Ва банк

Паниката е естествена като морските вълни. Безпричинните на пръв поглед пристъпи на страх, прерастващи в отчаяно бягство – нещо, което хората с лека надменност наричаме „стадно поведение”, са един от изпитаните способи за оцеляване на индивидите и групата. В това отношение човекът все още не прави изключение от света на животните и е напълно податлив, дори особено податлив на паника. Онези, които се стремят да властват над тълпите, разбират този механизъм и не просто се възползват от присъщите ни страхове, а и умишлено ги създават и насочват.

През изминалия месец България претърпя сериозно сътресение. В банковата система, за която считахме, че е еталон за стабилност – всъщност единственото останало стабилно нещо в тази страна, което би трябвало да компенсира политическия, енергийния, демографския и т.н. провал, зейнаха пукнатини. Ден след като четвъртата по размер банка с депозити за над 6 млрд. лв. беше поставена под специален надзор и сметките в нея бяха замразени за месец, пред клоновете на банка номер три се извиха опашки – вероятно от подставени лица, но със сигурност там е имало и доста изплашени вложители. През юни 2014 г. България се превърна в арена на краткотрайна, но истинска банкова паника.

Как се стигна дотам при положение, че ликвидността и капиталовата адекватност на банковата ни система са толкова солидни? Как така в един и същи ден централната банка обяви готовност да национализира закъсала голяма банка – и България получи най-изгодния в историята си външен кредит? Още дълго ще търсим отговорите, а и истинските въпроси. Може да кажем със сигурност, че разумните хора не се поддават на паника, но са предпазливи. В България те са още по-предпазливи, защото ресурсът от доверие в нашето общество е изчерпан. И вината не е в „материала”.

Банкова истерия по български

Близо 350 са банковите кризи в света през последните два века, в това число около 30 в САЩ и Великобритания, установиха икономистите Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф в известната си книга „Този път е различно”. Става дума за системни проблеми, не за отделни фалирали банки, чийто брой е несравнимо по-голям. Само в кризата на спестовните и кредитните каси в САЩ между 1984 и 1991 г. банкрутират 1300 банки и 1400 каси. България познава една мащабна банкова криза – тази от 1995-1997 г. Тогава около една трета от банковите активи у нас изгоряха.

От тази гледна точка кратката юнска банкова буря не е нещо извънредно. И все пак в обемното изследване на Райнхарт и Рогоф, както и сред стотиците примери в книгата „Мании, паники и сривове” на Чарлз Кинделбергер, няма нещо, което да напомня за скорошните атаки срещу български банки. Банкова паника например може да възникне непосредствено след рязък спад на цените на недвижимите имоти или на акциите. Проблеми вещаят внезапният приток на „горещи пари” и кредитният бум. Опасни са резките промени на валутния курс, нарастването на външния дълг, високата инфлация. Статистически е доказано, че сериозен риск за банките са (тук епигоните на свободния пазар може да си затворят очите) финансовата либерализация и липсата на надзор.

Не видяхме подобни буревестници. Всъщност когато у нас имаше всички условия за банкова криза – и при неразумната кредитна експанзия на 2004-2008 г., и по време на дълбоката рецесия от 2009 г., банковата система остана непокътната. Икономиката от доста време прави опити да се измъкне от фазата на депресия, така че банковата паника идва в необичаен момент на бизнес цикъла – в подножието на подема. Причините тук не са финансови или макроикономически, а субективни. Затова за коментар на банковия трус потърсих не банкери и финансисти, а социални психолози.

Очевидци твърдят, че настроението по опашките в петък, 27 юни, не било минорно или гневно. Хората се шегували със ситуацията, сякаш не става въпрос за собствените им пари. Не само подставените лица сред „опашкарите” обясняват тази привидна веселост. Нормално е човек да се почувства неловко, когато на улицата, пред очите на всички, се реди да си тегли парите, при положение, че държавата гарантира, че ще му ги върне.

Ама как да й вярваме на тази държава?! Rолята на прокуратурата в дестабилизирането на Корпоративна търговска банка е несъмнена. А на 30-ти юни лидерът на най-голямата партия, който доскоро управляваше страната, изрече пред камера следните думи: „Ако искат в понеделник да няма опашки, днеска тези хора (премиер и финансов министър) трябва да са се махнали от кабинетите си… Ако това не се случи, на хората нищо хубаво не мога да им кажа! Една година казвах на хората, че ще ги фалират!” На 1 юли, след като банковата криза се размина, същият политик си приписа заслугата, че е потушил паниката.

Това е то българската участ: години наред да спираш кредита и да ограничаваш паричното предлагане, за да имаш може би най-консервативните банки в Европа, както и отлично снабдени с резерви централна банка и правителство. Макроикономическата среда бавно, но все пак да се подобрява. Изведнъж тази скъпо платена от цялото население стабилност става заложник на разчистване на сметки между олигарси и на непремерени думи на жадни за власт политици, под (евентуално) безучастния поглед на структурите, върху които се гради държавността.

Преди да затворят вратата

Думата „паника” е старогръцка и идва от името на бога с рога и копита Пан – покровител на пастирите и обитател на дивите гори. Ако залутал се пътник случайно нарушавал следобедната му дрямка, Пан надавал яростен вик – и изплашен до смърт, човекът хуквал да бяга, без да знае накъде. По същия начин козите и овчите стада търчали по склоновете, ако Пан искал да си направи шега и ги стряскал със свирката си.

Психолозите днес разбират под „паника” онова завладяващо усещане за объркване и страх, което те кара да действаш неадекватно. Паниката е тотална емоция, по-висока форма на страх. Докато при страха има обективна причина, при паниката източникът на тревога не е външен, а е вътре в самия човек. Както виждаме, този механизъм, който при животните служи за оцеляване, при хората се възприема по-скоро като болестно състояние или пък като признак на слаба воля и колеблив ум.

Що се касае до банковата паника, според Кинделбергер тя се причинява от внезапна загуба на доверие (repulsion and discredit) и приема формата на „страх от затваряне на вратата”. Инвеститорите се блъскат пред портата на банката, за да се измъкнат, преди резето да е хлопнало. В подобен момент всеки мисли за себе си, което е напълно рационално, стига останалите да не правеха същото. В блъсканицата някой може да бъде стъпкан, а вратите – изтръгнати от пантите. „Паниката се храни със себе си”, уточнява Кинделбергер. На света няма банка, която да устои на паническо теглене на депозити, тъй като самото предназначение на банката е да превръща краткосрочните депозити в дългосрочни кредити. Наличните пари са само малка част от банковите пасиви.

Това показва колко важно е да знаеш кога точно ще се затвори вратата, за да избегнеш тарапаната. Бен Бърнанке, бивш председател на централната банка на САЩ, през 1980-те доказва, че асиметричната информация между кредитор и длъжник усилва шоковете на паричните пазари. С други думи, колкото по-малко информация има сред хората, толкова по-голям е страхът им. Когато човек не знае какво се случва с парите му и вижда, че някои вече са започнали да се страхуват, рационалната преценка, че спокойствието намалява риска за спестяванията, отива на заден план.

Тази закономерност е добре позната в управлението на кризи. Когато надвисва масов страх и гняв, правилното решение е информацията да се пусне да тече. Следствие на този подход например е повишената финансова грамотност на населението след глобалната финансова криза. След 2007 г. финансовите експерти оставиха малко тайни за себе си и така вероятно се лишиха от доходи и пазарни предимства, но пък спасиха системата. Хората разбраха какво е токсичен дълг и застраховка срещу риск от фалит и приеха с доверие антикризисните мерки.

Тревожно ехо

Бизнес менторът Бъд Биланич, известен като Момчето със здравия разум, съветва: „Най-ефективното действие в случай на криза е бързо да разкриеш пред обществото подробности за проблема”. Този подход не е популярен у нас. Добре видяхме как до последно централната банка се опитваше да прикрива затрудненията в КТБ. А сегашният премиер в качеството си на финансов министър през цялата 2008 г. публично отричаше, че кризата може да стигне до България, макар отдавна да беше назначил „антикризисна” работна група. Мъдростта на становището „Да не плашим народа” е спорна, тъй като рецесията не беше предотвратена, но хората така и не успяха да се подготвят за нея. Да си спомним колко кредити бяха теглени именно в годината, в която хората във властта отричаха, че световната криза може да дойде на гости и у нас (11.7 млрд. лв).

След като се остави да бъде изненадана с КТБ, а опашките плъзнаха пред ПИБ, народната банка предложи промени в Наказателния кодекс, предвиждащи до 10 години затвор за всеки, който „разпространява заблуждаваща или невярна информация или други сведения”, подтикващи към паническо теглене на депозити от банки. Опасно е депутатите да се поддават на този призив. Забраната да се изказват съмнения относно практиките на една или друга банка е най-добрата хранителна среда за паниката. И сега у нас има строги санкции да се злослови срещу банки, а като едни от най-големите рекламодатели, банките отдавна са фактор, с който автори и редактори се съобразяват. Паниката не бе създадена от безсъвестни писачи, напротив – журналистите бяха в предните редици и гасяха пожара. Известни политици и държавни структури насърчиха пристъпа на страх с думи и дела. Само че „отмъщението” на БНБ ще удари не тях, а икономическите журналисти.

Слуховете са винаги по-силни от залостените врати. Показателно е какво си спомня днес участник от „голямото теглене” от финансовите пирамиди през зимата на 1994 г. „Никой не ми каза, че ще има проблем с тази банка. Просто една сутрин видях, че някакви хора са се наредили отпред – наредих се и аз и останах там 36 часа. Бях един от последните, които успяха да си вземат парите”. Забележете – „никой не ми каза”. При наличието на мобилни телефони, блогове и социални мрежи, на практика е невъзможно да се установи произхода на злонамерен слух. Ако се запуши устата на журналиста, опитващ се да бъде обективен, ще се даде по-голямо поле за изява на злосторниците.

Да продължим алюзията с гръцката митология: Пан е известен със своята пан флейта. Тя е направена от седем тръстикови ствола и единият от тях е нимфата Ехо. Рогатият похотливец я видял веднъж в гората и я пожелал, но Ехо побягнала и за да го заблуди се превърнала в тръстика. Пан я скъсал, за да утеши с музика накърнените си чувства. Дори да отсечеш нечия глава за назидание, тревожното ехо продължава да звучи.

Между Пойаис и Танганайка

Успокояващо е да си припомняме за финансовите паники на миналото във време на банково напрежение – все пак то се случва не само на нас, и други са минали по този път. Сравнително рядко се разказва за английската банкова паника от 1825 г., може би първата финансова криза с глобален ефект. Фалират шест банки в Лондон и шестдесет в провинцията, но интересното е друго. Дискусията за причините й е доста объркана, но изпъква името на шотландския авантюрист Грегър МакГрегър. След като взел дейно участие във войните за независимост в Южна Америка, той се заселил в Лондон и се представил за касик (принц) на несъществуващата страна Пойаис на границата с Хондурас. Населението й било мирно и обичало англичаните, имало много неразработени златни и сребърни мини, а земята била особено плодородна. Който искал, дори можел да си купи: един акър струвал 4 шилинга, което съответствало на средна месечна заплата.

Шотландецът успял да пласира облигации на „Република Пойаис” на стойност 200 хил. паунда (над 200 млн. в днешни пари). Появили се желаещи да се заселят в тази обетована земя и така през 1823 г. два кораба с емигранти отплавали в търсене на щастието (МакГрегър междувременно обменил ненужните им английски пари за пойаиски долари). Заварили само джунгла и болести. От заминалите 240 смелчаци само 50 се върнали в родината. Въпреки пропиляното имущество и загубените роднини, оцелелите считали МакГрегър за невинен, само че „някой” го бил подвел. Шотландецът побързал да избяга във Франция – където успял да продаде ДЦК на Пойаис за 800 хил. паунда, а английските банки останали с много лоши облигации и срутено доверие. Последвала паника и криза.

