред бреговете на Гърция. Наскоро енергийното министерство обяви три концесии за проучване на нефт и газ в Йонийско море, където по предварителни оценки се крият 500 млн. барела нефт.

От приложената в германския вестник Handelsblatt карта се вижда, че концесиите засягат територията около островите Керкира /Корфу/, Кефалония и водите пред град Катаколо на полуостров Пелопонес.

Струва си да се отбележи, че остров Кефалония с площ около 780 кв.км. по време на Втората световна война е окупиран от войските на Оста. На острова е имало силно военно германско присъствие, причинило една от най-ужасните масови екзекуции (на италиански войници) във Войната.

Исторически гръцките острови в Йонийско море са свързани с Италия и Венеция, макар че през изминалите столетия са преминавали в турски, френски и английски ръце. Германия на Хитлер също се поддава на Средиземноморското очарование, както се вижда от архивните фотографии.

През 1942 г. германско списание пише: „На плажа на Егейско море. Германската армия урежда забавления за ранени и болни от тропически болести в една здравна станция“.

Днес остров Кефалония, както и съседният Закинтос, са от първостепенно екологично значение – те са място на хвърляне на яйца за световно застрашената морска костенурка Caretta caretta; туристическият бранш вече се е възползвал от този факт и островите печелят все по-голяма популярност.

Но трудното съчетание между туризъм и природа, което ще стане почти невъзможно, ако към него се добави и добивът на петрол, не плаши гръцкото Министерство за околна среда, енергетика и промяна на климата. „Имаме основания за оптимизъм – имаме петрол“ – казва висш служител в него. Кой ще разработва този петрол? Това все още е тайна, но е показателно, че германска бизнес медия разпространява първа новината за гръцкия нефт.

Цената на 6% от гръцкия дълг

Според сеизмичните изследвания, запасите на петрол в Йонийско море се оценяват на общо 500 млн. барела, намиращи се на дълбочина 2400 – 4000 метра. Най-много петрол има в залива Патрас до Кефалония – над 200 млн. барела. Находището до град Йоанина, срещу Корфу, вероятно съдържа 50 – 80 млн. барела. В съседна Албания вече е открит нефт.

Гърция има традиции в нефтодобива. През 1973 г. във водите на остров Тасос в Егейско море бяха открити нефт и газ. Нефтеното поле Принос през 1980-те покриваше над 10% от търсенето на нефт в страната – но вече е почти изчерпано.

Туристи твърдят, че плажовете пред град Кавала срещу остров Тасос са замърсени, но официалните измервания не виждат нищо нередно. Други гръцки институционални изследвания сочат, че замърсяването на Егейско море се дължи единствено на геополитическото пренасочване натам на целия търговски морски трафик на Турция (което не е чудно, щом Турция призна, че през 1990-те умишлено е причинявала горски пожари в Гърция).

А в Йонийско море вероятно има четири пъти повече нефт, отколкото в Егейско море. Говори се, че много нефт има и южно от остров Крит – но за добива му все още не се говори, тъй като преди това трябва да се уточнят икономическите морски зони със съседните Либия и Египет.

Според Джанис Маниатис, държавен секретар в енергийното и екологичното министерство, Гърция определено не е Саудитска Арабия, но в бъдеще ще може да осигурява една трета от въглеводородите от собствени източници. Натискът върху платежният баланс ще намалее – мисли държавният чиновник.

Като по поръчка, германски анализатори уточняват, че ако Гърция се върне към драхмата и излезе от еврозоната, тя няма да може да осигури вноса на енергия и храни и в страната ще настъпи хуманитарна криза. Натрапва се изводът – друго щеше да е, ако Гърция разработваше нефта си.

Наивно е да се мисли, че ако посегне на своите нефтени ресурси, Гърция ще може да реши дълговите си проблеми. От разрешението до приходите лежат десет години. А ако трите концесии в Йонийско море и криещите се в тях може би 300 млн. барела бъдат изцяло разработени, Гърция ще получи между 11 и 15 млрд. евро, т.е. 6 – 9% от държавния си дълг.

Гърция продава имоти за 25 млрд. евро

Доскоро гръцките власти с византийска ловкост се отклоняваха от въпроса за приватизацията, но вече са притиснати до стената: техните спасители настояват до 2015 г. държавни активи за 50 млрд. евро да намерят частен собственик.

Ако тази истинска разпродажба се осъществи, ще станем свидетели на най-големия приватизационен процес в западната история. Експерти считат, че Гърция притежава имущество за около 300 млрд. евро, т.е. приблизително колкото е дългът й.

От планираните 50 млрд. приходи от приватизация, 25 млрд. евро трябва да дойдат от недвижими имоти частна държавна собственост. В момента публични компании за недвижими имоти и министерствата управляват над 70 000 такива имота. Приватизационната агенция Hellenic Republic Asset Development Fund ще ги оценява и реализира, евентуално и като портфейли. Засега нямаме информация как напредва този процес.

И все пак: как се управляват 6 000 острова?

