„Белене” за черни дни

Хората трудно може да бъдат убедени, че нещо не трябва да се прави. Например да не се преяжда, да не се пуши, да не се строят атомни централи. В случая с АЕЦ „Белене” разполагаме с дузина първокласни аргументи „против” от сферите на икономиката, геополитиката, върховенството на закона, екологията, енергетиката – но както отдавна е установено, мозъкът на човека е склонен да пренебрегва нещата, които не съвпадат с неговите убеждения. Или интереси.

Да вземем актуалните данни за потреблението на електроенергия в страната, които предоставя Електроенергийният системен оператор. Дори в пиковите часове през юни брутният товар на системата се задържа под 4000 MWh/h. В същото време страната ни разполага с инсталирани мощности от почти 14 000 MWh/h. И в зимните месеци с върхово натоварване вътрешният пазар на ток не поема повече от половината мощност на системата. Защо ни е тогава да добавяме още?

За да продаваме в чужбина? Та ние и сега не можем да реализираме навън на прилична цена това, което биха произвели нашите електроцентрали. Да приемем, че предстоящите промени в ценообразуването на тока ще отпушат износа. Но преносната способност на мрежите към съседните страни е ограничена до 1616 мегавата, което означава, че за да експортираме тока от „Белене”, ще трябва да инвестираме в базова инфраструктура – разход, който не се коментира.

Някои твърдят, че българската икономика ще се нуждае от повече енергия, щом излезе от депресията и навлезе във фазата на подема. След няколко години сме можели да изпитаме електрически дефицит. Няма такъв изглед по две причини. Първата е трайната негативна демографска тенденция: към 2020 г. населението на България ще наброява по-малко от 7 млн. души. Втората е общата европейска тенденция към повишаване на енергийната ефективност, от която няма как да останем встрани. Потенциалът за икономии, т.нар. негавати, у нас е огромен: за производство на единица стойност нашата икономика използва три пъти повече енергия от средното за Европа. С повишаването на общественото внимание към проблема и също така с осигурените кредитни линии монетата се обръща. Официалните прогнози сочат, че поне до 2025 г. потреблението на електричество у нас няма да се увеличи чувствително.

Проектът за АЕЦ „Белене” е не просто ненужен на този етап – той е опасен. Рисковете за България, свързани със строителството на централата, се групират в три насоки. Първата е екологичната. И да приемем, че Белене не е земетръсна зона и използваната технология е съвършено безрискова, каквато тя не е, остава нерешен въпросът с ядрените отпадъци. Страната ни не е голяма и разчита на плодородните си почви и на туризма, тоест не можем да си позволим да подритваме използваното ядрено гориво. По тази точка може да се каже много, но да спрем дотук. Втората рискова зона е засилването на зависимостта от Москва. Ще цитирам само едно число: 10 млрд. лева. Това е търговският дефицит (не оборот, дефицит) с Русия през миналата година. Та това е чудовищната една седма от нашия БВП!

Третият риск е финансовият. Той обикновено се коментира в контекста на все още неуточнената цена на централата. Привлечената като консултант глобална банка HSBC изчисли, че при 60% заемни средства цената на строителството на тази АЕЦ ще достигне 10.3 млрд. евро. Българският народ ще има да изплаща ядрен заем до 2037 г. В замяна ще получим ток със себестойност 15 стотинки за киловатчас, което в средносрочен период е по-скъпо от цената на тока от ветрогенератори; във всички случаи токът от АЕЦ „Белене” ще е доста по-скъп от сегашния.

Във финансовия аспект има нещо по-притеснително. Уволненият директор на Агенцията за държавна финансова инспекция Теменужка Петкова твърди, че до момента за АЕЦ „Белене” са изхарчени 1.3 млрд. лв. главно за консултантски услуги. Само една фирма – не е трудно да се досетим, че е свързана с Богомил Манчев (фигура от интерес за службите в САЩ), е получила над 200 млн. лв. Ползата от всички тези консултации дотук е по-малка, отколкото ако бяхме заровили парите в земята – поне щяха да наторят почвата. Много дълбоки джобове са свикнали да бъдат пълнени и горещо протестират, че потокът секва. Цялото развитие на проекта АЕЦ „Белене” дотук говори, че реализацията му ще е поредица от злоупотреби и корупционни скандали.

Когато говорим за АЕЦ „Белене” като за частен проект, ситуацията се променя, но не за добро. Бившите консултанти напират да станат инвеститори, за да заметат следите от безбройните си безплатни обеди. Почистването на щетите след аварията на АЕЦ „Фукушима” се оценява на 250 млрд. долара; дори при сто пъти по-малък интерес, частният оператор ще обяви фалит и ще остави на държавата да разчиства след него. Освен това частната АЕЦ ще поиска държавата да й предостави привилегирован достъп до преносната мрежа за износ, което ще ощети сегашните електроцентрали. Да обобщим: за консултантите е изгодно да има перманентно строителство на АЕЦ, но не и готова АЕЦ.

Мирният атом безспорно е сред най-големите постижения на човечеството. Но се множат коментарите, че използването му в мегаломански мащаби не е обмислено. Може би е по-разумно да изчакаме с втората атомна до момента, в който наистина изпитаме нужда от повече ток, а технологиите напреднат и станат безрискови. И когато държавното управление докаже, че вече се е излекувало от консултантската болест. Според мен за България е по-изгодно (в икономически, геополитически, екологичен и правов аспект) да погледне в очите иска на „Атомстройекспорт”, отколкото да поеме финансовия, здравния и политическия риск, като се огъне.

Често се дават за пример ядрените амбиции на новите икономики, особено в Арабския свят. Лесно е да се досетим, че там АЕЦ играят не толкова стопанска роля, колкото са въпрос на национален престиж и развитие. Двата реактора, които руската страна иска да монтира на българския бряг на Дунав, се считат за трето поколение, но по света вече се инвестира в по-модерни – включително и „Росатом” има по-нови разработки. Тоест и от гледна точка на развитието АЕЦ „Белене” би ни ощетила.

ТЕМА

Сенки в розовия рай

България и нейният символ – маслодайната роза, споделят обща съдба

Производството на розово масло е сравнително малък бизнес. В силни години изнасяме в чужбина до 1800 литра; дори при рекордните цени от последните няколко години оборотът едва надхвърля 20 млн. лв. Нищо работа, предвид експортните обеми на зърното и на цветните метали. Въпреки това няма как изцяло да пренебрегнем красивата маслодайна култура, защото цял свят търси розово масло от България. Природата е пожелала да предостави именно на нас монопола в качеството: според научни изследвания ароматните свойства на българското розово масло са двойно по-добри от турското и тройно по-добри от китайското. България има естествено предимство и по отношение на добивите (рандемана). Розите предпочитат ръчния труд пред механизираната обработка и са подходящи за съпътстващ семеен бизнес, което поставя социалната им функция на равна нога с икономическите, медицинските и символните им достойнства.

Не е случайно, че розата е символ на България: цветето и страната, която му осигурява най-благоприятна естествена среда, сякаш споделят обща съдба. Годините на подем в розопроизводството са силните години на българската икономика. Когато розовите насаждения се изкореняват, рушат се и устоите на държавата и обществото. Днес в нашето стопанство доминират чужди интереси, същото виждаме и в производството и пазара на розово масло. Маслодайната роза олицетворява българската орис: отлични предпоставки, затъмнени от глупави грешки, дребни интриги и вечен избор на лоши приятели.

Само за бедни и ранобудни

„Няма политик, който не е идвал да се снима в нашата розоварна, защото е много красиво. Но никой не е направил след това нещо за розопроизводството. Стигам до заключението, че розата не е важна за България”, заявява бизнесменът Филип Лисичаров. Семейната му фирма разполага с 500 дка розови храсти и с две дестилерии в село Търничане – едната е работещ музей, демонстриращ традиционния начин за извличане на масло от рози. „Независимо че в този бизнес преобладава ръчният труд, европейските субсидии за нас са същите, както за зърнопроизводителите”, допълва Атанас Радев, който притежава 200 дка розови насаждения край град Крън, а през 2008 г. е построил там с банков кредит и модерна розоварна. Според Радев розопроизводството в България всъщност може да се справи и без субсидии, по-актуален проблем е осигуряването на работна ръка за беритбата на розовия цвят. Парадоксално за регион с висока безработица.

За производството на килограм розово масло в България са нужни средно около 3500 кг цвят. Берачите трябва да са на полето още щом се съмне – работният им ден приключва в десет. Най-често „чорбаджиите” се разплащат с берачите още същия ден, те осигуряват и превоза до и от розовите насаждения. Събиране на килограм розов цвят тази година струва 70 стотинки; опитен работник може да набере до 30 килограма дневно. Ако си безработен, не е зле да се окажеш с 20 лв. в джоба още преди да изгладнееш за обяд – но това селско Елдорадо е „минирано”. Който работи, рискува да загуби социалните си помощи.

Проблемът е отдавна известен, но е достатъчно абсурден, за да спрем да му се полюбуваме. Кампанията по събирането на розовия цвят рядко трае повече от 20 дни. Парите, които безработният би получил, ако се включи в нея, са по-малко от помощите, които ще загуби, ако отпадне от социалното подпомагане. За него има два варианта: или въобще да не работи на розите, или да е без договор. Глобата за наемане на човек без договор е 1000 лв., а плащаните надници са разход, който се приспада от печалбата, така че работодателите се опитват да извадят труда на берачите на светло. Но надали имат сключени договори и с 5% от тях.

Освен че бюджетът губи осигурителни вноски и подоходен данък, липсата на държавен регламент за временната заетост спъва селскостопанския бизнес, пречи на поминъка на бедните и в крайна сметка действа деморализиращо на всички, тъй като ги принуждава да заобикалят закона. Не е ли по-разумно социалните помощи да се отпускат срещу минимално количество положен труд в рамките на годината, вместо инцидентният труд да се санкционира с отнемане на социални права?

Въпросните „берачи” са предимно цигани. Според Наташа Ковачева, директор на Института по розата и етеричномаслените култури в Казанлък, скоро брането на розовия цвят изцяло ще премине към „малцинствата”. А това са хора с интересен трудов морал: те са готови да зарежат работата си на мига, ако условията не им допадат. Новите мобилни технологии им помагат да се осведомяват в реално време къде се търси работна ръка и какви надници се плащат на всяка нива между Карлово и Мъглиж. Затова производителите ги ухажват и трудът им поскъпва въпреки безработицата.

Доста по-лесно е било в годините на социалистическия АПК, когато розоберът се извършвал изцяло с детски труд. Ценка Богданова, тогава главен специалист в „Българска роза”, си спомня: „Учениците от елитните гимназии бяха най-добрите ни берачи. Не е вярно, че сме ги експлоатирали: в бригадирските лагери всичко беше организирано – храна, спане, забавления. Сегашните деца не знаят това удоволствие.” По-работливите гимназисти си тръгвали с внушителните за времето сто лева. Впрочем днес в средите на доброволците се търсят розови полета, тъй като ранното ставане и розоберът имат терапевтичен ефект. Помощ никой не отказва, но на стресираните граждани, разбира се, не може да се разчита сериозно.

От казана в трезора

Атанас Радев не крие гордостта си, когато ме въвежда в модерната си дестилерия, разположена в непосредствена близост до розовия му масив. С труда на десетки хора в края на деня от лъскавите инсталации се изцеждат няколко литра гъста жълтеникава течност – прословутото българско розово масло. Поставят го в специални алуминиеви съдове и незабавно го изпращат в банковия трезор (един трилитров буркан днес струва 40 хиляди лева). Най-важният клиент са САЩ, следват Япония и Европейския съюз.

Цената на розовото масло се движи по синусоида, разказва Димитър Кунов, управител на Държавната лаборатория „Българска роза.” Според него липсата на държавна регулация е сериозен проблем, водещ до нестабилност в сектора. След като държавното предприятие през 1992 г. е закрито, за насажденията не се полагат грижи, а търговските контакти са загубени. Съответно през 1994 г. пазарът изпитва недостиг, цените скачат и това привлича частните производители. Периодът между засаждането и икономическата рентабилност при маслодайната роза трае четири години; точно когато производителите очакват възвращаемост на инвестициите, на пазара има свръхпредлагане и цените отново поемат надолу. През 2005 г. пак има свръхпредлагане и розовият цвят се изкупува почти по себестойност. Който не се е отказал, е постъпил умно – цената на розовото масло се е повишила с над 40%. Миналата 2012 г. е уникална: най-добрата реколта за последните 20 години съвпада с рекордни цени, доближаващи 6500 евро за литър.

Обобщения за тази стопанска година е рано да се правят, тъй като търговия с тазгодишното розово масло още няма. Филип Лисичаров твърди за 20 до 25% по-нисък добив от предходната година, което всъщност означава нормално бизнес постижение. По-сложен е въпросът за цената. Заради скъпия розов цвят, достигащ 2.70-3.40 лв. за килограм, продажната цена за литър розово масло вероятно ще се ориентира към 7000 евро: близо 8% над миналогодишния рекорд. Не е ясно как ще реагира на това световният пазар и напрежението в бранша нараства. Кунов обобщава: „Навремето започнахме от 3500 долара. С все по-високите цени сами си копаем гроба. Ще слагат друго, ще слагат синтетика… Не ми се мисли какво ще стане, ако веднъж излезем от рецептурите на големите парфюмерийни компании.”

Високата цена е опасна за българското розово масло и по друг начин. В средите на розопроизводителите и експертите има консенсус, че всеки път, когато розовото масло става твърде скъпо, чуждестранни фирми натискат цената му надолу, като разпространяват информация за неговите уж вредни свойства.

На всеки домат – страшен етикет

През юни 2012 г. Научната комисия по безопасност на потребителите към Европейската комисия публикува становище от 334 страници, посветено на ароматните алергени в козметичните продукти. Там се твърди, че между 1 и 3% от жителите на ЕС страдат от алергии, предизвикани от досег на ароматични продукти с кожата. (Да вметнем, че според Националния институт по алергии на САЩ 5% от децата и 4% от възрастното население имат алергии към определени храни). Според европейската научна комисия едно от „ароматните вещества, които според сегашното ниво на знание са най-често докладвани и добре известни като потребителски алергени”, е гераниолът. Това заключение означава, че и самото розово масло е алерген, тъй като гераниолът е негова основна съставка.

Розовото масло се търси в парфюмерийната индустрия не само заради собствения си аромат, а и заради свойството да прави чуждия аромат траен; качественият парфюм се отличава по това. Ако нашето масло бъде заклеймено като алерген, потребителите и производителите ще го избягват, а празното място ще бъде заето от мултинационалните химически компании, които произвеждат синтетични аромати. Има предложение употребата на обявените за алергени естествени аромати да се ограничи до нищожните 0.01 грама на литър. Всичко това навежда нашите специалисти на мнението, че „синтетиците” мътят водата на етеричните масла.