Пойаис според виденията на спекуланта имал площ от 120 хил. кв.км. Да се надяваме с това да се изчерпват приликите с България. Някой би казал, че днес подобни машинации са невъзможни. Нищо подобно – всевъзможните средства за комуникация и информация правят измамите още по-лесни. Та нали българският гений пръв се сети да напада банки не с вестници, а с есемеси и компетентно звучащи имейли? И с какво сме по-информирани от заселниците на Пойаис, щом разбираме за действията на българското правителство първо от чуждестранни медии? Например за съгласието на Брюксел да използваме в помощ на банките 3.3 млрд. лв. от фискалния резерв, т.е. народни пари.

Психолозите с право казват, че българинът гледа на живота твърде мрачно. От масовите психози сме възприели единствено прозаичната и неприятна банкова паника. Светът знае много други примери за масова лудост – например епидемията от смях, заразила преди 50 години Танганайка. Случаят е описан в Медицинския журнал на Централна Африка. На 30 януари 1962 г. без видима причина три момичета в мисионерско девическо училище започват да се смеят. Скоро две трети от ученичките прихванали пристъпите на смях, редуващи се с плач. Епидемията от смях върлувала половин година и поразила стотици младежи в близките градчета и села. Училищата затваряли, нормалният живот на общността се разстроил. Не се стигнало до смъртни случаи, но засегнатите не можели да работят и да учат. Многобройните проверки за вируси, натравяния и т.н. не дали резултат.

Доверие на изплащане

Струва си да се замислим дали смехът не е последното оръжие, с което разполагаме, за да вкараме българските политици в правия път. То си е за смях, че те се изживяват като национални кормчии, докато доверието към парламента е паднало до 8%. Всъщност вече не вярваме и на социолозите. Невъзможно е това тотално недоверие да не се пренесе и върху здравата глава. А тя, да признаем, е здрава само в количествено отношение.

Скорошен коментар във Forbes твърди: „Западните очи не са свикнали да гледат как банки потъват заради караници между олигарси” – става дума за раздора на Делян Пеевски с Цветан Василев. Според авторката Френсис Копола, паниката пред Първа инвестиционна банка е „много по-порочна” по сравнение с проспаната от БНБ криза в КТБ, тъй като представлява умишлен опит за дестабилизиране на банковата система с цел създаване на политическа нестабилност. Тя подозира, че в това е замесена ГЕРБ, но счита, че надали някога ще разберем кой точно е в основата на раздухваната паника, тъй като безпристрастността не е сред най-силните страни на българското правосъдие.

Как психологията движи икономиката и защо това е от значение за глобалния капитализъм” е подзаглавие на книга с двама автори – нобелови лауреати по икономика. В Animal Spirits Джордж Акерлоф и Робърт Шилер формулират пет „неикономически” аспекти, които имат пряко въздействие върху стопанските резултати. Това са доверието, усещането за честност, корупцията, паричната илюзия и накрая историите, които определят начина на мислене в обществото. Икономическите предпоставки като ниски данъци, евтин труд и обилен капитал може и да са отлични, но ако въпросните пет нагласи са негативни, хората нямат мотив да създават стойност и икономиката се представя зле.

Да преценим накратко тяхното значение за България. Стана дума какво е доверието на хората към институциите, вероятно сходен е делът на тези, които вярват, че у нас може да се издигнеш в живота с честен труд. Пък и събитията потвърждават тази уж чисто българска мнителност. За външните наблюдатели „корупция в България” е устойчиво словосъчетание от типа на „сладък мед” и „храбър войн”. Върху паричната илюзия няма да се спирам, но историите, които се разказват в България и моделират мисленето на хората, са за насилие, престъпност и бедствия, размесени с ярки примери за демонстративната консумация на псевдоелита. Това е рамката на мисленето, която определя икономическите ни резултати.

В подобна среда бихме се изкушили да кажем, че се нуждаем от катарзис, но рискуваме да предизвикаме опасна епидемия от смях. А нещата са сериозни: историята на банковите кризи сочи, че три години след тях размерът на държавния дълг почти се удвоява. Вече поехме натам със спешното емитиране на ДЦК за 1.23 млрд. лв., изкупени от банките с цел да се помогне на банковия сектор (както и с предстоящото вдигане на тавана на новопривлечения държавен дълг в рамките на годината). По-тревожно е, че след пристъп на паника човек е емоционално изцеден и енергийно пасивен – той става като восък в ръцете на социалните шамани. Които повтарят „стабилност, стабилност”, докато дори децата вече виждат, че всичко, от което се нуждаем, е малка, но истинска промяна.

TEMA, 02.07.2014

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , | Leave a comment

Общ боклук

Карнобат отскоро се радва на великолепен градски парк, модернизиран по европейски проект за 1.6 млн. лв. С толкова подредена и изпипана градина трудно може да се похвалят градове като Варна, София и Пловдив. Сред обилно напояван райграс, под дебелата сянка на високи дървета десетина добре оградени площадки за игра радват децата с все още здрави люлки и катерушки. Нагъсто разположени са прясно боядисаните кошчета за отпадъци. Проблемът е, че тези кошчета пустеят, докато около пейките се търкалят опаковки от вафли, чипс, боза, мляко, купчини излюпени семки, чашки за кафе, празни бирени бутилки и мазни хартии от баници.

Това нерадостно впечатление си съставих за половиния час, докато почивах там с децата по пътя от морето към София. Градината на Карнобат дълго стоеше разкопана и като я видях отдалеч най-сетне оправена, изпаднах във възторг. Като се разходих наоколо ме обзе яд. Накрая направо избухнах, като видях как две бели момичета си седяха на уютна масичка и гледаха на лаптоп детски филмчета, потънали до глезените в боклуци. “Толкова мръсно ли държите в къщите си, бе!” – им извиках и юрнах цялото семейство към колата.

Промитите мозъци на тоталния пазар ще видят в тази случка поредно потвърждение колко вредни са публичните стоки и услуги. Колко лоша е публичната собственост: ако няма личен интерес, никой не се грижи за нищо, затова всичко трябва да е частно, за да се поддържа. Добре, но какво да кажем тогава за прекрасния плаж Кабакум на север от Варна? (Оттам се връщахме.) Освен десетки работещи хотели, от зелените му склонове са надвиснали шест масивни бетонни скелета: поне толкова преброих със замъглен от солената вода поглед, докато се поклащах по гръб в морето. От 1997 г. не бях идвал тук, помнех го романтичен, чист, дори пуст. Пак е чудесен, но в един нормален свят грозни незавършени хотели няма да стърчат на такова място.

Дълбоко се съмнявам, че и три от шестте призрачни строежа ще бъдат някога завършени. Вероятно също така няма да бъдат и разрушени и още дълги години ще грозят и ще се разпадат: символ на боклука, който създава частната свободна бизнес инициатива.

Плажът в България също е публично благо, на теория той е изключителна държавна собственост. Строежи на морския бряг не са разрешени, но това не се отнася до плажния имот на Кабакум на аптечния бос с политически апетит Веселин Марешки. Също както и банковият надзор не се отнася до българските банки на властта. На плажа се наблюдава боклук от по-висок ранг. Докато градинският боклук в Карнобат пъди само случайния посетител, строителният боклук в Кабакум, резултат от пълна бизнес свобода, убива бизнеса. Пропъжда претенциозните туристи, които по правило са платежоспособни. Икономическият резултат намалява, събират се по-малко данъци, губят се потенциални работни места.

Рецептите са две. Първата е частна собственост до дупка: плажът да престане да се води на хартия за държавен, а да се продаде на някой, който да се грижи за него – да го чисти и т.н., и да събира такса за ползването му от туристите или от околните хотели. Ако е амбициозен, изпълнителният директор на плажа ще задейства икономически, правни и други силови методи, за да се отърве от загрозяващите постройки. Така ще си получим чистия плаж и пейзаж. Ще загубим достъпност и демократичност: хора с малки финансови възможности не са добре дошли. За тях са ставащите все по-малко и все по-претъпкани публични плажове.

Ако същият подход се възпроизведе в цялата икономика, ще трябва да се приготвим да плащаме за немислими по-рано неща: за въздух, за разходка в гората, за междуселски пътища. Химерата на тоталната частна собственост драстично ще намали, вместо да увеличи свободата на хората, противно на уверенията на индоктринираните пазарници.

Другият начин да се справим с боклука е да има публична регулация и санкции за дейности, които нанасят щети на трети страни, независимо дали “третите” са граждани, селяни, фирми, общини или държавен бюджет. С други думи, който не си построи хотела в рамките на три години, да се принуждава със съдебни изпълнители да си го събори. Който бъде хванат да хвърля боклук по земята, да се глобява с 5 лв. и два часа общественополезен труд в градината.

Всъщност е добре, че строежите на хотели остават във фаза боклук: плажът Кабакум и така е пренаселен. Ако още хиляда туристи опитат да опънат хавлии тук, демографското налягане ще избие в агресия. Публичното планиране следва да осуети и този риск, като държи на нормативите – а те съществуват, за плажна площ на едно хотелско легло. Или за квадратни метри ски писа на легло. Бизнесът няма да се самоограничи. Дори да го стори, то ще е след фаза на саморазруха. В интерес и на природа, и на бизнес е да има активна и креативна, видима публична ръка (целенасочена намеса, състояща се от планиране, изпълнение, мониторинг). В този смисъл подигравките на българските природозащитници с публичното и възхвалата на частното като опозиция на разкапаната БСП са подвеждащи и е редно да престанат.

Публиката трябва да вмени на частните инвеститори ред други правила, освен приемлив срок за завършване на проекта, например в какъв вид да поддържат прилежащата инфраструктура. В противен случай никога няма да постигнем онзи вид, на който се възхищаваме в Гърция и Белгия и за който негодуваме, че го нямаме у нас. Говоря за публично, не задължително за държавно. Но всъщност чистотата, или по-скоро липсата на боклук, не зависи толкова дали собственик е частно лице, община или министерство. Всичко зависи от начина на управление, а начинът на управление зависи от принципите на управление. Ако принцип на държавно ниво е безогледно забогатяване, почитане на богатия без значение как е придобил богатството си, чистота не чакай. Освен под формата на плаж със затворен достъп.

Боклукът – и по земята, и в душата, и в главата, е въпрос на култура. Върху културата може и трябва да се влияе. У нас отдавна никой партиен шеф не е показвал респект към културата. Напротив – некултурното се въвежда в ролята на модел. Има предостатъчно глуповати германски и британски медии, но за такива, които се прекланят пред некултурното, а-културното, както това се случва в България, аз лично в момента не се сещам.

Прането на пари също създава боклук. Един от зеещите панелени колоси на Кабакум вече се е килнал на една страна – строежът е върху свлачище. Който инвестира спечелени с труд пари, не би си позволил подобна глупост. Kакто и да е. Може би истинският проблем у нас е, че боклукът в парка и на плажа сякаш вече не прави никому впечатление.

 

Posted in Икономики, Обществени, Родни | Tagged , , | Leave a comment

Доверието в банките е фантазия (от Пламен Димитров)

Автор на следващия текст е д-р Пламен Димитров, председател на Дружеството на психолозите в България. За мен беше удоволствие да разговарям с него, да запиша нашия разговор и след това да редактирам думите му във формата на статия, отпечатана в сп. ТЕМА

Когато в една човешка система съществува устойчива тенденция да нараства тревожността – онова, което наричаме екзистенциално безпокойство, е естествено да очакваме от обществото, от отделни индивиди и групи в него да мобилизират своите защитни механизми. Част от тях са на съзнателно ниво, но по-голямата част – както всичко, което се случва в икономиката, политиката и обществения живот, в това число в банковия сектор, лежи под нивото на осъзнаване, включително от неговите оператори. Политиците оперират с властта, банкерите оперират с парите, но това не значи, че те осъзнават какво се случва и че имат контрол върху това, което произтича. Особено когато става въпрос за масово поведение.