Преди половин година турският „Заман“ публикува очаквана сензация: шефът на най-голямата строителна компания на Турция, милиардерът Фикре Инан, искал да си купи поне три гръцки острова: Лихнари, Калцоници и Микри Аморгос. Бил готов да плати за тях 20 млн. евро и да инвестира още 80 млн. евро в туристически обекти на тях.

Общо интересът на турски бизнесмени бил за 50 гръцки острова пред бреговете на Турция, което щяло да отвори на Анкара вратите за присъединяване към Европа – продължи да раздухва „Заман“.

Oще година по-рано гръцкото правителство излезе с официална позиция, че няма да продава островите си. „Ценим тези острови и това да ги продаваме не стои под въпрос. Това няма да ни помогне“ – заяви през май 2010 г. бившият гръцки премиер Георгиус Папандреу.

Но Папандреу вече не е на власт. Интересното е, че той каза това през май 2010 г. не в отговор на турските закачки, а като реакция на изказвания на двама германски депутати. От единия, Франк Шефлер от мизантропската /според мен/ партия FDP нещо такова може да се очаква, но Марко Вандервиц от управляващата партия CDU отиде още по-далеч.

“Ако ще помагаме икономически на Гърция, ще поискаме нещо в замяна … няколко острова, например, могат да дадат решението”. Явно апетитите по Южните морета в Германия са още живи …

И все пак: колкото и да сме подозрителни към банкерското минало на новия премиер Лукас Пападимос, засега вероятността Атина да продава островите си, за да удовлетвори външните кредитори, пък било те и германци, изглежда твърде малка.

По-голяма заплаха Атина да се раздели с островите си идва от самите тези острови. Туризмът формира близо 18% от БВП на Гърция – или почти 40 млрд. евро, като дава работа на близо 900 000 души. Частните предприемачи в туризма нямат особена връзка с политиките, стоварили тонове дълг върху плещите на гръцкото население.

В туризма все още е възможна старата схема: гърците се радват на добър живот и притежават обектите и капитала, а множество емигранти работят за тяхна сметка. Дори и днес по живота на някой гръцки остров е почти невъзможно да се разбере, че страната е в криза.

Трудно е да си представим каква ще е реакцията на частните предприемачи, ако поминъкът им бъде погубен – например заради добив на нефт с мотива, че страната е пред фалит и има нужда от пари. Или пък продавайки стратегически обекти на чуждестранни корпорации, с които дребният собственик в съседство няма да може да се състезава.

Не на последно място, самата Гърция дава уникален пример за сепаратизъм. Атон, или Света гора, от вече 100 години официално е самоуправляваща се монашеска общност. Гръцката конституция потвърждава автономията на третия рог на полуостров Халкидики с площ 335 кв.км. „според древни привилегии“.

В страна, където всеки къс земя е история, не е трудно и други места да се позоват на древни привилегии – например предвиденият за нефтодобив Катаколо, в непосредствена близост до мястото на древните Олимпийски игри. Още повече Керкира или Итака.

Икономическите последици за Гърция от германската окупация през Втората световна война са опустошителни, но те са само началото на гръцките страдания, прераснали в Гражданската война, свършила чак през 1949 г. А от 1967 г. до 1974. Гърция се управлява от военна хунта.

Фаза ГЕРБ в разграбването на българската гора

„Нашите деца ще трябва да платят борчовете на днешните знайни и знатни „бизнесмени” по горите“. Това са думи на Георги Костов, бивш заместник министър в Министерството на земеделието и храните, който отговаряше за горския сектор и осъществи приемането на новия Закон за горите, влязъл в сила през пролетта.

На 28 декември правителството одобри промени в Закона за горите, които скоро ще влязат за обсъждане в Народното събрание. Според Костов, внесените промени отговарят на народната мъдрост „бързата кучка слепи ги ражда“ и „крушката си има опашка“.

„Народните избраници ще трябва да отсъдят каква държава е България – демократична, с работеща пазарна икономика и частни икономически субекти, където с държавната собственост се разпореждат компетентни лица по прозрачни и разбираеми процедури.

Или обратното – карикатурен хибрид на държавно-олигархичен капитализъм от руски тип с елементи на брюкселски бюрократизъм и социална демагогия“ – пише в блога си Георги Костов, който е доцент в Лесотехническия университет и в момента ръководи Селскостопанската академия.

Според Костов, с внасяните промени в Закона за горите, принципите на децентрализация, равнопоставеността на държавната и недържавната собственост и подкрепата за частното предприемачество ще останат декларации и пожелания – „както впрочем сме свикнали да бъде през всичките години на прехода“.

През последните 7 месеца Костов неведнъж критикува завоя в политиката на ГЕРБ в горското стопанство, настъпил непосредствено след приемането на модерния Закон за горите. Без да го е афиширал, именно несъгласието с новите горски политики на ГЕРБ накара Костов да си подаде оставката като член на правителството.