Нищо ново под слънцето. Д-р Косьо Зарев, дългогодишен директор на историческия музей в Казанлък, посветил 44 години от живота си на историята на розата по нашите земи, напомня, че през 1930-те германски химически компании, произвеждащи синтетика, са осъществявали сходен натиск върху нас. Тогава впрочем са успели да ни се наложат: през 1940 г. под предлог, че трябва да се разчистват площи за сеитба на ягоди – за да се доставя ягодов пулп на Вермахта, се пристъпва към премахване на розовите насаждения. Предвиден е бонус от 400 лв. на всеки изкоренен декар. Както и след приватизацията от 1992 г., на българската роза й трябват десетилетия, за да се съвземе.

Темата за „алергичното” българско розово масло изплува периодично: в края 1990-те, през 2004 г., миналата година отново. Специалистът по експериментална и клинична фармакология и терапия доц. Гео Нешев, който над 30 години изследва лечебните свойства на розовото масло, се възмущава: „Та розовото масло преодолява последствията от алергии!” Ученият е убеден, че данните в европейския доклад са скалъпени. „Как са установени алергичните ефекти от гераниола, след като той не се среща самостоятелно в природата? В опитите сигурно е използван синтетичен гераниол, тогава страничните ефекти не са учудващи.”

Идеята, че синтетичното вещество е по-безвредно за човека от природното, е повече от спорна, но тя разполага с влиятелно лоби. Засега опасността за българското розово масло е дремеща. Но розопроизводителите намират за неубедителни уверенията на бившия земеделски министър Мирослав Найденов, че въпросът е уреден. „Някакъв еврокомисар му обещал нещо по телефона, но през XXI век бизнес с обещания не се прави”, отсъждат от бранша. И макар че според Ковачева по този въпрос не трябва повече да се говори, Димитър Кунов е на друго мнение. Ръководителят на държавната лаборатория, основана през 1929 г. с указ на цар Борис III, предлага да контраатакуваме: българските учени да убедят Европа не само че розовото масло е безвредно, но и че е полезно за здравето.

Рози за мирисане, рози за ядене

През 1971 г. младият асистент по клинична фармакология д-р Нешев е извикан да се яви по спешност при своя началник. Малко по-рано „Фармахим” започва да произвежда „перли” от българско розово масло за лечение на възпалителни заболявания на жлъчните пътища. Лекарството има отличен ефект и нашите решават „да направят удар” с износ в СССР. Натоварват три вагона с „Розанол”, но месец по-късно си ги получаваме обратно: разчитайки на вечната дружба, българските износители не са снабдили медикамента с нужната документация. На Нешев е възложено да създаде медицинско досие на препарата, като проучи фармакологичните и токсикологичните свойства на розовото масло.

Комичното начало има обещаващо продължение: в периода 1976-1986 г. в СССР са реализирани 408 000 опаковки „Розанол” на обща стойност 2.73 млн. преводни рубли. Същевременно изследванията на д-р Нешев и още дузина водещи български учени разкриват нови възможни приложения на розовото масло в медицината. Освен при болна жлъчка то има лечебен ефект при бронхиална астма, тъй като разпуска бронхите и преодолява задуха. Преодолява и смъртоносните спазми, предизвикани от бойните отровни вещества зарин и зоман. Потиска вирулентността на хеликобактер пилори – причинител на стомашната язва. Според Нешев у нас е създадено вероятно първото в света антивирулентно лекарство. Впрочем за розата като лекарство говори още Хипократ, а българската медицинска литература през 1930-е години акцентира върху антисептичното, успокоителното и противоглистното действие на розовото масло.

„Розанол” е изпитан на над хиляда души, с него са лекувани стотици хиляди хора – и няма нито едно съобщение за алергии. Преди лекарството да се пусне в масова употреба, в нашите лаборатории е извършен имунологичен мониторинг на световно равнище и се доказва, че имунологичен отговор, тоест алергии, не се наблюдават. Установява се още, че розовото масло не се включва в структурата на ДНК и не предизвиква алергични реакции. Напротив, розовото масло преодолява последиците от алергичните реакции, а именно бронхоспазъма. „За съжаление днес никой в България не се занимава с тези въпроси. Тази информация ще си отиде с моята смърт”, горчиво отбелязва 75-годишният медик.

След 1989 г. розовият период на българската фармация приключва: както износът на лекарства на основата на розово масло, така и разработката на нови подобни медикаменти. Като например кремът чудо „Алгозан Р” с противомикробен и ранозаздравяващ ефект, образуван от смесване на розово масло и сладководни водорасли. Не успява да стигне до пазара и „Розабул” – разработена от доц. Нешев хранителна добавка, която помага при хронични възпалителни заболявания на жлъчко-чернодробния тракт, стомашни язви, състояния след остър хепатит и др. Медикът, който пази разочарование не само от загубата на интерес в България към труда на живота му, но и от два пъти отказаната му титла „доктор на науките”, с изненада научи, че в Япония наскоро бе създадена хранителна добавка, съдържаща българско розово масло. Тези дни го изненада и внезапно посещение на японски бизнесмен.

Кавалери на розата

Японците са най-добрите ни клиенти според производителите на розово масло. Азиатците трудно се доверяват, но ако веднъж изградят партньорски отношения, на тях може да се разчита. Те силно ценят – вероятно повече от нас – уникалните природни дарове на България. Търсят българско розово масло заради трайния му дезодориращ ефект, тъй като основна част от менюто им са морските продукти, а те отделят газове и създават лош дъх в устата. Купували са от нас и скъпите изсушени розови листа, които използват в сватбените церемонии. Японците обаче ни изпревариха в използването на розовото масло като хранителна добавка и вероятно е въпрос на време да разкрият още повече от лечебните му свойства.

Интересен момент е, че новите китайски богаташи имитират японците в интереса им към розовото масло. На пръв поглед това обещава по-голямо търсене, но всъщност потвърждава, че маслодайната роза и България споделят обща съдба. Страната ни отново е източник на суровини, които се преработват другаде по света; други държави прибират добавената стойност. Опитите за развитие на производство на база собствени суровини у нас по правило удрят на камък. Явно ни липсва прозорливост или смелост – или  потискането на новаторите е генетично заложено в нас. При нас много по-лесно успяват начинания като „Жирозитал”: медикамент от ерата на социализма, рекламиран като средство за подмладяване. Той също е на основата на розовото масло, но то е в нищожни дози, т.е. с нулев ефект. „Жирозитал” обаче се продава в аптеките, тъй като носи името на Вожда: „Жи” идва от Тодор Живков, обявен за съоткривател на източника на вечна младост, което широко отваря вратите пред тази панацея.

Ветераните в бранша пазят спомен и как Живков искал да закрепи отличните си отношения с шаха на Иран, като му предоставил български розови храсти и дестилационна технология. Добре, че природата се грижи за българските интереси – иранското розово масло не е добро като нашето, независимо че Rosa Damascena вероятно е пристигнала у нас оттам. Но невинаги глупостта е без последици. Печелившата фирма „Българска роза” е в списъка на първите 30 държавни дружества, заличени от правителството на Филип Димитров. Разрухата е пълна, тогава бизнесмени от Турция безпроблемно купуват и изнасят от България розови храсти, както и запусната дестилерия (освен в селекцията на маслодайната роза българите имат принос и в усъвършенстване на дестилационния процес).

20 години по-късно Турция произвежда толкова розово масло, колкото и България, като съседите компенсират по-ниското качество с по-ниски цени и така печелят пазари. Зарев разказва, че държавата там осигурява нисколихвен кредит с 5-годишен гратисен период на всички желаещи да произвеждат розово масло. Ако до десетата година кредитът бъде изплатен, насажденията и инсталацията остават собственост на предприемача. Докато ние сме изкоренявали, конкурентите са садили…

Днес у нас има близо 15 по-големи производители на розово масло, както и много на брой дребни производители на розов цвят. Общата площ на насажденията с маслодайна роза към 2010 г. е 3500 ха: след като в края на 1990-те розите се свиха до едва 1000 ха, частните стопани постепенно успяха да възстановят нивото от времето на социализма. По-съществено и малко известно е, че френски компании започнаха производство на розово масло в България; две от най-големите розови стопанства у нас са френски. Защо ли Европа се бави да регистрира защитеното географско указание „Българско розово масло?” Не е ли причината, че преди това България ужасно закъсня?

ТЕМА

Отдавна загубена девственост

Никой не спори сериозно, че днес човекът оказва изключително силно влияние върху планетата; учените (след Вернадски) дори говорят за нов геологичен период Антропоцен, в който основната геологическа сила е човечеството. Хората променят не само облика и климата, но и биохимията на Земята. Масово убеждение е, че този процес е започнал с капитализма, а в миналото, когато броят на населението е бил по-малък и техниката по-изостанала, Земята е била сравнително девствена.

Има и друга гледна точка, според която хората са променили лицето на нашата планета доста по-рано, а повечето екосистеми, които днес считаме за „девствени”, всъщност са вторични – образувани с неволното участие на човека, или пък възстановяващи се след груба човешка намеса. Статия, публикувана наскоро в PNAS (официален орган на Националната академия на науките на САЩ), обстойно защитава тази хипотеза. Авторски колектив начело с ландшафтния еколог Ърл Елис (Erle Ellis) твърди, че на практика през последните години въздействието на хората върху ландшафтите дори е намаляло, тъй като селското стопанство е станало по-интензивно (и за изхранване на населението е нужна по-малко земя).

Според един от моделите, използван от учените, още към 1000 г. пр.н.е. земеделието и животновъдството „преобразяват Земята в значителна степен”, а на всички континенти в момента има големи територии, възстановяващи се от прекомерно земеползване в миналото. Ако това заключение е вярно – и се приеме широко, последиците за световната политика ще са драстични. Ще бъде оспорено гледището, че дивата природа е заплашена от силата на човешката активност. Вместо това ще трябва да признаем, че от памтивека хората са създатели и стопани на сухоземните ландшафти – изтъкват авторите.

Доколкото анализът във въпросната статия е концептуален, той заслужава да бъде осмислен, но в същото време големите обобщения и глобалните модели крият опасности. Това добре се вижда от приложените карти на историческото земеползване, които в известна степен компрометират направените генерални изводи. Според единия модел – наистина, критикуван в разглежданата статия – земята в България би следвало да е разработена за пръв едва преди 250 – 500 години, което разбира се не е вярно. Според другия модел, с който авторите се съгласяват, земята в Западна Европа би следвало да е „усвоена” значително по-рано, отколкото на Балканите, което също не отговаря на археологическите данни. Неолитната революция обхваща нашите земи поне преди 8 хиляди години: с няколко хилядолетия преди периода на по-съществено използване на земята из т.нар. Стар континент (виж напр. Тодорова, Вайсов. Новокаменната епоха в България. С, 1993, стр. 50).

Елис и неговите съавтори използват като база на своите разсъждения теорията на датската икономистка Естер Бозерап (Ester Boserup) за интензификация на аграрното производство под натиска на демографското налягане. Бозерап, общо казано, оспорва теорията на Малтус, че селското стопанство определя броя на населението посредством количеството храна, която осигурява. Датчанката възразява, че ситуацията е точно обратната: броят на населението определя методите, които се използват в селското стопанство. Когато демографското налягане е ниско, хората могат да си позволят да се „ширят” на земята. Но когато хората стават повече, те са принудени да прилагат нови аграрни методи, т.е. да интензифицират производството на храни.

В разглежданата статия моделът на Бозерап е усложнен и включва три фази: 1) интензификация (фаза на Бозерап), когато производителността се увеличава по-бързо от населението; 2) инволюция (фаза на Клифърд Гиърц), когато предизвиканата от въвеждането на нови технологии по-висока производителност изчерпва потенциала си и продукцията може да се увеличи само чрез повече труд или земя; 3) криза (фаза на Малтус), когато производството на храна не може вече да догонва нарастващия брой на населението. Важен момент е, че тези три фази се появяват една след друга в т.нар. аграрни режими. В общия случай, един аграрен режим следва друг аграрен режим, като още във фазата на инволюция се създават предпоставките за нов период на интензификация. Целта, естествено, е да не се стига до фазата на Малтус.

Аграрната история на човечеството, преразказана в тази рамка, изглежда така: на глава от населението ранните хора са оказвали по-голям натиск върху природата от днешните, тъй като селскостопанските им методи са били примитивни; били са нужни повече единици площ, за да се изхрани населението. Площта обаче е била изобилна и това е позволило населението да нарасне – което пък е довело до първата промяна на облика на Земята (в различен исторически период за различните региони и континенти). След като населението е достигнало максимум при даденото технологично ниво, демографският натиск е провокирал открития. Те пък са направили част от земите, използвани за селско стопанство, вече ненужни.

Ефектите от първоначалната интензификация на селскостопанското производство авторите разглеждат в две големи насоки: промяна на климата и трансформация на екосистемите. Като уточняват, че са необходими още изследвания, те припомнят хипотезата, че човешката дейност е причинила парников ефект много преди ерата на въглеродните горива. Връзката между растителна покривка и климат може би е по-силна, отколкото сме свикнали да мислим: според някои учени, глобалното затопляне е започнало още през неолита и е предизвикано от изсичането на гори за нуждите на земеделието. Други считат, че Малката ледникова епоха през Средните векове се дължи на изсичането на горите в средните географски ширини, което от своя страна е засилило навяването на сняг и албедото (отражаване на слънчевите лъчи).

Нали говорихме за глобална политика? Ако това заключение се наложи в научните среди, можем да кажем завинаги сбогом на търговията с емисии и на много други глобални инициативи за климата – за добро или лошо. По отношение на екосистемите, екипът на Елис предполага, че повечето сухоземни екосистеми са били променени от човешката дейност още в началото на холоцена, т.е. преди 12 хил. години. Изсичането на гори, обработването на почвата, последвалата ерозия, употребата на торове, домашните животни, изтребването на големите преживни и свързаното с това изменение на растителността, интродуцирането на биологични видове – всичко това е оставило неизлечим отпечатък. Дори в по-слабо използвани за човешките нужди екосистеми заедно с човека са навлизали инвазивни видове, както и предизвикани от хора пожари.

Авторите считат, че по тази причина концепцията за консервация на „недокоснати от човека територии” трябва да се преразгледа – чисто и просто трябва да приемем, че хората и земята от край време си взаимодействат. Та нали все по-упорито се твърди, че синонимът на дива природа – горите в Южна Америка и може би в екваториална Африка – са вторични, образувани след големи, предизвикани от хората пожари? За това свидетелства прословутата „тера прета”, плодородната тъмна почва в Амазония, която вероятно е изкуствено създадена около 500 г.пр.Хр. от индианците чрез добавяне на въглени и органични отпадъци. Предполага се също, че след първоначалното заселване на полинезийците в Нова Зеландия, умишлено причинени пожари са променили коренно растителната покривка на Южния остров.