Когато самоуважението на хората заради хроничната екзистенциална тревожност е силно снижено, те вече не разчитат на обичайните си модели на справяне и прибягват към безсъзнателното. Тогава те са много податливи на слухове и мълви, стават лесна мишена за политическа и медийна манипулация. В такива ситуации хората действат на по-ниско ниво, отколкото интелектуалният им капацитет им позволява и лесно може да бъдат тласкани в една или друга посока. Това всъщност е в основата на груповото поведение на хората.

Българите не сме по-различни. Ако американците живееха в нашите условия, паниката щеше да е много по-голяма заради тяхната изключителна чувствителност към парите – за разлика от българина, който е претръпнал заради липсата им. Това, което се случи наскоро с банките ни, е буквално повторение на лабораторната действителност в социалната психология. Когато е под стрес, човек прибягва към по-ранни известни форми. Хората започват да си припомнят какво беше 1996 г., помнят инфлационни процеси, помнят загуба и фалити, проектират и пренасят емоционален опит от други исторически времена. Много компетентни в икономическо отношение хора също стават податливи, в това число и банкерите. Защото тези защитни механизми действат на такова ниво, където тяхната квалификация не работи.

Тази теория в социалната психология се нарича теория за управление на терора (ужаса). Хората изпитват хронична тревожност, те имат екзистенциален ужас. Как ще оцелея, какво се случва, какви са перспективите пред мен? Защо животът е такъв? Това българинът го знае от десетилетия и нееднократно е бил в положение на ужас. Този ужас няма нужда да бъде само банков, той е екзистенциален. Един го усеща, защото вижда какво е състоянието на здравната ни система, друг вижда поколенията, които вече не са в България.

При екзистенциален ужас защитните механизми доминират над рационалните модели за справяне. Тогава и хората, и банките започват да действат така, че да защитят себе си и забравят за първичните си задачи. Банките лесно забравят, че първичните им задачи са да създават условия за икономическо развитие, а не да плащат крупни хонорари и заплати на ръководителите си. Дори не да печелят за акционерите е тяхна първична задача. Първичната им задача е да създават продукти, услуги и условия. Затова те са били разрешени като корпоративна възможност – още тогава, когато онзи папа е казал, че лихварството не е смъртен грях. Това е станало със закон, а не по естествен начин.

Съгласно теорията за управление на ужаса, възникването и поддържането на хронично високо ниво на тревожност мобилизира първични и вторични защити и регресия. Много от тези защити се преструват, че са рационални – такива са например опитите да се регулират слуховете за банките. Това не е постигнал нито един папа, дори диктаторите не са успели да го направят. Може да пратиш хората в концлагер, те пак ще разказват вицове за теб. Няма как да спреш психодинамиката: тя е невидимата ръка на икономиката, психодинамиката движи света, включително този на политиците, икономистите и медиите.

Когато се появи регресия, тя обикновено има два потока на действие. Първият е насочен към силното сплотяване на групи, обединени около едни и същи мирогледи. Така веднага разбирате кой с кого е в структурата на обществото. Със светкавична скорост службите за сигурност и банково-корпоративният сектор намират решение за опашките пред банковите гишета. Това говори много кой с кого споделя мирогледи и защитни системи. Другото, което се забелязва, е, че обществото моментално се фрагментира и разцепва на „ние” и „те”.

Теория за управление на ужаса не значи, че някой седи в мистичен конспиративен център и го управлява. Това са процеси, които текат на интимно ниво, защото обществото, институциите, включително банките, са възможни само затова, защото човек функционира на ниво психика и проекции. Те не биха могли да съществуват, ако хората не проектират върху тях своите потребности, нужди, очаквания, ако не се идентифицират с техните възможни функции. Така изчезват цели вероизповедания, когато хората спрат да вярват. Така може да престане идентификацията и с дадена национална доктрина.

Де-идентификацията се проявява и в това, че хората, приели да спестяват в една определена банка, може да изтеглят от нея най-важния капитал, който се нарича доверие. Или по-скоро фантазия, че тук са на сигурно място с активите си. Банките съществуват благодарение на един психичен процес, който се нарича пренос – хората пренасят върху организации, институции, политически партии и т.н. своите преживявания и опит, чувства, емоции, надежди, фантазии – и по този начин ги овластяват да се грижат за тяхната реализация. Също както детето, безсилно да реши много от проблемите в живота си, изпитва преносно свръхпочитание към своите родители, способни да решат абсолютно всеки въпрос. Разбира се, с порастването, както и с еманципацията в едно развиващо се гражданско общество това изчезва. Идеализацията се стопява и остава място само за това, което правят зрелите хора в едно семейство: установяват равноправни, симетрични, реципрочни отношения.

Когато са зависими, и децата, и гражданите няма нужда да анализират. Те получават ясно обяснение: спокойно, татко и мама знаят, ти не се тревожи, играй си, ние имаме грижата. Това е фантазията на управляващите. Това обаче не е съвременната ситуация. Хората разполагат с все повече ресурси. Твърде много хора са образовани и знаят за какво става дума в обществения живот. Има достатъчно алтернативни обяснения. Някои дори успяват да получат ясно прозрение, че трябва да се смени картината, не само телевизионния оператор. Да се смени мирогледа, който обяснява света и начина, по който трябва да се подредят нещата в него. За да не възниква постоянно безпокойството, че съществуването на големи групи хора е обезсмислено или физически застрашено.

Posted in Uncategorized | Leave a comment

Гости за къщи

Къщата била довършена само до груб строеж, но била хубава, просторна, здрава – и се продавала. Софиянците Венцислав Давидков и Петрина Стойчева, които обичали да посещават Вършец, я гледали близо година, преди да се решат да я купят. Продали имот в столицата, стегнали я и се преместили да живеят в малкия врачански град като стопани на къща за гости „Гарата”.

Оттогава са минали почти десет години и много неща са се променили. Скоро двамата разбират, че не може да се издържат само с микротуризъм. А и добрият бизнес климат в онези години ги мотивира да се върнат към специалността си на проектанти. Сега посрещат гости предимно в почивните дни и по празници. Променил се е и самият Вършец, включително благодарение на техния проект. Местните трябвало да се съобразят с новия стандарт на софийската конкуренция: реклама в интернет, зелен двор, съвременно обзавеждане, кухня за готвене и т.н.

Всъщност нещо се е променило в самото отношение на българите. Туризмът извън курортите трудно подлежи на контрол и бившият режим насърчаваше населението да почива в заводски станции, в краен случай в хотели или хижи. Но посещението на чужда къща на село или в планината вече не е избор само на ексцентрични чужденци. Освен икономична алтернатива на хотела, къщата за гости дава на гражданите забравен досег със земята. А на стопаните – ценен страничен доход.

На гости у българина

Според представително проучване по поръчка на Министерството на икономиката, българите, които избират да почиват в страната извън летните месеци, отдават най-голямо предпочитание на селския туризъм (31.1%). Хората, ползващи къщи за гости са още повече, тъй като голяма част от феновете на културния, кулинарния и еко туризма се спират на същия тип настаняване. Предвид 60-те млн. лв., платени през 2013 г. от българи за нощувки извън летния сезон, къщите за гости изглеждат доста сериозен бизнес в национален мащаб. Дори през летните месеци, 20% от почиващите нашенци отново се спират на селски къщи. Приблизително същия е делът на хората, разпускащи в собствен имот или при роднини.

Това изразено предпочитание към дома вместо към хотела надали се дължи само на пресметливост. Вероятно то се родее с онези психологически черти, които обуславят и високия дял на собственост на жилища сред българите. Хотелът, дори евтин, е безличен, къмпингът – спартански и винаги малко несериозен. Докато къщата за гости е стабилно нещо. Освен това в нея може да размениш клюки с домакините, да си сготвиш храната сам и така да спестиш пари и болки в корема, да надникнеш в чужд бит и да го съпоставиш със своя, а и да заимстваш идеи.

Въпросът за парите, разбира се, не е маловажен. Бюджетът за селски отдих е средно 34 лв. на ден на човек, докато другите форми на туризъм гълтат поне 30% повече. Селският туризъм има и ред други предимства. Рядко изисква повече от един уикенд. Гостите сами търсят информация и звънят на домакините, което е предпочитан начин за организиране на почивка за половината българи. В истинска къща винаги ще се намери място за нечакан гост, което съответства на нагласите на други 26%, които държат да пристигат без резервация. В село Бръшлян в Странджа например има 12 къщи за гости, все някоя ще те приюти.

Къщата за гости крие и своите рискове. Българската домакиня обича да изразява гостоприемство с огромни порции и някой по-фин гост може и да се засегне от това. Въпреки парите, с които си плащаш нощувката, все пак не си на хотел: стопаните може да направят забележка на децата, че крещят в полунощ или късат цветята. Не е изключено и известно персонално любопитство от тяхна страна. Но в общи линии гостите остават удовлетворени и най-често се връщат.

Както във всеки развиващ се бизнес, предлагането става все по-разнообразно. Доста къщи са без домакини: компания наема за 120-150 лв. целия дом и си поделя разходите по престоя. Има и high-end варианти с луксозно обзавеждане, автентични храни и напитки, дори фолклорни изпълнения. Търсене в Гугъл на „къща за гости” дава внушителните 8.9 млн. резултата – сякаш цялата страна се е юрнала да дава къщи и стаи под наем. Силно ще се усъмним в това, ако четем новата „Стратегия за устойчиво развитие на туризма в България 2014-2030 г.”. Покрай „тенденции” и „иновации” там не е останало много място за „къщи”.

Стратегическа шизофрения

Че в България стратегиите не се изпълняват е ясно и на децата. Но авторите поне може да се постараят плановете им за светло бъдеще да не влизат в противоречие с други светли планове на други отдели. В проекта за държавна енергийна стратегия, разпространен от в. „Преса”, например се посочва, че половината инсталирани соларни панели трябва да се демонтират. Защо тогава години наред харчехме парите, които Европа даваше на българското село, за фотоволтаици? В списъка с бенефициентите на Програмата за развитие на селските райони към 1.04.2014 г. откриваме 440 „слънчеви” проекта, глътнали поне 150 млн. лв.

Същата (липса на) логика виждаме в одобрената преди дни от Министерския съвет стратегия за развитие на туризма. Гръмките фрази за развитие на специализирани видове туризъм и опазване на природното и културното наследство там, разбира се, присъстват. Но сред малкото конкретика в документа четем за нуждата от „мултиплициране на модела „Камчия”” и разширяване на хотелската база – този път за нуждите на медицинския туризъм с богати западни и азиатски пенсионери.

Огромният брой изградени по проекти, със собствено финансиране или банков кредит къщи за гости в България в новата туристическа стратегия търпят критика, че били „твърде разнородни по качество и достъпност”, нямало „достатъчно чистота в обектите”, липсвали и „вериги, които да обединяват предприемачите”.  Чиновниците сериозно грешат поне по отношение на последното. Вече няколко години селищата в Странджа, без държавата да има пръст в това, поддържат такава верига. Собствениците на къщи доброволно се сертифицират по регионалната марка „Странджа”, с което поемат редица ангажименти за туристическото предлагане (автентични храни и обзавеждане, чистота и гостоприемство, опазване на природата и др. под.). Мрежата вече наброява близо 30 обекта.

Да не говорим, че в новата стратегия за туризма като проблем на селския туризъм се посочва липсата на стратегия.?! Не липсата на „вериги” и „чистота” е проблем на малките предприемачи. Радостина Ценова, регионален координатор на проект „Странджа” на фондация „Биоразнообразие”, пояснява: това най-често са възрастни хора, които дават стаи не само за да добавят някой лев към пенсията си, а и за да поддържат мястото живо, да направят нещо за региона. Всеки, ходил в този край има представа на какви приходи от нощувки може да се разчита. След 2011 г. тези хора бяха задължени да плащат здравни осигуровки, дори да са пенсионери. Те не го знаеха, осигуровките се трупаха – и изведнъж последните мохикани на Странджа се оказаха задлъжнели към бюджета с непосилни за техните възможности суми.