ГЕРБ нарушава предизборно обещание

В началото на декември браншовите организации в сектора, обединени в коалиция „Да спасим горското предприемачество в България“, заяви в отворено писмо до институциите и българската общественост:

„Защо допуснахте, г-н Министър Председател, българската гора и горският сектор на България да станат заложник на шепа ловни олигарси, които открито и целенасочено се подкрепят от държавата?“

Коалицията на българските горски предприемачи, обединила Асоциацията на горските фирми в България, БУЛПРОФОР и Браншовата камара на дървообработващата и мебелната индустрия, директно и „най-категорично“ заяви : ръководството на сектора в лицето на министър Мирослав Найденов „със своите действия и бездействия е вредно и опасно за горския сектор“.

Конкретен повод за възмущението на горските специалисти стана приетата през ноември Наредба за възлагане и изпълнение на дейности в горските територии и ползване на дървесина от тях /ПМС 316/24.11.2011/, която според тях освен всичко друго е приета в нарушение на Закона за нормативните актове.

Въпросната наредба е била първо съгласувана с браншовиците, но после прекроена така, че да урежда „стратегическите партньори“ – настоящите концесионери на огромни държавни ловни територии, както и конкретни крупни преработватели на дървесина.

Премахвайки и променяйки конкретни текстове в Закона за горите и в обсъдената с бранша Наредба, правителството на ГЕРБ „залага беззаконието да продължи и едни и същи фирми, които си плащат /!/, да печелят винаги“ търговете за възлагане на дейности в държавните гори и продажбата на дървесина – алармират от бранша.

Малките, но гъвкави предприемачи – тези които извършват реално дърводобива, „априори са отсвирени от дългосрочните договори“. С това се убива предприемаческия дух на доказалите се фирми, които не използват корупцията като свое оръжие – отчитат представителите на дърводобивната, дървообработващата и мебелната индустрия на България.

„Обществена тайна в средите на горския сектор е кои ще се облагодетелстват“. Браншът е категоричен: промените в наредбите са „зле прикрит опит за разграбване на нашето национално богатство“. Георги Костов официално подкрепи тази позиция на горския сектор.

Политическа партия ГЕРБ днес нарушава предизборно споразумение, сключено с горската колегия през юни 2009 г., че няма да допуска и ще се бори именно с такива прояви в управлението на горите, каквито днес насърчава.

80 млн. лв. бюджетна субсидия за офшорки?

Тихомълком, при пълна липса на прозрачност и обществени консултации, законопроектът за изменение на Закона за горите е включен в дневния ред на заседанието на Министерския съвет на 28 декември – коментира природозащитната коалиция „За да остане природа в България”.

„Големи държавни подаръци на офшорни оператори в ски туризма и други ползватели в горите – същите, каквито виждахме по време на Тройната коалиция“ – това виждат природозащитниците във внесеното предложение за изменение на Закона.

В сега предлаганите промени за пореден път се предлага строителството на ски писти и лифтове в горите да става без промяна на предназначението на територията и съответно без заплащане на такса за изключване на земята от горския фонд. Това ще лиши държавата от десетки милиони лева приходи, според „За да остане природа в България“.

Предложените изменения отварят и законови вратички за застрояването на Витоша – най-старият природен парк на Балканите, опасяват се еколозите. За тях е „категорично неприемливо“ да се погазват изискванията на закона в резултат на натиск от Витоша ски АД – една частна фирма, собственик на съоръженията в ски зона Алеко в Природен парк Витоша.

Предложената промяна в Закона за горите облагодетелства не само Витоша ски, но и всички инвеститори в ски курорти в горските територии на Стара планина, Рила, Родопите и Пирин. С премахване на процедурата за промяна на предназначението на горите те ще си спестят не по-малко от 60 милиона лева в рамките на следващите 3 години за застрояването на не по-малко от 10 000 дка гори със ски писти и лифтове.

Според коалицията, създават се условия държавният бюджет да бъде ощетен с още 20 млн. лв. с промени в Закона, които поощряват учредяването на вещни права и продажбата на държавна собственост без търг при нарушаване правилата на конкуренцията. Законът за горите се поставя в смешното положение дългосрочните наеми на горски територии да стават на базата на търг, а продажбата и учредяването на вещни права да се провеждат без търг.

Законът – това съм Аз

Официалната позиция на правителството на ГЕРБ говори, че предлаганите промени в Закона за горите имат по-скоро технически характер. Между многобройните подробности обаче е вмъкнат и текст, определящ, че „строеж на стълбове за лифтове и влекове или за стълбове за други съоръжения за транспорт“ ще става без промяна на предназначението на територията.

Деликатна подробност се вижда и в предложението за промяна на чл. 69 от действащия Закон за горите: създаването на точка 4 в алинея 1, касаеща „стопанисване на съществуващи ски писти от собствениците на прилежащите лифтове и влекове“ – без да се прави разлика дали лифтовете са построени законно.

Както се отбелязва в позицията на „За да остане природа в България“, промените в Закона всъщност поощряват строителството на незаконни лифтове в горите.