В изложената теория има важни моменти, които ще помогнат за по-доброто разбиране на взаимодействието между човек и природа; едно от следствията й е, че традиционното земеделие е създало „достойни за опазване” екосистеми. От друга страна, именно подобни статии ще оправдаят заличаването на някой природен парк или продължаващото субсидиране на нефтодобива.

Използвах по-горе фразата „демографско налягане” в превод на концепцията population pressure. Моделът на демографското налягане, който съм описал на няколко места, най-подробно в книгата „Унизената земя”, според мен е по-комплексен от този, който е използвала Бозерап или който развиват американските учени. Демографското налягане включва не само брой и плътност на населението, но и стил на живот – резултат от културен избор. В системата на глобалната икономика демографското налягане прави любопитни пространствени скокове, като например битието на британеца коства много по-малко земя на собствения му остров, отколкото в далечни страни на други континенти. Освен това, демографското налягане действа невидимо, то е сила на ентропията – и външната промяна на ландшафта не го изчерпва. Действително, в затворената система на планетата днес няма как да има девствена природа – дори на местата (ако все още има такива), където човешки крак още не е стъпвал.

Селото спасява българите от безработицата

Лозето не ще молитва, а данъчни лостове

След еуфорията около избора на правителство с мандата на БСП, социалистите ще трябва да се заемат с главното си предизборно обещание: намирането на работа за 250 хил. души. Това означава заетостта да се върне на нивата от „тлъстите” 2007-2009 години: трудна задача, с оглед дълбините, в които е изпаднала икономиката. Новият премиер Пламен Орешарски със сигурност ще изпробва различни способи за съживяване на трудовия пазар. Той би могъл да заложи и на една доказана, макар непривична за финансист карта – насърчаване на селското стопанство.

Българският аграрен провал е повече политически, отколкото икономически. В селското стопанство беше безразборно ликвидирано почти всичко, датиращо преди 1989 г. Секторът се върна много десетилетия назад: напоителните системи са запуснати, породистите животни изклани, отраслова координация и регионална специализация няма. На празното място се образуваха няколкостотин едри арендни стопанства, които отглеждат зърно за износ и печелят милиони (по данни от 2010 г., стопанствата с оборот над 1 млн. лв. годишно у нас са 730). Първоначалното натрупване на „аграрен капитал” беше моделирано и от разпределянето на европейските субсидии на единица площ и брой домашно животно, без оглед на региона, разходите и постигнатия резултат.

Големите производители на зърно, в интерес на истината, нямат пряка вина за това, че от родните магазини изчезнаха качествените храни, които ни правеха известни в света. В същото време фактът, че ябълки и домати внасяме от чужбина, не е най-лошото, което донесе новата аграрна структура. Бизнесът със зърно направи хората на село почти ненужни. Механизираните обработки и фокусът върху външния пазар оставиха стотици хиляди не просто без работа, а без житейска перспектива.

В началото бе зърното

Сухата статистика потвърждава наличието на проблеми, макар че разказана с езика на числата, историята не звучи толкова отчайващо. През последните три години сме изнесли храни, напитки и цигари за около 3.5 млрд. евро; вносът е малко над 4 млрд. евро. Дефицитът в търговския баланс по тези статии е над 1.1 млрд. лв. за периода 2010–2012 г., показват базите данни на БНБ. Сумата безспорно е висока, но се вписва в картината на хронични търговски дефицити след въвеждането на валутния борд. Реалната загуба от вноса на храни обаче е много по-голяма и се измерва в милиарди лева пропуснати ползи. Докато чуждестранните контрагенти реализират добавената стойност на своята готова продукция сред българското население, нашият износ на суровини ощетява и индустриалното ни развитие.

По официална информация, 4.2 млн. тона зърнени храни от последната реколта, в това число 2.5 млн.т. пшеница, са напуснали страната до края на април. България винаги е изнасяла зърно, но никога не е разчитала в подобна степен на експортното зърнопроизводство. Независимо че според плана „Ран-Ът” социалистическото село „боледува от масова неефективност”, то може да се похвали с добре разклонена отраслова структура; осигурено е с аграрни специалисти. Преди Втората световна война износът на плодове или яйца в определени години надхвърля по стойност износа на зърно, четем в задълбоченото изследване на Асен Христофоров „Развитие на конюнктурния цикъл в България (1934–1939 г.)”. Тогава зърнените култури формират под 15% от стойността на аграрния износ: днес делът е доста над 20%, а заедно със слънчогледовото семе и рапицата – 45%.

Експортно ориентираното производство и износ на зърно в подобни мащаби изпразва от съдържание селскостопанската система. Механизираните обработки на монокултури не се нуждаят от ръчен труд, нито от много агрономи. Щом няма животни, няма нужда и от фураж. Синдикатите твърдят за селски райони с над 60% безработица и хипертрофията на зърнения сектор без съмнение има вина за това. Безработицата и свързаната с нея ниска покупателна сила са допълнителна пречка за инвестициите в селските райони. Намалява поземленият, трудов и паричен ресурс за отглеждане на животни и производство на храни. Зърнопроизводството за износ позволява големи мащаби, но те са за сметка на разнообразието и на дребния фермер – рядка птица в социалната структура на днешното българско село.

Зърнопроизводителите също имат своите аргументи: според браншовата организация те плащат близо милиард лева ренти годишно. Тези пари отиват директно сред населението и подкрепят изтънелите доходи на хората. Почти 60 хил. души работят на трудов договор в селата: бройката е десет пъти под селската заетост в предишни години, но пък какво би станало, ако и тя бъде загубена? А кой осигурява насъщния хляб, толкова евтин по сравнение с европейските цени? Големите арендатори допълват, че техният бизнес е плод на свободния пазар и предупреждават, че държавната намеса в икономиката крие много заплахи.

Социалното село и неговите врагове

Ключът към българския аграрен проблем се крие в това, че селското стопанство не изпълнява само икономически, а и ред социални функции. Съответно държавната политика трябва да се ориентира не толкова към максималния паричен резултат в частните стопанства, а да включи и проблемите на ландшафта, на социалната и осигурителна политика, на здравето и туризма, на природното и културно наследство, а дори и въпросите на националната сигурност.

Освен изхранване на населението – тема, излизаща извън обичайните икономически съображения, селото осигурява заетост за голяма маса хора, която ще висне на публичната шия, ако загуби поминъка си от земята и животните. Според последното преброяване, селското население в България е около 2 млн. души и след 1989 г. намалява с 1 млн. човека (и при 5 млн. селяни сме нямали подобна безработица, но това е друга тема). Част от липсващия милион емигрира в чужбина, в Турция, но поне половината се вля в нискоквалифицираната трудова армия в нашия град. Неатрактивният живот на село, в добавка към недостига на модерни трудови умения, обясняват например защо толкова много хора са заети в търговията, доскоро и в строителството. В сила е и обратният процес – закриването на промишлените предприятия значително увеличи броя на селяните по принуда.

Руският етнограф Александр Чаянов доказва, че в полунатуралните стопанства –като старото българско село, трудовите усилия приключват, когато потребностите са удовлетворени. Селското семейство спира да се „самоексплоатира”, веднага щом определените от традицията нива на производство и консумация бъдат постигнати. Тази селска идилия е обект на остри критики от редица икономисти, считащи селското стопанство до войната за изключително изостанало. Ако проследим техните аргументи (например в Румен Даскалов, „Българското общество 1878 – 1939”) обаче ще видим как главната забележка към българския селянин е, че той не е истински беден, т.е. гладен. Той е зает със своето стопанство и предлагането на наемен труд е малко, затова надниците на село са сравнително високи – съответно истински градски пролетариат така и не се образува. Щом няма кого да експлоатира, икономиката не напредва. Друга критика е, че почти всички селски стопани са дребни и никой от тях не изпъква, нито използва нова техника. За капак на всичко, селяните рядко ползват и пари.

Изостаналостта е безспорна, въпреки това едно обикновено българско селско семейство, притежаващо само 50 дка земя, е можело да покрива непосредствените си нужди и с малко повече пот да даде приемливо образование на децата. Тайната на това постижение е в „безплатния” личен труд, в отношението на собственик, в традиционната интеграция на растениевъдство и животновъдство. Хиляди български семейства днес тънат в недоимък, макар че притежават земя, която отдават под нищожна аренда и предпочитат да търсят късмет в градовете. Странна разточителност за държавата е да подпомага материално подобни хора.

Самата дума „икономика” идва от село. Ойкос се нарича самозадоволяващото се стопанство в Древна Гърция, съответно „икономика” е принципът на разумното му управление. Тази благородна наука, която при извора дискутира ползите от брака и препоръчва умерен живот и разумен труд, с времето се изражда в неспирен стремеж към безкрайна печалба. Известният икономист Карл Полани твърди, че превръщането на земята – в най-общ смисъл – в обект на покупко-продажба е големият грях на западната цивилизация.

Новият плуг

Но да се върнем на нашите селски проблеми: има ли изобщо шанс за подобрение? Експертите не откриват топлата вода – това е правено още преди 80 години. В първия месец след встъпването си в длъжност президентът Франклин Рузвелт създава Граждански корпус за опазване на околната среда, който „набира млади мъже за борба с наводнения, предотвратяване на пожари и строителство на огради, пътища и мостове в селските райони”. Малко по-късно е приет Закон за земеделско регулиране, който цели да повиши цената на зърното посредством контрол на производството и намаляване на земеделската площ. Новият курс в САЩ пресушава блата и строи язовири, но най-топлата аграрна връзка на Рузвелт е друга и за нея се споменава по-рядко. Това е Джордж Уорън, затворен в себе си професор по управление на селското стопанство, нещо като ментор на президента в първите месеци. Покрай монографиите „Люцерна” и „Млечно животновъдство” Уорън изследва движението на аграрните цени през вековете и стига до прозрението, че доларът трябва да бъде девалвиран. Рузвелт е възхитен. Този ход среща огромна опозиция сред политици и банкери, но следва стопански подем.

Всъщност през 1930-е години нашата държава не е чак толкова изостанала в аграрните дела: държавният монопол „Хранизнос” установява завишени изкупни цени на зърното и така оказва голяма подкрепа на стопаните. Държавата разчиства и натрупалите се земеделски кредити чрез Погасителната каса. Публичната Българска земеделска кооперативна банка е най-големият кредитор в страната и работи за развитието на малкия и средния бизнес, бихме казали днес. Държавен контрол на износа, преструктуриране на земеделския кредит, субсидиране на най-дребните стопани – подобни идеи ще хрумнат на загрижения политик. Впрочем съпоставката между държавното управление преди войната и в годините след идването на МВФ определено е в полза на миналото: днешните импрегнирани управленски принципи бледнеят пред находчивостта и ентусиазма на онези дни.

Потвърждава го развитата също през 1930-е мрежа за аграрни консултации: десетки лектори изнасят „сказки” по селата и съветват стопаните за практични неща – например да инвестират в метален плуг, вместо да карат с дървеното рало. Не трябва ли да изглежда така консултантът по европейски проекти? В сегашната уредба сходна държавна намеса е може би по-уместна от „комунарския манифест” на финансиста Емил Хърсев, който най-сетне се съгласи, че пазарът има дефекти, които могат да бъдат поправени само от държавата. Хърсев препоръча на България в случай на глад самозадоволяващата се трудова комуна. Такава не е изключена, но в повечето случаи няма да е нужна: българите все още имат лична земя. Те имат и свободата да избират къде да живеят и с какво да се препитават. За да се привлекат отново към селото, са нужни невиждани фискални лостове – например данъчна санкция за износ на суровини. С тристепенна система, в която първата категория на суровините ще се облага, втората на материалите ще е по-свободна, а третата на продуктите ще ползва преференции, зърнопроизводителят има стимул да развива животновъдство и индустрия и да открива работни места на село.

Самостоятелните стопани се нуждаят най-вече от благоустройство на жизнената среда, кредит, обучение, прозрачно изкупуване, държавен маркетинг – и закон за кооперирането.

Земеделие за млади и образовани   

Броят на кравите в края на миналата година намаля до 315 хил. глави: двойно по-малко, отколкото в годините на социализма. Българските свине са на изчезване, броят им се е свил шест пъти. Загубата на ниво през последните години е такава, че всеки призив за селскостопанско възраждане се приема с песимизъм. Защо да е иначе, щом България вероятно е държавата с най-много стратегически документи на глава от населението (дано поредната Стратегия, която скоро ще представи научният и бизнес съвет към земеделския министър, е нещо различно). Глух за тази логорея, българинът загуби манталитета си на селски човек, за съжаление. Сега само гладът или наистина големите пари биха го доближили пак до земята.

За щастие има и по-модерни хора, за които връщането на село е натоварено с престиж, в него има стил. Те не търсят платена работа, а създават стопанства. Някои развиват собствен бизнес и осигуряват доход на „традиционното” селско население. Множат се селата, до които достига чудото на пермакултурите –  прилежни стопани, често младежи с висши образования, в своите градини наподобяват естествения ред в екосистемите и постигат изобилни реколти от разнородни култури. Според наставниците на тази градинарска школа, ако знаеш какво правиш, и няколко декара са достатъчни за продоволствието на семейство. Въпрос на време е техните изгодни екстравагантности да се наложат по-широко.

Проблемът на пермашип градинарството е, че изисква пипкава работа, а традиционните зеленчукопроизводство, овощарство и животновъдство в бизнес мащаб – организиране и контрол на много хора. Производството на зърно е движение по пътя на най-малкото съпротивление. Така се оформя поредният български парадокс: безработицата на село е висока, защото на селото е нужен твърде много труд. Можем да го решим, ако приложим данъчни стимули, ако осигурим достъп до кредит и информация, както и ако по-внимателно обмислим принципите на субсидиране, които ще защитаваме в Европа.

От здравословна гледна точка, най-добрата храна за човека е тази, която е расла там, където той живее. Упражнението да изнасяме зърно и да внасяме всичко останало за ядене работи не само в наш икономически, но и в здравен, пък и социален ущърб. Бизнесът за осигуряване на качествени родни храни с лекота би погълнал „излишното” население, което в условията на демографска криза сега губи време в градовете. Това, естествено, е процес, който няма да завърши в рамките на един мандат, но поне може да започне сега. След земеделието и животновъдството, на вратата чука и горското стопанство – независимо че една трета от страната е покрита с гори, те не фигурират в името на нито едно министерство. Ако ще откриваме нови работни места, нека започнем с тези, които в момента не съществуват единствено заради управленската инерция.