Имаме поредно потвърждение как държавата в България с едната ръка дава и с другата спира. В случая грехът е споделен с Европейската комисия: докато хиляди животновъди и производители на зеленчуци, тютюн и плодове негодуват срещу липсата на държавна подкрепа за аграрния сектор, по мярка 311 на ПРСР „Разнообразяване към неземеделски дейности” и сродната мярка 312 са предвидени 400 млн. евро. Пари за земеделие в селата няма, но за не-земделие – бол.

По план, 166 млн. евро по двете мерки трябва да отидат за селски туризъм. Вместо да направят план как тази финансирана с публични средства и разпръсната из цялата страна леглова база да се интегрира и управлява, чиновниците аргументират защо вместо това в България трябва да се изградят 20 нови голф игрища. Така те потвърдиха собствения си извод за заплахите пред България като туристическа дестинация: „неустойчива и недостатъчно ефективна държавна туристическа администрация”.

Извън пътя и сезона

Когато услужливи хора разбрали за намерението на Давидков и Стойчева да си направят къща за гости, предложили им сигурна сделка: да кандидатстват по европроект. Щели да усвоят 100 хил. лв., от които 60% да отидат за къщата, а 40% – за консултанта. Това било през тъмните години на САПАРД, но с приемането ни в ЕС злото не е заспало. Показа го скорошният масиран опит да се източи ПРСР със стотици проекти за луксозни високопроходими автомобили. Програмата дава преференции за туристически дейности в селата, осъществявани от млади хора, по възможност жени. Изведнъж масово се регистрираха фирми на името на селски момичета между 18 и 40 г. и „те” подадоха проекти за купуване на скъпи возила, с които уж да развеждат чужденци из селата. Брюксел пак трябваше да се намесва.

Къщи с европари никнат на най-затънтени места, което навежда на друга схема: те надали се строят точно за гости, а по-скоро за лични нужди. Защо Европа да не помогне с едни 400 хил. лв. на информирания човек?

Злоупотребите не дискредитират идеята: България има огромен потенциал за развитие на туризъм в къщи за гости. Може и да е селски, може и да е планински или морски, съчетан с местни гозби и пиене на много вино, с работа в градината, разходки с коне, лов и риболов, занаяти, търсене на долмени, наблюдение на птици: 55% от територията на страната дава възможност за развитие на микротуризъм сред природата. Конкретната форма зависи единствено от въображението на домакина и госта.

Ползите за страната от този самороден бизнес са много. Приходите от данъци няма как да са големи, но стопаните имат интерес да поддържат пейзажа чист. Туризмът дърпа след себе си производството на храни, т.е. животновъдство и градинарство. Той способства за запазването на традиционни занаяти и обичаи, намалява зависимостта от социални помощи, смекчава бедността в слабо развити региони. Помага за преодоляване на сезонния фактор в туризма. А, в крайна сметка, също така създава и един по-приличен образ на страната ни от разгула по Слънчев бряг.

Национална мрежа от къщи за гости вече съществува. На микрониво тя е достатъчно жизнена, тъй като е частна и като цяло се крепи на семеен труд. Въпросът е да се наложат някакви най-общи стандарти и да се организира нейният национален маркетинг и реклама. Това не е по силите на множеството малки предприемачи – а държавата в новата си стратегия отново стреля извън мишената, козирувайки на интересите на голф и спа хотели.

ТЕМА

От ДФ Земеделие ми изпратиха с известно закъснение следната статистика:

От стартирането на ПРСР 2007-2013 до 4 юни 2014 г. по мерки 311 и 312 са одобрени общо 530 проекта за къщи за гости, ваканционни  и вилни селища. Договорената субсидия за тях е в размер е 154,7 млн. лева. По мярка 311 са одобрени 132 проекта със субсидия – 42,6 млн. лева, а по мярка 312 са одобрени 398 проекта със субсидия малко над 112 млн. лева. До момента по двете мерки са изплатени общо над 91,8 млн. лева. От тях малко над 26 млн. лева са получили бенефициентите по мярка 311 а близо 65,8 млн. лв. са изплатени на одобрените кандидати по мярка 312.

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , , , | Leave a comment

Кредитът, големият враг на природата

Тези дни се занимавам с Програмата за развитие на селските райони и се удивявам колко много проекти за строителство на фотоволтаици из селата са финансирани с европейски пари – и неволно се подсещам за последния проект за енергийна стратегия, уж предвиждащ демонтаж на половината соларни панели.  С едната ръка ги строим, с другата ги разрушаваме – няма проблем, всички тези операции накрая увеличават БВП. Не е важно какво се работи, важното е да се работи…

Горе-долу същата логика има в думите на политиците, които използват в речника си „устойчивост” и „природна среда” и заедно с това се обявяват за възстановяване на икономическия растеж посредством засилване на кредитирането. Този момент сякаш все още не е напълно ясен, така че ще повдигна накратко въпроса за майката на екологичната криза. При сегашната парична система „устойчиво развитие” е невъзможно. Не може да имаме едновременно търговски банки, рейтингови агенции, долари, евро, йени и т.н. – и заедно с това съхранена природа.

Обяснението е просто: неспирният икономически растеж изсмуква природата, а кредитът е основен мотиватор за икономически растеж. Кредитът се отпуска с лихва и за плащането й трябва да се произведе допълнителен продукт – повече, отколкото е взето назаем. По данни на Банката за международни разплащания, съвкупният дълг на хората, фирмите и държавите на Земята е над 100 трилиона долара. При нищожна 3% лихва това означава, че годишно трябва да се създаде допълнителна стойност в размер три хиляди милиарда долара, само за да се обслужва този дълг – да не говорим да се плащат главниците. При консервативна оценка, само за обслужване на дълга към финансовия елит работят едновременно Русия и Австралия – някъде към 60 Българии.

Трябва да се създава все повече и повече икономически продукт, за да се плащат лихвите, а този продукт се създава с природни ресурси и енергия. Преди време имаше очаквания, че икономиката ще се трансформира във виртуална, тоест хората вече няма да искат да ядат три хамбургера, а примерно ще изядат два и ще погледат третия по телевизора. Такъв процес действително протича, но заместването на реалната стойност с виртуална се случва значително по-бавно, отколкото нарастването на потребностите за растеж на кредита.

Обикновено като двигатели за екологичната криза се посочват нарастващият брой на населението и нарастващите потребности на хората от третия свят. Действителността е различна. Поне една двадесета, а може и 1/10 от годишния икономически продукт потъва под формата на лихва в света на финансите – който пък усилено търси как да предостави тази печалба като нов кредит. И тъй като хората действително нарастват като брой и потребности, от една страна имаме тежка финансова криза, по-точно глобално влошаване на условията за живот, от друга – безмилостно посягане към природата.

Всичко това все още не ме е отказало да си държа парите на депозит в банка, но си струва да се мисли за цената на лихвата. Както твърди Томас Греко в книгата The End of Money and the Future of Civilization: “Не е възможно хората да живеят устойчиво на планетата при сегашния монетарен режим… Начинът, по който парите биват създавани от банковата система сам създава дълговия императив, който пък поражда императива на растежа, подтикващ към разрушителна конкуренция…”

Posted in Икономики | Tagged , , | Leave a comment

Колко кита струва свободната търговия?

На 17 май сдружение Солидарна България и фондация Фридрих Еберт направиха конференция за TTIP – готвеният договор за свободна търговия между ЕС и САЩ. Организаторите ме поканиха да изложа своята гледна точка. По-долу е текстът на изказването ми, леко редактиран и допълнен. На заинтересуваните, тази статия от януари може да послужи като добър встъпителен текст

В тази събота сутрин, чудесно време за икономика, искам да се спра върху седем проблема във връзка с TTIP – Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции. В дирекция „Търговия” на Европейската комисия му казват галено „титип”. Служители споделиха: по цял ден се занимаваме само с титип, титип, накрая ще започнем да чуруликаме. За Европейската комисия това е огромен залог: „титип” трябва да се превърне във връх на политиката за пълна икономическа либерализация, водена през последните десет години. Европейският съюз през последните десет години следва неолиберална политика, аз съм уверен в думите си.

Ще започна с проблема за прозрачността. Най-показателно е как лично аз стигнах до въпроса за TTIP. Бидейки повече икономист, отколкото журналист, бях препоръчан на Европейската комисия като достатъчно компетентен участник в семинар по тази тема в Брюксел в края на ноември. На семинара имаше по един представител от всяка европейска страна. Никой не е предполагал, че в България би могло да има достатъчно самостоятелно мислене, за да отхвърли някой български журналист това, което се предлага от Брюксел. Не са ми направили предварителна проверка и вълкът беше допуснат до кошарата, имам предвид себе си.

Преди това имах само най-бегли впечатления за преговорите за свободна търговия между САЩ и ЕС. Когато говорителите – сред тях също и комисарят по търговията Де Гухт, започнаха да излагат пред нас стъпка по стъпка идеите си за TTIP, косата ми настръхна. Това беше венец на неолиберализма, неоконсерватизма, или както щете го кажете. На тази политика, която доведе света и до финансова криза, и до екологична криза, а най-вече до криза на морала и ценностите. Когато домакините чуха въпросите, които задавах по време на семинара, телефоните веднага се завъртяха. И така, вече в България, получих интересно обаждане от Европейската комисия: ако имам намерение да пиша за TTIP, строго желателно е да се обърна и към българския официален представител, който е говорител за TTIP.

Значи в България има официални тълкуватели на TTIP?! Тоест Европейската комисия плаща на тези хора, за да защитават прокарването на това споразумение. Доколкото знам, те са трима, единият от тях е Левон Хампарцумян, другият е Красен Станчев, с когото имах удоволствието да говоря по темата. Впрочем Станчев за мен е умен човек, но възгледите ни са толкова противоположни, колкото би могло да бъдат въобще. Уважавам го за ума му, но не мисля, че нещата, които той говори, са добри за хората. Както и да е: изрично ми бе препоръчано да разговарям с официалния тълкувател, за да не си разваля отношенията с комисията.

В Брюксел дълго ни говориха колко прекрасно ще бъде TTIP, как ще премахне немитническите бариери и всички ще станат по-богати, и буквално на тръгване бутнаха в ръцете ни документ, касаещ най-важното: Investor-to-State-Dispute, ISDS, механизмът, който ще урежда споровете между инвеститори и държава. Бих могъл да кажа още неща за прозрачността, но да продължа по същество. Позицията на Европейската комисия за ISDS е, че опасенията, изказвани от обществото – как инвеститорите ще могат да съдят държавата, ако тя въвежда регулации, увреждащи техните печалби, са неоснователни. В Европа имало 1400 споразумения за предпазване на инвестициите и именно те създавали правна несигурност и възможност на някои от компаниите да злоупотребят. В тази връзка, с най-добри чувства, Европейската комисия предлага в TTIP да се включи и клаузата за ISDS, който да предпази страните от злоупотреби на инвеститорите.

ISDS включва няколко неща. Едното е правото на държавите все пак да регулират, ако става дума за обществен интерес, но вторият момент е „индиректната експроприация”. Ако дадена регулация пречи на бизнеса, компанията може да се позове на индиректна експроприация и да получи възмездие: компенсация или отмяна на спорната норма. Развивайки своята гледна точка, ЕК твърди: ние не искаме да дадем на инвеститорите права над държавните регулации, а да дадем възможност на европейските страни членки да се предпазят от недобросъвестни инвеститори.

Четейки внимателно, защото дяволът се крие в детайлите, установих, че над десет пъти в позицията на ЕК се споменава за „недискриминационно”. Новорегулираните арбитражи, които ще решават споровете между държава и инвеститор, ще се ръководят на първо място от това дали някоя регулация вътре в някоя индустрия не облагодетелства националните фирми за сметка на чуждестранните.