По думите на Георги Костов, сега депутатите стоят пред избор от типа „Три пъти мери, един път режи“. Но както сам горският специалист намеква, през изминалите 22 години на прехода твърде често сме били свидетели на команда „режи“ в българските гори, че да бъдем от нещо учудени.

Разбира се, това е недопустимо.

Нетно национално щастие

Идеята, че щастието може да заеме – и то по-представително – мястото на потреблението в икономическите оценки, вече не може да се нарече нова. Тя беше подновена през 2008 г. във Великобритания, където вече се работи за измерване на националното благополучие с помощта на специален индекс. Визията на премиера Дейвид Камерън е, че един ден индексът на всеобщото благополучие може би ще измести прочутия БВП (брутен вътрешен продукт).

Островът не случайно е опитната площадка за тази логична, макар и непривична теория. Икономическият растеж се приема за мерило на икономическия успех на правителствата, но в развитите страни той вече е почти невъзможен. Колкото и богат да е човек, той има една уста, в която да пъха разни неща и едно тяло, което да кичи с дрехи и бижута. При липса на революционни технологии, които да водят до структурна промяна в икономиката и живота и при демографски застой, растежът на икономиката не само е невъзможен, но и безсмислен.

Вероятно прогресът на техниката няма да спре и производителите ще продължат да изнамират улеснения за нашия бит и бизнес. Но капиталовите инвестиции, които в предишни епохи всеки път се превръщаха в ново стъпало на икономическия растеж, според мен няма да играят тази роля до безконечност. Напротив, ще станем свидетели на икономическо смаляване в развития свят и изоставяне на производства – случващо се паралелно с миграция на икономиката във виртуалния свят, който ще влиза във все по-сложни отношения с реалния. „Клирингът“ между двата свята също е фактор за смаляване.

С други думи, в скоро време на страни като Великобритания и Холандия ще е невъзможно да отчитат икономически растеж, така че от политическа гледна точка там е напълно подходящо да се работи върху индекс, който ще може да продължава да нараства. По-важното е, че тази концепция, която явно не влиза в принципно противоречие с консервативните идеологии, е свързана с промяна, стигаща отвъд начина ни на живот – влизаща във вътрешните стаички на нашите души.

Книгата от 2011 г. „Манифест на щастието“ с автор статистикът Ник Маркс обобщава изследванията на nef, Фондацията за нова икономика, по въпроса дали и как щастието би могло да се превърне в по-добър измерител от БВП за нашите успехи. Истина е, че богатството е източник на задоволство, както и че бедността ражда нещастие. Но опитът да се постави знак на равенство между двете: щастие = богатство, което е същото с богатство = успех, е една от големите грешки или дори вина на господстващата икономическа парадигма.

Всъщност грешката е сравнително нова. В противен случай в Декларацията на независимостта на САЩ нямаше да пише, че неизменните човешки права са „живот, свобода и преследване на щастие“ – а че тези права са „живот, свобода и преследване на икономически растеж“, шегува се Маркс. „Голяма част от съвременния живот се основава на погрешната логика, че щастието и благополучието идват от финансовото богатство“ – пише той в манифеста си. Че тази логика е погрешна се доказва лесно: първо, след един праг на задоволяване на насъщните ни потребности няма достоверно доказателство, че трупането на богатство прави хората по-щастливи.

Второ, преследването на богатство може и да носи известно удоволствие, но това става за сметка на потенциалното благополучие и щастие на следващите поколения. Щастието ти ще се изпари, ако знаеш какъв мизерен шанс оставяш за децата си. Голямата част от идеологемите, които управляват днешния икономически свят, бяха разработени във време, когато идеята за оскъдността на ресурсите на планетата беше чужда. Самоограничението на бизнеса от екологични мотиви не е сред добродетелите, прославяни в евангелието на капитализма.

Икономиката ще продължава да работи и след като щастието измести икономическия растеж от ядрото на политиката. Но колко по-различна ще е тази икономика! Щастието е нещо естествено; то заедно със страха, погнусата, яростта и тъгата е сред петте първични човешки емоции. Може и да не е сигурно – на индивидуално, както и на национално ниво – че богатството те прави щастлив, но има редица доказателства, че щастието може да те направи материално по-богат. В книгата си Ник Маркс се позовава на психологически изследвания, доказващи по научен път, че щастливите хора по-рядко ги уволняват, по-лесно си намират нова работа, по-често получават увеличение на заплатата – и дори живеят по-дълго. Щастливите хора са успешни не само за себе си – те обогатяват хората около себе си и цялото общество.

Да се върнем на макроикономиката. Известен е „парадоксът на Естерлин“, на името учения от Калифорния Ричард Естерлин, който в началото на 1970-те измерва съотношението между БВП и щастие. Той стига до заключението, че в богатите държави усещането за щастие безспорно е по-високо – но с времето, докато БВП се покачва, равнището на щастието, измерено с различни показатели, остава същото. С други думи, докато ставаме по-богати, не ставаме и по-щастливи. Естерлин обяснява това с тезата, че щастието се влияе от сравнителното, а не от абсолютното богатство. Ник Маркс акцентира на още нещо: когато говорим за щастие и богатство, в една система с ограничени ресурси трябва да обърнем внимание и на ефективността.