ТЕМА

Свободните пари: дремещият пожар

Те периодично губят малка част от стойността си, за да може икономиката да спечели от бързината на стопанското обращение

Сред всички полезни изобретения, ставали жертва на собствения си успех, специално място заслужават „свободните” пари, печатани през 1932 и 1933 г. в малката австрийска община Вьоргл. Амбициозният социалдемократ Михаел Унтергугенбергер, избран година по-рано за кмет на Вьоргл, решава да използва авторитетното си положение и за пръв път в света прилага на практика идеята на търговеца икономист Силвио Гезел за обезценяващи се пари. Същността й се свежда до това паричните знаци да губят част от стойността си, примерно 0.5-1% месечно, което би обезкуражило натрупването, стимулирало потреблението и производството и в крайна сметка отново задвижило закъсалата стопанска машина.

Времето е повече от подходящо за търсене на спасителни решения: след удара на Голямата депресия всеки четвърти във Вьоргл е без работа; 200 семейства нямат никакъв източник на доходи. „В един ден се случваше осем – десет просяци да тропат на вратата ми”, посочва съвременник. Кметът предлага революционно изобретение: общината да пусне собствени „спасителни” пари. С тях ще се заплаща изпълнението на общинската програма за благоустройство, към която ще се привлекат безработните. С впечатляващо единодушие, политическите противници в Градския съвет одобряват плана на Унтергугенбергер да помогне на бедстващите.

Новата икономическа Мека

Общинската каса разполага с едва 34 500 шилинга. Унтергугенбергер ги използва като своеобразен „валутен борд”, слагайки ги на сметка в местна банка – и нарежда да се отпечатат „удостоверения за извършена работа” на същата стойност. Това са малки сини, жълти и розови билетчета, имитиращи 1, 5 и 10 шилинга – всъщност парични знаци, тъй като стойността им е гарантирана с официална валута и общината се е задължила да ги разменя за австрийски шилинги във всеки момент (срещу 2% комисионна такса). Новите пари навлизат сред народа с помощта на няколко инфраструктурни проекта: настилка на улиците, бетонен мост над планински поток, туристически пътеки из околните долини, трамплин за ски скокове. С тези пари се плаща на работниците, които от своя страна пазаруват с тях в местни магазини, могат да си платят и общинските данъци.

Ползата е моментална: за броени месеци Вьоргл се преобразява. Безработицата намалява с 15%, докато в цяла Австрия и в света продължава да расте, яхнала дебелата опашка на Голямата депресия. Успехът е широко отразен от зараждащата се глобална журналистика: френски медии говорят за „нова икономическа Мека”, американски издания съветват идеята да се приложи отвъд Океана. Провинция Алберта в Канада впрочем действително пуска спасителни пари след 1933 г. Влиянието на Унтергугенбергер нараства: кметът на забутаната тиролска община споделя опита си пред 170 свои колеги в луксозен виенски ресторант. Собствени валути сериозно обмислят десетки австрийски общини, както и градове като Виена и Линц. В сърцето на еуфорията, през септември 1933 г. австрийската национална банка обявява общинските валути за незаконни. Унтергугенбергер коментира в тази връзка: валутата беше ликвидирана без усложнения в рамките на осем дни, но икономически заинтересуваните от нея тепърва ще страдат.

Потъпкването е в самото си начало: след февруарския пуч на 1934 г. левите партии в Австрия са забранени и големият (на ръст 160 см.) кмет на малката община трябва да напусне политиката. Освен световна известност, той завещава на родния си град много подобрения, осъществени с „пари отникъде”, включително железобетонен мост с табелка „Построен със свободни пари през 1933 г.” Тиролската долина въодушевява светилата на икономическата мисъл на времето; мнозина, включително френският премиер министър, идват да видят „чудото” на място. Влиятелният американски професор Ървинг Фишер се прехласва по „кмета с дългото име.” Джон Кейнс също не остава безучастен – в основния си труд големият британски икономист засвидетелства респект към „автора” на свободните пари Силвио Гезел, наричайки го „несправедливо пренебрегнат пророк”, чиито идеи в бъдеще ще повлияят на света може би по-силно, отколкото тези на Маркс.

Изминалото време не оправдава подобно сравнение, още повече, че експериментът във Вьоргл е бил разкрасен като една от първите световни медийни сензации в икономиката. Огромната задлъжнялост на общината не изчезва с новите пари. Икономическият продукт в „официални шилинги” в годините на опита не нараства. Заедно с това, ползата от експеримента е неоспорима – на първо място за бедстващите безработни, но след въвеждането на местните пари чувствително се подобрява и общият стопански климат. Дори търговците на едро, които не извличат пряка изгода от ускорения оборот, препоръчват въвеждането на паралелни пари в цял Тирол. В самия Вьоргл е осигурено препитание на стотици хора, построена е важна инфраструктура и в крайна сметка е съхранен социалният мир въпреки надигащият се в страната фашизъм.

Колко малко е нужно на една голяма идея

Поразително е колко малка сума е била необходима: напечатани са 32 000 общински шилинга, в употреба са вкарани само 12 хил., от които близо една трета се „изпаряват” заради търсенето от колекционери. При положение, че дневната надница е 3.5 „шилинга”, инжектираната сума в алтернативни пари не надхвърля равностойността на 100 хил. днешни български лева. С публични средства на стойност една къща, малка община компенсира последиците от Голямата депресия: подобно нещо е невъзможно без психологическия фактор. Това пък говори, че централните банки невинаги разбират паричните проблеми толкова добре, колкото твърдят за себе си – и че има много монетарни решения за смекчаване на последиците от кризата, които само чакат да бъдат приложени.

В тази връзка е важно да се отбележи, че експериментът във Вьоргл прилага едновременно две парични иновации: спасителни общински пари и обезценяващи се пари. Може само да гадаем кое от двете нововъведения е по-ефикасно: според повечето стопански историци решаваща за успеха е собствената „валута за бедни”, но с оглед уроците за бъдещето, социалната психология отдава предпочитания за парите, които губят стойността си, ако не се използват бързо. Така или иначе е безспорно, че съчетанието, което Унтергугенбергер прилага, носи много изгоди на Тиролската община и нейните жители.

Сред най-съществените ползи от спасителните пари на Вьоргл е намаляването на взаимната задлъжнялост: актуален проблем и за България, където междуфирмената задлъжнялост вероятно надхвърля двойно БВП. Получили от общината шарените билетчета, работниците бързат да върнат версиите си при бакалина. Който не иска да държи пари, губещи 1% от стойността си ежемесечно, и наема помощник, като му плаща в началото на месеца; останалите пари дава на дърводелеца за да му ремонтира дограмата. Дърводелецът си оправя сметките с бакалина и месаря, купува от обущаря обувки и си плаща данъците… Парите се стичат към общината с поразителна скорост: 90% от просрочените данъчни задължения са платени за година с тези собствени пари, емитирани върху труда на безработни. Имало е дори случаи на предсрочно плащане на данъци.

Друго достойнство на тези пари е, че са локални. С тях не могат да се купят стоки и услуги, произведени извън региона; парите не изтичат, а остават на място. Клиентите по неволя са принудени да предпочитат местни доставчици, които пък се радват на повече поръчки. Още по-важно е, че тези пари не могат да се трупат, защото това означава държателят им да се примири с 12% годишно обезценяване: те трябва бързо да се похарчат, и то на място. В малките общини с тези пари почти винаги се плаща на познат. Тук е следващият им силен момент: те укрепват общността и насърчават солидарността; неслучайно повечето от многобройните регионални пари, които днес циркулират в германоезичния свят, функционират и с благотворителна цел.

Тази „виртуална добродетел” не засенчва ползата от бързото движение на обезценяващите се пари – доколко тя е „естествена” или „изкуствена” теоретиците тепърва ще се произнасят. Дори при константни цени и количество на парите, засиленото обращение води до повишена покупателна способност на населението. Впрочем повишение на цените във Вьрогл по време на експеримента не е установено: вероятно заради общата за целия свят дефлация, а може би отчасти и заради локалния характер на тази валута.

Предтечата на свободните пари

Българската парична история също пази следи от алтернативни валути – църковните пари от XIX век. С тези кръгли щамповани тенекийки миряните купували свещи, правили дарения, с тях е можело да се плати и в чаршията. Има много примери за множества валути (особено преди ерата на книжните пари) и правилният подход е да заключим, че в исторически план те са по-скоро правило, отколкото куриоз. Голямата новост, модерността на експеримента във Вьоргл обаче е използването на обезценяващи се пари. За да разберем какво представляват те, ще разгърнем „Естественият икономически ред” на Силвио Гезел от 1920 г. – един оригинален труд, който банкерите биха предпочели да остане апокрифен.

„Само парите, които остаряват като вестник, гният като картофи, ръждясват като желязо, изпаряват се като етер, могат да служат като инструмент за размяна на картофи, вестници, желязо и етер. Защото тогава такива пари няма да се предпочитат пред продуктите – нито от купувача, нито от продавача. Тогава ще се разделяме с нашите стоки само защото се нуждаем от пари като средство за размяна, а не защото очакваме някакво предимство от притежанието на пари.” Изводът на Гезел гласи: „Трябва да направим парите по-лоши в качеството им на търговска стока, ако искаме да ги направим по-добри като средство за размяна.”

Централните банкери се хвалят със стабилната национална валута, но логиката на Гезел говори, че скъпите пари са лоши пари, от гледна точка на стопанския оборот. Парите според Гезел се радват на незаслужена привилегия в този материален свят: те запазват стойността си и дори трупат лихва, докато средствата на труда, стоките и въобще всичко наоколо се амортизира и остарява. (Този аспект обсъдихме в контекста на „магията на сложната лихва” и Майкъл Хъдсън). Силвио Гезел пише: „Настоящата форма на парите отблъсква благата, вместо да ги привлича. Хората, разбира се, купуват блага, но само когато са гладни или когато им е изгодно. Като потребител всеки купува минимума.” Решението, което предлага, е подкупващо просто: парите да придобият формата на талони, които се обезценяват по календарен график. Във Вьоргл идеята приема формата на марки, които трябва да се купуват и залепят на „паричния талон” всеки месец, за да запази той стойността си от примерно 10 шилинга. В противен случай банкнотата ще се приема за 9.90. Резултатът е, че обезценяващите се пари за близо 14 месеца са се завъртели феноменалните 400 пъти, според някои изследвания. Разбира се, подобна скорост на обращението на глобално ниво е твърде опасна – за финансовите институции, но и за природната среда.

Във Вьоргл името му носи малка централна уличка, в Аржентина на него е кръстен морски курорт – в днешно време не всички знаят кой е Силвио Гезел. Роденият през 1862 г. син на валонка и прусак отрано избира пътя на търговията – като седмо дете сам трябва да се грижи за прехраната си. Рано напуска и училище, което обяснява интереса му към сложната парична теория в следващите години. 25 годишен е, когато за пръв път заминава за Аржентина – там работата му потръгва; световната икономическа криза го провокира да публикува през 1891 г. труд с многозначителното заглавие „Реформата на паричното дело като мост към социалната държава.” По-голямата част от времето си все пак прекарва в Европа; издава и вестник „Физиократ”, където представя в дълбочина идеите си за свободни пари и свободна икономика. Макар с тираж 600 бр., „Физиократ” е достатъчно опасен, за да бъде забранен от цензурата – и ненапразно. През 1916 г. случайно запилял се на фронта брой на вестника пали фитила на Унтергугенбергер. Като финансов министър Гезел не е по-успешен, отколкото като издател: в Мюнхенската съветска република заема поста само 7 дни, след което е призован да се яви пред съд. Изцяло е оправдан след своята блестяща защитна реч.

Коя е страната с две официални валути

Искрата на Гезел, ако и да не се е превърнала в пожара, който ще изпепели финансовия капитализъм, не е угаснала. През 1934 г. в Швейцария, под влиянието на Гезел и въодушевен от успеха на Вьоргл, се появява кръгът WIR – система за размяна между дребни предприемачи, ползваща собствени виртуални пари. Мрежата започва като вътрешен кръг на 16 търговци и доставчици, днес е въвлякла 60 000 предприятия; с оборот от няколко милиарда франка тя е придобила статут на банка. Поучила се от грешката на Австрия, Швейцарската национална банка не създава пречки за новата валута и дори й помага. WIR не съществуват под формата на банкноти и монети и все пак са идеални за разплащане – например със зъболекар или в аптека, стига лекарствата и услугите да не са по здравната каса.

Включилият се в мрежата се задължава да приема минимум 30% от плащането на суми до 3000 евро във WIR, над тази сума валутата е въпрос на договаряне. Швейцарските виртуални пари не се обезценяват, но и не носят лихва. Много атрактивен е кредитът във WIR и то не само защото лихвата е от порядъка на 1%. Търговец, който има да връща кредит във WIR, е съгласен да приема по-голям процент от плащания във виртуалната валута, което от своя страна му гарантира повече поръчки, тъй като всеки гледа да се освободи по-бързо от „евтините” пари. Предприятията, включили се в мрежата, се сдобиват с търговски партньори от цялата страна; по правило оборотът им се увеличава с 20% до 80%. Това означава, че производствените мощности в икономиката са по-добре натоварени; има стимул за наемане на работна ръка. Проблемите са само за счетоводителите, които трябва да водят книжата в двете валути поотделно. WIR са се развили и като пълноценни пари за картово разплащане. След като парите на швейцарските МСП придобиха международния идентификатор CHW, Швейцария е единствената страна в света, която има две официални валути. По отношение на финансите на Швейцария може да се има доверие: съвременни изследвания показват, че паралелните валути не просто не се влияят от кризисните периоди, но имат свойството да въздействат на икономиката антициклично.

Две хипотези за възникването и развитието на паралелни валути се оформят в заключение. Първата е, че алтернативни валути се появяват при недостатъчно предлагане на пари от централната банка (монетния двор). Такъв е случаят в безрезервно отдалата се на икономии Австрия през 1933 г., в Османската империя, вероятно същият е случаят и в България днес: ниските пенсии и заплати, особено в периферните райони, гарантират ниско търсене, цени и качество на продуктите и услугите, тоест бедност. Видяхме, че увеличаване на паричната маса със спасителна валута е решение за развитието на изостанали, обособени общини – същото, без заплаха за валутния борд, би могло да се обмисли и у нас, например за Малко Търново или Трън. Идеята вече е обсъждана и прилагана в редица проблемни периферни региони на Европейския съюз.