Това е хубаво на теория, но какво означава на практика? Ако България случайно някой път пожелае да изравни пазарните условия за електропроизводителите, американските инвеститори, закупили ТЕЦ „Марица изток” 1 и 3, може да се позоват на това, че са дискриминирани. Същото се отнася до чуждестранните инвеститори във ВЕИ. Защото ще излезе, че цената на изкупуване на тока от повечето български производители ще се повиши – а за чуждестранните ще се понижи. Друг добър пример е златодобивната индустрия. „Дънди прешъс” у нас е най-голям фактор в нея. Каквато и регулация за добива на цветни и благородни метали да приемем, „Дънди” може да я тълкува като дискриминационна спрямо него – чисто и просто, защото е най-голям играч на златния пазар у нас.

Трето, връзката между TTIP и околната среда. Това за мен е най-важния аргумент защо съм концептуално против глобалната свободна търговия. Мой колега подхвърли: „Добре, големите инвеститори ще имат предимство, но не си ли си мислил, че в Турция след свалянето на митническите бариери със САЩ икономиката е във възход? Текстилната и автомобилната индустрии получиха възможност да изпълняват повече поръчки за САЩ и т.н. Турция всъщност си стъпи на краката след един аналог на TTIP.” Отговорих – да, в този аргумент има резон, не съм фанатик против бизнеса със САЩ. Но какво ще стане, когато презокеанската стокова търговия нарасне с нови 28% във връзка с TTIP, както се очаква? Това означава с една трета повече кораби да пресичат Атлантика. А това пък означава допълнителен стрес за големите морски бозайници. Измирането на китовете ли е цената, с която трябва да платим за свободната търговия?

Тук може и да се усмихнете – по същия начин, както в Брюксел се усмихнаха, като ни казаха: изчислили сме емисиите на въглероден диоксид, те всъщност няма да се увеличат. Един вид, това е абсолютно маловажно, но за да видите какви сме загрижени, и това го направихме. Първо, тези изчисления не са надеждни. Проверих конкретно в доклада, който е нещо като официална позиция на комисията по въпроса. Там просто пише „очакваме, че”. Не е посочено защо се очаква емисиите да не се повишат, няма конкретни изчисления, само приказки.

Помислете до какво ще доведе увеличението на морската търговия между САЩ и Европа. Атлантическият океан и сега е претоварен в екологично отношение от морски транспорт. С ръста на търговията той ще се превърне в магистрала. В света, към който ни води крачката TTIP, няма място за див живот. Аз смятам, че морската биология, по-специално големите морски бозайници, ще бъдат пряко засегнати от този търговски договор. Ако сметнем, че сме човеци с разум, трябва да отчетем този риск и да се опитаме да го минимизираме по всеки възможен начин.

Продължавам към четвърта точка: защо се прави всичко това? Дали наистина за да се увеличи заетостта? Брюксел обещава 2.2 млн. нови работни места, ако всички сегашни преговори за свободна търговия завършат успешно. Но има твърде много индикации, че с TTIP заетостта всъщност ще намалее. Показва го и примерът на NAFTA. Поне що се касае до интензивните за труд отрасли – със сигурност.

Браншовата организация на европейската химическа индустрия изрично посочва, че вижда главната полза от TTIP в ръста на конкуренцията, който ще насърчи компаниите да преминат към “lean structures”. Тоест компаниите очакват да бъдат освободени от натоварвания с излишни работници, организационни структури и т.н. Смисълът от TTIP за предприятията, които виждат ползата от това, е в намаляване на разходите. Тоест – намаляване на заетостта.

Може много да говорим как технологичният прогрес, оставяйки стотици хиляди хора без поминък, всъщност накрая ще доведе обществото до нещо по-добро. Както станалият известен напоследък Томас Пикети доказа, а и доста други преди него, за последните 40 години, откакто ни говорят, че свободната търговия ще доведе до ръст на благосъстоянието – да, тя води до ръст на благосъстоянието, но то изтича в определени джобове. Брутният вътрешен продукт на една страна може да нараства, а бедността да се увеличава. Така и става.

Та защо се прави всичко това? Има няколко държави в Европа, които силно натискат за TTIP: Холандия, Белгия, отчасти Германия, за Обединеното кралство не говоря, то всъщност е в лагера на САЩ. Голям пропонент на TTIP е Португалия. Главният търговски преговарящ е португалец, Хосе Антонио Берсеро. Слушах негово експозе в рамките на час. Има ужасен, по-лош от моя английски. Но е сънародник на председателя на еврокомисията г-н Барозу. По време на официалната вечеря дойде да агитира журналистите за TTIP още един португалец, евродепутатът Витал Морейра. Случайно или не, Португалия е по-близо до САЩ от България.

С TTIP пристанищната търговия в Западна Европа рязко ще нарасне – но това е само подхвърлен къшей хляб. В действителност, според мен, всичко това се прави за целите на финансовия капитал: да се осигури онзи растеж, който ще помогне на европейските страни да обслужват своите държавни дългове. Приходите от TTIP няма да се отразят в по-високо благосъстояние за хората, напротив: допълнителните пари ще гарантират повече приходи за финансовата индустрия.

Пето, какви ще бъдат ефектите за България от TTIP? Теоретично може да спорим колкото си щем, но никой в Европейската комисия не си е направил труда да анализира как това споразумение ще се отрази секторно на България. С половин уста признават, че се очаква спад в европейската текстилна индустрия. В нашата текстилна индустрия официално са заети 120 хил. души и мнозина от тях може да си загубят работата. Другият потърпевш ще е селскостопанското ни производство. Така или иначе, още не е изчислено как това споразумение ще се отрази на отделните индустрии в България. Защо тогава нашите политици бързат да вдигнат ръка и да кажат „Ние сме за!”? Ясно защо, защото се движат по инерция. Всичко което е за свободната търговия, за увеличаването на БВП и т.н., е добро.

Но защо да е добро, при положение, че то не увеличава благосъстоянието на мнозинството, а на една конкретна клика? Трудно е да си представим какво точно (и с какъв ресурс) ще изнасяме за САЩ, за да можем да извлечем полза от TTIP. Но лесно може да си представим вълна от американска селскостопанска продукция, която залива магазините и оставя родните производители без поминък. Да не говорим за въпросите, свързани с безопасността на храните, които се надяваме да срещнат силен граждански отпор в ЕС.

Преминавам към шестия проблем на TTIP – теорията за сравнителните предимства във външната търговия. Идеята е, че една държава трябва да произвежда само това, в което е най-добра, а другите неща да ги внася – да ги остави на други страни, които са по-добри. Тази теория е формулирана от Дейвид Рикардо през 1817 г. и е мейнстрийм вече 200 години. Отдавна е време да й се възрази. Първо, една страна става „най-добра” в дадено производство по естествен, спокоен начин, а не бързешката. Но движението за свободна търговия не дава това време, то търси икономическия резултат тук и веднага – и обрича едни страни завинаги да бъдат „най-добри” в доставките на евтин труд и природни ресурси, а други – в доставката на идеи и капитали. Второ, преместването на стоки от една страна в друга има все по-висока екологична цена. Трето, „най-добро” от гледна точка на международната търговия не винаги е най-добро за самата страна. Пример е България, която през последните години стана „най-добра” в добивната промишленост и загуби битката за добавената стойност.

Професорът по международни финанси Майкъл Хъдсън в последната си книга хвърля известна светлина върху мисленето на Дейвид Рикардо. Прочутият икономически класик всъщност е търговец на държавен дълг. Той е назначен от бондхолдърите в Лондон да представлява техния интерес в английския парламент. Като много буден ум –представям си Красен Станчев като съвременния Дейвид Рикардо, той развива една теория, в която казва, че всеки трябва да произвежда това, в което е най-добър – супертеорията за трудовата стойност. Но в нея той не споменава и дума за финансовите разходи за производството. Нито дума за това, че по негово време три четвърти от данъчните приходи на Великобритания се изплащат като дивиденти на собствениците на държавните облигации.

Рикардо не включва финансовите разходи в своя анализ, докато твърди, че стойността се крепи единствено върху труда. Съответно, за да се увеличи стойността, трябва да се намалят разходите за труд. Затова трябва да се премахнат митническите бариери, за да бъдат храните по-евтини, така че компаниите да плащат на работниците по-малко и съответно да бъдат по-конкурентни. Ако под това разбираме „сравнително предимство” – не, благодаря.

Седмата точка от изложението ми всъщност представлява една добра новина: на 14 май Главна дирекция „Търговия” на ЕК публикува позицията си по пет области от TTIP – за химическите вещества, за лекарствата, за козметиката, за автомобилните части и за текстила. По отношение на химическата индустрия, официалната преговорна позиция на ЕС е, че стандартите в САЩ и ЕС са толкова различни, че нито хармонизацията им, нито взаимното им признаване са подходящи. Ще се работи на парче. А бъдещият трансатлантически договор няма да е чак толкова всеобщ, каквите бяха първоначалните заявки.

Изравняването на стандарти в случаите, когато доказването на съответствия на едно и също ниво на потребителска защита ненужно раздува разходите, е несъмнено полезно начинание. Въпросът е, че лобистите видяха в TTIP възможност да пробутат всичките си мечти за бърза печалба – пък каквото мине. Само че натискът на хората, които се притесняват, че техните интереси няма да се вземат под внимание в готвения договор между големите икономики и корпорации, започва да се увенчава с успех.

 

В заключение, TTIP е не просто икономически, а геополитически проект. Освен доход за икономически силните държави, целта му е да заобиколи Русия, Беларус, Казахстан и Китай. Но покрай сухото гори и мокрото: много от най-слабо развитите страни с TTIP ще загубят много проценти БВП, твърди го впрочем и изследването на фондация Bertelsman и германския институт Ifo. Европа и САЩ може и да ги компенсират с насрещни помощи, но това ще бетонира разделението на света на все по-бедни и все по-богати държави.

Като става дума за изследвания, Европейската комисия е поръчала четири доклада, които хвалят TTIP. Само една засега е по-задълбочената критична позиция. ЕК още не е опровергала предположението, че свободната търговия със САЩ ще намали интегритета на Общия пазар – за който се работи от половин век насам. Освен това страните членки ще загубят съществени постъпления от мита, България около 20 млн. лв. годишно, горе-долу колкото сумата, която ни дели от качествена Бърза помощ. Докладът за ползите от TTIP, който е почти официален на Комисията, е дело на силно предубедена организация. От 1980-те лондонският CPER работи по европейски проекти, които целят да демонстрират ползите от свободната търговия и да преодолеят „някои страхове” в публиката. Тази организация е получила пари не за безпристрастно научно изследване, а за пропаганден материал.

Вижте и това: Европа ще продава стоки на САЩ срещу долари, а ще купува с евро. Каква свободна търговия, при положение, че стойността и на еврото, и на долара е дирижирана от централните банки, които водят разминаващи се политики? В Брюксел поставих този въпрос на представител на Американската търговска камара. Отговорът не ме учуди: перспективата е политиките и на централните банки в бъдеще да се уеднаквят. Стъпката към свободна глобална търговия, която опитва TTIP, означава за хората загуба на много други свободи.

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , | 1 Comment

Крепости под обсада

SONY DSCТози край лежи далеч от популярните туристически маршрути и вероятно затова случващото се на Яйлата все още не е събудило улични протести. Една гъмжаща от археология, редки растения и животни защитена местност на брега на Черно море е на път да бъде превърната в атракция за масов туризъм. Специфичното в случая е, че не офшорна фирма, а фондовете на Европейския съюз са инвеститор. И в Яйлата ще се строи не хотел, а крепост.

Много наши старини през последните години споделят съдбата на Националния археологически резерват „Яйлата”. Из цялата страна се работи по европейски проекти на стойност десетки милиони за „адаптация” на древни крепости. В компетентните среди не цари консенсус, че точно това е пътят, по който трябва да се развива популярната археология. Напротив, авторитетни гласове се надигат срещу профанизацията на културното ни наследство. Но инерцията от предишното правителство, а и значителният личен интерес на общини и „реставратори” сбъдват народната мъдрост: докато мъдрият се намъдрува, лудият ще се налудува.