Ако щастието сред хората в една страна нарасне да речем с 10% от факта, че въздухът за дишане стане по-чист – и нараства с 5% за всеки 1000 долара допълнителен годишен доход, трябва ли да преследваме ръст на доходите с 2000 долара (което по всяка вероятност допълнително ще влоши качеството на въздуха), или просто да се насочим към вземане на мерки за по-чист въздух? Множеството политици дори няма да си зададат подобен въпрос, но е факт, че хората дават комплексни оценки на благосъстоянието си, много по-дълбоки от БВП. Факт е, че екип начело с Джоузеф Стиглиц, изследвал въпроса за щастието по поръчение на френския президент Никола Саркози, установи непосредствено преди кризата, че според 61% от европейците животът се влошава – в момент, когато официалните показатели никога по-рано не изглеждаха толкова лъскави.

Идеята на nef и на Ник Маркс излиза извън традиционната представа за щастието като строго субективна категория. За тях щастието следва да се претегли през призмата на планетарните ресурси, в своеобразния „Индекс щастлива планета“ (Happy Planet Index). Той отчита както благополучието, така и устойчивостта на консумацията на различните държави: първото с „индекса на щастливите години“, т.е. продължителност на живота, умножена по показател за удовлетвореност на живота на база измерванията на Gallup. Устойчивостта се смята с вече добре известния показател за екологичен отпечатък /ecological footprint/.

Да видим какви са заключенията от този индекс за България. В европейски план – изключващ неразвитите страни извън Европейския съюз – България и Естония изпъкват като страните с най-ниско „обективно“ щастие. В глобален план България получава 42 пункта оценка за „планетарно щастие“. По удовлетвореност от живота сме на равнището на африканска държава: по скалата от 1 до 10, средната удовлетвореност на българина от живота е 5.5 – колкото на македонците и албанците. Сходна /5.3 пункта/ е удовлетвореността от живота на населението в Ирак. За планетарно щастие обаче, по ред причини натоварването върху околната среда в България не е особено високо, надхвърляйки само с 22% справедливия дял, съответстващ на ресурсите на планетата. Като се съчетае това със средна продължителност на живота на българина от 72.2 години, България попада в петата, предпоследна от общо шест категории страни в индекса.

Тук стигаме до най-важния момент от разсъжденията: Средният българин действително е по-беден и по-неудовлетворен от живота от останалите в Европейския съюз. Но ще стане ли средният българин по-удовлетворен, ако забогатее? Тъй като теориите и логиката накланят везните към отрицателния отговор – за същото говори здравият разум и историческият опит – за какво въобще става дума в официозния политикономически дебат в България? Стремейки се към щастие с погрешните средства, тоест с трупане на богатство без оглед как то се разпределя, ние реално рискуваме да разрушим онова, заради което не пропадаме съвсем в планетарните индекси: запазената си природа.

Щастието е въпрос на ефективност: бурният растеж в света между 1960 г. и 1970 г. увеличи екологичния отпечатък с 55%; след петролния шок отпечатъкът нарасна с още 10%. За цялото това време индексът на щастливите години се покачи с 23% – и то главно заради удължаване продължителността на живота, а не заради изпълването на този живот с щастливи мигове. Посоката е икономически неоправдана. Със задоволство мога да отбележа, че с щастливо хрумване още през 2006 г. в самиздат брошурата „Свободни размисли върху възела на размяната“ изразих математически несъответствието между прираста на потреблението и прираста на благополучието.

Още тогава беше ясно – а идейно развитие все още няма – че не богатството, което го нямаме, а липсата на национален морал и санкции за неспазването му, на култура и уважение към културата, пречи на България и на българската партия в Европа и света. Докато най-умното в икономическата ни дискусия и практика е идеята за успех под формата на материални придобивки и демонстрация на статут, власт и връзки, дори с балканско самочувствие на чело няма да получим уважение. Ако продължим по този път, оставащият шанс на нацията ни за ръст на благополучието и щастието е в думата „безмозъчно“. По тази причина поетът е казал, за нас: Не пей ми се, не смей ми се, от днес ще блея.

Нефтът, най-голямото екологично престъпление на Русия

Според еколози, поне 1% от годишното производство на петрол в Русия – или 5 млн. тона – се разлива в околната среда. Това количество се равнява на един петролен разлив от мащаба на Deepwater Horizon в Мексиканския залив – на всеки два месеца. Русия е най-големият производител на петрол в света, държейки 13% от глобалния добив, но суровият климат и рушещата се инфраструктура правят страната също така и най-големият замърсител с петрол, пише Associated Press.

Нефт и нефтени продукти се разливат буквално ежедневно, коментира д-р Григорий Баренбойм от Института за проблеми на водите към Руската академия на науките. Точни данни липсват, но числото 5 млн. тона /над 35 млн. барела, в един тон нефт има 7.33 барела/ се твърди от Greenpeace, WWF, както и от д-р Ирина Ившина от спонсорирания от руското правителство Институт за околна среда и генетика на микроорганизмите.