Има и втора хипотеза – че прекомерното предлагане на пари от централната банка би принудило хората да търсят алтернативи за запазване на богатството си, като заобикалят официалните пари. Радикалните представители на Австрийската школа в икономиката се изказват за премахване на държавния монопол върху парите – и връчването му изцяло на банките, които ще могат да издават легални средства за разплащане върху своите валутни и златни резерви. Пари, основани върху злато и картини, по скоро биха поскъпвали, вместо да се обезценяват – и биха действали като спирачка на производството и търговията. Но трансформацията на паричните ценности в днешните общества на изобилието чертае съвсем различен път за развитие: в тях паралелните пари играят не толкова икономическа, колкото социална роля. Така или иначе, днешните книжни пари и международен доларов стандарт са само брънка в предългата верига на търговските инструменти. Вероятно стоим в самото начало на любопитната история на паралелните пари.

След като националната банка слага край на чудото, кметът Унтергугенбергер се оттегля с достойнство. Той доказва, че дори по най-консервативни оценки ползата от паралелните пари е била минимум 2240 шилинга, доста над годишната му заплата от 1800 шилинга. От няколко години – с появата на десетки регионални валути като химгауер и бергталер, Вьоргл отново печата „талони за пазаруване”.

“ТЕМА”

Двойно дъно (Можем ли да станем по-зле?)

Вчера отчаян бездомник проникна в дома на известен политик и буквално го помоли да повика полицията, за да може беднякът да влезе в ареста и да не спи под открито небе. Днес друг гладен престъпник беше заловен на местопрестъплението, изпразвайки хладилника в чуждия дом; към парите и скъпоценностите в съседните стаи дори не погледнал. Случки като тези придават плът на статистиката, че почти една четвърт от българските граждани живеят под прага на бедността. Възможно ли е да има по-голямо падение за страна членка на Европейския съюз, която само допреди четвърт век се гордееше, че в нея бедни няма – макар също така (на теория) да нямаше и богати?

Не е възможно: достигнали сме дъното и пространство за влошаване оттук насетне няма – твърдят известни икономисти и политици, макар и в различен от горните редове контекст. Финансистът и икономически коментатор Емил Хърсев в скорошно интервю посочи: „За България смятам, че на този етап, по-надолу от там, където сме, не можем да стигнем.” В късната есен на 2012 г. старшият икономист на Института за пазарна икономика Петър Ганев прогнозира: „След пет години на спад може би сме достигнали повратната точка, в която ще започнат да се появяват новите работни места.” Дано е така. Но има основания да се усъмним в този много предпазлив оптимизъм. Още през октомври 2010 г. тогавашният лидер на СДС Мартин Димитров прокламира, че „по-зле не може да станем”, след което икономиката загуби 150 хил. работни места.

Отворени и уязвими

Има поне няколко причини, поради които не можем с лека ръка да отхвърлим възможността за драстично влошаване на икономическите параметри през следващите години. Отворената икономика на България е силно зависима от световните пазари – както по отношение на търсене, така и на борсови цени. Рекордно скъпите аграрни продукти и цветни метали след 2008 г. позволиха у нас да се направят инвестиции и да се открият допълнителни работни места точно по време на кризата; износът на суровини отчасти компенсира спадът в останалите сектори. Днес пазарните анализатори са в недоумение каква посока ще поемат цените на стоковите борси: общо взето, има консенсус, че дългосрочно енергията, металите и храните ще стават все по-скъпи. Но същевременно е възможно да има междинен период, който може да трае дори десетилетие, когато борсовите стоки ще станат евтини по ред причини: икономии, породени от дълговата криза; протекционистични бариери, включително валутни войни; свиване на международната търговия заради военни конфликти – и т.н. Спадът в цените без съмнение ще се отрази на съответните български сектори и ще доведе до уволнения, по-малко приходи в бюджета, по-високи публични разходи за помощи при безработица. По-вероятно е нещата да не се развият по този начин, но ако все пак стане така, сегашното „дъно” ще ни се види висок хълм.

Световните пазари могат да обърнат към нас и другия край на тоягата: сякаш много бързо забравихме, че цената на нефта има навика да скача като бълха. Ако американската енергийна революция се окаже балон, петролът ще поскъпне поне с четвърт. Ако литър бензин по бензиностанциите започне да се продава за примерно 3.50 лв., потребителските разходи за останалите продукти рязко ще се свият и ще се образува вълна от фалити. Шансът да се случи нещо подобно в скоро време също не изглежда голям. Но тогава какво правим, когато основните ни експортни пазари в Западна Европа изживяват безпрецедентни трудности и съкращават търсенето си? През миналата година 58% от износа ни е насочен към страните от ЕС – които са изпаднали в трайна рецесия (Франция – в тройна). Вече седем поредни тримесечия брутният вътрешен продукт на еврозоната се понижава. Въздействието на този факт върху българската икономика все пак не трябва да се преувеличава. За Европа изнасяме не толкова крайни потребителски продукти, а суровини и междинни компоненти. Ниската цена на труда в България позволява да продаваме евтино, което в кризата работи за нас. Неслучайно през 2012 г. износът ни за Гърция нараства с близо 5%; леко се увеличава и износът за Италия.

Освен от глобалните пазарни движения българската макроикономика трябва да се опасява и от глобалните промени на климата. Чуждестранни и наши учени от доста време публикуват модели, според които в следващите десетилетия селското ни стопанство чувствително ще пострада заради задаващото се засушаване. Водните ресурси ще бъдат подложени на стрес и ефектите от това ще засегнат много сектори, включително енергетиката. В момента се провеждат изследвания за въздействието на климатичния фактор върху горското ни стопанство и първоначалните резултати внушават сериозни опасения също и за този отрасъл, който създава икономическа стойност от почти половин милиард лева и осигурява поминък в периферни райони с висока безработица. Високите температури са заплаха също и за летния и за зимния ни туризъм.

Който каквото сам си направи…

Като говорим за заплахи пред българския туризъм и икономика, ще трябва да признаем, че обективните фактори – тези въздействия, които са извън наш контрол, не са по-страшни от субективните: тези, които зависят единствено от нас. С други думи, сами си създаваме икономически проблеми и застрашаваме бъдещия просперитет. Според конституцията (чл. 18, ал. 1 и 6), крайбрежната плажна ивица, подземните богатства, водите и горите с национално значение са „изключителна държавна собственост”, която трябва да се стопанисва „в интерес на гражданите и обществото”. Недопустимо беззаконие представляват многобройните „инвестиционни” попълзновения спрямо природни ресурси и обекти, които не само са част от националното наследство, а притежават и изключителен туристически потенциал.

Вчера изсипаха тонове бетон край археологически резерват, днес строят незаконен обект върху самия пясък на пренаселен плаж – а тези, които оня ден заличиха редките крайбрежни дюни, остават ненаказани. Въпросът не опира до ограничаване на стопанската инициатива, а до забрана и преследване на начинания, които развалят качеството на туристическия продукт, наречен България. Над 100 хил. души годишно посещават региона на Калиакра и плащат билети, пазаруват от местни магазини, отсядат в къщи за гости – оставят пари. Те се наслаждават на гледките и правят фотографии: когато тези удоволствия, неразбираеми за необразования „инвеститор”, им бъдат отнети, туристите просто няма да идват. Същото се отнася за стотици други места по морето и в планините. Неумението или нежеланието на българската държава да приложи собствените си закони, за да предотврати ощетяване на „интереса на гражданите и обществото”, със сигурност е по-голяма заплаха за нашия туризъм от глобалното затопляне. Иначе туризмът е обявен за приоритет: той създава почти 15% от БВП, потенциалът е далеч по-голям – и ежегодно спасява платежния ни баланс.

Друг аспект от българската реалност, според мен по-скоро субективен, може да ни поведе към нови дълбини: демографският. Би трябвало да е известно, че тази година осигурителните вноски на работещите ще покрият едва 47% от разходите на НОИ, планирани в размер на над 9 млрд. лв. Натискът върху пенсионната система е огромен и сега, но нещата тепърва ще се влошават. Според официалните прогнози на НСИ, през 2020 г. българите на възраст над 65 г. ще са със 130 хил. души повече, отколкото сега. Същевременно икономически активните на възраст между 25 и 64 г. ще са със 100 хил. по-малко. Само след седем години у нас „ще се отвори ножица” в размер на над 200 хил. души – дали общественият пенсионен фонд, захранван с пари от бюджета в страната с най-ниски данъци, наистина ще издържи? А ако същите изчисления се направят с хоризонт 2030 г.?

Прогресивното обезлюдяване свива потребителския пазар, трудовия пазар, приходите в бюджета; то затруднява поддържането на инфраструктурата и отблъсква сериозните чуждестранни инвеститори; разрушава социалната тъкан, и така нататък. А какво да кажем за неспирната емиграция на най-качествените български студенти и специалисти? За нарастващия брой неграмотни, които гласуват под строй и във все по-голяма степен определят съдбините на България? Какво да кажем за обширните региони, където младите хора не могат да кажат две думи на български език (справка: село Гугутка в Източни Родопи)? Не са ли те най-страшната заплаха за икономиката и обществото ни? Някой би възразил, че тези проблеми се дължат на „обективни” фактори: не, по-скоро ние сме си виновни, тъй като демографската стратегия и прилагането на съответните мерки винаги са били страничен проблем за политиците, които сами си избираме.

Забележете, още не сме разисквали проблемите, които може да ни навлече ангажимент с някой нов скъп и безсмислен проект от рода на АЕЦ „Белене”. Така че скоро време нещата действително могат да станат много по-зле.

С дебела пръчка и без морков

Малко неща са по-устойчиви в нашето общество от заплахата, че може пак да настъпи 1997 г. Защото хората, които чертаха икономическия курс на България през последните 15 години, общо взето и сега задават тона в публичното пространство. Глобалната криза се превърна в чудесно извинение за провала (справка: 49% от населението са изложени на риск от бедност) на избраната макроикономическа политика. Въпреки всичко, внушението е, че сме на правия път, но бедите ще ни споходят веднага, щом се отклоним от сегашните политики. Плашат ни с думата фалит; в тяхната митология държавният фалит е по-страшен и от загубата на национални територии: той може да се отъждестви само с вечните мъки в деветия кръг на ада. Държавният фалит действително е твърде негативно явление, но да се вслушаме и в думите на Мартин Улф, известният коментатор на „Файненшъл Таймс”.

„Чухме много истерични гласове колко ужасни ще са последиците от това да завещаваме на децата и внуците си планини държавен дълг. Но всичко, което ще им оставим в наследство в такъв случай, са финансовите претенции на едни хора спрямо други хора. В най-лошия случай ще настъпи фалит. Някои хора ще са недоволни. Но животът ще продължи. Да се завещае една планета (или страна, бел.ред.) в състояние на хаос сякаш изглежда по-притеснително”.

Това, което ще завещаем на нашите деца и внуци, е страна без промишленост, без собствена икономическа политика, с чуждестранна собственост на ключовите ресурси, без дългосрочни международни търговски партньори. Освен това – прогресивно обезлюдяваща, оглупяваща и нездрава; звучи грубо, но също и с изстиващ труп на националния идеал. Инерцията от социалистическия режим, който, макар и по нехуманен път, постигна добри икономически и социални резултати, е почти загубена. Да се задържим на сегашното равнище, което както видяхме далеч не е гарантирано, не е особено утешение.
Разбираемо е защо икономист като Емил Хърсев се опитва да внесе успокоение в този несигурен политически период: „В никакъв случай не трябва да се правят опити за съставяне на песимистични сценарии.” Тази мъдрост е овехтяла. Фактите говорят, че дори да има моментна стабилизация на икономиката в следващите две-три години, факторите на средата за нас остават негативни. Нещата са дори по-лоши, защото България се бави да реши субективни проблеми като демографската криза, убийствения внос, беззаконието. На страната ни са нужни не толкова нови дози чуждестранни капитали или дори спасителни партийни програми с хитри полумерки, колкото нов модел за икономическо развитие. Новият модел изисква нищо по-малко от нов политически, стопански, граждански, трудов морал.

сп. ТЕМА

Защо климатичен хаос ще сполети света (от Мартин Улф)

Ще наблюдаваме покачването на концентрацията на парникови газове дотогава, докато стане твърде късно да променим нещо – счита най-влиятелният глас на консервативния The Financial Times

Миналата седмица съобщиха, че концентрацията на въглероден диоксид в атмосферата е преминала 400 ppm (частици на милион обем) за пръв път от 4.5 млн. години насам. При сегашния курс тя може да надхвърли 800 ppm до края на века. Тоест всички дискусии за овладяването на риска от катастрофална промяна на климата се оказаха празни приказки.

Човечеството дружно проспа тази надвиснала опасност. Професор сър Брайън Хоскинс, директор на Института за промяна на климата „Грендъм” към лондонския Империъл колидж, отбеляза, че последният път, когато концентрацията на CO2 е била толкова висока, „светът беше три до четири градуса по Целзий по-топъл, отколкото е в момента. Гренландия нямаше постоянен леден щит, морското равнище беше много по-високо, а светът беше много по-различно място – макар че не всички разлики се дължат пряко на нивата на въглеродния диоксид”.

Неговото предупреждение е уместно. Парниковият ефект се обяснява с фундаменталната физика: заради него Земята има по-приятен климат от Луната. Въглеродният диоксид е добре известен парников газ. Покачващите се температури създават позитивна обратна връзка посредством, например, количеството водни пари в атмосферата. Казано накратко, човечеството в момента провежда огромен, неконтролиран и почти със сигурност необратим климатичен експеримент в единствения дом, който то има. Още повече, ако нещата се преценяват от гледна точка на фундаменталната физика и се вземат предвид мненията на огромното множество квалифицирани учени, рискът от пагубна промяна е голям.

Това, което прави бездействието ни още по-забележително е, че напоследък много истерични гласове предупреждават за ужасните последици от това да завещаваме на нашите деца и внуци планини от държавен дълг. Но всичко, което те ще наследят, са финансови претенции на едни хора към други хора. В най-лошия случай ще се стигне до фалит. Някои хора ще са недоволни. Но животът ще продължи. Да се завещае планета в състояние на климатичен хаос е сякаш по-голям проблем. Хората няма къде другаде да отидат; няма начин и да се пренастрои климатичната система на планетата. Ако ще възприемаме благоразумна позиция към публичните финанси, със сигурност трябва да сме благоразумни и към нещо необратимо и много по-скъпо.

Но защо се държим по този начин?