Багери в Яйлата

На турски „яйла” означава пасище. Дългата два километра тераса, обрасла с ниски дървета и храсти, е на три нива, спускащи се като гигантска стълба към морето. Скалите са надупчени от над сто пещери, в които преди хилядолетия са живели хора. Яйлата за тях e била специално, свято място. В северната й част археолозите откриха скално светилище на тракийския бог Залмоксис. Край него има некропол с внушителни, вкопани в земята кимерийски гробници. На първото ниво на Яйлата, под самия ръб на Добруджанското плато, един по-голям пещерен комплекс през Средновековието е превърнат в скална църква, край която жителите на близкото село Камен бряг и днес правят курбан. Отшелнически пещери има и над самото море. Много хора днес идват тук не толкова да се любуват на древните камъни, а да се зареждат и да се молят.

Освен с килима от див божур през юни, Яйлата привлича туриста и със сравнително запазената си ранновизантийска крепост, част от граничната отбранителна система на провинция Малка Скития. Останките от ромейската казарма, които доскоро будеха у посетителя усещане за приказна древност, днес се оказват най-голямата заплаха за мира на Яйлата. Кметът на община Каварна Цонко Цонев е инициатор на проект за „социализация и реинтеграция” на обекта, предвиждащ издигането на крепостната стена до 6 м – тройно и петорно по-голяма от сегашната височина.

Думите „социализация и реинтеграция” не са подходящи за място, използвано от отшелници като естествен храм преди столетия, но затова пък звучат по брюкселски. Така през лятото на 2011 г. по оперативна програма „Регионално развитие” бе одобрен проект „НАР Яйлата – античната врата на Добруджа” на стойност 2 213 334 лв. с ДДС. Целта му е да превърне Яйлата в „модерна европейска атракция”. Добрата новина е, че първоначалната кметска идея кулите на крепостта да се увенчаят с червени ламаринени вишки, които да светят нощем, не мина. Но и в редуцирания си вид проектът буди тревоги. След като миналия октомври първата копка беше посрещната с резерви от обществеността, от няколко седмици крепостната стена се надстроява с лудо темпо. Според Цонев цяла България ще ахне, когато види крепостта в завършен вид. Според археолозите, проучвали обекта, а и според нарастващ кръг загрижени експерти това, което се прави в момента на Яйлата, е реставрационно вандалство.

Камъните, използвани за ремонт на крепостта, рязко контрастират по цвят с автентичните, а и формата им е твърде правилна, за да имитират градеж от V век. Надстроената част ще се откроява като чуждо тяло и магическата интимност на мястото пада жертва в името на глупави кметски амбиции. Но това е по-малката беда. Противно на работните планове камъните се доставят до мястото на градежа с тежка техника. Крехката екосистема е подложена на шумов стрес и отъпкване. Какво ли чака уникалната степна растителност, ако кметът Цонев постигне в Яйлата тази масовост, с която се прочу покрай шумните си хевиметъл концерти!1500814_739181969461022_165827411286169480_o

Изрядни документи    

Върху Яйлата оказва натиск и друг, частен проект. През 2007 г. между двата тура на местните избори двама арендатори от град Генерал Тошево изляха бетонна плоча на самия бряг на морето между червените скали на местността Малка Яйла. Не ги спря нито скалното светилище в непосредствена близост, нито принципната забрана да се строи на морския бряг, нито „Натура 2000”, нито Националният археологически резерват. Всъщност не ги спря нито регионалното министерство, нито РИОСВ, нито ДНСК. И вселенският патриарх нямаше да ги спре. Навръх парламентарните избори на 12 май 2013 г. братя Павлови изляха втората бетонна плоча на своя призрачен обект. От следващите избори ни делят две седмици.SONY DSC

ОВОС за надстрояването на крепостта не е правена, но по думите на кмета през 2011 г. РИОСВ издава становище с предписания, които сега се спазват стриктно. 15 растения в Яйлата са включени в Червената книга, но както показа опитът с разрешенията за ветрогенераторите, по отношение на община Каварна РИОСВ-Варна се ръководи от специални съображения. За отбелязване е, че зоната с най-висока концентрация на защитени и редки видове растения на Яйлата е точно около крепостта и при по-голямо туристическо натоварване те стават уязвими.

С „екологията” нещата са отдавна ясни, по-странни са разрешенията на органите, отговорни за опазване на културното наследство. Светлина върху мистерията хвърля скорошно изказване на бившия министър без портфейл на ГЕРБ Божидар Димитров – сподвижник на най-големия археолог сред финансовите министри, Симеон Дянков. На форум, посветен на проблемите на „крепостната интеграция”, Димитров заяви: „Туристи не можеш да привличаш с жалки основи, потънали в бурени, трябва да се вдига… Трябва да се реставрират крепостите ни до зъбер, а църквите и манастирите – до керемиди.”

За сведение на уважавания директор на Националния исторически музей „бурените” в контекста на Яйлата са уникална за Европа степна екосистема. А „жалките основи” на места се издигат до 2.5 метра, т.е. крепостта и в доскорошния си вид бе достатъчно впечатляваща за момчешкото въображение, ако приемем, че точно то трябва да определя политиките на България по опазване на културните паметници. Така или иначе по времето на ГЕРБ зелена светлина за „античната врата” дават и културното министерство, и НИНКН. Последната институция, която на теория бди над недвижимото културно наследство, отдавна се е дискредитирала заради политическите си уволнения и назначения. Но това няма значение – нали документите са изрядни. Отговорността за случващото се на Яйлата е обща за институциите, тоест обществото няма от кого да държи сметка, щом се усети.

Битката за туристите

Проектът на Яйлата е безумие – категоричен е Калин Георгиев, заместник-председател на Асоциацията на българските археолози (АБА). Ученият изтъква, че автентичността на паметниците е основен критерий в Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване на световното културно и природно наследство, ратифицирана и от България. Усилията за привличане на туристи на Яйлата трябва да се насочат в прокарване на пътеки и интерпретация вместо в подобен самоцелен неестетичен градеж, изтъква той. Според Георгиев има и добри примери за възстановяване на крепостни стени у нас, например крепостта край Белене. „Не съм по принцип против това, но то трябва да се прави обосновано и не по такъв груб начин.”

Различно е виждането на кмета. По думите му, посещенията на Яйлата миналата година са рекордни, може би над 10 хил. души, а приходите от билети са около 23 хил. лв. Само слухът, че там се прави нещо, увеличил посещаемостта с още 40% през пролетните месеци на 2014 г. Според кмета не може да се прогнозира какъв ще е ефектът от новата стена, но във всички случаи ще е положителен и голям. А въздействието ще е минимално – „и едно камъче няма да преместим”.

Калин Георгиев не е съвсем сигурен, че ще стане така. Културните, както и природните паметници не са безкраен ресурс. Ако всички археологически обекти се превърнат в „импозантни, диснилендски, кичозни атракции”, за да се впечатляват туристите, ефектът ще е същият както с пустеещите хотели в Банско и по Черноморието. Дори страни като Гърция и Италия не печелят от входни билетчета – истинският приход идва от комплексния културен туризъм: места за настаняване, транспорт, местни занаяти и храни. За да се развие всичко това, действително трябва култура, а не кич.

Асен Салкин – археологът, посветил 40 г. от живота си на добруджанския бряг, още през 1989 г. стига до заключението, че „Яйлата се очертава в перспектива като един от най-интересните и значими резервати в нашата страна”. В тази връзка през 2002 г. Община Каварна изготвя общ устройствен план на местността. Идеята е тя да се популяризира и да стане по-достъпна за туристи (намалелият брой на домашните животни след 1989 г. води до обрастване, което пречи и на степната растителност, и на достъпа). Но броят на туристите трябва да бъде внимателно дозиран, уточнява се в ОУП. Все пак върху площ от 90 ха се срещат 51% от животните, включени в нашата Червена книга.

Днес бившият археолог на Каварна се хваща за главата, щом се повдигне темата за Цонков камък. Абсурдът е, че на времето Салкин ограничава обхвата на собствените си разкопки, за да не наруши духа на мястото. Днес вътрешността на Яйлата остава непозната за археологията, а парите са дадени не за наука, а за новия български патент: дисниленд археологичен туризъм.

Национална схема за рекет

Както и в случая с ветрогенераторите (виж статията „Птици, перки, хора”) кметът Цонев твърди, че хората, които не са съгласни с методите му за Яйлата, всъщност го рекетират за пари. Тогава схемата за изнудване трябва да е огромна. Сам Божидар Димитров призова да се търси отговорност от проектантите на пластмасовата крепост на Кракра Пернишки. За нея са отпуснати 3.7 млн. лв. Римският военен лагер край Свищов гълта 5.9 млн. лв., инфраструктурата за достъп до Трапезица – 4.65 млн. лв., сходен проект в Шумен е за 3.2 млн. лв., в Асеновград – за 2.9 млн. лв.

„Превръщане на културно-исторически паметници в туристически атракции” в Стара Загора е на стойност 4.3 млн. лв., Самуиловата крепост край Петрич получи близо 2 млн. лв., акрополът на Пауталия в Кюстендил – 5 млн. лв., Калето в Мездра – 3 млн. лв… Да спрем до още два „културни” проекта: „Градът, в който се ражда красота” в Трявна и входът на пещерата Леденика край Враца, общо 8.3 млн. лв.

По времето на Дянков над 50 млн. лв. от парите на европейския данъкоплатец бяха отпуснати за „адаптация на археология”, в по-голямата си част за спорни в научно, естетическо и икономическо отношение проекти. Действително част от тези инвестиции отива за качествени дейности, но малка част. Учените по-добре ще кажат колко щеше да напредне родната археология, ако средствата бяха отишли за теренни проучвания. А в икономически план формулата за сложна лихва показва, че дори посещаемостта на Яйлата да се вдигне с 200% благодарение на грозната бяла стена, инвестицията ще се изплати след 105 години.

Цонко Цонев все ще му намери колая – в проекта е записано, че на крепостта са възможни „камерни концерти” и цветно и звуково шоу. Бидейки на места 2.5 м висока, в автентичния си вид крепостта в Яйлата нямала „достатъчна визуална изява в специфичния пейзаж”. Ясно е колко камерни ще са и концертите там.

Определено има и добри примери за възстановени крепости. Обектът Цари Мали град за 9 месеца от откриването си е посетен от 300 хил. туристи. Според археолога на обекта Веселин Хаджиангелов приходите само от билети са 320 хил. лв., освен това в с. Белчин са открити 3 нови магазина и 5 обекта за хранене, строят се и къщи за гости. Хаджиангелов подчертава, че разумната реставрация е от изключително значение за успеха. „Крайно време е да спрем да вземаме обикновения посетител за говедо”, казва той във връзка с „ремонта” на крепостта в Перник.

Но защо се прави всичко това? Патриотизмът ли обрича България на исторически кич „по македонски”? Или въпросът е икономически? Една от фирмите, свързани със строителството на Яйлата, „Юропиън дивелъпмънт консултинг”, е изпълнител на 39 европейски проекта, поне половин дузина от които са крепости. Друг аспект намираме в статията на Петър Къдрев „Новите крепости в паралелния свят на подобреното минало”: „Чрез новите кули като на високи токчета искаме да издигнем историческия си ръст, да сложим модерните крепости като силиконови импланти в повехналата гръд на историята ни…”

Проф. Тотко Стоянов, председател на АБА, обобщава: опитът от всички тези „археологически инвестиции” на предишното правителство е печален. Проектите по ОП „Регионално развитие” са „безобразие, хвърляне на пари на вятъра, трошене на десетки, може и стотици милиони и колегията не го приема”. Общините гледат да глътнат колкото се може повече пари и са склонни да изсипят върху културните паметници тонове камъни и бетон, само и само да надуят сметката. За тях грубите нарушения на Закона за културното наследство и компромисите с автентичността не са проблем. Затова с радост прегръщат начинания, отдавна отречени от световната наука…

ТЕМА

Posted in Обществени, Родни | Tagged , , , , , | 2 Comments

Европа играе на енергийна рулетка

Не е нужно да отхвърляш научните доказателства за промяната на климата, за да си скептичен към търговията с въглеродни квоти

Както е тръгнало, Германия може да се превърне в “музей на индустрията”, предупреди наскоро Райнхард Плос, изпълнителен директор на Infineon Technologies. Ако работеше в съседна Австрия, производителят на микрочипове, включен в борсовия индекс DAX 30 – витрината на германския бизнес, щеше да плаща с 25 млн. евро по-ниски сметки за ток.