До въпросните 5 млн. тона разлят петрол може да се стигне и по аналитичен път. Изследване от 2010 г. по поръчение на руското министерство на природните ресурси показа, че годишно почти 500 хиляди тона петрол се изливат в северните руски реки и оттам в Арктика. Друго изследване установи, че само 10 – 15% от разлятия в Русия петрол постъпва в реките. Но според други източници в руското министерство за икономическо развитие, дори горните оценки са твърде консервативни: реалните утечки може би стигат 20 млн. тона годишно.

Подобно разминаване в данните всъщност е напълно възможно – според руското законодателство, разлив на петрол в размер до 8 тона се счита за „инцидент“, за който не се начисляват глоби. При това повечето по-малки разливи остават недокладвани. Петролните разливи в Русия не са толкова драматични като този на BP в Мексиканския залив – капка по капка, вместо експлозия – но са несравнимо по-мащабни, отколкото във всяка друга страна, произвеждаща много петрол.

Да не забравяме, че нефтът в Русия се добива, съответно разлива, в необятните простори на тундрата, което прави много по-лесно да се прикрие течът от счупена тръба или процеждане от изведен от експлоатация петролен кладенец. През зимата температурите обикновено падат под 40 градуса по Целзий, това прави тръбопроводите по-чупливи и налага постоянното им следене и подмяна – нещо, което масово не се прави. Още по-притеснително е, че и на чисто новия тръбопровод на Транснефт от Източен Сибир до Китай за броени месеци се случиха два разлива.

Дори ако речем, че разливите на петрол в Русия са само официалните 500 000 тона в реките, а не логичните 5 млн. тона, Русия просто ръси петрол по земята. Атаките на бунтовниците над тръбопроводите в Нигерия /добиваща една пета от руските количества/ през 2009 г. доведоха до разлив на 110 хил. тона петрол. САЩ е третият по големина производител на петрол и през 2010 г. официално е разлял 17 600 тона, при средни за десетилетието 15 000 тона годишно. Още по-добре се справя Канада, която работи при сходни климатични условия с Русия и е постигнала резултат само 7 700 тона годишно. А друг голям производител и съсед на Русия, Норвегия, годишно разлива 3000 тона нефт.

Проблемът става още по-сериозен, ако се разгледа през призмата на руските аспирации към въглеводородите в Арктика. Русия в момента просто не разполага с необходимите технологии за безопасен нефтодобив, който няма да разруши крехката северна екосистема. Наскоро Алексей Конторович, шефът на съвета по геология, нефт и газ към РАН заяви, че страната към средата на века трябва да е в състояние да добива от северните морета нефт и газ – но колегата му Баренбойм е категоричен: руската технология се развива твърде бавно, за да може да се говори за безопасен добив на арктическите фосилни ресурси. Въпреки всичко, Газпромнефт, петролното дъщерно дружество на Газпром, започва петролни сондажи в Печорско море.

Най-големият петролен разлив в руската история се случи през 1994 г. в Коми. От авария на остарял тръбопровод тогава бяха излети вероятно около 100 000 тона петрол, което изби животните и растенията в региона и замърси 40 км. от теченията на две местни реки. По официални данни респираторните заболявания сред населението на близките села са се увеличили с 28% в годината след разлива. Според местните власти, вината е единствено на компанията оператор на тръбопроводната мрежа в региона – тоест на ЛУКОЙЛ, втората по големина руска петролна корпорация.

В град Усинск в република Коми, на 60 км южно от Полярния кръг, местната власт вече е вдигнала ръце от борбата с петролните компании. Миналата година прокуратурата на Усинск директно е посочила в доклад: основният проблем е, че „компаниите извличащи въглеводороди се фокусират върху това да правят печалби, а не да използват ресурсите рационално“. Погледнат от хеликоптер, районът е осеян с черни локви. Разливите се виждат не само от въздуха, но и докато ходиш по тундрата: по мъртвата растителност.

Според експерти, разливите от добива на петрол в Русия са сред най-ужасните антропогенно предизвикани екологични катастрофи в историята – част от наследството на СССР, включващо Чернобил в Украйна, ядрените отпадъци край град Дзержинск, хартиеният завод край Байкал, изливащ отпадъчните си води в езерото, което пази една пета от питейната вода на света, пресъхналото Аралско море.

Валерий Братенков работи като бригадир в петролните полета край Усинск – разказва AP. Той се е опитал да се срещне със своите шефове от ЛУКОЙЛ и да им обясни, че петролът тече под носа им на земята; той ги е помолил да поправят тръбопроводите. „Те ми се обидиха и ми казаха, че това ще струва твърде много пари“, коментира 63 – годишният руснак. „Лов, риболов – всичко замина“: изчезнали са северните елени, няма я рибата. Братенков се страхува, че след като големият петрол си отиде, тук ще остане само отровената земя.