Първата и най-дълбока причина е, че както цивилизацията на древен Рим беше изградена върху роби, така и нашата е изградена върху изкопаеми горива. Това, което се случи в началото на XIX век не беше „индустриална революция”, а „енергийна революция.” Нещото, което правим, е да отделяме въглерод в атмосферата. Както съм отбелязвал и преди, енергийно интензивният лайфстайл на днешните страни с високи доходи стана глобален. Икономическата конвергенция между възникващите икономики и богатите страни увеличава търсенето на енергия по-бързо, отколкото подобрената енергийна ефективност го намалява. Увеличават се не само общите емисии въглероден диоксид, но и емисиите на глава от населението. За това вина отчасти носят китайските ТЕЦ на въглища.

Втора причина е противопоставянето, което среща всяка интервенция на свободния пазар. Отчасти това без съмнение се дължи на тесни икономически интереси. Но да не подценяваме силата на идеите. Да се признае, че свободната икономика създава огромни глобални екстерналии (разходи за трети страни) означава да се признае, че мащабната правителствена регулация, толкова често предлагана от омразните „еколози”, е оправдана. За много либертарианци или класически либерали е неприемливо да се подкрепя подобна идея. Много по-лесно е да се отхвърлят научните заключения.

Това пък се изразява в симптома „хващане за сламки”. Изтъква се, например, че в последно време средните глобални температури не са се покачвали – макар че те сега са много по-високи, отколкото преди век. Периоди на понижение на температурата в рамките на покачваща се тенденция са се случвали и преди.

Трета причина е нуждата незабавно да се реагира на настоящите кризи, които поглъщат почти цялото внимание на политиците в богатите страни от 2007 г. насам.

Четвърта е чутовната увереност, че ако се случи най-лошото, човешката изобретателност ще открие хитри способи за справяне с най-неприятните последици от климатичната промяна.

Пета е сложността на това да се постигнат ефективни и приложими глобални съглашения за контрол на емисиите между толкова много държави. Не е странно, че сключените споразумения са на практика по-скоро привидност, отколкото реалност.

Шеста е индиферентността към интересите на хората, които ще се родят в сравнително далечно бъдеще. Както се казва, защо да ме е грижа за бъдещите поколения? Какво са направили те за мен?

Последна (и свързана с горното) причина е необходимостта да се постигне справедлив баланс между бедните и богатите страни и между тези, които са емитирали повечето въглеродни газове в миналото и тези, които ще ги емитират в бъдеще.
Колкото повече мисля за това предизвикателство, толкова по-трудно ми е да си представя ефективното му решение. Вместо това ще наблюдаваме покачването на глобалната концентрация парникови газове. Дори да се окаже, че сме се запътили към бедствие, ще бъде твърде късно да направим нещо по въпроса.

Какво може да промени подобен курс? Все повече мисля, че няма смисъл да се отправят морални послания. Хората няма да направят нещо от подобен мащаб, защото ги е грижа за другите, дори за собствените им по-далечни потомци. Хората най-вече ги е грижа за тях самите.

Повечето хора днес считат, че нисковъглеродната икономика ще е икономика на всеобщите лишения. Те никога няма да приемат подобна ситуация. Това е вярно както за хората в богатите страни, които искат да запазят онова, което притежават, така и за хората в останалия свят, които искат да се наслаждават на нещата, днес притежавани от хората в богатите страни. Следователно необходимо, макар и недостатъчно условие е да има визия за просперираща нисковъглеродна икономика, която визия да може да бъде „продадена” от политиците. Но не това виждат хората днес. Трябва да се инвестират значителни ресурси в технологии, които да осигурят подобно бъдеще.

А това не е всичко. Ако се появи подобна достоверна възможност, ще трябва да се създадат и институциите, които могат да я осъществят.

В момента отсъстват както технологичните, така и институционалните условия за подобно нещо. Докато ги няма тези двете, няма я и политическата воля да се направи каквото и да е във връзка с нашия климатичен експеримент. Да, говори се; да, кършат се ръце. Но както може да се очаква, ефективни действия няма. За да променим нещата, трябва да можем да предложим на човечеството едно много по-добро бъдеще. Страхът от далечния ужас не е достатъчен.

А в това време в Банско…

Зрелостният изпит за този нов световен курорт е дали той ще успее да опази от себе си уникалната природа на Северен Пирин

От висотата на своите 1950 м.н.в. хижа Вихрен гледа с неразбиране на емоциите, които кипят в подножието на планината. В края на април снегът все още плътно покрива всичко наоколо; под надвисналите върхове човек се чувства като прашинка, като дребно създание, безкрайно уязвимо пред силата на могъщия Пирин. Но само двайсетина километра надолу, където Банско набира самочувствие на световен ски курорт, няма и помен от респект към стихиите: над входа на града, виси огромен плакат “Отворете пътя към планината”. Oстанал е от пътните блокади през декември. Под този девиз общината разбира строителство на нов кабинков лифт и няколко нови писти, което според местната власт ще гарантира и увеличи приходите от зимен туризъм.

Няма как да стане според българските и европейските закони – отвръща малка, но гласовита група за натиск: “еколозите”, или природозащитниците, както те предпочитат да се наричат. На десетки места в България плановете за развитие на общини, които притежават природни дадености и искат да ги включат в стопански оборот, срещат яростната съпротива на зелените. В това отношение казусът Банско е една от многото яростни битки: според първите битка за поминък, според другите – за да остане природа в България. Банско има и символично значение за българската природозащита. Заради огромните мащаби на стопанския интерес и заради уникалното природно богатство, което може да бъде изгубено, двата враждуващи лагера тук са непримирими. В този сблъсък са се натрупали твърде много негативни емоции; верните решения може би просто чакат по-хладна преценка.

Всяка снежинка – стотинка

Почти месец след края на сезона – тази година той приключи малко по-рано заради липса на туристи – кафенетата на Банско са пълни с местни младежи в релаксиращо настроение. Голямата част от механите и къщите за гости не работят; улицата, водеща към лифта и ски зоната е като декор за уестърн. Ски пистите нагоре в планината също не са приятна гледка: снежното покривало е започнало да се прокъсва и надолу са шурнали кални вади. Впрочем тук сега няма почти никой, освен местните, който да го забележи. Независимо от честите пожелания и обилните възможности, които регионът предоставя, сезонът в Банско трае най-много четири месеца – тоест туризмът остава подчертано сезонен.

Народът с право е казал, че ден година храни; в случая вероятно става дума за 40 дни в годината, когато курортът работи на пълни обороти. Тогава се извиват огромните опашки от скиори пред лифтовете: факт, който според общината и концесионера може да откаже от Банско претенциозните почитатели на зимните спортове. “Ски зоната в Банско се изчерпа като капацитет и мислим, че тя може да бъде уплътнена. Мислим, че трябва да има втора кабина, да се подменят някои остарели съоръжения. При изследване на територията, ако се даде възможност, да се направят още две-три, четири писти. И това няма да навреди на планината – а ако навреди, ще се намерят нормалните компенсаторни мерки” – заяви кметът на Банско Георги Икономов.

Непоколебим е лидерът на зеленото движение у нас Тома Белев, който от десетилетия проучва природата на Северен Пирин и се бори за запазването й непокътната. Ценно е да се вслушваме в мнението на хора като Белев най-малкото заради пародийната природозащита, осъществявана от българската държава. Той счита, че нов кабинков лифт е недопустим от гледна точка опазване на природното наследство в Пирин. Новата кабина според него няма и да реши проблема на Банско, който са празните хотели.

За проблемите на Банско кметът Георги Икономов може да разказва много. Строителният бум, започнал преди около седем години, е отшумял, но освен празни и недостроени сгради е оставил в наследство и тотален хаос в комуналната инфраструктура. Има цели незаконни улици; на няколко места канализацията извира; стърчащите останки от незавършени строежи допълнително намаляват шанса да се намери купувач за пустеещите апартаменти. “Това, което е правено, граничи с престъплението” – твърди Икономов – “в новите квартали е ужасно.”

И все пак Банско е еталонен български град. От интимността на историческия планински център е останало много малко, но “портата към Пирин”, или поне централните и старите й части респектират с чистота и поддържани фасади. Прекрасният площад пред общината и успокояващият комфорт вътре в сградата говорят за по-пълна от типичната българска общинска каса. Това не би било възможно, на този етап, без сътрудничеството с концесионера “Юлен”АД. Опитите да се развива ски туризъм в Банско датират от средата на 1980-те. Но чак когато през 2002 г. държавата сключи с офшорната компания 30-годишен концесионен договор, градът дръпна напред. По силата на този договор на концесионера бяха предоставени близо сто хектара земя публична държавна собственост в границите на националния парк, в замяна на което той се ангажира да плаща на държавата поне 2% от приходите от лифта, да прави инвестиции – и да пази природата.

Банско bail-out

Приходите от местни данъци показват, че търговията с имоти не е спряла съвсем, но разликата в цените спрямо предишни години е фрапираща: апартамент от 60 кв.м. в новите комплекси се предлага под 30 хил. евро. Според една оценка, в Банско има над 40 хиляди новопостроени, в голямата си част непродадени апартаменти. Напълно очаквано е инвеститорите – а и банките, които са вътре в този проект с десетки милиони, да оказват натиск за разчистване на имотния излишък. Например като се засили туристическия поток, който ще вдигне имиджа (цената) на мястото, а ще има и повече купувачи. Следователно сегашните 68 км. писти са недостатъчни.

Фокусирайки се върху своите сериозни бизнес проблеми, хората на парите не могат да вникнат в доводите на другата страна – също толкова, понякога по-сериозни от техните. Защо природата и планината – да си ги представим образно под формата на стотици изсечени вековни дървета – да плащат за грешките на градското планиране и за безразсъдната алчност на потърсилите бързо забогатяване строители? Вековни местообитания и видове, които не се срещат на друго място в света, могат да бъдат унищожени заради човешки лични цели с хоризонт не по-дълъг от 10 г. Да не говорим за нашето законодателство и подписаните международни договори. Пирин е обявен за народен парк през 1974 г., с основна цел опазване на природата, а не ски туризъм. Това, което се случва през последните години в Банско, от тази гледна точка, е компромис.

Пирин не е на Банско – продължават зелените – а на цяла България и дори на света, тъй като е обект на световното природно наследство под егидата на ЮНЕСКО. Привържениците на пистите в региона отвръщат: “Вие не познавате планината. Не сме ви виждали тук; с какво право протестирате срещу нас от центъра на София?” Икономистите лесно могат да се включат в спора: едни ще изтъкнат големите приходи, засега непостижими по алтернативния начин, други ще вметнат, че в Банско се завихря класическа “дяволска” спирала от писти и туристи – колкото повече от едните, толкова повече от другите. Оставени на силите на свободния пазар, тези два догонващи се фактора няма да се балансират, а винаги ще се стремят към ексцес. Параметрите на сегашната ски зона бяха посочени от самите община и концесионер. “12 години по-късно виждаме, че този компромис до нищо не доведе: хората продължават да са бедни и да нямат работа. Защо да повтаряме една грешка постоянно? Безработицата не намаля; хотелите продължават да са заети 3 месеца в годината, останалите 9 пустеят” – възмущава се Белев.

Поне през сезона работа за местните като сервитьори и камериерки със сигурност има, но това разбира се е нищо предвид големите надежди. По думите на Георги Икономов, по време на бума от 2006 и 2007 г. хотелиери са ставали хора, които цял живот са си изкарвали прехраната с традиционни производства, примерно като земеделци и дърводелци. Сега много местни се нареждат в дългия списък на затворилите пари в хотели и сгради в Банско. Инвестицията все пак не е изчезнала в небитието, защото с нея се появи нов български курорт с международен облик. Сезон след сезон, амбициите тук са големи поне колкото цените – които пък опровергават тезата, че ските са масов спорт.

Размяна на удари

В обществена поръчка наскоро беше определен бъдещият автор на плана за управление на Национален парк Пирин през следващите 10 години. В консорциум, включващ 40 учени и специалисти от БАН, Софийския университет и Лесотехническия университет, бившият директор на природен парк “Витоша” Тома Белев участва като експерт по защитените територии. Това разтревожи доста хора; появиха се коментари, че конкурсът бил нагласен. А някои свързаха спечелената от екипа на Белев обществена поръчка с прекратената малко по-късно наказателна процедура от Европейската комисия заради нарушения на “Юлен” АД.

Едва ли една личност заслужава целия негатив на ски гилдията: също и в стратегията за развитие на туризма на НП “Пирин”, финансирана и одобрена от ЮНЕСКО, се изтъква, че “районът ще се посещава от хора с високо екологично съзнание и правилно отношение към природата.” В тази стратегия се говори за “развитие на устойчив туризъм, който ще повиши стандарта на местните хора”, а под нова туристическа инфраструктура се разбират не писти и лифтове, а туристически пътеки и укрития за наблюдение на диви животни.

Дори привържениците на ски развитието трябва да признаят абсурда на евентуални постъпки Пирин да бъде изваден от списъка на световното природно наследство. Ако се стигне дотам, красивата планина, възпята в българските песни, ще е световен прецедент. Всъщност регионът би трябвало да печели от защитения си статус, ако нещата бяха поставени на правилната основа. Приходите от устойчив туризъм се разпределят сред хората, докато ски туризмът не оставя особено много в местната общност. По принцип по тази причина повечето банскалии би трябвало да предпочитат алтернативния пред елитния туризъм, но подобно мислене тепърва ще си проправя път. Засега развитието и благосъстоянието тук се отъждествяват с “нови писти“, тоест изискват смекчаване, още по-добре премахване на защитения режим – докато запазването на оценената толкова високо от света природа означава “да си останем в мизерията.”

Като цяло е трудно да се намери компромис, но в Банско двете страни буквално са се окопали на позициите си и декларират, че няма да отстъпят и крачка. Хората в този край са известни с упоритостта си. Желанието им за по-добър живот трябва да бъде уважено, но от своя страна зелените с основание апелират, че законите на страната се погазват заради частни интереси и това ни лишава от природно наследство.