Вината пада върху може би най-дръзкия народностопански опит на века: походът на Германия към нисковъглеродна икономика, известен като „енергийния преход” (нем. Energiewende).Официалната цел на Берлин, която за пореден път бе потвърдена при съставянето на широкото коалиционно правителство в края на миналата година, е към 2050 г. делът на възобновяемата енергия в общия енергиен микс на страната да достигне 60%. Въглеродните емисии на „мотора на Европа” следва да намалеят с 90%. Условието на задачата е още по-трудно, тъй като след аварията на АЕЦ „Фукушима” канцлерът Ангела Меркел обяви, че във ФРГ промишлени ядрени реактори няма да работят след 2022 г.

Върховна глупост или пророческо прозрение е отказът на Германия и на цяла Европа от евтината енергия и подмяната й със зелени миражи? Изследвания за “енергийното самоубийство” на ЕС изобилстват, но при по-близък прочит проличава, че повечето от тях са спонсорирани от Големия петрол. И все пак: ще се изплати ли европейският залог на полето на чистата енергия, или този толкова развит икономически блок сам забива пироните в ковчега си?

Грешни пари

Инвестиционният клон на швейцарската банка UBS твърди, че за периода 2005-2011 г. Европейската схема за търговия с емисии (ETS) е погълнала колосалните 287 млрд. долара. Ефектът от тези пари върху равнището на парниковите газове е пренебрежимо малък. Ако сумата беше директно инвестирана за модернизация и пречиствателни инсталации на електроцентралите, щеше да се постигне 40% намаление на въглеродните емисии.

Не е нужно да отхвърляш научните доказателства за промяната на климата, за да си скептичен към търговията с въглеродни квоти в частност и към брюкселския подход като цяло. Глобалната екологична организация WWF признава, че европейският въглероден пазар не създава мотиви за инвестиции в по-чисто производство. Според британски икономисти при цена за тон въглероден диоксид под 10 евро няма предпоставки за намаляване на емисиите. Заради рецесията и твърде щедрото разпределяне на квотите от Брюксел актуалната цена е малко над 5 евро.

Странна картина: европейският бизнес харчи милиарди за въглеродни квоти, от което емисиите почти не намаляват. А товарът на разходите бързо се прехвърля върху крайните потребители. В Германия, където цената на електричеството е сред най-високите в света, субсидиите за ВЕИ се плащат от джоба на домакинствата и малките фирми. Големите са освободени. Същото е и във Великобритания. Увеличава се броят на енергийните бедняци, покупателната способност на населението пада, малките и средните фирми губят инвестиционен ресурс.

Още по-абсурдно изглежда ситуацията, разгледана в глобален контекст. Европейският съюз създава около 15% от въглеродните емисии в света. Схемата за търговия с емисии не покрива и половината от парниковите газове на Европа. Тоест всяко намаление на емисиите – резултат от борсова търговия с квоти, има пренебрежимо малък ефект върху климата на планетата. Предотвратеното по този начин затопляне се измерва не с десети, а със стотни от градуса, твърди скептикът Бьорн Ломборг. От друга страна, разходите за въглеродни квоти и все по-скъпото заради субсидиите електричество принуждават компаниите да напускат Европа.

Процесът е известен като carbon leakage, или “въглеродeн теч”. В случая изтича не въглерод, а бизнес: малко са местата, които по подобие на Европа работят активно за ограничаване на емисиите. От 2015 г. Австралия ще се включи в европейската схема, в Северна Америка “канарчетата” са Калифорния и провинция Квебек в Канада. Но дори и Китай да се присъедини към този списък (в момента там има седем пилотни регионални квотни проекта, очаква се национална схема за ограничаване и търговия с емисии да заработи до 2020 г.), в Азия и Африка има достатъчно страни, които с радост ще спестят този разход на инвеститорите.

Европейските чиновници не остават слепи за тази опасност. В сегашната трета фаза на ETS, която е в сила до 2020 г., е предвидено съществено свиване на предлагането на квоти за индустрията, но за отраслите, срещащи международна конкуренция, се прави изключение. Въпреки това от европейския бизнес валят изказвания като това на Плос. Например шефът на химическия гигант Ineos Джим Ратклиф през март заплаши, че заради зелените политики химическата индустрия в Европа до десет години ще последва съдбата на текстила. Бизнесът ще се изнесе, 6 млн. европейци ще останат без работа. И далеч не е само химията.

Продавачи на въздух

При подобна постановка на проблема автоматичната реакция е зелената политика да се отрече изцяло. По-разумно е да се потърсят алтернативи на днешния въглероден пазар. Например пряк въглероден данък, който да обхване и индустрията, и транспорта, и домакинствата. Ще е трудно – в бюрократична система като Европейския съюз инерцията е страшно нещо. Още по-притеснителен е лобизмът: представително изследване на Евробарометър от 2013 г. регистрира, че 70% от европейците са убедени за наличието на корупция в институциите на ЕС.

В европейския въглероден пазар е сбъркан не просто механизмът, а философията. Рядко се коментира, че схемата за търговия с емисии е рожба именно на свободния пазар – най-големия враг на природата. ETS заработи през 2005 г., но дизайнът й беше подготвен още през 1997 г., когато Вашингтонският консенсус беше в зенита си. Зад схемата стои предположението, че държавните регулации са ненужно насилие над бизнеса и единствено пазарните механизми биха подтикнали фирмите към желано обществено поведение.

Вследствие на тази хипотеза вместо директна подкрепа за технологично обновяване Европа предостави на финансовите пазари нова възможност за спекулативни залози. В края на 2009 г. Европол констатира, че ETS се е превърнала в схема за източване на ДДС, която лишава европейските правителства от 5 млрд. евро. След като дупките в законодателството са запушени, оборотите на търговията с квоти спадат с 90%, което е достатъчно показателен факт.

Извинението е, че Брюксел се учи в движение. Действително в сегашната трета фаза на ETS са направени съществени промени. Броят на квотите на ниво ЕС ще намалява с 1.74% всяка година, така че към 2020 г. общият им брой ще е с 21% по-нисък спрямо 2005 г. Освен това до 70% от квотите ще се разпределят между предприятията на аукциони с наддаване – доскоро те се предоставяха напълно безплатно и компанията печелеше от продажбата им, ако по някаква причина намалеше производството, т.е. в кризата зелени инвестиции не бяха необходими.

Готви се резервен фонд, в който ще се заделят 12% от всички квоти. Договорена е и централна платформа за търговия, която ще замени националните системи и ще направи злоупотребите ако не невъзможни, то поне по-трудни. Европейските директиви изискват „ценова ефективност” на политиките по климата, но това сякаш остава само пожелание. Зигмар Габриел, федерален министър на икономиката и енергетиката на Германия, твърди във връзка с цената на зелената енергия: „Достигнахме границата на това, което може да искаме от нашата икономика.”

Бъдещето на енергийната (не)сигурност

ETS е само фрагмент от противоречивата европейска политика по климата. Настойчивото искане на Брюксел за „енергийна либерализация” в т.нар. Трети енергиен пакет дотук не е донесло на икономиката нито по-ниски цени, нито по-голяма сигурност. Твърдението, че разцепването на големите енергийни концерни ще повиши конкуренцията и това ще облагодетелства хората, не се потвърждава на практика, освен това то е производно на все по-спорна икономическа теория. А според енергийния експерт Джефри Мичел половината от германските ВЕИ вече произвеждат електричество със себестойност под средната пазарна цена, тоест скъпите субсидии за зелена енергия стават ненужни.

Но Брюксел сякаш няма спирачки, щом стане дума за противоречиви енергийни инициативи. Европейските чиновници не се колебаят да взимат и международни политически решения, които дестабилизират енергетиката на отделните страни членки. Инициираните от САЩ санкции срещу Иран и войната в Либия, страни с ключово значение за енергийните доставки на Европа, бяха само ордьовър преди преднамереното влошаване на отношенията с Русия, откъдето ЕС внася близо една трета от газа си. Грижата за демокрацията е благородна, но преди да се говорят големи думи, е добре първо да се види сметката. А тя е, че участвайки в геополитическите стратегии на САЩ, Европа става все по-неконкурентоспособна спрямо същите тези САЩ.

По данни на Световната банка към март 2014 г. Америка плаща 4.88 долара за милион б.т.у. природен газ, а Европа – 10.88 долара. Все по-гръмки стават „консултантите”, че ЕС трябва да отвори врати и сърце към добива на шистов газ, за да не изостане в глобалната надпревара. Този аргумент прилича на съображението, с което всички девойки в класа решават да се изрусят и да носят поли с еднаква дължина (по-скоро късота). Евтиният газ има висока екологична цена, а и далеч не е сигурно, че американската шистова революция ще се повтори в Европа.

Така стигаме до голямата завръзка: европейската енергийна политика днес изглежда неприлично скъпа и безсмислена, но ако климатичните прогнози на учените се сбъднат, Европа ще има огромно предимство пред останалия свят. Скоро Европа ще консумира най-малко енергия и ще отделя най-малко вредни емисии, а и ще има най-чисти почви и храни, което безспорно ще й е от полза в един по-горещ и несигурен свят. Все пак годишният внос на въглеродни горива и уран в ЕС достига космическите 600 млрд. евро, голяма част от които ВЕИ може да спестят.

Но замърсяването така или иначе не признава граници. Комисарят по икономическите въпроси Антонио Таяни твърди, че заради енергийните си политики Европа провежда „системно индустриално клане”: индустрията на ЕС е на път да бъде пожертвана в името на нереалистични климатични цели, които при това не се споделят от останалия свят.

Българският контекст на европейската климатична политика е по-различен. Като най-бедни в Европа в ETS ползваме ред привилегии. Задачата ни за дял на ВЕИ, която от собствена глупост преизпълнихме една петилетка предсрочно, вместо да се възползваме от спадащата цена на инсталациите, до 2020 г. е само 16%. Но тепърва предстои да разберем с какво германският „Северен поток” е по-различен от нашия „Южен”. И доколко сериозен е Европейският съвет, когато през март обяви за свой приоритет „край на изолацията на страни членки от европейските газови и електрически мрежи до 2015 г.” Наистина ли в оставащите 20 месеца ще ни помогнат да построим прословутите интерконекторни газови връзки с Турция и Гърция? С други думи, още не е известно дали с Европейския съюз направихме печеливш енергиен залог.

Posted in Икономики, Интернационални | Tagged , , , , , , , , | Leave a comment

Оскверняват Яйлата

IMG_7987Една снимка струва повече от хиляда думи. Датата е 26.04. “Ремонтират” ранновизантийската крепост на Яйлата. Тази местност, разположена на север от нос Калиакра, по принцип е Национален археологически резерват, освен това като изключително ценно местообитание попада под строг режим на екологична защита.

От няколко години община Каварна натиска за проект по оперативна програма “Регионално развитие”, който да превърне Яйлата в „модерна туристическа атракция”. По него през миналата година са разплатени 745 хил. лв., целият проект е на стойност 2.2 млн. лв. Стените ще се надградят до 6 м. височина, за да се впечатлят прииждащите туристи. Какво толкова, че новите камъни са различни на цвят и покрай „реставрацията” се мачка уникалната растителност.