Но неговото екологично послание няма как да бъде чуто в град, където 90% от местното население са нефтени работници и техните семейства. Жителите на града са се преместили в Коми от други региони на Русия, за да намерят препитание. От ЛУКОЙЛ официално отхвърлят подозрението, че са отговорни за скришно разливане на петрол. По думите на компанията, в цяла Коми през миналата година са разлети само 2.7 тона нефт.

Според Иван Блоков от Greenpeace Russia, който специално проучва петролните разливи, ситуацията в Коми е същата както във всички руски петролни региони, от Черно море покрай китайската граница до Далечния Изток. „Случва се навсякъде. Това е нещо типично за всяко петролно поле в Русия. Системата е стара и не е подменена навреме от петролните компании“.

Робърт Кенеди за БВП, три месеца преди да бъде убит

“Дори да направим нещо, за да изкореним материалната бедност, имаме една по-голяма задача; тя е да се справим с нищетата в удовлетвореността – усещането за предназначение и достойнство – която е обзела всички нас. Твърде силно и за твърде дълго сякаш се отказвахме от личното самоусъвършенстване и обществените ценности заради едно просто натрупване на материални неща. Нашият Брутен Вътрешен Продукт сега е 800 млрд. долара годишно, но този Брутен Вътрешен Продукт включва замърсяването на въздуха и рекламата на цигари, линейките, които разчистват труповете по магистралите. Той отчита специалните ключалки на вратите ни и затворите за хората, които ги разбиват. Отчита разрушаването на горите от секвои и загубата на нашите природни чудеса в хаотичното застрояване. Отчита напалмът, отчита ядрените бомби и бронираните коли за полицията, която потушава бунтовете в нашите градове. Отчита винтовката на Уитман и ножът на Шпек, и телевизионните програми, които прославят насилието, за да продават играчки на нашите деца. Но Брутният Вътрешен Продукт не се интересува от здравето на нашите деца, от качеството на тяхното образование или радостта в тяхната игра. Той не включва в себе си красотата на поезията ни или стабилността на нашите семейства, интелигентността в публичния ни дебат или отдадеността на публичните ни служители. Той не измерва нито смелостта ни, нито мъдростта ни, нито това което учим, нито нашето състрадание, нито предаността към нашата държава. Накратко той измерва всичко, освен онова, заради което си струва да се живее”.

Реч в Университета в Канзас, 5 март 1968 г., в началото на кандидат – президентската кампания на Робърт Кенеди. Цитатът е по книгата The Happiness Manifesto на Ник Маркс

Скъп ток, АЕЦ и шистов газ в енергийната пътна карта на Европа

Нов инвестиционен цикъл в енергетиката започва през това десетилетие – мощностите, изградени преди 30 – 40 години, скоро трябва да бъдат подменени. Това е безценна възможност за Европа да приложи нова енергийна стратегия, която да доведе до намаляване на емисиите парникови газове през 2050 г. с 80 – 95% спрямо нивата от 1990 г. Пътят към „декарбонизиране“ на икономиката е предмет на новата „Енергийна пътна карта 2050“, публикувана днес от Европейската комисия.

Тази „пътна карта“ разглежда пет различни сценария, които биха могли да доведат до посочената цел. Предвид дългия времеви хоризонт, който увеличава несигурността, публикацията има само илюстративна цел, изтъква се в този документ. Не е ясно кога и дали ще бъде достигнат петролният пик, тъй като напоследък бяха направени много нови открития; не е ясно каква е перспективата за добива на шистов газ в Европа; въпросителна стои и след технологията за улавяне и съхраняване на въглерод – както и за нагласите на отделните страни членки към ядрената енергия.

Вероятно е през следващите 40 години да настъпят сериозни социални, поведенчески и технологични изменения, които така или иначе ще имат сериозен ефект върху енергетиката. Но независимо от тях, в стремежа си да намали вредните емисии Европа се подготвя за сериозни енергийни промени: например в цените на въглеродните емисии, в технологиите, в мрежите. Голямото послание на Европейската комисия днес е, че декарбонизацията е нещо повече от възможна. В дългосрочен период тя ще се окаже по-изгодна икономически от запазването на сегашната тенденция.

Изчисленията на Комисията сочат, че енергетиката без въглеродни емисии през 2050 г. ще формира 14.6% от БВП на Стария континент при 10.5% през 2005 г. Разликата не е твърде значителна и съответства на по-значимата роля, която енергията ще играе в живота на хората тогава. Цената е действително малка, предвид очакванията към 2050 г. зависимостта на ЕС от внос на енергийни ресурси да спадне до 35 – 45%, по сравнение с 58%, които ще се внасят при запазване на сегашния сценарий. Европа трябва да стане по-самодостатъчна в енергийно отношение.

Истина е, че са необходими значителни инвестиции. Средствата, нужни на електроразпределителната мрежа за привеждането й в съответствие с изискванията на децентрализираните възобновяеми източници, вероятно до 2050 г. ще достигнат 2.2 трлн. евро. Но за сметка на това съществено ще спаднат цените на горивата. Това е икономически закономерно: с инвестиции в нови централи и мрежи, индустриално енергийно оборудване, умни измервателни уреди, изолационни материали, по-ефективни превозни средства, локални източници на възобновяема енергия, квартални топлоцентрали, по-трайни потребителски стоки и т.н., търсенето на енергия ще спадне.