Конструктивният инвеститор

Инвеститорът в Банско е офшорна компания: мажоритарният собственик на “Юлен” АД – “Маренго Трейдинг”, е регистриран в Кипър. Това не е проблем само по себе си, но офшорният собственик на лифта до Рилските езера и офшорният концесионер на ски съоръженията във Витоша вече говорят за схема. Офшорните компании се предпочитат, защото прикриват произхода на капитала и така замаскират потенциален конфликт на интереси, счита Тома Белев. Някои ходове на нашите политици вероятно ще станат по-разбираеми, ако действително знаем къде и в какво те държат парите си, но това е друга тема. Добре е държавата да поддържа хигиена във взаимоотношенията с инвеститорите и офшорните компании са източник на най-много притеснения. Впрочем едно от смислените предизборни предложения е да не се допускат офшорни компании до приватизационни, концесионни и друг вид имуществени сделки с държавата и местната власт. Също и стратегически не е умно да се поверява развитието на българския ски туризъм – ако планинските ресурси позволяват такова – на офшорки. В Банско нагласата към “нашия конструктивен партньор” съвсем естествено е друга. Кметът Георги Икономов декларира: “Ако институциите смятат, че тази възможност, която имаме – инвеститор, който е готов да инвестира, да го игнорираме толкова лесно … аз не мисля така, нито пък обществеността на Банско. ”

Инвеститорът може да е конструктивен, но не е изряден във всички случаи. Наказателната процедура, която ЕК спря, всъщност беше наложена именно заради действия на “Юлен” и държавата трябваше да доказва, че са взети достатъчно мерки отстраняване на нарушението. Преди няколко години МОСВ дръзна да разбере, че концесионерът се е разпрострял почти двойно над отпуснатата му площ, но историята на контрола свърши с измерването. За да разбере къде държавата беше измамена в Банско, министерството поръча два скъпи доклада от наши водещи адвокатски кантори – резултатите от които се пазят в тайна. Какво по-явно доказателство за привилегирован статут е скорошната констатация на Сметната палата, че за последните 10 години никой не е проверявал концесионера (който дължи пари на държавата). Сякаш ще е прекомерно да искаме от Европейската комисия да оправи нашата българска бъркотия.

Макар изпитаната помощ на европейския натиск засега да им е отказана, природозащитниците не са изчерпали своя арсенал, включително по линия на ЮНЕСКО. Битката се води в “средата на терена” – дали да се позволи на община Банско да проектира промени в устройствения план. Зелените предпочитат въобще да не се играе с мисли за развитие на територия, предназначена за опазване – но така или иначе тук е мястото, хлъзгавата плоскост, върху която двете страни могат и трябва да намерят пресечна точка. Решенията, предполагащи устойчива икономика, винаги включват и трети субект и това трябва да са държавната политика за ските и за планините. Вероятно в Банско има начин да се демонстрира, че развитие и повишаване на благосъстоянието е възможно и по трудния, истински начин: създаване на целогодишен туристически продукт чрез пълноценно планиране и маркетинг. Във всички случаи, преди да се пристъпва към действие, касаещо бъдещето на този регион, е нужен задълбочен анализ от независими учени. Сегашната размяна на “любезности” няма да доведе до нищо зелените, тъй като това място така или иначе ще се развива – а това развитие е най-добре да бъде научно осигурено. Но пък е време инвеститорите да разберат, че не стоят над българските закони.

В среда, където регионалният шовинизъм и дори сепаратизъм винаги е бил фактор, безусловната забрана като форма на комуникация няма да донесе нищо добро. Природозащитниците трябва да разберат, че няма да има момент, в който общината, банскалии и концесионерът “ще подвият опашки”. Трябва да се намери разрешение, което няма да остави усещане за поражение. Георги Икономов изтъква: всичко, което общината иска, е единствено позволеното в рамките на закона. “Готови сме да извървим дългия път на анализите, оценките и съгласуванията” – посочва той и упреква еколозите, че не споделят експертния си опит. Те пък отвръщат, че не ги канят на срещи, а преди са ги мамили – и кръгът се затваря.

Под Байкушевата мура

Малко след края на разчистения асфалтов път е Байкушевата мура, разперила клони като ръце на гигант. Това дърво е старо колкото България. Какво ли не е видяло за своите 1300 години – срок, в който векът е само частица? В света на бизнеса инвеститорите, мислещи 20 години напред, се превъзнасят като пророци. А последните няколкостотин хиляди години са превърнали Северен Пирин във вълшебна гора. Ендемични – не се срещат никъде другаде по света, освен в Пирин – са 18 растителни вида. Десетки са българските или балканските ендемити, включително редките черна и бяла мура. Мечки, диви кози, орли.

Едно от нещата, които Байкушевата мура със сигурност не е искала да гледа, е развитието на лифтостроенето в направление Църна могила. В края на 1980-е там е направена просека за ски писта; бяха повалени 300 и 400-годишни мури, спомня си Тома Белев. Резултатът показал, че като лавиноопасен районът не е подходящ за ски писти, но някой не се е съобразил. Проектът след това е спрян, така че вековните дървета са изсечени напразно. По-късно залесяването на Църна могила е предлагано като компенсаторна мярка за ски пистите под Тодорка. Днес кметът на Банско пита: “Ето – Църна могила, писта от 30 години, защо да не се използва?”

Шегувам се с хижаря на “Вихрен”: те един ден и до вас ще стигнат. Той се смее: “нас тук не ни заплашват, природата ни пази. Това е най-лавиноопасният район в България”. За опитните планинари, почиващи в хижата в края на април, експанзията на пистите и лифтовете над Банско е “безумна идея”, защото мястото е вече пренаселено. Но съвсем различно изглеждат нещата, погледнати отдолу нагоре: Пирин е огромен ресурс, който чака да бъде вкаран в обращение.

Дори в новия си вид Банско е национално богатство, както и част от Пирин. В един момент също и Добринище и Разлог могат да пожелаят – те вече желаят – да се превърнат в ски курорти. Няма мотив да им бъде отказано това, което е дадено два пъти на Банско. Ако се плъзнем по плоскостта, че екологичната забрана е глупава пречка за бизнеса, скоро няма да остане помен от живите гори на северните склонове на планината (което впрочем вещае спад на приходите от туризъм, защото туристите обичат красиви гори, а не голи склонове). Дори противниците на “зелените” идеи признават, че Банско трябва да се превърне в по-балансиран курорт. Нужда от инвестиции в Банско има, но в писти ли? Отчели ли са самите банскалии на какъв риск от наводнение се подлагат, ако оголят склоновете на планината над града? И ако въпреки всички възражения кажем “да” на нови, научно обосновани писти, тъкмо на настоящата офшорна компания ли трябва да се повери направата и стопанисването им?

Въпросът за Банско търпи развитие; той ще е пробен камък за следващото правителство. Важно е да се знае, че проблемите на Банско не могат да се решат само с икономически или само с екологични мерки: нужен е синтез, “економика”, която да осигури липсващите туристи и да запази колкото се може повече от живото богатство на планината. Аргументът за хилядите курорти на Австрия и Швейцария като императив за българско елитарно ски развитие не е убедителен, и то не само заради различията в климата и релефа на Алпите и Пирин. Защо не заимстваме от тези страни високите технологии, например? Най-добре, уважението към закона.

Блаженото джудже

Една от най-поразителните истории за човека започва – или завършва – с няколко кокала. През 2003 г. на индонезийския остров Флорес експедиция от австралийски и индонезийски учени случайно се натъква в една пещера на останки от човекоподобно същество на ръст малко над метър. Последвалите разкопки в същата пещера установяват кости и череп от поне още седем индивида със сходен размер. В медиите, които не пропускат да направят сензация от откритието, джуджетата бързо са наречени „хобити” – точно тогава тече рекламата на филма „Властелинът на пръстените”. Някои от тези създания са живели чак допреди 12 хил. години, което ги прави оцелелите до най-ново време представители на човешкия род, различни от Homo sapiens (но само ако са различни от сапиенс и спадат към човешкия род).

Версиите за произхода на хобита, разбира се, са на брой колкото учените. Големите скептици твърдят, че просто става дума за болни хора. Много малкият размер на мозъка на джуджето за тях е признак на микроцефалия. Тази версия, макар и не изцяло опровергана, е малко вероятна по ред причини. Първо, край скелетите на малките човеци са открити сечива и костни останки на животни, датирани в хоризонта между 95 и 13 хил. г. преди сега. Въглеродният анализ показва, че също и самите индивиди не са живели по едно и също време, а в протежение на десетки хилядолетия. Тоест ако приемем версията за микроцефалия, трябва да се съгласим, че коренните жители на Флорес от памтивека са заточвали в една конкретна пещера болните от рядката болест. Но и това предположение е несъстоятелно, тъй като костните останки (здрави крайници, остеофити, т.е. шипове на пръстите на ръцете, както и черепни травми), говорят за активен живот, несъвместим с генетично заболяване или някакъв кретенизъм.

Учените считат, че създанието, получило името Homo floresiensis, е практикувало колективен лов – на също толкова странните слоноподобни джуджета стегодони. Сечивата, които то е ползвало, са подобни на тези, използвани от предците на човека в епохата на горния палеолит. В пещерата са направени някои подобрения и изсичания по стените, които съответстват на нуждите на еднометров човек. С други думи, имаме достатъчно доказателства, за да си представим активно същество от човешкия род, високо примерно 1 – 1.10 м. (поне с 30 см. по-ниско от най-ниските съвременни пигмеи). Любопитна подробност е, че в легендите на наге, “коренните” жители на Флорес, се е запазил споменът за горските джуджета Ебу Гого (в превод „лакомата баба”) – бързи, космати и плещещи на някакъв свой неразбираем език. Те повтаряли човешките думи като папагали. Наге твърдят, че когато португалците пристигнали на острова през XVII век, „бабите” все още живеели навътре в горите – но век по-късно човеците ги избили, като ги примамили в една пещера, уж да им дадат платове от палмово влакно, за да си ушият дрехи. Вместо това запалили огън и опекли „лакомите баби” живи.

Най-вероятно Homo floresiensis е ярък пример за островен нанизъм (island dwarfism): процес, при който живите организми намаляват като размер, когато бъдат поставени в среда с ограничени ресурси, каквато е островът. Споменатият слоноподобен стегодон на Флорес е тежал едва 300 кг. Изчезнал е преди 12 хил. години – горе-долу по времето, когато (би трябвало да е) изчезнал и „хобитът.” Като причина се сочи изригване на голям вулкан на острова, което рязко променя околната среда; малочислената тясно специализирана популация не е могла да се адаптира – говоря както за стегодона, така и за човека, зависещ от него. Всъщност примери за островен нанизъм има много: например все още оцелелите из островите на Индонезия носорози са значително по-дребни от континенталните. Суматренският носорог тежи четири пъти по-малко от индийския.

Човешкият род, който е изключително пластичен, със сигурност би могъл да реагира на промяната в средата по сходен с носорога начин. Но уникалното в случая с човечето от Флорес е смаляването не само на ръста, но и на размера на мозъка му – което, очевидно, не е довело до тотална деградация на уменията. Според ново изследване на трима японски учени, точният размер на мозъка на индивида LB1 (първият открит в пещерата Луанг Буа екземпляр) е 426 куб.см. Това е около три пъти по-малко от обема на мозъка на съвременния човек. Този факт дава основание на някои критици да твърдят, че floresiensis всъщност не е Homo, а наследник на далеч по-ранен пришълец, примерно австралопитек. Дайсуке Кубо, Рейко Коно и Юсуке Кайфу използват много прецизен анализ, за да докажат противното: намаляването на теглото на тялото, свързано с островните условия, е в състояние да обясни между 50% и 100% от намалението на размера на мозъка на Homo floresiensis.

Споменатите учени приемат, че директен предшественик на „хобита” е доста едрият Homo erectus, който е достигнал (на бамбуков сал?) островите на Индонезия преди около 1 млн. години. Мозъкът му е бил с размер 800 – 1000 куб.см. Използваният модел показва, че намаляването на индекса на масата на подобен индивид до размерите на флореското джудже (което тежало между 16 и 25 кг.) би довело до намаляване на размера на мозъка до 522 – 585 куб.см. Тоест има и други фактори, но все пак размерът на тялото обяснява – по-скоро би могъл да обясни, голямата част от намаленият размер на мозъка.

Мозъкът е най-енергоемкият орган на тялото. В същото време ограничените ресурси на острова силно затрудняват осигуряването на енергия. Логично е накъде би тласнала еволюцията островните хора. Трудно е дори да предположим кои точно функции са били загубени в процеса на смаляване на мозъка, в течение вероятно на стотици хиляди години. На остров Флорес липсват хищни бозайници (единственият голям хищник е Комодският варан, който е пример за огледалния на нанизма процес: островен гигантизъм, доста по-рядък). Следователно в течение на много, много време хората на Флорес са нямали нужда от точно тези функции, които обикновено поглъщат най-много ресурси и усилия: защита. Това може би обяснява и драстичната наивност на „лакомите баби” в митологията на наге.

Създанието е използвало сечива, внасяло е подобрения в обиталището си, може би дори е имало език, практикувало е колективен лов – но е било изключително уязвимо в екологично отношение, тъй като силно се е специализирало в лова си. А може би и не съвсем, ако вярваме на приказките на туземците, че „горските баби” оцелели почти до наши дни. Поне няколко антрополози са сигурни, че широко разпространените в Югоизточна Азия легенди за дребния горски човек почиват на истински спомени. Палеонтологът Хенри Ги, старши редактор в сп. Nature, е убеден, че в дебрите на тропическите гори на Индонезия все още живеят подобни на Homo floresiensis същества.

Тази вълнуваща история, изградена само върху няколко кокала, ми напомня за Кърт Вонегът и прогнозата му за еволюцията на китайския народ. В крайна сметка планетата Земя е космически остров и няма да е невероятно в следващите стотици хилядолетия разумният човек да реагира на оскъдицата на ресурси с намаляване размера на тялото. Обаче за разлика от остров Флорес, на Земята има твърде много хищници, най-вече от нашия вид – тоест дори да намалеем като ръст, енергоемките ни мозъци ще продължат да щракат с пълна пара. Значи не са изцяло за осъждане, поне в еволюционно отношение, тези световни властелини, разполагащи с безчет политици и журналисти, борещи се за поголовното световно затъпяване.

Зелената реполюция

Или как недомислици в енергийното законодателство ощетяват икономиката с милиарди, докато съобразителни политици пълнят джобове от зелена енергия

Енергията е скъпо нещо – и колкото да не ни се иска да разочароваме десетките хиляди българи, протестирали срещу непосилните битови сметки през зимата, тя е обречена да става все по-скъпа. Дотогава, докато зависим от изчерпаеми енергийни ресурси като въглища, природен газ и ядрено гориво и на пазара не се е появила нова революционна енергийна технология, всяко понижение на цените за крайния потребител ще бъде временно и с ограничен обхват.

Силно ограничена обаче е и покупателната способност на населението. Притиснати от кризата, българите намалиха потреблението на ток; бизнесът едва крета и също не консумира енергия. По тази причина през последните седмици специалистите алармират, че електроенергийната система е заплашена от дестабилизация, а по-емоционалните коментатори даже говорят за „разпад”. Свидетели сме на парадокс, достоен да влезе в учебниците по икономическа теория: търсенето рязко спадна и предлаганите количества са в пъти по-големи от потреблението – и в същото време има реален риск цената на тока отново да се покачи. Защо става така?