На това начинание на кмета на община Каварна Цонко Цонев не е правена ОВОС, нито пък са спазени законовите изисквания за разкопки преди „експонирането” (и това – в археологически резерват). Общият вид на бъдещата Яйла се пази в тайна от обществеността. С железните колони на втората снимка явно се прави опит за укрепване на скалната църква на Св. Константин и Елена под платото, на първата тераса. Безкрайно нескопосан. Picture 034

През последните години туристическият интерес към Яйлата значително нарасна. Но това място не е за „атракция”. Тук хората хилядолетия наред са идвали да се зареждат, да се молят. Човешкото присъствие на Яйлата трябва да е внимателно дозирано. Виждаме пораженията, но все още има какво да се спре.

IMG_7999

Posted in Обществени, Родни | Tagged , , , | 7 Comments

Изпепелени от слънцето

Като говорим за икономика и природа, обикновено отчитаме въздействието, което стопанската дейност оказва на околната среда. В следващите десетилетия се очаква да настъпи обрат на глобално ниво: все по-изразени ще са икономическите ефекти от природните промени. Хората и бизнесът ще трябва да погледнат с други очи на „субстанции” като вода, храна, енергия, жилища, пътища.

Нов интердисциплинарен доклад, изготвен от екип български учени със средства на оперативна програма „Околна среда”, анализира как промените в климата ще повлияят на различните отрасли в икономиката на страната в дългосрочен период. Въпреки условността на предвижданията и понякога прекомерната предпазливост на научните работници, този документ, пръв по рода си у нас, заслужава внимание. В него са изказани и по-радикални прогнози: в България липсват предпоставки за масов зимен туризъм, към края на века царевица ще се отглежда само на поливни площи, а една трета от горите ни ще изчезне.

В редица случаи загубите, свързани със задаващите се изменения биха могли да се избегнат с помощта на политики за смекчаване и адаптация. С други думи, нужно е да инвестираме сега, за да не загубим в бъдеще много повече. Това изискване е сериозно предизвикателство към дългосрочния ангажимент на родните политици.

Ще цъфнат ли портокали в Силистра

Икономическите сектори, пряко свързани с природната среда, ще изпитат най-силно въздействие от промените на климата. Такива са земеделието, горското стопанство и водите. Според публикувания също преди дни доклад на европейския проект PESETA II, към 2080 г. добивът от селскостопански култури в Европейския съюз може да спадне с 10%. Земеделието в Северна Европа всъщност ще спечели от задаващото се затопляне, но Южна Европа (България попада там в климатично отношение), ще се сблъска с 20% спад на реколтата. Тази прогноза приема, че земеделците ще останат пасивни наблюдатели. Но ако до 2020 г. се вземат нужните мерки за адаптация, добивите в Южна Европа всъщност може да растат паралелно със затоплянето – твърдят авторите от PESETA.

Климатичният риск за нашето земеделие е сериозен и според българските учени. Доц. Иванка Колева-Лизама, автор на оценката за аграрния сектор, твърди, че към 2050 г. потенциалният вегетационен период ще нарасне с до 40 дни. Заедно с това, вегетативният и репродуктивният период при царевицата и зимната пшеница рязко ще се свият. Тоест зърното ще започне да зрее по-бързо: през 2080 г. царевицата ще е готова за жътва още през август. Съкратеният период за наливане на зърното ще се отрази в по-ниски добиви.

Лятното засушаване ще повлияе още по-силно на добивите и качеството на реколтата. Възможно е в средата на века отглеждането на слънчоглед в Източна България да стане нерентабилно заради липса на почвена влага. В Западна България по същото време добивите от слънчогледа може да нараснат с 15% над сегашните. А в последните десетилетия на XXI век „отглеждането на царевица без поливане ще бъде неефективно”.

Нетният ефект от климатичните промени върху родното земеделие ще е негативен. Повишеното ниво на въглероден диоксид ще има наторяващ ефект и добивите на пшеница в някои периоди може да скочат дори с 25%. Но тази печалба ще се „изяде” от засушаването и късия вегетационен период, както и от активизирането на селскостопански болести и вредители, в добавка към зачестили екстремни климатични явления. Мерките за адаптация тук включват нови сортове, нови за страната топлолюбиви и сухоустойчиви култури, изместване на селскостопанския календар. Учените считат за възможно у нас в бъдеще да се отглеждат по две реколти от площ. Нужно е преосмисляне на торенето с азотни торове, въвеждане на нови биологични способи за растителна защита, а най-вече – възстановяване на напоителните системи.

Жадни гори, преливащи язовири

Дори в оптимистичния сценарий, според който покачването на температурата в края на века ще се ограничи до 2˚С, прогнозите са за 10 млрд. евро годишни щети от наводнения в ЕС. В същото време, периодите без капка дъжд ще нараснат като брой и ще се удължат. Докато в земеделието все пак има възможност за реакция, горското стопанство трябва да носи последиците от решения, вземани преди много години, когато за глобално затопляне не е ставало и дума.

Добивът на дървесина в България е обречен да спадне (което не е толкова лошо, предвид „суровия” износ на качествен дървен материал). Насажденията от бял и черен бор в равнините, които и сега съхнат, ще изпитат още по-силен стрес заради жегите и сушата. По-добри ще са условията за широколистните видове, най-вече дъбовете, но те са по-слабо производителни. Като цяло, най-ценните ни гори във високите планини не са заплашени през този век. Изключение прави само смърчът, който ще се измести на север и на по-голяма надморска височина.

Горите в Източните Родопи ще издържат до средата на века, после ще деградират. Площите, заети от източен бук с подлес прочутата странджанска зеленика, може би ще се запазят само в най-ниските и влажни части на Странджа. Поради промяната в нивото на подпочвените води, лонгозните ни гори са обречени. Към 2050 г. се очаква чувствителен стрес и за полезащитните пояси. В така наречената „Зона А” се очаква горите да изчезнат. В нея попадат Добруджа, поречието на Дунав, части от Горнотракийската низина, от Тунджанската хълмиста равнина и от Струмската долина. Оценката е, че до 2080 г. загубите на български гори ще достигнат 31.53%.

Суши, пожари и вредители чакат горското стопанство. Климатичните скептици следва да отчетат, че средиземноморският вредител по иглолистните видове борова процесионка вече се среща из цяла Южна България. През 2010 г. бе установено, че в резултат на последователни съхнения иглолистните видове до 700-800 м.н.вис. почти са изчезнали. Мерките за адаптация следва да обърнат поглед към онези близо 1 млн. ха изоставени селскостопански площи в предпланините, подходящи за залесяване с по-сухолюбиви видове.

Докато горите се свиват от лятната суша, водният сектор трябва да мисли за задаващото се повишение на интензивността на валежите. Съществува реална опасност от наводнения за населените места под и над язовирите. Валежният максимум през 2005 г. в България вече показа как „в речните басейни, на чиято територия има добив на руди на цветните метали, хвостохранилища и други потенциално опасни обекти, наводненията водят до значително повишаване на замърсяването с тежки метали на водите, заливните тераси и дънните утайки”.

Климатици и оръдия за сняг

Особено отчетлив е климатичният риск за хидроенергетиката. Потенциалът на ВЕЦ в региона на Средиземно море към 2070 г. се очаква да намалее с 20-50%, твърди проектът CECILIA. Освен това, силните валежи може да доведат до затлачване на язовирите и повреждане на водните централи. На този фон странно изглеждат заявките на енергийното министерство за разгръщане на мащабно язовирно и ВЕЦ строителство в следващите години. МИЕ предвижда до 2030 г. производството на ток от нови хидроенергийни мощности да достигне 3000 GWh – приблизително толкова, колкото от всички сегашни ВЕЦ. Потвърждава се констатацията на европейските одитори, че в България липсва координация на стратегии и мерки.

Анализът на уязвимостта и риска от климатичните промени в енергетиката като цяло не е на нужното ниво в разглеждания доклад. Силен политически и лобистки натиск вероятно е попречил на професора по минна електрификация Иван Стоилов да разгърне изследването си. Не е направена например прогноза за търсените количества енергия, за бъдещия състав на енергийния микс, дори за въглеродните емисии от генерирането на енергия.

Оставаме с впечатлението, че според родните политици енергетиката е твърде важна, за да се смесва с грижата за климата. Затова в доклада конкретика липсва, обществото трябва да се задоволи с общи приказки (случайно промъкнала се графика на стр. 123 говори, че държавата не предвижда нови ВЕИ през следващите 15 години). Да отгърнем тогава доклада на PESETA: покрай топлия климат, търсенето на енергия в Европа може да спадне с 13%. Но в Южна Европа през лятото ще работят повече климатици и търсенето ще нарасне с 8%. Да видим сега дали сме по-издръжливи на жега от гърците и испанците.

Много по-смели са оценката и анализът в сектора туризъм (който, впрочем, като дял от БВП не отстъпва чак толкова на енергетиката). Авторът проф. Мария Воденска изтъква, че съществуващият подход в туризма „води до значителен екологичен, социален и икономически натиск” и е нужна намеса, за да може този важен отрасъл да оползотвори потенциала си и да се развива устойчиво, с по-разнообразни продукти и по-широко териториално разпространение.

В крайна сметка е възможно август да отпадне от отпускарските месеци, тъй като тогава жегата на плажа ще е нетърпима. Може би ще го заместят юни и октомври. Тъй като климатът в Централна и Северна Европа ще стане по-благоприятен, може да се очаква спад на тамошните туристи, които днес търсят в България само пясък и слънце. Това пък ни дава шанс да погледнем към по-платежоспособни и по-културни туристи и най-вече към потенциала на вътрешния туристически пазар.

Ключовият извод е, че България няма перспективи в зимния ски туризъм. В света той е най-силно засегнатият от промяната на климата отрасъл и България не прави изключение. Очакванията са, че повече от половината зимни курорти ще фалират. Машините за сняг не са решение, тъй като консумират много вода, а и отблъскват самите туристи. Заслужава ли си тогава да се третират като привилегировани инвестициите в нови ски зони? Както наличието на сняг е лимитиращ фактор за туризма в планините, така по морето решаващ е достъпът до вода. Не е трудно да си представим уханието, носещо се от петзвездни хотели с режим на водата – наложителен, тъй като прилежащите голф комплекси трябва да се поливат…

Устойчиви отрасли на уязвима икономика

Според климатичния проект на ESPON от 2011 г., България наред с Апенините и Иберийския полуостров е сред европейските региони, които най-тежко ще понесат промените на климата. Същото посочва Европейската агенция по околна среда. Според реалистичния сценарий, към края на века средните температури у нас ще са с 3-4 градуса по-високи от сегашните. Максималните летни температури ще се повишат с 5 градуса. Прогнозата за количеството на валежите е по-несигурна, но е ясно, че свързаните с климата природни бедствия ще зачестят.

Докладът „Анализ и оценка на риска и уязвимостта на секторите в българската икономика от климатичните промени” е първа крачка към изготвянето на Национална стратегия за адаптация, каквато Европейската комисия настойчиво иска от нас. Показателно е, че в Споразумението за партньорство до 2020 г. страната ни се ангажира да надгради събраните в доклада данни и да формулира конкретни действия, намаляващи климатичната ни уязвимост.

Въпреки положителните си страни, извършеният отраслов анализ страда от слабости, които предстои да се поправят. Текстът е слепен от отделните приноси на учените, не е правена обща редакция. Не е правена и обща оценка на въздействието за българската икономика. За прозиращия в сектор „енергетика” политически натиск вече стана дума. Прави впечатление, че в края на всеки раздел авторите дават оценка на устойчивостта на конкретния отрасъл към климатичните промени. Селското и горското стопанство излизат умерено устойчиви, а хидроенергетиката е „високо устойчива”, което е чудно предвид цитираните в самия доклад данни.

Градската среда е оценена като „изключително устойчива”, енергетиката – като „много устойчива”, и т.н. Вярно е, че тази оценка е направена с хоризонт до 2035 г., когато затоплянето все още няма да е разгърнало разрушителния си потенциал. И все пак, каква ли е тази методология, която позволява при толкова ниска енергийна ефективност на българските сгради да се твърди, че устойчивостта на градската ни среда е изключителна?

ТЕМА

Posted in Икономики, Родни | Tagged , , | Leave a comment