Заедно с това ще нарасне търсенето на енергийни капиталови стоки (които пак ще се произвеждат в европейски заводи). Ще се стимулира заетостта – в производството, услугите, строителството, транспорта, селското стопанство, технологичния сектор.

В европейските енергийни сценарии електричеството играе водеща роля, като то ще удвои дела си в енергийния микс до 36 – 39% към 2050 г. След 40 години до 65% от МПС могат да се задвижват от електричество. Но условието е дотогава 99% от производството на електричество да се декарбонизира. Според сценариите, до 2030 г. цените на електричеството ще нарастват, а след това ще започнат да се понижават. Основната причина за ръста на цените е, че в следващите 20 години трябва да се подменят старите, остарели генериращи капацитети. Въпреки че цената на тока се очаква после да спадне, разходите на домакинствата за енергия ще нарастват със сигурност: до 16% от разполагаемия доход през 2030 г. и 15% през 2050 г. Тези пари обаче ще отиват предимно за дейности като саниране на жилища и покупка на по-ефективни уреди и автомобили, отколкото директно за енергия.

По енергийния си път Европа задължително трябва да намали консумацията, като енергийното потребление към 2050 г. трябва да спадне с 32 – 41% спрямо пика от 2005/06 г. Дялът на възобновяемата енергия ще нарасне до поне 55% от крайното енергийно потребление през 2050 г., при около 10% в настоящия момент. И тук внимателно: Според Европейската комисия, ядрената енергия ще трябва да изиграе решаваща роля в декарбонизацията, формирайки 15 – 18% от енергийното крайно потребление. Ако по някаква причина европейските страни не изберат опцията АЕЦ, остава им възможността да заложат на технологията CCS – улавяне и съхраняване на въглерода.

АЕЦ и газовите централи са големи мощности – а нали уж посоката в европейската енергетика е децентрализацията? Затова леко неубедително звучи условието локалните и централните мрежи „да работят заедно“. Европейската комисия „замазва“ ситуацията, като започва да изрежда ползите от декарбонизацията: инвестиционни, конкурентни, икономически, здравни. Те наистина са големи, спор няма, но пътната карта не премълчава, и това е другият спорен момент, че сама Европа не може да спре глобалния парников ефект. При това много държави също и в ЕС заемат позицията, че опазване на климата и конкурентоспособност са две изключващи се стратегии. Още сега енергията в ЕС струва с 21% повече, отколкото в САЩ и със 197% повече от Китай. Затова Комисията е принудена да използва износената и отчайваща формула „интеграция и кооперация“ със съседите.

В пътя към енергийната трансформация, Европа поставя на първо място повишаването на енергийната ефективност, вижда се още в представения днес документ. Ключ тук е намаляването на енергийната консумация в новите и старите жилища. Коментира се подобряването на достъпа до капитал на домакинства и предприятия, подобряващи ефективността си, както и иновативни бизнес модели. В центъра на европейската енергетика трябва да застанат ВЕИ: включително енергия от океана, концентрирана соларна енергия и биогорива от второ и трето поколение. Основното предизвикателство е съхраняването на генерираната от ВЕИ енергия – дейност, в момента по-скъпа от преноса. Производството на електричество от природен газ ще осигурява резервна гаранция в случай на колебания в производството на енергия от вятъра и Слънцето, както и умната мрежа с изградени връзки между различните страни.

От Гърция чакаме соларна енергия, от Скандинавия – океанска енергия, а от Русия и Украйна биомаса. Разбира се и природен газ. Търсенето на природен газ от домакинствата може би ще спадне с една четвърт до 2030 г. заради подобрената енергийна ефективност, но в производството на електричество синьото гориво вероятно ще запази важността си. Комисията се обявява за по-голяма гъвкавост в цената на газа, а не автоматично индексиране спрямо цената на петрола. Брюксел сякаш със завист гледа на добива на шистов газ в Северна Америка и подхвърля, че заради спадащия добив в конвенционални находища, ще трябва да се разчита на повече внос – или на разработване на газовите шисти.

Тоест на практика Брюскел се готви да изтъргува чистотата на водата и земята на континента за едно доста спорно постижение в овладяването на парниковия климатичен ефект. При цялата „декарбонизация“, в пътната карта се посочва, че въглищата „ще продължат да играят важна роля за устойчивите и сигурни доставки в бъдеще“. Реверанс е направен и в посока на петролните рафинерии в Европейския съюз, а по отношение на АЕЦ страховете се потушават със смътни обещания за нови технологии, които щели да решат проблемите с отпадъците и безопасността. Типичния европейски позитивизъм трудно крие, че европейската енергийна „пътна карта“ залага на противоречащи си стратегии, дава необяснени привилегии на подбрани индустрии, преди това не аргументира достатъчно убедително целите си, а и като цяло не е достатъчно убедителна.