Възпявам електрическото тяло

„Представете си свръхмощен автомобил, принуден да се движи дълго време на първа предавка. Ясно е, че разходът на гориво е в пъти по-голям от оптималния режим. Горе-долу такива са нещата в нашата енергетика в момента” – посочва Атанас Георгиев, преподавател по дисциплината „Икономика в енергетиката” в магистърските програми на Софийския университет. В българската енергетика цените се определят не от търсенето и предлагането, а от цял куп законови и договорни ангажименти за задължително изкупуване: на първо място на зелена енергия, която по последни оценки е с около 1900 мегавата инсталирани мощности. Задължително се изкупува и токът от централите, които едновременно произвеждат електро- и топлинна енергия: близо 1380 мегавата са когенерационните мощности в заводски централи и топлофикации. Трети елемент от задължителния микс е токът от двете частни ТЕЦ с подписани дългосрочни договори – и се получава ситуация, в която е възможно Националната електрическа компания да е длъжна да изкупи в даден ден повече електроенергия, отколкото е националното потребление.

Чак след това за място под слънцето се борят енергията от АЕЦ Козлодуй (над три пъти по-евтина от тази на ТЕЦ „AES Марица Изток 1”), ВЕЦ и другите централи. Георгиев обобщава: високите цени при спадащо потребление се обясняват с това, че над 80% от българския пазар на електроенергия е регулиран. Ако пазарът беше свободен да избира електроенергията с най-ниски цени, в часовете с минимална консумация щяха да работят само АЕЦ Козлодуй и държавната ТЕЦ Марица Изток 2. За покриване на максималния товар (през 2012 г. в размер на 7444 MW) биха били достатъчни в допълнение държавните ВЕЦ и ТЕЦ КонтурГлобал Марица Изток 3. Собствени изчисления показват, че в такъв случай производствената цена на електроенергията би била с 14% по-ниска от настоящия микс на НЕК – но ефектът върху крайната цена би бил значително по-малък. От производителя (осреднена цена) до потребителя електричеството се оскъпява 2.4 пъти.

Кънчо Филипов, председател на борда на директорите на „Брикел” ЕАД и бивш директор на ТЕЦ „Марица Изток 1”, също анализира посочения ценови парадокс. Енергията е особена стока, която не може да се складира: няма буфер между производство и потребление, посочи той. За да се избегнат дефицитите е нужно да се поддържат резервни мощности. АЕЦ работи с базова мощност и производството не може да варира; през лятото ВЕЦ също не могат да компенсират евентуален недостиг. Единствено въглищната централа – обяснява специалистът – може да осигури примерно 30 мегавата допълнителна мощност само за половин час и така да балансира системата. Поддържането на буфери струва пари, независимо дали ги ползваме или не. Същото се отнася и за мините: ако в продължение на седмица помпите не източват вода и вентилаторите спрат да изземват газа гризу, под земята няма да може да се работи. Дори и да не се копаят въглища, разходите за поддръжка, ремонти, заплати и амортизации се трупат.

Икономическата логика говори, че когато постоянните разходи се разпределят върху по-малко единици продукция, цените изпитват възходящ натиск. Тогава? Да се закриват енергийни мощности, както вече загатна новият енергиен министър Асен Василев, е спорно решение на проблема. Ясно е, че ако икономиката излезе от сегашната депресия, търсенето на ток ще нарасне: енергийното планиране трябва да е с по-дълъг хоризонт. Въпросът касае също и десетки хиляди работни места, независимост от външни енергоносители, себестойност, възвращаемост на публични и частни инвестиции. Освен всичко друго, националната енергетика е изключително сложна цялост, тя е организъм. Кой може да прецени дали ще отреже ръката или ще извади сърцето на електрическото тяло?

Насъщният износ

Заради сключени от предишните четири правителства дългосрочни договори, гарантирани с тежки неустойки и международно порицание, българският потребител почти няма възможност да се възползва от ниските цени на държавните производители. Вместо това той е задължен от държавата да плаща скъпата частна енергия. Имаме скъп регулиран пазар с частни производители и евтин свободен пазар с държавни производители. Абсурд, напомнящ вица за мафията, която си имала държава. Освен всичко друго, трябва да плащаме, така да се каже, и за бездействието на евтините енергийни мощности. Единственото решение за държавната енергетика в създалата се ситуация е по-голям износ. Но предишното правителство запуши и тази пролука в безкрайния тунел.

„Това, че увеличаваме цената за пренос с добавките (за невъзстановяеми разходи и зелена енергия) определено ще намали възможностите на търговците да изнасят енергия” – заяви в интервю през юли 2012 г. бившият шеф на енергийния регулатор Ангел Семерджиев. Той прогнозира, че по-високите цени за пренос, влезли в сила в средата на миналата година, ще облагодетелстват транзита на енергия за сметка износа на нашата. „Съзнаваме, че има такъв проблем, но очакваме търговците на енергия в България да се справят със ситуацията. Няма как цялата тежест от добавките да се пренесе само върху битовите потребители – това би повишило цената за регулирания пазар с повече от 20%. Търговците на енергия също трябва да понесат, равномерно, своята част от тежестта”.

Обобщени от Асоциацията на търговците на електроенергия в България (АТЕБ) данни говорят, че пропуснатите ползи от износ на ток в годината след повишаване цената на преноса вероятно ще надхвърлят половин милиард лева. Сравнен с аналогични периоди от предходната година, износът през първото тримесечие на 2013 г. е със 110 млн. лв. по-малко, през второто полугодие на 2012 г. с 275 млн. лв. по-малко, а през второто тримесечие на тази година се очакват още 150 млн. лв. пропуснати ползи. При средна цена на едро в региона от 38 евро за MWh, таксата от 35 лв. за износ прави българската електроенергия непродаваема.

Още по-любопитно е кой носи тежестта, по думите на злополучния бивш шеф на ДКЕВР. Специалист в ръководството на АТЕБ твърди: „Търговците всъщност нямаме реални загуби – когато не можем да изнасяме електроенергия от България, ние транзитираме енергия, произведена другаде” – купуват я от Румъния, Сърбия, Унгария. Поредното безумие е, че за транзита например от Румъния през България за Турция такса не се дължи, но износът от България за съседна Турция струва въпросните 35 лв. за мегаватчас. Губещи са производителите на свободния пазар, в голямата си част държавни дружества. Кънчо Филипов също не може да проумее логиката на регулатора: „За да вземат двайсет, те не искат да вземат сто и двайсет”. Държавата пропуска приходи, миньорите треперят за работните си места и в цялата система цари нездраво напрежение. Дали пък някой умишлено не се стреми да фалира НЕК? Всъщност не е нужно да е умишлено, за да е ефективно.

Започвайки от 2007 г., таксите за износ на ток от България са се увеличавали всяка година, но през юли 2012 г. те бяха вдигнати с близо 50%: от 11.7 евро на 17.52 евро за мегаватчас. Резултатът е, че сега през почивните дни износът на българска електроенергия е до десет пъти по-нисък спрямо обемите от миналата година.

Пъдарят не дава

Без износ, който да компенсира постоянните разходи на производителите на въглища и електричество, единственият изход е да се повишат крайните цени на регулирания пазар. Все повече експерти считат – поредният шеф на ДКЕВР Евгения Харитонова също го коментира – че през следващия регулаторен период, т.е. от 1 юли, ДКЕВР ще потърси по-високи крайни цени. Все по-малко търсене – все по-скъпо: поне ще останем в учебниците. В същото време разполагаме с всичко необходимо (освен може би с щипка здрав разум), за да позволим на износа да субсидира изтормозения вътрешен пазар. Според разчетите на АТЕБ, ако се премахне зелената такса за износ, в месеците до 1 юли в страната ще влязат 150 млн. лв. – пари, които ще отидат директно в производителите на свободния пазар.

Сумата е 3.5 пъти по-голяма от пакета за борба с бедността и безработицата, който служебният кабинет героично изстърга от държавния бюджет, тоест тя заслужава известни усилия. Но хората, заели овакантените постове начело на ДКЕВР и на енергийното министерство, явно се страхуват от толкова много пари. По думите на служебния министър Асен Василев, „С подписа на един министър могат да станат много неща, но аз няма да наруша закона” – в контекста на въпрос на „Дарик” за евентуално намаление на таксата за пренос. Да видим обаче какво казва законът.

Според чл. 6, т. 2 от действащия Закон за енергията от възобновяеми източници, ДКЕВР „разработва методика за справедливо разпределение на разликата между пазарната и преференциалните цени на електрическата енергия, произведена от ВЕИ, между всички потребители, включително и търговците на електрическа енергия за количествата в случаите на износ”. Да оставим настрана, че доказалият безсилието си държавен регулатор е натоварен със задължението да тълкува какво е справедливо. В този текст става дума единствено за т.нар. добавка за зелена енергия, която е 11.10 лв. за мегаватчас, или близо една трета от таксата за пренос през мрежата високо напрежение. Тази такса включва още четири добавки, които не са защитени със закон: за пренос на НЕК, за достъп на Електроенергийния системен оператор, „кафява” добавка за тока от когенерацията, невъзстановяеми разходи заради неизгодните договори на Иван Костов с ТЕЦ „AES Марица Изток 1” и ТЕЦ „КонтурГлобал Марица Изток 3”. Общо – 23.16 лева за мегаватчас.

Тоест разумен компромис, който да отпуши износа и да подкрепи енергетиката в трудния момент може да се постигне. Дали приходите на НЕК от това в крайна сметка няма да нараснат? Колебливостта в сегашната критична ситуация нашепва, че печеливши решения се оставят на следващите управляващи – които със сигурност ще имат нужда от подкрепа за рейтинга си. Дали е така само гадаем; фактът е, че министър Василев оправда липсата на действие с ирелевантни на проблема текстове, при това взети от различен закон: с чл. 72–74 от Закона за енергетиката, касаещи ограничителните режими в снабдяването с енергия.

Зелените дупки на българската енергетика

Според сериозното изследване от 2011 г. „Черните дупки на българската енергетика”, всяка година между 1 и 2 млрд. лв. се отклоняват от енергийния сектор за политически и други сенчести плащания под формата на консултантски услуги и договори за ремонт. Авторите твърдят, че това е „един от най-сериозните канали, захранващи политическата корупция и олигархичният тип управление в България.” Събитията от последните месеци не дават основание да се надяваме, че с това е свършено – напротив, енергийната мафия търпи идейно развитие в „зелена” посока.

За да постигне националната цел до 2020 г. за 16% дял на ВЕИ в брутното крайно енергийно потребление, България предостави апетитни преференциални цени за инвестициите във фотоволтаици, вятърни паркове и централи на биомаса. Още в края на 2010 г. делът на чистата енергия у нас беше 13.8%, но истинският бум се случи през пролетта на 2012 г.: в трите безценни месеца преди обявения от ГЕРБ мораториум за присъединяване на нови ВЕИ мощности. Според експерти, вероятно сме изпълнили европейските зелени цели осем години предсрочно. Това би било похвално, стига да не беше се случило за сметка на крайните потребители: обеднялото население и измъчения бизнес.

За годината след 1 юли 2012 г. ВЕИ мощностите (без големите водни централи) ще получат от НЕК 467 млн. лв. За същия период АЕЦ Козлодуй ще отчете приход от 420 млн. лв. – и ще произведе четири пъти повече електричество, отколкото ВЕИ. Предостатъчно основание зелената енергия да бъде обявена за изначално зло: кой ли не злорадстваше, когато МИЕТ наскоро разпореди принудително спиране на част от ВЕИ мощностите. Велизар Киряков, председател на Асоциацията на производителите на екологична енергия счита в тази връзка, че демонизирането на ВЕИ е сталинистки похват – по този начин управляващите търсят оправдание за собствения си провал. Всъщност според него повечето собственици на ВЕИ са готови да предоговорят със следващото правителство цените си, но за Киряков още по-важно е да се повдигне голям обществен дебат за бъдещето на българската енергетика. Вечни ли са нашите ТЕЦ на лигнитни въглища? А реакторите в АЕЦ Козлодуй? На какви мощности ще разчитаме след 30 години?

Не е логично всичките трудности в българската енергетика да се обясняват със зелената енергия, наистина. Но въпреки безспорната важност на зелената кауза, по всичко личи, че в България чистата енергия всъщност е доста мръсен бизнес. Бързайки да не изпусне високите преференциални цени, всеки по-голям играч, включително партиен, си купи ВЕИ централи – коментира известен енергиен експерт. През лятото на миналата година депутатът от опозицията Антон Кутев изнесе информацията, че хора и фирми, пряко свързани с властта, получават над 70 млн. лв. годишно от ВЕИ мощности, присъединени към мрежата по време на управлението на ГЕРБ.

Според Кутев, в зеления списък челно място заемат Цветелина Бориславова (9.1 млн. лв. годишни приходи от ВЕИ), Иво Прокопиев (9.4 млн. лв.), Николай Вълканов (9.4 млн.лв.), Валентин Златев и „Лукойл Енерджи” (17-18 млн.лв.) – и редица други, включително свързани с Румяна Желева лица. От друга страна, макар и в по-малък размер, червените също не са имунизирани срещу зеленото изкушение: скорошно разследване на TV7 извади на светло ВЕИ централи на сина на бившия регионален министър от БСП Асен Гагаузов, на сина на депутата Петър Курумбашев, а за да не бъде никой обиден, също и на сина на депутата от ДПС Рамадан Аталай (шеф на Комисията по енергетика по време на тройната коалиция, голям радетел за ВЕИ). Ако имахме работещи прокуратура и Комисия за разследване на конфликт на интереси, те щяха да видят доста интересни неща в обширната база данни на Агенцията за устойчиво енергийно развитие.

ГЕРБ и тройната коалиция сключиха много неизгодна за обществото сделка, като избързаха с ВЕИ. Така те не позволиха да се възползваме от намаляващите с всяка година цени на инсталациите. Големи централи с ветрогенератори и фотоволтаици се впиха във всяко свободно местенце от мрежата, често нанасяйки груби щети на природата. Новите мощности не подмениха старите: въглеродните емисии няма да намалеят. Препоръката за производство на мястото на консумацията и за акцент върху микро ВЕИ – собственост на домакинствата, не бе изпълнена. Сега хората плащат по-високи сметки заради нещо, което носи съмнителна екологична полза – и допълнителните приходи се стичат в джобовете на олигарсите. Това ли беше то зелената революция? Или просто нейният български вариант…

Социализмът ни завеща внушителна енергийна система. Заради последвалата деиндустриализация тя ни позволи дълго да поддържаме най-ниските цени на тока в Европа. Евтината енергия трябваше да компенсира още по-ниските заплати и да привлича външни инвеститори. Българската енергетика бе толкова силна, че устоя и на неизгодни приватизации, и на огромни неоправдани инвестиции, и на системно източване. Но усилията на цяло поколение политици вече дават резултат.

“TEMA”